Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Жертвите, които правим (6)

28-и октомври

Трима души умряха.

Наистина ли постъпвам правилно? Заслужава ли си?

Всичко става, защото ти не искаше никой да умира.

Просто имахме различни мнения кога някой трябва да живее.

Човек не бива да отнема живот.

При никакви обстоятелства.

Така казваше ти.

Така пише.

Така е.

Това ме утешава понякога, когато се съмнявам.

Защото пише още:

Каквато вреда някой направи на ближния си, със същото да му се отплати.

Око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, нога за нога.

Така че може би им се разминава леко.

На другите.

На оживелите.

Можехме да обсъдим това.

Както обсъждахме всичко друго.

Невинаги се разбирахме. Даже напротив.

Но се уважавахме.

Уважавахме чуждото мнение.

Дори когато беше глупаво. Опасно за живота.

Де да можех да върна времето назад.

Мисля много за тогава. За теб. За нас.

Все повече и повече за миналото.

Все по-малко и по-малко за бъдещето.

Може би защото чувствам, че нямам такова.

 

 

Валдемар вече чакаше на тротоара, когато Себастиан дойде да го вземе. Направи му впечатление колко е отслабнал, как се е съсухрил. Не че беше толкова странно — в последно време преживя какво ли не.

Рак. Два пъти.

Опит за самоубийство и разследване за престъпление, което все още течеше.

Себастиан опита да си припомни кога бе видял Валдемар за последно. Вероятно в онзи период точно след като научи, че Ваня му е дъщеря, когато изпитваше нездрав, натрапчив копнеж да е близо до нея. Когато — не се гордееше с това — направо я преследваше. Тогава виждаше Валдемар всеки четвъртък да я изпраща до дома й на „Сандхамнсгатан“, след като бяха вечеряли заедно.

При него и Ана. Родителите й.

Когато още бяха двойка. Семейство.

Преди всичко да рухне.

Преди Себастиан Бергман да влезе в живота им.

Още помнеше как жадуваше да й стане толкова близък, колкото беше Валдемар. Как би дал всичко, за да бъде той мъжът, който получава прегръдка за довиждане, който я целува нежно по челото.

Как ревнуваше.

Завиждаше.

Как стори всичко по силите си да унищожи отношенията им. Трудно беше да си представи, че оттогава бе минала малко повече от година и че сега щеше да вложи също толкова енергия, ако не и повече, за да се опита да възстанови връзката помежду им.

След като Валдемар си сложи колана, Себастиан посочи на пода пред седалката един плик с кафе, питки с кашкавал и две канелени кифлички от „Севън-Илевън“, но Валдемар поклати глава. Беше видимо притеснен, кършеше ръце, гледаше през прозореца. Себастиан пусна радиото. Пътуваха в мълчание.

— Тя още ли не знае, че идвам? — попита Валдемар, когато свиха по улицата на Юнатан в Сундбюберг.

— Не знае.

— Ами ако не иска да ме вижда?

— Мисля, че ще иска.

— А ако не желае?

Себастиан разбираше безпокойството му. Липсата на контакт в последно време можеше да се обясни с това, че тя няма време, че е заета с новата си любов, че работи в чужд град, че си има други проблеми. Обяснения колкото искаш. Но целенасочено дистанциране, отхвърляне, блъсната врата в лицето — това беше друго. И Себастиан познаваше чувството по-добре от всеки друг.

— Липсваш й.

— Ти така казваш.

Не само го казваше, а и се надяваше да е вярно. Много зависеше от това. Не само за Ваня и Валдемар. Ако трябваше да е честен, дори и да се опиташе, не можеше да прояви интерес към състоянието на едната половина от тази двойка.

Паркира пред тъмножълта четириетажна къща с фасада от бетон и яркочервени дограма и балкони. Контрастът между самата сграда и червените елементи създаваше впечатление, че някой е решил, че малко цвят ще отвлече вниманието от доста непривлекателната 75-годишна постройка. Себастиан погледна часовника. Бяха се разбрали екипът да поспи до по-късно сутринта. Изведнъж усети известни съмнения за плана си. Или по-точно за липсата на план.

Дали тя беше будна?

Дали изобщо беше тук?

Дали искаше да бъде събудена от двамата си бащи, от които се опитваше да се дистанцира?

Не знаеше, не знаеше и не — това бяха отговорите на трите въпроса, но той трябваше да продължи. Обърна се към Валдемар, докато отваряше вратата на колата:

— Хайде — каза с възможно най-окуражителен глас. — Ще се получи.

Слязоха от колата и тръгнаха заедно към входа, но един глас ги спря:

— Какво сте намислили, дявол да ви вземе?

Обърнаха се едновременно и видяха Ваня, изпотена в спортния си екип въпреки студа, да стои задъхана на улицата зад тях. Гледаше ги очаквателно, без ни най-малък намек, че се радва да ги види.

— Здравей, Ваня — продума Валдемар и само в тези две кратки думи успя да вложи толкова много едва сдържана радост от срещата с дъщеря си, че дори Себастиан леко се трогна.

Върху Ваня обаче явно ефектът не беше такъв.

— Какво сте намислили, дявол да ви вземе? — повтори тя малко по-бавно, сякаш смяташе, че първия път не са я разбрали.

— Идеята беше моя — пристъпи към нея Себастиан.

Валдемар остана на място, все едно се страхуваше тя да не се обърне и да побегне, ако я доближи.

— Каква изненада.

— Чуй ме, само две минути…

— По-добре не.

— Моля те. Две минути и се махаме.

Тя хвърли поглед към Валдемар, чиито рамене бяха отпуснати отчаяно, главата му беше клюмнала. Ваня пак се обърна към Себастиан с примирено кимване.

— Вината е моя. За всичко — започна той и избра истината; това беше последният му шанс, всичко или нищо. — Аз унищожих семейството ти. Ако не се бях появил, щяхте още да сте заедно. Разбирам, че може би няма да можеш да се помириш с Ана, но Валдемар… — той посочи с глава окаяното създание на тротоара, — Валдемар ти липсва. Зная, че ти липсва.

— Откъде? С Юнатан ли си говорил?

По дяволите, биваше си я. Бърз ум. Едва ли беше споделяла с много хора какво й липсва, какво желае, за какво копнее. Не разкриваше емоционалния си живот пред всеки. Но Себастиан нямаше намерение да предава приятеля й, не искаше да засилва раздразнението й.

— Нямаше нужда. Помислих над думите ти. Че не ми пука какво искаш. Помислих какво може да искаш и знам колко близка си била с Валдемар.

Той я гледаше искрено и открито — изражение, което владееше до съвършенство, но което, колкото и да е странно, му се удаде по-трудно сега, когато говореше наистина откровено.

— Този вид близост. Този вид обич. На мен би ми липсвала.

Кратка пауза. Дали наистина да изиграе картата с Лили и Сабине? Защо не? Налагаше се да използва всички средства, за да стигне до успешен край.

А и беше истина.

Всичко, което каза, беше истина.

Може би тъкмо затова дотук вървеше относително добре.

— И ми липсва. Всеки ден.

Той сам чу колко приличаше на реплика от второразреден американски романтичен филм; очакваше всеки момент да прозвучи трогателна музика.

Ваня не отговори веднага — нещо, което той изтълкува като стъпка напред. Тя погледна към Валдемар, който още стоеше, несигурен какво ще излезе от ситуацията.

— Трябва да отиваме във Вестерос — каза тя, но липсваше сила и в аргумента, и в гласа й.

— Нямаме точен час.

Нов поглед, кратко колебание, което завърши с лека въздишка и кимване.

— Добре де, добре, и без това ще закусвам, нека ми прави компания.

— Аз ще чакам в колата.

Себастиан остана на място и видя как тя отиде при Валдемар и той, след кратка сдържана прегръдка, я последва към входа. Обля го топлина. Беше успял.

Беше направила една стъпка към приемането, една стъпка към дъщеря си.

Облаците над него като че ли се разсейваха.

Самопожертвователното му дело бе дало резултат.

 

 

В колата взе да става студено.

Себастиан тъкмо смяташе да направи още едно кръгче, за да затопли и нея, и себе си, когато Ваня и Валдемар се появиха заедно. Прегръдката за довиждане показа, че последните петдесет и пет минути определено са ги сближили. Въпросът беше колко. След няколко кратки прощални реплики той видя как Валдемар си тръгва, а Ваня дойде при колата, отвори вратата и се настани на седалката до него.

— Няма ли да го закараме до тях? — погледна Себастиан към Валдемар, който бавно се отдалечаваше.

— Ще вземе метрото. Казах му, че ние трябва да отиваме на работа.

— Окей.

Ваня си сложи колана, Себастиан запали двигателя и потегли. Подминаха Валдемар и Ваня му помаха с усмивка. Още един знак, че планът му е проработил, но все пак искаше да се увери:

— Как мина? — попита с възможно най-нормален тон.

— Добре. Много добре.

— Радвам се.

Ваня се обърна към него и го погледна спокойно и открито:

— Благодаря ти — каза кратко.

Себастиан само кимна, но вътрешно ликуваше. Смяташе сега да остави тази тема, да не я притиска да споделя, да не я разпитва за подробности. Увеличи скоростта, засили радиото и двамата продължиха в мълчание.

Ваня се облегна назад, докато излизаха от Сундбюберг по посока E18 на север. Облаци покриваха небето и така и не стана съвсем светло, както се получаваше понякога през късната есен. Фасадите изглеждаха по-мрачни от обикновено. Твърде рано за коледни лампички по прозорците, които да ги оживяват в продължение на около месец. Всички листа бяха опадали от дърветата при ранното застудяване, снегът се беше разтопил, минувачите се бяха увили в топли тъмни дрехи. Сиво и безцветно — това беше цялостното усещане за външния свят.

Каква странна сутрин.

Валдемар се качи с нея в апартамента, седя в кухнята с Юнатан, докато тя се къпеше и се приготвяше. Докато се обличаше в спалнята, ги чуваше как си приказват и Валдемар се смее. Приятно й беше да го чуе весел. Тя дойде при тях в кухнята и Юнатан предложи да ги остави насаме, да отиде по-рано на работа. Топло стисна ръката на Валдемар и каза, че много се радва, дето са се видели отново.

Валдемар отговори със същото.

Личеше си, че и двамата са искрени.

Когато останаха сами, отново се почувстваха неловко. Ваня си приготви закуска, предложи и на Валдемар, но той отказа, стигало му едно кафе. Той като че ли не смееше да поеме инициативата, когато двамата оставаха насаме.

Все още беззащитен, слаб, разкайващ се.

Но и все още напълно откровен.

Даде да се разбере, че не се свързва с нея, защото не иска да й се натрапва. Държи да й даде времето, което й е нужно, за да реши тя как да продължат; той щял да уважи решението й.

Говореше открито за рака, за съдебното дело, за всичко, случило се между Ваня и Ана, как за известно време загубил почва под краката си, как смятал, че няма връщане назад, че е стигнал края на пътя. Тогава сбъркал, вече го знаел. Сега се чувствал по-добре. Тя не бивало никога, при никакви обстоятелства да го допуска обратно в живота си само защото изпитва вина или страх какво би сторил, ако го отблъсне.

Ако намерят отново пътя един към друг, щяло да е само по нейно желание.

Тя го попита за обвиненията. Той вдигна рамене. Какво да каже?

Беше сбъркал.

Взе глупави решения.

Наруши закона.

Цялата история с „Дакгея“ беше необяснима. По-мащабна и по-сложна от аферата „Трустор“. Бяха замесени няколко компании. Подставени лица, поръчки, конкурси, фирми фантоми, бушони. Документите по разследването вече бяха няколко хиляди страници, а то още не беше приключило. Валдемар все още беше заподозрян в участие, но не се налагаше да остава в ареста.

Къде би могъл да отиде?

Всички бяха наясно, че той далеч не стои на върха на пирамидата и че няма скрити милиони, от които да живее, ако избяга, изключваха и опасността да унищожи доказателства. Затова беше навън.

Без Ана. Без дъщеря си.

Сам.

Може би защото в последно време Ваня беше започнала да мисли за собствено семейство, за своето място в света, за собствена история, срещата с Валдемар й даде храна за размисъл. Винаги бе знаела, че Валдемар е най-малко виновен от тримата, че я е предал най-малко, а беше пострадал най-жестоко. Тя се досещаше до какво ще доведе сутрешната среща, но трябваше да подреди мислите си, за да е сигурна, че решението й ще бъде правилно.

Странна сутрин. Но се чувстваше добре. Беше й хубаво. Срещата с Валдемар й се отрази благоприятно. И заслугата беше на Себастиан. Не го очакваше от него. Може пък да се е променил.

Дали наистина го вярваше?

Въпреки всичко.

Знаеше, че сам няма да я заговори, след като му беше забранила, но той заслужаваше малка награда. Обърна се към него:

— Какво ще кажеш за гаджето на Торкел?

Себастиан изглеждаше искрено изненадан, беше очаквал да спазват правилото за неговорене извън службата, но бързо намали звука на радиото.

— Харесвам я. Изглежда симпатична… Наистина не го направих нарочно. Онова с Урсула. Бях съвсем сигурен, че й е казал. Той е от хората, които биха го направили.

— Да — съгласи се Ваня.

— Дано не съм прецакал нещо — въздъхна Себастиан и наистина го мислеше. — Личи си, че е щастлив.

— Да… А как ти се видя жената на Били?

— Не съм сигурен. Каква беше точно? Лайфстайл коуч?

— Кариерен коуч — поправи го Ваня с лека усмивка, която го загря повече от парното в колата, макар да беше нагласено на двайсет и четири градуса.

— И какво значи това? Помня, че тя обясни, но аз се бях изключил.

— Помага на хората да се чувстват по-добре и да достигнат пълния си потенциал. — Тя го погледна и усмивката й стана по-широка. — Нали си психолог, значи имате общи теми за разговор.

Тя се шегуваше с него. Той беше на седмото небе.

— Не, нямаме — натърти той.

Беше учил пет години в университет и после беше ходил на специализация. Подозираше, че Мю е получила лиценз или диплома от някой мастър клас в интернет и че на уебсайта си, ако има такъв, е написала как вярва „във вашия потенциал“ и „можете да откриете вътрешната си сила“, и „всички отговори са вътре във вас“, и — за да скрие липсата на истинско научно познание — как тя съзнава, че „най-много е научила от собственото си пътешествие през живота и от своите преживявания“.

— Но Били изглежда щастлив с нея — добави той и сви рамене.

— Не съм толкова сигурна.

Тя млъкна, сякаш усетила, че разкрива твърде много, но Себастиан имаше чувство, че би искала да продължи. Почака.

— Той й изневери — промърмори тя най-сетне.

— Кога?

— През лятото. Докато преследвахме Лагергрен.

— С кого?

— Не знам.

— А откъде разбра?

— Той ми каза.

— И е искал да го кажеш и на мен?

Съвсем резонен въпрос. Отговорът, естествено, беше „не“. Но той й беше приятел. Един от малкото й приятели. Защо тогава клюкарстваше за него в автомобил на път към Вестерос?

Вината беше на Мю.

По едно време, докато бяха на гости на Торкел и Лисе-Лоте, тя се беше оказала насаме с Мю и докато се усети, изтърси, че се опитва да забременее. Което не влизаше в работата на никого. Най-малкото на Мю, която някак успяваше да изглежда любопитна и натрапчива, докато сама дърдореше за Били, работата си, брака, търсенето на лятна вила, всичко толкова прекрасно и съвършено, че Ваня изведнъж изпита нужда някак да развали перфектната картина. Щом Мю съумя да изтръгне информация, която тя не искаше никой да знае, значи беше справедливо и Ваня да издаде някоя тайна.

Адски глупаво, разбира се.

Дребнаво, детинско, незряло.

Но станалото — станало.

— Да не казваш на никого — наблегна тя на всяка дума; вече съжаляваше. — И в никакъв случай на Били.

— Естествено.

— Обещай.

— Нали обещанията ми не струват пукната пара — каза той с престорено обиден тон.

Веднага разбра, че шегата не се прие добре.

— Обещавам. Ако реша да си бъбря с Били, имам по-важна тема за разговор.

Той явно нямаше намерение да разкрие каква точно и тя не попита. Продължиха пътя си. Мобилният на Ваня извибрира. Тя го извади.

— Били и Карлос пращат информация за Ингрид Дрюбер.

Ваня четеше и пътуването продължи в приятна тишина. Едно от най-хубавите пътувания с кола, които Себастиан помнеше.

Дори табелата, която след около час им съобщи, че влизат във Вестерос, не успя да развали доброто му настроение.

 

 

Понякога се налага да се предадеш.

Понякога няма как да продължиш.

Разговорът с Ида, двете нападения, онзи журналист, който я причака на паркинга — всичко това беше успяла да парира, да изтърпи. Защото беше съсредоточена върху крайната цел, тя беше по-важна от светските проблеми; за нея се грижеше Бог, подкрепяше всяка нейна крачка по пътя.

Днес се събуди в шест. Нощем отново спеше относително добре. Внимаваше повече, когато се прибираше сама, всеки път изпитваше известна тревога, но като цяло се справяше все по-добре и по-добре с всеки изминал ден. Както знаеше, че ще стане. С Божията помощ. Отново се чувстваше силна. След половин час молитви, кратка разходка, душ и закуска, отиде в църквата.

След края на сутрешната среща със служителите се прибра в малкия си семпло обзаведен кабинет. Бюро, неголямо канапе и фотьойл в единия ъгъл за разговори на четири очи, библиотечка на едната стена, наполовина пълна с книги, наполовина с информационни брошури. Картини с различни християнски мотиви по тъмнозелените стени. Зад нейния стол — любимата й репродукция на „Спасителят на света“, смятана за творба на Леонардо да Винчи. Тя посвети цялата сутрин на административна работа и подготовка за неделната служба; за днес нищо не беше планирала за изборите, никакви изповеди и обсъждания на предстоящи кръщенета, сватби и погребения. Имейлът й беше пълен с писма, които чакаха отговори, трябваше да прегледа плана за рехабилитация след болест на един служител, тъй като имаше среща с кантора по този въпрос и трябваше да се подготви. Обикновен ден с обикновени задължения.

И тогава дойдоха двамата.

От полицията. Националния отдел за разследване на убийства.

Млада жена и мъж на средна възраст. Ваня Литнер и Себастиан Бергман. Знаеха толкова много, далеч повече от журналиста. Като че ли знаеха всичко.

Понякога се налага да се предадеш.

Понякога няма как да продължиш.

Младата жена не откъсваше очи от нея, сякаш четеше по лицето й и разтълкуваше всяка една дума на Ингрид.

— Знаем за Ab ovo — изрече и после замълча, явно очакваше Ингрид да разкаже всичко.

За един кратък миг тя понечи да излъже. Или поне да се преструва, че нищо не разбира, но после осъзна, че щом полицията е стигнала до нея, значи или Клара, или Ида е проговорила.

— Антиаборт група в Упсала, чийто водач сте били вие — добави Ваня, когато отговорът се забави.

— Да.

— И в която е членувала Линда Форш.

Отново понечи да излъже. Клара не беше с тях в онази вечер, затова не може тя да е разказала. Какво е разкрила Ида? Вероятно всичко. Когато говориха по телефона, Ингрид усети по гласа й, че е пред пълен срив.

Бяха минали осем години.

Споменът беше избледнял.

Човек забравя, добавя, променя.

Може би тя щеше да успее да го заличи още един път. Но първо трябваше да знае повече.

— Защо питате?

— Смятаме, че серията от нападения, изнасилвания и смъртни случаи може да има връзка с въпросната група и станалото с Линда Форш — отговори Ваня сухо, все така впила очи в жената на фотьойла.

— Наистина ли?

— Да, вие пострадахте ли? — обади се Себастиан.

— Не.

Бърз отговор, бърза лъжа. Себастиан го усети, беше сигурен, че и Ваня не го е пропуснала.

— Сигурна ли сте?

Ингрид обмисли бързо алтернативите. Дали щеше да й помогне с нещо това, че тя също е жертва? Че вече е получила наказанието си. Не в чисто юридически смисъл, разбира се, но в личен план. Във всеки случай не можеше да навреди.

— Не искам никой да знае… — промълви тя и сведе очи към скута си.

— Не е необходимо да се разчува.

Ингрид пое дълбоко въздух, вдигна глава и без да откъсва очи от Ваня, разказа за двете нападения. Какво стана. Първия път, докато вървеше към колата си след среща в църквата. Втория път у дома.

Спринцовката.

Ужасният чувал.

Когато го изрече на глас, пред други хора, изведнъж усети колко дълбоко й е повлияло, как са й се отразили ужасните преживявания, как се е самозалъгвала, че се чувства по-добре; същевременно обаче изпитваше благодарност, че вярата й помогна да мине и през това, да продължи напред.

Искаха да знаят дали го е видяла.

Не го беше видяла. И двата пъти се беше промъкнал зад гърба й. Каза им датите и часовете на нападенията. В схемата, която извършителят явно следваше, и двете се оказваха преди атаките над Ида. Тоест Ингрид е била първата жертва. Звучеше правдоподобно. Все пак тя беше водачът на групата.

Разказът за станалото я разтърси. Извика на повърхността спомени, които с всички сили бе потискала. Трябваше да излезе за малко, да пийне вода, да дойде на себе си.

— Разкажете за Линда — помоли Ваня, когато тя се върна при тях и пак седна.

— Не знам какво да кажа…

— Как дойде при вас?

— Беше бременна, лекарите й бяха препоръчали да прекъсне бременността и тя се нуждаеше от помощ и подкрепа, беше чула за нас от приятелка.

— Защо са й препоръчали да прекъсне бременността?

— Според тях имало риск и за нея, и за детето.

— Затова я убедихте да го задържи, въпреки че сте знаели колко е опасно за нея — обобщи Ваня, като се мъчеше да говори със спокоен глас, да се държи професионално.

— Не сме я убеждавали — поправи я Ингрид. — Тя дойде при нас, защото искаше да го задържи. И никой не „знаеше“ дали е опасно за нея. Никой освен Господ.

— Значи мнението на лекарите не е било от значение? — попита Себастиан и не се справи така добре като Ваня със скриването на възмущението в гласа си.

— Бог можеше да пожелае и тя, и детето да оживеят и тогава щеше да стане точно така — отвърна Ингрид твърдо и уверено.

— Но той явно не е пожелал — отбеляза Себастиан. — Брадатият тип горе на небето се е съгласил с медицината…

Ингрид беше изтърпявала това безброй пъти. Критика от либерални тълкуватели на Библията, които приспособяваха вярата към ценностите на светското съвремие и неглижираха значението на Светото писание — те бяха друго, с тях тя знаеше как да води дискусия. Но заклет атеист, с какъвто беше убедена, че си има работа в лицето на Себастиан — такъв дори нямаше желание да удостоява с отговор. Замълча и го изгледа едва ли не съчувствено.

— Значи Линда е дошла при вас… — Ваня се опита да върне разговора към причината за идването им.

Не за първи път личните възгледи на Себастиан и начинът, по който ги изразяваше, водеха до риск свидетелят или заподозреният да откажат да говорят повече с тях.

— Нямаше никаква подкрепа у дома — кимна Ингрид. — Мъжът й, бащата на детето, се отдръпна. Дистанцира се от нея, доколкото разбрах.

— Ами родители, братя и сестри, приятели?

— Родителите не знаеха за препоръката на лекарите. Тя не искаше да им казва. Нямало да я разберат. — Ингред направи кратка пауза, наведе се и впи очи във Ваня, сякаш беше от изключителна важност тя да я разбере правилно. — Беше съвсем сама. В тази извънредно тежка ситуация имаше само нас.

— Какво стана на 22 юни 2010-а?

Тя се обажда по телефона привечер, иска да се видят. Опитала се да говори с мъжа си за тях, за детето, за бъдещето, какво ще правят, ако се случи най-лошото. Но той не желае, не може, дърпа се. Тя се чувства по-самотна от обикновено, а и не й е добре.

Те откликват. Всички освен Клара Валгрен. Тя самата тъкмо е родила. Син. Говорят си, че ще бъдат на една възраст, може би ще станат близки приятели. Децата на Линда и на Клара.

Когато пристига, е по-бледа от обикновено, но в това няма нищо странно, преживява тежки моменти. И физически, и психически. На въпроса как се чувства, отговаря, че не й е добре, за първи път има усещане, че нещо не е наред. Това я плаши, кара я да се пита, да се съмнява. Положението се утежнява от това, че мъжът й не успява да я подкрепя. Че никой не е до нея. Има една приятелка, Тересе, но и тя не я подкрепя както трябва, не я разбира напълно. Казва само, че ще приеме което и решение да вземе Линда, че зависи от нея, но между редовете се чете, че според приятелката й тя допуска грешка.

Затова си няма никого.

Освен Ab ovo.

Говорят си за всичко, не само за бременността и тревогата, помагат й да се успокои, да се почувства по-добре, да се отпусне. Опитват се да я отърват от тревожността, да й помогнат да намери утеха в това, че Бог винаги постъпва правилно, да усети радостта, че носи в себе си нов живот. Да се наслаждава на чудото, което расте в нея. След разговора се молят заедно. За нея, за нероденото й дете, за мъжа й. Молят се всичко да мине добре, молят се за сила в тежкото положение, в което е изпаднала, молят се да забрави тревогите и да се сдобри с мъжа си, любовта между тях да разцъфти отново.

Сякаш се чувства по-добре, по-весела е, по-спокойна. Благодари им, не знае какво би правила без тях. Без вярата си. Без Бог. Приготвят се да се разотиват. Линда само иска да се отбие до тоалетната. Чакат я, бъбрят си — за Линда и детето, разбира се, но и за други неща.

Улрика първа го забелязва.

— Ужасно дълго се забави.

Чакат още минута-две, после всички слизат до тоалетните на долния етаж. Само една е заета и заключена. Почукват.

— Линда.

Но не получават отговор.

— Линда, добре ли си, наред ли е всичко?

Все така няма отговор. Настъпват няколко секунди хаос, преди да решат, че все някак трябва да отворят вратата. За щастие ключалката е стара, от онези с процеп от външната страна, в който можеш да пъхнеш монета или ключ и да завъртиш, да отвориш отвън. Така и правят.

Линда лежи на пода. В безсъзнание е. Има много кръв. Всички изпадат в шок, не знаят какво да правят. Ида тихо се моли зад тях. Улрика влиза в тоалетната, опитва се да събуди Линда, търси пулс. Има пулс, неритмичен, но ясен. Трябва й помощ, трябва да я закарат в болница.

— Викайте линейка!

Естествена реакция, правилна реакция, само че не могат. Не могат да извикат линейка. Намират се в помещенията на Църквата. На Шведската църква. Тя при никакви обстоятелства не бива да се свързва с тяхната група, с тяхната дейност.

— Разбирате ли колко е нередно? — прекъсна Ингрид разказа си и Себастиан и Ваня видяха как се поизправи на фотьойла; този въпрос явно я вълнуваше. — Група, която защитава словото на Библията, Божието слово като неопровержимо и неоспоримо, не може да показва, че принадлежи към Църквата.

— Защо не може? — попита Ваня, макар да имаше чувството, че знае отговора.

— Защо ли? Защото тя напълно изгуби посоката. Щяха да направят всичко възможно да се дистанцират, да обяснят, че не са замесени, че не знаят нищо и че ще вземат мерки.

— Да изритат фундаменталистите — предложи Себастиан.

— Ще вземат мерки срещу това, че вярваме и живеем според Божието слово — продължи Ингрид, сякаш не е чула подмятането му; и той, и Ваня забелязаха, че страните й започват да поруменяват. — Защото защитаваме светостта на живота. Толкова ниско са паднали, че щяха да се отърват от нас, от тези, които защитават ценностите, които би трябвало да са техни. Точно затова Шведската църква е в криза.

— Значи не сте се обадили за линейка от страх да не ви уволнят?

Ингрид се обърна към Себастиан и на Ваня й се стори, че търпението й е на изчерпване. Ваня тихо изруга. Нуждаеха се от възможно най-пълна информация, а в такъв случай постоянните подмятания не бяха най-добрата тактика.

— Не очаквам от вас да разберете — каза Ингрид със — помисли си Ваня — впечатляващо самообладание.

— Хубаво, защото не разбирам.

— Ако по някаква причина диоцезът не ме отстранеше, обществеността щеше да го изиска. Публичен линч в социалните медии. Тогава не беше чак толкова зле, колкото днес, когато Туитър може да унищожи целия ти живот, но пак беше страшно.

— Сигурен съм, че все някъде има някоя откачена свободна църква, която би ви приела с отворени обятия.

— Себастиан — намеси се Ваня решително. — Млъквай.

Той се подчини. Знаеше какво иска тя, какво той за малко да провали. Ваня пак се обърна към Ингрид:

— Извинете колегата ми. Моля ви, продължавайте. Какво стана?

С общи усилия качват Линда в колата, на задната седалка. Все още кърви, но от време на време идва в съзнание, уплашена е, объркана е. Ингрид шофира. Ребека и Ида седят от двете й страни, неспособни да помогнат с каквото и да било. Паникьосани. Улрика е на седалката до шофьора. Ингрид се опитва да се съсредоточи върху пътя, върху възможно най-бързото преминаване през все още по лятно светлата нощна Упсала. От време на време поглежда в огледалото за обратно виждане.

От задната седалка се чува поток от осведомявания и въпроси с високи, пронизителни гласове.

Тя кърви!

Кога ще стигнем?

Загуби съзнание!

Ще оживее ли?

Мисля, че не диша. Диша ли?!

Напрегната, Ингрид ги моли да млъкнат, не знае, не може да отговори на въпросите им. Пак поглежда в огледалото. Линда за миг идва в съзнание. Очите й са уплашени и умоляващи. Знае, че всичко се е объркало, и с жалния си поглед мълчаливо умолява Ингрид да я спаси. Но въпреки това тя спира, когато са само на няколко минути от входа на спешното отделение. Изведнъж го осъзнава. Пристигането й с Линда в болницата няма да остане без последствия.

Ще се задават въпроси, ще се изискват отговори, ще се правят връзки.

Докато се опитват да решат какво да правят, бавно приближават болницата. Накрая намират усамотено място близо до спешното и изкарват Линда от колата. Внимателно я оставят на земята, докато Улрика, която изглежда най-овладяна от всички, изтичва до спешното, отива на регистратурата. Бързо обяснява, че навън, на земята, лежи жена, кърви, изглежда много зле. После изчезва, преди някой да успее да я разпита, и отива на уреченото място, където я чакат останалите. Виждат как служителите на спешното отделение намират Линда и я вкарват в отделението. След това жените си отиват. По пътя никоя от тях не продумва.

Връщат се в църквата, почистват тоалетната, подреждат. Събитията от вечерта се заличават, все едно не са ставали. Уговарят се за история, към която при нужда да се придържат всички. Били на гости на Улрика. Хапнали и си поприказвали. Ингрид и Ребека тръгнали с Линда към дома й. По пътя се разделили. Недалеч от болницата.

Направиха всичко по силите си за Линда. Независимо от изхода, няма причина Ab ovo да се замесва. Няма полза. С натежали крака и натежали сърца се разделят пред църквата. Никоя не се гордее със стореното, но нямаха избор.

— Какво щяхте да правите, ако беше оживяла? — попита Себастиан с нескрито любопитство. Набързо скалъпеният им план е щял да рухне в момента, в който Линда дойде в съзнание.

— Не мислехме толкова напред — призна Ингрид, без да увърта, и пак се обърна към Ваня. Смени фокуса, смени темата. — Защо смятате, че станалото с Линда е свързано с това, което преживяваме?

Ваня погледна Себастиан, който остави отговора на нея. Тя се поколеба за момент, но избра истината:

— Смятаме, че извършителят иска да забременеете. Да ви изправи пред невъзможен избор. За наказание.

— Не е работа на хората да наказват, само на Господ.

— Не всеки вярва в Господ — изсумтя Себастиан. — За щастие.

Той стана да си върви. Беше му писнало — и от Ингрид Дрюбер, и от разговора. Освен това бяха готови, получиха това, за което дойдоха. Той се спря на вратата да изчака Ваня.

— Защо се случва сега? — попита Ингрид и я спря, докато ставаше от дивана. — Минаха осем години. Защо точно сега?

Въпрос, който те самите си задаваха, откакто бяха почти сигурни във връзката със смъртта на Линда; но все още нямаха отговор.

— Не знаем. Да ви е известно да е станало нещо в последно време, някой да се е свързвал с вас?

— Дойде един журналист. Бил чул за Ab ovo.

— Аксел Вебер?

— Да, така се казваше, беше тук, но нищо не стана и повече не се върна.

— Кога беше това?

— Преди две седмици може би.

След намесата на „Риксмурд“, след пресконференцията. Ваня се опитваше да разбере дали някой друг е показвал интерес към събитията от онзи юни преди осем години. Преди да започнат нападенията и изнасилванията. Но тя предполагаше, че проучването на Линда, което извършваха Били и Карлос, ще им даде имена, с които да работят. Близки до нея мъже, загубили всичко при смъртта й — така каза Себастиан. Едва ли имаше много хора, които да отговарят на това описание.

Тя отново понечи да се изправи. Този път успя, но не стигна по-далеч от вратата, която Себастиан още държеше отворена, преди Ингрид отново да я спре:

— Кандидатирала съм се за изборите за епископ.

— Знаем.

— Нали не е необходимо това да се разчува, да става обществено достояние? Наистина направих всичко по силите си да ви помогна.

— По всяка вероятност разследването на смъртта на Линда Форш ще бъде отворено отново — отвърна Ваня. — Зависи до какъв извод ще се стигне.

Подозираше, че изводът ще е, че всички, присъствали онази вечер, от които Ингрид беше единствената още жива, ще бъдат намерени за виновни за причиняване на смърт, а за такова обвинение давността щеше да е изтекла. Не изглеждаше вероятно някой прокурор да повдигне обвинения за непредумишлено убийство. Затова по всяка вероятност случаят никога нямаше да стане обществено достояние.

— Антиаборт група в рамките на Шведската църква, която допринася за смъртта на млада жена и нероденото й дете и после се опитва да го скрие — чу тя Себастиан. — По-добре се надявайте вашият Бог да иска да остане в тайна, иначе лошо ви се пише, мен ако питате.

Той блъсна вратата и си отиде. Ваня изгледа Ингрид извинително и го последва, забърза и го настигна на средата на пътя до изхода, вече с телефона на ухото, за да докладва на Торкел и да попита дали те са открили нещо.

— Понякога изобщо не разбирам какви ги вършиш — подхвърли тя, докато чакаше Торкел да вдигне телефона.

— И аз не знам, загадка е.

— Не е, просто си идиот — заяви Ваня твърдо и двамата оставиха темата и църквата зад гърба си.

 

 

В конферентната зала беше топло.

Това беше първата мисъл на Торкел, когато, вече леко изпотен, влезе и се присъедини към другите, след като се върна от Стокхолм. Хвърли бърз поглед към термостата до вратата. Двайсет и шест градуса. После погледна Карлос, който седеше до масата, обърнал дясната си страна към другите — слухът на лявото му ухо още не се беше възстановил след катастрофата — навлечен с риза, пуловер и грейка. Навън температурите се бяха върнали към нормалните за края на октомври, дори малко отгоре. По обяд взе да пръска ситен дъждец и засега нямаше признаци, че скоро ще спре. Небето и градът бяха сиви. Оставаха три дни до началото на ноември, но времето беше избързало и беше покрило страната с най-мрачната си, най-потискаща пелена. Това доста добре отговаряше на настроението им. Имаха възможен, даже вероятен мотив, но днес не бяха по-близо до арест, отколкото когато започнаха.

Дотук нито един от мъжете, чиито снимки бяха закачени на бялата дъска, не приличаше на човека, когото търсят. Първият, цветна снимка, около трийсетгодишен, кафяви очи, тъмна коса, кръгло, гладко обръснато лице, което излъчваше добродушие. Хампус Бугрен, партньорът на Линда и баща на нероденото им дете.

До него мъж на същата възраст. Черно-бяла снимка, взета от паспортния регистър. Пронизващи тъмни очи под обръсната глава, никакъв намек от усмивка. Външност, заради която, ако снимката му бъдеше поместена на първа страница или в интернет, мнозинството от гражданите незабавно би решило, че той е виновният. Макар че същото можеше да се каже за деветдесет процента от населението — много малко хора успяваха да изглеждат симпатични и вдъхващи доверие на паспортните си снимки.

Мъжът на възрастта на Торкел и Себастиан на третата снимка не правеше изключение. Същите тъмни очи като на по-младия мъж, но с тъмна къдрава коса и брада. Носеше голяма халка на едното ухо.

Родриго и Даниел Валбуена.

Бащата и полубратът на Линда.

И още един мъж, когото Торкел не беше виждал досега. Същата възраст като Хампус, около трийсетте, с високо чело, сресана назад светла коса до раменете, бледи очи зад очила, извънредно голям нос над тънки устни и над тях мустаци, на които би завидял всеки порноактьор от седемдесетте.

— Кой е Борис Холт? — кимна Торкел към новото попълнение на дъската, докато нагласяваше термостата на търпимите двайсет и три градуса и си сваляше якето.

— Приятел на Линда. Най-добрият й приятел според Тересе. Поне до 2010-а — отговори Ане-Ли, докато Торкел сядаше на един от свободните столове около конферентната маса. — Всички свършихме много работа днес — продължи тя. — Но мога да започна с посещението ми на „Алмквистгатан“.

 

 

Милан Павич отвори вратата. Ане-Ли обясни за какво е дошла, искаше да говори с Тересе. Милан попита наистина ли е необходимо. Да, беше. Той й направи път да влезе в тристайния апартамент. Габриела, малката сестра на Тересе, седеше в хола. Все едно влизаш в черно-бяла фотография — сив диван до дългата стена, бели и сиви възглавници по него. Бял фотьойл със сиво одеяло отгоре. Черно-бели снимки на стените. Светлосив килим под бялата масичка. Абажурите, вазите, всички детайли — бели или сиви. Единственият елемент с нещо като цвят беше кафявият паркет на пода.

Габриела предложи на Ане-Ли да я почерпи нещо. Тя отказа и седна на фотьойла. Едва ли не предпазливо, сякаш се страхуваше червената й рокля да не се обезцвети.

— Как е тя? — попита тя сестрата, докато чакаха.

— Все спи.

Значи не много добре, помисли си Ане-Ли. Половин минута след това Тересе дойде в стаята и потвърди предположението й. Беше се наметнала с кимоно над бельото. Имаше вид, че изобщо не е мигнала. Изглеждаше уморена — сенки под очите, бледа и суха кожа, почти прозрачна, очите леко притворени, сякаш се искаше усилие на волята, за да ги държи отворени. Седна на дивана, Милан беше до нея, нежно сложил ръка на рамото й. Ане-Ли имаше чувство, че той няма намерение да я изпуска от поглед. Никога повече.

— Как сте? — попита я.

— Не съм добре.

— Дали имате сили за няколко въпроса? — продължи Ане-Ли с толкова съчувствие, колкото можеше да вложи.

Тересе кимна, уви се в кимоното и сключи ръце пред корема си, сякаш се опитваше да се предпази от нещо.

Ане-Ли си пое дълбоко дъх и разказа какво знаеха и какво подозираха. За Ab ovo, за смъртта на Линда, за това, че някой вероятно отмъщава за нея и — след известно колебание — че причината да бъде нападната два пъти е опит да забременее.

— Затова е важно в болницата да сте взели противозачатъчно. Нали ви дадоха?

Тересе само кимна. Ане-Ли видя как очите й се напълниха със сълзи. Все едно нападението, насилието над тялото й, над цялото й същество не бяха достатъчни, ами и някой имаше цел, гнусен план да унищожи онова, което трябваше да е мечтаният резултат от любовна връзка, да го изврати, да го превърне в нещо грозно и гротескно.

— Вие не сте били в Ab ovo. — Ане-Ли реши да продължи, не се знаеше колко още ще има сили Тересе да отговаря на въпросите й.

— Не.

— Знаехте ли за рисковете около бременността?

Кимване.

— Но не се опитахте да я убедите да я прекъсне.

По-скоро твърдение, отколкото въпрос. Ако не беше така, Тересе нямаше да пострада.

— Тя не искаше. Наистина не искаше — каза Тересе, докато сълзите бавно се стичаха по бузите й.

Милан я притисна към себе си, сякаш искаше да се увие около нея, да я предпази от всичко и всички.

— Тя беше най-добрата ми приятелка. Затова я подкрепях.

— Естествено.

— Нямаше си никого. Извън църквата.

— Ами родителите й и брат й?

— Те не знаеха нищо. Беше сама. Аз я подкрепях.

Не така е видял нещата извършителят. В неговите очи онези, които не са сторили всичко по силите си да предотвратят станалото, бяха съучастници.

— Сещате ли се за някого, който би искал да отмъсти за нея. Освен бившия партньор, баща й и полубратът.

— Борис — отговори тя направо, без замисляне.

— Кой Борис?

— Борис Холт. Бяха съседи на „Юмшилсгатан“, знаете ли къде е?

Да, тя знаеше.

— Вечно бяха заедно, направо ревнувах. Нали разбирате, тя беше най-добрата ми приятелка, но аз не бях нейната.

Ане-Ли познаваше това усещане. Тя самата беше имала такива приятелства, в които другият означаваше повече за нея, отколкото тя за него. Винаги беше тежко да го осъзнаеш.

— Но Линда му обърна гръб, когато той не подкрепи решението й да задържи детето. Мисля, че беше влюбен в нея.

— Оказва се, че като малки всяка вечер седели заедно на покрива. Гледали залеза, говорели си за всичко, той й бил повече като брат, отколкото истинския й полубрат — завърши Ане-Ли разказа си за посещението при Тересе.

— Е, какво знаем за Борис Холт? — обърна се Торкел към Карлос и Били.

Мъж, загубил любимата си. Точно каквото търсеха.

— Шеф на логистиката във фирма, продаваща домакински уреди. Живее край Нортелйе от 2013, женен от 2015-а с две доведени деца — докладва Карлос.

— Изпратихме ли някого при него?

— Няма смисъл, вчера заминали за Кипър. Есенна ваканция. Връщат се в неделя.

Торкел разбра, че ще трябва да чакат. Да се обаждат на кипърската полиция, за да разпита Холт на място, беше неосъществимо по няколко причини; ако се свържеха с него, в най-лошия случай щяха да го предупредят, че са го надушили, а това не беше много разумно, когато заподозреният вече се намираше извън страната. За момент Торкел се поколеба дали да не изпрати в жилището на Холт край Нортелйе технически персонал да събере ДНК, за да са сигурни до прибирането му в Швеция дали той е извършителят; Холт обаче не можеше да се класифицира като главен заподозрян въз основа на информацията, с която разполагаха — харесвал е Линда, това беше всичко; нямаше как да е оправдание за извършване на обиск.

— Досега не се бях замисляла — прекъсна Ваня размислите му. — Ако планът е жените да забременеят… 2018 сме, достатъчно е само да вземат противозачатъчно.

— Бих казал, че Тересе е единствената, с която би се получило — отвърна Себастиан. — Ако членуваш в Ab ovo, едва ли ще одобряваш аборта.

— Тересе се е прибрала с онази служба „Автомобили за безопасност“, какво знаем за тях? — Ане-Ли насочи разговора в друга посока и се обърна към Карлос, който се поизправи и погледна отворения на масата бележник.

— Започнали преди пет години като услуга за студенти, оттогава се разраснали и сега имат пет автомобила. Управлява ги основателят Феликс Хукстра.

— Той какво каза?

— Нямаше го.

— Къде е?

— Линшьопинг, Векшьо и после Бурос, малко турне из всички университетски градове, където общините проявиха интерес към нашата идея — обясни младата жена, която отвори вратата при позвъняването на Карлос.

След като той показа полицейската си карта и каза какво иска, тя го покани в офиса на „Автомобили за безопасност“ в центъра на Упсала. На първите му въпроси отговори, че се казва Саманта и в момента е сама.

— Това не е общинско начинание — отбеляза Карлос, когато я последва към една от стаите, след като отказа да си свали връхните дрехи.

— Не, но въпросите на безопасността в момента са страшно актуални, властите се опитват да си сътрудничат с бизнеса. Както при нас.

Саманта размаха ръце из празното помещение — жест който трябваше да обхване цялата им фирма. Което не беше трудно. Три бюра и пет компютъра. Кухненски бокс в единия ъгъл. Табло за бележки, няколко постера и карта на Упсала на стените.

Саманта обясни, че ще е сама, поне докъм четири часа, когато започваше да се стъмва. Тогава услугите им бяха най-търсени. Почти всички, които работеха за тях, си имаха и друга професия и обикновено не можеха да идват повече от няколко пъти в седмицата, и то привечер.

— Колко души работят тук? — попита Карлос.

— Двайсетина, но в обикновена вечер тук сме трима-четирима плюс шофьорите. През почивните дни малко повече.

— Ще ми трябва списък на всички служители.

— Те не са служители, всички са доброволци, не получават заплата.

— Ще ми трябва списък на всички, работещи тук — промени въпроса си Карлос без ни най-малък намек за раздразнение, макар че Саманта трябваше да разбере какво има предвид още първия път и с тази поправка се прояви като доста дребнава.

— Всички представят свидетелство за съдимост — обясни Саманта по начин, който трябваше да покаже колко излишно е искането на Карлос.

— Не се съмнявам, но все пак списъкът ще ми трябва.

В най-добрия случай щеше да изскочи име, което вече фигурира в разследването. Някой, когото можеха да свържат с Линда Форш или някоя от жертвите. И по-странни неща ставаха.

— Не съм сигурна къде е точно, Феликс се занимава с тези неща. Или Реми, тя върши основната част от административната работа, но тя отсъства днес.

— Обадете се на някой от двамата — предложи Карлос, което Саманта като че ли прие за добра идея.

Тя извади телефона си, набра номер, след няколко секунди получи отговор, каза, че е тя и обясни за какво се обажда. После отиде при един от компютрите и се логна, получи инструкции как да продължи, насочиха я до местоположението на файла и след малко принтерът в ъгъла забръмча.

— Има ли още нещо? — попита, докато държеше телефона на ухото си.

— Пазите ли информация за всеки превоз?

— Пазим ли информация за всеки превоз? — повтори Саманта по телефона.

Няколко кимвания, едно „окей“ и пак щракане по клавиатурата.

Най-вече ги интересуваше колко време минава между обаждането на клиента до идването на шофьора и стигането до дома. Не че Карлос се надяваше да научат кой знае какво от това; имаше чувството, че по-скоро моли за тези данни, за да може да отхвърли евентуална връзка между нападенията и фирмата. Някой да получи обаждането тук, да се увери, че клиентката ще е сама, когато се прибере вкъщи, да го предаде на съучастника си, които да отиде на адреса, да проникне в дома й и да я причака — безспорно звучеше неправдоподобно…

— И на практика невъзможно във времевата рамка, с която разполагаме — завърши Карлос информацията от посещението в „Автомобили за безопасност“.

— Някоя от другите жертви използвала ли е услугите им?

— Клара никога, в това сме сигурни. В Йевле, където е живяла Ребека, те нямат коли. А Ида… проверих часа на касовата бележка, която намерихме — излязла е на пазар на двайсет и първи, посред бял ден, а тогава не са карали никого.

— Добра работа — похвали го Торкел, когато Карлос затвори бележника си.

Доста беше впечатлен от вечно мръзнещия мъж. Да провери движението на автомобилите за сигурност спрямо касовата бележка на Ида, беше умно. Торкел обичаше да работи с такива хора. Ако някой ден Карлос решеше да си смени работата той щеше да го приеме с отворени обятия. Щеше да е добро попълнение към екипа — спокоен, методичен и симпатичен. Освен това, ако Карлос един ден се озовеше в „Риксмурд“, щеше да е приятен бонус, че Торкел е отмъкнал от Ане-Ли най-приближения й служител.

— Пита ли дали Вебер е идвал при тях? — обади се той и беше сигурен, че ще получи утвърдителен отговор.

Че Карлос е попитал, а не че Вебер е ходил при тях. Той сякаш беше потънал вдън земя, не отговаряше на обажданията на Торкел, не се свързваше с него.

— Не бил ходил. Поне не и според онази Реми, с която говори Саманта, а тя явно знаеше всичко, ставащо в онова място.

— Не се ли е обаждал? — учуди се Урсула.

Тя го беше виждала само един път, но знаеше, че Торкел изпитва известно професионално уважение към него, а и понякога той наистина им помагаше в разследванията.

— Не.

— Какво казаха от „Експресен“?

— Нищо.

Торкел седеше до лъскавата тъмна дъбова маса в елегантната конферентна зала с историческите статии в рамки по стените. Спомняше си миналия път, когато седя тук, тогава със Себастиан убедиха бившия главен редактор Ленарт Шелман да се съгласи да пусне интервю със Себастиан, което непряко доведе до смъртта му от ръката на Давид Лагергрен. На Шелман, не на Себастиан. „За съжаление“, помисли си той неволно, но веднага се засрами.

Помнеше също, че тогава беше не по-малко ядосан на Шелман, колкото беше сега на приемничката му.

— Нищо ли не можете да ми кажете?

— Не и по какво е работел, не.

Торкел замълча, пое си дълбоко дъх. Беше дошъл, защото научиха, че Вебер се е свързал с Ингрид Дрюбер, че вероятно е намерил връзка между Линда Форш и Ab ovo.

Вебер беше добър в работата си.

Торкел трябваше неохотно да признае, че съществуваше известна възможност той да е стигнал по-далеч в разследването от тях. Всичко, което знаеха дотук, сочеше точно към това. Или поне че е стигнал до същото място, но по-бързо.

А сега научи, че никой не е виждал Вебер от близо две седмици. Един, доколкото Торкел разбираше, високоценен дългогодишен колега, изчезнал, докато разследва тежки престъпления. Човек би очаквал ръководството на вестника да сътрудничи за разкриването на съдбата му.

Но явно не.

— Не ми ли казахте току-що, че не сте го чували и виждали от повече от седмица? — изуми се Торкел, надяваше се да не я е разбрал правилно.

— Дванайсет дни — потвърди Соня.

— Типично ли е за него просто да изчезва ей така?

— Не, според колегите никога не се е случвало.

— И въпреки това не искате да ми кажете какво е открил, каква може да е причината за изчезването му?

— Може и да искам, но не мога.

Торкел веднага разбра какво има предвид, беше ставало и друг път. Защитата на информаторите. Страхотен закон, който заставяше журналиста да защитава самоличността на информатора си. Разбира се, че един главен редактор не би рискувал да наруши закона. Торкел не беше и очаквал да получи свободен достъп до компютъра на Вебер, но вярваше, че все някой ще благоволи да му помогне.

— Глупости — изръмжа той, наведе се към нея и повиши глас. — Ако вие прочетете записките му, историята на търсенията му в интернет, можете да ми дадете информация, без да нарушите нито един закон.

Усещането за дежа вю беше силно. Беше провел същия спор, беше изпитал същото раздразнение и с Шелман, но този път беше още по-наложително той да надделее. Имаше чувството, че причината за изчезването на Вебер е, че е стигнал твърде близо до извършителя.

Опасно близо. Смъртоносно близо.

Но по-далеч не е стигнал.

Соня обясни спокойно, че разбира аргументите му, че ако за изчезването на Вебер не беше вече съобщено в полицията, тя би могла да обмисли да го направи, но не можела да позволи вестникът да дава информация на властите. Това би предизвикало сериозни проблеми с доверието на информаторите и особено в тези времена на фалшиви новини и намаляващо доверие на хората към сериозната преса било особено важно да не дават муниции, с които да стрелят по тях самите.

Торкел имаше още аргументи — етични, морални, основани на факти — но знаеше, че няма да има полза. Соня беше решила. Той й благодари за отделеното време, прекоси офиса на редакцията по посока на асансьорите и две минути по-късно, след като остави посетителската си карта на регистратурата, излезе от сградата. Когато се озова на открития площад отпред, повя леден вятър и той спря, за да си закопчае якето.

— Полицай ли сте? — попита някой зад гърба му и той се обърна.

Жена на около трийсет години вървеше към него. Тя бързо се представи като Кайса Крунберг. Стори се позната на Торкел. Не беше ли горе в редакцията?

— Познавате ли Аксел? — попита тя и потвърди предположението му. — Затова ли сте тук?

— Да, вие познавате ли го?

Торкел усети, че надеждата се връща. Тя беше тръгнала след него, едва ли я е водело само любопитство.

— Знаете ли по какво е работел?

Кайса се огледа като в стар шпионски филм и той несъзнателно се отдалечи на няколко крачки от входа, по-близо до стената.

— Занимаваше се с нещо на име Ab ovo. — Тя направи кратка пауза между б-то и о-то, вероятно за да подчертае, че е важно и да му помогне да го запомни. — Питаше как можеш да възстановиш изтрита уебстраница, но мисля, че никой не му помогна.

Торкел разбра по реакцията й, че не е успял да скрие разочарованието си.

— Вече сте го знаели — въздъхна Кайса.

— Да. Не е ли споменал други имена или къде ще ходи, нещо подобно?

— Не, за съжаление.

— Благодаря все пак — кимна Торкел и тръгна към колата си, за да се върне в Упсала.

— Държа на него — подвикна Кайса. — Какво смятате да правите сега?

— Ще обявим колата му за издирване и ще се опитаме да проследим телефона му — добави Торкел, след като обобщи преживелиците си с представителите на четвъртата власт в Стокхолм. — Можеш ли да го направиш, Били?

Били вдигна очи от лаптопа си. Тъкмо беше влязъл в геймърския форум, за да го провери пак. Рано сутринта отвори страницата и отговори, съгласи се да плати. Не че беше решил дали ще го направи, но така печелеше време. Като че ли напоследък само това правеше. Печелеше време. Отлагаше нещата за бъдещето и се надяваше по някакъв чудодеен начин да се решат сами. Сега чакаше отговор от WoLf232, но дотук постът на Били беше последният в темата. Сутринта отдели известно време на опити да проследи профила, но без успех, а после си имаше други проблеми. По-точно работа. Това, на което би трябвало да посвещава цялото си внимание, а вместо това забелязваше, че в последно време все по-често губи концентрация, все по-често прехвърля задълженията си на Карлос.

Дали едно посещение при Стела щеше да му помогне?

Отхвърли идеята. Нямаше да е необходимо. Нямаше да оправдава копнежа за червената стая с работата си. Това не беше от разследванията с много технически задачи, затова неговите специални умения не бяха особено търсени. Няколко пъти анализира записите от охранителните камери около местопрестъпленията, прегледа телефоните на Силас Франсен, проследи в интернет Дан Тилман, колкото можа, провери миналото на Ингрид Дрюбер и на четиримата мъже, чиито снимки бяха окачени на бялата дъска. А сега трябваше да се опита да проследи и Аксел Вебер през телефона му.

— Да, няма проблем — кимна той и затвори лаптопа. — Но ако не го е използвал дванайсет дни, има голям риск да е паднала батерията — добави той и се надяваше с това да е дал да се разбере, че няма да се получи.

— Имаме също компютъра и таблета на Улрика — напомни Урсула и Били кимна.

— Започнах с тях.

— Какво каза вдовецът? — попита Ане-Ли.

— Йоста? Не много. Или по-точно страшно много, но не много неща, от които да има полза за нас.

 

 

Белокосият мъж излезе да ги посрещне още преди Урсула и Били да са успели да влязат в двора. Бяха паркирали пред едноетажна червена тухлена къща на сънлива улица с много подходящото име „Тихият път“. Градината все още беше доста зелена — три големи ели до къщата, жив плет зад кафявата ограда и няколко златисти хвойни в различни форми и размери между моравата и лехите.

— За къщата ли сте дошли?

Мъжът кимна към малка оранжева табела с логото на агенция за недвижими имоти до един нисък чемшир.

— Не.

— Хубава бърлога е, но е прекалено голяма само за мен — продължи той, сякаш отрицателният отговор беше минал покрай ушите му. — И дворът е грамаден, а аз не си падам по градинската работа, Улрика я обичаше, на мен даже тревата не ми се коси.

— От полицията сме — прекъсна го Урсула и обясни, че са дошли да говорят за Улрика и за смъртен случай отпреди осем години.

— Линда? — кимна мъжът с леко въпросителна интонация и ги покани в къщата. — Искате ли кафе, тъкмо щях да си правя?

Урсула и Били отказаха, но имаха чувството, че така или иначе ще получат по чаша. Тръгнаха след белокосия мъж, който, преди да отвори входната врата, се обърна към тях:

— Казвам се Йоста между другото.

Били и Урсула също се представиха и влязоха в къщата.

— Няма нужда да се събувате — осведоми ги домакинът и те отидоха направо в кухнята, само по пътя си свалиха връхните дрехи. — Сядайте, сядайте — посочи Йоста столовете около кухненската маса, докато се обръщаше към плота и белите шкафове, за да направи кафе.

Урсула и Били си метнаха якетата на облегалките и седнаха. На масата беше оставен сутрешен вестник, отворен на кръстословицата, до него — молив, гумичка и очила за четене. До прозореца, на чийто перваз стояха две саксии с растения с червени цветове, които дори Били разпозна като мушката, беше сложена кутийка с по шепа хапчета във всяко отделение за взимане по три пъти на ден, няколко рекламни брошури и купчина пликове, които — или поне най-горният — съдържаха писма от поликлиниката на Готсунда.

— Разбрахме, че съпругата ви е починала през пролетта — започна Урсула, за да обясни за какво са дошли.

Йоста беше готов с кафемашината, с кимване отвори един от шкафовете над мивката и извади три чаши.

— Осемнайсети април. Не издържа повече… Никой не очакваше аз да я надживея. Нали съм над двайсет години по-стар. Тя беше само на двайсет и две, когато се запознахме, така че никой не беше очарован, най-малко родителите й, струва ми се, но ние останахме заедно двайсет и девет години. Имаме две деца…

Той посочи хладилника, на който бяха залепени две снимки. Едната на мъж на около двайсет и пет години с бебе на ръце и друго дете, две-три годишно, вкопчено в него. Другата с по-млада тъмнокоса жена, усмихната на фона на място, което приличаше на Югоизточна Азия.

— Йоханес и Емели, две внучета. Последното, Мая, се роди през март, така че Улрика успя да я види.

— Споменахте някоя си Линда, когато ви казахме за какво искаме да говорим с вас — направи Урсула нов опит да насочи разговора към това, за което бяха дошли.

— Да.

— Какво можете да ни кажете за нея?

Йоста отвори хладилника и извади отворен пакет бисквити, сложи го на масата.

— Беше нейна позната от църквата. Няколко жени си имаха малка група, събираха се от време на време. Мляко?

— Не, благодаря. Знаете ли какво са правели?

— Не, срещаха се, разговаряха — леко сви рамене Йоста, докато затваряше хладилника. — Като клуб по ръкоделие, предполагам, само че без ръкоделието.

Значи той не знаеше какво е Ab ovo и с какво се е занимавало. Или пък знаеше, но не знаеше дали те знаят и не смяташе за нужно да ги осведомява. Не че имаше значение. Той говореше с тях повече от охотно и това беше важното.

— Какво ви разказа тя за Линда?

— Че умряла. Била бременна и тя, и детето умрели. Била на гости тук същата вечер, вечеряла заедно с другите. Мен ме нямаше, но Улрика ми разказа, като се прибрах. Много години работех в една технологична компания. Доста пътувах. Беше приятно, срещах се с чудесни хора, но, разбира се, беше и тежко; особено когато децата бяха малки, пропусках много неща. После, като остарях, пътуванията намаляха, но пък бяха по-далечни. Често работехме с Китай. Забележителна страна. Ходили ли сте?

— Не.

— Работих, докато навърших шейсет и девет, въпреки че понамалих темпото. Не ми се щеше по цял ден да вися вкъщи; и без това Улрика ходеше на работа. Пенсионирах се окончателно преди пет години. Но догодина навършвам седемдесет и пет, затова идва време да продам къщата и да си намеря нещо по-малко и по-лесно за поддържане. Обмислям да се преместя някъде по-близо до децата; и двамата живеят на юг. Йоханес и семейството му са в Калмар, а Емели тъкмо си купи жилище в Хелсингборг.

— Линда? — прекъсна го Урсула с въпросителен тон.

Почти й беше съвестно — изглежда, белокосият мъж отдавна не бе разговарял с никого.

— Да, Улрика го прие тежко, наистина. След това… не знам. Нещо й тежеше.

— Никога ли не говорехте за това?

— Тя не искаше, но виждах, че нещо й тежи.

— А знаете ли дали е говорила с някого?

Йоста се обърна към кафемашината, взе каната и наля в чашите на масата.

— Поддържаше връзка с църквата. Дойде някакъв нов свещеник, когото харесваше, Корнелис някой си… Виждаше се с него и с някаква дяконеса като че ли, не съм сигурен.

Погледите на Били и Урсула се срещнаха. Изглежда, и двамата мислеха едно и също. Ако смъртта на Линда е тежала на Улрика, може да е решила да направи нещо, преди да умре. Да каже на някого.

Да се покае.

Да получи опрощение.

С кого може да е говорила?

С някого от църквата, разбира се, но съществуваше възможност угризенията на съвестта да са я накарали да протегне ръка и към близките на Линда. Но осем години са много време и не изглеждаше вероятно да е поддържала връзка с някого от тях; ако изобщо ги е познавала.

Къде в днешно време е най-лесно да намериш някого?

Били знаеше отговора.

— Улрика имаше ли компютър, таблет или смартфон? — попита той и лапна една бисквита, като малък обичаше да отхапва горната половина и да изстъргва шоколадовия пълнеж със зъби.

— Да, и трите — потвърди Йоста. — Аз не ползвам. Е, имам мобилен телефон, за да се чувам с децата, но останалото не. Засега мога да си плащам сметките по банков път и да чета вестници, и тъй нататък, но става все по-трудно и по-трудно. По телевизията и радиото всички говорят за интернет и за приложения, и подове и падове, и какво ли не, даже имената им не знам.

Тоест все повече говореха за реалността, помисли си Били. Да очакваш всички да осигуряват същите услуги като преди двайсет-трийсет години, беше като да искаш да пътуваш с парен локомотив или да слушаш музика на аудиокасети.

Други неща — по-добри и по-бързи — бяха взели властта.

— Тук ли са още компютърът й и другите неща? — попита той вместо това.

— Миналата седмица ходих в едно ново кафене — продължи Йоста без ни най-малък намек, че е чул Били. — Мислех да хапна нещо сладко, а се оказа, че не приемат пари в брой, представяте ли си? Не ти искат парите.

— В къщата ли са още компютърът й и другите неща? — повтори Били и този път получи отговор.

— О, да, всичко е в кабинета, искате ли да погледнете?

Те искаха повече от едно поглеждане. Искаха да вземат всичко със себе си. Нямаше проблем. Хубавото на това, че Йоста не използваше модерните технологии, беше, че не бързаше да му връщат „машините“, както ги нарече.

— Тъй че ще ги прегледам веднага щом приключим тук. Да видим дали ще излезе нещо — добави Били към отчета на Урсула за сутринта при Йоста.

Имаха чувство, че още едно парченце от пъзела си е дошло на мястото. Ако Улрика е искала да си излее душата, да помоли за прошка, това би обяснило защо всичко това ставаше чак сега.

— Добре, разбрахме какво е положението с най-добрия приятел, ами останалите? — Ане-Ли се изправи и с това даде знак, че наближават края на дългото съвещание. Отиде при дъската и посочи снимките. — Бившият й партньор, баща й и полубратът.

— Бившият партньор, Хампус Бугрен, живее в Худиксвал, специален педагог е, женен, има дъщеря. Нищо в полицейския регистър, нищо около него не прави впечатление — съобщи Били накратко и погледна към Карлос, за да му предаде щафетата.

— Родриго и Даниел Валбуена. Родриго пристига от Венецуела през 1977-а, жени се за Гюдрун Туршон, през 1980-а се ражда Даниел. Развеждат се през 1983-а, Родриго се жени за Ренате Форш през 1986-а, на следващата година се ражда дъщеря им Линда. Развеждат се, когато Линда е на петнайсет, Родриго се мести в Гьотеборг, където живее Даниел. През 2013-а и двамата се връщат във Венецуела и заедно отварят фирма за електроника. Опитах се да се свържа с тях. Има телефонен номер, който ме препрати директно към гласовата поща, както и имейл адрес. Писах и на испански, и на шведски, но засега няма отговор. С други думи, нямаме представа къде се намират — завърши той и погледна към другите.

— Може да е единият от тях, но не и двамата — обади се Урсула.

— Защо?

— Според лабораторията мъжете, които са оставили следи от сперма, не са роднини.

Ане-Ли кимна и пак погледна четирите снимки на бялата дъска.

— Приятелят. Холт. Познавал ли е брата или бащата?

— Би трябвало — каза Торкел. — Поне бащата, нали са били съседи.

— Или бившият партньор.

— Ако си имаме работа с бащата, неговото ДНК трябва да съвпада с това на Линда. Имаме ли нещо такова?

Тя се обърна към Себастиан и Ваня, които се спогледаха. Кой да разкаже за сутрешната им среща? Ваня кимна към Себастиан, който дълбоко въздъхна.

— Не беше никак лесно.

Точно това си казаха, когато Ане-Ли им се обади и ги помоли да се отбият при Ренате Форш, майката на Линда, понеже им била по път на връщане от Вестерос. Как да вземат ДНК от мъртвата й дъщеря, без да разкрият за какво им е, за какво ще използват пробата?

Беше невъзможно.

Същевременно мисълта да разкрият обстоятелствата около смъртта на Линда също не беше особено привлекателна. Жената осем години е вярвала, че дъщеря й се е прибирала от вечеря с приятелки, прилошало й е, тръгнала е към болницата, но не е стигнала. Нима наистина искаха да отхвърлят това трагично обяснение и да го заменят със значително по-зловещата истина? Решиха да я избягват, докато могат.

Заради нея.

От състрадание.

Навлязоха в Йоршундсбру. Дори не знаеха за съществуването на селцето, преди да въведат името му в джипиеса. Пак с негова помощ намериха „Скулвеген“ — редица от осем еднакви къщи на етаж и половина с минималните позволени метри разстояние помежду им. Островърхите къщи бяха или червени, или сиви. Ренате живееше в една от сивите. Третата на улицата. Спряха отпред, минаха покрай гаража и позвъниха на вратата. След малко видяха движение зад матираното стъкло и секунда по-късно жена на около петдесет отвори вратата. Себастиан не беше срещал кой знае колко ирландци в живота си, но мислите му се насочиха право натам, когато видя гъстата й червена коса и зелените очи. Носеше избелени джинси и дълга бяла риза, беше боса и на гърдите й висеше бижу във формата на хералдическа лилия. Обясниха кои са, откъде идват и че са дошли да говорят за дъщеря й Линда. С въпросителен и леко смутен поглед тя ги покани в къщата. Не бяха успели дори да седнат в модерната, обзаведена с вкус дневна, преди тя да ги попита защо искат да говорят за Линда. Себастиан я погледна — беше застанала на прага, видимо разтревожена, ръцете — вдигнати пред корема, едната нервно въртяща златния пръстен на другата.

— Възможно ли е да ви е останало нещо, което може да съдържа нейна ДНК? — попита Ваня.

Нямаше правилен начин, по който да изложат задачата си, нямаше как да смекчат удара, по-добре да говорят направо и да видят какво ще се наложи да разкрият.

— Не разбирам — изгледа ги объркано Ренате.

Той разбра, че няма да им се размине, ще трябва да й кажат всичко, което знаят. Догадките й за причината за посещението им вероятно бяха по-страшни от истината.

— Не казахте ли, че сте от „Риксмурд“? — Ренате потвърди с едно изречение опасенията на Себастиан.

— Да… — отвърна Ваня предпазливо.

— Убита ли е? — промълви безсилно жената на вратата и вдигна ръка пред устата си, очите й се насълзиха.

Себастиан и Ваня се спогледаха. Не можеха да продължават така. Себастиан я помоли да седне. Ренате се подчини, като все така въртеше притеснено пръстена.

Той започна да разказва спокойно и внимателно.

— Тя е знаела? — беше първата й реакция, след като Себастиан й обясни какво е станало, какво е наложило посещението им и въпроса дали в къщата има нещо с ДНК на Линда. — Линда е знаела, че може да умре?

— Така изглежда — кимна Себастиан. — Не сме чели картона й, така че не знаем точно какво са казали лекарите.

— Защо не ми е казала?

Какво да й отговорят?

Нямаше какво.

А и Себастиан знаеше, че Ренате не очаква отговор. По-скоро показваше, че трябва да преосмисли отношенията с дъщеря си, че и тя като повечето родители би очаквала децата й да дойдат при нея в подобна ситуация. Защото доверието между тях е толкова голямо, че те биха потърсили утеха и подкрепа в трудни моменти. Защото се познават добре. Беше болезнено и жестоко изведнъж да научи, че не е било така.

— А хората от онази група? — попита Ренате, след като се забави още няколко секунди, докато осмисли новината и се опита да си подреди мислите.

— Както казахме, работим върху теория, че някой им отмъщава — отговори Ваня.

Жената кимна, но после изведнъж се вцепени, като направи връзката между това, което й казаха, и причината, поради която бяха дошли.

— Защо искате ДНК на Линда? Да не би да подозирате Родриго? — попита тя с тон, който показваше точно колко е абсурдна тази идея според нея.

— Ни най-малко, но трябва да изключим възможно най-много лица — отговори Ваня толкова убедително, че дори Себастиан за момент й повярва.

— Той е във Венецуела — осведоми ги Ренате и им даде да разберат, че си губят времето. — Всички го мислеха за католик, но той беше атеист, Линда беше вярващата. Но и двамата уважаваха вярата на другия. Или липсата на вяра.

— Все още не успяваме да се свържем с него. И със сина му.

— Те я обичаха, но не… — Ренате замълча.

Идеята, че може да имат нещо общо с нападенията, беше толкова немислима, че дори не можеше да се формулира с думи. Една сълза потече по бузата й, тя я избърса с длан.

— Да ви се е обаждала Улрика Монсдотер? — попита Ваня, за да види дали теорията им за нещо като изповед от нейна страна може да се потвърди.

— Коя е тя?

— Не се е свързвала с вас?

— Не, коя е? От онази група ли е?

— Била е. Мъртва е.

— Да не би да е от жените, за които разказахте? Които са умрели?

Ваня разбра какво има предвид Ренате — една от умрелите вследствие на нападенията, изнасилванията. Да, тя не беше от тях, но нямаше причина да навлиза в подробности кой и кога, затова само кимна и продължи, като се върна на основния въпрос:

— Смятате ли, че в къщата може да има нещо с ДНК на Линда?

— Само че не е имало — отбеляза Ане-Ли с известно разочарование.

— Не и доколкото си спомняше, обеща да помисли и да се обади, ако се сети нещо.

— Окей, добра работа на всички — разпери ръце Ане-Ли в жест, който показваше, че прегледът на свършеното през деня клони към своя край.

Всички около масата взеха да се протягат и да си събират вещите.

— Сега искам да продължим по следния начин — продължи Ане-Ли и призова за вниманието им за още няколко минути.

Торкел сви устни. Винаги „аз“, никога „ние“. Отдавна се бе примирил, че той и екипът му не поеха отговорността за разследването, но най-малкото, което можеше да иска, е да бъде информиран в каква посока ще върви разследването, за да може да даде мнение и предложения, преди да бъде поставен пред свършен факт, тъй че планът за действие да е общ, не неин.

Но явно не.

— Били, ти провери компютъра, таблета и телефона на Улрика.

— Разбира се. Бързо ще стане, Йоста ни даде всички пароли.

— Карлос, продължи търсенето на бащата и полубрата, виж дали можеш да намериш някого извън фирмата, който знае как да се свържем с тях.

Карлос само кимна и си закопча грейката, докато поглеждаше крадешком термостата.

— Торкел, провери подробно всички, които работят за „Автомобили за безопасност“ — продължи Ане-Ли, но Торкел вдигна ръка и я спря:

— Урсула ще свърши това, аз смятам да си поговоря с Кайса Крунберг от „Експресен“.

Мислите му все се връщаха към кратката им среща. Струваше му се, че тя има представа над какво е работел Вебер, освен това държеше на него. Може би щеше да я убеди да провери какво е открил колегата й, без по този начин да наруши някой от законите за свободата на медиите. Ане-Ли за момент изглеждаше доста недоволна, но благоразумно осъзна, че е едно да не го включва предварително в решенията, които взима, съвсем друго — да му дава заповеди.

Още не беше стигнала дотам.

Нямаше и да стигне.

— Остава ни да чуем единствено бившия партньор в Худиксвал — завърши тя след дълъг поглед по посока на Торкел.

— Ние със Себастиан ще го поемем — каза бързо Ваня за голяма изненада на всички присъстващи.

Не на последно място на самия Себастиан. Той усети в него да се надига огромна клокочеща радост. Сутрешната инициатива, себеотрицателното му деяние наистина носеше дивиденти. Тя сама предложи да отиде в екип с него. Не беше ставало досега, дори когато бяха в най-добри отношения.

— Трябва да поговорим — каза тя със сериозен поглед към него и Себастиан веднага почувства как разцъфналата в него радост повяхва.

С риск да прозвучи като нещо, взето от рубрика със съвети в момчешко списание, Себастиан си помисли, че от това изречение никога не беше излизало нищо добро за него.

„Трябва да поговорим“.

Но, разбира се, все някога трябваше да има първи път.

 

 

Отново двамата в колата. Този ден изминаха много километри. Двеста и трийсет дотук. Към Худиксвал. Ваня ги изведе от Упсала, сви на север по E4 и настъпи газта. Себастиан мълчеше и гледаше как разстоянието между къщите става все по-голямо, а навън става все по-тъмно, докато накрая не потънаха в пълен мрак. Километрите по магистралата минаваха, а Ваня все още не продумваше. Себастиан се вгледа в отражението на очите си в стъклото. Най-добре да се свършва. Обърна се към нея:

— Искаше да говорим за нещо.

Ваня не отговори, дори не го погледна, продължи да шофира съсредоточено, хванала волана с две ръце.

— Ваня…

Още няколко секунди, през които тя сякаш се колебаеше дали да каже нещо и ако да, как.

— Няма да ти хареса — промърмори накрая.

— Знаех го още като каза, че трябва да поговорим — отвърна Себастиан с опит за шеговитост в гласа, най-вече за да скрие колко се притеснява от това, което предстои.

— Сутринта… това, което направи с Валдемар… наистина го оценявам.

— Чудесно, това беше целта.

— Мислих дълго и… той е моят баща.

— Знам.

— Беше ми баща трийсет години, преди ти да се появиш — продължи тя, все едно Себастиан е възразил срещу казаното и тя трябва да го убеди с още аргументи. — И аз го боготворях. Обичам го. Липсва ми.

Себастиан мълчеше. Беше права — наистина никак, ама никак нямаше да му хареса.

— Както сам каза, ти унищожи семейството ни и ако останеш в живота ми, ще го направиш отново.

Себастиан отвърна лице от нея. Движеха се с бързи стъпки към пълна катастрофа. Едва дишаше.

— Не защото го целиш — чу да казва Ваня с известна мекота в гласа. — Или го искаш, а защото не можеш да се въздържиш.

— Мога да се променя, да стана по-добър — промълви той едва чуто.

— Дали?

Тя замълча. Не защото очакваше отговор, а по-скоро за да реши дали да продължи, да изрече на глас мислите си. Но той трябваше да разбере.

— Знам, че те ти липсват. Жена ти и дъщеря ти. Сабине. — Тя видя как той се вкамени, когато чу името на дъщеря си. — Мисля, че се опитваш да я замениш с мен. Точно както направи с Никол и майка й.

Себастиан не отговори, не й каза да си затваря устата, дори не показа, че е чул какво му казва, затова тя продължи:

— Аз не мога да заема нейното място. Не искам да го заемам. Не съм твоя дъщеря. Дъщеря съм на Валдемар.

Себастиан все така се взираше през прозореца. Пейзажът навън напълно отговаряше на усещането в душата му. Пълен мрак.

— Може да станем приятели — чу сам как промълвява тихо, все така извърнал лице, за да не види тя сълзата, която се спускаше по бузата му.

Не помръдваше, не се опитваше да изтрие сълзите. Не искаше тя да види, че плаче.

— Себастиан…

— Колега — опитваше се той.

— Не би се задоволил с толкова.

Вярно. Беше вярно. И сега бяха такива — колеги, и той бе направил всичко по силите си, за да промени това. Сега се оказваше, че бе направил твърде много.

— Това сутринта… за мое добро ли го стори, или за твое?

Все забравяше колко е умна. Разбира се, че беше обмислила сутрешните събития, беше ги анализирала — не само какво стана, но и защо. Ако не беше толкова разстроен, щеше да е впечатлен.

— Не може ли да е било за доброто и на двама ни? — попита той задавено.

Ваня гледаше тила му. Време беше да приключи въпроса. Нямаше лесен начин, но не можеше да си позволи да се тревожи за чувствата му. Беше взела решение и трябваше да го накара да разбере, че това е положението. Че това ще стане.

— В продължение на трийсет години имах нещо, после ти дойде и прати всичко по дяволите — каза тя с твърд глас. — Опитвам се да си стъпя на краката. Да открия отново себе си, живота си. И също като Ана, ти няма да бъдеш част от него.

По-ясно не би могло да се каже.

Нямаше какво да се добави.

Явно и Себастиан го съзнаваше. След като постоя с гръб към нея още няколко минути, той обърна глава напред. За секунда докосна бузата си с длан, сякаш за да изтрие нещо. Тя хвърли бърз поглед към него. Лицето му беше абсолютно безизразно. Той се протегна и включи радиото.

„Happier“ на Ед Шийрън.

До края на пътуването не продумаха повече.

 

 

— Не ми се говори за Линда.

Хампус Бугрен издуха дима от цигарата си и потрепери в тънкото си ветроупорно яке. Целият изглеждаше някак изтънен, едва ли не прозрачен, както седеше под единствената улична лампа. Руса, почти бяла коса, сравнително дълга, проскубана и с бретон над светлосините, леко воднисти очи, остър прав нос, издадени скули и набола рядка брада, тънки устни, между които стърчеше цигарата. Тънки крака в черни джинси и черни кожени кецове. Напомняше на Себастиан за някое от яките момчета, с които се движеше в гимназията преди много години. Онези, които пушеха в междучасията.

Както и сега. Той и Ваня седяха на избеляла, надраскана с графити дървена пейка, а Хампус се беше отпуснал на подобна срещу тях. Вляво бетонно блокче с метална тръба, забита в средата, на върха на тръбата — табела с надпис „Място за пушене“ и стилизирана рисунка на димяща цигара.

Това беше всичко.

Две пейки една срещу друга и табела зад паркинга, извън самия жилищен район. Никаква защита от дъжд или вятър. Негостоприемно и неудобно, сякаш в местната управа бяха взели маниак на тема вредата от тютюнопушенето.

Той нямаше нито време, нито сили да осмисли чутото в колата. Знаеше, че рано или късно у него ще се прояви някаква реакция и тя няма да е хубава, но засега държеше емоциите на разстояние. Съсредоточаваше се върху Хампус.

— Защо не? — попита го. — Защо не искате да говорите за нея?

— Защото ми отне много време да загърбя случилото се. Започнах отначало, имам нов живот — отговори Хампус с поглед по посока на осветените прозорци на триетажната къща, където го чакаха приятелката и дъщеря му.

Преди да стигнат до жълтата триетажна къща в западните части на града, Ваня каза на Себастиан как иска да проведат разговора. Ситуацията беше по-различна, отколкото с Ренате, този мъж спокойно можеше и да е заподозрян, потенциален извършител. Тя искаше да започне с това, че отново са отворили разследването по случая с Линда, тъй като нови улики сочели, че събитията може да не са се развили както било посочено в първоначалния полицейски доклад.

Нямаше да казват и дума за отмъщение.

Нито за изнасилвания.

Щяха да изчакат какво ще им даде Хампус.

— Както искаш — отвърна Себастиан и повече почти не проговори, освен с кратки отговори на преки въпроси.

Позвъниха на вратата на третия етаж и след като се представиха, той ги помоли да излязат с него навън, за да може да пуши. В дупката, предназначена за пушачите, в която се намираха в момента. Не пушел вкъщи, за да не излага дъщеря си на дима, а домсъветът решил вътрешният двор да е изцяло забранен за тютюнопушене.

— Онази Улрика ли се е свързала с вас? — попита Хампус и присви очи.

Ваня изглеждаше изненадана. Не беше очаквала да се потвърди толкова лесно теорията, че онези, които отмъщаваха за Линда, може да са получили информацията от вече покойната членка на Ab ovo.

— Улрика? — повтори Ваня, все едно нямаше представа за кого става дума.

— Обади ми се миналата зима, Улрика някоя си, каза, че била длъжна да разкаже за Линда. — Хампус пусна цигарата на земята, смачка я с крак и едновременно с това извади пакета от джоба на якето си и взе нова. — Не исках да говоря за това, така че затворих.

— Не ви ли интересува какво е станало с нея?

— Тя умря — каза той само и сви рамене, пъхна цигарата в уста и я запали; дръпна си и издиша дима. — Трябваха ми няколко години да се примиря с това.

Той стана, отдалечи се няколко крачки, застана с гръб към Ваня и Себастиан, вдигна очи към дома си, където водеше новия си живот. Ваня и Себастиан чакаха. Гледаха белия дим около главата му на фона на студената светлина.

— Не можех да се справя, затова се отдръпнах. Смятах, че ако се държа на разстояние, няма да страдам толкова. Оставих я тя да решава. Бяха сигурен, че ще изгубим детето, но вярвах, че тя ще оживее.

Той млъкна и се обърна към тях. Нещастни, помръкнали очи. Себастиан познаваше този поглед, беше го виждал в огледалото много пъти.

— Отне ми години. Да се отърся от чувството за вина. Защото не можах да ги спася, не се опитах да я разубедя… Схващате ли?

Себастиан схващаше съвсем ясно.

Усещането, че не си успял да спасиш някого.

Да живееш с тази вина.

Всички мисли какво е можело да направиш по друг начин, как е трябвало да постъпиш, как не е трябвало. Себастиан имаше само няколко секунди да реагира и въпреки това непрестанно се връщаше към онзи ден. Колко време е имал Хампус? Седмици? Месеци? Толкова много възможности да действа другояче, да промени бъдещето.

— Помолих Тересе, най-добрата й приятелка, да се опита да говори с нея, мен не ме слушаше, но…

Той поклати глава, с което показа, че и Тересе не е успяла да убеди Линда. Той стъпка и втората цигара и пъхна ръце в джобовете на якето.

— Сега знам, че не сме можели да направим нищо. Тя беше решила, тялото си беше нейно. Не можех да я завлека в болницата и да я накарам да абортира.

Ваня го гледаше. Тя умееше много неща, но най-добре умееше да разбере дали някой лъже. Хампус Бугрен не знаеше обстоятелствата около смъртта на Линда, в това беше сигурна „Риксмурд“ бяха убедени, че информацията, дошла вероятно от Улрика, е мотивът за престъпленията, които разследваха.

Тоест Бугрен не беше виновен.

Само че би било твърде немарливо да го изключат от заподозрените въз основа на инстинкта й. Не можеха да го питат за алиби за въпросните дати и часове, без да разкрият твърде много. Не разполагаха дори с косвени основания да го арестуват, а ако се досетеше за какво са дошли, можеше да унищожи уликите, след като те си отидеха. Но тя реши, че не е задължително да си тръгнат с празни ръце.

— Възможно ли е да вземем ДНК проба? — попита го с възможно най-неутрален тон.

— Защо?

— Както казахме, отново отворихме разследването на смъртта й и колкото повече хора изключим, толкова по-добре.

— Убита ли е? — попита той със, колкото и да е странно, надежда в гласа.

Себастиан го разбираше много добре. Привидно се беше примирил с факта, че не е можел да предотврати смъртта на Линда, но съмнението никога не го напускаше, вечно напомняше за себе си. Бавно го ядеше отвътре. Ако смъртта й се дължеше на фактори, на които той по никакъв начин не би могъл да повлияе, например че на връщане към къщи е срещнала убиец, самообвиненията и угризенията щяха да изчезнат. Той щеше да е свободен.

— Не — отговори Ваня направо и смаза надеждата. — Но обстоятелствата около смъртта й може да са по-различни, отколкото се е смятало тогава, и се налага отново да прегледаме техническите доказателства.

— Но бременността я е убила?

— Да, доколкото знаем — каза тя истината.

Искаше й се да му каже, че Линда може и да е била убита — тогава той вероятно щеше да им даде ДНК проба, за да докаже невинността си, но това беше твърде голяма лъжа, щеше да му повлияе твърде много. Тя не можеше да лъже за причината за смъртта, особено ако някой ден той научеше истината.

— Тогава не разбирам…

Изглеждаше наистина объркан. Заваля сняг. Снежинките падаха бавно на светлината на самотната улична лампа, под която се очертаваше силуетът на Хампус. Картината на спокойствие и хармония контрастираше с объркването на мъжа пред тях.

— Аз не бях там. Тя е излязла с приятелки от църквата и се е опитала да се добере до болницата. Обадиха ми се сутринта, когато вече беше мъртва.

— Въпреки това — опита се да го убеди Ваня. — Вашето ДНК наистина ще ни помогне.

Хампус я изгледа. На Себастиан му се стори, че е убеден, че зад искането й се крие нещо друго, че има скрита цел.

— Не.

— Защо?

— Не искам. Не искам да го имате. Не искам държавата да знае всичко за мен в регистрите си.

Той ги гледаше. Ако изобщо бяха успели да спечелят доверието му, сега го загубиха. Хампус се уви по-плътно в якето, отстъпи крачка назад и с езика на тялото си даде да се разбере, че ако може да решава, разговорът е приключил.

Разговорът беше доброволен, тъй че приключи.

 

 

На връщане към Упсала нямаше кой знае какво движение и мощните фарове пронизваха плътния мрак, затова Ваня настъпи газта и постигна скоростите на Били. Не искаше да прекарва повече време от необходимото в една кола със Себастиан.

Хвърли поглед към него.

Пак седеше, извърнал глава от нея.

Беше я облегнал на дланта си, трудно беше да се каже дали спи, или не.

Във всеки случай не говореше. Не беше продумвал, откакто напуснаха Худиксвал, и само набързо се съгласиха, че по всяка вероятност Хампус Бугрен не е от мъжете, които издирваха, въпреки отказа да даде ДНК проба. Може би наистина защитаваше личните си данни, може би беше виновен за нещо друго, но не и за това, което разглеждаха — в това и двамата бяха убедени.

Радиото работеше. Някаква програма, в която водещият със съчувствие в гласа и — предположи Ваня — престорен интерес разговаряше със слушатели, обадили се с крайно безсмислени истории по темата „Да се вдигнеш от дъното“. Явно темата засягаше всичко от вдигане на крака след депресия до буквално изкачване на планина, също така повишение в работата, късно ставане сутрин, възстановяване от болест, че даже и от падане от лодка. Слушателите решаваха и Ваня, ако ще животът й да зависеше, не би могла да разбере кой е решил, че тези твърде лични, твърде дълги и напълно безсмислени истории ще представляват интерес за когото и да било.

— Може ли да го спра? — попита тя съвсем тихо, без да отмества очи от пътя.

— Разбира се — промърмори Себастиан.

Значи не спеше.

Ваня изключи радиото, но веднага съжали. В колата настъпи пълна тишина. Поколеба се дали пак да не го включи, само да смени станцията, например с някоя музикална. Но се отказа.

Нека да е тихо.

Беше длъжна да му каже нещата, които му наговори на отиване при Хампус Бугрен. Напомняше си как само допреди няколко седмици изобщо не можеше да търпи Себастиан. Вечерята при Торкел, срещата с Валдемар — постъпка, която показваше, че е способен да направи нещо, от което не печели само и единствено той — и фактът, че като цяло сякаш се стараеше, не бяха достатъчни.

Това не беше обичайното му състояние.

В действителност везната винаги клонеше към непоправим, арогантен и себичен. Това, че изобщо я беше грижа как се чувства, че не искаше да го нарани, показваше само какъв невероятен манипулатор беше той. А не че се е променил, нито че някога ще стане по-добър. Той беше разрушителна сила в една вечна спирала и рано или късно щеше да я повлече със себе си.

Още по-надълбоко от досега.

Толкова надълбоко, че тя повече да не успее да изплува.

Тъй че да, беше длъжна да му каже всичко това.

Нека да е тихо.

И все пак леко въздъхна от облекчение, когато телефонът иззвъня, и вдигна.

— Ваня на телефона. Пуснала съм спийкъра — каза.

— Урсула е — чу се от микрофона. — Как мина с веселия Худик?

— Не взехме ДНК, но и двамата със Себастиан сме почти сигурни, че не е бил той — отговори Ваня с бърз поглед към съседната седалка за потвърждение.

— Сигурно сте прави — каза Урсула. — Били провери компютъра на Улрика Монсдотер. През март е потърсила „Косас Утилес“ и им изпратила мейл.

— А „Косас Утилес“ е…

— Фирмата на Родриго и Даниел Валбуена във Венецуела.

— Какво им е писала? — попита Себастиан с интерес и се понадигна на седалката. — Здрасти и от мен, между другото.

— Здравей. Писала, че трябва да се свърже с тях, ставало дума за Линда.

— Какво са й отговорили?

— Нищо. Но им е дала номера на мобилния си телефон, може да са се обадили, още не сме получили списъците с разговорите й.

Ваня и Себастиан обмисляха новините в друг вид тишина от онази, която цареше в колата допреди минута-две. Това беше голяма стъпка в правилната посока, но предстоеше още по-голяма.

— Това не е всичко — продължи Урсула. — И двамата Валбуена пристигнали в Швеция през Гьотеборг преди около два месеца.

— Тук ли са? — нескрита изненада в гласа. — В Швеция?

— Но никой не знае къде, не са дали адрес.

По гласа на Урсула ясно личеше колко е доволна. От четиримата мъже, представляващи интерес за разследването, едва за няколко часа двама се бяха превърнали в главни заподозрени.

— Пуснахме ги за издирване — осведоми ги тя напълно ненужно.

Ваня погледна часовника на таблото.

— На около час сме от Упсала, да идваме ли?

— Не, тази вечер няма кой знае какво повече за вършене. Ане-Ли иска да сме там утре в осем.

— Окей, тогава аз се прибирам в апартамента, а Себастиан…

Тя се обърна към него. Смяташе ли да си отива в Стокхолм, или щеше да остане в Упсала?

— Аз ще отида в хотела.

— Значи може после да се видим — отвърна Урсула.

— Сега там ли си?

— Не, още съм на работа, после отивам на вечеря.

— С Бела?

— Не. Карай внимателно.

С тези думи тя затвори. В колата отново настъпи тишина.

 

 

Салфетка.

Бяла платнена квадратна салфетка.

Не идеално чиста, петънцата тук-там ясно показваха, че е използвана. Урсула седеше на леглото в хотелската си стая и гледаше квадратното парче плат.

Не постъпваше разумно.

Този път беше успял да я убеди. Беше късно, ресторантът работеше до 22:00 часа, беше удобно, стаята й щеше да е наблизо след тежкия ден. Много основания да се срещнат в нейния хотел.

Петрос я чакаше отвън, изглеждаше искрено щастлив, като я видя, и тя усети, че на лицето й от само себе си грейна широка усмивка. Кратка прегръдка и след това влязоха в полупразния ресторант. Урсула искаше да ги сложат на маса, която не се вижда от улицата, от входа на хотела и от бара, и остана доволна, когато ги заведоха зад издадена етажерка с книги и кухненски съдове, зад които трудно можеха да ги забележат. Настаниха се на жълтите столове, прочетоха менюто и поръчаха. Урсула се двоумеше — не беше яла като хората от обяд, но пък не биваше да се тъпче толкова късно вечерта. Спря се на вегетарианска „Буца боул“ и чаша вино. След първите глътки — и след като на няколко пъти погледна притеснено към входа, реши, че Себастиан няма да ги види, и се поотпусна. Петрос помагаше за това. Оставаше си много по-добър от нея в тези неща. Грижеше се разговорът да прелива плавно от тема в тема, изслушваше я, задаваше въпроси и въобще превърна вечерта в съвсем естествено продължение на предишната им среща.

Донесоха им храната.

Тя поръча още чаша вино.

Разказа, без да навлиза в подробности, че разследването им се е придвижило напред, и Петрос шеговито се завайка — това означавало, че тя скоро ще напусне Упсала. Макар че Стокхолм не беше толкова далеч, съгласиха се и двамата. Той тъкмо я питаше какво прави Бела, когато мисълта я връхлетя.

Миналия път, като се видяха. В тайландския ресторант.

Той беше ходил във Вестерос. Предната вечер.

Същата вечер, когато Ингрид Дрюбер е била изнасилена в дома си. Във Вестерос. Сега го знаеше.

Отне й по-малко от секунда да осъзнае колко глупаво се държи. Идиотски. Сума ти хора са се намирали във Вестерос в онази вечер. Не на последно място жителите на Вестерос. Един от всички тези хора беше техният извършител. Но не Петрос. Естествено, че не. Били са двамата Валбуена, сега така смятаха. Даже бяха почти сигурни.

Родриго и Даниел Валбуена. Баща и син.

Макар че техните извършители не бяха роднини.

Петрос Самарас не беше роднина на Валбуена.

Тя се опита да се стегне, да потисне тези мисли. Беше прекалила с работата, мозъкът й прегря. Този случай я удари по-тежко, отколкото си мислеше или искаше да признае. Затова и я споходиха тези глупави, нелепи, невъзможни мисли. Това трябваше да е причината, или поне част от причините. Или пък нещо друго.

Тя се съсредоточи върху Петрос, към това да възвърне досегашното си добро настроение. Успя.

Четиресет и пет минути по-късно се разделиха. Той я прегърна, каза колко приятно е прекарал. Разбраха се пак да се видят, след което той бутна вратите и потъна в нощта, а тя тръгна към асансьорите. Спря. Поколеба се. Върна се в ресторанта, където сервитьорът тъкмо раздигаше тяхната маса. Извини се, пристъпи напред и взе салфетката на Петрос.

С която старателно си беше избърсал устата.

Която следователно съдържаше негова ДНК.

След това се върна в лобито и взе асансьора до стаята си. Където седеше в момента. На леглото. Загледана в салфетката.

Не постъпваше разумно.

Дълбоко в себе си знаеше какво беше станало и защо. Не вярваше, че Петрос е от техните извършители. Не наистина. Но си беше позволила да го повярва.

За да унищожи всичко.

За да си намери причина да не му вярва, да не може да му вярва. Почти се учудваше, че не се остави той да я хване какви ги върши. Че не се погрижи да намери достатъчно пречки от самото начало, така че никога да не може да бъде нормално, обикновено и приятно.

Тя не се справяше с нормалното, обикновеното и приятното.

Не действаше така.

Беше се опитала с Мике — твърде много години. Надяваше се да се справи, защото така всичко щеше да е много по-просто.

Бракът, майчинството, животът.

Де да можеше да постигне вътрешен мир, де да можеше просто да се забавлява.

След това пробва и с Торкел, но се отдръпна и сложи край, когато възникна възможност или риск, да се получи това, което той искаше.

Нормално, обикновено и приятно.

Тя не беше такава.

Какъв тогава беше смисълът да пробва и с Петрос? И от връзката с него нямаше да излезе нищо по-различно, отколкото с Мике и Торкел.

Познаваше само един човек, с когото това подхождаше.

Само един човек, с когото тя си подхождаше.

Един човек, който също като нея, никога не беше доволен, никога не беше спокоен. Който избираше дистанцията, който стоеше встрани от центъра на живота. Също като нея. Сродна душа. Ако съществуваше такова нещо.

Себастиан Бергман.

Беше си обещала: никога, не отново, не с него. Но не пречеше да го признае пред себе си. С нея беше невъзможно да се живее, точно както с него; и с него никога не можеше да бъде нормално, обикновено и приятно.

Щеше да бъде нещо друго.

Нещо, което само те двамата можеха да разберат и оценят.

Тазвечерната лудост беше нейният начин да предупреди самата себе си, че е на път да допусне грешка, като си мисли, че може да бъде като другите хора.

Да срещне някого чрез сайт за запознанства.

Да ходи на срещи, да общува, да разговаря, да позволи да разцъфне връзка.

Да порасне, да ги вплете.

Кого заблуждаваше? Ако подходеше към Себастиан само с разумни очаквания, можеше да се получи нещо специално. Някога вярваше, че го обича.

Тя стана, сгъна салфетката и я остави на бюрото. Камериерката щеше да я вземе на сутринта. След това излезе от стаята, качи се на горния етаж и потропа. Силно. Той може би спеше. Още веднъж. По-силно. Никой не би могъл да спи на такъв шум. Но вратата си остана затворена.

Не беше в стаята.

 

 

А беше там.

За кратко преди около час. Ваня го беше оставила пред хотела. Стори му се, че мерна Урсула в ресторанта, но не й обърна внимание, качи се в стаята си.

Едва сега започна да го осъзнава.

Загубата на втора дъщеря.

Начина, по който тя го каза. „Също като Ана, ти няма да бъдеш част от него“. Себастиан смяташе за абсолютно немислимо Ваня, някога в бъдещето, да прости на майка си, да я приеме отново. Това, че го сравни с нея, не вещаеше нищо добро. Ни най-малко. Трябваше да го признае пред себе си. Изгуби я.

Този път завинаги.

Той крачеше из хотелската си стая. Буквално. Напред-назад. Ако пиеше или се дрогираше, това щеше да е моментът да се върне към злоупотребяването. Себеотрицателното му дело, което трябваше да е първата стъпка към сдобряването им — и затова може би чисто обективно не беше съвсем себеотрицателно — се беше провалило, беше рикоширало по начин, който не беше предвидил. Резултатът бе нулева надежда за бъдещето, поглед, обърнат към спомените от миналото.

Вярно беше, че тя в известно отношение беше заместител на Сабине. Нима е странно? Ако си загубил една дъщеря, искаш другата да е близо до теб. Ако имаш двама бащи обаче, не е толкова сигурно, че ще ги искаш и двамата.

Не беше необяснимо.

Просто непоносимо.

Това беше последният му шанс. Той се възползва, но се провали. Време беше да приеме, че краят е дошъл. Време беше да продължи напред. Жалко само, че в това ни най-малко не го биваше.

Но всяко зло за добро, помисли си той, докато крачеше безспир в ада, който сам си беше създал. Беше стиснал зъби заради Ваня. За да остане част от разследването. Близо до нея. Щом тя не искаше и да го знае, нямаше значение какво прави.

И с кого.

 

 

Тя изглеждаше изненадана, че се звъни на вратата й толкова късно вечерта, но най-вече от това кой стоеше отвън.

— Имахте тежък следобед, реших да проверя как се чувствате — обясни Себастиан, когато тя го попита за какво е дошъл, какво иска.

— Дошли сте чак дотук, за да проверите как се чувствам? — Явно недоверие в гласа. Зелените й очи го гледаха втренчено. — Откога полицията се грижи за чувствата на хората?

— Аз не съм полицай, психолог съм. Криминален психолог. Смятам, че това е едно от служебните ми задължения, когато работя с „Риксмурд“ — излъга той, без да му мигне окото.

Ако тя не беше, поне в неговите очи, привлекателна жена на точната възраст, и ако той не беше нервен, разочарован и похотлив, нямаше изобщо да му дреме.

— Но може би ви безпокоя?

— Не, ни най-малко.

Но не го покани да влезе, все така стоеше зад открехнатата врата и го гледаше, сякаш за да определи дали зад идването му не се крият други мотиви. Себастиан й хвърли поглед, който — от опит знаеше — не можеше да не я разтопи. След още няколко секунди Ренате отвори широко вратата и го пусна да влезе.

— Да ви предложа нещо? — попита го, докато той се събуваше и си сваляше якето. — Кафе, чай?

— Благодаря, няма нужда.

Тя го покани в дневната. Приглушена светлина освен над един от фотьойлите, до който светеше ярка лампа за четене. На малка масичка до него беше оставена бродерия заедно с почти празна чаша вино. Това го изненада, по някаква причина не си я беше представял като човек, който се занимава с ръчен труд. Ренате кимна към дивана, включи вградените в тавана лампички и отиде да си вземе чашата.

— Вино? — предложи му.

— Не пия.

— Защо?

Според Себастиан само в Швеция беше възможно така директно и безцеремонно да те попитат защо не искаш алкохол. Пиенето беше нормата, когато си в компания, и ако не го правиш, повечето хора се чудеха.

— Предразположен съм към зависимости — отвърна Себастиан и за първи път, откакто дойде, беше искрен.

По-деликатен начин да каже, че лесно се поддава на злоупотребяване с какво ли не. На една от зависимостите си в момента искрено се надяваше да може да се поддаде в рамките на близкия час, или колкото там беше необходимо, за да я вкара в леглото.

Себастиан се настани на дивана. Огледа се, докато Ренате се суетеше в кухнята. Стаята беше бяла, светла и изглеждаше модерна и обзаведена с мисъл. Големи повърхности, малко мебели, подбрани внимателно. Дали бяха дизайнерски, или от „Икеа“, той нямаше представа, но беше обзаведено уютно и с вкус. Ренате се върна с малка табла. Чаша бяло вино, диетична кока-кола за него и купичка кашу.

— Донесох ви кола̀ — постави тя таблата на масата и седна до него на дивана с чашата си вино.

— Благодаря.

Той се протегна към кутийката. Отвори я и си наля една чаша. Отпи, докато пак се облягаше назад. Нямаше смисъл от бъбрене, комплименти за къщата и обзавеждането или въпроси откога живее тук, какво работи и какви са интересите й. Беше дошъл в качеството си на загрижен професионалист.

— Както казах, посещението ни може да е предизвикало много емоции, затова просто исках да видя как се чувствате.

— Много мислих за това — кимна тя и надигна чашата си.

Себастиан усети как надеждата се пробужда. Явно й се говореше. Разговорът можеше да ги сближи, да ги открие един за друг, да даде възможност той да играе играта. Да спечели.

— Най-вече дали е можело да направим нещо по друг начин — продължи Ренате. — Не около самата бременност, а преди това. За да чувства тя, че може да ни има доверие. Да ни каже.

Себастиан кимаше съчувствено. Имаше два пътя, по които да тръгне. Да се съгласи, че явно е съществувала пропаст, липса на доверие, да се опита да облекчи чувството, че тя е сбъркала някъде, да приглуши угризенията й.

Или…

Да даде друго обяснение за станалото и да вдигне отговорността от плещите й изцяло.

Трябваше да избира между утешение и признателност.

Сексът обикновено беше хубав след утешение, но признателността беше по-сигурен път към успеха. Тази вечер той не се нуждаеше от нищо специално, най-обикновеното удовлетворение щеше да му е достатъчно. Признателност значи.

— Не е задължително да не ви се е доверявала. Може би е искала да ви опази от една изключително тежка ситуация — изрече Себастиан бавно, сякаш подбираше думите си внимателно. — Знаела е какво иска, знаела е какво ще искате вие. По този начин ви е спестила известно страдание. В крайна сметка, какъвто и да е изходът, вие не бихте могли да постъпите другояче, защото не сте знаели.

— Какво искате да кажете? Че не е споделила от грижа за нас?

— Възможно е. Не я познавам, не знам нищо за отношенията ви, казвам само, че не е задължително да не ви е имала доверие.

Той видя, че Ренате осмисля чутото, че това е нова идея, добре дошла идея.

— Какво щяхте да направите? — продължи Себастиан и се наведе към нея развълнувано. — Ако знаехте?

Ренате отпи от виното, отмести от очите си кичур от червената си коса и го погледна.

— Щях да се опитам да я разубедя. Да я спася.

— Тя не е искала да бъде спасена. Била е възрастен човек, пълнолетен. Взела е решение, тялото си е било нейно. Не бихте могли да я завлечете в болницата и да я накарате да абортира — повтори той думите на Хампус Бугрен.

Хампус едва ли би имал нещо против, нали Себастиан ги използваше за добра кауза. За да вкара жена в леглото.

— Можеше да опитаме. Може би щеше да ни чуе, да размисли. Може би след това щеше да ни мрази, нямаше да ни проговори повече, но поне щеше да е жива.

— Нормално е да мислиш как иначе е можело да постъпиш, но в този случай не е имало какво да направите. Човек може да действа само според информацията, до която има достъп.

— Която тя не ни даде.

— Именно. За да ви предпази. Да предпази връзката ви. За да спести на себе си чувството, че ви е предала, и да спести на вас чувството за безпомощност. Затова се е дистанцирала от вас.

Той видя как Ренате мисли над думите му. Приема ги. Може би си въобразяваше, но нещо в езика на тялото й сигнализира за известно облекчение. Може би не признателност, но и с облекчение можеше да се получи, помисли си той.

Ренате промени позата си на дивана, сви се с вдигнати на седалката крака, облегна се назад. Макар че беше останало съвсем малко в чашата, виното беше опасно близо до разливане. Един кичур коса отново падна пред очите й и тя го отметна, погледна Себастиан.

— Знаете ли, преди да стане това, когато четях некролози за хора, умрели преди пет, десет, петнайсет години, си мислех само: Get over it. Забравете го, продължете напред.

Тя допи виното и остави чашата на масата. Себастиан погледна деколтето й, когато се наведе, но се постара очите им да се срещнат, когато тя пак се облегна на дивана.

— Но какво правиш, когато не можеш да го преодолееш? Когато още има мъка. Празнота.

— Знам какво имате предвид — кимна Себастиан. — Равновесието между скръбта и спомените, и желанието да продължиш… Може да е много трудно.

Надяваше се нещо в гласа му да разкрие на Ренате, че той не говори от чисто професионална гледна точка, а и от лична. Че наистина го мисли, когато казва: „Знам какво преживяваш“.

— Вие кого сте загубили, ако мога да попитам?

Себастиан се поколеба. Този път не като част от играта. Истинска нерешителност. Дали това беше път, по който му се искаше да поеме? Дали да използва Сабине, за да постигне целта си? Искаше ли да отвори тази врата? След кратък размисъл, реши, че така или иначе не би могъл да се чувства по-зле.

— Жена ми и дъщеря ми. В Тайланд, Коледа 2004-а.

— При цунамито?

Себастиан кимна и започна да разказва. Двайсет и пет минути по-късно Ренате се наведе и го целуна.

 

 

Другите вече се бяха събрали в конферентната зала, когато Себастиан пристигна.

Началото на деня му беше необичайно във всяко едно отношение. Вместо, както обикновено, да се събуди посред нощ със схваната от стискането дясна ръка и с терзанието от кошмара, все още полепнало по него като паяжина, в шест и половина го събуди Ренате. Навън още беше тъмно, но беше сутрин, не нощ. Усещането за празнота и потиснатост, което по правило идваше след завоеванието, го нямаше. Вярно, удовлетворението от нощта беше отминало, но във всеки случай не се чувстваше по-зле от обичайното, установи той, докато ставаше от леглото и се обличаше. Изведнъж усети, че не изпитва нужда незабавно да се махне, и за своя изненада се присъедини към Ренате на закуска в кухнята. И преди беше попадал на тях. Жените, които даваха нещо повече от просто секс. По тях можеше да си паднеш и даже да ти хрумне, че искаш пак да ги видиш. Особено ако си поизлязъл от форма. Себастиан дори си имаше дума за тях.

Лепливи.

Ренате беше от лепливите жени.

В нейна компания беше спокоен, ненапрегнат. Не че имаше каквато и да било вероятност да се получи нещо трайно — ако зависеше от него, повече никога нямаше да я види; но това беше приятно преживяване, каквото не му се случваше често.

— Извинявайте, малко закъснях — каза Себастиан и погледна към Ваня.

Дали да признае защо закъсня? Какво стори? Да й покаже, че щом на нея не й пука за него, и на него няма да му пука за нея. Нямаше какво да загуби, но пък нямаше и какво да спечели, особено от другите от екипа, затова се въздържа. Мина зад Карлос и Били на път към най-близкия свободен стол. Били като че ли играеше компютърна игра, забеляза той, когато хвърли едно око към екрана му. Значи явно още не бяха започнали работата за деня.

— Е, какво става? — попита, издърпа стола и седна.

— Говорехме за жертвите, за реда… — Ане-Ли посочи дъската, в чийто ляв край висеше страница от флипчарт със списък на вече до болка познатите имена.

Ингрид. Ида. Тересе. Ребека. Клара. Ингрид. Ида. Тересе.

— Ребека е мъртва, така че ако следват схемата си, Клара е следващата — обясни тя, макар да не беше необходимо. Себастиан много добре знаеше кой къде е в схемата. — Не сме съвсем готови с подробностите — продължи Ане-Ли, — но имаме план как да ги изясним.

— Може ли да чуя?

Първата им задача беше да свикат нова пресконференция. Да съобщят, че е имало ново изнасилване, че предишна жертва е била нападната отново. После неохотно щяха да признаят, че нямат сигурна версия, все още нямат заподозрени и че за момента не знаят точно защо е била нападната два пъти, нито дали съществува връзка между жертвите. Щяха да създадат впечатление, че не са стигнали доникъде с разследването; Себастиан подозираше, че този път Торкел ще има далеч по-водеща роля в пресконференцията.

— Дали извършителите ще ни повярват, че не сме открили никаква връзка? — усъмни се той.

— Така смятаме — отговори Ане-Ли сериозно. — Не знаят, че сме говорили с Ингрид Дрюбер, медиите не са писали и за самоубийството на Ида, нито пък са го свързвали с нас.

— Те вярват, че ние вярваме, че втората жертва е била Тересе, а тя дори не е била в Ab ovo — добави Торкел.

— Дори и да не споменем нищо за Ида, не смятате ли, че онези ще приемат, че е съобщила в полицията?

— Може би, в най-лошия случай. Но въпросът е дали това ще ги спре, дори да е така.

Себастиан обмисли чутото и после поклати глава:

— Не, нищо няма да излезе.

Той се изправи, престори се, че не забелязва въздишките на останалите и сърдития поглед на Ане-Ли.

— Дори да ги накараме да повярват, че не търсим нещо, свързано с Ab ovo и Линда Форш — той пак погледна списъка с имената на стената, — би трябвало да са наясно, че сме изяснили списъка. Че Клара е следващата.

— Пак казвам: може би — отвърна Ане-Ли. — Но според мен си имаме работа с извършители, склонни да поемат рискове.

Вярно, Себастиан трябваше да го признае. Може би щяха да нападнат Клара, въпреки че беше рисковано, и можеше да се окаже последното им деяние. Поне за единия от тях. Той сви рамене.

— А после?

— Клара и мъжът й писаха във Фейсбук и Инстаграм, че той и синът им отиват при баба и дядо за есенната ваканция. Така че тя ще е сама вкъщи, работата не й позволява да пътува с тях.

— И ние ще я държим под наблюдение?

— Не точно. Не само.

— Понякога аз ще заемам мястото й — обади се Ваня и Себастиан веднага усети как го обзема безпокойство. Малкото радост, която бе изпитал сутринта, изчезна за миг; замени я тревога. — Ингрид, Ида и Тересе бяха нападнати в домовете им, така че аз ще бъда там.

— Не разбирам — промълви той и бързо получи обяснение.

Идеята беше Ваня да е в къщата нощем, сутрин да си тръгва, да се среща с Клара, която щеше да живее в апартамента на Ваня, Клара щеше да отива на работа, като гледа през деня да не остава сама и за миг, а когато се прибереше вечер, пак щеше да се разменя с Ваня, която щеше да вкарва колата в гаража „вкъщи“, да се затваря в къщата и да нощува там.

— А ако някой я причака? — попита Себастиан и забеляза, че тревогата му прозвуча по-скоро като раздразнение и яд.

— Не можем да проверяваме къщата всеки ден, преди тя да се прибере — обясни Ане-Ли. — Възможно е те да я наблюдават.

— Но Били ще сложи камери и сензори за движение — намеси се Торкел, преди Себастиан да продължи с възраженията. — Ще знаем, ако някой влезе.

Себастиан само поклати глава. Не му харесваше, но знаеше, че няма никакво значение какво мисли той. Така щяха да постъпят; а и ако оставеше настрана инстинктивното си нежелание дъщеря му да бъде пратена под прикритие и изложена на риск, планът не беше толкова лош.

Можеше да се получи.

Трябваше да се получи.

Никога нямаше да прости на никого от тях, ако нещо се объркаше.