Хелън Полард
Вила в Прованс (20)

Глава 20

Появяването ми предизвика залп от радостни възклицания. Видях компанията от вечерното парти — Ели, Филип, Боб и Джонатан. Бедфордови, заедно с други гости от къщичките. Раян, Бренда и Ричард. Софи ми се усмихваше от дъното на салона с вдигната за поздрав чаша.

Аз се обърнах към Ален.

— Ти знаеше ли за това? — изсъсках.

Той ме погледна виновно.

— Да. Не са ме питали. Отдавна се научих да не противореча на Рупърт.

Покорната му физиономия ме накара да се разсмея. Аз поех чашата вино, която ми тикнаха в ръката и реших да се насладя на вечерта. Както каза Ален, безсмислено беше човек да противоречи на Рупърт.

Бюфетът се огъваше от мезета, които домакинът явно беше приготвял цял ден. Притесних се дали не се беше преуморил, тъй като утре беше денят за почистване на къщичките, но той беше в приповдигнато настроение и аз си казах, че от утре вече не носех отговорност за него. Сърцето ми се сви при тази мисъл.

Джонатан се доближи и ме притисна в мечешка прегръдка.

— Рупърт ще тъгува, Еми. Бог знае какво ще прави без теб.

— Престани да вменяваш чувство за вина на бедното момиче, стар глупако — притече ми се на помощ Ели. — Не му обръщай внимание, Еми. Джонатан и Рупърт са световни шампиони по емоционално изнудване, както сигурно вече знаеш. — Тя ми намигна. — Ела да си поговорим по женски, трите със Софи, докато Джонатан инструктира Ален какво трябва да направи за него през идната седмица.

Ален ми се усмихна и насочи вниманието си към Джонатан, докато аз послушно тръгнах към другия край на стаята. Софи ме целуна по бузите.

— Добре ли прекара?

Не можех да сдържа доволната си усмихна и тя изписка тихичко.

— Знаех си!

Ели поклати глава.

— Горкото момиче току-що се отърва от един безполезен мъж — изропта тя. — Недоумявам защо всички смятат, че веднага й трябва друг.

— Но Ален е много красив, не мислиш ли? — попита я Софи, напълно сериозно.

Ели огледа изучаващо моя кавалер в другия край на стаята. Сякаш доловил проницателния й поглед, Ален се извърна и ни погледна озадачено.

— Ако този тип ти харесва — съгласи се Ели.

— Вие не сте романтичка, мис Фийлдинг — възкликна Софи.

— Моля те, наричай ме Ели. И не, определено не съм романтичка, слава богу. Аз имам нужди, но романтиката не спада към тях. — Тя потръпна, а ние със Софи се разсмяхме. — Слушай, Софи. Защо досега не съм идвала в твоя салон, след като си направила такъв шедьовър от косата на Еми?

Еха, това беше добро. Вече започнах да харесвам Ели Фийлдинг.

Един час по-късно соарето беше в разгара си. Компанията беше идеална — нито прекалено голяма, нито прекалено малка, за да се превърне в приятелска седянка. Рупърт беше истински церемониалмайстор.

В редките случаи, когато ние с Нейтън посрещахме гости, те идваха, защото бяха негови приятели или колеги, или пък очакваха да извлекат някаква полза от него. Моите приятели нямаха нищо общо с тези на Нейтън, затова избягвахме да ги събираме заедно. Сбирките бяха лишени от тукашната сърдечност, където хората се радваха да видят старите си приятели и да се запознаят с нови, без предразсъдъци.

Отидох да поговоря със семейство Бедфорд.

— Добре ли прекарахте деня?

— Чудесно — потвърди Каролин Бедфорд. — Не сме се престаравали — просто отидохме в Пиер-ла-Фонтен, пихме кафе и се поразходихме, после обядвахме. Тя се усмихна плахо. — А после прекарахме следобеда в градината.

— Какво ще ни препоръчаш да видим? — попита съпругът й.

Аз се засмях.

— Аз не съм най-добрият гид, тъй като прекарвам почти цялото време около Рупърт. Но миналата седмица направих една обиколка на замъците… — Описах деня, който бях прекарала с родителите ми.

— Мисля, че Рупърт ще ви ориентира по-подробно. И… — поколебах се, после си казах, какво пък толкова. — Наблизо има и зоопарк.

— Зоологическата градина?

— Всъщност, днес ходих там. Мястото е прекрасно. Мисля, че ще ви хареса.

Разнесе се звън.

— Дами и господа — заговори Рупърт, когато бъбренето утихна. — Бих искал да кажа няколко думи, преди да съм се напил.

През стаята премина вълна на добронамерен кикот. Някои оттук присъстващите познаваха пияческите способности на домакина.

— Първо, добре дошли в моята скромна обител.

Последва шумно изсумтяване откъм Джонатан, който като пенсионер несъмнено живееше по-скромно от своя приятел.

— Всички знаете, че не ме бива в речите.

Той изгледа строго Ели, когато тя прошепна „Слава богу“ и продължи, невъзмутим.

— Но тъй като ще произнеса слово по този случай… най-напред бих искал да се извиня на онези от вас, които не ме познават добре, за предстоящото излияние. — Той кимна към Бедфордови и новите гости. — И с риск да ви засрамя, искам да изкажа благодарността си за това, че съм заобиколен от толкова много добри приятели в такъв труден момент.

Огледах удивените физиономии на гостите, тъй като домакинът не се славеше със сантименталност или някаква проява на чувства.

— Но главната причина да наруша собственото си ембарго над речите — продължи Рупърт — е, че искам да вдигна тост за моя личен ангел пазител, Емелин Джеймисън.

Той ми намигна и аз се задавих от възмущение, задето едновременно бях обект на наздравица и назована с ненавистното ми име пред всичките тези хора.

— Еми преживя най-трудния период в живота си — рече той, вече без следа от шега. — Но въпреки това се втурна да помага на човек, когото почти не познаваше, в най-трудния период на неговия живот. Тя е най-милото, най-всеотдайното създание, което съм срещал, и за мен е истинска привилегия, че бях обгърнат от нейните топлина и щедрост.

Той замълча за момент, сякаш преценяваше дали да продължи.

— С риск да ви смутя в пристъп на сантименталност… аз нямам свои деца. Наясно съм, че всеки един от моите приятели знае, че от мен би излязъл ужасен родител, което е самата истина. Но ако имах дъщеря като Еми, щях да съм безкрайно горд баща. И тъй като няма начин да я осиновя, поне се надявам тя да продължи да ми бъде приятелка още дълги години, независимо как ще реши да изгради бъдещето си. — Рупърт вдигна чашата си. — Да пием за Еми.

Ехо от гласове повтори:

— За Еми.

Щях да се свия на кълбо и да умра от срам, ако не беше искрената реакция на гостите. Рупърт може да беше всякакъв, но несъмнено умееше да печели обичта на приятелите си. Въпреки смущението си, задето бях в центъра на нежелано внимание, емоциите бяха позитивни и искрени.

Моментът отмина и настъпи неловко мълчание, но Боб побърза да спаси Рупърт, обявявайки се за професионален фотограф. Той изтича да вземе фотоапарата си от багажника на мотора и се върна, за да направи няколко снимки, и междувременно непринудените разговори се възобновиха.

Лицето ми пламна от толкова внимание и аз избягах в кухнята. Когато се изтръгнах от моите петнайсет минути или петнайсет секунди слава, аз се отдадох на бушуващите в мен смесени чувства и се разплаках. Дори за миг не се бях усъмнила, че речта на Рупърт беше искрена и от сърце. Ако не бях сигурна в това, бих могла да се усъмня, че това беше още един хитър ход в неговия грандиозен план за преместването ми във Франция и тромавите опити да ме сватоса. Искаше ми се той да превъзмогне егоистичните си мотиви и да проумее, че не ми помагаше да се справя с прибирането у дома в очакващия ме празен апартамент и стресираща работа и връщането при близките и приятелите ми, като се суетеше край мен и ми пускаше разни мухи за работа в слънчев хотел и чаровни счетоводители.

Чух тихи стъпки и предположих, че е Рупърт.

В никакъв случай не исках да го огорча и да му покажа, че ме беше разстроил с прекрасната си реч. Побързах да избърша очите си с една салфетка и се обърнах с ведра усмивка. Но не беше Рупърт. Беше Ален.

— Тази усмивка не може да заблуди никого — прошепна той.

— Помислих те за Рупърт.

— Той е зает да командва Боб и фотоапарата. Добре ли си?

— Добре съм. — В същия миг сълзите потекоха по бузите ми.

Той се поколеба.

— Искаш ли прегръдка? Или предпочиташ да те оставя сама?

— Прегръдка — изхлипах аз, пристъпих към него и Ален ме прегърна през рамената и ме приласка, така че главата ми се озова на гърдите му, където ридах и хлипах, докато не осъзнах, че бях напоила ризата му със сълзи, а може би и други, не толкова желани субстанции. Когато се съвзех дотолкова, че да си издухам носа в кърпичката, аз се отдръпнах крачка назад и преглътнах сълзите си.

— Ужасно съжалявам — казах аз. — Не знам какво става с мен. Не ми стига всичко останало, ами сега и ПМС. — Прехапах устни, сконфузена. — Извинявай. Пак се увлякох в приказките.

Ален наклони глава, явно развеселен.

— Няма защо. Тъкмо Рупърт ще се научи да съобразява сантименталните си пориви с твоите хормони.

Погледнах с ужас петното на гърдите му.

— Съжалявам — казах отново аз. — Виж си ризата. Какво ще си помислят хората?

Ален погледна разрасналото се мокро петно върху тъмносинята тъкан.

— Може да съм разлял питието си. Не се тревожи и престани да се извиняваш.

— Извинявай.

Той завъртя очи и отново се доближи, за да изтрие с палец нещо под очите ми.

— Спиралата се беше размазала — обясни той.

— Приличам ли на панда? — засуетих се аз.

— Истината ли да ти кажа?

— Да.

— Не. Изглеждаш уязвима и красива.

Зяпнах го с широко отворени очи, а от салона се понесе вълна от див смях.

— Ела тук, Емелин Джеймисън. — Той ме дръпна за ръката. — Пропускаш собственото си парти.

Когато влязохме в салона, Ален взе газираната си вода от бюфета и се бутна в Ели, като успя да се залее на същото място, където беше петното от обилните ми сълзи, оставяйки непокътната Ели, иначе сигурно тя щеше да го разстреля.

Изглежда, че само Рупърт видя нещо подозрително в тромавите маниери на Ален, защото видях как скри усмивката си. Сватовник. Нищо чудно да ме беше разплакал нарочно, с надеждата Ален да тръгне след мен и да ме приласкае в обятията си и… Ох. Хъм.

Софи ме спипа малко след това.

— Добре ли си? Щях да дойда след теб, но Ален ме изпревари. — На лицето й изгря лукава усмивка.

— Не започвай! — сгълчах я аз.

Изражението й се смени с невинно учудване.

— О! Какво се случи днес?

— Отидохме в зоологическата градина.

Тя ме плесна по ръката.

— Знаеш за какво те питам. Нещо вълнуващо? Например целувка?

Изчервяването ми й каза всичко останало.

— Аха. Романтична среща! — Тя се натъжи. — Но ти си заминаваш утре.

— Да.

— Ами ако не беше така?

Дадох й зрънцето надежда, което очакваше.

— Тогава може би.

Тя кимна тъжно и погледна часовника си.

— Аз трябва да тръгвам. Утре имам ранен час. — Софи ме прегърна и ме притисна силно. — Ще ми липсваш, Еми. Когато ти влезе в салона миналата седмица, дори не предполагах, че ми предстои толкова вълнуващо приятелство! С теб е толкова интересно! Иначе тук най-значимата новина е, че кучката на мадам Фурние е родила кученца или че мъжът на мадам Лоран е решил да построи гараж. Нали ще се върнеш скоро?

Аз кимнах, неспособна да говоря. В гърлото ми беше заседнала буца и едва удържах сълзите си.

 

 

Към единайсет часа партито още беше в разгара си и аз започнах да се притеснявам. Утре трябваше да стана рано за ферибота, а на Рупърт му предстоеше напрегнат ден, но никой от гостите не бързаше да си тръгне. Намерих Ален и Джонатан, потънали в разговор.

— Хей, вие двамата! Трябва да ми помогнете.

Джонатан се намръщи.

— Разбира се, миличка. Какво да направим?

— Трябва да накараме хората да започнат да се разотиват, иначе утре Рупърт ще е гроги. Кой е готов да си тръгне?

Джонатан се усмихна.

— Проявяваш трогателна загриженост за Рупърт, Еми.

Аз завъртях очи.

— Ами, не съм толкова безкористна, колкото си мислиш. Утре трябва да стана в шест часа сутринта.

Ален кимна.

— Какво ще кажеш, Джонатан? Готов ли си да се сбогуваш, ако те откарам?

Джонатан се прозя театрално.

— Вече ми се затварят очите. Май ще е най-добре да пожелаем лека нощ на домакина.

— Това е идеята. — Усмихнах им се. — Вдигни шум, така че хората да схванат намека.

Те отидоха да пожелаят лека нощ на Рупърт, като Джонатан не спираше да се прозява. Сигурно навремето се беше изявявал като театрален самодеец. Изпратих ги до вратата и чух, че другите гости започнаха да се сбогуват.

Аз целунах Джонатан по бузата.

— Браво на теб. Ти си вълшебник.

Той се изчерви и на свой ред ме целуна.

— Грижи се за себе си, Еми. Пиши ми. Дай ми ключовете от колата си, Ален.

— Защо?

— Защото ми трябва време, за да се кача в твоята черупка. Тъкмо вие двамата ще се сбогувате, докато аз се боря с нея.

Ален поклати глава и му подаде ключовете. Джонатан слезе по стълбите и прекоси двора.

— Същият е като Рупърт. Не знам кой от двамата трябва да вземе наградата за майсторско месене в чуждите работи.

Засмях се.

— Но са добронамерени.

— Да, така е.

Ален се обърна към мен, напълно сериозен. Очите му ме хипнотизираха на тази светлина, кафявите ириси бяха изпъстрени със златни точици. Гледахме се дълго, после той се наведе към мен, сложи нежно ръка на шията ми и ме притегли към себе си. Целувката му беше мека и нежна, а устните му пасваха толкова перфектно на моите, че можех да заридая от радост, задето го бях намерила и от мъка, задето вече го бях загубила. Позволих си този кратък миг на блаженство, преди да се отдръпна.

— Чао, Ален.

— Au revoir, Еми.