Ребека Рос
Триумфът на кралицата (24)

Двайсет и четири
Ултиматум
Картие

Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин

Разбрах го в мига щом видях замъка на Журден да се появява през мъглата на бурята. Бриена я нямаше. Дръпнах поводите, за да спра коня си във вътрешния двор, точно зад Журден. Бяхме твърде закъснели и въпреки това Журден не го осъзнаваше.

Изолда дръпна поводите и спря коня си до моя: лицето й беше опръскано с кал и дъжд. Бяхме яздили през нощта, почти без да спрем, за да стигнем до замъка Фин. И въпреки това все пак не бяхме стигнали навреме.

Кралицата погледна към мен, безмълвно нареждайки ми да последвам Журден в залата. И затова се подчиних, с пустота в гърдите, докато слизах и следвах Журден и Люк, когато се втурнаха във фоайето.

Останалите от групата ни — Шон, Изолда и охраната на Изолда — влязоха бавно, колебливо.

— Бриена? Бриена? — прогърмя гласът на Журден из замъка.

Хората на Маккуин се бяха събрали, тъкмо приключвайки със закуската. Светлината бе оскъдна дори тук, където огънят бумтеше в огнището и хвърляше слабо сияние по знамената на дома Маккуин. Хората стояха на групички с бледи лица, с широко отворени и мрачни очи. Имаше едно младо момиче със златиста коса и белези по лицето, което плачеше: скръбният й плач беше единственият звук, който нарушаваше напрегнатата тишина.

— Къде е дъщеря ми? — попита Журден и тонът му бе заплашителен, като пукот на дърво, което всеки миг ще се разцепи през средата.

Най-после шамбеланът пристъпи напред. Гледах го как сведе глава, как положи ръка на сърцето си.

— Милорд Маккуин… боя се да Ви кажа…

— Къде е дъщеря ми, Торн? — повтори Журден.

Торн протегна ръце с дланите нагоре, празни, и поклати глава.

Журден кимна, но челюстта му бе стисната. Застанах до Люк и загледах как Журден хвана най-близката маса и я преобърна. Калаените чаши и чинии, блюдата с храна, напитките — всичко политна към пода, като се разливаше, дрънчеше и се трошеше.

— Изпратих я тук, за да е в безопасност! — изкрещя той. — А ти остави Деклан Ланън да я похити! — Той преобърна друга маса и сдържаността ми най-накрая се пречупи, когато видях как Журден се разпада, когато видях агонията по лицата на хората му.

Посегнах и хванах ръката на Журден над лакътя, като го поведох през тълпата горе до подиума.

— Донесете вино и хляб — заповядах на шамбелана, който изглеждаше зашеметен, когато затича към кухните. После натиснах Журден да седне в стола си: той положи глава на масата, изгубил решителността си, когато го обзе шокът.

Люк седна до баща си с пепеляво лице, но посегна да докосне Журден по рамото.

Най-сетне Изолда влезе в залата. Отново настъпи тишина, когато хората на Маккуин я видяха, мокра до кости и обрулена от бурята. Но тя влезе в залата грациозно и с достойнство и накрая стигна до стъпалата на подиума.

Обърна се да погледне мъжете и жените и се запитах как ще се обърне към тях, дали ще се разпали като Журден, или ще се втвърди като лед, както аз.

— Откога я няма Бриена Маккуин? — попита Изолда и гласът й беше тих и кротък, за да измъкне отговори.

— Липсва от тази сутрин — отвърна една жена. Имаше сив кичур в косата и твърдост в изражението, сякаш бе видяла твърде много. И бе обгърнала с ръка плачещото момиче.

Тази сутрин.

Значи сме били съвсем близо.

— Значи е била похитена през нощта? — попита Изолда. — Кой я видя последен?

Хората зашушукаха с ниски и настойчиви гласове.

— Навярно камериерката й? Кой се погрижи за нея снощи? — упорстваше Изолда.

Отново настъпи мълчание. Открих, че пръстите ми се извиват и ноктите ми се впиват в дланите.

— Лейди, аз я изпратих до стаята й.

Всички погледнахме към мястото, където една стара жена стоеше встрани от тълпата. По престилката й имаше кръв, в очите й проблясваше угризение.

Журден най-сетне повдигна глава и присви очи към жената:

— Айла?

— Милорд Маккуин — каза Айла, с дрезгав глас. — Дъщеря Ви ми помогна да се погрижа за Вашия тан вчера. Извади стрела от реброто му.

— Кой тан? — попита Журден и се опита да се надигне. Положих тежка ръка върху рамото му и го задържах. Шамбеланът с киселото изражение най-накрая се върна с виното и аз налях една чаша на Журден, като обвих пръстите му около столчето на високата чаша.

— Лиъм, милорд. Имаше ловна злополука…

Историята започна да се разкрива. Журден отпи от виното си едва когато го подтикнах, и чак след като цветът се върна в лицето на лорда, му позволих да стане и малката ни група последва Айла до една спалня, където Лиъм дишаше мъчително в безсъзнание, с покрити с превръзки рани.

— Можеш ли да го излекуваш, Изолда? — попита Журден.

Кралицата внимателно свали превръзките, за да огледа раните на Лиъм.

— Да. Но ми се струва, че има треска и инфекция. Магията ми ще трябва да го потопи в дълбок сън за няколко дни, за да я прочистя от кръвта му.

Няколко дни? Не разполагахме дори с часове — помислих си. Досетих се, че Журден мисли точно същото, но сдържа думите си.

— Моля Ви, лейди. Излекувайте го.

Изолда нави ръкави и помоли Айла за помощ. Докато жените започнаха да лекуват Лиъм, ние, останалите, тръгнахме да видим двамата мъже, загинали при злополуката. Още ги подготвяха за погребение: раните им бяха ужасяващи.

Люк изруга, запуши носа си и отмести поглед, но аз се взрях в тях и ги разпознах. Бяха двамата тежковъоръжени войници, придружили Бриена у дома. Заедно с Лиъм.

— Искам да видя стаята й — казах рязко на Торн, който се сепна от суровата нотка в гласа ми.

Журден кимна и последвахме шамбелана нагоре по стълбите към стаята на Бриена.

Първото, което забелязах, беше леглото й. Беше разхвърляно, с измачкани завивки, сякаш я бяха събудили посред нощ. А после забелязах кучешката козина. Сигурно беше спала с хрътката си. И онзи лед в сърцето ми започна да се топи, стопляйки се буйно, докато продължавах да гледам нещата й, докато си я представях как лежи в тъмнината, пазена само от едно куче.

— Къде е кучето й? — попитах, като хвърлих поглед към Торн.

— Страхувам се, че кучето е в неизвестност, милорд. Макар че има навика да се отдалечава от време на време.

Изпитах ужасно подозрение, че хрътката на Бриена може да е мъртва.

— През прозореца ли е влязъл? — попита Шон.

Люк отиде до един от трите прозореца и погледна през стъклата към далечния двор долу. Светлината на бурята го правеше да изглежда по-стар с години, изпит и изнурен.

— Това е твърде невероятно. Няма как да се измъкнеш невредим през тези прозорци.

Продължих да обикалям из стаята й, чувствайки как Журден ме следи с поглед.

Бриена, Бриена, моля те… дай ми знак. Сърцето ме заболя. Кажи ми как да те намеря.

Приближих се до гардероба и отворих вратите. Усетих уханието й — на лавандула, ванилия и слънчева светлина от ливадите. Ръцете ми трепереха, докато преглеждах дрехите й.

— Наметалото й на адепт го няма — казах дрезгаво най-накрая. — Това означава, че е излязла от стаята си с някого, когото е познавала. Някого, на когото е имала доверие. — Обърнах се и се вгледах в мъжете. — Била е предадена, Маккуин.

Журден побеля като платно, докато сядаше на ръба на леглото на Бриена.

Шон още оглеждаше невъзможно високите прозорци, а Люк продължаваше да стои вцепенено насред стаята. А Торн кършеше ръце, докато слушаше.

Изведох шамбелана от стаята и грубо затворих вратата в лицето му. После се обърнах отново към близкото си обкръжение, единствените хора, на които имах доверие. И, да, по някакъв странен начин сега това включваше и Шон.

— Някой тук е верен на Ланън? — прошепна Люк.

Журден мълчеше. Ясно ми беше, че не знае, нито пък иска да подхвърля имена напосоки.

— Лечителката? — предположи Шон.

— Не — побърза да отрече Журден. — Не и Айла. Понесла е много страдания от дома Ланън.

— Тогава кой, Маккуин? — настоях кротко.

— Чакайте малко — каза Шон. — Продължаваме да смятаме, че Деклан е дошъл тук, че Бриена е предадена право в ръцете на Деклан. Но точно в момента Деклан е беглец. Трябва да се укрива.

Беше прав. Всички бяхме мислили в една посока.

— Елате — каза Журден и ни направи знак да го последваме. — Да отидем в кабинета ми.

Последвахме го надолу по коридора и там той поръча да запалят огън в огнището му и да донесат освежаващи напитки и закуски, които да подредят на масата. Веднага щом слугите си тръгнаха, Журден смъкна картата на Мевана от стената, за да я разгърне пред нас.

— Да започнем да мислим къде би се крил Деклан — каза той, като постави речни камъни в четирите ъгълчета на картата.

Четиримата се събрахме и започнахме да я оглеждаме. Погледът ми се насочи първо към територията на Маккуин. Земите му граничеха с шест други: планините на дома Кавана, ливадите на Морган, долините и хълмовете на Аленах, гората на Ланън, овощните градини на Халоран и реките на Бърк.

— Първите, които попадат под подозрение — каза Журден и посочи. — Ланън. Каран. Халоран. Аленах.

Шон се канеше да каже нещо, когато Изолда най-накрая се присъедини към нас: лицето й беше забележимо бледо и изпито, сякаш нещо я болеше. Запитах се дали магията й я изтощава, защото имаше вид сякаш я боли главата.

— Излекувах раните на Лиъм, но както казах по-рано, най-вероятно ще спи още няколко дни заради треската — каза тя и разтри слепоочието си, докато поглеждаше към картата.

Журден я осведоми за подозренията ни, че сред хората на Маккуин има изменник, и челото й се свъси гневно.

— Очевидно би трябвало да подозираме дома Ланън — каза Изолда, като погледна територията на Ланън. — Деклан може да се крие навсякъде в границите на собствените си владения. А на кон това не е далече оттук, Маккуин.

— Това ми се струва твърде очевидно — възрази Люк. — Ами семейство Аленах? Не се засягай, Шон. Но слугата ти е бил верен на полумесеците.

Шон кимна мрачно:

— Да. Прави сме да подозираме моите хора.

— Подозираме ли Бърк? — осмели се да попита Люк.

Помислих си за лорд Бърк, на когото бе наредено да остане с бащата на кралицата, за да охранява останалите членове на семейство Ланън и да поддържа реда. Как през изминалите двайсет и пет години бе закрилял хората ми възможно най-добре, как се беше вдигнал да се бие редом с нас преди седмици.

— Лорд Бърк се би и проля кръвта си редом с нас — промърмори Журден и изпитах облекчение, че смята същото като мен. — Освен това публично се закле във вярност на Изолда. Не смятам, че би ни предал.

Тогава оставаше семейство Халоран.

Проследих с поглед територията им.

— Колко път има оттук до замъка Лера, Маккуин?

— Половин ден езда — отговори Журден. — Не мислиш…

— Това е много добра възможност — казах, досетил се накъде клонят мислите на Журден.

Прекъсна ни почукване на вратата. Журден прекоси стаята, за да отвори, и видях как Тори сложи един пакет в ръцете на лорда.

— Един от конярите току-що намери това в конюшните, милорд.

Журден взе пакета, затвори вратата в лицето на Торн и бавно се върна до масата, разкъсвайки хартията.

Най-напред с пърхане изпадна кратко писмо. Кацна на масата върху картата.

Прочетох съобщението: почувствах се сякаш ме уцели в сърцето.

Бриена Маккуин в замяна за Камъка на здрача, предаден единствено от Изолда Кавана, след седем дни, считано от днес, по залез-слънце, на мястото, където гората Майрена граничи с Долината на костите.

Ултиматумът на Деклан. Най-сетне беше пристигнал.

Но не повярвах на думите, докато не видях какво се гуши в пакета. Журден го взе в ръце и го вдигна към светлината и аз най-накрая оставих шока да ме погълне: най-накрая позволих на самообладанието си да рухне.

— Не — прошепнах. Свлякох се на колене, разливайки виното, което държах в ръце. То се разпростря като кръв по пода.

Аз бях избрал този нюанс на синьото, избрал бях тези звезди за нея.

И в този миг разбрах в каква ужасна опасност се намира: че Деклан Ланън щеше да я изтезава без значение дали ще се съгласим на размяната, само защото я обичах. Че ще я пречупи малко по малко, точно както бе сторил това на сестра ми, и всичко — заради мен.

Затворих очи за светлината, за гледката на наметалото на адепт на Бриена в треперещите ръце на Журден.