Хелън Полард
Вила в Прованс (24)

Глава 24

На сутринта главоболието беше отслабнало и гаденето беше преминало, но още ме втрисаше. Взех огледалото от тоалетката и изплезих език, но така и не ми стана ясно защо хората правеха това. Продължих да лежа като изстискана и да съзерцавам тавана. Тапетът имаше дефект и по цялата дължина на стената, точно в средата на стаята, преминаваше грапава линия. Учудих се, че досега не бях забелязала.

Когато вградената ми аларма за спад на нивото на кофеин в организма ми се включи, аз поех с несигурни стъпки към кухнята, отхвърлих идеята за кафе като рискована, предвид състоянието на стомаха ми, и си направих чай. Върнах се в леглото, седнах със сгънати до гърдите колене и проверих в телефона си за получени есемеси и имейли. Нямаше отговор от Нейтън… но затова пък имах писмо от Ален. За малко да се задавя с чая си.

Здравей, Еми

Извинявай, че не ти писах досега. Исках да се свържа с теб, но знаех, че у дома те очаква много работа и аз не исках да усложнявам положението още повече или да те притискам.

Обаче разбирам, че Рупърт не страда от подобни скрупули — той ми разказа за разбивката, която ти е изпратил, така че аз събрах смелост.

Трябва да ти призная, че го накарах да ми даде копие от калкулацията и я прегледах. Онзи ден в зоопарка ти каза, че като счетоводител би трябвало да имам становище. Е, така е. Прогнозата на Рупърт ми се вижда напълно реалистична.

Започването на твой бизнес е неизвестното в това уравнение, но аз съм убеден, че ще съумееш да измислиш нещо — пък и Рупърт се е заел да ти набира поддръжници в неговия неподражаемо нетактичен стил.

Еми, ти вече знаеш какво изпитвам към теб. Наясно съм, че трябва да се съобразиш с много неща — но искам да знаеш, че моите чувства не са се променили, след като ти си тръгна. Мисля, че между нас има нещо. Засега то е малко, но го има… и може да порасне.

Пази се.

Ален

Затворих очи. Нямаше как да не се развълнувам при мисълта, че Ален държеше на нашите отношения, но ако отидех във Франция, то трябваше да е защото исках да опозная живота в нова страна, да поема нови предизвикателства, да срещна нови приятели… Не защото там живееше един чаровен французин, който искаше да ми помогне да се установя.

Взех да прехвърлям снимките, които Рупърт ми беше изпратил за уебсайта и се умилих от една, направена от дъното на градината, с изглед към къщата. Хрумна ми, че знаех какво имаше зад сините капаци на всеки един прозорец на красивата фасада, цветята и храстите бяха запечатани в спомените ми. Навярно поради липсата на нормална храна през последните двайсет и четири часа, но изведнъж ми се зави свят и сякаш попаднах в тунел от триизмерни спомени за гледки, звуци, миризми и усещания. Там беше толкова хубаво. Толкова мое.

Звънецът на вратата прекъсна това психеделично изживяване, но аз реших да го игнорирам. Само че неканеният посетител продължи да звъни на равни интервали, докато не изпълзях от леглото, наметнах халата и се довлякох до вратата.

Мама и татко. Идеално.

Мама влезе решително в апартамента.

— Защо не дойде веднага? Още ли не си станала? Изглеждаш ужасно. Болна ли си?

Аз кимнах.

Тя сложи ръка на челото ми и се намръщи.

— Хмм. Имаш температура. Какво друго?

Изброих симптомите с отпаднал глас.

— Ясно. Денис, на дивана — изкомандва тя и тръгна към кухнята.

Татко послушно ме настани на дивана, подпъхна няколко възглавници под главата ми и ме зави с одеяло, сякаш бях малко дете, докато мама се върна, натоварена с чаши чай и шепа витамини с изтекъл срок на годност, които беше намерила набутани най-отзад в кухненския шкаф.

— Ти си изтощена, Еми — произнесе се тя с твърдо убеждение в гласа. — Изморена си и не се храниш добре. Нищо чудно, че те е пипнал някакъв вирус.

Възхитих се на тази нейна способност да ми говори едновременно състрадателно и сърдито.

— Ще ми мине — казах аз и увих пръсти около чашата, която мама ми подаде. — Защо дойдохте? Не ми казвай, че си знаела, че съм болна.

— Канени сме на обяд при леля Джийни — обясни татко. — Майка ти искаше да види дали си добре.

Аз се усмихнах насила.

— Добре съм. — За да отвлека вниманието на мама, аз им разказах за посещението на Нейтън.

— Като си помисля как е имал нахалството да влезе тук сякаш си е у дома! — възкликна мама.

Татко остави празната си чаша на масичката.

— За жалост той е в правото си да го направи.

Мама се изуми от коварството на съпруга си.

— Денис, как можеш да кажеш това? Той напусна дъщеря ни заради друга жена. Той се премести в Лондон, за бога!

Татко сложи ръка върху нейната, за да я усмири.

— Сега не обсъждаме моралната страна на въпроса, Фло, или това, че Нейтън няма срам. Говорим за юридическата страна на нещата. Факт е, че апартаментът и ипотеката са на името на двамата.

Той се обърна към мен.

— Говорихте ли за това?

Аз поклатих глава.

— Бяхме прекалено заети да си крещим. Но вчера му изпратих имейл с предложение да отдадем апартамента под наем. Той още не ми е отговорил.

— Но ти къде ще живееш, Еми? — възкликна мама.

Прехапах устни. Не беше ли време да кажа на собствените си родители, че ме бяха поканили да се преместя във Франция? Започнах да им разказвам, отначало плахо, но после се отпуснах — разправих им за офертата на подпийналия Рупърт да заживея във Франция, за моя циничен отговор, за неговото писмо вчера. В името на истината, добавих и офертата на Карл за моето повишение. Делириумът блокираше селективната ми способност и аз стоварих върху мама и татко цялата истина.

Когато свърших, мама за първи път не можа да заговори. Очаквах порой от въпроси и много красноречиво мнение за здравия разум на Рупърт или за моя… но не. Тя седеше и ме гледаше, а после погледна към татко, сякаш за да види неговата реакция.

Той се усмихна.

— Значи аз имам последната дума, дами? В такъв случай може ли да видя калкулациите на Рупърт или трябва да разчитам на кристалното си кълбо?

Станах да донеса лаптопа. Татко прегледа документа, докато ние с мама чакахме с прикрито нетърпение предсказанието на нашия оракул.

Тоест, аз прикривах нетърпението си. Мама нямаше време за преструвки.

— О, за бога, Денис. Ще стане ли? — попита тя.

Татко внимателно остави лаптопа настрана и събра пръсти в къщичка като истински бизнесмен.

— Ти прегледа ли сметките, Еми?

Аз кимнах.

— Коректни са.

— Добре. Боя се, че не съм достатъчно квалифициран, за да дискутирам откриването на собствен бизнес във Франция, но колкото до останалото… Ако реша да се доверя на преценката на Рупърт — а аз съм склонен да го направя — бих казал, че идеята е напълно реалистична, ако искаш да я осъществиш. — Той погледна майка ми, която продължаваше да мълчи. — Някакъв коментар, Фло, миличка?

— Ще кажа само, че се гордея с теб, Еми, дори само защото обмисляш такава смела крачка. Ако заминеш, ще ни липсваш, но се притеснявам дали просто не искаш да се отървеш от проблемите в Англия. Не бива да предприемаш такава кардинална стъпка, водена от погрешни мотиви.

— Знам, мамо. — Усмихнах й се. — Но смятам, че е време да направя нещо, нали?

Тя кимна.

— Каквото и да решиш, ние ще те подкрепим, знаеш това. — Тя смушка татко. — Хайде, Денис. Печеният бут ще изстине.

Те ме целунаха по бузите и си тръгнаха, а аз наистина се почувствах по-добре — не знам дали от моралната подкрепа или от витамините с изтекъл срок на годност.

Които явно не бяха достатъчно силни, защото когато се събудих в понеделник сутринта, разбрах, че нямаше как да отида на работа. Телефонирах на Карл, който не се трогна, както можеше да се очаква, но гласът ми беше толкова прегракнал, че шефът ми призна, че звучах ужасно.

После си приготвих голяма чаша чай. След като го изпих, гласът ми се върна. Така. Точно в девет часа аз позвъних на двама брокери и се уговорих да дойдат в ранния следобед, молейки се да се задържа на крак дотогава, за да им покажа апартамента. Проспах останалата част от сутринта, като изпълзях от леглото точно навреме, за да се облека преди пристигането на агентите.

И двамата ми казаха, че апартаментът беше идеален за даване под наем заради удобната му локация до центъра на града и заради обзавеждането. Без да е натруфен или пълен с лични спомени. Хората не обичаха усещането, че се натрапват в нечий чужд дом. Нейтън и аз бяхме прекарали повече от три години в този апартамент, а явно не бяхме оставили никаква следа от индивидуалност. Нашият първи дом, нашата гордост и радост, отразяваше толкова малко от характерите ни, че беше готов в него да се нанесат непознати, без никакво предизвестие.

Замислих се за „Дворът с розите“, толкова чаровно претрупана с вещи. Миш-машът от модерни джаджи, скъпи антики и изискани автентични мебели. Рупърт, който точеше тесто за сладкиши върху изтърканата чамова маса. Великолепната, свръхмодерна кафе машина. Спомних си как минавах по пътеката до кокошарника, с чаша силно еспресо в ръка, вдъхвайки аромата на цветята, росната трева под босите ми крака. Кабинетът с античното писалище, меките възглавници и еклектичната селекция от книги. „Дворът с розите“ беше истински дом. И можеше да е моят дом.

Само че одобрението на брокерите не ми беше достатъчно. Трябваше ми съгласието на Нейтън. Проверих си имейлите и намерих писмо от Раян.

Еми,

Надявам се, че си се установила и всичко около теб да е наред.

Не знам дали получаваш новини от нашия край, но тъй като знам, че сигурно се тревожиш за Рупърт, реших да ти кажа, че той е добре. Кракът му укрепва и ми се струва, че е свалил няколко килограма, което навярно ще му се отрази добре — той ми спомена за болките в сърцето. Иначе е в ужасно настроение. Превключва от мрачно мълчание в маниакално планиране.

Навил си е на пръста, че трябва да направи ремонт. Не му стига, че едва смогва да управлява бизнеса в този му вид. Както и да е, захванал се е с онази стая в пристройката, която навремето построи за майката на Глория, и смята да я преобрази. Ново обзавеждане, нов килим, нови осветителни тела, мебели — дори врата смята да й избие. Аз го попитах за какво му е още една стая за гости, при това в близост до неговия апартамент, но не ми отговори. Каза само, че иска да я обзаведе стилно и може да се довери само на мен, така че не можех да го разочаровам. Е, вярно, че работата ще ми дойде малко повече!

Май и двамата се досещаме за кого е предназначена стаята…

Грижи се за себе си.

Раян

Усмихнах се. Раян беше истински приятел, който никога не представяше желаното за действително. Колкото до Рупърт, дръзкият старец вече ми обзавеждаше стая! Не знаех дали да се трогна от вярата му, или да се ядосам от самонадеяната му упоритост.

Нейтън ми позвъни същата вечер, като ме събуди от неспокоен сън.

— Получих имейла ти за апартамента — рече той вместо поздрав. — Обмислих идеята през уикенда.

Опитах се да измисля нещо приятно, което да заличи болезнената кавга от петък вечер, но умът ми беше блокирал.

— Благодаря ти, че се обади — беше единственото, което успях да кажа.

— Ако решим да го дадем под наем, кога смяташ да го направим? — попита той.

— Възможно най-скоро.

— Не си губиш времето, а? Ново гадже ли си хвана?

Представих си гадната му усмивка и се натъжих.

— Не, Нейтън, но искам да продължа напред. Ти какво смяташ?

— Вижда ми се разумно. Не мога да си позволя да откупя твоя дял. Особено след като живея в Лондон. Няма да повярваш колко скъп е животът тук.

Навярно Глория вече беше проявила навиците си да харчи царски. Поне се надявах да е така.

— Какво ще правим с мебелите? — попитах малко сконфузено.

— На мен в момента не ми трябват. А на теб?

Не можех да ги гледам.

— И аз не ги искам.

Нейтън продължи с делови тон.

— Тогава може да дадем апартамента обзаведен. Ти ще се заемеш ли с брокерите, ако аз поема юридическата страна на въпроса?

Не бях подготвена за това. Как можеше да е толкова спокоен и делови броени дни, след като ме беше помолил да го приема отново?

— Ъ, да. Благодаря. — Не успях да скрия недоумението в гласа си.

Нейтън въздъхна.

— Аз не съм глупав, Еми. Ти беше категорична в петък. Струваше си да опитам и загубих. Ти каза, че искаш да продължиш напред. Добре. Аз също си имам мой живот.

С Глория. Думите увиснаха в пространството неизречени.

— Какво ще правим с колата?

— Ти я задръж засега — каза той. — Аз имам служебна.

— Добре, благодаря. — Не смятах да споря.

Настъпи неловко мълчание.

— Къде ще живееш? — попита той. — В някое по-малко жилище близо до работата?

— Не знам — признах аз. Но после реших да го подразня и добавих: — Може да се преместя във Франция.

— Във Франция? Ти луда ли си?

— Не, Нейтън, не съм луда. — Тонът ми беше остър и леден. — Ти беше този, който ме заряза, напусна хубава работа без препоръка, премести се в Лондон, за да чукаш някаква бабичка…

— Аха, значи е по-различно да се преместиш във Франция, за да се чукаш с Рупърт, така ли? — Гласът му беше грозен и заядлив.

— Всъщност, напълно различно е. Ако замина, ще дам предизвестие в службата, ще си запазя правото на препоръка и ще си подредя живота. И няма да се чукам с Рупърт. А ще работя за него, докато създавам свой бизнес, но без да спя с него. Това се нарича приятелство. Може би трябва да опиташ някой ден. — Прекъснах разговора и положих кънтящата си от болка глава на прохладната възглавница.

Замаяна от болкоуспокоителните и все така мятаща се в треска, аз блуждаех между съня и полубудното състояние. Ами ако отидех във Франция и се окажеше, че Рупърт беше написал онзи план на пияна глава и всичко бяха празни брътвежи и се окажех без пукната пара в джоба и без покрив над главата си?

В един часа през нощта се събудих треперейки, защото се бях изпотила толкова силно, че чаршафите бяха мокри. Станах, за да сменя завивките.

Бягството във Франция не беше моят единствен вариант. Скоро щях да се отърва от апартамента и щях да си намеря подходящо жилище. Ако приемех повишението, може би щях да си върна вкуса към живота. Можех дори да използвам контактите си, за да започна работа като консултант в свободното време.

В три часа след полунощ успях да се добера до банята точно навреме, за да повърна.

Мама и татко можеха да идват през лятото. Ник можеше да доведе последното си завоевание. Кейт щеше да ми липсва ужасно, но тя също можеше да ми идва на гости. Все пак аз имах познати във Франция. Рупърт и Софи. Раян. Джонатан и мадам Дюпон. И да не забравяме Ален. Мммм… Ален.

В четири часа повърнах отново. Три пъти.

Когато будилникът изпищя в седем часа сутринта, се събудих от дълбок сън без никакви сънища. Главоболието го нямаше. Температурата беше спаднала. Чувствах глад. И всичко се беше прояснило. Лежах и съзерцавах една грапавина на тавана, наясно, че трябваше да стана за работа, но без да помръдна.

Сигналът за есемес ме изтръгна от унеса. Взех телефона от нощното шкафче, убедена, че беше майка ми, която искаше да се увери, че вирусът не се беше обърнал в пневмония.

Съобщението беше от Рупърт и аз го отворих бързо. Навярно кракът му се беше влошил или сърдечната болка се беше усилила, някоя от помощничките беше объркала нещо или ми беше сърдит, задето не бях отговорила на имейла му.

Три кратки думи. Еми, ела си.

Помислих си за моята някога любима работа в модерен офис. Общуването с хора като Карл. Изморителното пътуване от дома до работа и обратно. Този бездушен апартамент. Животът в минималистичен стил вече не ме привличаше. Аз исках топлина и глъчка, блъсканица и цветове, приятелски разговори и бурни емоции.

Исках отново да заживея.