Ребека Рос
Триумфът на кралицата (25)

Двайсет и пет
Да осуетяваш и да се надяваш
Бриена

Дойдох на себе си бавно, постепенно. Главата ми се цепеше от болка, а устата ми беше болезнено суха. Копнеех за вода, за топлина.

Чух плъзгане на вериги, студено и металическо, а после осъзнах, че се движат в отговор на собствените ми движения, че около китките ми имаше тежест, когато ги преместих на гърдите си.

Когато отворих очи, видях сенки и слаба светлина, тъмни каменни стени, опръскани със стара кръв.

Някой дишаше тежко, близо до мен.

И лежах върху нещо, което ми се струваше тясно и голо. Затворнически нар.

— Най-накрая, Бриена Аленах. Най-сетне се събуждаш.

Разбрах, че това е гласът на Деклан, защото беше дълбок и дрезгав, като дим по повърхността на тъмна вода. Звучеше развеселен и аз се помъчих да преглътна, помъчих се да успокоя сърцето си, докато обръщах глава, за да го видя седнал на ниско столче до нара ми, свел усмихнато лице към мен.

Златистокафявата му коса беше небрежно прибрана назад и вързана. Брадата по лицето му беше гъста, а по пръстите му имаше корички от зарастващи рани, на челото му — порезна рана. Миришеше на пот и изглеждаше изтощен, полудив.

Изправих се рязко, веригите ми се повлякоха по камъка. Имах окови на двете китки и на двата глезена. А после осъзнах, че съм прикована към железните колони на леглото.

Не казах нищо, защото не исках да звуча изплашена пред него. Така че се отместих колкото можех по-далече от него, върху малкото си легло: очите ми се спряха с остър поглед върху неговите, веригите се дръпнаха заедно с мен като тънките мустачета на растение.

— Моят възпитаник ти е дал твърде силна доза — обясни Деклан и протегна едрите си, мускулести ръце. — Седя тук от часове и те чакам да се събудиш.

Възпитаник? Пиърс Халоран беше възпитаник на Деклан Ланън?

По кожата ми полазиха тръпки от знанието, че съм лежала тук в безсъзнание, докато той ме е наблюдавал.

Той прочете мислите ми и ми хвърли остра усмивка.

— А, да. Не се тревожи. Не съм те докоснал.

— Какво искате от мен? — Гласът ми беше дрезгав, слаб.

Деклан посегна към чаша вода на една маса до нара ми и я протегна към мен. Не я приех и след известно време той сви рамене и я изпи сам: водата се стече на тънки струйки надолу по брадата му.

— Какво мислиш, че искам от теб, Бриена Маккуин?

— Аленах ли съм за теб, или Маккуин? — попитах.

— И двете. Аленах по кръв, но Маккуин по избор. Признавам, решението ти е интригуващо за мен. Защото независимо колко надалеч бягаш, не можеш да избягаш от кръвта си, девойче. Всъщност бих бил по-мил към теб, ако приемеш дома на истинския си баща. Семействата Аленах и Ланън имат хубава история заедно.

— Какво искаш от мен? — повторих нетърпелива.

Деклан остави празната чаша настрана и потърка големите си ръце.

— Преди много време баща ми се зае да накаже трите дома, които се опитаха да го съборят от власт. Знаеш историята, разбира се — как домовете Кавана, Морган и Маккуин се опитали да въстанат и се провалили. Въпреки неуспеха им с преврата, заедно с малодушните си бащи се спасили три деца от благородни домове… Изолда. Лукас. Ейдън. Три деца, които е трябвало да загинат.

Държах си устата затворена и стисках зъби, заставяйки се да го слушам. Свих ръцете си в юмруци, заставяйки се с усилие на волята да запазя спокойствие.

— Сега щеше да е невъзможно да заловим Изолда заради постоянната й охрана. Също и Ейдън, след като осъзнах колко е умен и гневен. Но Лукас? Щеше да е лесно да го похитим. И знаех, че ако успея да заловя едно от трите оцелели деца, мога да го разменя срещу каквото поискам.

Той още се усмихваше, наслаждавайки се, че ме вижда така разрошена и раздърпана, окована във вериги.

— Знаеш ли какво желая, Бриена?

Чаках: не исках да играя неговата игра.

— Искам точно онова нещо, което веднъж откри, нещото, което извади на бял свят — каза Деклан. — Искам Изолда Кавана да ми предаде Камъка на здрача. Твърде трудно ли ти е да го повярваш?

Беше. Внезапно вече не можех да дишам.

— Виждаш ли, Бриена, магията в тази земя в крайна сметка винаги се покварява — продължи той. — Всеки, който е изучавал историята на Мевана, знае това. Магията предоставя на дома Кавана ужасно предимство. Славен бил денят, в който камъкът се изгубил, когато последната кралица била погубена в битка през 1430 година. Това било славна епоха за нас, защото изведнъж означавало, че вече не сме управлявани от нестабилна, опетнена кралица. Че всеки може да се вдигне на бунт, за да завземе трона, с магия или без, с кралица или без.

Той замълча, взирайки се в мен. Треперех, опитвайки се да сглобя отговора си, да осмисля това.

— Трябва да ти кажа — продължи той и ми се прииска да заглуша гласа му. Прииска ми се да запуша уши и да затворя очи, защото думите му започнаха да се забиват в мен като кукички. — Бях доста впечатлен от факта как ти и събраният ви от кол и въже бунтовнически отряд се вдигнахте и се бихте преди няколко седмици. Все още съм доста впечатлен от теб, заради това че намери камъка, заради това че заблуди родния си баща, за да можеш да изровиш камъка в неговите земи. Синът ми неспирно говори на сестра си за това — историята за това как си намерила Камъка на здрача, как камъкът ще изгори някого като теб или мен, ако го докоснем, така че си го държала прибран в джоба на роклята си; как излъчва сияние на шията на Изолда Кавана.

Затворих очи, неспособна да го гледам и миг повече.

Той се изкиска:

— И затова си помислих, че Лукас не е подходящият човек за тази замяна. А Бриена. Момичето, което откри камъка, девойката, която върна магията и кралицата в тази земя.

— Какво може да направи камъкът за теб, Деклан? — Изпитах облекчение, че гласът ми е овладян, че звуча спокойно. Отворих очи и се взрях в него.

— Не е ли очевидно, Бриена? — възрази той. — Без него Изолда Кавана губи блясъка и силата си. Тя и баща й ще станат слаби. Но навярно повече от това… аз ще получа подкрепата на хората. Защото вашата бунтовническа група е твърде горда, за да види, че хората се страхуват от магията. Не искат тя да ни владее. И следователно аз ще бъда човекът, който ще потуши страховете им, ще им даде това, което наистина искат.

— И какво е то?

— Крал, който се вслушва в хората. Крал, който не разполага с нечестно предимство. Крал, който е един от тях, който има представа за бъдещето. А моята представа е тази за ново кралство, една нова Мевана, където няма магия и домове. Има само един, един дом, една управляваща фамилия и един народ.

О, имаше толкова много неща, които исках да кажа в отговор на това. Исках да му кажа, че единствените меванци, които се боят от Изолда, са белязаните със знака на полумесеца, меванците, които бяха в съюз със семейството на Деклан от години. Че не магията бе покварила тази земя, а семейството му. И че единствените меванци, които биха искали него на трона, са онези с помрачени сърца и умове, копнеещи за онези злокобни наслади, с които бе прочут Деклан. Но навярно по-силна от всички тези гневни мисли бе тази в отговор на представата му за един дом, едно семейство. Знаех точно как планира да осъществи подобна представа и това бе да убие всички, които му се противопоставят, да изтрие домовете от лицето на земята, точно както беше сторил Гилрой с дома Кавана.

Искаше ми се да крещя и да вилнея срещу него, но преглътнах всичко, знаейки, че ако го разгневя, ще ме нарани. А имах нужда от цялата си сила и целия си ум, за да го надхитря.

Деклан се изправи, внушителен на ръст, и изпълни малката ми килия като планина.

— Искам Изолда Кавана да ми даде камъка в замяна за теб. Трябва да дойде сама, да коленичи пред мен и да го предаде. И знам, че ще го направи. Това е просто камък и животът ти е по-важен за тях от него… Знам, че Маккуин държи на теб, сякаш си негова плът и кръв. Но този, който ще настоява за свободата ти, няма да е Маккуин. А Ейдън Морган, гордият Ловък лорд, който си мисли, че знае всичко. Защото държиш сърцето му в ръцете си. Защото е изгубил майка си и сестра си и затова ще е твърдо решен да не изгуби теб.

В този момент разбрах, че Изолда никога няма да се съгласи на тази размяна, независимо какво иска Картие. Не беше възможно, нямаше никакъв начин да се съгласи да предаде камъка в замяна на мен. Нямаше да преговаря с Деклан Ланън. А и аз не бих искала да го направи.

Продължително и бавно си поех дъх навътре. И отказах да говоря, да му разкрия какво мисля. Защото трябваше да дам на Изолда и Картие възможно най-много време да ме открият със собствени усилия. Преди Деклан да осъзнае, че планът му е безплоден и че няма друг избор освен да ме убие.

— Стига да се съобразят с желанията ми, няма да те нараня — обеща той. — Но в мига щом започнат да се опитват да ми попречат… нека просто да кажем, че няма да излезеш от тази килия по същия начин, по който влезе в нея.

Не можах да скрия треперенето си, когато той си тръгна, затръшвайки зад гърба си вратата от железни решетки. Пропълзях до долния край на нара си и повръщах, докато вече бях празна, а ушите ми звънтяха. Зрението ми беше размазано, когато легнах по лице, мъчейки се да остана спокойна.

Най-голямото предизвикателство пред мен беше да се опитам тайно да изпратя съобщение до Журден и Картие, да разкрия къде съм. Досега вероятно вече знаеха, че Деклан се е измъкнал от Лионес, а аз съм изчезнала. Но дори не бях сигурна къде се намирам. Смятах, че ме държат в кулата на замъка Лера, в лапите на семейство Халоран, но не бях сигурна.

Мислих, докато се изтощих, и осъзнах, че това е безнадеждно. И затова се отдадох на най-топлите си спомени, онези, разцъфнали от времето, което прекарах в Магналия Хаус. Помислих си за Мерей, за нейната музика, за това как двете с нея играехме на пара и джунджурии и как тя винаги ме побеждаваше в играта. Спомних си лятното слънцестоене, когато с нея стояхме в стаите си, обзети от несигурност и въпреки това трепетно развълнувани как може да се развие вечерта, с мисълта, че сме възпитанички, които стават повелителки на познанието. Спомних си всички онези следобеди, когато бях седяла с Картие в библиотеката, когато ми се бе струвал толкова студен, отчужден и строг, и как накрая го бях предизвикала да застане на един стол с книга върху главата. Спомних си първия път, когато го чух да се смее, как смехът бе изпълнил стаята като слънчева светлина.

Сигурно съм задрямала, но бях разбудена от звуците, отекващи под мен. Гласове, коне, дрънчене на желязо.

Повдигнах глава, за да чувам по-добре, и бързо осъзнах, че не се намирам в подземие, както бях смятала.

Намирах се в кула.

Нещо се стрелна внезапно по пода на килията ми. Мислех, че е плъх, докато звукът се повтори и осъзнах, че е камъче. А после се дочу тих, любим шепот:

— Мистрес Бриена.

Надигнах се и седнах по-изправена: сърцето ми падна в гърлото, когато видях Юън от другата страна на решетките.

— Юън? — изхриптях и слязох тромаво от нара си. Веригите бяха къси, принуждавайки ме да остана в средата на килията, макар да протегнах ръка към Юън, когато той посегна към мен. Усещането, витаещо между нас, бе крехко и нежно, пръстите ни почти се докоснаха.

— Юън, добре ли си? — проплаках, неспособна да удържа емоцията си.

— Добре съм — каза той през сълзи и грубо разтърка лицето си с ръка. — Толкова съжалявам, мистрес. Мразя баща си.

— Шшт. — Опитах се да го успокоя, да го накарам да се съсредоточи. — Слушай, Юън. Можеш ли да ми кажеш къде сме?

— В замъка Лера.

Владението на Халоран.

— Кийла се тревожи за Вас — прошепна Юън. — Иска да помогне да Ви освободим, както Вие се опитахте да направите за нея. Мислим, че можем да измъкнем ключа от пазача утре вечер.

Под нас отново отекнаха гласове.

— Трябва да вървя — каза той и очите му отново започнаха да се наливат със сълзи.

— Каквото и да правите двамата с Кийла — прошепнах, — трябва да внимаваш, Юън. Моля те, гледай да не те хванат.

— Не се тревожете за мен, мистрес Бриена. — Той бръкна в джоба си да извади ябълка и я търкулна по пода към мен.

Наведох се: веригите ми издрънчаха грубо, докато улавях яркочервения плод.

— Аз ще Ви освободя — обеща Юън, като положи ръка на сърцето си. Усмихна се, разкривайки един липсващ зъб, а после си отиде.

Седнах на нара си и поднесох ябълката към носа си, вдъхвайки обещаващия й аромат.

И дръзнах да се надявам, въпреки студената тъмнина и веригите и плъховете, които цвърчаха в ъгъла на затвора ми. Защото децата на Деклан Ланън щяха да му се опълчат, за да ме освободят.