Хелън Полард
Вила в Прованс (21)

Глава 21

Будилникът ме изтръгна от неспокойния сън в шест часа сутринта, за да тръгна за Кале. Въпреки че си легнах след полунощ, тъй като трябваше да раздигна след партито, аз исках да разполагам с достатъчно време, в случай че се загубех, попаднех в ужасно задръстване, колата се повредеше, спуках гума или ме сполетеше друга автомобилна авария.

Рупърт се бе възмутил от планирания час на заминаването ми, но когато не отстъпих, той рече:

— Може би така е най-добре. Важното е да си спокойна, миличка. Bon voyage. — После той ме бе целунал по бузата и се беше упътил към стаята си без повече приказки. Рупърт знаеше, че ранното заминаваше не беше продиктувано само от практически съображения. Емоционалното сбогуване рано сутринта щеше да е кошмарно и за двама ни.

Взех душ и напъхах последните си останали вещи в куфара. Огледах стаята, която бе мой дом през последните три седмици, голите мебели ме изпратиха, безжизнени и безлични, готови да приемат следващите гости.

Слязох на долния етаж и излязох на двора. Отворих багажника на колата, за да сложа куфара, и се огледах за последен път. Развиделяваше се и съвсем скоро първите слънчеви лъчи щяха да се запровират между зелените листа и да огреят чакъла. Пъстри цветя, увивни растения, благоуханни рози, чуруликащи птици, жужащи пчели и кудкудякащи кокошки. В гърлото ми заседна буца. В пристъп на паника, се хванах за гърдите и се опитах да поема въздух. Хванах се за вратата, свлякох се на предната седалка и закопчах предпазния си колан. Дишането ми беше плитко и мъчително. Двигателят изръмжа, нарушавайки покоя на ранното утро, и аз подкарах към портата, оттам по алеята, после се качих на пътя. Един километър по-нататък спрях в разширението, излязох, коленичих и най-сетне успях да поема жадно въздух.

До мен спря някаква кола и мъж на средна възраст, в елегантен костюм, се затича към мен.

— Някакъв проблем ли има, мадам?

— Не, всичко е наред. Много благодаря — успях да кажа, като се изправих с разтреперани крака. Тъй като не владеех достатъчно добре френски, за да обясня недостига на въздух или симптомите на паническата атака, аз просто потупах с юмрук гръдния си кош и се насилих да се усмихна на този добър самарянин, за да му покажа, че вече съм добре.

Той докосна ръката ми, опитвайки се да прецени дали беше безопасно да ме остави, после ми се усмихна и се качи в колата си.

Аз се качих в моята. Стигнах до кръстовището на главния път и ускорих, но в гърдите ми сякаш лежеше камък на мястото, където доскоро беше сърцето ми.

Предвид душевното ми състояние, успях да пристигна в Кале по-рано от планираното, без да ми свърши бензинът или да объркам пътя, озовавайки се в Германия. Качих се на ферибота, без да падна в морето и паркирах на една боя разстояние, според ужасните им инструкции, без да ударя колата пред мен. Дори събрах присъствие на духа да запомня на кое ниво съм оставила колата. Това беше едно от малкото предимства от отсъствието на Нейтън. Откакто се беше махнал, отново бях принудена да се грижа сама за себе си и в дух на оптимизъм, си казах, че това беше добре за мен. В дълбоки води човек или се научаваше да плува, или потъваше. Въпреки че изразът не беше много уместен, предвид избраното транспортно средство.

Останах на палубата за отплаването на ферибота с усещането, че стомахът ми беше пълен с олово, а сърцето ми празно. Логиката ми казваше, че трябваше да изпитвам облекчение, защото се връщах към познатия ми живот, но сърцето ми разказваше друга история. Чувството, че бях изтръгната от моите нови приятели и взаимната солидарност, от място, към което през последните три седмици се бях привързала по-силно, отколкото към апартамента ми през последните три години, беше съкрушително. Френският бряг се топеше в далечината и фериботът ме носеше неумолимо към родните ми земи, а аз стоях, вкопчена в перилата, с побелели кокалчета и гълтах жадно морския въздух, докато не усетих вкуса на солта върху езика си, и се молех раздялата да е само временна.

Когато дишането ми се нормализира, осъзнах, че всъщност поемах повече вредни газове, отколкото чист въздух. Проправяйки си път между обветрените пушачи на палубата, аз влязох вътре, за да си набавя сутрешната доза кофеин. Кафето не успя да ме разведри. Седях с пластмасова чашка в ръка, сравнявах съдържанието с вълшебната амброзия на Рупърт и се мусех.

Когато бръкнах в огромната си чанта, за да намеря салфетка, ръката ми напипа някакъв непознат предмет и извадих малък пакет. Озадачена, го повъртях, после любопитството ми надделя и аз смъкнах панделката и опаковъчната хартия, под които се криеше елегантна черна кутийка. Отворих капака и ахнах. Вътре проблясваше медальон — изящно изработена роза от бяло злато, с малък диамант в средата.

Под капака беше затъкнато малко листче. Разгънах го и веднага познах водния знак и характерния почерк на Рупърт.

Мила Еми,

Не ми се сърди — знам, че е нечуван грях да се бърка в дамска чанта. Исках да ти подаря това лично, но накрая постъпих като страхливец. Моля те, приеми го като знак за моята благодарност за всичко, което направи. Дано да ти напомня за „Дворът с розите“… и да те доведе тук отново някой ден.

С много обич и признателност,

Рупърт

Премигнах няколко пъти, за да спра напиращи сълзи и погалих медальона. Беше ювелирно творение — изчистено и елегантно. Забелязах адреса на бижутерийния магазин от вътрешната страна на капака и осъзнах, че Рупърт навярно го беше купил при последното ни ходене в града. Нямах представа как бе намерил толкова символичен подарък. А аз бях седяла в кафенето, сърдита и озлобена, докато той ми беше избирал нещо толкова красиво.

Знаех, че той не беше доволен от моя отказ да приема заплащане за положения труд, но не трябваше да харчи пари за толкова скъп подарък. Но когато извадих медальона от кутийката, закопчах синджира и усетих тежестта на розата в ямката на гърлото ми, желанието да му се скарам се стопи. Вместо това, избрах да се насладя на мисълта, вложена в този подарък и на онова, което символизираше. Приятелството. Място, което беше скъпо за сърцето ми. Място, където винаги щях да съм добре дошла. Новооткрита увереност в себе си и преоткриване на онези страни на моята някогашна същност, които бях потулила за известно време.

 

 

Прибирането вкъщи беше сюрреалистично изживяване. Бях тръгнала на ваканция с моя приятел, а се връщах в апартамента без него. Струваше ми се, че една глава от живота ми беше започнала, но не беше завършила правилно.

Аз изритах струпаната поща, влязох в спалнята, хвърлих куфара и торбите на леглото и се огледах. Всичко беше точно както го бяхме оставили в сутринта на нашето заминаване — от списъка със задачите, който още стоеше затъкнат в рамката на огледалото, до неизмитите чаши на нощното шкафче. Аз поех въздух и отворих вратите на гардероба. Половината дрехи на Нейтън ги нямаше. Костюмите и обувките му за работа. Идиотската въртяща се закачалка за вратовръзки на електрическо захранване, подарък от майка му за Коледа. Лаптопът в скривалището под пуловерите на рафта.

Значи Нейтън се беше завърнал от Франция. Къде живееше?

Дали още беше с Глория, или вече си бяха омръзнали? Дали се бе питал къде съм, когато бе дошъл да си вземе нещата и бе намерил апартамента необитаем и празен? Мразех го, задето ме оставяше с толкова много въпроси.

Объркана, аз отидох в кухнята, за да сложа вода за чай. На чайника ме очакваше бележка. Взех я с треперещи пръсти.

Еми,

Не знам къде си ти сега — мога само да предположа, че още си във Франция, тъй като всичките ти вещи са тук. Струва ми се честно да ти съобщя, че аз подадох молба за напускане и се преместих на работа в Лондон. Ще ти се обадя за апартамента и останалите ми вещи, когато нещата утихнат.

Надявам се, че си добре.

Много поздрави,

Нейтън

Не знаех дали да се смея, или да плача. Той смяташе за честно да ми съобщи? Надяваше се, че съм добре? Много поздрави? Що за формалност след пет години заедно?

Съдържанието на бележката се просмукваше през преуморените ми мозъчни клетки. Нейтън беше напуснал работа и се беше преместил в Лондон. Как си беше намерил нова работа толкова бързо? Защо не си беше отработил предизвестието в нашата фирма?

Вдишах и издишах със свистене. Онова, от което се бях страхувала най-много — да се разминаваме мълком, под зорките погледи на нашите колеги — вече не ме заплашваше. Каквито и цели да преследваше, Нейтън ми беше направил услуга.

А после ме споходи ужасна мисъл. Ами ако той беше изпразнил общата ни банкова сметка? Със свито сърце изтичах в спалнята, извадих лаптопа си, измъкнах зарядното устройство и го включих със затаен дъх.

Слава богу, нямаше съобщения за тегления по сметката — само обичайните директни дебити, сумата, която бях изтеглила в брой на третата седмица във Франция, и още две, които явно бяха изтеглени от Нейтън. Проверих датите. Едната в деня, след като ме беше напуснал, другата следващия петък. Значи беше останал във Франция през цялата втора седмица. Намръщих се. Не бях станала по-бедна, но не бях станала и по-умна.

Потръпнах с отвращение при вида на разтворимото кафе в кухненския шкаф като истинска французойка и си запарих черен чай. Влязох в хола, седнах на дивана и се заслушах в тишината. Огледах се. Сякаш виждах тази стая за първи път и с учудване установих, че не ми харесва.

Как беше възможно да изляза оттук преди три седмици, влюбена в този елегантен, модерен минимализъм, а сега го намирах бездушен и неприветлив? Станах и закрачих в хола, опитвайки се да доловя старото усещане — чувството, че съм си у дома — но сякаш се намирах сред декор за филм, който нямаше нищо общо с мен.

Беше късно. Аз бях изтощена. Утре всичко щеше да е различно.

 

 

Но това чувство не ме напусна през целия уикенд. Просто не можех да се отърся от него. В неделя сутринта се залових с домакинската работа и разопаковах багажа си. Докато зареждах прането в пералнята, топка сива вълна привлече погледа ми и аз спасих гибоните от удавяне точно навреме. Притиснах ги до гърдите си, затворих очи и потънах в спомена за лицето на Ален, почти долепено до моето под заслона в зоопарка. Барабанящите капки дъжд по навеса. Цветът на очите му, докосването на неговите устни до моите. Ех, ако…

Аз погалих извинително моите неодушевени приятели и ги занесох в спалнята, където ги настаних на възглавницата до моята. На възглавницата на Нейтън. Гибоните навярно щяха да са по-добра компания от него през последните месеци. Поне нямаше да се мусят или да ме игнорират, когато се опитвах да разговарям с тях.

В неделя вечерта все още нямах никакви вести от Нейтън. Това ме устройваше. Имах си по-неотложни тревоги, а именно връщането ми на работа. Какво беше написал Нейтън в молбата си за напускане? Дали колегите си даваха сметка, че сме се разделили? Е, съвсем скоро щях да разбера.

Затова пък ми се обади Кейт, която се беше върнала от почивката на Малдивите заедно с мъжа си.

— Беше ли невероятно прекрасно? — попитах аз.

— О, Еми, беше приказно. Петзвезден хотел, невероятен плаж, божествена храна… Много секс. Какво става с теб?

За малко да се разсмея с глас.

— Питаш ме дали правих секс през ваканцията? — И още как.

— Не, глупавичката ми. Получих есемеса ти, в който казваше, че оставаш още една седмица. Какво става? Искаш ли да дойда при теб?

Малко усмивки, здрав разум и вино щяха да ми се отразят добре.

— Да, за бога.

Два часа по-късно седяхме сгушени на дивана с бутилка вино и аз осведомявах Кейт за всичко, с най-малки подробности. Дори за Раян и Ален. Изпитвах такова облекчение да поговоря с човек, който ме познаваше изцяло, без да се боя за последствията. Редуваха се смях и сълзи.

— Божичко, Еми. Не мога ли да те оставя за две минути, без животът ти да се преобърне наопаки? — заключи тя.

Аз се засмях.

— Явно не можеш.

Кейт докосна медальона на шията ми.

— Това бижу е толкова красиво! Рупърт явно наистина те цени. — Тя се поколеба. — Ами онова негово предложение? Според теб то е лудост, но все пак го обмисляш тайно, нали?

Кейт наистина ме познаваше прекалено добре.

— Опитвам се да не мисля за него — признах аз. — То е там, но аз се старая да го държа дълбоко заровено. Здравият разум ми казва, че е идиотско. Но според Рупърт трябва да „слушам сърцето си“. — Нарисувах кавички във въздуха.

— И какво казва сърцето ти?

Аз поклатих глава.

— В момента отказвам да го слушам. Трябва да се върна на работа, Кейт. Поне не се налага да виждам там Нейтън, но въпреки това ще е доста конфузно. Предстои ми презентация, не мога да си позволя умът ми да витае някъде в облаците.

— Ами Ален?

Погледах я гневно.

— Какво за него?

— Стига, Еми. Ясно е, че флиртът ти с Раян беше мимолетен… и тази твоя забежка наистина ми хареса. Никога не съм смятала, че си способна да се въргаляш в храстите с някой младок!

Плеснах я, но тя продължи невъзмутимо:

— Обаче Ален… в тази история има реални възможности. — Тя отпи глътка вино и се засмя весело. — Не мога да повярвам, че отново си си паднала по счетоводител, след всичко случило се с Нейтън!

— Не съм си паднала по него, Кейт. Той просто… Ами, сигурно е такъв тип мъж, с когото мога да си се представя, ако някога събера смелост да създам нова връзка. — Крайно време беше да сменим темата. — Хайде, няма ли да ми покажеш отвратителните снимки от земния рай?

 

 

По пътя към работа в понеделник сутрин, притисната между мъж, категорично решен да си прочете вестника, без да го прегъва, и мила старица, която бе сметнала за добра идея да изведе кучето си на разходка в час пик, в стомаха ми се беше загнездило безпокойство. Чувствах се дезориентирана, сякаш бях забравила как да върша работата си. Досега не бях отсъствала толкова дълго. Франция, Рупърт и „Дворът с розите“ още бяха ярки и цветни в ума ми, докато работата беше размазан, избледнял фон.

Минах покрай твърде много подранили колеги, докато стигнах до бюрото си, като си повтарях, че любопитните погледи бяха плод на въображението ми. С нещо подобно на отчаяние погледнах камарата от папки, струпана на бюрото ми. Не ми достигаше въздух. Нещо в гърдите ме стягаше. Вкопчих се в облегалката на стола. Още една паник атака. Но никой не ме остави да я преживея. Карл излетя от кабинета си в мига, щом седнах на стола си.

— Еми. Добре дошла. Трябва да си поговорим.

Последвах го в кабинета му, гълтайки с отворена уста рециклирания застоял въздух, който бълваше вечно включения климатик.

— Заповядай, седни. — Той се настани зад бюрото и пръстите му забарабаниха по имитацията на дърво. — Изглеждаш ужасно, Еми.

— Благодаря ти, Карл. — Явно не беше преминал обучение по такт в мое отсъствие. — Просто пътуването беше тежко.

— Вече наред ли е всичко? Твоят приятел съвзе ли се?

Дотук добре.

— Да, благодаря. Допълнителната седмица се оказа полезна. Оценявам жеста, Карл. Знам, че отсъствието ми е породило известни неудобства, но…

Той омаловажи благодарността ми с едно махване на ръката.

— Не се притеснявай, Еми. Нямала си друг избор, това е. Знам, че ще направиш каквото трябва, за да наваксаш с работата.

Аз потиснах въздишката си. Карл щеше да приспадне трите седмици от моя полагаем годишен отпуск, но очакваше да си отработя отсъствието. Всъщност това обезсмисляше концепцията за годишния отпуск.

— Да, естествено. Както винаги.

— Добре, ъ, ще трябва да обсъдим всичко. Ще те въведа в презентацията, която направи Дейв пред хората от Кели може би по-късно днес. Засега ще ти дам време да се окопитиш.

Колко благородно.

— Благодаря.

— Има нещо друго. — Карл явно се чувстваше дискомфортно и сърцето ми се разтуптя тревожно в гърдите ми, сякаш искаше да изскочи оттам. Сто процента щеше да стане дума за Нейтън.

— Става дума за Нейтън.

— Така ли? — Постарах се да прозвуча невъзмутимо. Нямаше смисъл да свалям картите отсега. А и самата аз нямах представа какво се случваше.

— Еми, ти сигурно си даваш сметка, че тази допълнителна седмица отпуск ме постави в доста сложна ситуация, особено предвид постъпката на Нейтън. Но аз съм на твоя страна. Казах ясно на шефовете, че ти си ценен член на отдела ни и трябва да те третираме като отделна личност. Не бива да те поставяме под общ знаменател с Нейтън само защото живеете заедно.

Недоумението ми премина в удивление. Не разбирах защо Карл смяташе, че ние още бяхме заедно, въпреки внезапното преместване на Нейтън в Лондон. Карл беше емоционален мазол, но дори той би трябвало да е проумял ситуацията.

— Когато всичко утихне, хората сигурно ще разберат, че недалновидните му решения не бива да рефлектират върху теб — продължи шефът ми, без да забелязва смайването ми. — Надявам се само, че ти можеш да издържиш на допълнителното напрежение у дома.

— Какво допълнително напрежение?

— Ами, представям си какво е Нейтън всеки ден да пътува до Лондон. Не бих искал това да ти се отрази негативно на работата. Ние тук сме човечни, но все пак това е бизнес. Толерантността ни си има граници…

Аз посегнах към каната с вода на бюрото му, с треперещи ръце си налях една чаша и я изпих.

— Карл, бъди добър и отговори на няколко мои въпроса.

— За какво?

Разтрих слепоочията си, усетих началото на адско главоболие.

— За да ме разведриш, може ли?

— Добре. — Неговото объркване не отстъпваше на моето собствено. — Какво те интересува?

— Нейтън кога подаде молба за напускане?

— Ти не знаеш ли?

— Не. Кога?

— В деня, след като ти ми се обади. Изпратил имейл на Дерек, в който го уведомил, че напуска.

— Не е ли идвал тук?

— Не.

— А защо не отработва срока на предизвестието?

Карл се помести сковано на стола.

— Той е отишъл в конкурентна компания, Еми. Не биваше да създаваме впечатлението, че го тормозим, но не можехме и да му позволим да се върне в офиса. Беше прекалено опасно.

— Разбирам. — Карл на практика ме беше принудил да се моля за още една седмица отпуск, а в същото време приемаха молбата за напускането на Нейтън без предизвестие, за да ограничат риска от изтичане на фирмени тайни в конкурентна компания. Да, такива бяха потайностите на частното предприятие.

— Това не е прието тук и той няма да получи препоръка, естествено — добави Карл, бързайки да ме увери, че на Нейтън нямаше да му се размине.

В ума ми нещо прищрака и отключи поток от объркани мисли. Нейтън беше изпратил имейл, докато е бил във Франция. Как бе успял да си намери работа в Лондон? Без препоръка?

— Но как си е намерил работа? — Можех да попитам директно. Вече бях доказала, че съм в неведение. Един въпрос повече или по-малко нямаше да промени нищо.

Но моите въпроси започваха да дотягат на Карл.

— Нямам представа, Еми. Предполагам, че е имал контакти, за които не сме подозирали. Виж, смятам, че проявих достатъчно търпение. Как е възможно да не знаеш нищо за това? Какво става?

Вдишах дълбоко и преброих козовете си. Които не бяха много.

— Нейтън и аз се разделихме, докато бяхме в чужбина.

Карл изправи гръб и на лицето му се изписа смесица от шок и желание да посплетничи.

— Така ли? Кога?

— В края на първата седмица.

— Но ти каза… Значи всичко, което ми каза по телефона…

— Аз не те излъгах, Карл. Действително останах при един приятел и той наистина беше в нужда. В същото време, двамата с Нейтън се разделихме. Той отиде на друго място, а аз останах да помогна на моя приятел.

Карл присви очи, явно преценявайки колко можеше да ми вярва.

— Какво породи тази раздяла? Вие с Нейтън сте заедно от сто години!

Поколебах се. Драматичният начин, по който Нейтън беше напуснал компанията, сигурно беше породил слухове и аз нямах нищо против хората да узнаят, че Нейтън и аз вече не бяхме заедно. Но позорната измяна на Нейтън не беше тяхна работа, затова щях да запазя пикантните подробности за себе си.

— Просто се отчуждихме. Ваканцията ни показа, че вече не ни свързват никакви общи стремежи.

— И това е всичко?

— Това е всичко. Нищо ново под слънцето. Така че, ако нямаш нищо против, мисля да се заема с грамадата на бюрото ми.

— Добре. След малко ще дойда да го обсъдим.

Станах от стола, тръгнах към вратата, после реших да проявя характер и се обърнах.

— И, Карл? За това да ме поставят под общ знаменател с Нейтън? Не бих позволила това, дори ако бяхме още заедно. Защото ние не сме сиамски близнаци. Но тъй като вече не сме заедно, няма да търпя упреци заради неговото държание. При най-малкия намек за дискриминация ще си потърся правата. Изразих се ясно, нали?

Шокът по лицето на Карл беше очевиден. Никога не му бях говорила по такъв начин. Обикновено го оставях да се прави на големия шеф, докато аз превивах гръб над задачите, разработвах проектите и го оставях да мисли, че идеята е била негова. Директният тон не беше в нашия типичен ограничен стил на общуване, но отсъствието ми беше дало необходимата дистанция и перспектива. Време беше да защитя позициите си. Освен това, тъй като аз вършех, освен моята работа и половината от неговата, Карл не можеше да си позволи да ме изолира.

Още не бях седнала на стола си, когато Кати, една от асистентките в отдела и моя неофициална заместничка, дойде и седна на ръба на бюрото ми.

— Еми, добре, че се върна на работа!

— Благодаря. — Аз се усмихнах. — Как беше тук?

Тя заговори по-тихо.

— Кошмар! Карл през цялото време беше като буреносен облак. Е, как беше почивката?

— Нормално, благодаря. Не е лесно да се грижиш за болен приятел.

— Как е новата работа на Нейтън? Той доволен ли е?

Поех дълбоко въздух. Несъмнено бях обречена да водя този разговор десетки пъти през следващите няколко дни. Или може би не. Ако Кати разнесеше новината на всички, щеше да ми спести нервите. Може би така беше най-добре.

— Нямам представа. Ние се разделихме.

Очите й се разшириха от изумление.

— Боже мой, Еми! Ние мислехме, че той ще пътува всеки ден до Лондон. Карл ни каза, че ти си удължила отпуска си с още една седмица, за да се грижиш за болен приятел!

— Така е. Но с Нейтън се разделихме. Не се оплаквам, но ще се радвам, ако ти съобщиш новината, за да не ми се налага аз да го правя.

Погледнах я умолително.

— Можеш ли да поемеш функцията на клюкарката в офиса за мъничко?

Тя ме потупа по рамото.

— Можеш да разчиташ на мен.

Аз се усмихнах кисело.

— Благодаря. Сега изчезни. Имам работа.

В 10:00 часа Карл дойде при мен, за да обсъдим положението — евфемизъм за това да стовари всичките си спешни и нежелани проекти върху мен — и да изясним по-нататъшните ни планове по отношение на Кели.

Както предполагах, те бяха заложили на винтидж визията и ние трябваше да нахвърляме идеи за следващата презентация.

В 11:00 имах чувството, че никога не съм напускала офиса. Това ме устройваше. Аз обичах натоварените графици. Обожавах да се захващам с нови проекти, дори с онези, които Карл ми прехвърляше, тъй като не искаше да се занимава с тях. Приех с благодарност връщането към рутината и привеждането на лудницата върху бюрото ми в някакъв ред.

В обедната почивка натъпках в устата си сандвич, без дори да усетя плънката. Край на приятните обеди и кротката дрямка. Към два часа моят автопилот беше поел управлението и в пет умът ми беше превзет от други образи. Сега служебните задължения се открояваха в черно и бяло, а „Дворът с розите“ беше избледнял и обезцветен като стара моментна снимка от мамините фотоалбуми.

Но с напредването на първата седмица, рутината постепенно изгуби лустрото си.

Ставане в 6:30 всяка сутрин, закуска на крак с картонено мюсли и картонена препечена филийка, наблъскани във влака потни тела, вмирисани на мокри кучета дъждобрани. Ежедневните разговори с майка ми, за да я уверя, че не съм на ръба на самоубийството. Хаотични опити за полезна вечеря — печен боб на препечена филийка, яйце върху препечена филийка, свръх засищаща готова храна, от която ми се повдигаше. Ставаше ми зле на стомаха и ме болеше сърцето, защото нямаше нищо общо със зрелите на клонка домати, пресните зеленчуци и нежните сирена, които бях оставила във Франция.

Казах си, че беше нормално да се чувствам малко потисната след почивката.

В работата бях очаквала огромен обем от работа и неловкост, когато колегите разберяха за раздялата ми с Нейтън. Получих и двете. Но бях очаквала да се върна към динамичния график, който винаги бях харесвала, а това не се случваше.

Сама по себе си, работата беше окей — аз планирах презентацията за Кели, подготвях екипа, комуникирах с клиентите, решавах проблеми в крачка.

Както винаги, усещането за спешност и предизвикателство ми харесваше.

Това, което не ми харесваше, бяха любопитните погледи на колегите и откровено нахалните им въпроси за внезапното изчезване на Нейтън.

— Здравей, Еми. Радвам се да те видя. Съжалявам за теб и Нейтън. — Това беше от Хейзъл от счетоводството, на път към тоалетната.

— Благодаря.

— Знаеш ли той как се е устроил в Лондон?

Това твоя работа ли е?

— Ами, аз се прибрах този уикенд…

— О, да. Чухме, че си останала да се грижиш за някого. Стори ни се доста странно.

Кои влизаха в това колективно „ние“, по дяволите. Настръхнах.

— Всъщност, аз се грижех за болен човек.

— А — тя ме погледна всезнаещо. — За някоя приятелка ли?

Овладях се.

— Не. За приятел. — Очите й светнаха и аз побързах да я изведа от заблудата. — За един мой възрастен приятел.

— А коя е жената, която е уредила новата работа на Нейтън?

Каква забележителна техника на кръстосан разпит!

— Защо, ти какви слухове си чула?

— Една позната се премести в тази компания преди две години. Тя звънна да ми каже, че някой от нашите е постъпил при тях. Назначили го на позиция, за която не е обявяван конкурс. Злите езици говорят, че жената, която му е уредила тази работа, е братовчедка на един от директорите и тя е използвала връзките си. Тя е приятелката на Нейтън, нали?

Въпросната тайнствена жена можеше да е само Глория. Преглътнах с усилие и заговорих кротко.

— Така се надявам, щом му е направила такава услуга.

Вкопчих се в мисълта, че клюкарите скоро щяха да загубят интерес към мен и че в петък вечер щях да се видя с Кейт. Тя ми изпрати есемес в четвъртък.

Тръшна ме простуда. Сигурно настинах в самолета. Извинявай, но не мога да дойда утре. Не искам да те заразя! Кейт хх

Незабавно позвъних на Ник и му съобщих намерението си да се метна на влака за Лондон в петък след работа и да му се изтреса за уикенда.

Бог да благослови моя малък брат, който дори не трепна.

— Ъ, добре, супер. Аз, ъ, само трябва да отменя няколко уговорки.

— Не, недей да отменяш нищо заради мен — побързах да кажа аз. — Ще се оправя.

Представих си как брат ми се изчерви.

— Много добре знаеш, че няма да се оправиш.

— Ник, не искам да ти развалям уикенда — жално промълвих аз.

— Не се тревожи, сестричке, чакането се отразява добре на гаджетата и либидото.

Аз се засмях.

— Сигурен ли си, че няма да ти преча?

— Да, естествено. Какво искаш да правим?

— Пуканки, безсмислени екшъни, щедри дажби вино — о, и някаква свястна храна. Няма да ядем полуфабрикати. До гуша ми е дошло от тях.

Тръгнах си от работа точно в края на работния ден, грях, който се наказваше със смърт във всеки друг ден, освен в петък, когато народът тръгваше като мравуняк към изхода точно в пет часа.

Когато пристигнах в апартамента на Ник, който можеше да се опише учтиво като уютно бижу, бях изморена и намусена. Брат ми ме прегърна съчувствено, настани ме на дивана, заобиколи ме с възглавници, тикна в ръката ми голяма чаша с пино гриджо, плато с вкуснотии от щанда за деликатеси и пусна филм на ужасите. Идеално.

Докато Ник се въртеше и пъшкаше на дивана, аз се изтягах на двойното легло и за първи път откакто се бях върнала в Англия потънах в дълбок, непробуден сън.

В събота взехме метрото до Националната галерия не защото беше любимият ми музей — макар че му отделих двайсетина минути, преди да се отегча, а защото прилежащото кафене ми харесваше. Ник, благодарен, че не го бях помъкнала на шопинг терапия, на драго сърце ме придружи и дори плати за кафето и изисканите сладкиши.

— Ти харесваш ли работата си, Ник? — попитах брат ми, докато седяхме и се греехме на слабото слънце, което се процеждаше през прозорците.

— Общо взето, да. Зависи къде и върху какво работя.

Ник беше някакъв компютърен специалист, макар че не разбирах какво точно правеше, но явно беше гениален, защото вече си беше изградил внушителна репутация и работеше като консултант. Това му носеше два пъти по-високи доходи, отколкото би получавал като компютърен специалист в някоя компания и му позволяваше да разполага с времето си, когато му се налагаше или можеше да си позволи.

— Защо, твоята не ти ли харесва? — попита той.

— Харесва ми, естествено. Просто… — Потърсих точните думи, за да опиша чувствата си. — Нали знаеш как си пускаш някой стар филм, защото си го гледал навремето и ти е бил любим? Но когато го гледаш отново, все едно гледаш съвсем друг филм, защото го възприемаш с други очи и магията му просто се е загубила?

Ник кимна и сложи последното парче торта в чинията ми. Какво съкровище беше брат ми.

— Можеш да избереш друг филм. Чисто нов.

Аз излапах тортата.

— В момента се страхувам да не скоча от нагорещения тиган в кипящия казан.

— Нищо чудно. Ти преживя много. Може би просто ти трябва време, за да се върнеш към предишния си живот.

— Може би, но… — аз се опитах да уловя онова, което ме притесняваше. — Винаги съм смятала, че съм открила работата на мечтите си. Но откакто се върнах от Франция, изведнъж се почувствах аутсайдер. Не знам дали се дължи на напускането на Нейтън или хората се дразнят, че си взех още една седмица отпуск. В моя отдел всичко е окей, но колегите от счетоводството почти не ме поздравяват, сякаш аз съм виновна за постъпката на Нейтън.

Брат ми ме погледна с разбиране.

— Всички клюкарстват за теб. Скоро ще загубят интерес и ще се прехвърлят на някой друг.

— Навярно си прав. Но…

Връхлетяха ме спомени. Джонатан, който ме беше прегърнал и обсипал с похвали същия ден, когато се запознахме в кафенето. Бренда и Ричард, които се бяха държали толкова мило и дружелюбно с мен и родителите ми в ресторанта. Благородството, с което мадам Дюпон приемаше жалката ми участ и усърдието ми. Ведрото приятелство на Софи. Кухнята на Рупърт, пълна със смях, бодро бъбрене и доброжелателност.

— Но? — подкани ме Ник.

— Знаеш ли, запознах се с разни хора, докато бях в къщата за гости. Разни приятели и познати на Рупърт.

— И какво?

— Ами, не проумявам как така хора, които съм виждала само един-два пъти във Франция могат да са толкова сърдечни, приветливи и добронамерени, а хората, с които съм работила години, да не ме подкрепят или да разнасят клюки зад гърба ми.

— Гласът ми затрепери.

Ник наклони глава и се замисли.

— Може би причината е по-скоро в теб.

— Какво намекваш? Да не искаш да кажеш, че за всичко съм виновна аз?

— Нищо подобно. Казвам, че те сигурно винаги са били такива, но ти не си им обръщала внимание, защото си била толкова затънала в работа или погълната от Нейтън или отношението им просто не те е засягало. — Той замълча. — Ти ще преживееш този период, Еми, но нищо не те спира да опиташ и нещо различно. Ти си добър професионалист. Уверен съм, че можеш да си намериш друга позиция — за предпочитане в агенция, където ще те ценят повече и ще ти повишават заплатата от време на време. Пък и вече не си вързана с Нейтън.

— Ще помисля за това. Но аз работя на това място отдавна и положих страшно много усилия, за да стигна там, където съм сега. Посветих цялото си време и енергия на тази работа. Не знам дали съм готова да захвърля всичко.

Ник поклати глава.

— Гледаш през погрешна призма, Еми. Ти посвети времето и енергията си, за да развиваш кариерата си, а не задължително тази длъжност. Ако не ти предлагат повишение, може би трябва да се преместиш другаде.

Аз завъртях очи.

— В момента рекламният бизнес е в стагнация.

— Защо не опиташ това, което правя аз? — Аз изсумтях, но брат ми побърза да ме успокои. — Нямам предвид точно същото, естествено, но имам предвид работа на свободна практика. Има много фирми, които се нуждаят от умения като твоите, но не за постоянно. Само трябва да рекламираш таланта си правилно — което няма да те затрудни, като имаме предвид, че си специалист по маркетинг.

— Хъм, не е много сигурно. Да живея от хонорари. Каквото и да се разберем с Нейтън, аз пак трябва да плащам наема или ипотечната вноска. Сметките. Горивото за колата. Режийните.

— Аз се справям.

Аз махнах с ръка.

— Да, но ти си гений и хората се изтрепват да търсят услугите ти.

Ник се пресегна и разроши косата ми.

— Бедничката ми, предсказуема Еми. Не е ли време да опиташ вкуса на промяната?

Замислих се за недообмисленото предложение на Рупърт за недообмислена работа и за неговите недозрели идеи за моя хипотетичен бизнес — но брат ми навярно имаше предвид консултантска кариера на съвършено друго ниво.

В неделя осъмнахме с проливен дъжд, затова двамата с Ник се свихме на дивана с голяма кана кафе и грамаден куп вестници. Загрижен за крехкото ми състояние, той доброволно изтича до вестникарската будка — жест, който ме накара да се почувствам обичана. Така, както си седяхме сред купища вестници, изведнъж ме споходи носталгична вълна. Ние с Нейтън бяхме прекарвали неделите по същия начин. Забила невиждащ поглед в статията, която четях, аз изтрих сълзите, преди Ник да е вдигнал глава от спортната рубрика.

Твърде късно.

— Какво става?

Брадичката ми затрепери.

— Сетих се за Нейтън.

— И?

— Така прекарвахме неделните дни. — Представих си Нейтън, седнал във фотьойла, представих си колко уютно и удобно се чувствах в неговата компания и дружелюбно мълчание. Затворих очи и се удавих в самосъжаление.

Ник се доближи и ме прегърна през рамената.

— С розови очила ли си тази сутрин?

Аз изтрих сълзите си с ръка и погледнах към празния стол. Представих си Нейтън, напълно нехаен за присъствието ми, погълнат във финансовия подлистник на вестника, да си мърмори под нос, докато аз четях, без да вдигам очи, тъй като той не се интересуваше от мнението ми. Този неделен ритуал, толкова перфектен през първите две години, постепенно беше корозирал до извинение всеки от нас да се потапя в собствения си свят в единствения ден от седмицата, когато имахме достатъчно време да си обърнем внимание.

Аз въздъхнах.

— Може би.