Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Жертвите, които правим (8)

Епилог

Себастиан гледаше коледната звезда на прозореца на кабинета. Не я беше поливал от 23-и декември, но още беше червена и изглеждаше свежа, явно беше невъзможно да я убие. Получи я от Урсула. Дебел червен Дядо Коледа с пръчка в задника, забита до цветето, се хилеше доволно насреща му.

„Хили си се — помисли си той — вдругиден празниците официално приключват и ти отиваш в боклука“. Коледната звезда и Дядо Коледа бяха единствените вещи в апартамента, които напомняха за отминалия голям празник.

Той мразеше Коледа.

Обикновено зависимостта му от секса достигаше кулминацията си по празниците.

Правеше какво ли не, за да не се налага да е сам. За да не се налага да мисли. Да си спомня.

Най-лошо беше на 26-и декември. Тогава вече едва издържаше. Мъката и болката от загубата приемаха физическа форма. Болеше го, едва дишаше, трябваше да намери нещо, някого, който да го разсее за час-два.

Тази Коледа този някой беше Урсула.

През ноември, в колата на връщане от Упсала, тя му каза, че Петрос вече е извън картинката и че тя наистина ще се радва, ако се виждат по-често. Стига той да желае.

Той искаше, затова така и стана.

Виждаха се повече. Срещаха се по-често.

Прекараха по-голямата част от коледата заедно и за първи път от 2004-а насам беше поносимо. Тя дори го изтърпя на 26-ти, погрижи се да му е малко по-леко, за което й беше искрено благодарен. Заедно отпразнуваха и Нова година. Макар че не беше много празнично. Вечеряха заедно, тя се напи с шампанско и вино и заспа преди полунощ, когато той смяташе да предложи да слязат на Нюбрувикен да гледат фойерверките.

Беше им весело заедно. Тя си живееше в своя апартамент, той — в неговия. Срещаха се, когато и двамата го искаха. Като тази вечер, когато тя му се обади и го попита какво прави (нищо), дали иска да вечерят заедно (защо не) и обеща да купи нещо на връщане от работа (само не суши) и да се отбие след около час.

Просто. Спонтанно. Непринудено.

Той пък ходи до „Льовхага“ да говори с Ралф Свенсон за книгата си. Втората им среща. Хубав разговор. Първия път той се сърдеше и все се връщаше на това, че Себастиан го заключил в тъмното. Че бил зъл и го наранил. Този път мина по-добре. Говориха за детството му, за втория баща и хората в животински маски в къщурка в гората, които се възползвали от него сексуално. Себастиан смяташе да се опита да намери тази колиба. Може би беше по следата на нещо по-сериозно от книга за имитатор на сериен убиец.

Във всеки случай щеше да се получи силна книга.

Усещаше го.

Ваня му липсваше, когато мислеше за нея, което се стремеше да избягва. Толкова енергия беше изхабил в опити да си я върне, сега го съзнаваше. Енергия, която в момента влагаше в книгата, в писането, в подготовката да започне пак с лекциите. Тъй че в известно отношение беше хубаво, че тя вече не е при него. Но без Урсула нямаше да се справи.

На вратата се позвъни, Урсула още нямаше собствен ключ. Той излезе от кабинета си и отиде да й отвори. Пусна я да влезе, взе покупките, които беше донесла, и отиде в кухнята. Тя си окачи връхните дрехи и дойде при него.

— Какво е? — надникна Себастиан в белите найлонови торби.

— Мезета — отговори тя, взе ги от ръцете му и отиде при плота. — Ще отвориш ли вино?

Себастиан извади една бутилка от хладилника. Напоследък винаги държеше вино вкъщи. Понякога се питаше дали тя не пие прекалено много, или поне прекалено често, всеки ден, но веднага прогонваше тази мисъл. Да досажда на партньора си с тревоги за консумацията му на алкохол, беше нещо, което Торкел би направил.

Не и той, не и те.

— Чу ли за Йенифер? — попита тя, докато вадеше бутерки, агнешки шишчета, фалафел, пилешки крилца и хляб, и нареждаше чиниите.

— Коя Йенифер?

— Холмгрен. Дето беше с нас в Йемтланд и в Кируна с Били.

— А, тя ли? Какво за нея?

Урсула се завъртя с въпросителна, развеселена усмивка, сякаш смяташе, че неспособността му да си я спомни е престорена, че има причина той да не признава, че я помни.

— Спа ли с нея?

— Боже, не! Беше твърде младичка за мен.

За сметка на това помисли за нея, макар и да не си спомни как се казваше, в мига, в който чу от Ваня, че Били е изневерил на жена си. Не знаеше защо точно. Нещо в начина, по който той се държеше с нея, когато работеха заедно. Как говореше за нея. И че от всички възможни колеги взе точно нея, когато търсеше с кого да замине за Кируна.

— Какво за нея? — повтори той и й наля вино.

— Изчезна през лятото. През октомври намериха нещата й при някаква пещера за гмуркане във Франция и смятаха, че се е удавила, но сега пак са отворили случая. Разследват убийство.

— Защо?

— Има нещо гнило — отвърна Урсула и сложи на масата кутиите с баба гануш и хумус. — Никой не я виждал от Мидсомар и изглежда, след това някой я е поддържал жива в социалните мрежи.

— Как така я е „поддържал жива“?

— Сещаш се, писал е в социалните мрежи от нейно име, качвал е снимки и новини, и „Май Стори“, или както там му викат.

Храната беше наредена на масата. Себастиан взе безалкохолна бира от хладилника и я отвори. Нямаше някакви специални отношения с Йенифер, помнеше я като амбициозна, симпатична, нищо повече, но въпреки това интересът му веднага се събуди. От малкото, което чу, остана с впечатление за извършител по свой вкус. Може би трябваше да предложи услугите си на разследващия отдел.

— Тя била ли е на снимките? — попита, седна и започна да си сипва от яденето.

— Да, но са фалшифицирани. Баща й го подозирал и Били му помогнал да докаже, че е прав, че някои снимки са манипулирани, затова са започнали предварително разследване. А сега дойдоха при нас и попитаха дали искаме да помогнем.

— А вие искате ли?

Надяваше се, че не. Ако разследването попаднеше при „Риксмурд“, евентуалното му участие в него щеше да е изключено.

— Торкел отлага.

— А как се е озовала във Франция?

— Може би не е. Има постове от пътуването й дотам, но тяло не е намерено.

Себастиан започна да се храни. Всичко беше вкусно. Натопи питка в хумуса, отхапа един залък. Мислеше. Какво беше казала?

— Кога е изчезнала, казваш?

— Седмицата след Мидсомар.

Това му беше направило впечатление, точно така. Наскоро беше чул да се говори за седмицата след Мидсомар. На вечерята при Торкел и новата му жена. Това беше седмицата, за която Торкел мислеше, че Били е бил в отпуск, а Мю, че е бил на работа…

— Чакай, имам още по-голяма новина!

Себастиан беше изтръгнат от размислите си. Вдигна очи от чинията. Очите на Урсула светеха и тя пляскаше развълнувано.

— Ваня е бременна!

За миг Себастиан се вцепени, но после успя да изиграе изненада и радост:

— Вярно ли? Еха, супер! В коя седмица е?

— Дванайсетата.

Той бързо пресметна наум. Ако помнеше правилно от бременността на Лили, не можеше да се изчисли точно конкретната дата. Дванайсет седмици назад. Тоест края на октомври, началото на ноември. Синьо поло в гората.

— Честито, ще ставаш дядо — усмихна се Урсула и вдигна чашата си вино.

— Благодаря ти.

Той успя да докара на лицето си усмивка, след което преглътна с усилие, затвори очи и дълбоко се помоли наистина да стане дядо, а не друго.