Ребека Рос
Триумфът на кралицата (31)

Трийсет и едно
Разкрития
Бриена

Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин

Имаше само няколко момента от пътуването към къщи, които си спомнях.

Помнех как Журден ме прегръща отзад в една каруца, звукът от вдишването и издишването му, докато се молеше.

Помнех Нийв до мен, мелодичния й напевен глас, докато тананикаше, за да ме държи будна.

Помнех гласа на Изолда, рязък и въпреки това решителен, докато оглеждаше раната ми на светлината на свещ. Това ще ми отнеме известно време. Трябва да я настаня на спокойно, чисто място, където може да се отпусне. Трябва да я отведем бързо у дома.

Те бяха трите ми граници — баща, сестра, кралица. Знам, че в някакъв момент се унесох в сън в сгъвката на лакътя на Журден, притиснала здравата страна на лицето си към гърдите му, към сърцето му, защото болката отново пламна, ярка и нетърпима.

— Заспива. Да я събудя ли? — попита разтревожено Нийв. Звучеше толкова далечна, макар все още да усещах любящия допир на пръстите й по ръката ми.

— Не — отговори Изолда. — Нека спи.

Когато най-сетне дойдох отново на себе си, лежах в леглото си, а през прозорците ми струеше слънчева светлина. Бях чиста, вонята и кръвта — отмити от тялото ми, и бях покрита с мека завивка. Но повече от всичко… напипах превръзка на лицето си.

Размърдах се — бавно, боязливо. Повдигнах ръка да докосна лена, който покриваше дясната ми буза.

— Добро утро.

Обърнах се, изненадана да видя Изолда, седнала до мен. Слънчевата светлина преобразяваше тъмнокестенявата й коса в къдрици от опитомен огън и тя се усмихна: в ъгълчетата на очите й се появиха бръчици.

— Жадна ли си? — Тя се надигна от стола си да ми налее чаша вода. А после, много внимателно, седна до мен на леглото и леко ме повдигна, облягайки няколко възглавници зад гърба ми.

Изпих три чаши вода, преди да почувствам, че съм в състояние да говоря.

— Какво стана в замъка Лера?

Тя се усмихна:

— Ами, след като излекувах Лиъм, планирахме нападение срещу семейство Халоран. — Бавно ми разказа подробностите — как плановете им били завършени, как лейди Гроня предвождала нападението, как Картие, Шон, Люк, Нийв и Бета се вмъкнали тайно в крепостта. — Мечът на Дермот прочисти полумесеците на Халоран. Пиърс загина. Също и Фехин и Деклан Ланън.

Дадох си един миг да оставя ума си да възприеме напълно тази новина. И Пиърс, и Деклан — мъртви. Не можах да потисна тръпката, която ме разтърси при самата мисъл за тях, и Изолда положи ръка върху моята.

— Те — нито някой друг — вече не могат да те наранят, Бриена.

Кимнах и примигнах, за да прогоня сълзите си.

— А Юън и Кийла?

— И двете деца са в безопасност. Кийла е настанена тук, в замъка Фин с Нийв, а Юън е с Ейдън в Брай.

— А семейство Маккуин добре ли се държат с Кийла? — попитах, разтревожена как може да я приемат.

— Да. Лорд Маккуин много категорично подчерта как децата са ти спасили живота. Давам ти думата си: сега Кийла е повереница на Маккуин, а Юън — повереник на Морган. Има достатъчно доказателства, за да настоявам за помилване за двете деца.

— А Торн? — продължавах. — Той е полумесец.

— Така откри Ейдън — отвърна Изолда. — В момента Торн е в кулата, но също ще срещне смъртта.

Замълчахме и дочух звуците на голямата зала, звуците на дома. На смях и весели викове и звън на съдове за хранене. И въпреки това сякаш не можех да се отпусна: опитах се да се облегна по-дълбоко във възглавниците си, да се насладя на слънчевата светлина, но в кръвта ми звучеше неспокойна песен, която не можех да пренебрегна.

Знаех какво е това нещо, забило се като трън в духа ми. Знаех, че е съмнението за майката на Картие.

— Бриена? Боли ли те нещо? — попита Изолда, челото й се сбърчи тревожно.

— Не, лейди. — Помислих си да й кажа. Навярно безпокойството щеше да се уталожи, ако споделя думите, които Деклан ми беше казал. Навярно можех да намеря потвърждение: Изолда щеше да ми каже, че Деклан е излъгал, за да ме разстрои допълнително, да хвърли мрежа от подозрение в ума ми. Че Деклан си е играл с мен, за да причини допълнителна болка на Картие. Защото, ако кажех на Картие… ако му кажех какво бе казал Деклан, Картие щеше почти да обезумее. Нямаше да си отдъхне, докато не открие Лили Морган. А ако Лили беше наистина мъртва, тогава той щеше да търси призрак.

— Е, ако изпиташ каквото и да е неразположение, дори да ти се струва маловажно, трябва да ми кажеш — каза мило кралицата. — На магията ми й трябваха три дни, за да те излекува напълно. Мога да си представя, че си доста гладна.

Усмихнах се, което мигновено ми напомни за раната ми. Усетих странно придърпване в бузата и разбрах, че това сигурно е белегът под превръзката.

— Гладна съм като вълк.

Внезапно се чу скимтене и аз се намръщих: когато се наведох, видях Неси да лежи на пода до леглото, примигвайки към мен.

— А, да — каза Изолда. — Намерихме я с намордник на муцуната и заключена в един от старите складове.

Поканих Неси да се качи на леглото: изпитах облекчение, че Торн не я е наранил. Тя се сви на кълбо до мен, кротко и скромно, сякаш знаеше, че още се възстановявам.

— Сега нека поръчам да ти донесат закуска — каза Изолда и се изправи. — Макар да мисля, че брат ти вече спомена, че иска пръв да те види, когато се събудиш. Ще го изпратя с овесена каша и чай.

— Благодаря ти — прошепнах и Изолда ми се усмихна, преди да излезе от стаята ми.

Изчаках за миг: зрението ми беше малко размазано, когато обходих с поглед стаята, ръката ми разсеяно галеше козината на Неси. Но на бюрото ми бе ръчното ми огледало.

Предпазливо се измъкнах от леглото си с треперещи крака. Струваше ми се странно да ходя, да чувствам студения гладък допир на пода под краката ми. Пристъпвах бавно и стигнах до бюрото си със семенце на тревога, покълващо в стомаха ми.

Исках да се погледна, и въпреки това не ми се искаше.

Най-накрая размотах превръзката около лицето си и взех в ръка дръжката на огледалото си, вдигайки го към лицето си.

Изолда беше направила всичко по силите си, за да ме излекува, за да закърпи разкъсаното ми лице. Но имаше белег, сребристорозова черта, спускаща се от челото надолу до челюстта ми. И косата ми. Беше изчезнала, жестоко орязана на цели кичури.

Отместих поглед. Но очите ми бяха привлечени към новото ми отражение и аз отново се огледах внимателно.

Искам Ейдън да те получи в крайна сметка. Но когато погледне лицето ти, ще вижда в теб майка си. Ще разбере къде да я намери.

Пуснах огледалото си: сърцето ми биеше силно.

Какво беше имал предвид Деклан? Дали просто се опитваше да ми причини агония, да ме накара да се отдръпна от Картие? Наистина ли мислеше, че може, нарязвайки лицето ми, да ме накара да се уплаша и смиря, че бях ценна само въз основа на подобни неща?

Мисълта, че бе оставил отровата си в ума ми, ме изпълни с гняв. И аз взех огледалото си и го ударих в ъгъла на бюрото си. Огледалото се разби на парчета: късчета, които улавяха светлината, докато падаха, търкаляйки се надолу към пода в призми от светлина.

Счупването на огледалото ми донесе известно облекчение, сякаш това беше само началото на нещата, които трябваше да счупя, за да видя. Защото без него се видях ясно: не като момиче, което е било оковано, лишено от коса и белязано, а като жена, която бе оцеляла.

Бях спокойна, когато вдигнах превръзката и обвих отново лицето си. А после коленичих и почистих стъклата, скривайки ги в чекмеджето си точно когато брат ми почука на вратата.

Отидох да отворя и го поздравих с усмивка, сякаш това беше просто обикновен ден. Защото не исках съжаление: не исках плач и тъга.

Люк носеше поднос с чай и овесена каша и изпитах благодарност, че не бе обзет от меланхолия или тревога, или готов да се разплаче.

— Някой каза, че си гладна като вълк и че може да избухне война, ако не те нахраня — каза той весело и аз със смях му махнах да влезе в стаята ми.

Седнахме в столовете пред огнището ми: стомахът ми ръмжеше от глад толкова силно, че той се изкиска, докато ми наливаше чаша чай. Докато ядях подсладена с мед овесена каша, опитвайки се да привикна към странното придърпвано на белега ми всеки път щом отворех уста, брат ми ми разказа всичко. Забелязах, че бе доста склонен да преувеличава, когато разказва, особено когато пресъздаде приключението със спускането на подвижния мост в замъка Лера, но не ме беше грижа. Попивах жадно историята.

— Значи, повали четирима стражи на Халоран с едно мощно замахване на меча си — казах разпалено. — А после стъпи върху купчината тела да достигнеш железния лост, за да спуснеш поста. Невероятно, Люк.

Лицето му се обля в руменина чак до връхчетата на ушите:

— Добре де, правиш ме да звуча като могъщ воин, когато съм само скромен музикант.

— Защо да не можеш да си и двете, братко?

Люк срещна погледа ми и се усмихна. И ето че се появи — първото проблясване на емоция в очите му, докато ме гледаше.

Не плачи, примолих му се наум. Моля те, не ме оплаквай.

По вратата ми се разнесе ново потропване и прекъсна момента. Люк ме потупа по коляното и скочи да отвори, подсмърчайки, за да преглътне сълзите си. Чух гласа на Изолда, мрачно мърморене и как Люк шепне в отговор.

Когато Люк се върна да седне до мен, вече си наливах трета чаша чай.

— За какво беше това? — попитах.

— Това беше Изолда — каза Люк. — Ейдън Морган е тук. Би искал да те види.

Застинах несигурна:

— О. — Толкова много исках да видя Картие, че ме заболя сърцето. И въпреки това не бях взела решение. Не бях решила какво ще му кажа, дали трябваше изобщо да казвам нещо. Не исках да нарушавам покоя му, да му предавам отровата на Деклан. Нуждаех се от още един ден, навярно повече, за да намеря пътя, по който трябваше да поема. И затова казах:

— Иска ми се да си почивам днес.

Люк не очакваше това. Веждите му се повдигнаха, но той бързо кимна:

— Много добре. Ще му кажа да се върне утре.

Брат ми вече беше станал и се беше измъкнал от стола си, преди да успея да го спра, преди да мога да му кажа, че най-вероятно ще избягвам да се виждам с Картие и утре. Не исках Картие да идва всяка сутрин, нетърпелив да ме види, само за да го отпратя, докато се опитвах да реша какво е най-добре да му кажа.

Изправих се и отидох до писалището си: намерих пергамента си, перодръжката, мастилото. Постарах се писмото да е кратко и въпреки това ми се струваше, че цялото ми сърце се къса в думите, които написах.

Картие,

Струва ми се, че имам нужда да се възстановявам още няколко дни. Ще те повикам, когато съм готова да те видя.

Бриена

Оставих да минат четири дни, преди най-накрая да го повикам.

Беше средата на сутринта и Кийла и Нийв седяха с мен в стаите ми: трите се бяхме събрали около една книга с древни мевански легенди и подобрявахме уменията на Нийв в четенето. Изолда беше доволна от напредъка на оздравяването ми и се беше върнала в Лионес да се подготви за екзекуциите на членовете на дома Ланън. Не очаквах Картие да пристигне толкова скоро след като изпратих писмото с поканата си, че ще зареже всичко, което прави в замъка Брай, за да дойде при мен. Но той го направи.

Завари ме неподготвена, като дойде направо в стаята ми, без да ми съобщят за пристигането му.

И трите се сепнахме при внезапната му поява — вратата се тресна нетипично силно, удряйки се в стената при влизането му, — а после Нийв и Кийла станаха и си тръгнаха без нито дума, затваряйки вратата след себе си.

Аз още седях до масата, с книгата с историите, разтворена под пръстите ми: сърцето ми започна да бие силно при вида му.

Картие стоеше в слънчевата светлина на спалнята ми и ме гледаше, сякаш сме били разделени с години, а не със седмици. Косата му беше свободно пусната и разчорлена — в нея дори имаше няколко листа от дървета, сякаш беше тичал с все сила през гората, разделяща земите ни, сякаш нищо не бе могло да го задържи далече от мен. Лицето му беше поруменяло от студа, а очите му… очите му се спряха върху моите, изпивайки ме с поглед.

Все още носех превръзката си. Той още не можеше да види белега и знаех, че трябва да му покажа, че трябва да му разкажа всичко, което Деклан ми беше казал. Че не можех да скрия това от него, дори и да беше лъжливо.

Бавно се надигнах, опитвайки се да овладея дишането си. Но имах чувството, че ще изгубя самообладание, че ще взема в ръцете си кинжал и ще го забия в сърцето му.

— Картие, аз… съжалявам, че толкова се забавих да те повикам.

— Бриена. — Той изрече само името ми, но изрази далеч повече от това.

Хвърлих поглед надолу към разпръснатите листове и книги пред мен, опитвайки се да си спомня речта, която бях планирала за това. Точните думи, които исках да кажа.

Чух стъпките му, докато се приближаваше. И разбрах, че ако ме докосне, наистина ще изгубя самообладание.

— Деклан ми каза нещо, когато ме държеше в плен.

Тези думи го спряха, макар че сянката му се пресягаше към моята от другата страна на пода.

Погледни го, увещаваше ме сърцето ми. Трябва да го погледнеш.

Вдигнах поглед към неговия.

Очите на Картие бяха приковани върху моите: не беше отместил поглед от мен нито веднъж. И за миг се отпуснах в синевата на очите му, синева, която можеше да съперничи на небето.

— Деклан ми каза, че майка ти е жива, Картие — прошепнах: разкритието най-сетне разцъфна от гласа ми, освобождавайки ме от затвора си. — Каза ми, че по време на първия неуспешен бунт Гилрой Ланън й отсякъл китката, а след това я завлякъл в тронната зала. И преди кралят да успее да я обезглави, Деклан се хвърлил върху Лили, за да спаси живота й. Че молил баща си да я остави жива, защото… обичал майка ти като своя.

Картие продължаваше да се взира в мен с настойчивост, която можеше да ме повали на колене.

— Така че Гилрой оставил майка ти жива — продължих с треперещ глас. — Хвърлил я в подземията и обезглавил друга русокоса жена, за да забучи главата й на шипа във вътрешния двор.

Той все така не казваше нищо. Сякаш го бях омагьосала, сякаш го бях вкаменила.

— И Деклан… Деклан ми каза… — Не можех да го изрека. Думите се стопиха и аз стиснах облегалката на стола си.

— Какво още ти каза? — попита Картие с остър тон.

Поех си дълбоко дъх, сякаш можех да запазя последната част от това разкритие скрита дълбоко в дробовете си. Но вече не можех да сдържам това.

— Точно преди да среже лицето ми, Деклан ми каза, че иска да ме получиш. Но когато погледнеш лицето ми… ще виждаш в мен майка си. Ще разбереш къде да я намериш.

Гледах как думите ми го уцелват като стрели. Той най-сетне изгуби самообладание, на лицето му се изписа агония. И аз си помислих: Това ще ни унищожи. Това ще го погуби. Но после бръчките по челото му се отпуснаха, сякаш дишаше за първи път, сякаш осъзнаваше нещо, навлизаше в светлина, която не можех да видя…

— Бриена. — Промълви отново името ми, сякаш то беше молитва, сякаш изгаряше отвътре.

Гледах с късащо се сърце как се обърна и закрачи към вратата, как спря на прага. Върна се при мен, изблъсквайки стола, докато между нас вече нямаше нищо.

Дори не ми беше дал време да си сваля превръзката, да му покажа белега си.

Нежно обви лицето ми с длани и ме целуна: устните ни се докоснаха леко.

А после си тръгна, излизайки с бързи крачки от стаята ми, като остави вратата отворена. Слушах звука от стъпките му, как забърза, втурна се надолу по стълбите до вратата долу. Отидох до прозореца си и погледнах през стъклото, за да го видя как излиза във вътрешния двор и трескаво нарежда да му доведат коня.

Исках да го повикам обратно при мен, да го попитам какво е осъзнал.

Сигурно е вярно, помислих си, треперейки. Деклан не беше излъгал.

А когато Картие яхна коня си, го загледах как потегля. Не в западната посока, която щеше да го отведе у дома. Отправи се на юг. Към Лионес.