Ребека Рос
Триумфът на кралицата (29)

Двайсет и девет
Да държиш здраво
Бриена

Територията на лейди Халоран, замъкът Лера

— Мистрес? Мистрес Бриена, събудете се. Моля Ви, моля Ви, събудете се.

Тихо, треперливо гласче, което ми се искаше да обгърна в шепата си, да пазя като съкровище, да го гледам как разцъфва като роза. Беше гласът на изплашено момиче, чиито думи бяха като слънчева светлина, пробиваща бурята.

— Искам да я видя, Кийла. Кийла!

Възмутен, разгорещен отговор, гласът на решително и смело момче, чиито думи бяха като дъжд, падащ в река.

— Не, Юън. Не гледай. Стой. Там.

— Тя е моя господарка и мога да правя каквото искам.

Чух шум от тътрене на ботуши, след това тишина: тъмна, болезнена тишина, бездна, в която да се удавиш. Момчето започна да плаче, да плаче неспирно…

— Шшт, ще те чуят, Юън. Казах ти да не гледаш! — Но после и тя заплака.

— Той я уби! Той я уби! — Момчето стенеше, в гласа му се долавяше ярост.

— Не, братко. Жива е. Трябва да я свалим, преди татко да се върне. Трябва да я скрием.

— Но къде? Няма къде да се скрием!

— Аз ще взема ключа, а ти намери място да я скрием.

Гласовете заглъхнаха и чувах единствено жужене, хриптене, звук на нещо, което искаше да се стопи в мрак.

Когато отворих очи, осъзнах, че това е звукът от дишането ми, плитко и мъчително. Все още висях, окачена на китките си, на ръце, които вече не чувствах.

Помислих си за Тристан: онзи последен спомен, който бе пратил към мен, още отекваше в сърцето ми, нишката на общата болка ни свързваше през вековете. Той беше вярвал в проклятието, което последната принцеса от дома Кавана беше стоварила върху него — че от неговия род ще се появи дъщеря и ще открадне спомените му: беше знаел, че ще произхождам от неговата кръв, че ще поправя сторените от него неправди.

Пръстите на краката ми леко докоснаха пода. Купчина коса. Чия беше тази коса? Беше толкова красива: изобщо не е бивало да я отрязват така.

А после кръвта. Проследих обратно дирята й, от земята, нагоре по крака ми, нагоре по изцапаната ми долна риза, нагоре до ямката на ключицата ми, където беше засъхнала.

Беше моя. Моята кръв.

Размърдах се, отчаяно копнееща да почувствам ръцете си, но само докоснах лицето си.

И си спомних. Парещият допир на острие. Думите, които Деклан бе вдълбал в раната ми… Искам Ейдън да те получи в края на краищата. Но когато погледне лицето ти, ще види в теб майка си. Ще разбере къде да я намери.

Ахнах. Замятах се във веригите, докато болката в лицето ми накара горчивите звезди да се върнат, сякаш се въртях под небе, обсипано със съзвездия, със замъглено зрение, замаяна. Исках отново онази тъмна мъгла, безсъзнанието.

Лили Морган е мъртва. Той ме лъже. Не може да е жива…

И въпреки това Лили Морган беше всичко, за което можех да мисля.

Унесох се, несигурна колко време е минало.

Когато чух желязната врата да се отваря със стържене, се сепнах и отново ударих лицето си. Болката се стрелна из костите ми, докато започнах да се давя и кашлям и повърнах върху предницата на роклята си.

Зачаках да чуя заплашителния смях на Деклан, да почувствам твърдите му ръце, докато решава къде да ме обезобрази сега. Но бях обкръжена от нещо деликатно. Почувствах как някой застава до мен, леко, любящо. Нагоре по лактите ми преминаха нечии ръце и намериха куката.

— Тук съм, сестро.

Отворих очи. Нийв. Нийв, притискаща тялото си към моето, за да ме задържи стабилно, с ръце, движещи се, за да ме освободят. По лицето й се стичаха сълзи, но тя ми се усмихна.

Разбрах, че сигурно сънувам.

— Нийв? — промърморих. — Никога преди не съм те сънувала.

— Не сънуваш, сестро.

Тя най-сетне откачи гривните на оковите ми от куката. Рухнах, падайки в обятията й, и после се появи Кийла, която обгърна с ръце и двете ни. Застанахме в кръг: Нийв и Кийла поддържаха тежестта ми.

Едва тогава осъзнах как ме беше нарекла Нийв.

Сестро.

— Кой ти каза? — изхриптях, когато Кийла коленичи да разкопчае веригите на глезените ми.

— Ще ти разкажа веднага щом се приберем у дома — обеща Нийв. — Можеш ли да вървиш заедно с мен? — Тя преплете пръсти с моите и дръпна леко. Помъчих се да направя една крачка.

— Мисля, че трябва да я скрием — каза Кийла, разтревожена. — Баща ми знае, че нещо не е наред. Ще дойде да я търси.

— Нямаме време. Трябва да бягаме — каза Нийв. — Бриена, можеш ли да ме следваш?

Опитах се да повдигна ръка, да опипам раната на лицето си. Нийв бързо хвана пръстите ми.

— Лицето ми, Нийв — прошепнах. Беше трудно да говоря, защото при всяка дума усещах придърпване в бузата. — Колко зле…?

— Нищо, което лейди Изолда не може да излекува — отвърна Нийв твърдо. Но го видях: ужаса, тъгата, гнева в очите й.

— Сестро — каза Нийв, долавяйки отчаянието ми. Притегли ме към себе си. — Сестро, трябва да избягаш с мен. Лейди Изолда те чака отвъд овощната градина, за да те отведе у дома. Ще те упътя към нея.

— Изолда? — изрекох пресипнало.

— Да. Готова ли си?

Кимнах и стиснах здраво ръката й.

— Кийла, хвани другата й ръка — направи знак Нийв и почувствах как малките студени пръсти на Кийла се преплитат с моите. — Дръж се здраво за мен, Бриена.

Оставих ги да ме извлекат от килията, навън в коридора. Бях замаяна, струваше ми се, че стените започват да се стесняват, да се приближават към нас и да ни притискат, сякаш бяха живо същество, люспести като дракон, вдишващи, издишващи. Обикаляхме и обикаляхме, слизайки в тесен кръг.

Дочух далечен вик. А после виковете станаха по-настойчиви и високи, звуци на болка.

— Не мисля, че можем да излезем през прозореца — каза Нийв и спря на стълбите, като дишаше накъсано. — Ще трябва да излезем през вратата.

— Но някой може да ни види — прошепна Кийла.

Мълчахме и слушахме звуците от битка, водеща се отвъд стените.

— Мисля, че хаосът е достатъчно голям, за да се измъкнем — продължи Нийв. — Можеш ли да ми подадеш ключовете, Кийла?

— Какво става? — запита Кийла: гласът й потрепери, докато подаваше халката с ключове. — Битка ли ще има? Ами брат ми? Не знам къде е. Трябваше да ме посрещне в нашите стаи, да я скрием.

— Лорд Ейдън ще го намери — отвърна Нийв. — Трябва да се измъкваме.

След миг мъчително мълчание тя ме дръпна със себе си, а аз дръпнах Кийла, все още вързана към двете им ръце. Продължихме да слизаме: краката ми трепереха. Почувствах треската, като допир от горещи пера надолу по лицето и врата ми. Зъбите ми тракаха, когато дръпнах Нийв.

— Нийв, аз… не мисля, че… мога да тичам.

— Почти стигнахме — каза Нийв и ме дръпна по-бързо.

Стигнахме фоайето на кулата — просто обзаведено помещение. На стената беше гербът на Халоран — единственото цветно петно на това безцветно място — и имаше маса и стол. Пазачът, който трябваше да е на пост тук, го нямаше, макар че недоядената му вечеря беше още в чинията.

— Слушайте, това е планът ни — каза Нийв, като придърпа Кийла и мен към себе си. — Ще слезем по стълбите на парапета, долу до средното крило. Така ще останем далеч от най-горещата точка на битката. Ще изтичаме по стената до източната кула, където са ковачниците. Там би трябвало да има малък вход, през който да се промъкнем в крепостния ров. — Тя размота шала, който беше вързала на кръста си и внимателно покри главата ми с него. — Всичко, което трябва да правиш, е да ме следваш, ясно, сестро?

Кимнах, макар да не вярвах, че имам сили за това.

— Тогава да вървим.

Тя се обърна и се приближи до вратата, мъчейки се да отключи резетата. Най-сетне разтвори рязко вратата и бързо ни посрещна полъх на нощен въздух и сблъсъкът на двама мъже, сражаващи се на бойницата.

За миг трите просто стояхме на прага и гледахме как воините секат и парират удари: единият беше Халоран, другият — Дермот. Именно тогава разбрах какво става. Лейди Гроня бе повела нападение срещу замъка.

Тази надежда едва беше разцъфнала в гърдите ми, когато мъжът от дома Халоран заби меча си в гърдите на воина на Дермот почти до дръжката.

— Побързайте — каза Нийв, сякаш надвисвалата смърт я беше пробудила. Дръпна ме със себе си, преди мъжът от дома Халоран да успее да ни спре: хаосът ни следваше по петите, докато тя се опитваше да стигне до стълбите на парапета. По тях се изкачваха цяла орда мъже от дома Халоран, надигащи се от сенките, с извадени мечове. Идваха в нашата посока и Нийв рязко спря, при което Кийла се блъсна силно в гърба ми.

— Бързо. Трябва да скочим — каза рязко сестра ми, връщайки се назад до стената.

Помислих си, че не може да говори сериозно. Всеки миг щеше да ни накара да паднем смъртоносно. Но воините на Халоран бяха плъзнали по парапета като мравки, излизащи от мравуняк: забелязаха ни и двама от тях се втурнаха към нас.

Предпочитах да скоча, отколкото да ме заловят отново. Сърцето ми бумтеше в гърдите, когато застанах на ръба на бойницата заедно с Нийв: Кийла се съпротивляваше зад нас.

— Имай ми доверие — каза Нийв на момичето. — Трябва да скочим всички заедно и да се целим към купчината тор долу.

Издърпах Кийла горе до мен. Тя изглеждаше вцепенена от ужас и ми се искаше да й се усмихна, но открих, че лицето ми е изтръпнало.

— Сега — прошепна Нийв и трите скочихме, сякаш бяхме просто невръстни птичета, разперващи криле към вятъра.

Падането ми се стори безкрайно: тъмнината сякаш виеше към лицето ми, докато потънах в конския тор, чак до кръста.

И въпреки това сестра ми не ми даде един миг дори да си поема дъх. Вече се измъкваше забързано от тора: повлече ме със себе си, а аз повлякох Кийла.

— Останете в сянката на стената — нареди тя и аз се помъчих да не изоставам от нея. Намирахме се в тревистия канал на средния двор, който бе зловещо пуст и тих: най-ожесточената част от схватката се водеше в средата на землището.

Затичахме покрай тревата: вътрешната стена се докосваше до левите ни рамене. Едва дишах, почти не си усещах краката. Сестра ми ме влачеше, стараейки се да продължа да се движа напред, или в противен случай щях да рухна. Стигнахме до източната кула. Която ми се стори далеч по-оживена от тъмничната кула.

Застанахме в сянката, втренчени нагоре, и слушахме, докато членовете на дома Халоран сякаш кръжаха като рояк над главите ни на бойницата.

— Защо всички са тук? — попитах, чувствайки как ме залива вълна от гадене.

— Защото това е кулата на арсенала — отвърна Нийв. — И не виждам редицата ковачници. Мисля, че Шон е сгрешил… Тя е във вътрешността на замъка, не в средния двор.

Обърна се към мен и Кийла:

— Искам вие двете да останете тук, в сенките — каза Нийв. — Аз ще…

Кийла извика сепнато: нямах сили да се обърна и да погледна какво има, но очите на Нийв се присвиха, ноздрите й се разшириха, когато отмести поглед. Чух го — силния тропот на ботуши в тревата, звънтенето на броня, приближаващи се към нас.

Нямаше къде да се скрием. Щеше да се наложи да ги надбягаме, а аз едва се крепях изправена.

Подпрях се на стената, треперейки. Зрението ми започна да се размазва и замъглява, но Нийв беше като стълб светлина, когато изтегли кама изпод роклята си. Камата, която веднъж й бях дала. Застана пред Кийла и мен, с острието в ръка, в очакване.

Но тези, които се втурнаха по средния двор, не бяха хора от дома Халоран. Бяха от дома Дермот.

Нийв разпозна герба върху броните в същия миг като мен и се провикна към тях, отчаяна:

— Моля ви, може ли да ни помогнете да преминем отвъд външната стена?

Една от воините на Дермот забави ход и ни огледа. Не знам дали знаеше кои сме, или не, но посочи нататък с меча си.

— Продължавайте да се движите на север. Отворихме северната странична порта, за да пуснем невинните да излязат.

Без нито дума, Нийв и Кийла едновременно уловиха ръцете ми. Мъчех се да стоя права, да си държа очите отворени.

— Нийв, не мога…

— Да, можеш, Бриена — нареди Нийв, без да ми дава възможност да се предам. — Остани с мен. — Хватката й беше твърда като желязо, когато ме повлече със себе си, следвайки воините на Дермот. Заставих очите си да останат отворени. Воините тръгнаха по стълбите, които се виеха нагоре към бойниците на арсенала, а ние продължихме по тревата, опитвайки се да стигнем до слабата надежда, която страничната порта ни даваше.

Но я намерихме: малък вход, издълбан във външната стена. Няколко воини на Дермот бяха разтворили широко портата и въпреки това нямаше мост. Само тъмното плискане на водата в рова.

— Ще трябва да преплувате от другата страна — каза един от воините на Дермот, след като огледа китките ни, за да провери за полумесеца. А после очите му се спряха върху лицето ми: — Въпреки че с нейното нараняване… тя не бива да е във водата.

Гневът на Нийв припламна в изражението й, когато изръмжа.

— Тя е моя сестра и я отвеждам при кралицата, за да я излекува. Така че стойте настрана.

Воинът на Дермот просто повдигна вежди, но се дръпна.

Но дори сега, когато бяхме тук… и трите се поколебахме, когато се вгледахме във водата. Струваше ни се, че ще скочим от друга стена, само че този път не виждахме дъното.

— Сигурна ли си, че лорд Ейдън ще намери брат ми? — попита Кийла, като кършеше ръце.

— Сигурна съм — отговори Нийв, макар в гласа й да се прокрадна неуверена нотка. — Аз ще скоча вътре първа, а после Кийла ще помогне на Бриена.

Сестра ми се опита да влезе грациозно във водата, но се вмъкна с плясък. Гледах как тъмнината се затвори над светлата й коса: загледах как с ахване се появи на повърхността и разбрах, че няма начин да успея да задържа лицето си извън водата.

Дори не направих опит да вляза внимателно във водата. Скочих и оставих водата да ме залее. Лицето ми започна да пулсира и гори в отговор и за миг сякаш потънах, неспособна да намеря повърхността, докато краката ми не се блъснаха в Нийв. Ръцете й бяха силни, когато ме дръпна нагоре, и започнах да плюя и да се давя, и да се боря с неспирния порив да докосна раната си.

Трите заплувахме: водата беше тъмна и студена. Под нас сякаш лежаха безкрайни левги от тайни: тайни, които можеха бързо да изплуват от дълбините и да ни сграбчат за глезените. Помислих си за Картие, докато се мъчех да плувам. Нийв беше казала, че той е тук, че ще намери Юън, и въпреки това, щом се сетих за Картие, се сетих за майка му и затова трябваше да изтикам от ума си и двамата. Думите на Деклан още ме притискаха с такава тежест, че можеха да ме завлекат на дъното на рова.

Стигнахме другата страна и се измъкнахме от водата: пръстите на ръцете ни потънаха в подгизналата глина. Нийв и Кийла заедно ме издърпаха нагоре до тревата, защото не можех да се справя сама. Изстенах, когато пропълзях на земята: всичко, което исках, беше да легна и да спя.

— Почти стигнахме, Бриена — прошепна Нийв. — Дръж се здраво за мен, сестро.

И преди да успея да се свлека, тя ме изправи отново, олюляваща се, на крака. Затичахме заедно, докато тревата започна да поддава, отстъпвайки място на хълм. Събрах последни сили, заставяйки се с усилие на волята да продължа да поставям единия крак пред другия, заставяйки се да стигна до края. Тичахме, докато вече не чувах хаоса и яростта, които кипяха в замъка зад мен, докато звездите се скриха зад клони на дървета, а вонята, полепнала по мен, се стопи в сладкото ухание на овощна градина. Тичахме, докато дъхът ни взе да пресеква, а дробовете ни изнемогваха, докато треската обхвана ставите ми и при всяка стъпка остра болка пронизваше гърба ми.

Струваше ми се, че сме тичали с години — Нийв, Кийла и аз.

И почти рухнах, отказвайки да продължа по-нататък, за да настоя сестра ми да ме остави да легна и да спя, когато го видях в далечината.

Стоеше в едно поле, луната светлина очертаваше бронята му. И разбрах, че ме чака. Че чака да ме отведе у дома.

Нийв и Кийла бавно пуснаха пръстите ми и се отдалечиха, докато вече се чудех дали изобщо са били истински.

Журден затича към мен, когато аз затичах към него.

Помислих си, че още не е видял лицето ми, когато ме прегърна: ръцете му ме обвиха като невъзможна за разкъсване верига и ме повдигнаха.

— Имам те — прошепна баща ми и разбрах, че плаче, докато галеше орязаната ми коса. — Сега имам теб.

Когато улови внимателно брадичката ми, за да види защо кървя толкова силно, аз се дръпнах рязко. Започнах да се боря с него, размахвайки ръце, за да се освободя от прегръдките му, да се скрия.

— Не, не — изрекох задъхано, борейки се, макар да ме прегръщаше с обич. Не исках да ме гледа.

— Какво има? Ранена ли е? — Друг глас, който не разпознах.

— Бриена, Бриена, всичко е наред — прошепна Журден, все още опитващ се да ме успокои: пръстите му случайно докоснаха раната ми, докато се извивах, за да се отскубна от него.

Болката беше като звезда, експлодираща в ума ми. Свлякох се на колене и повърнах.

— Намерете кралицата!

— Къде е ранена?

— Докарайте каруцата. Бързо!

Чувах думите, кръжащи около мен като лешояди. Пропълзях няколко крачки, а после се опитах да се отпусна в тревата. Но Журден беше там, коленичил пред мен. Нямах избор, освен да наклоня лице нагоре, към лунната светлина, към погледа му, да оставя кръвта да покапе от брадичката ми.

Гледах как осъзнава колко е сериозна раната ми.

И преди да успее да каже нещо, преди яростта му да може да го погълне, използвах последните си сили, за да протегна ръка, да го уловя за ръкава и да му дам пряка заповед.

— Татко… Татко, отведи ме у дома.