Хелън Полард
Вила в Прованс (1)

Глава 1

Иска ми се да можех да разкажа тази история като на кино. Нали се сещате? С гордо вдигната глава главната героиня излъчва благородно възмущение. Публиката ликува, когато тя удря звучна плесница през лицето на неверния си любим. После драматично се оттегля от сцената, без да губи достойнство.

Повярвайте ми, в моята версия нямаше нищо достойно. Стоях и се тресях от нерви, през тялото ми препускаха гняв и адреналин като обезумели хрътки, устата ми се отваряше и затваряше беззвучно, докато търсех думи. Каквито и да е думи. Дори най-простото възклицание на гняв би свършило работа, но аз успях да издам само един жален писък.

— Еми, не е каквото изглежда — изтърси Нейтън, но ситуацията не можеше да мине за нищо друго, освен за каквото изглеждаше. Онова, което видях, беше повече от красноречиво. Сигурно и Нейтън знаеше колко банално звучаха думите му. Търсейки пипнешком достойнството и колана си, той опита отново. — Ние просто… тоест, аз не очаквах, че ти ще…

Аз подхванах тирадата на измамената жена, сякаш някой бе тикнал в ръцете ми сценарий за долнопробен сапунен сериал.

— Да, обзалагам се, че не си очаквал да дойда… — Някъде в дълбините на мозъка ми се включи далечна аларма, но не й обърнах внимание. — Как можа да го направиш? Гаден измамник! Не мога да повярвам, че ти… — Сирената пищеше все по-високо и настойчиво в главата ми. — По дяволите! — Пронизана от чувство на вина, аз си спомних каква беше причината за идването ми тук.

— Глория, трябва да повикаш линейка. Мисля, че Рупърт получи инфаркт.

— Какво? — Оправяйки роклята си, Глория реагира с удивление на тази внезапна смяна на темата.

— Рупърт. Твоят съпруг, спомняш ли си? Инфаркт. Линейка.

Плеснах я по отрупаната с гривни ръка, за да проверя дали мозъкът й функционираше или сексът с моя приятел имаше по-зашеметяващ ефект, отколкото смятах.

— Леле! Божичко! — Новината най-сетне успя да си проправи път през упоението на похотта и достигна до мозъчните й клетки. — Къде е той?

— В кухнята. — Аз се обърнах и заслизах по стълбите, а умът ми признателно се съсредоточи върху спешния случай, изтласквайки спомена за Нейтън и Глория, сплетени в страстна прегръдка на терасата.

Колкото и да е парадоксално, за момента имах по-важни неща за решаване.

— Как така инфаркт? — провикна се след мен Глория. — Ти защо не повика линейка, по дяволите?

— Опитах, но после си дадох сметка, че не знам номера на спешна помощ и освен това не говоря достатъчно добре френски — извиках през рамо аз. — Помислих, че ще стане по-бързо, ако те повикам. Нямах представа, че си толкова заета.

— Божичко, Еми. Той може вече да е умрял!

Тук Глория имаше право — Рупърт наистина можеше вече да е умрял — но когато слязохме в кухнята, за мое огромно облекчение той още беше в съзнание и седеше облегнат на стената, както го бях оставила. Бях реагирала адекватно, но не бях очаквала да загубя ценно време заради мелодрамата на покрива. Не можех да си представя как бих се почувствала, ако Рупърт беше спрял да диша.

Докато двамата с Нейтън изпращаме с поглед линейката, паниката отшумява и образите, които бях изтласкала назад в съзнанието си, се втурват обратно с неприятни и живи подробности.

 

 

Вечеря във вилата, ние четиримата се смеем. Глория изчезва, за да „проведе един телефонен разговор“. Нейтън „отскача за минутка до тоалетната — извинявайте, някакво стомашно разстройство“. Аз обсъждам достойнствата на моите любими филми с Рупърт на чаша вино. Изведнъж лицето му пребледнява и помръква, той се мъчи да си поеме въздух, хваща се за гърдите и вените на ръката му изпъкват. Рупърт се накланя и пада от високия бар стол на каменния под в кухнята. Сърцето ми бие като лудо, докато се опитвам да изровя в ума си някакъв далечен спомен от уроците по оказване на първа помощ, пухтя и дишам тежко, докато го изправям в правилната поза за човек, получил инфаркт.

И после онзи ужасен момент, когато посягам към телефона, но осъзнавам, че не знам номера, на който да повикам линейка и че моят отдавна забравен френски от гимназията няма да ми стигне, за да обясня какво искам. Викам Глория. Тишина. Никакъв отговор откъм нейната стая.

Хуквам по стълбите, качвам се на площадката, оттам излизам на терасата на покрива, водена от интуитивното усещане, че тя може да говори по телефона на чист въздух… И тогава пред очите ми се разкрива кошмарната сцена. Краката на Глория са плътно увити около кръста на Нейтън.

Най-унизителната изневяра.

Едва на четвъртия ден от нашата ваканция, нашият домакин го откарват с линейка, а аз съм заварила приятеля си в страстна прегръдка с хазяйката.

Светлините на линейката се стопяват в нощта и къщичките потъват в мрак и гробна тишина. На пет километра от най-близкото градче и само няколко селски къщи и ферми наоколо, денем La Cour des Roses^[1] беше малка идилия, озвучавана от жуженето на пчелите и каканиженето на кокошките, но нощем потъваше в смущаваща за мен тишина. Без звуците на неспирния трафик, без групички подпийнали младежи, които се изнизват от пъба, без шума на съвременния градски живот.

Треперейки, аз затворих врата и се върнах в голямата кухня. На чамовата маса се мъдреха полупразни винени чаши и изстиналите остатъци от нашата вечеря. Бар стола, от който бе паднал Рупърт, лежеше катурнат на една страна. Вдигнах го.

Изпуснах въздуха, който бях сдържала в дробовете си, и обмислих вариантите. Да пищя или да крещя? Или трябваше да запазя спокойствие и да проявя разбиране?

Както се оказа по-късно, това беше без значение. Нейтън прекоси кухнята и тръгна нагоре по стълбите, без да продума. Ядосана, аз го последвах в нашата стая, където той започна да се съблича с гръб към мен, за да не ме гледа в очите. Когато събу дънките си, които съвсем наскоро бяха смъкнати по съвсем други причини, моето търпение се изчерпи.

— Нейтън, това е абсурдно. Трябва да поговорим.

— Ем…

Винаги съм ненавиждала това негово обръщение. Ем. Сякаш не бях нищо повече от един инициал, просто една сричка.

— За бога, не можеш ли поне да ме погледнеш в очите?

Нейтън се обърна бавно и неохотно, но очите му така и не срещнаха моите.

— Какво? — попита намусено той.

— Как „какво“? Не смяташ ли, че трябва да поговорим за случилото се?

— Не и тази вечер. — Той ме погледна в очите, което се оказа още по-смущаващо, отколкото когато избягваше моя поглед. Не можех да разчета нищо в очите му. Нито угризения, нито любов, нито съжаление. Нищо.

— Защо не? — настоях аз.

— Защото е късно и защото съм изтощен.

— Нищо чудно — сигурно и двамата с Глория сте капнали от умора!

— О, за бога, Еми, престани да се държиш като малко дете.

— Аз ли се държа като малко дете? — ахнах аз. — Как можеш да кажеш такова нещо? Аз съм тази, която иска да поговорим за станалото като двама възрастни. Ти си този, който се държи като малко дете!

Нейтън прокара нетърпеливо пръсти през косата си.

— Няма нищо детинско в това човек да си дава сметка, че дванайсет и половина след полунощ не е идеалното време за сериозен разговор.

— Недей да ми говориш така, сякаш планираш някаква бизнес среща! Искам да знам какво можеш да кажеш в свое оправдание!

В очите му се появи израз на преследвано животно и аз се разколебах. Той не трябваше да се чувства хванат натясно, помислих си. Трябваше да изпитва нужда да обясни, да се извини, дори да се разкае. Този негов тих, кротък характер, толкова лишен от мачизъм в дните на нашето запознанство, изведнъж ме изкара от нерви.

— Чу ли ме, Нейтън?

Той се намръщи.

— Недей да ми говориш с този тон, Ем. Не си ми майка.

Аз изпръхтях гневно. Той отново използваше проклетата сричка, вместо името ми.

Нейтън намекваше, че би било приемливо майка му да го разпитва, но недопустимо за мен. Мисълта, че ме сравняваше с онази надута, нахална, злобна жена, ми беше непоносима. Не, аз не се бях превърнала в копие на майка му, както той се беше надявал.

— Не, аз не съм майка ти, слава богу. Но тъй като прекарахме последните пет години от живота ни заедно, мисля, че имам правото да попитам защо ти беше нужно да правиш секс с онази… онази нимфоманка? Сигурно е най-малко десет години по-стара от теб!

Нейтън се наежи.

— Съмнявам се. Освен това не виждам какво общо имат годините. Рупърт сигурно наближава шейсетте, така че между тях има доста голяма разлика, за сведение.

— Да, и виж колко добре им се получава — отвърнах аз, което Нейтън нямаше как да не признае. — Както и да е, сега не обсъждаме детайлите в брака на Рупърт и Глория. Обсъждаме факта, че ти прави секс с едната половинка от този брак.

Нейтън трепна.

— Виж, аз… прекалих с пиенето. — Той вдигна рамена, сякаш това беше напълно приемливо оправдание за случилото се.

Потърсих в лицето му следи от забавния, нежен, ненатрапчиво красив мъж, с който живеех, но видях само инатлив тийнейджър в тялото на възрастен, който явно знаеше, че беше сгрешил, но не намираше смелост да го признае.

— Не минава. — Аз поклатих глава толкова яростно, че ме заболя. — Хората не правят секс с други хора само защото са прекалили с пиенето. Ти можеше да удържиш ципа си вдигнат, ако искаше.

Нейтън понечи да отговори, после затвори устата си. Несъмнено осъзнаваше, че нищо не го оправдава. Вместо това тръгна към банята. Започваше да ми писва да го гледам как ми обръща гръб.

— Недей да се измъкваш, Нейтън — предупредих го аз. — Разговорът не е свършил.

Той ме погледна през рамо.

— За теб може да не е свършил, Еми, но за мен е приключен. Поне за тази вечер. Ако не си забелязала, за разговор са необходими двама.

След което Нейтън влезе в банята и затвори вратата.

Бясна, аз започнах да се събличам, но в гнева си дръпнах прекалено силно любимата си тениска и един шев се скъса. Страхотно.

Застанала насред стаята по бельо, аз се опитах да се успокоя, преди да съм получила нервен срив или да припадна, и се помъчих да се съсредоточа върху дишането си. Когато се уверих, че нямаше да последвам примера на Рупърт, аз се доразсъблякох, намъкнах развлечената тениска, с която спях, после с отвращение погледнах леглото. Виденията на преплетените тела на Нейтън и Глория нахлуха в ума ми.

Какво правех, по дяволите? Изключено беше да легна до Нейтън, сякаш нищо не се беше случило. На този етап не бях сигурна, че някога щях да поискам да спя в едно легло с него.

Навярно можех да се преместя в друга стая — за момента в къщата нямаше други гости. Или може би трябваше да накарам Нейтън да се премести. Глория сигурно щеше да се зарадва, предвид обстоятелствата.

Излязох на площадката и отворих тихичко вратата на съседната стая. Леглото не беше застлано със завивки. Същото бе положението и в другите две стаи. Хрумна ми да потърся спалните комплекти и да пренеса целия си багаж.

Нейтън беше прав в едно отношение. Беше късно.

Той беше този, който трябваше да се премести другаде.

Когато се върнах в стаята ни, той още не беше излязъл от банята.

Навярно се криеше. Или се цупеше. Или и двете. Аз се заех да оправя леглото. Единият от нас щеше да използва завивките, а другият кувертюрата.

Когато най-накрая излезе от банята, Нейтън изгледа с недоумение разхвърляното легло.

— Какво правиш, по дяволите?

— Аз нищо не правя. Но ти отиваш да спиш някъде другаде.

— Посред нощ? Сигурно се шегуваш!

Кръвта забоботи в ушите ми.

— Поводът не е подходящ за шеги, не мислиш ли?

Обзе ме такова негодувание срещу него, че за малко да започна да тропам с крак като двегодишно дете. С Нейтън се карахме рядко, а в редките случаи, когато имахме разногласия, той упорито отказваше да влиза в спор. Моят характер, от друга страна, се палеше лесно, благодарение на червенокосия ген на майка ми, докато Нейтън беше опитен в избягването на конфронтация. В началото смятах това негово умение да запазва спокойствие и самообладание сред моите бушуващи емоции за едно от добрите му качества.

Но в момента той просто заравяше глава в пясъка, надявайки се, че утре бурята щеше да е отминала.

— Щом не искаш да разговаряме тази вечер, добре. Но няма да спиш в леглото ми. — Аз тикнах в ръцете му неговата възглавница и чаршафа, смъкнах едно резервно одеяло от горния рафт на гардероба и го тръснах отгоре.

Нейтън остана така, натоварен със завивките, сякаш се готвеше да попита защо се налагаше да се мести другаде. Все пак прояви мъдрост и не попита. Клатейки глава, отвори вратата, излезе и я затръшна — жест, който не постигна търсения драматичен ефект, тъй като вратата захапа одеялото.

Седнах на столчето пред тоалетката. Почистих лицето си, обтрих го с тоник, после нанесох овлажняващ крем. Нямаше да занемаря грижите за външния си вид само защото приятелят ми беше правил секс с друга жена. Огледах резултатите. Зачервено лице с локални възпаления. Прекрасно.

Загледах се в отражението си с дистанциран интерес. Ако не обръщаме внимание на самопричиненото зачервяване, не изглеждах толкова зле за моите 31 години. Вярно, цветистата ми младост се нуждаеше от мъничко козметична помощ и русите кичури донякъде спасяваха косата ми, но аз не бях толкова различна от жената, която Нейтън бе поканил на среща, докато преснимаше някакви документи в офиса преди пет години. Глория, от друга страна, беше главно продукт на съвременната химия, с нейната пепеляворуса коса, замазаните с фон дьо тен бръчки и изкуствен тен. Защо му беше да спи с нея, когато имаше мен?

Измих зъбите си с ярост, която изненада неприятно венците ми, и се наместих в леглото с ясното съзнание, че тази нощ нямаше да се спи. Не беше за вярване, че бях спипала Нейтън в такова прегрешение и въпреки това той смяташе, че сериозният разговор можеше да му се размине. Но напоследък липсата на общуване беше станала неизменна част от нашата връзка.

На повърхността животът ни беше съвсем нормален. Ние ставахме сутрин, отивахме на работа, после се прибирахме. Мотаехме се и се преструвахме, че не сме гладни, надявайки се другият да приготви нещо, докато един от нас не се предадеше и не натикаше някой полуфабрикат в микровълновата. После засядахме пред телевизора. В съботите „ние“ се занимавахме с пазаруване и чистене. Тоест, аз поемах пазаруването и чистенето, докато Нейтън се отдаваше на някоя спешна задача, която включваше отбиване в най-близкия магазин за компютърна техника и разучаване на най-новите джаджи. В неделите четяхме вестниците в кревата, което ми беше приятно, и понякога гостувахме на неговите родители или на моите, задължение, което никой от нас не харесваше и обичайно отлагахме, докато едните или другите не започнеха да ни опяват. Аз обичах рутината, но дори на мен беше започнало да ми омръзва и доскучава. Нещо по-лошо, бях забелязала, че напоследък разговаряхме все по-малко. Само след пет години заедно, нима вече се превръщахме в една от онези двойки, които можете да видите в пъба? Онези, които седят там цяла вечер, без почти да си продумат, защото вече са изчерпали всички теми за разговор през годините и не им е останало нищо, което да си кажат?

Вечеря пред някой сериал, небрежна целувка по бузата сутрин и вечер, пресилени опити да проявим интерес към нещата, които вълнуваха другия, нищо, че не ни пукаше.

Това не се ли случваше с по-възрастните хора? С много по-възрастните?

Глория се върна в три часа и дванайсет минути. Все още будна, аз чух гумите — вероятно на таксито — по чакълената алея, затръшването на врата, няколко думи на френски към шофьора. Скърцането на обувките й по стъпалата, хлопването на входната врата. Чаткането на токчетата й по коридора.

По нищо не личеше Рупърт да е с нея и аз се запитах дали той беше добре. Сигурно, помислих си, иначе тя нямаше да се прибере вкъщи, нали?

След няколко минути чух друг, по-зловещ шум. Скърцане на дюшеме. Отваряне на врата на площадката. Нейтън.

Изстрелях се от леглото и отворих вратата на моята стая толкова бързо, че едва не се сецнах.

— Къде си мислиш, че отиваш?

Нейтън се обърна, с единия крак на най-горното стъпало.

— Аз…

— Недей да ми казваш, че си огладнял посред нощ или ти се е приискало да изпиеш чаша мляко, защото няма да ти повярвам. Чух, че Глория се прибра.

— Да, ъъъ — заекна той. — Затова аз… реших да сляза и да проверя как е Рупърт.

Аз завъртях очи.

— Почти ти повярвах. Не ми казвай, че се тревожиш за мъжа, чиято жена ти беше зает да чукаш, докато той получаваше инфаркт!

Нейтън се намуси.

— Между двете неща няма връзка, Ем. Той просто припадна в същото време, когато ние правехме секс. Едното не е причина за другото. Освен това, аз вече ти казах, че не искам да обсъждам станалото тази вечер. Още по-малко пък сега, когато Глория е тук.

За миг любопитството взе връх над гнева.

— Каква е разликата?

— Може да ни чуе — изсъска той. — Ние не сме си вкъщи. Не е възпитано.

Какво безподобно нахалство! Кръвта ми кипна.

— Не било възпитано! Според мен ти отдавна се раздели с възпитаното поведение. Не смей да ми казваш какво е възпитано и какво не е!

Нейтън пристъпи сконфузено от крак на крак.

— Еми, повишаваш глас. Точно това е причината да не искам да се разправяме.

Аз повиших глас с още една октава заради чистото удоволствие да усиля дискомфорта му.

— И защо не? Тук няма никой друг, освен Глория, а тя е на долния етаж. Освен това, дори ако е надарена със свръхзвуков слух, сигурно ще се съгласиш, че вече е в течение на настоящата ситуация, след като тя изпълнява главната женска роля.

— Моля те, Еми, престани с тази мелодрама.

Нейтън затръшна вратата на стаята си, оставяйки ме без извинение, без обещания и без никакво удовлетворение.

Аз си легнах, наострила уши за най-малкото движение на площадката, и проклех Глория и проклетата й къща за гости. Ако не бяхме дошли тук, това никога нямаше да се случи. После запроклинах и себе си, тъй като гениалната идея за идването ни тук беше моя. Смятах, че ваканцията щеше да съживи нашите позамрели чувства. Да ни помогне да релаксираме. Да внесе малко жар.

Нейтън не беше ентусиазиран, когато му изложих идеята си, но в пристъп на наивност аз бях изтълкувала нежеланието му като невъзможност да се откъсне от офиса.

— О, не, Еми. Знаеш, че това не е възможно. Аз имам крайни срокове. Ти гониш крайни срокове. Моите и твоите никога не съвпадат. Вече сме го обсъждали.

С Нейтън се бяхме запознали в службата. Тъй като той беше счетоводител, а аз помощник маркетинг мениджър в една и съща компания, беше почти невъзможно да планираме отпуска си, но този път аз бях проявила решителност.

Ние се нуждаехме от тази ваканция.

— Нейтън, не сме ходили на почивка от цяла вечност.

Той се намръщи.

— Миналата година ходихме в Бат.

— Онова беше един дълъг уикенд.

— И в Ексетър — добави той, влизайки в ритъм.

Аз въздъхнах, обзета от отчаяние.

— И то беше дълъг уикенд. — Работните ни графици отдавна ни бяха принудили да се откажем от нормална ваканция и да се задоволим с дълги уикенди, които ни излизаха златни.

— Да, но беше хубаво, нали? — настоя Нейтън с толкова ентусиазъм, колкото изпитвах аз при перспективата да прекарам уикенда с неговите родители.

— Да, хубави бяха, но не сме имали истинска ваканция, откакто ходихме в Гърция. Преди почти две години.

Нейтън изсумтя.

— Там едва не умряхме от жега.

С усилие на волята си наложих да запазя търпение.

— Не е задължително да ходим на юг, Нейтън, но имаме нужда от две седмици истинска почивка някъде извън Англия.

— Две седмици! — изквича той. — Не си заслужава, като си представиш колко нерви ще ни коства да координираме графиците си и да направим нужните резервации, като междувременно сме се пребили от работа, за да не оставим недовършени проекти, и се изтрепем да наваксваме, когато се върнем.

Разбира се, ретроспекцията е чудно нещо. Сега можех да се обърна назад и да се запитам дали неохотата на Нейтън се дължеше само на неговата преданост към работата. Може би просто идеята да прекара две пълни седмици с мен не му харесваше.

Аз бях настояла.

— Според мен си струва да положим усилие. — Бях неумолима и той го знаеше.

— Добре, щом ти го искаш, но аз ще трябва да се съдера от работа. — Примирението в гласа му ме депресира. — Добре, резервирай нещо. Избери каквото ти искаш.

Нейтън се откъсна за момент от лаптопа, колкото да ме удостои с бегла усмивка, която не стигна до очите му, а после се върна в страната на счетоводните таблици.

Много жени биха се възползвали от предложената свобода на избор и биха резервирали двуседмична почивка в петзвезден хотел на Карибите — и не бих казала, че това не ми мина през ума — но ме глождеше тайното подозрение, че уединеният рай беше нож с две остриета. Да, такава ваканция щеше да означава да сме заедно, без да правим друго, освен да разпускаме и да си говорим. Но ако се окажеше, че нямаме какво да си кажем, тогава две седмици слънце, пясък и наскоро направеното откритие, че връзката ни е досадна купчина вехтории, можеха да се окажат непосилно изпитание.

Не, казах си аз, ние имахме нужда от някое тихо и спокойно място, където да имаме възможност да общуваме задушевно, да преоткрием защо се бяхме влюбили един в друг навремето — и ако това не сработеше, да намерим някакви развлечения наблизо и много забележителности, които да обиколим.

Ето така се натъкнахме на „Дворът с розите“, „очарователна къща за гости в идиличната обстановка на френската провинция в поречието на Лоара, където вашите сърдечни домакини Рупърт и Глория Хънтър ще ви посрещнат радушно и ще ви разглезят. Когато ви омръзне да мързелувате в нашата красива градина, можете да обходите живописната местност, колоритните малки градчета в околността, великолепните замъци…“

На уебсайта звучеше прекрасно.