Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Жертвите, които правим (1)

13-ти октомври

Сънувам те.

Почти всяка нощ, откакто започнах.

Какво би си помислила, ако знаеше?

Какво правя.

Вероятно не би ти харесало.

Би ме помолила да престана.

Винаги си била по-добър човек от мен.

Но тази нощ ме помоли да те спася.

Да спася и двама ви.

Не можах.

Дори насън не можах.

Затова правя каквото мога.

Смятам да го направя пак.

Довечера.

Петата.

Клара Валгрен.

 

 

С октомври дойде и зимата.

Странна година беше. От гледна точка на времето.

Пролетта започна едва в края на май. Сняг валя и върху белите студентски шапки на традиционните всенародни чествания на Валпургиевата нощ, и върху значително по-малобройните участници в първомайските демонстрации на следващия ден. Лятото се забави до края на юни, в седмицата след празника на Мидсомар температурите за първи път изпълзяха над двайсетте градуса, но за сметка на това остана топло чак до средата на септември.

А есен като че ли изобщо нямаше.

На осми октомври пак се започна. Тънка бяла покривка посрещна упсалци, когато сутринта вдигнаха щорите си. Четирите пълни месеца без сняг, разбира се, развързаха езиците на отричащите климатичните промени.

„Това не ми прилича на затопляне, мен ако питате“.

„Никой не те пита“ — на Клара й се искаше да каже точно това всеки път, когато чуеше тази изтъркана фраза и видеше самодоволно ухилената физиономия, която обикновено я съпътстваше.

Климатичните проблеми бяха от истински по-истински.

След трите години изучаване на околната среда в Лунд и магистратурата по устойчиво развитие у дома в Упсала Клара беше сигурна. Дългогодишните проучвания по цялото земно кълбо не оставяха място за съмнение, независимо какво виждаха някои през кухненския си прозорец през октомври.

Но наистина беше ужасно студено, помисли си тя, когато излезе от школата малко след девет вечерта и закопча твърде тънката си връхна дреха. Както обикновено беше останала до късно да подреди нещата, след като и последният курсист си отиде.

Тапициране на мебели.

18:30-20:30 ч. от 15-ти септември.

Девет урока.

Тази вечер беше петият. Клара се радваше на напредъка им. Обичаше да води тези курсове.

Вече четвърта година.

Още един път провери дали вратата е заключена, след което тръгна надолу по „Йостра Огатан“. Вървеше бързо в студа. Телефонът й иззвъня, тя го извади и вдигна с леко изненадана усмивка:

— Здравей, миличък, не спиш ли вече?

— Кога ще се прибереш? — чу сънливия глас на Виктор.

Тя почти го виждаше: на дивана в пижамата със Спайдърмен, с измити зъби, разрошена коса, едва си държи очите отворени.

— Тъкмо вървя към колата, така че след петнайсет-двайсет минути съм вкъщи. Защо, има ли нещо?

— Раната.

Миналата седмица, преди снега, синът й участва в състезание по спортно ориентиране на училищния празник. Нагазил в някакви ръждясали боклуци, захвърлени в гората, и си разрязал бедрото. Имаше пет шева. Превръзката трябваше да се сменя всяка вечер.

— Защо татко ти не свърши тази работа?

— Ти го правиш по-добре.

Клара въздъхна тихо. Винаги е приятно да те обичат и търсят, но когато синът им се роди, Сак взе отпуск по бащинство, прекарваше с него не по-малко време от нея, понякога дори повече, и все пак във важните моменти — почти винаги всъщност — Виктор търсеше мама. Личеше, че на Сак му е неприятно все да е на второ място.

— Но аз още не съм се прибрала, а ти трябва да спиш — заубеждава го тя, докато завиваше по „Онгкварнсгатан“.

— Ами раната?

— Нека татко ти я види. Отивай да си лягаш, а ако си буден и превръзката не е както трябва, като си дойда, аз ще я оправя.

Предложението беше посрещнато с мълчание, сякаш осемгодишният й син се мъчеше да реши дали се опитват да го изиграят по някакъв начин.

— Съгласен ли си? — попита Клара.

— Окей…

— Добре. Целувам те. Утре ще се видим.

Тя затвори и прибра телефона в джоба си. Не си извади ръката. Много беше студено.

Дали постъпи правилно?

Ако Виктор е буден, когато тя се прибере, и ако му смени превръзката, няма ли по този начин да признае, че Сак не се справя достатъчно добре? Дали не трябва да е по-твърда? Да беше казала, че татко му ще смени превръзката и после да отива да си ляга? Точка по въпроса.

Да не му дава алтернативи.

Да откаже да я сменя.

Да, може би.

В най-добрия случай Виктор вече ще спи, когато тя се прибере, и така ще избегне проблема, помисли си Клара и зави към паркинга.

В квадратния вътрешен двор имаше шест места. Две бяха собственост на „Подкрепа за образованието“. В момента нейното синьо поло в ъгъла беше единствената кола.

Клара спря.

Беше тъмно.

По-тъмно от обикновено.

Наоколо имаше само бизнес и административни сгради и в този час не светеше и нито един прозорец. Така беше винаги, но тази вечер и външните лампи бяха изгасени. Клара не знаеше къде са копчетата им, но някой явно ги беше натиснал по погрешка.

Само че не беше станало така, разбра тя, докато вървеше към колата и очите й бавно привикваха с тъмнината. Пред най-близката до нейния автомобил стена се търкаляха парчета стъкло.

Лампата беше счупена.

Или може би някак се беше откачила и беше паднала на земята? Но не, щом и двете крушки не светеха, най-вероятно някой се е забавлявал да руши. Макар Клара още да се имаше за млада, усети, че си казва: „Хлапашка им работа!“. Може би просто така й се искаше да мисли. Че вандалщината и неприличното поведение се дължат на определена незрялост. Примерите от всички кръгове на обществото обаче все по-ясно сочеха, че не е така.

Тя извади ключа от джоба си. Полото мигна два пъти и огледалата за обратно виждане се плъзнаха на място с тихо бръмчене. Тъкмо щеше да хване ледената дръжка, когато изведнъж наостри уши и по цялото й тяло пробяга неприятна тръпка.

Тихи стъпки зад гърба й.

Не беше сама.

За миг зърна в страничния прозорец да се отразява тъмен силует.

Изкривен. Голям. Близък.

Без да мисли, бързо отстъпи встрани и се завъртя. Вместо да застане точно зад нея, тъмният силует се озова встрани от нея, до колата. Тя мерна черна качулка и скрито лице, преди звукът да я стресне, висок и пронизителен.

Като сирена.

Минаха няколко секунди, докато Клара осъзнае, че това е собственият й писък.

Силуетът до нея сякаш се поотдръпна. Но това вдъхна сили на Клара.

Дори не й хрумна да бяга, да се маха оттук.

Щеше да се защитава.

На всяка цена.

Някъде от подсъзнанието й изплува информацията, която беше чувала — при евентуална атака да се съпротивляваш колкото е възможно. Това и направи. Удряше и риташе. Размахваше ръце и крака. Отблъскваше тялото на нападателя. Силно. Пак и пак. Сляпо и бясно. И не спираше да пищи.

Клара не знаеше колко време продължи, навярно няколко секунди, макар да й се струваше много повече, но изведнъж видя нападателят да отстъпва няколко крачки и после да бяга към изхода и наляво по „Онгкварнсгатан“.

Клара не помръдваше. Дишаше тежко. Помисли си, че нещо в гърлото й се е скъсало от толкова пищене, след това силите я напуснаха и тя се свлече на земята; дори не забеляза студа и влагата, които незабавно проникнаха през панталоните й. От гърлото й се изтръгна тих хленч. Взираше се в празното пространство. Погледът й падна върху малък продълговат предмет на асфалта точно до колата.

Спринцовка, пълна с някаква течност.

Мислел е да я упои.

Да я упои и да я изнасили.

Също като Ида.

 

 

Дали „Риксмурд“ й липсваше?

Ваня осъзна, че напоследък си задава този въпрос доста често. Както сега — докато си правеше чай в кухнята на малкия двустаен апартамент на „Норбювеген“, който беше пренаела от колега в Упсала. За една година като за начало, докато той беше в Хага за съвместна работа с Европейския съюз срещу трафика на хора. Петдесет и два квадрата, в които нямаше и една мебел или друга вещ, с която тя самата би обзавела или украсила дома си, освен може би телевизора, който заемаше голяма част от стената срещу стария черен кожен диван. Но като наемаш мебелирано жилище, няма как. Ваня щеше да изтърпи една година. Ако останеше по-дълго, щеше да си намери нещо друго. Собствен апартамент.

Дали „Риксмурд“ й липсваше, питаше се тя, докато вадеше торбичката чай от чашата с картинка от „Междузвездни войни“ и я хвърляше в мивката.

Не отделът като такъв, не и самата работа. Това, което вършеше в Упсала, беше не по-малко интересно, но й липсваха колегите. Сега, след като прекара няколко месеца далеч от тях, осъзна, че са й по-скоро приятели, отколкото хора, с които работи на едно място. Може би единствените й приятели.

Освен Себастиан, разбира се.

Той не й беше приятел.

Тя отвори хладилника, наля мляко в чая и занесе чашата в малкия хол, където компютърът й стоеше отворен върху сивата стъклена масичка от ИКЕА.

Беше обещала на Торкел да се върне.

Когато вкара малко ред в живота си.

Каквото и да означаваше това.

Тя все така не контактуваше по никакъв начин с Ана — в това отношение нищо не се беше променило. Майка й я беше лъгала цял живот, а когато истината най-сетне излезе наяве, тя отново се опита да измами Ваня, като се свърза със Себастиан зад гърба й и още по-лошо — спа с него.

Няколко пъти се беше чула с Валдемар. Кратки, хладни разговори за преместването, за новия град и новите колеги. Не й беше идвал на гости. Макар да изостави Ана, за да спаси връзката с дъщеря си, и макар да бе неин баща през по-голямата част от живота й, да бе най-близкият й човек, онзи, когото тя обичаше повече от всеки друг, така и не успяваха отново да намерят пътя един към друг.

Болеше я от това.

Вбесяваше я.

Вбесяваше я това, че Себастиан успя да унищожи едно от малкото наистина важни неща в живота й. Може би щяха да успеят да се открият един друг в новите си роли, но за нея течащото разследване за финансови престъпления и опитът за самоубийство на Валдемар все още стояха на пътя им.

Пълна бъркотия.

Животът й.

Далеч, далеч от вкарването в ред на каквото и да било.

Единственото наистина хубаво нещо бе връзката й с Юнатан. Даже повече от хубаво. Ваканцията, която започна в Копенхаген, но после ги отведе в още пет страни из Европа, се оказа точно каквото се беше надявала. Той изпитваше известна тревога, че тя се нуждае от някого, не специално от него, а просто от някого, но не след дълго се видя, че опасенията му са неоснователни. След прекараното заедно лято той говореше за общото им бъдеще като за най-естественото нещо на света.

Не му хареса, когато тя се премести в Упсала, но с влака беше само 40 минути до Стокхолм и Ваня си идваше възможно най-често. Докато беше там, отсядаше при него, беше дала под наем жилището си на „Сандхамнсгатан“.

Да, всичко с Юнатан беше наред, а със Себастиан не се беше виждала, откакто я остави в гаража на „Уотърфронт“ преди повече от три месеца. Известно й беше, че е пострадал при бясното шофиране с бомба в колата — според Урсула няколко пукнати ребра и счупена ръка, друго не знаеше.

Друго не искаше и да знае.

Колкото по-малко място заемаше Себастиан Бергман в живота й, толкова по-добре. Сигурна беше, че същото важеше за всички хора на света.

Затова спря да мисли за него, седна на дивана и като отпи от горещия чай, се върна към полицейския доклад за Тересе Андершон.

Пострадалата си тръгнала от купон на „Молнгатан“ 23 малко преди един и половина през нощта на четвърти октомври и решила да върви пеша до вкъщи — живеела на „Алмквистгатан“ на километър-два оттам. Тръгнала по пешеходната улица от „Лилйефорш торг“ и когато минавала покрай училище „Лилйефорш“ чула стъпки, които приближавали, и после някой я сграбчил изотзад и усетила убождане в гърлото.

Ваня знаеше, че не може да очаква всички доклади да са написани на перфектен шведски, даже беше почти сигурна, че грамотните са изключение, но този си беше направо изпитание. Погледна кой е записал показанията. Младши полицай Оскар Апелгрен. Тоест още се обучаваше; но тъй като в полицейската академия не се учеше шведски, нямаше голяма надежда за подобрение. Тя пое дълбоко дъх и продължи.

Повече не помни нищо докато не се събудила паднала на земята между някакви храсти край улицата. Полата й била вдигната, чорапогащникът скъсан и пострадалата имала нещо като чувал на главата. Пострадалата става и отива на Ваксалагатан където вика за помощ. Тогава часа е към 2 и половина.

Викат полиция от болницата и прегледа показва кървене под пояса след проникване и следи от сперма. Кръвна проба показва остатъци от Флунитразепам Милан в кръвта.

Ваня затвори тази мешавица от грешки и разговорен език, взе си чая и се облегна назад.

Класически случай на изнасилване чрез употреба на сила.

Този вид изнасилвания съставляваха малък дял от докладваните годишно — най-често извършителят и жертвата се познаваха и престъплението се извършваше в жилището на някого от двамата — но за сметка на това пресата проявяваше голям интерес към тях, поради което изглеждаха по-обичайни, отколкото бяха в действителност. Засега обаче не бяха писали много за Тересе. Но това щеше да се промени, ако някой се заинтересуваше сериозно.

Защото тя не беше първата.

Ваня пак се приведе над компютъра, остави чашата и отвори доклада от Националната криминална лаборатория.

В него нямаше кой знае какво.

Отпечатък от маратонка, марка „Ванс“, модел UA-SK8-Hi MTE, от земята около храстите и ДНК от спермата, но извършителят не фигурираше в никой регистър. За сметка на това обаче уликите съответстваха на тези от друго изнасилване отпреди месец.

Ида Рийтала, 34-годишна.

Нападението на Старото гробище на 18-ти септември.

Същият град, същият начин на действие.

Извършителят се промъква в гръб, инжектира приспивателно, слага чувал на главата и извършва деянието, докато жертвата е в безсъзнание.

Телефонът иззвъня. Ваня погледна дисплея.

Новата й шефка. Ане-Ли Уландер.

Наближаваше девет и половина. Можеше да означава само извънредна работа. Ваня вдигна:

— Ало, какво става?

Разговорът продължи само половин минута, след което Ваня затвори лаптопа, стана и излезе от жилището. Дори и досега да беше имало известно съмнение дали си имат работа със сериен изнасилвач, вече нямаше.

Появи се трета жертва.

 

 

Клара седеше свита на дивана. Въпреки че беше навлякла три ката дрехи и се беше увила в одеяло, трепереше. Струваше й се, че студът от тъмния заден двор я бе последвал и в дома й, бе полепнал по нея като втора кожа. Тя стискаше чашата чай с две ръце и гледаше жената с бележника, която седеше в другия край на дивана.

Ане-Ли Уландер. Комисар.

На Клара й приличаше повече на преуспяла адвокатка от американски сериал — семпла, но несъмнено скъпа червена рокля, която й стоеше добре, дълга до раменете черна коса, която изглеждаше делнично небрежна, но Клара подозираше, че далеч не е така.

— Черни дрехи, нахлупена качулка и нещо, което е скривало лицето му. Сещате ли се още нещо за него?

Клара срещна съчувствения поглед на Ане-Ли и поклати глава.

— Имате ли някаква представа за ръста му?

Клара се замисли. Макар да беше сигурна, че никога няма да забрави случилото се, че то ще остане запечатано в съзнанието й завинаги, спомените бяха странно смътни и разпилени. Сякаш мозъкът й се мъчеше да я предпази, като не й позволяваше да си спомни всичко ясно.

— Не знам. По-висок от мен.

— А вие колко сте висока?

— Един и шейсет и девет.

Ане-Ли си отбеляза тази информация в кратките показания на Клара за станалото на паркинга. Веднага щом Ваня дойдеше, щеше да се отправи към местопрестъплението. Карлос вече беше там; той беше добър, но не можеха да си позволят и най-малка грешка. Три нападения за един месец. По нейните улици обикаляше изключително опасен човек.

— Той се събуди, като се прибрах — промълви Клара.

Ане-Ли вдигна очи от бележника и видя, че Клара гледа към кухнята, където мъжът й седеше до масата, сложил на скута си момченце в пижама със Спайдърмен. Мъжът тихо четеше книжка на детето, което очевидно едва се удържаше будно, и от време на време хвърляше тревожни погледи към Клара.

— Беше заспал, но сигурно ни е чул, разбрал е, че нещо не е наред…

— Искате ли да говоря с него?

Клара откъсна очи от мъжа си и сина си и се обърна неразбиращо към Ане-Ли:

— И какво ще му кажете?

— На колко е години?

— На осем.

— Мога да му кажа, че говорим с вас, защото сте видели нещо, а не защото сте преживели нещо. Така присъствието ни няма да изглежда толкова драматично.

— Сак вече му го каза. Каза, че някакви глупави възрастни правели бели около школата, и аз съм се поуплашила…

Външната врата се отвори и тя млъкна; цялото й тяло се вцепени. Ане-Ли също го забеляза и успокоително сложи ръка на рамото й.

— Колежката ми дойде — обясни тя.

Клара обърна глава към вратата на дневната и изгледа младата жена, която влезе и се представи като Ваня Литнер.

— Клара Валгрен — едва изграчи Клара.

Гърлото я болеше все по-силно. Сякаш нещо се беше скъсало. Може би все пак трябваше да отиде до болницата. Не беше ходила. Тогава. След онова. Нали нищо не беше станало.

Или поне не онова, което можеше да стане.

Тя пак потръпна. Отпи глътка чай. Горещата напитка не успяваше да облекчи болката в гърлото, нито да я сгрее, но тя все пак я пиеше. Чай от лайка в чашата й с надпис „Най-добрата майка на света“ на дивана в дневната й, след като се прибра от работа.

Беше нормално.

Беше безопасно.

Новодошлата полицайка си свали якето и докато сядаше, я попита как се чувства. Клара сви рамене. Как се чувстваше? Не знаеше. Мислите й бяха объркани. Сега, когато адреналинът спадна, усещаше пълно изтощение и въпреки това тялото й сякаш все още се движеше на най-висока предавка.

Ане-Ли стана от дивана и предаде бележките си на Ваня.

— Аз трябва да отида до местопрестъплението, но Ваня ще остане тук. — Тя извади визитна картичка и я остави на масичката. — Ако ви трябва помощ, ако искате да ме питате нещо, ако имате нужда от лекар, от каквото и да е, можете да ми се обадите.

— Благодаря.

Ане-Ли за секунда докосна рамото на Клара, подхвърли на Ваня: „После ще се чуем“, и си отиде. Клара я гледаше, докато излизаше. До вратата в антрето висеше снимка. Тя, Сак и Виктор — миналата година на Крит. В южния край на острова бяха намерили малко селце на име Лутро. Нямаше пътища, дотам се стигаше само с лодка. Петдесетина къщи в полукръг около бистрата вода в залива. Ресторантчета и хотели, почти нищо за правене, освен да се къпеш в морето, да се печеш на слънце и да си почиваш.

Идеалната ваканция.

Идеалният живот.

Дали някога отново щеше да му се наслади?

Под снимката имаше фотьойл, който тя беше претапицирала. Очите й се спряха върху десена на цветя, когато й хрумна една мисъл. Беше й дошла на ума тогава — докато седеше на земята — но после я забрави.

— Дали е същият, който нападна Ида?

Ваня изненадано вдигна очи от бележника:

— Ида Рийтала?

Клара кимна.

— Същият ли е бил?

— Познавате ли я? — вместо да отговори, попита Ваня с внезапен интерес.

Ако две от жертвите се познаваха, в най-добрия случай можеха да стеснят кръга около извършителя. Но може и да не означаваше нищо. Може да беше чиста случайност. Само че след като е счупил лампите и я е причакал… Обаче не знаеха дали нападателят ги е счупил. Може просто да е видял Клара да излиза от школата, да е тръгнал след нея и като е влязла в пустия тъмен вътрешен двор, да се е възползвал.

Но тя познаваше Ида Рийтала.

— Откъде я познавате?

— Преди пеехме в един хор. Приятелки сме. — Тя замълча, но, изглежда, още нещо й тежеше на сърцето.

Ваня чакаше.

— Поне във Фейсбук — продължи Клара, след като поразмишлява над отношенията им. — Не се виждаме често…

— А познавате ли и Тересе Андершон? — попита Ваня.

— Не, коя е тя?

— На вашата възраст е, работи като здравен консултант, живее на семейни начала с Милан Павич на „Алмквистгатан“.

Клара поклати глава.

— Имам снимка.

Ваня често държеше в телефона си снимки на действащите лица в разследванията. Не беше сигурна дали това отговаря на всички закони и директиви за съхраняване на лични данни, но беше удобно и й помагаше в работата, затова не си беше направила труда да провери доколко е законно.

Отвори снимката на Тересе и я показа на Клара, която, след като й хвърли бърз поглед, отново поклати глава.

— Затова ли дойдохте и двете? — Тя кимна към мястото, на което беше седяла Ане-Ли. — Предположих, че все някой ще дойде, сещате се, обикновен полицай, но нищо повече. Все слушаме как нямате време и ресурси да разследвате всичко.

Ваня едва сподави дълбока въздишка. Писнало й беше, че доверието към полицията постоянно спада, че представата за тях като лишени от достатъчно ресурси, неефективни и в някои случаи некомпетентни се беше вкоренила дълбоко в съзнанието на голяма част от обществото. Макар и понякога за жалост да беше вярна.

— Случаите на изнасилване се разследват с приоритет, но да, тук сме, защото смятаме, че човекът, който ви е нападнал, може да е наранил и други жени в Упсала.

— Като мъжа от Хага.

Този път Ваня не можа да скрие въздишката. Тя самата си беше помислила същото, когато Ане-Ли се обади.

Мъжът от Хага, осъден за два опита за убийство, четири изнасилвания, две от които тежки, и за два опита за изнасилване, но подозиран за още няколко нападения в Юмео между 1998 и 2005-а. Седем години. Твърде много време, докато го заловят.

Твърде много жертви.

Твърде много страдание.

Твърде много страх.

— Този ще го хванем много преди мъжа от Хага.

Нямаше съмнение, че Ваня говореше сериозно. Клара не реагира, погледът й пак се плъзна към кухнята. Към семейството й.

— Дали скоро ще приключим? — попита. — Става късно…

— Можем да свършваме, ако не се сещате друго.

— Не.

— Ако ви хрумне нещо, обадете се.

Ваня стана и си взе якето. Клара също се изправи, но явно нямаше намерение да изпрати Ваня до вратата. Вместо това отиде в кухнята и без да продума, вдигна на ръце сънения си син. Той я прегърна и зарови лице в шията й. Сак стана, прегърна я през рамо и заедно отидоха в спалнята.

Малкото семейство.

Клара се питаше дали някога тя отново ще се почувства в безопасност.

Дали ще посмее да затвори очи. Дали ще посмее да се отпусне.

В момента не й се вярваше.

 

 

Карлос Рохас трепереше и пристъпваше от крак на крак, застанал пред ограничителната лента, и гледаше как техническият персонал внимателно се движи около самотния автомобил, паркиран във вътрешния двор. Когато му се обадиха, той се облече топло. Вълнена шапка, ръкавици, шал, няколко ката дрехи под палтото, дори свали от тавана по-стабилни обувки.

И въпреки това зъзнеше.

Който чуеше името му и видеше черната му коса и мургавата му кожа, решаваше, че не може да свикне със северния климат, защото е испанец. Какъвто и беше. Само че бе прекарал целия си живот в Швеция. Майка му се запознала с баща му, докато била на почивка в Малага преди трийсет и осем години, и той дошъл с нея в Швеция, установили се във Варберг. Тук се родили Карлос и двете му сестри. Тъй че не детството в слънчева Испания беше виновно за неговата непоносимост към студа.

Не само през зимата.

Вечно му беше студено.

Разтърка ръцете си в ръкавици и подскочи няколко пъти на място. Не му помогна ни най-малко.

Карлос разбра, че Ане-Ли идва, още преди да я види. През шестте години, в които му беше началничка, се беше научил да я познава по стъпките. Винаги обувки или ботуши на висок ток.

Винаги добре облечена.

Семпло, класически, скъпо.

Дрехите й демонстрираха очевиден авторитет.

И тази вечер не правеше изключение. Черните ботуши до коленете, червената рокля под черното палто с два реда копчета от „Хоуп“ и шареният шал от чиста агнешка вълна около шията. Това беше общ интерес за двама им. Модата. Карлос не можеше да разбере онези, на които не им пукаше за мода. Дрехите говореха повече за човека, отколкото повечето хора знаеха или искаха да признаят. Не беше въпрос на пари. Не беше нужно стилът да струва скъпо. Или го имаш, или го нямаш. Например новата му колежка Ваня Литнер — добра полицайка, свестен човек, макар и да не беше точно майстор на общуването, но си личеше, че и три минути седмично не отделя да помисли какви дрехи да си купи и какво да облече.

— Студено ли ти е? — попита Ане-Ли, когато дойде до него и видя стегнатите му рамене.

— Ти как мислиш?

— Мисля, че те чака тежка зима, а още е октомври — засмя се тя и после се обърна към сцената във вътрешния двор. — Какво имаме дотук?

— Отпечатък от обувка, изглежда, е същата марка и размер като на другите места; но този път е изпуснал спринцовката.

— Можем ли да я проследим?

— Ще видим.

— Намерихте ли и чувал?

Карлос поклати глава. Ане-Ли се завъртя и огледа улицата в двете посоки.

— Охранителни камери?

— На тази улица не, но има една на „Йостра Огатан“. Поръчал съм всички записи от 20:30 нататък.

— Добре.

— И още нещо…

— Да?

— Лампите на фасадата. Обадих се на всички, които наемат паркоместа тук. — Той посочи осветения от техническите лица двор. — Някой си Фредрик Филипсон си е взел колата оттук малко след осем и тогава и двете светели, така каза.

— Значи онзи я е причакал.

— Така изглежда.

— Познава я.

— Може да я е следил. Тя паркира тук всеки четвъртък, връща се горе-долу по едно и също време. Точно като Ида Рийтала, която винаги се прибирала напряко през гробището.

Ане-Ли пак въздъхна. Обърна гръб на Карлос и се загледа във „Фюрисон“ и Студентското игрище отвъд студената тъмна вода. Тя обичаше работата си. Всеки неин аспект. Но това… с това не й се занимаваше. Длъжни бяха да го разрешат. Бързо. Идеше й да поиска ДНК проба от всеки един мъж над петнайсетгодишна възраст в Упсала.

— Три нападения за по-малко от месец.

Беше твърдение, не въпрос, но Карлос все пак отговори:

— Да.

— Той няма да престане.

— Не.

— Жените ще се страхуват да излизат.

— Ще се страхуват още повече.

Ане-Ли кимна. Това беше реалността; беше проблем на цялото общество. Жените се страхуваха да излизат сами. Във всеки град, навсякъде. Според едно проучване на Съвета за превенция на престъпността всяка пета жена поне веднъж се е въздържала да напусне дома си поради страх. Свободата на движение на жените намаляваше, възможностите им се ограничаваха. И то когато всичко си беше „както обикновено“.

Без по улиците да обикаля сериен изнасилвач.

— Трябва да направим всичко по силите си — обърна се тя към Карлос.

— Искаш ли още хора?

— Искам други хора.

С тези думи тя се отдалечи. Карлос чуваше токчетата й дълго след като изчезна от погледа му. Не знаеше какво има предвид под „други хора“, но беше сигурен, че скоро ще разбере.

Решеше ли нещо Ане-Ли, то ставаше.

 

 

— Приключваш ли скоро?

Въпросът зад вратата на банята стигна до ушите, но не и до съзнанието на Били. Той избърса парата от огледалото, наведе се над мивката и се взря в лицето си.

Както онзи път.

В онази юнска сутрин. Когато се събуди на дивана с ужасен махмурлук. Сякаш беше преди цяла вечност. Същото лице, друго огледало.

При нея. При Йенифер.

Преди да си спомни…

Водата се стичаше от мократа му коса, спираше се при веждите и капеше по бузите. Вгледа се в очите си. Огледало на душата, ако можеше да се вярва на поетичната фраза. Но в такъв случай те би трябвало да го разкрият, а явно не го правеха. Хората му казваха, че неговите са добри. Мю го казваше. „Имаш добри очи“. Те не показваха нищо от мрачното желание, което се таеше като гладна змия в гърдите му. Нищо от мислите за контрол и доминиране, които носеше в себе си вече доста време, но успяваше да потисне. След случилото се с Йенифер. Той нямаше навик да се отдава на дълбоки философски размисли, но напоследък не можеше да не се запита кой всъщност е той.

В кого се беше превърнал? В какво се беше превърнал?

Скуошът, който обикновено го изтощаваше, тази вечер го извади от равновесие. Не мачът сам по себе си, а станалото след него. В съблекалнята. Колегата, който го победи в три гейма (11–8, 11–8, 12–10), излезе от душа и седна до него на пейката, все още с кърпата около кръста и с мокра коса. Били беше решил да се къпе вкъщи. Беше по-ядосан от загубата, отколкото му се искаше да признае. В три гейма, по дяволите, от години не му се беше случвало. Може би се разболяваше или нещо такова.

— Ти познаваш Йенифер, нали? Холмгрен? — попита го колегата, докато търсеше дезодоранта в спортния си сак.

Били се вкамени, напълно забрави мача. Това беше минно поле. Какво беше станало пък сега?

— Да, работихме заедно няколко пъти, защо?

Което беше истина, но не цялата истина. Ни най-малко. Няколко пъти бяха и спали заедно. Всъщност повече пъти, отколкото бяха работили заедно. Последния път всичко отиде по дяволите.

— Чу ли какво станало?

— Не, какво?

На вратата на банята се почука и тя се отвори. Никога не я заключваха. Мю го намираше за ненужно — след като в апартамента бяха само те двамата, нямаше как да не знаят заето ли е или не. Били се стресна, все едно го беше хванала да прави нещо нередно. Което не беше далеч от истината.

— Какво се бавиш толкова?

— Нищо.

— Трябва да си измия зъбите, искам да си лягам.

Мю влезе в банята, взе си електрическата четка за зъби и сложи паста на кръглата главичка.

— Видя ли линка, който ти пратих?

Тя го изблъска от мивката, завъртя кранчето и намокри четката. Били положи усилие да върне мислите си в настоящето. Застави се да покаже интерес, емоция.

— Да, май да. Кой точно?

— Днес ти пратих само един. Тьоребуда. — Понеже се мъчеше да говори с четка за зъби в уста, звучеше все едно е на зъболекарския стол. — Бялата дървена къща на езерото.

Били кимна, уж че се сеща за какво говори. Може и да му е пратила линк днес, но истината беше, че той вече не отваряше всичко, което получеше от нея. Така или иначе тя щеше да определи маршрута на предстоящото пътуване, на което щяха да оглеждат имоти, и пак тя щеше да реши какво да купят. Той щеше да симулира интерес.

Щеше да обсъжда ремонта и какво да правят с градината.

Щеше да отиде с нея в банката и да се погрижи да получат кредит.

Щеше да кима и да се усмихва, докато тя говореше колко ще обичат да прекарват лятото там бъдещите им деца.

Искаше му се наистина да можеше да стане така.

Да имат общо бъдеще. Обичаше я. Действително се беше постарал през последните месеци. Да остави всичко зад гърба си. Да стане човекът, който беше някога. Човекът, в когото тя се влюби. Обикновеното, симпатично, непретенциозно момче.

Не беше твърдо късно, повтаряше си той.

Мю искаше лятна вила, а тя обикновено получаваше каквото искаше. Двамата се запознаха на купон за Мидсомар преди малко повече от година. Миналия октомври тя реши да заживеят заедно, а през май, единайсет месеца след първата им среща, се ожениха.

През юни той й изневери.

С Йенифер.

Йенифер, която знаеше.

Как нещо стана с него, когато се наложи да застреля Едвард Хинде, за да спаси Ваня, и Чарлс Седерквист, за да спаси себе си. Как се наслади на опияняващото усещане. Силата да властва над живота и смъртта.

Йенифер, която разбираше.

Която му помогна да изживее фантазиите си за контрол, власт, доминиране, свързани със секс и физическо удоволствие. Която държеше змията сита, а него — в равновесие.

Докато той не се напи.

Докато всичко не отиде по дяволите.

Той усети, че забави отговора си твърде дълго. За бялата дървена къща в Тьоребуда. Мю изплю пастата за зъби и го погледна със сериозно изражение.

— Какво ти е?

— Нищо.

— Сигурен ли си? Откакто се прибра от тренировката, изглеждаш странно.

Разбира се, че ще забележи. Това й беше работата. Да чете по лицата на хората, да ги разбира и да ги кара да достигнат пълния си потенциал. Беше добра. Беше твърде добра за него. Не искаше да я лъже. Но нямаше нужда тя да знае всичко. Половин истина не беше лъжа.

— Помниш ли Йенифер? Работихме заедно няколко пъти…

Естествено, че помнеше, той често говореше за нея и Мю знаеше, че се срещат и извън службата.

— Да, какво за нея? — попита тя.

— Смятат, че се е удавила.

— Какво?!

— Във Франция. Злополука при гмуркане — нали знаеш, тя си падаше по екстремните спортове.

— Боже, какъв ужас! — извика Мю и го прегърна. — Много ми е мъчно. Знам, че бяхте близки.

— Да…

Останаха така в мълчание, накрая Мю го пусна и го погледна в очите.

— Но защо само „смятат“, че се е удавила? Не са ли я намерили?

— Не, но открили дрехите й близо до някаква пещера. Не е сигурно какво е станало, но ако е имало силно течение, предполагам…

Мю въздъхна тежко, протегна се и го целуна леко по устата.

— Горкото…

Били не знаеше дали Мю искаше да каже „горкото момиче“, или „горкото ми момче“, когато отново го прегърна утешително. Тя никога нямаше да научи цялата истина и колкото и ужасно да звучеше, с обявяването на смъртта на Йенифер във Франция той можеше да остави тази история зад гърба си. Да започне да се убеждава, че никога не се е случвало. Да започне отначало, да се поправи.

Не беше твърде късно.

 

 

Сала.

Там имаше, или поне някога е имало, сребърна мина.

Това беше всичко, което Себастиан знаеше за града, в който се намираше в момента. Това, както и че имаше хотел две звезди на пет километра от града в голяма четириетажна сиво-бежова сграда, която дори не се опитваше да изглежда гостоприемна — нито отвън, нито отвътре. Ако стаята беше един-два квадратни метра по-малка, щеше да е килер. Четири стени, боядисани в никотиновожълт нюанс, от който изглеждаха просто мръсни, а единствената украса беше нескопосано скована рамка с репродукция на Карл Ларшон. Една табуретка, която трябваше да служи и за нощна масичка, до тясното легло. Малък телевизор на ъглов рафт срещу кревата. Никакви опити за скриване на кабелите — нито на телевизора, нито на двете лампи в стаята. И баня, в която Себастиан трудно би могъл да се напъха, без да събори някоя стена. Вярно, в днешно време беше трудно да си собственик на книжарница, но да е чак пък толкова зле… Но оставаше само да продължиш борбата и да харесваш положението, както каза книжарят, когато при посещението на Себастиан стана дума за трудностите, пред които бяха изправени хартиените книги.

Да продължиш борбата и да харесваш положението.

Да, Себастиан беше приел положението.

Може би дори се беше примирил с него, но да му се не види, нямаше как да го харесва.

Вече не работеше в „Риксмурд“. Накрая дори на Торкел му писна от него. Или по-точно казано, на Ваня й писна от него, тъй че Торкел трябваше да избира. Избра Ваня. Не беше чудно, на негово място Себастиан би постъпил по същия начин. Чудното беше, че го изтърпяха година и половина. През това време не си правеше труда да става служител на месеца, тъй да се каже.

Ваня. Неговата дъщеря.

Не я беше виждал от юни насам.

Помнеше обаче чувството, когато я остави в гаража под „Уотърфронт“ и потегли с бомба в колата — чувството, че я вижда за последен път.

Че тя ще изчезне от живота му.

Завинаги.

Оказа се прав. Дълго се надяваше тя да намине да го види, да го попита как се чувства, но тя така и не дойде. Ясно беше, че не иска какъвто и да било контакт с него.

Вината беше негова. Разбира се.

Както винаги.

Тя му беше дала толкова много възможности, а той не се възползва от нито една.

Той беше съвсем наясно, че постоянно грешеше, постоянно разваляше всичко. Всеки път, когато постигнеше нещо подобно на щастие или поне на вътрешен мир, идваха угризенията.

Той я изпусна.

Другата си дъщеря.

Държеше малката й ръчичка, а позволи водата да я отнесе.

Не, той не заслужаваше щастие.

Постъпваше нередно, знаеше го. Но да знаеш, че постъпваш нередно, и да постъпиш правилно, са две различни неща. Затова продължаваше в същия дух.

Дори не взе участие в заключителната работа по последния им случай. Риалити убиеца Давид Лагергрен, човекът, който убиваше, за да насочи вниманието към оглупяването и инфантилизирането на обществото, но свърши като терорист. Процесът се състоя през септември и не беше никаква изненада, че осъдиха Лагергрен на доживотен затвор; Себастиан подозираше, че ще мине много време, преди да я заменят с по-лека.

Единственото хубаво в случая с Лагергрен беше, че представиха Себастиан като важна част от разследването и му дадоха почти главна роля в разкриването и залавянето на убиеца. Зрелищното шофиране през града, завършило с експлозия в Ридарфйерден, никак не му навреди. Даже му уреди няколко телевизионни интервюта и репортажи в новините през иначе еднообразното лято. През август му се обадиха от старото му издателство. Възникнал известен интерес към книгите на Себастиан за Едвард Хинде, затова се чудели дали не му се иска да напише нова. За Лагергрен например. Себастиан им отказа учтиво, но твърдо. Не искаше да допринася за популярността на онзи човек, а и други престъпници предизвикваха у него по-голям интерес.

Ралф Свенсон например.

Мъжът, който уби четири жени по заръка на Хинде.

Жени, с които Себастиан имаше някаква — обикновено кратка и чисто сексуална — връзка.

Освен това бе убил стария приятел и колега на Себастиан Троле Хермансон.

Издателите се въодушевиха от идеята. Естествено продължение на предишните книги, а и свързано със самия него, което можело да го направи много по-лично и искрено. Себастиан нямаше никакво намерение да прави книгата лична и искрена, но взе аванса и започна работа. Прекарваше дните си в апартамента, в кабинета, който много години бе стоял неизползван. Дълго време от целия си апартамент използваше само стаята за гости, кухнята и банята. Останалото му напомняше твърде силно за едни други времена.

Щастливи времена.

Щастливото време.

Единственото, което можеше да си спомни.

Времето с Лили и дъщеря им. Не живяха тук кой знае колко дълго — когато се ожениха, се преместиха в Кьолн, но все пак прекараха и в този апартамент известно време заедно. Сабине имаше собствена стая. И Ваня спа в нея няколко нощи.

Когато още не го мразеше.

Преди той да съсипе всичко.

„Чиракът“ — така щеше да нарече книгата. С подзаглавие „Наследството на Едвард Хинде“. Дотук се занимаваше само с проучвания и се подготвяше за първото интервю с Ралф, което щеше да проведе следващата седмица.

Налагаше се.

Себастиан погледна компютъра, който беше захвърлил на леглото, но после се отказа. Точно както трябваше да направи и когато от издателството му се обадиха с идея за малко турне с лекции и срещи с автора. Шест места из страната само за две седмици. Трябваше да съвпадне с излизането на старите книги в ограничен тираж в джобен формат.

Той се съгласи.

Затова сега стоеше в потискаща хотелска стая в Сала.

Домакин на събитието беше единствената книжарница в града. Голям, добре подреден магазин само на хвърлей от главния площад. Служители, които изглеждаха щастливи от идването му. Четиресет души публика, може би четиресет и пет. Повечето жени, разбира се, както на повечето културни мероприятия, независимо в коя държава се намираш.

Не че Себастиан имаше нещо против.

Стига да пожелаеше, жънеше успех сред жените. А обикновено пожелаваше. Почти винаги.

Ухажването, съблазняването и последвалият секс бяха сред малкото неща, които още можеха да го събудят.

Поне за малко да запълнят празнотата. Глухата болка.

В книжарницата, както обикновено, го слушаха с внимание и интерес. Особено една жена на не повече от петдесет, която седеше вдясно от импровизираната сцена. Първа зададе въпрос, когато дадоха думата на публиката, а след края на срещата дойде при него с две книги за автограф. Старото издание, забеляза Себастиан, явно купено преди участието му в случая с Риалити убиеца да го постави в светлината на прожекторите.

— Може да напишете „За Магда“ — каза му тя и пусна усмивка, която поне на Себастиан се видя изпълнена с възхищение.

Фенка — така щеше да е още по-лесно.

— Вие ли сте Магда? — усмихна й се той.

— Да, може да напишете и някакво лично посвещение, ако искате — добави тя и го погледна в очите.

Той изписа цял роман върху заглавната страница и продължи да разговаря с нея, докато подписваше книгите на останалите от опашката. След това си тръгнаха заедно от книжарницата и тя го попита къде е отседнал. Той й каза и тя го съжали. В Сала имало и по-хубави хотели.

Той искрено се надяваше да е така.

За доброто на Сала.

 

 

Размислите му прекъсна иззвъняване от компютъра. Търсеха го по Скайп. Нямаше нужда да поглежда екрана, за да разбере кой се обажда. За момент се запита дали има сили да говори с нея, но после реши, че има, и щракна с мишката. Урсула се появи на екрана.

— Здравей, нали не съм те събудила?

— Не, не, няма страшно — отговори той и усети, че е постъпил правилно, като прие разговора. Радваше се да я види.

— Къде си? — попита тя, понеже фонът зад него не й се видя познат.

— В един изпаднал хотел в Сала.

— Какво търсиш там?

— Литературни работи. Ти какво правиш?

— Още съм в службата.

— Да, виждам.

Познаваше стената зад нея. Тя седеше в конферентната зала на третия етаж, която винаги наричаха просто „Стаята“. Мястото, където екипът на „Риксмурд“ се събираше да обменя информация за случаите, по които работеха. Себастиан осъзна, че му липсваше. Всичко му липсваше. Работата и колегите. Все тая, по всяка вероятност кракът му повече нямаше да стъпи там.

— Все същото ли е — никакъв личен живот и почти нищо за вършене?

— Помагам на екипа за „студени“ случаи с една работа.

Което означаваше, че „Риксмурд“ няма нов случай и че тя все така няма личен живот. Себастиан не биваше да задълбава в този въпрос. Тя му се обаждаше късно вечерта, за да си поприказват. Мислеше за него. Трябваше да е благодарен, че поне един човек мисли за него. Само че признателността и деликатността не му бяха в характера.

— Значи Торкел не е там?

Урсула изсумтя, наведе се към екрана и понижи глас, което беше съвсем ненужно. Себастиан не можеше да си представи, че може да има някой друг в службата по това време. Определено беше сама в Стаята.

— Тръгва си в пет нула нула всеки ден, откакто заживя с Лисе-Лоте.

Себастиан забеляза, че поне не каза „оная Лисе-Лоте“, което си беше напредък, но му се стори, че все още долавя известна ревност в гласа й, когато се заговореше за новата любов на Торкел. А може би си въобразяваше. Тъкмо Урсула беше сложила край на връзката им. Макар че това не означаваше задължително, че й се иска той да намери щастието с друга жена. Дребнаво може би, глупаво, но тя беше жив човек, а хората често бяха глупави и дребнави.

— Кога се прибираш?

— Утре.

— Искаш ли да се видим? За вечеря например?

— Да, защо не.

Урсула се засмя леко:

— Няма нужда да отговаряш толкова ентусиазирано…

Себастиан отвори уста, но в този момент на вратата се почука.

— Кой пък е това?

— Румсървис.

— В западнал хотел в този час?

Понякога забравяше колко добра полицайка е тя.

— Трябва да затварям. Утре ще се видим.

Преди Урсула да успее да зададе въпрос или да възрази, той затвори Скайпа. Усмихваше се. Въпреки всички грешни решения не беше успял наистина да се отчужди от всичко и от всички. Харесваше Урсула. Отношенията им през годините бяха сложни, но сега се бяха стабилизирали достатъчно, за да се превърнат в нещо, което не можеше да нарече другояче освен приятелство. Макар че целта си оставаше да я вкара в леглото. Не че тя му липсваше кой знае колко, нито пък вярваше, че сексът може да ги сближи още повече. Просто беше толкова очевидно, че той ще трябва да се бори, за да го постигне. Да играе играта по-добре откогато и да било, само за да победи. Тя беше истинско предизвикателство.

За разлика от нощта, която му предстоеше, помисли си той. Отвори вратата на хотелската стая.

В коридора стоеше Магда. От книжарницата.

Не й знаеше фамилията. Не го и интересуваше. Взе си якето от една закачалка до вратата и го наметна.

— Да пийнем ли по едно, или предпочиташ да хапнем? — попита той и излезе в коридора.

Не възнамеряваше дори да й дава възможност да предложи да останат тук.

Стаята не ставаше дори за чукане.

 

 

Били лежеше напълно разсънен и зяпаше в тавана, мъчеше се да успокои дишането си. Погледна Мю. Тя спеше спокойно до него, обърната наляво, както обикновено. Значи едва ли е вдигнал шум.

Не е крещял.

Както в съня си.

Този сън не му се беше явявал отдавна, но сега се върна. Предположи, че е реакция на разговора в съблекалнята и всичко след това. Мю го беше попитала дали му се говори, но беше достатъчно умна и тактична да не го притиска, докато сам не пожелае. Но цяла вечер стоя при него, разбираща и подкрепяща. Обикновено заспиваше в мига, в който главата й докоснеше възглавницата, но този път го прегърна, милва го по косата. Близка. Кожа до кожа. До него, ако му потрябваше.

Тя беше твърде добра за него. Не я заслужаваше. Но щеше да я заслужи. С времето всичко случило се щеше да остане далечен спомен. Щеше да потъне в миналото. Тих шепот, в който той щеше да се научи да не се вслушва.

Но тогава дойде сънят.

Изобщо не прилича на сън. В него няма нищо абстрактно и нереално. Никакви неясни очертания, нищо, което да смекчава или разкрасява. Напротив. Всичко е неумолимо ясно и подробно.

Върна го в онзи ден.

Той изтичва от банята, през апартамента, до спалнята на Йенифер. Тя лежи гола на леглото. Ръцете й са приковани за рамката с белезници. Краката са разтворени, вързани с тесни кожени ремъци. Той диша толкова тежко, че целият се тресе, докато протяга ръка към рамото й, но се спира.

В онзи ден и онова място.

Тъмнолилави петна по шията й. От неговите пръсти. Отпред два ясно видими палеца, притиснали гръкляна. Лицето й. Върхът на езика, който стърчи между сухите устни. Кръвоносни съдове, които са се спукали под кожата на лицето. Очите, които се взират в него, от които той никога няма да избяга…

Били отметна завивката и седна в леглото. Нямаше да заспи повече тази нощ. Ужасът още не го напускаше. Почти толкова силен и вцепеняващ като в онзи ден.

Когато се случи.

Той не помнеше всяка подробност от миговете, след като я завари в този вид, не помнеше и колко време мина, докато си възвърна нещо подобно на самообладание. Помнеше колко абсурдно делничните мисли — като да не изпусне влака до западното крайбрежие и как ще му се ядоса Мю — се смесваха с бавното осъзнаване какво е станало. Какво е сторил.

Йенифер беше мъртва.

Той я беше убил.

От паника, съчетана с махмурлук, повърна. Когато се надигна от тоалетната чиния и си изплакна устата, си помисли, че е длъжен да съобщи. Да се обади в полицията, на колегите. Да признае всичко. Да ги накара да разберат, че е било нещастен случай. Но после се спря. Какво значение имаше? Че не е било нарочно.

Тя си оставаше мъртва, а той си оставаше убиец.

Щеше да загуби всичко. Работата си, Мю, приятелите. Всичко.

Спомняше си как се върна в дневната, плака и псува, удряше юмруци в слепоочията си в опит да помисли трезво.

Да постъпи както е редно или да спаси себе си.

Вътрешната борба.

Накрая взе решение. Помнеше онзи миг. Седеше на нейния диван, погледът му падна върху пикела и карабинерите на стената. Не просто взе решение, ами започна да обмисля план. Знаеше какво трябва да направи. Какво се налагаше да направи.

Щеше да спаси себе си и всичко, което притежаваше.

Били стана от леглото и излезе от спалнята, тихо затвори вратата зад себе си и се замъкна до лаптопа на кухненската маса. Сега, когато Йенифер официално беше обявена за изчезнала или дори я смятаха за мъртва, съществуваше риск да се върнат назад и да проследят последните месеци от живота й. Той не биваше да допуска грешки.

Били седна, отвори лаптопа и се логна. Планът беше прост, изпълнението му обаче изискваше и време, и специализираните му познания.

В онзи миг реши да поддържа Йенифер жива дигитално.

Обади се на Мю да й каже, че ще му се наложи да работи още една седмица по случая с Риалити убиеца. Прокурорът държал да не допуснат и най-малък пропуск в разследването. Тя, разбира се, се разочарова, предложи да се върне в Стокхолм да му прави компания. Той успя да я разубеди, каза, че ще е по-добре да си остане на западното крайбрежие, да се види с приятелите си, както възнамеряваше, а той щеше да отиде възможно най-скоро.

Така си спечели една седмица.

Събра телефона на Йенифер, компютъра й, дебитната карта, устройството за онлайн банкиране и всичко друго, което можеше да му потрябва. Провери колко често има навик да пише в социалните мрежи. Извади късмет. Инстаграм един-два пъти седмично, Фейсбук също. Малко комуникация през месинджър, но нищо, с което да не може да се справи. Най-трудно щеше да е, ако някой позвънеше, но и тук късметът бе на негова страна. Най-близките й хора, изглежда, предпочитаха да общуват с нея чрез есемеси и Снапчат. Когато все пак някой позвънеше, той не вдигаше и по-късно отговаряше с есемес, че е видяла, че са я търсили, нали така? Обикновено не се оказваше нищо важно и се разбираха с още едно-две текстови съобщения.

Той посвети седмицата в Стокхолм на спорадични постове в социалните мрежи — как Йенифер обикаля сама из града и й хрумват разни мисли. Обикновено тя не беше на снимките, които качваше, но Били знаеше, че поне от време на време трябва да пуска по някое селфи. Не често — щеше да отнеме време, а и беше рисковано, трябваше да прецени правилно пропорциите, светлината и разстоянието. Новите технологии обаче го улесняваха. В днешно време възможностите за фалшифициране на снимки и видео бяха по-големи откогато и да било и ако се направеше правилно, реално ставаше невъзможно да ги различиш от истинските.

Останалото време посвети на четене на постовете й, за да се запознае със стила й, начина й на изразяване, употребата на съкращения и емоджи. Успешно отклони няколкото покани за питие, басейн и барбекю. Като цяло засега никой не поставяше под въпрос присъствието й в интернет. И в живота.

Следващата седмица той замина при Мю на западното крайбрежие. Това беше най-трудната част. Сам в Стокхолм можеше изцяло да се съсредоточи върху задачата и почти забравяше какво бе сторил. Когато се върна в истинския свят, стана по-тежко. Обикновени хора, общуване, приятели, деца на приятели, миниголф, разходки, нощи с Мю. Понякога сякаш стоеше извън ставащото около него и се гледаше отстрани, убеден, че му личи в какво се е превърнал. Костваше му такива усилия да се държи нормално, че се боеше да не се получава обратният ефект. Пусна няколко поста, които намекваха, че Йенифер още е в Стокхолм, но възнамерява скоро да пътува.

Откриването на дрехите и вещите на Йенифер се забави повече, отколкото Били очакваше. Вярно, труднодостъпна пещера и до голяма степен неизследвана, и затова опасна за повечето хора, но все пак.

Отиде до Франция в средата на юли.

Преди това се погрижи тя да си „изгуби“ телефона за близо седмица и затова помоли който иска да се свърже с нея, да я търси през месинджър. По този начин поне не му се налагаше да пуска снимки. После тя се върна и разказа, че заминава с автобус за Франция, но не спомена, че смята да се гмурка, докато е там.

Франция се оказа предизвикателство.

Първо, да отсъства близо седмица, без да събуди подозрения у Мю, второ, да фалшифицира пътуването с автобус дотам, без да показва автобуса — да не би някой да потърси транспортната фирма; да се погрижи Йенифер да отсяда в хотели с автоматична регистрация и без камери за наблюдение на входовете; да пристига късно, да си тръгва рано, та възможно най-малко други гости да могат да я видят. Да внимава къде се използват кредитните й карти.

След четири дни той преустанови всякакви постове и тя изчезна. Чу, че баща й я обявил за издирване, когато не се върнала на работа в началото на август, както била казала, но оттогава нататък — нищо.

До днес.

Най-после бяха намерили вещите й, които той беше оставил в труднодостъпната подводна пещера. Безотговорно от негова страна да се гмурка там, но усещаше, че е нещо, което самата Йенифер би сторила.

За вълнението, предизвикателството, адреналина.

Поне Били така се надяваше.

Сега провери името й във всички платформи. Няколко коментара на страницата й във Фейсбук как не можели да повярват, че е истина и се надявали Йенифер скоро да се обади, но той не виждаше някъде да е допуснал грешка. Никой не беше забелязал, че не са я виждали на живо от края на юни.

— Какво правиш?

Били подскочи, когато чу гласа на Мю. Набързо се увери, че тя не вижда екрана, и превключи на нещо служебно.

— Бачкам. Не мога да заспя.

Мю дойде при него и го прегърна през рамо, хвърли бърз поглед на екрана и се наведе да го целуне по челото.

— Заради историята с Йенифер?

— Сигурно.

— Искаш ли компания?

Той я прегърна през кръста и въздъхна.

— Не, лягай си.

Тя само кимна, но остана при него. Тайната го разкъсваше. Но скоро тя вече нямаше да стои между тях. Когато злополуката при гмуркане във Франция станеше официална версия за случилото се с Йенифер, той щеше сам да повярва, че това е истината. Писъкът, който непрестанно клокочеше току под повърхността, щеше да се превърне в тих шепот. Сигурен беше в това.

Разбира се, никога нямаше да открият тялото на Йенифер.

И това се беше наложило да свърши през онези дни в Стокхолм.

Беше напрегната седмица.