Ребека Рос
Триумфът на кралицата (3)

Три
Да изслушваш жалби
Бриена

Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин

Събуди ме звукът от блъскане долу в залата. Измъкнах се със залитане от леглото, за миг замаяна. Не знаех къде се намирам — Магналия? Градското имение на Журден? Не какво да е, а прозорците, ми напомниха: бяха вертикално разделени и тесни, а отвъд тях беше мъглата, с която бе прословута Мевана.

Затърсих опипом дрехите, с които бях облечена вчера, сресах косата си с пръсти, докато слизах по стълбите: слугите забележимо се умълчаваха на минаване покрай мен, с разширени очи, докато ме оглеждаха. Сигурно изглеждам ужасно — помислих си, и чух как шушуканията им ме следват.

Дъщерята на Брендан Аленах.

Тези четири думи се забиваха в сърцето ми, като тръни.

Брендан Аленах щеше да ме убие на бойното поле, ако Журден не го беше спрял. Все още чувах гласа на Аленах — Ще си взема обратно живота, който й дадох — сякаш той вървеше по стъпките ми, преследвайки ме.

Забързах, като следвах шума, осъзнавайки, че глъчката бе породена от музиката на Люк. Брат ми стоеше върху една маса и свиреше на цигулката си, пораждайки силни ръкопляскания и шумно стоварване на чаши по масата от хората на Маккуин.

Гледах в продължение на миг, преди да седна сама на празната маса на лорда, за да изям купичка овесена каша. Виждах обичта и възхищението по лицата на хората на Маккуин, докато гледаха Люк, насърчавайки го да продължава, дори докато той обръщаше една халба ейл. Музиката на брат ми се разпростираше над тях като изцеляващ балсам.

Отвъд гуляя и веселието, в другия край на залата, забелязах Журден да стои заедно с шамбелана си — начумерен старец на име Торн: несъмнено обсъждаше плановете за предстоящия ден. И започнах да си мисля, какви трябваше да са собствените ми планове сега, в това странно време на междинни състояния — между възобновяването на нормалния живот и процеса, между един празен трон и коронацията на Изолда и — навярно повече от всичко — моето място между възпитаничка и повелителка на познанието. През изминалите седем години бях ученичка: сега беше време да реша какво да правя с областта на познанието, която бях овладяла.

Почувствах как ме залива носталгия по Валения.

Помислих си за възможността за създаването на Дом на познанието в Мевана. Доколкото знаех, тук нямаше такива, тъй като овладяването на определени области от изкуството и познанието беше нещо, типично за Валения. Повечето меванци бяха запознати с идеята: въпреки това се безпокоях, че отношението им към нея е по-скоро цинично или скептично, и честно казано, не можех да ги виня за това. Бащите и майките се бяха стремили по-скоро да опазят дъщерите и синовете си живи и защитени. Никой нямаше време да прекарва години от живота си в изучаване на музика, изобразително изкуство, или дори дълбините на познанието.

Но всичко това щеше скоро да се промени под управлението на кралица като Изолда. Тя много ценеше познанието. Знаех, че желае да реформира и просвети Мевана, да види как хората й процъфтяват.

А аз имах и собствени желания, които да посея тук: специално едно от тях беше да създам Дом на познанието и може би, евентуално, да убедя най-добрата си приятелка Мерей да се присъедини към мен, обединявайки своята област — музиката — с моята. Можех да си ни представя как пълним стаите на този замък с музика и книги, точно както бяхме правили в Мевана като възпитанички.

Бутнах купичката си с овесена каша настрана и станах от масата: тръгнах обратно към стаята си, все още обзета от тъга по дома.

Бях избрала една източна стая в замъка и утринната светлина точно започваше да пробива през мъглата, стопляйки прозорците ми с розови нюанси. Отидох до бюрото си, взирайки се надолу към пособията си за писане, каквито Журден се беше погрижил да имам в изобилие.

Пиши ми всеки път, щом ти домъчнее за мен, беше ми казала Мерей преди дни, точно преди да потегли от Мевана, за да се върне във Валения, за да се присъедини към покровителя си и своята група музиканти.

Тогава ще ти пиша през всеки час от всеки ден, бях отвърнала, и да, бях придала на тона си драматична нотка, за да я разсмея, защото в очите и на двете ни имаше сълзи.

Реших да последвам съвета на Мерей.

Седнах на бюрото си и започнах да й пиша. Бях преполовила писмото, когато Журден почука на вратата ми.

— На кого пишеш? — попита, след като го поканих да влезе.

— Мерей. Имаш ли нужда от нещо?

— Да. Ще се поразходиш ли с мен? — И той ми предложи ръката си.

Пуснах перодръжката си и го оставих да ме отведе долу и да ме изведе във вътрешния двор. Замъкът Фин беше построен от бял камък насред една ливада: на север се мержелееха планините. Отблясъците на сутрешната светлина отскачаха от стените, сякаш те бяха построени от кост, почти дъгоцветни на топящия се скреж, и аз си дадох един миг да погледна през рамо, за да се възхитя на гледката, преди Журден да ме поведе по една от пътеките на ливадата.

Хрътката ми Неси ни намери скоро след това и дотича с изплезен, провесен на една страна език. Мъглата най-сетне се отдръпваше и забелязах мъжете, работещи в едно съседно поле: вятърът донасяше откъслеци от тананикането им и съскането на сърповете им, докато зърното падаше.

— Вярвам, че хората ми са били дружелюбни към теб — каза Журден след малко, сякаш беше чакал да излезем извън пределите на замъка, преди да изрече на глас подобно нещо.

Усмихнах се и казах: „Разбира се, татко“. Спомних си шушуканията, които ме бяха преследвали по пътя към залата, за това чия дъщеря съм в действителност. И въпреки това ми беше непоносимо да кажа на Журден.

— Хубаво — отвърна той. Продължихме в мълчание, докато стигнахме до река под дърветата. Изглежда, че това беше мястото ни за разговори. Предишния ден ме беше намерил тук сред мъха и теченията, разкривайки, че тайно се е оженил за съпругата си на това тучно място, някога отдавна.

— Имаше ли още раздвижвания в спомените, Бриена? — попита внимателно.

Трябваше да очаквам този въпрос, и все пак се почувствах изненадана от него.

— Не, не съм — отговорих, загледана към реката. Помислих си за шестте спомена, които бях наследила от Тристан Аленах.

Първият бе породен от една стара книга на Картие, която случайно бе принадлежала на Тристан преди повече от столетие. Бях прочела същия пасаж като Тристан и това беше създало връзка между нас, която дори времето не можеше да разкъса.

Бях толкова объркана от преживяването, че не бях разбрала напълно какво ми се случва, и в резултат не казах на никого за това.

Но то се бе повторило отново, когато Мерей бе изсвирила вдъхновена от Мевана песен: древните звуци на музиката й смътно ме свързаха с Тристан, когато бе търсил място да скрие камъка.

Неговите шест спомена ме бяха споходили така случайно, че ми бе отнело доста време накрая да си изградя теория как и защо ми се случва това. Родовата памет не беше особено рядко явление: самият Картие ми беше разказал веднъж за нея — тази представа, че всички ние пазим спомени от предците си, но само малцина избрани сред нас наистина преживяват тяхно проявление. Така че щом узнах, че съм една от онези малцина, които изживяват проявленията, започнах да ги разбирам по-добре.

Сигурно имаше връзка, създадена между мен и Тристан чрез някое от сетивата ни. Трябваше да видя или почувствам, чуя или вкуся, или помириша нещо, което той някога бе изживял.

Връзката беше вратата между нас. Обяснението за това как се бе случило всичко.

Колкото до въпроса защо… постепенно започнах да подозирам, че всички спомени, които ми беше предал, се съсредоточават върху Камъка на здрача, или в противен случай най-вероятно щях да съм наследила от него повече спомени. Тристан беше онзи, който беше откраднал камъка, беше го скрил, бе поставил началото на гибелта на меванските кралици, бе причинил заспиването на магията. И следователно аз бях онази, на която бе предопределено да намери и върне камъка, да го върне обратно на дома Кавана, да позволи на магията да процъфтява отново.

— Мислиш ли, че ще наследиш още спомени от него? — попита Журден.

— Не — отвърнах след миг, като вдигнах очи от водата, за да срещна загрижения му поглед. — Всичките му спомени бяха свързани с Камъка на здрача. Който бе открит и предаден обратно на кралицата.

Но Журден не изглеждаше убеден, а честно казано, и аз не бях.

— Е, да се надяваме, че спомените са приключили — каза Журден и се прокашля. Ръката му посегна към джоба: помислих си, че това е негов нервен навик, докато той измъкна прибрана в ножница кама. — Искам отново да я носиш — каза той и протегна хладното оръжие към мен.

Разпознах оръжието. Беше същата малка кама, която ми беше дал, преди да прекося канала, за да задействам нашата революция.

— Мислиш ли, че е необходимо? — попитах, като я поех: палецът ми докосна закопчалката, която щеше да я задържи пристегната на бедрото ми.

Той въздъхна.

— Ще съм по-спокоен, ако я носиш, Бриена.

Забелязах как се смръщи — на тази светлина внезапно ми се стори много по-стар. В ръждивочервената му коса имаше още сиви нишки, а по челото му — по-дълбоки линии, и внезапно сега аз се разтревожих, че ще изгубя него, когато току-що го бях получила като баща.

— Разбира се, татко — казах и прибрах камата в джоба си.

Помислих си, че това е всичко, което трябва да ми каже, и ще тръгнем обратно към замъка. Но Журден продължаваше да стои пред мен, със слънчевата светлина, която хвърляше петна по раменете му, и усетих, че думите са заседнали в гърлото му.

Напрегнах се:

— Има ли нещо друго?

— Да. Жалбите. — Той направи пауза и си пое дъх. — Тази сутрин ми съобщиха, че голяма част от хората на Маккуин, главно онези под двайсет и пет годишна възраст, са неграмотни.

— Неграмотни ли? — повторих като ехо зашеметена.

Журден мълчеше, но очите му бяха все така приковани върху моите. И тогава осъзнах причината.

— О. Брендан Аленах им е забранил да получават образование?

Той кимна.

— Би ми било от огромна помощ, ако можеш да започнеш да помагаш със събирането на оплакванията за процеса. Тревожа се, че няма да ни стигне времето да ги съберем и подредим както трябва. Помолих Люк да се заеме с мъжете, и си помислих, че навярно ти би могла да записваш оплакванията на жените. Разбирам, ако е твърде много да искам това от теб, и…

— Не е твърде много за да го искаш — прекъснах го кротко, доловила безпокойството му.

— Тази сутрин на закуска съобщих на хората си да започнат да мислят дали имат някакви оплаквания, ако искат тези оплаквания да бъдат обявени на процеса. Мисля, че някои ще запазят мълчание, но знам, че други ще искат оплакванията им да бъдат записани.

Посегнах да хвана ръката му:

— Всичко, каквото мога да направя, за да ти помогна, татко.

Той повдигна ръцете ни, за да целуне опакото на кокалчетата ми, и бях трогната от този прост акт на привързаност — нещо, до което все още не бяхме стигнали съвсем като баща и дъщеря.

— Благодаря ти — изрече дрезгаво, и подпъхна пръстите ми в свивката на лакътя си.

Тръгнахме редом един до друг по пътеката: замъкът се показа. Нямах нищо против мълчанието между нас — никой от двама ни не беше известен като почитател на оживените разговори, — но Журден внезапно посочи към голяма сграда в източния край на имота и аз примижах срещу слънцето да го видя.

— Това е тъкачницата — обясни, като хвърли поглед надолу към мен. — Повечето жени от дома Маккуин ще са там. Именно оттам бих искал да започнеш.

Направих каквото ме помоли: само се върнах в замъка да взема пособията си за писане. Умът ми гъмжеше от мисли, докато вървях по пътеката и се приближавах към тъкачницата: най-важната ми мисъл се крепеше на факта, че всички млади хора от дома Маккуин са неграмотни, и колко пагубно е това. Ето, аз имах надежди и мечти да създам Дом на познанието сред тях, но всъщност щеше да се наложи да сменя тактиката си. Щеше да се наложи да предложа уроци по четене и писане, преди дори да опитам да ги образовам в областите на познанието.

Спрях в тревата пред тъкачницата. Тя беше дълга, правоъгълна каменна постройка, с покрив от дървени керемиди и прекрасни прозорци с филигранна украса. От задната страна се разкриваше ясен изглед към долината отдолу, където момчета пасяха стада овце. Входната врата беше открехната, но не ми се струваше много подканваща.

Поех си дълбоко дъх, събрах смелост и пристъпих в едно преддверие. Подовете бяха покрити със спечена кал и по цялото им протежение бяха подредени ботуши, а стените бяха отрупани с окачени шалове и опърпани наметки.

Дочух как жените си говорят вътре. Тръгнах, следвайки долитащите им гласове, по тесен коридор и почти бях стигнала до стаята, в която работеха, когато чух името си.

— Името й е Бриена, не Бриана — казваше една от жените. При звука спрях като закована, точно пред прага. — Мисля, че е отчасти валенианка. По майчина линия.

— В такъв случай това го обяснява — отбеляза друга жена с по-груб тон.

— Това обяснява какво? — помислих си: устата ми пресъхна.

— Много е красива — заяви един сладък глас.

— Сладката Нийв. Ти мислиш всички за красиви.

— Но е истина! Иска ми се да имах наметало като нейното.

— Това е наметало на адепт, миличка. Ще трябва да отидеш във Валения и да си купиш.

— Те не се купуват. Трябва да си ги заслужиш.

Лицето ми се обля в гореща руменина, задето подслушвах, но почти не можех да помръдна.

— Е, поне не прилича на него — обади се отново грубият глас, изплювайки думите. — Не мисля, че бих могла да понеса да я гледам, ако приличаше.

— Все още не мога да повярвам, че лорд Маккуин би осиновил дъщерята на Аленах! Неговия враг! Какво си е мислел?

— Заблудила го е. Това е единственото обяснение.

Разнесе се трясък, сякаш нещо случайно се бе преобърнало. Последва раздразнена ругатня. Чух приближаване на стъпки и се втурнах обратно надолу по коридора, с кожената раница, удряща се в крака ми, през калното антре и навън през вратата.

Не заплаках, въпреки че очите ми пареха, докато се връщах забързано към замъка.

Какво си бях мислила? Че хората на Журден ще ме харесат веднага? Че ще се впиша в обстановката на едно място, което бе страдало, докато аз бях процъфтявала от другата страна на канала?

Докато влизах във вътрешния двор на замъка, започнах да се питам дали ще е по-добре да се върна във Валения.

Започвах да мисля, че навярно наистина мястото ми не е тук.