Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Жертвите, които правим (2)

14-ти октомври

Вече е вчера.

Когато те предадох.

Предадох всички ви. Провалих се.

Не можах да заспя.

Исках да изляза. Да се кача горе.

Помниш ли летните нощи, когато седяхме на покрива?

Гледахме града.

Повече мълчахме, но понякога си говорехме.

За всичко. За бъдещето.

Не сме мислели, че то ще е толкова кратко.

Полицията дойде. Там. Където Клара се измъкна. Видях ги.

Жалко е, че допуснах грешка.

Ами ако вече приближават.

Трябва ми още време.

Мислех, че ще имам.

Но и с теб така мислехме.

Онези нощи на покрива.

Никъде нищо не пише за Йевле.

Значи не са открили всичко.

Но няма смисъл да гадая.

Продължавам по план.

Още не се е свършило.

Ни най-малко.

Утре заминавам за Вестерос.

 

 

Себастиан бутна кафявата дървена врата на хотела. Младият мъж на рецепцията му се усмихна, когато приближи.

— Добро утро — поздрави го с толкова жизнерадостен и напевен тон, че Себастиан го намрази само заради тези две думи.

Изгледа го кръвнишки и го подмина мълчаливо.

— Имате посетител.

Себастиан спря. Първоначалният му порив беше да се обърне и да си тръгне. Да избяга. Не познаваше никого, който би могъл да го посети тук. Никого освен Магда. Как е стигнала до хотела преди него? Събудила се е сама в леглото, почувствала се е употребена, метнала се е в колата, недоволна от ролята, която й е отредил. Той набързо си повтори събитията от вечерта и нощта. Тя притежаваше всичките му книги, знаеше доста за него. Проявяваше голям интерес.

Прекалено голям?

Ако беше тя, Себастиан се надяваше да е дошла да му крещи. Това можеше да го изтърпи. Но ако настояваше за някаква форма на обвързване, тогава ставаше досадно. Боже, и така имаше предостатъчно жени, които влагаха твърде много чувства в еднократната им свалка. Последната такава в момента лежеше в женския затвор в Юста за опит за убийство срещу Урсула.

— Ето ви.

Себастиан се завъртя към коридора, който водеше навътре в хотела. До едната стена бяха поставени две черни кожени кресла до ниска масичка с безплатни вестници. В едно от креслата седеше жена. Не беше Магда. Около четиресетгодишна, предположи Себастиан. С тъмна коса до раменете, сини очи и хубава фигура под палтото, отбеляза той по навик, когато тя остави вестника, който беше прелиствала, и се изправи.

— Не ме познахте — жената тръгна към Себастиан с развеселено изражение.

— Не — призна си той честно.

А трябваше ли? Дали не е била на срещата в книжарницата снощи? Не, би я забелязал. Изглеждаше далеч по-интересна от малко скучната Магда, с която беше прекарал нощта.

— Ане-Ли Уландер, запознахме се в Лунд.

Това не му помогна ни най-малко. Дали е спал с нея?

Възможно беше. Даже вероятно. Поне така му се искаше.

Но това не обясняваше какво търси в хотела му в Сала в шест и половина сутринта. Кога последно беше ходил в Лунд? Преди много години.

— Помогнахте ни в едно разследване — продължи тя с обясненията.

— Вие сте полицайка от Лунд — кимна Себастиан и загуби интерес в мига, в който разбра, че вероятно го търси по работа.

— Бях, сега съм в Упсала.

— Аха, гледай ти.

— Закусихте ли?

Не беше. Магда още спеше, когато той се измъкна от дома й малко след пет. Консултира се с картата в телефона си и видя, че ще му трябват четиресет минути да се върне в хотела. Надяваше се разходката да му се отрази благотворно, да му помогне да задържи мимолетното чувство на удовлетворени малко по-дълго, но още по пътя през тъмния пуст град отново се почувства празен и с натежало сърце. Затова пое по заобиколен път с надеждата слънцето да изгрее, докато ходи, та да му просветне, поне в буквалния смисъл; но когато стигна, още беше тъмно.

Тъмно и тъжно.

Нямаше да остава, вече беше решил. Право в стаята, събира си багажа и се омита. Само че Ане-Ли се появи.

— Аз не закусвам — отвърна той.

Което не беше вярно, но никак не му се искаше да удължава престоя си в Сала, нито да узнае за какво го търси полицията на Упсала.

— Е, аз закусвам — усмихна се Ане-Ли, изгледа помещението, в което се намираха, и го хвана под ръка. — Само че не тук.

— Не.

Отговорът беше кратък и ясен. Не оставяше място за тълкувания или недоразумения, но беше ясно, че Ане-Ли няма да се откаже толкова лесно.

— Защо? — попита тя, по-скоро любопитна, отколкото разочарована, и отхапа от сандвича с авокадо, който си беше купила.

— Не искам.

Простата истина.

Себастиан остави чашата кафе, друго не си беше поръчал. В кафенето, където го заведе Ане-Ли, освен тях имаше още само четирима клиенти. Още беше много рано.

— Мога ли да променя решението ви по някакъв начин? — Ане-Ли го погледна над чашата със сок от моркови.

В тона й нямаше ни най-малка следа от сексуален намек или покана и Себастиан реши също да се преструва, че не вижда такава.

— Как ме открихте? — попита.

— Обадих се на Торкел Хьоглунд. Той ми каза, че вече не работите при него, че пишете книга. Така ли е?

Изненада се, че Торкел знае. Сигурно бе научил от Урсула. Чудеше се дали Торкел е проявил интерес, или тя му е казала, без да я пита. Не че имаше значение. От старите му колеги не Торкел бе този, който му липсваше.

— Затова се обадих в издателството и те ми казаха, че сте тук — продължи Ане-Ли, след като не получи отговор на въпроса си.

— Защо просто не ми се обадихте?

— Щяхте ли да вдигнете?

— Не.

— Щяхте ли да ми позвъните по-късно?

— Не.

Ане-Ли пак му се усмихна, сякаш открито недружелюбният му тон я забавляваше.

— Дотук е само четиресет и пет минути с кола — сви рамене тя. — Реших, че ще ви е по-трудно да ми откажете в лицето — продължи и сведе очи. — Особено ако ви поканя на закуска.

— Но не ми беше — прекъсна я Себастиан. — Отказах ви веднага.

Усмивката й помръкна. Взе една салфетка и си избърса устата, след което се приведе към него. Този път беше сериозна.

— За по-малко от месец бяха извършени две брутални изнасилвания и един опит. Той няма да престане. Още жени ще пострадат. Той е хищник.

— Много хора са хищници — вдигна рамене Себастиан.

— И не чувствате никаква отговорност да се опитате да ги спрете, ако можете? — учуди се Ане-Ли.

Себастиан я погледна в очите. Истината беше, че не, не чувстваше. Не носеше отговорност за света. Не го водеше желание да го направи по-добър. Отговаряше само за себе си и за собствените си деяния; никога не разбираше онези, които, когато някой извършеше нещо нередно, „се срамуваха, че са шведи“ или „се срамуваха, че са мъже“, или изобщо се срамуваха от чуждите прегрешения. Той не вярваше в колективната вина. Нито в колективната отговорност. Беше наясно, че ако се опита да обясни, ще изглежда точно толкова егоистичен и безчувствен, колкото беше в действителност, а усети, че по някаква причина не желае Ане-Ли да има лошо мнение за него.

— Вече не работя с полицията — каза само, отмести поглед от нея и отпи от кафето.

— По собствен избор?

Себастиан я изгледа въпросително. Ясно беше, че няма намерение да й отговори, затова тя продължи:

— Напуснали сте „Риксмурд“, за да обикаляте по книжарниците в разни малки градчета и да говорите за двайсетгодишни книги?

Себастиан мълчеше. Ане-Ли побутна чинията, сключи ръце под брадичката си и го прикова с поглед.

— Чела съм книгите ви. Стават, сносен писател сте, но сте страхотен криминален психолог.

— Аз съм най-добрият — каза Себастиан по навик.

— Защо тогава не вършите това, в което сте най-добър, вместо нещо, в което сте горе-долу добър?

— Защото не искам.

— Е, добре. Поне опитах — облегна се тя. — Ще трябва да пробвам с другия. Першон Ридарщолпе.

— Той е идиот. — Себастиан не се сдържа и се подсмихна. — И знам какво сте намислили.

— Какво съм намислила? — пак му се усмихна чаровно Ане-Ли.

— Използвате всеизвестната ми неприязън към Ридарщолпе, за да се съглася да работя с вас. Няма да стане.

— Добре тогава, значи ще довършим закуската си с дружеско бъбрене и после всеки поема по своя път. — Ане-Ли взе чашата си и се облегна назад. — Да ви е попадал някой хубав филм наскоро?

Себастиан я изгледа. Тя не приличаше на другите полицаи, с които беше работил. Сега разбра защо не му се искаше да има лошо мнение за него. Харесваше я. Но той нямаше да работи с нея, а тя никога нямаше да легне с него, тъй че щяха да постъпят точно така — щяха да закусят и да си побъбрят дружески, а после всеки щеше да поеме по своя път.

Телефонът й иззвъня. Тя го извади от джоба си, погледна дисплея и вдигна, без да му се извинява.

— Здравей, Ваня, какво има?

Обърна гръб на Себастиан и изслуша отговора, но той дори не забеляза. Правилно ли беше чул?

Наистина ли беше Ваня? Неговата Ваня?

В Упсала ли е отишла да работи?

Известно му беше, че си е взела почивка от „Риксмурд“, но с Урсула не бяха говорили повече за нея. Той не попита, тя не му каза. Ане-Ли приключи разговора с обещание да се върне в службата до девет часа и остави телефона си на масата, отново без да се извини.

— Кой беше? — попита Себастиан със, както се надяваше, равнодушен тон.

— Една от разследващите ми полицайки. Сигурно я знаете, дойде от „Риксмурд“. Ваня.

— Ваня Литнер.

— Да, същата. Добро момиче.

Себастиан беше последният човек на света, който би повярвал в божествената намеса, съдбата или дори късмета, но това… Ваня беше в Упсала и работеше по разследване, в което току-що го помолиха да се включи. И от всички възможни места това стана в една ранна сутрин в Сала.

Нов шанс.

Последен шанс.

Той взе чашата си и също се облегна назад, като се стараеше да не изглежда твърде развълнуван.

— Помислих малко, докато говорехте по телефона — започна и отпи от кафето, сякаш се колебаеше как да се изрази. — Значи смятате, че този тип ще излезе по-ужасен от Мъжа от Хага?

Ане-Ли го изгледа изненадано. Каквото и да е очаквала да й каже, със сигурност не е било за нейния случай, личеше си.

— Ако му позволим да продължи, да — отговори тя с известна надежда в гласа.

Себастиан закима бавно, като че ли се бореше със себе си, и накрая я погледна в очите:

— Добре, разкажете ми подробно.

 

 

— Мамка му, ти сериозно ли?!

Не беше сигурно към кого бяха отправени тези думи, но тъй като Ваня впи очи в него при влизането му в службата, Себастиан предположи, че възклицанието е насочено към него, макар че за присъствието му тук беше отговорна Ане-Ли.

Докато свиваха по „Свартбексгатан“ и паркираха пред полицейското управление — модерна девететажна сграда с изцяло остъклена фасада, където според табелите се помещаваха също национално звено „Затвори и пробация“ и Районната прокуратура — той обмисляше как да подходи към нея.

Дълго време не слезе от колата, осъзна, че се притеснява от предстоящата среща.

Дали да се прави на изненадан, уж че не е имал представа, че тя изобщо работи в Упсала, камо ли пък по това разследване? Бързо отхвърли идеята. Едно беше да лъже, в това беше адски добър, но чак да симулира изненада и тя да се хване — съмнително беше, че ще му се размине. Освен това Ане-Ли можеше да й каже, че са говорили за нея в Сала и да разкрие лъжата за секунда.

Накрая тя му почука на стъклото, той слезе от колата и след като се легитимира и се подписа, последва Ане-Ли до един от асансьорите в новопостроеното крило. През това време стигна до решение — да бъде плах и изпълнен със съжаление. Щеше да започне с това как знае, че тя не го иска там, да продължи с обещание само да работят заедно и нищо повече, да признае досегашните си грешки и да обещае да се промени и да стане по-добър.

Да, това щеше да е.

Но той едва успя да излезе от асансьора, камо ли да заговори.

Ваня ги видя, докато идваха, и се закова на място. Очите й загоряха, раменете й се стегнаха, цялото й тяло се напрегна, сякаш готово за атака, когато те бутнаха вратата и влязоха в службата. Ане-Ли дори не успя да го представи, преди Ваня да изстреля въпроса за присъствието му. Ане-Ли само изгледа Ваня за момент, преди да посочи един мъж на около 35 години, който седеше зад бюро до прозореца:

— Карлос Рохас, дясната ми ръка — представи го тя.

Мъжът се изправи, протегна ръка и Себастиан забеляза, че носи поне три пуловера.

— Това е Себастиан Бергман, криминален психолог, ще ни помага в разследването — продължи Ане-Ли, докато си сваляше палтото.

— Здравей, добре дошъл — поздрави го Карлос и изгледа Ане-Ли въпросително.

Не чу ли възклицанието на Ваня? Нямаше ли да й отговори по някакъв начин?

— Благодаря — отвърна Себастиан и стисна ръката му. Беше ледена, сякаш изведнъж се е озовал навън без ръкавици в зимен ден.

— Ваня, може ли да си кажем две думи? — продължи Ане-Ли с нормален тон и кимна по посока на кабинета си, който всъщност представляваше само няколко стъклени стени около бюро, библиотечка и два посетителски стола.

— Здравей, Ваня — промълви Себастиан смирено, но тя само го изгледа яростно и тръгна след шефката си.

Ане-Ли окачи палтото си и посочи на Ваня един от дизайнерските столове „Ханс Вегнер“. Ваня се тръшна на стола с гръб към Себастиан и Карлос. Стъклените стени не я отделяха толкова от него, колкото й се искаше. Струваше й се, че усеща погледа на Себастиан в гърба си, но не се обърна да провери дали си въобразява.

— Така. Обясни — нареди Ане-Ли и седна срещу нея.

Откъде да започне? Как Себастиан я молеше да го пусне в живота си, само за да я нарани впоследствие. Как вечно обещаваше да даде най-доброто от себе си, но я предаде накрая. Как се почувства колкото обидена, толкова и ядосана, когато го видя преди малко. Колко да разкрие?

За Ана, Валдемар и Себастиан.

Мама, татко и татко.

— Първо на първо, той ми е баща.

Все отнякъде трябваше да започне, а това беше най-важната информация.

— Сериозно? — вдигна вежди Ане-Ли.

— Да.

Ане-Ли погледна към общия кабинет, където Карлос показваше на Себастиан къде да се настани. После пак се обърна към Ваня, кимна й да продължи. Личеше, че не смята роднинството за достатъчна причина за острата реакция на колежката си и за отхвърлянето на Себастиан. Ваня реши да не й спестява нищо.

— Той е сексманиак. Няколко пъти е лягал с жени от нашите разследвания — свидетелки, прокурорки, близки на жертвите, какви ли не. Държи се крайно непрофесионално.

— Ще го имам предвид — кимна другата жена равнодушно.

Не такава реакция очакваше Ваня. Започваше да губи самообладание. Наистина ли щеше да се наложи да обяснява защо Себастиан Бергман не бива да помирисва полицейско разследване, след като дори не биваше да приближава нормални хора?

— Той е арогантен, себичен, сексист, не знам какво още ти трябва, да му се не види. Той е ходещ проблем във всяка служба.

— Аз съм шефът, така че проблемите в службата са моя грижа.

Ваня въздъхна разочаровано. Ане-Ли просто не искаше да я чуе. Явно беше взела решението и нямаше значение какво ще й каже.

— Нарани ме, мен, лично, няколко пъти — промълви тя в последен опит да й повлияе емоционално. — Той беше причината да напусна „Риксмурд“.

Което не беше съвсем вярно. През пролетта тя осъзна, че се налага да промени живота си. Да направи нещо ново. В крайна сметка трябваше да помисли какво всъщност желае, коя е тя, „да намери себе си“, макар че тя самата никога не би използвала такива високопарни думи. Това включваше напускане на „Риксмурд“. Но способността на Себастиан вечно да намира начин да се набърка в разследванията им, спомогна за решението. Ане-Ли я погледна в очите и се наведе към нея:

— Не си мисли, че не се вслушвам в думите ти, Ваня. Аз също не съм чувала много хубави неща за него. — Тя стана и отиде до прозореца, вгледа се в колите на кръговото движение осем етажа под тях. — Но е въпрос на време пресата да надуши какво става. И да гръмне. Дотогава трябва да съм направила всичко по силите си. Да поканя най-добрия профайлър в Швеция, е стъпка в правилната посока.

Ваня кимна неохотно — от чисто полицейска гледна точка шефката й имаше право.

— Ако оставиш личните отношения настрана — продължи Ане-Ли и се обърна към Ваня, — нима той не е добър в работата си?

Ваня нямаше намерение по никакъв начин да сътрудничи за настаняването на Себастиан в Упсала, толкова близо до нея, затова замълча, което само по себе си беше достатъчен отговор.

— Докато е тук, ще си държи панталона закопчан и ще се отнася уважително с хората.

— Да бе — изсумтя дъщерята.

— Но въпросът е… — Ане-Ли се престори, че не я е чула — дали ти можеш да работиш с него?

— Не ми се иска — отговори Ваня искрено.

— Извинявай, Ваня, но трябва да отговориш с „да“ или „не“.

 

 

Бяха се постарали да направят сутринта възможно най-нормална. Заради Виктор. Станаха заедно, направиха закуска, приготвиха му нещата за часа по физическо възпитание.

През нощта не можаха да заспят до късно. И тя, и Сак дълго будуваха, тихо си шепнеха от двете страни на спящото дете. Сак заспа в един и половина; за своя изненада Клара също успя да поспи няколко часа и на сутринта се чувстваше по-добре. Може би заради ежедневната обстановка и делничните задължения. Заради Виктор трябваше да си е все същата мама. Сак попита какво да прави, дали да си остане вкъщи, да не ходи на работа? Да се върне, след като заведе Виктор на училище. Решиха да отидат заедно. След като изпратиха детето, Сак отново попита какво да правят. Как предпочита тя.

Клара искаше да види Ида.

Преди по-малко от месец, когато научи какво се е случило на гробището, се чуди известно време дали да й се обади, но накрая се въздържа. Сега искаше да я посети.

Защо — не знаеше точно.

Просто й се струваше, че е редно.

Сак я изпрати дотам и се разбраха след час да дойде да я вземе. Ако решеше да остане по-дълго или пък да си тръгне по-рано, щеше да му прати съобщение.

Клара преживя известен шок, като видя старата си приятелка. Ида изглеждаше изтощена — тъмни кръгове под очите, бледа сивкава кожа и сплъстена безжизнена коса, сякаш отдавна не се е къпала. Освен това беше отслабнала. Разбира се, можеше да е станало и преди нападението, Клара не я беше виждала от няколко години, но чувстваше, че не е така. Ида не показа особена радост, нито благодарност, че е дошла да я види, само измънка: „Здравей, при мен ли идваш?“, прегърна я за секунда и я покани в апартамента си.

Отидоха в кухнята, където често бяха седели.

Когато още общуваха.

Нищо не се беше променило. Полукръглата маса до стената, белите столове, скрина до другата стена с малката калаена купа и фигурките на Исус и Дева Мария, таблото за бележки отгоре, кремавите шкафове, микровълновата върху плота от светло дърво. Клара не виждаше никаква промяна след последното си гостуване.

— Защо? Само за това мисля. — Ида дойде до масата и наля две чаши кафе. На Клара й се стори, че от нея се носи лека миризма. — Защо се случи? Защо точно на мен?

— Разговаряш ли с някого? — попита Клара.

— Не бих казала — поклати глава Ида. — Мама предложи да дойде при мен за известно време, но аз не исках.

— Защо не? Тъкмо няма да си сама.

Защо не? Ида сама си беше задавала този въпрос. Без съмнение щеше да е по-добре при нея да има някого през първите седмици, когато подскачаше при всеки звук в къщата, при всяка стъпка на площадката. Но тя не желаеше. Искаше й се никой да не знае какво й се е случило.

— Щеше да й е трудно, щеше да се тревожи повече от мен. — Опита да се усмихне, когато седна срещу Клара. — И не искам да се отнася с мен по-различно отпреди.

Само дето всичко беше по-различно.

Тялото й, общо взето, беше възстановило нормалния си ритъм. Вече не трепереше неконтролируемо, не се будеше толкова често нощем. Все още се насилваше да яде, но поне се хранеше. В емоционално отношение обаче беше друго. Трудно й беше да се съсредоточава, люшкаше се между крайни състояния, ту беше тъжна, ту яростна. Мислите й се връщаха все към едно и също.

Защо?

Защо се случи?

Защо точно на мен?

Молеше се. Повече откогато и да било; имаше нужда от помощ, за да продължи напред, да се излекува. Но не получаваше отговор. Опитваше се да намери утеха в Библията. Не искаше да ходи на църква. Не желаеше хората да клатят глави и да я съжаляват.

Или още по-лошо — да мислят, че си го е заслужила.

Че е справедливо наказание за нещо, което е извършила.

Знаеше, че Бог не наказва по този начин, че Исус е изкупил всички грехове и стига тя да се помолеше за прошка, щеше да я получи. Но не всички от паството гледаха по този начин. Някои вярваха в справедливото Божие наказание. Не можеше да говори с Клара за това. Бяха се запознали в църквата преди няколко години, но Клара бе поела по друг път.

— Не ти ли помага някой от църквата? — попита я старата приятелка, сякаш прочела мислите й.

— Придружават ме до магазина един път седмично. Не смея да излизам сама.

Клара я разбираше. Тя също се притесни, когато Сак я остави пред входа, усети как страхът се прокрадва зад нея по краткия път по стълбите до вратата на Ида. А преживяното от приятелката й трябва да е било сто пъти по-ужасно.

— Понякога ме е страх дори да изхвърля боклука — обади се Ида.

Почти всичко извън апартамента събуждаше спомени за нападението. Звуци, миризми, хора. Решението беше да си стои вкъщи. Целият й свят се беше смалил до две стаи и кухня. Тя стана да налее още кафе.

— Дали можеш ти да го хвърлиш, като тръгваш?

— Разбира се. Смяташ ли, че е случайност, че нападнаха и двете ни?

Не разбра как зададе въпроса. Когато се чу сякаш отстрани, Клара осъзна, че именно той я е довел тук. Търсенето на връзка.

— Какво може да е иначе? — отговори Ида с гръб към нея, обърната към плота. — Нали спомена, че имало и трета?

— Да, някоя си Тересе…

— Която изобщо не познаваме — прекъсна я Ида.

— Да.

— Значи…

Настъпи мълчание. Ида остави каната на плота, но не помръдна, изглежда, нямаше желание да се връща на масата. В интерес на истината, чувствата й по отношение на посещението бяха смесени. Веднага щом Клара й каза защо е дошла, какво й се е случило, познатият до болка въпрос изникна отново.

„Защо точно на мен?“.

Но този път едно тихо гласче добави:

„Защо не на нея?“.

Опита се да не мисли колко е несправедливо. Грях е да пожелаваш подобно нещастие на друг човек. Обаче Клара беше обърнала гръб на Господ. Изостави църквата и общността, а й се размина само с малко болки в гърлото. Ида никога не беше криввала, нито веднъж. А я изнасилиха.

— Извинявай, но съм страшно уморена — даде да се разбере, че гостуването трябва да приключва.

Клара само кимна и стана.

— Добре, разбирам напълно — отговори.

Ида я изпрати до вратата, мълчаливо гледаше как Клара си облича палтото и се обува, взима двете торби боклук и се спира с ръка върху дръжката на вратата.

— Обади ми се, ако ти трябва нещо или искаш да ти помогна с каквото и да било.

И двете знаеха, че това няма да стане.

Ида заключи вратата след Клара и сложи веригата, след което се върна в кухнята и се зае да раздига чашите от масата.

Можеше да е приятно.

Стара приятелка, която се опитва да възстанови отношенията.

Протегната ръка.

Само че нейният живот никога повече нямаше да бъде нормален. За няколко минути един мъж го беше унищожил. Ида си пое дълбоко дъх и се помъчи да потисне тези мисли. Да ги пропъди. Понякога успяваше. Да си втълпи, че не бива да губи надежда.

Беше жива.

Оттук нататък можеше да става единствено по-добре.

Най-лошото беше минало.

Тя отиде до мивката и изми чашите в щастливо неведение колко дълбоко грешеше.

 

 

Рашид слезе от колата и вдигна очи към прозореца на третия етаж. Щорите бяха пуснати. Естествено. Той заключи колата, въздъхна и пресече улицата.

От агенцията за недвижими имоти го бяха назначили за лице за контакт на наемателите преди около година. Идеята беше винаги да могат да се свързват с един и същи човек. Това уж щяло да улесни комуникацията между хазяин и наемател. Щяло да изгради връзка, да създаде доверие.

С Ребека Алм не се получи кой знае колко добре.

Той идваше с все същата задача вече четвърти път.

Въведе кода, отвори входната врата, отиде до асансьора и натисна копчето за третия етаж. Всички наематели бяха приветствали решението на агенцията да инсталира противопожарна аларма във всяко жилище и да ги снабди с пожарогасители, и бяха съгласни, че е крайно време.

Всички освен Ребека.

Тя беше убедена, че в алармите крият камери или други устройства за наблюдение, затова и твърдо се противопостави на инсталирането. Рашид по никакъв начин не показа за колко откачена я смята, а търпеливо й обясни, че за съжаление този въпрос не подлежи на обсъждане. Тъй че въпреки шумните й протести системата беше инсталирана. През следващата седмица той си намери предлог да влезе в апартамента на Ребека и както и очакваше, устройствата бяха свалени. Последва доста разпалена размяна на реплики, която завърши с уговорката Ребека сама да инсталира избрани от нея устройства, но това да стане най-късно до първи октомври. От трети насам Рашид търсеше Ребека, за да провери дали наистина са на място, но тя не отговаряше и не му се обаждаше.

Рашид слезе от асансьора и отиде до светлата дървена врата с надпис „Алм“ върху капака на отвора за писмата. Позвъни и почака без кой знае каква надежда Ребека да отвори, дори и да си е вкъщи. Звънна пак няколко пъти, чу пиукането зад затворената врата. Но никой не отвори. С лека въздишка Рашид извади общия ключ от джоба си. След като се обаждаха, пращаха есемеси и имейли, писаха писма и така и не получиха отговор, от агенцията се консултираха с юристите си и решиха, че имат право да влязат в жилището без позволение. Ставаше дума за безопасността на всички в сградата.

Рашид позвъни още веднъж, почака още десетина секунди и после пъхна ключа, завъртя го и открехна вратата няколко сантиметра.

— Ехо! Ребека! — провикна се той през процепа. — Рашид е! Влизам.

Никакъв отговор. Пълна тишина в апартамента. Рашид отвори и пристъпи в малкото антре.

— Ехо, Ребека! Рашид е. Вкъщи ли си?

Пълната тишина, която го посрещна, му даде отговор на въпроса и той малко си отдъхна и затвори вратата след себе си. Не че беше общувал кой знае колко с Ребека Алм, но знаеше едно — никак нямаше да й хареса, че влиза в дома й с общ ключ. Сега поне нямаше да му се наложи да я успокоява, а и по всяка вероятност щеше да му се размине жалбата в полицията за влизане с взлом.

Той си изтри обувките и влезе в хола, разположен под ъгъл спрямо кухнята, която след две години трябваше да се ремонтира. Рашид погледна тавана над двуместния диван и масичката. Никаква противопожарна система. Изпита известно разочарование, беше се надявал това да е последният път, в който се занимава с този въпрос, но явно не беше. Продължи да се разхожда из апартамента, хвърли поглед към кухненския плот. Остатъци от закуска; имаха вид, че са там от доста време. От тях ли идваше тази сладникава миризма?

Рашид продължи към затворената врата на спалнята. Бяха се разбрали за датчик във всяка стая. Тъй като в хола нямаше, той не таеше големи надежди в спалнята да е сложен, но беше длъжен да провери. Бутна вратата и тутакси отстъпи крачка назад.

Тя си беше вкъщи.

Спеше.

Бързи мисли преминаваха през главата му. Не можеше да я събуди, щеше да й докара инфаркт. Какво да прави тогава? Да си тръгне? Да остави вратата на спалнята отворена и да позвъни пак? Да се върне друг път? И тогава мозъкът му схвана какво всъщност вижда. Да, Ребека лежеше на леглото, само че не спеше. Ни най-малко.

По корем върху покривката с крака, увиснали от ръба.

Гола от кръста надолу, ако не се броят чорапите.

С чувал на главата.

 

 

Торкел слезе от метрото и тръгна по „Бершгатан“. Оказа се по-късно, отколкото си мислеше. Беше се успал. Отново. Не носеше ръкавици, затова пъхна ръце в джобовете на палтото си. Всички повтаряха колко е студено, че зимата е дошла ненормално рано, но Торкел го намираше за освежаващо. Нямаше от какво да се оплаче. Истината беше, че всяка сутрин се будеше с почти нереално усещане.

Беше щастлив.

Отдавна не беше изпитвал щастие. Двамата с Ивон не живееха добре дълги години, преди да се разведат, а после… Какво имаше той? Работата, която поглъщаше почти цялото му време, и нещо като връзка с Урсула, с която спяха заедно от време на време. И почти нищо повече.

Доскоро беше сам.

Не се справяше сам.

После дойде лятото. След като завършиха разследването по случая с Давид Лагергрен, той се върна в Улрисехамн. При Лисе-Лоте. Прекараха там два-три дни, след което заминаха заедно за няколко седмици в лятната му вила недалеч от Мьолбю. Вилма и Елин също дойдоха. Съвсем доброволно. Елин си беше намерила лятна работа в един ресторант в Сьодер, но имаше свободна седмица в края на юли. Доведе и една от сервитьорките, както и приятеля си. Мина добре. Изглежда, не само приемаха, ами и харесваха Лисе-Лоте.

Последната вечер в къщичката, преди да му се наложи да се върне на работа — не всички имаха летни отпуски като на Лисе-Лоте — седяха на верандата и довършваха бутилката вино, която бяха отворили на вечеря. Лисе-Лоте остави чашата си на масата и се обърна към него със сериозно изражение.

— Само не се… вълнувай — започна и го хвана за ръка.

Торкел усети как се вледенява в топлата лятна нощ. Това не вещаеше нищо добро. Какво ли не му мина през главата. Всичко в един и същи стил:

„Тя ще ме зареже“.

Знаеше го. Беше твърде хубаво, за да е истина.

Той не каза нищо, само я гледаше, даже не беше сигурен, че диша.

— Мислех си за нещо — продължи тя.

„Определено ще ме зареже“ — мислеше си Торкел.

— Истината е, че нищо не ме задържа в Улрисехамн.

„Така, иска да живее по-близо до дъщеря ли си или да отиде да работи в чужбина няколко години. Също толкова лошо“.

— Искаш ли да се преместя в Стокхолм? При теб?

В първия момент реши, че не я е чул. Дали иска?

Нищо не искаше по-силно.

— Искам да кажа… кажи, ако смяташ, че избързвам — изгледа го притеснено Лисе-Лоте.

Торкел осъзна, че още не е изрекъл и дума и че е крайно време.

— Не, не, не, ни най-малко — заекна той.

И после пак млъкна. Сети се, че може да се възприеме като колебание. Все едно му трябва време да измисли как да се измъкне от положението. Че някъде в отговора му ще се появи едно „но“. Не умееше да води такива разговори.

— Много ще се радвам — пророни.

— Много ще се радваш — повтори Лисе-Лоте, но с усмивка на облекчение, която показваше, че и тя се е притеснявала преди разговора.

Торкел усети, че реакцията му омаловажава ставащото, омаловажава чувствата му. Време беше за големи думи — от онези, които рядко използваше и по тази причина му беше неловко да употребява.

— Не смеех дори да се надявам, камо ли сам да предложа, но нищо не искам повече. — Той я погледна в очите и стисна ръката й. — Много го искам. Обичам те.

Щом ще казваш големите думи, направо започни с най-голямата. И така, двамата заживяха в апартамента му в Хорнстул. Лисе-Лоте си намери работа в същия образователен концерн като директор на начално и основно училище в Мелархьойден. Лягаха си заедно вечер, будеха се заедно сутрин. За първи път от много време той копнееше да се прибере вкъщи след работа.

Беше нечий.

Беше щастлив.

 

 

— Добро утро — подвикна той на Урсула, когато бутна вратата на отдела.

— По-скоро добър ден. — Вдигна поглед тя от компютъра. — Някои от нас дойдоха, когато още беше утро.

Торкел не отговори на приятелската закачка, само си свали шапката и шала на път към трапезарията за втората чаша кафе за деня.

— Ти искаш ли нещо? — кимна той по посока на кухнята.

— Не, няма нужда — отговори Урсула. — Имаш посетител.

Торкел се спря. Посетител? Доколкото помнеше, за днес нямаше нищо планирано. Да не би Гунила да е пропуснала да запише нещо в графика му? Не беше в неин стил. Торкел погледна през рамо към стъклената стена на своя кабинет.

Ваня седеше на дивана.

Торкел не се сдържа и се засмя щастливо. Не се бяха виждали от онзи юнски ден, когато тя му съобщи, че смята да си почине от „Риксмурд“ за малко. Липсваше му. Повече, отколкото признаваше пред себе си, осъзна сега, когато я видя. Отказа се от кафето и отиде в кабинета си. Когато отвори вратата и влезе, Ваня вече се беше изправила.

— Виж ти, виж ти, кой ми е дошъл на гости. — Той пристъпи към нея и я стисна в дълга и пламенна прегръдка. — Да ни видиш ли си дошла? — попита и я пусна.

— Да, но… не само това. Ако може.

— Искаш да се върнеш? — попита Торкел с надежда в гласа и я покани да седне на дивана. — Искаш ли? Да започнеш работа отново?

Той се настани на креслото и се наведе към нея.

— Да, искам да се върна — кимна Ваня и не можа да не се усмихне, като видя как се зарадва Торкел.

— Добре дошла си, както знаеш — каза той и имаше вид, че само с усилие на волята се сдържа да не скочи от стола и да заръкопляска. — Но бях останал с впечатление, че в Упсала ти е добре.

Ваня въздъхна дълбоко. Колкото повече мислеше за това, толкова по-невероятно й се струваше. Седем полицейски региона, трийсет полицейски области и безброй районни полицейски управления. Из цялата страна се извършваха и разследваха престъпления. И въпреки това Себастиан Бергман съумя да се намърда точно там, където работеше тя.

— Така беше — започна. — Търсим сериен изнасилвач. Брутални нападения…

— Така ли? — прекъсна я Торкел. — Не съм чел нищо такова.

— Въпрос на време е.

— Колко?

— Дотук три. За малко повече от месец, така че ще има и още.

Той кимна сериозно. Брутални изнасилвания. Пълен ужас за жертвите, разбира се, но малко бяха престъпленията, които повлияваха на обществото по този начин, които — с право — изпълваха половината население със страх. Дори бандитските престрелки, палежите на автомобили и организираната престъпност нямаха същото въздействие. Да, създаваха усещане за опасност, подклаждано от пресата, която нагнетяваше обстановката, и от политиците, които взимаха някакви елементарни мерки, но повечето хора все пак съзнаваха, че в тези случаи става дума за разчистване на сметки. Докато сериен изнасилвач… Всяка жена, всяка една, можеше да се окаже следващата жертва.

— Както и да е — продължи Ваня, — познай кого привлече за разследването шефката ми.

Торкел можеше да се сети само за един човек, който би могъл да накара Ваня да напусне работа по средата на сложно разследване. Все пак тя беше един от най-добрите полицаи в Швеция.

— Не! — извика той.

— Да — кимна тя утвърдително.

— Себастиан? — Торкел беше длъжен да попита, за да е напълно сигурен, че говорят за един и същи човек.

— Самият той. Все така дразнещ. Ане-Ли попита дали мога да работя с него, да или не, и ето ме тук — завърши тя с леко вдигане на раменете.

— Да ми напомниш да й изпратя цветя — пошегува се той, но я разбираше напълно.

Откакто Торкел го върна на работа във Вестерос, Себастиан беше дразнител за цялата група, но най-вече за Ваня.

Той буквално промени целия й живот.

— Но дали мога да се върна? — попита тя. — Не си взел някой друг?

— Не е имало причина, работехме по някои студени случаи, но нищо голямо. Никакво собствено разследване.

Ваня си отдъхна. След като напусна Упсала, дойде право в „Риксмурд“, длъжна беше да провери дали има работа, място за нея.

— Как са всички? — попита, готова да бъде по-общителна и дружелюбна, след като най-важната част от разговора мина.

— Добре, мисля — отвърна Торкел и погледна през прозореца към Били, който тъкмо пристигна с тежка стъпка, хвърли раницата си на бюрото и си смъкна якето.

— Да не би днес да е ден за успиване или аз пропускам нещо? — попита Урсула и изгледа Били, който тъкмо си слагаше якето на облегалката на стола.

— Бях вкъщи с Мю, имахме някои работи за вършене — излъга Били и измъкна лаптопа си от раницата.

Истината беше, че не можа да заспи до пет и половина, събуди се два часа по-късно, когато Мю вече беше отишла на фитнес, за да потренира преди първия клиент за деня. Терзанието и страхът, с които се беше борил цяла нощ, не го бяха напуснали и той прекара още един час от сутринта в двойна и тройна проверка на дигиталните следи, които Йенифер беше оставила, преди да „изчезне“.

Урсула едва се сдържа да не въздъхне. Разбира се, че Били е бил вкъщи с Мю. Не бе далеч времето, когато тя беше единствената в екипа с дълготрайна връзка. С Мике. Вярно, разклатена и дисфункционална, тя редовно му изневеряваше, той беше очевидно нещастен, но все пак имаха връзка.

Торкел отдавна се разведе с Ивон.

Ваня и Били бяха сами.

Но това беше тогава.

Сега Торкел идваше всяка сутрин и представяше предишната вечер като осмото чудо на света, макар с приятелката му само да бяха вечеряли и гледали телевизия. Били си имаше Мю, с която Урсула така и не се беше запознала, но която явно така въртеше колегата й на малкото си пръстче, че беше цяло чудо, дето той не й се обаждаше всеки път, преди да изрази някакво мнение.

А сега и Ваня се върна.

Когато се появи преди около час, Урсула наля кафе и си поговори с нея, и доста бързо установи, че тя също е постигнала дразнещ душевен мир. Ваня не беше от хората, които споделят твърде много за личния си живот, но Урсула все пак научи предостатъчно сведения за ваканцията в Европа и за Юнатан, при когото сега щяло да й се наложи да се нанесе, тъй като апартаментът й бил даден под наем за още половин година.

А какво правеше самата тя, когато не работеше?

Обикновено се озоваваше на канапето с няколко чаши вино и зяпаше Нетфликс. Понякога четеше книга. Трябваше да приеме истината.

Беше съвсем сама.

Беше сама още когато живееше с Мике и Бела. Това беше тя, може би дори това беше избрала да бъде. Тъй че далеч не й се зловидеше, че колегите й са щастливи. В интерес на истината, не посвещаваше много време на мисли за тях извън службата.

Освен за Торкел.

За него понякога мислеше.

Все пак между тях имаше нещо. Не каквото на него му се искаше, но каквото тя можеше да му даде. А то, разбира се, не се оказа достатъчно. Не беше за всеки.

С едно изключение.

Себастиан.

Звънна телефон. На Били. Тя чу сигналите, чу го да вдига, но не обърна внимание. Годините в общ офис я бяха научили бързо да филтрира ставащото наоколо, което не я засягаше пряко. Но нещо в гласа на Били привлече вниманието й.

— Какво иска той?

Само три кратки думи, но гласът му звучеше различно. Напрегнато.

— И защо?

Урсула хвърли поглед към Били — той седеше с изправен гръб, сякаш готов бързо да скочи от стола. Готов да бяга.

— Сега тук ли е?

Определено напрегнат — и гласът, и тялото.

— Не, не, аз ще сляза.

После той затвори, стана и тръгна към вратата. Урсула го проследи с поглед. Който и да чакаше Били, явно беше човек, когото той не желаеше да вижда.

 

 

Били мина през автоматизираните въртящи се врати и влезе в приемната. Хвърли бърз поглед към Тамара на гишето и тя кимна към някакъв човек на около петдесет и пет години, с джинси и виненочервено пилотско яке, разкопчано над плетен пуловер; седеше на една от закрепените за стената пейки до вратата и беше оставил до себе си куфарче, шапка, шал и ръкавици. Не че се налагаше тя да му го посочва. Първо, мъжът се изправи веднага щом видя Били, второ, Били го позна. Отиде при посетителя и протегна ръка:

— Здравейте, Били Русен, търсили сте ме?

— Да, аз съм Кони Холмгрен, бащата на Йенифер.

— Да, сторихте ми се познат — отвърна Били възможно най-непринудено. — Виждал съм ваша снимка у Йенифер.

По-добре да спомене, че е ходил в дома й. Нека звучи като нормално приятелство между колеги. Най-добрите лъжи се придържаха възможно най-близо до истината. Потвърждавай всичко, особено ако е възможно да бъде доказано. Отричай възможно най-малко неща, мълчи си само ако е крайно наложително.

Например че си удушил някого по време на пиянски секс.

Кони кимна, сякаш отговорът му звучеше напълно правдоподобно, и после впи в него очи, които — Били едва сега забеляза — бяха зачервени от плач, изпълнени с мъка и отчаяние.

— Може би сте чули за станалото.

— Да, чух вчера. Ужасно, не знам… не знам какво да кажа. Ужасно е…

Кони не отговори, само пак кимна леко.

— Чули ли сте нещо ново? — продължи Били с — както се надяваше — добре симулирана надежда в гласа.

— Не, нищо — поклати глава Кони. — Началниците й в Сигтуна държат връзка с френската полиция, но засега…

Той не довърши изречението, за момент като че ли потъна в собствените си мисли и Били не знаеше какво да каже.

— Ужасно — повтори той, само за да наруши мълчанието и с надеждата Кони да стигне до причината за идването си.

Май не се получи. Мъжът все още мълчеше, зареял поглед в празното пространство.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Били след още няколко секунди мълчание.

— Познавахте се, нали? Общувахте — обърна се Кони към Били.

Били се опита да определи дали „общувахте“ е деликатен начин да каже „правехте секс“. Очите на Кони не разкриваха нищо.

— Да, няколко пъти работихме заедно и после продължихме да контактуваме — опита Били.

Този отговор сякаш задоволи Кони. На Били му поолекна, мъжът май не знаеше нищо. А и обратното щеше да е странно. Коя жена разправя на баща си с кого спи?

— Говореше за вас — продължи Кони тихо.

Били само кимна. Какво е говорела? Колко? Не го е споменавала в есемесите и чатовете с родителите си, той беше проверил. Какво е казвала за него, когато са се виждали на живо, той, разбира се, нямаше как да знае. Трябваше да действа предпазливо, опипом.

— Да, както казах, поддържахме връзка, виждахме се от време на време.

— Тя каза, че сте специалист по техническите въпроси тук. — Кони размаха ръка из помещението. — Компютри и тем подобни.

— Да. Основно.

— Искам да ви покажа няколко неща. — Кони се завъртя към пейката, където беше оставил куфарчето си. — Може ли да седнем някъде?

— Говорих с шефовете й в Сигтуна, но не проявиха кой знае какъв интерес. — Кони отвори куфарчето.

Седяха на маса до прозореца в едно кафене на „Пулхемсгатан“ с две чаши кафе, които Били поръча, но които не докосваха. Кони премести вазата с цветя и сложи два листа на масата.

— Вижте — побутна ги той към Били, който се надвеси над тях.

Снимка, принтирана от профила на Йенифер в Инстаграм. Една от снимките, които той направи през седмицата в края на юни, когато остана сам в Стокхолм.

Селфи. От Лонгхолмен.

Йенифер усмихната в долния десен ъгъл на снимката на фона на лятното езеро и Вестербрун.

— Погледнете и тази — Кони му показа втория лист.

Също снимка на Йенифер, но по-стара и правена от нея самата. Били я позна веднага. Беше от миналата пролет, в Осло. На фона на вода, затова беше избрал точно нея за снимката от Лонгхолмен. Беше я смалил, поигра си със светлината, обърна я и огледално, но снимката си беше същата.

— Снимката е същата — повтори Кони като ехо собствените му мисли.

— Как така същата? — Били не смееше да вдигне очи към Кони. — Съвсем различни са.

— Йенифер е същата.

— Не съм сигурен, че разбирам… — смотолеви Били и се престраши да вдигне очи.

Гласът му издържа и не разкри нищо, затова се надяваше и лицето му да е невъзмутимо.

— Някой я е фалшифицирал — заяви Кони и посочи снимката от Лонгхолмен. — Гледайте косата. Стърчи по съвсем същия начин, само че тук — посочи снимката от Осло — вятърът духа отдясно, а на другата отляво. Обърната е огледално.

Тъй като началниците на Йенифер в Сигтуна очевидно не бяха повярвали на Кони, Били също погледна, изпълнен със здравословен скептицизъм, преди да се наведе и да се вгледа отблизо в двете снимки. Виждаше се ясно. Вятър откъм гърба развяваше косата на Йенифер по характерен и — трябваше да признае — лесно разпознаваем начин. Как е могъл да го пропусне? Проклинаше глупостта си. Толкова лесно е можел да го оправи.

— Какво се опитвате да кажете?

Кони се поколеба. Били вече знаеше накъде клони разговорът, но предполагаше, че бащата се опитва внимателно да подбере думите си, защото му е ясно как ще прозвучат. Полицията в Сигтуна вече го беше отпратила.

— Ето как стоят нещата: двамата с Карин, жена ми, говорихме за това, когато я обявихме за изчезнала през август. Не се бяхме чували с Йенифер от края на юни. Три пъти й звъняхме, тя нито веднъж не вдигна, и трите пъти ни прати есемеси, но така и не се обади…

— И? — прекъсна го Били.

— Говорих с някои от приятелите й — тогава, в началото на август, и пак, вчера и днес. Никой не я е виждал от двайсет и пети юни.

Били не отговори. Кони отново чукна с показалец върху снимките на масата.

— Ако са фалшиви, може да й се е случило нещо още през юни.

— Какво например? — изгледа го Били въпросително. — Крие се по собствена воля? Или?

— Не. — В тази кратка дума Кони съумя да вложи едновременно раздразнение и разочарование. — Ако се крие доброволно, няма причина да фалшифицира снимки.

Той си пое дълбоко въздух; ясно съзнаваше, че говори като човек, който не може да приеме, че дъщеря му е умряла, или поне не по този начин, и се хваща като удавник за сламка за най-малките признаци, че може да не е истина.

— Знам как звучи, но… — Той пак се вгледа в очите на Били и за първи път от началото на разговора имаше вид, че ще заплаче. — Тя беше лудетина. Обичаше предизвикателствата, но не би се гмуркала сам-сама в непозната пещера във Франция. Не беше безотговорна.

Били само кимна, докато бързо премисляше ситуацията. Всъщност извади огромен късмет, че бащата на Йенифер дойде точно при него. Кони не приличаше на човек, който ще се предаде без бой. Рано или късно някой щеше да му повярва и щеше да се разрови в изчезването и смъртта на Йенифер. Сега този някой щеше да бъде Били. Явно единственото, което Кони знаеше за него, беше, че е специалист по техническите въпроси в „Риксмурд“. „Компютри и тем подобни“, така каза. Фактът, че на Кони и през ум не му минаваше, че той може по някакъв начин да е замесен, Били приписваше на това, че е полицай и повечето хора с право не си представят, че полицай може да извърши тежко престъпление. Още не знаеше какво ще прави, но щеше да си спечели малко време, ако обещаеше да помогне на Кони.

— Звучи доста сложно — започна Били бавно, сякаш още се колебаеше дали да повярва на историята. — Но аз много харесвах Йенифер, така че мога да се заема. Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря ви, благодаря ви!

Не можеше да пропусне облекчението и признателността в гласа на по-възрастния мъж; ясно беше, че е бил подготвен за нов отказ.

— Ще се погрижа да получите достъп до всичко, което е правила във Фейсбук и тъй нататък от края на юни — продължи той. — Задръжте двете снимки, ако искате.

Били само кимна. Все още не беше сигурен какво ще прави оттук нататък; знаеше само, че не желае да остава още дълго в кафенето със скърбящия баща на Йенифер. Почти като по поръчка телефонът му иззвъня. Извади го. Торкел.

Другият му живот го търсеше.

 

 

Ваня още беше там, забеляза Били, когато бързо влезе в Стаята и седна на свободния стол до вратата.

— Извинявайте. Какво пропуснах?

— Нищо, чакахме те — отвърна Торкел и стана от мястото си в другия край на масата; пред него имаше тънка папка. — Нека да започна, като кажа колко съм щастлив, че всички отново сме заедно — изгледа той всеки един поотделно. — Вече всичко е както трябва.

Урсула понечи да вметне, че щом Себастиан го няма, няма как да са всички, но се въздържа. Предвид присъстващите подобен коментар вероятно щеше да развали досега доброто настроение.

— Какво, връщаш ли се? — попита Били Ваня и се протегна към една от бутилките минерална вода на масата.

— Да, връщам се.

— Супер. Ама защо, нали в Упсала ти харесваше?

— Така е. После ще ти разправя.

— За съжаление ще се наложи да го кажем още сега — обади се Торкел. — Сутринта са открили труп в апартамент в Йевле — продължи той, вперил очи във Ваня, докато придърпваше папката от масата и я отваряше.

Ваня сбърчи чело. В погледа на Торкел имаше нещо почти извинително. Сякаш знаеше, че следващите му думи няма да й харесат.

Труп в Йевле.

Какво общо имаше това с напускането й на Упсала?

Йевле беше част от полицейска област Йевлеборг, която на свой ред беше част от полицейски регион Мит, чиято централа беше в Упсала. Където се намираха Ане-Ли и Себастиан Бергман. Но това беше всичко. Затова ли щяха да говорят за напускането на Ваня? Струваше й се пресилено.

Щом видя снимките, които Торкел нареди на масата, обаче, разбра, че не е.

Точно обратното.

— Да го вземат мътните! — не можа да не възкликне, като ги погледна.

И Урсула, и Били се обърнаха любопитно към нея, но тя само потъна по-дълбоко в стола, скръсти ръце и притисна брадичка към гърдите си като намусено дете, загледана мрачно в Торкел и в снимките на масата и ясно съзнаваща накъде вървят нещата.

— Ребека Алм — посочи Торкел една от снимките, на която жена лежеше по корем върху легло.

Краката й висяха от ръба.

Гола от кръста надолу, ако не се броят чорапите.

С чувал на главата.

— Както казах, открили са я сутринта, намерил я някакъв представител на хазяите. Незабавно я свързали с течащото разследване в Упсала, затова те са получили случая.

— Ане-Ли го е получила — вметна Ваня.

— Да — потвърди Торкел.

— Някой ще ни обясни ли, или трябва да гадаем за какво говорите? — попита Урсула и се обърна към Ваня.

Тя погледна към Торкел, който на свой ред вдигна леко рамене и й даде знак тя да отговори. Ваня си пое дълбоко дъх и се поизправи на стола:

— Разследваме сериен изнасилвач, който приспива жертвите си и им слага чувал на главата. Точно като този. — Посочи снимките, които Торкел беше наредил; Били се пресегна през масата и ги придърпа към себе си. — Ане-Ли, шефката ми там, привлече Себастиан в разследването, затова аз напуснах — завърши Ваня.

— А сега е повикала и нас — отбеляза Били.

— Както тя каза, вчера имахме изнасилвач, днес по всяка вероятност имаме убиец — кимна Торкел утвърдително.

— Добра е в това отношение — додаде Ваня. — Намира помощта, от която се нуждае.

Разочарованието, което се криеше в думите й, беше осезаемо. Хубаво беше да се използват всички налични ресурси, но това означаваше, че ще й се наложи пак да работи със Себастиан. На всички щеше да им се наложи пак да работят със Себастиан.

— Длъжни сме да поемем случая — каза Торкел и вече никой не можеше да сбърка извинителния тон на гласа му.

— Наясно съм — отвърна Ваня, малко по-грубо, отколкото възнамеряваше.

— Е, какво мислиш? — попита Торкел, отиде при Били, взе снимките на Ребека и ги прибра в папката. — Какво мислиш да правиш?

Какво всъщност мислеше? По някакъв странен начин се чувстваше по-скоро изтощена, отколкото разстроена. Сякаш беше невъзможно да избяга на Себастиан Бергман. Той отново и отново успяваше да се намести в техните разследвания, да се доближи до екипа и до нея. Нямаше значение колко пъти се отърваваха от него — той винаги се връщаше. Като бумеранг, дявол да го вземе. Ако тя вярваше в някакви висши сили, в кармата или в съдбата, щеше да реши, че незнайно защо е писано този непоносим задник винаги да е до нея.

Като наказание.

Като изпитание.

Като нещо предопределено.

— Явно няма да се отърва от него… — обобщи тя мислите си и сви рамене.

— Има други отдели, в които можеш да работиш — промърмори Торкел.

Вярно, но той вече я беше прогонил от Упсала, нима ще я пропъди и от „Риксмурд“? Това беше нейната работа. Тук й беше мястото. Не неговото. Имаше си граници колко власт може да му позволи да упражнява над нея. Време беше да ги защити. Точно като миналия път, когато той се върна и тя обмисляше да напусне. Това беше твърде лесно. Твърде страхливо.

— Не, действаме. Ще трябва да извлека най-доброто от ситуацията.

— Сигурна ли си?

Ваня само кимна в отговор.

— Като отидем там, ще видя какво мога да направя, но не е сигурно, че ще успея да изискам да го махнат.

— Знам.

— Макар и да не ми се вярва някой оттук присъстващите да иска отново да работи с него — продължи Торкел и погледна Урсула и Били.

Били кимна утвърдително, но някак разсеяно. Урсула усещаше, че започва да се ядосва. Тя се беше противопоставила най-твърдо срещу връщането на Себастиан, когато той се появи. Тогава. Първия път. Оттогава се бяха случили много неща, а когато възрастни хора се настройваха един друг срещу него, нямаше намерение да мълчи дълго. Майната му на доброто настроение.

— Аз пък нямам нищо против пак да работя с него — заяви спокойно и впи очи в другите, един по един, все едно ги приканваше да й отговорят.

Никой не го направи, но Ваня я изгледа сякаш я е предала, след което стана и излезе от Стаята.

— Добре, да действаме — въздъхна Торкел и почувства, че усещането за щастие от сутринта си е отишло.

И както винаги Себастиан Бергман имаше пръст в това.

 

 

Трупът още беше в спалнята.

Били изведнъж осъзна, че се е спрял на прага и се е вторачил в мъртвата жена в леглото. Невъзможно беше да избяга от тези мисли.

В колата към Йевле — двучасово пътуване, което беше успял да намали на час и половина — се беше колебал дали да повдигне въпроса за Йенифер. Все пак няколко пъти бяха работили заедно. Дори Урсула беше одобрила Йенифер, ако той помнеше правилно. Най-естественото нещо на света щеше да е да ги пита дали са чули за станалото; същевременно обаче се тревожеше да не се издаде с нещо. Мю не забеляза нищо, но пък тя не беше полицайка, нито работеше с него от години.

Освен това Ваня беше като детектор на лъжата.

Един фалшив тон, секунда колебание и тя се впиваше в теб като кобра.

Само че ако той не повдигнеше въпроса и по-късно научеха, че е знаел през цялото време, също щеше да изглежда странно. Тъкмо отваряше уста, когато изведнъж се вцепени.

Ваня знаеше за изневярата му.

Беше й признал в момент на слабост, когато го мъчеха угризения. Сега му се струваше почти нелепо — да те мъчат угризения, задето си изневерил; но тогава стана точно това и той й каза.

Дали й беше споменал с кого?

Трябваше да се замисли. Не, май не. Или? Опита се да си припомни сцената. Преглеждаха записи от охранителни камери, търсеха една каравана.

Той й призна.

Тя попита с кого.

Той отговори… че няма значение с кого.

Да, точно така. Сигурен беше. Но колебанието оставаше: да каже ли нещо, или не?

— Чухте ли за Йенифер? — попита в този момент Ваня и с това реши въпроса.

— Да, аз чух — кимна Урсула. — Ужасно. Вие май общувахте и извън работата? — обърна се тя към Били.

— Видяхме се няколко пъти, след като ходихме заедно до Кируна, но рядко — отвърна той, съсредоточен върху пътя и шофирането.

— Никога не съм я харесвала особено — призна Ваня тихо от задната седалка и се загледа през страничното стъкло в пейзажа, който профучаваше покрай тях със скорост, достатъчна за отнемане на шофьорската книжка.

— Само защото тя те замести — отвърна Били, доволен от бързия обрат в разговора; внимаваше по никакъв начин да не намекне, че Йенифер е била по-добра от Ваня.

Да не ги сравнява като полицайки.

Веднъж беше сравнил себе си с Ваня и състезателните й инстинкти, както и неспособността й да приеме, че не е нужно винаги да е най-добрата, доведоха до разрив в отношенията им. Дотогава бяха като брат и сестра, сега бяха колеги, даже приятели, но онази близост и доверие между тях така и не се възстановиха. Може би така беше по-добре, помисли си Били. Ако бяха по-близки, може би щеше да й каже с коя е изневерил.

И така беше достатъчно лошо.

— Не, просто не я харесвах — заяви Ваня. — Все искаше работата да е супервълнуваща. Да тича и да гони, и да стреля без спиране.

— Това ми се струва малко несправедливо — възрази Били.

— Гмуркала се е сам-сама в пещера във Франция.

— И е умряла!

Извика го по-силно и по-остро, отколкото възнамеряваше. Гласът му потрепери леко и в колата настъпи мълчание.

— Извинявай, беше безчувствено от моя страна — чу се тих глас от задната седалка. Ваня сложи ръка на рамото му и го стисна. — Съжалявам, знам, че я харесваше.

— Няма нищо…

Той натисна газта още по-здраво и повече не говориха за Йенифер. Били се надяваше така и да продължат.

— Извинете.

Едно от техническите лица се мъчеше да се промъкне покрай него. Били се отдръпна и дълбоко си пое дъх.

Стегни се.

Мина през кухнята и се върна в хола. Техническите лица още не бяха намерили нито мобилен телефон, нито компютър, но и не бяха претърсили шкафовете и долапите. Оттам смяташе да започне.

Да бъде добър полицай.

Нямаше да мисли за Йенифер.

Тя щеше да заема все по-малко място в съзнанието му.

Писъкът щеше да се превърне в шепот.

 

 

Ваня седеше на стълбите, облегнала гръб на стената, с много ранен доклад — всъщност това бяха записките на полицаите, пристигнали първи на място — в ръце. Тя нямаше кой знае какво да прави на самото местопрестъпление. Това беше специалността на Били и най-вече на Урсула. Но идването й в Йевле отложи срещата със Себастиан с още няколко часа.

Тя плъзна поглед по текста.

Рашид Насир дошъл малко след девет сутринта. Отворил с ключ и открил трупа. Сигналът до 112 постъпил в 9:16 часа. Първият полицай пристигнал след по-малко от десет минути, потвърдил информацията от Рашид, отцепил мястото и повикал колеги и технически персонал. Техническите лица още работеха в малкия апартамент, но единственото, което бяха съобщили, беше, че няма следи от насилие върху входната врата. Намираха се на третия етаж, така че не беше вероятно извършителят да е влязъл през прозореца. Ваня си отбеляза да провери колко ключа има за жилището. Рашид е имал един. Може да е имало и други. Това горе-долу изчерпваше събраната дотук информация. Още никой не беше говорил със съседите. Нито дума кога за последно някой е виждал Ребека. Нищо за това откога живее тук. Никакви данни за нея. Ваня предполагаше, че Карлос вече е събрал почти всичко; ако не, Били щеше да го свърши за нула време, когато се върнеха в участъка; но тя така и така беше тук — можеше да свърши нещо по-полезно, отколкото да стои на стълбите.

Надигна се и отиде до съседната врата; позвъни. Отвориха й незабавно, сякаш човекът — брадат мъж на около трийсет и пет, облечен в карирана фланелена риза и торбести сини джинси — е стоял зад вратата и е наблюдавал ставащото на площадката през шпионката.

— Здравейте, Ваня Литнер, „Риксмурд“ — представи се тя и показа полицейската си карта. — Мога ли да ви задам няколко въпроса?

— Разбира се — отговори мъжът, но вниманието му се раздвояваше между Ваня и детския плач откъм стаята зад него, който ставаше все по-пронизителен. — Влезте, влезте. Мислех, че ще заспи пак… — Мъжът отвори вратата широко и се скри някъде навътре в апартамента.

След миг плачът се чу още по-ясно, след като се отвори врата и мъжът заговори успокоително на някого. Ваня влезе, затвори и се промъкна покрай бебешката количка в антрето. Право срещу нея имаше открехната врата, зад която видя неоправено двойно легло. Зави наляво и се озова в хола. Сив диван до кръгла масичка от някаква тъмна дървесина с рафт отдолу. Съвсем различен вид фотьойл с табуретка до дивана. Светли, прясно боядисани стени с картини, избрани не заради стойността им, а явно защото просто са им харесали. Разхвърляни играчки по пода, детска печка до стената под прозореца. Дом, в който живееха хора. Разхвърлян домашен уют. На Ваня й харесваше.

— Седнете, седнете — посочи мъжът дивана, когато се върна от съседната стая, която Ваня прие за детска, тъй като той носеше на ръце сънливо момченце по памперс и фланелка и с биберон в устата.

Ваня помаха лекичко на детето, което си разтърка окото с опакото на ръката, след което бързо извъртя глава и притисна лице в брадатата шия на баща си. Ваня седна и погледна към кухнята, където отиде мъжът, извади буркан детска храна, свали капачката и го пъхна в микровълновата. Докато чакаше да се стопли, той напълни едно бебешко шише с вода и го даде на момченцето, което пи жадно, докато наблюдаваше Ваня с очи, изпълнени с новопробуден скептицизъм.

Юнатан щеше да стане добър баща, хрумна изведнъж на Ваня. Могат да си живеят така. Бяха говорили за това. За деца. Най-вече на шега, но не съвсем. Чувстваха го като естествена следваща стъпка, стъпка, която тя много искаше да направи с Юнатан. Догодина навършваше трийсет и пет.

— Как се казвате? — попита тя мъжа, който тъкмо нареждаше лигавче, дълбока пластмасова чиния и зелена пластмасова лъжица на масичката на детското столче.

— О, сори, Пиер се казвам. А това е Грим — кимна той към сина в ръцете си.

Микровълновата изпиука и Пиер отвори вратичката, извади буркана и го сложи на плота. Остави Грим в детското столче. Момченцето веднага захленчи и протегна ръце, за да го вдигнат пак.

— Да, да, да, почакай мъничко — каза Пиер и взе буркана детска храна, седна до Грим край кухненската маса и изсипа съдържанието в чинията, разбърка го и го духна да изстива, докато слагаше лигавчето на Грим, а накрая пъхна зелената пластмасова лъжичка в храната и бутна чинията към Грим, който грабна лъжицата и се зае да загребва храна по посока на устата си с променлив успех. „Явно Пиер не за пръв път е сам вкъщи със сина си“ — помисли си Ваня.

— Съседката ви Ребека — започна Ваня, когато положението най-сетне изглеждаше под контрол и Пиер можеше да раздели вниманието си между нея и сина си. — Откога живее тук?

— Не знам точно, ние се нанесохме преди близо две години и половина и тя си беше тук.

— Значи не я познавате много добре?

— Даже никак. Опала… — Той бързо се наведе и бутна ръката с пълната лъжица обратно над масата, тъй като Грим имаше вид, че възнамерява да дирижира с отривисти движения. — Падаше си малко чудачка.

— В какъв смисъл?

— Никога не поздравяваше, все нещо си мърмореше, беше против всичко, почти никога не я виждахме. — Той взе лъжицата, с която беше сипал храната, събра падналото по лигавчето и го върна в чинията. — Мислеше, че я преследват.

— Кой? — Ваня се поизправи на дивана.

— Не знам, според мен и тя самата не знаеше, но точно затова стана цялата тая история с датчиците за пожар.

Ваня стана от дивана и отиде до масата, придърпа един стол и седна. Грим я изгледа ококорено с лъжицата в уста.

— Разкажете ми.

 

 

Докато Били, Ваня и Урсула стигнат до Упсала, беше станало късно следобед. Ваня показа на Били къде може да остави колата, погрижи се да получат пропуски и карти и ги качи на осмия етаж. Бутна вратата на отдела, който бе напуснала преди малко повече от половин денонощие и където в момента Карлос и Себастиан седяха зад бюрата. И двамата вдигнаха очи, и за миг Ваня изгледа Себастиан ядно, преди да се насочи към Карлос.

— Това са Били и Урсула, колеги от „Риксмурд“ — представи ги тя и Карлос стана да посрещне новодошлите.

— Карлос Рохас, добре дошли.

Ръкуваха се и след това Карлос се обърна към бюрата до прозорците:

— Аз седя тук, Себастиан — ей там — посочи той. — Предполагам, че Ваня ще заеме своето си място, но всеки да сяда където иска. За пароли, потребителски имена и тем подобни можете да се обръщате към мен.

— Благодаря — отговориха Били и Урсула и всички се пръснаха из малката стая.

Били зае бюрото възможно най-далече от прозореца, Урсула — това срещу Себастиан. Усмихна му се, докато сядаше, но неговото внимание беше насочено другаде.

Към Ваня.

Разбира се.

Той стана и отиде при нея.

— Здравей — започна и се постара да изглежда колкото може по-открит и изпълнен с угризения. Не че тя го удостои поглед, но все пак. — Знам, че не ме искаш — продължи той с тих глас.

— И въпреки това си тук — отвърна тя, подмина го и отиде при старото си работно място.

Себастиан се поколеба. Когато Торкел дойде, той го попита за Ваня и научи, че и тя ще идва. Че не е доволна, но смята „да извлече най-доброто от ситуацията“. Не му беше ясно какво точно значи това. Вероятно щеше да се старае да го отбягва на всяка цена.

Разбираемо. Но той не можеше да го позволи.

Нуждаеше се от нея.

Това беше последният му шанс да оправи нещата. Този път нямаше намерение да го пропилява. Нямаше да я предава, нямаше да руши. Малко по малко тя щеше да го приеме. Не като баща, той вече дори не смееше да се надява на това, но поне като човек. Като човек, когото да търпи. Жалка работа, но и на толкова щеше да се радва. Нямаше да е лесно, той го знаеше, но смяташе да следва плана, който намисли в асансьора преди първата им среща.

— Този път ще е различно — каза той и я последва до бюрото й.

— Не ми се вярва — отсече тя и седна с гръб към него.

— Ще бъдем просто колеги, които работят по случай. Нищо друго. Обещавам.

— Досега не си спазил нито едно свое обещание, така че…

Какво да отговори на това? Не помнеше всички свои обещания, но подозираше, че ги е нарушил до едно. Обикновено така правеше. От малките от рода на „разбира се, че ще остана за закуска“ до големите като „винаги ще те пазя“. Целият му живот беше изтъкан от лъжи и нарушени обещания.

— Знам, че направих някои глупости, че те нараних, но…

Тя се завъртя на стола и го погледна в очите за първи път, откакто влезе в стаята.

— Имаш ли нещо да кажеш за случая?

— Какво? Не. Или може би да… — Той хвърли поглед към кабинета на Ане-Ли, където двамата с Торкел разговаряха, седнали на креслата. — Но Торкел каза, че ще има съвещание веднага щом и вие дойдете, затова ще почакам.

— Защо тогава ми висиш на главата?

— Моля?

— Нали ще бъдем просто колеги, които работят по случая. Нищо друго.

Тя се облегна назад, скръсти ръце на гърдите си, сякаш държеше да покаже, че се дистанцира от него с цялото си същество. Не само с думи.

— Ако нямаш да ми казваш нищо по случая, защо си при мен?

— Колегите понякога си говорят — промълви той.

— Не и ние — заяви тя твърдо и демонстративно му обърна гръб.

Себастиан остана още няколко секунди, чудейки се дали е разумно да настоява, но реши, че само ще я раздразни още повече, ако продължи.

— Окей… — промърмори той и я остави.

Видя, че Урсула го гледа с лека усмивчица, която не можеше да изтълкува ясно — развеселено съчувствие може би, ако съществува такова нещо. Ако Ваня беше най-малко доволна да го види отново, а Урсула — най-много, трябваше да има и един някъде по средата. Поне така предполагаше Себастиан. Най-добре да ги мине всичките наведнъж, помисли си той и се затътри към Били, който нареждаше оборудването си.

— Здравей, отдавна не сме се виждали.

— Да.

Нещо в краткия отговор му подсказа, че Били нямаше да има нищо против, ако раздялата им беше продължила и по-дълго.

— Как си? — попита Себастиан приседна на ръба на бюрото.

Били му хвърли поглед, който показваше, че разбира какво се крие зад въпроса — нещо повече от любопитство за общото му здравословно състояние. Себастиан беше от малцината, всъщност единственият, който знаеше за мрачните му подтици. Който беше виждал колко далеч е готов да стигне.

— Добре съм, благодаря — отвърна Били неутрално. — Ти как си?

— Без разходчици до зоомагазина или до кучешкия приют? — продължи Себастиан, без да откъсва очи от колегата си.

Били се надигна и се огледа. Никой от другите в стаята нямаше вид, че ги слуша. Той пристъпи към Себастиан и сниши глас:

— Тази шегичка взе да се изтърква.

— Не беше шегичка.

— Престани. Говоря сериозно. — В гласа му се прокрадна грубост, която подсказа на Себастиан, че наистина говори сериозно. — Знам какво видя, но това беше преди. Един път. Оттогава нищо не е ставало.

— Добре, хубаво.

— Така че престани.

Той се наведе съвсем близо до него, Себастиан усети дъха му върху лицето си. Няколко секунди се измерваха мълчаливо с поглед. За миг Себастиан почувства нещо.

Че Били може да е опасен.

И то не само за някоя котка.

— Добре, преставам.

— Хубаво — отдръпна се Били и продължи да подготвя новото си работно място. — Значи ще е готино пак да работим заедно — продължи той, все едно размяната на реплики от последните секунди не се е състояла.

Себастиан стана от бюрото и се върна на мястото си, където го чакаше Урсула. Тя го прегърна за момент за добре дошъл.

— Радвам се да те видя.

— Един от трима — усмихна се Себастиан и направи неопределен жест по посока на Ваня и Били. — Повече от обикновено.

Урсула знаеше, че се шегува, но за жалост беше съвсем прав.

 

 

И седмината се бяха събрали в голямата конферентна зала, в сравнение с която Стаята на Кунгсхолмен все едно се нуждаеше от спешен ремонт. Лакиран зигзагообразен паркет с голям правоъгълен червен килим под масивна дъбова маса за дванайсет души. Черните кожени столове с висок гръб бяха по-удобни от повечето в собствения му дом, помисли си Били, когато седна. На тавана висеше модерно функционално осветление под формата на три продълговати алуминиеви тръби с крушки в тях. Бяла дъска с няколко снимки и карта на Упсала на едната стена. Картата беше сложена под тънко стъкло, върху което директно да се пишат бележки, та да могат да се изтриват, когато вече не са актуални или трябва да се променят. Торкел си помисли, че трябва и в Стаята в Стокхолм да се сдобият с такава. До другата стена беше поставен шкаф с отворени врати, зад които се виждаха офис оборудване, хартия, бележници, химикалки, папки и лепящи листчета на старателно подредени купчинки. Върху шкафа беше оставена купа с плодове и няколко бутилки вода и кола. От тавана висеше свръхмодерен проектор, насочен към стената с бялата дъска, където беше навито платно. В двата ъгъла имаше екрани за видеоразговори на въртящи се поставки. През годините „Риксмурд“ бяха работили в много зали из цялата страна, но тази беше без съмнение най-луксозната. Имаха чувство, че ще провеждат среща на акционерите в някаква международна корпорация с дългогодишни традиции, вместо да говорят за убийства и изнасилвания.

— Така — започна Ане-Ли и пусна последната завеса на червени и оранжеви ивици пред прозорците към коридора, за да им осигури пълно усамотение. — Първо да обсъдим големия въпрос и да се приключва. Себастиан…

Всички се завъртяха към Себастиан, който тъкмо се беше облегнал удобно на стола до Урсула с бутилка минерална вода в ръка.

— Той остава — натърти Ане-Ли. — Аз го искам тук, а разследването е мое.

— Обясних, че обикновено ние поемаме отговорността, когато пристигнем — обади се Торкел и погледна Ваня, но Ане-Ли го прекъсна:

— Не и тук. Приемам помощта на драго сърце, но няма да лазя като някакъв супервпечатлен провинциалист само защото стокхолмчаните са дошли.

Урсула усети, че започва да я харесва. Отношението, но също и простия факт, че използва думата „провинциалист“. Урсула отдавна поддържаше тезата, че компетентността сред колегите намалява пропорционално на отдалечеността им от столицата. Тези й думи може би означаваха, че е намерила сродна душа в лицето на новата им колежка и водеща разследването.

— Но знаем също — продължи Ане-Ли и този път се обърна директно към Себастиан, — че ти няма да си развяваш оная работа и ще се държиш прилично, иначе си тръгваш.

Да, Урсула определено я харесваше.

Себастиан кимна и отпи от водата, избърса си устата с опакото на ръката.

— Може ли да си я вадя, за да пикая от време на време?

Ане-Ли дори не го удостои с отговор. Придърпа стола откъм късата страна на масата и седна.

— Добре, приключихме с този въпрос. Да минем към важните неща. Кой ще започне?

Тя плъзна поглед около масата. Карлос се изправи и закопча тънката грейка, която носеше върху ризата и плетения пуловер, след което застана отпред и закачи до другите снимки на бялата дъска увеличена паспортна снимка на жена. Рядка кафява коса на клечки, тъмни очи, изпъкнали скули, тънки устни.

— Ребека Алм, на 30 години, родена в Несшьо, мести се в Йевле на 22, тоест е живяла там осем години. Работела на половин ден в училищния стол на „Енгскулан“, частно християнско училище. Не общувала кой знае колко с колегите. Като цяло била доста саможива. Не е била диагностицирана, но колежката й, с която говорих, смяташе, че от време на време е страдала от депресия или нещо подобно — завърши Карлос. — Това е засега, продължавам с нея.

Карлос кимна леко, сякаш за да подчертае, че е приключил, и се върна на мястото си.

— Намерихме телефон в жилището, но не и компютър — продължи Били и кимна към снимката на Ребека на стената. — Ще го прегледам веднага щом мога и ще видя дали мога да я намеря в социалните мрежи.

— Според съседа й вярвала, че я преследват — вметна Ваня.

— Кой? — надигна се Торкел с интерес.

— Не знаеше — сви рамене Ваня. — Но отказвала да сложи противопожарна система, смятала, че в датчиците има камери.

— Защо му е на някого да я наблюдава? — учуди се Ане-Ли и стана да напише „наблюдавана?“ до снимката на Ребека. — Все с някого би трябвало да е говорила за това.

Тя се завъртя към Карлос, който също като Ваня сви рамене:

— Не, доколкото знаем. Поне засега.

— Така, знаем ли от колко време е мъртва?

Урсула се протегна на стола. Себастиан я изгледа с крайчеца на окото. Питаше се дали поканата за вечеря още е в сила. Иначе го чакаше поредната празна хотелска стая. Той възнамеряваше да направи всичко по силите си да спази обещанието за промяна и подобрение, което даде на Ваня, и няколко часа с Урсула щяха да го улеснят.

— Предвид условията и състоянието на трупа бих предположила две седмици, плюс-минус няколко дни.

— Съседът й я видял на втори октомври — каза Ваня.

— Тогава за последно се появила и на работа — добави Карлос.

— Никой ли не е забелязал отсъствието й? — попита Ане-Ли, докато записваше 2.10 с въпросителен знак след името на Ребека.

— Да, звънели са й, две колежки ходили дотам, но не отворила и те… — Той разпери ръце в жест, който показваше, че интересът на колежките й е свършил дотам. — Изглежда, през годините е изчезвала от време на време, но винаги се е връщала.

Самотница.

Градовете бяха пълни с тях. Колкото по-големи, толкова повече.

Хора като Ребека, които можеха да изчезнат за дни, за седмици, без никой да забележи. Себастиан се зачуди колко ли време ще мине, преди да открият него, ако получи инфаркт в дома си на „Грев Магнигатан“. Дълго. Вероятно повече от две седмици. На кого щеше да липсва? На Урсула може би. Но не дотолкова, че да се разтревожи дали не му се е случило нещо.

— Никой ли не е забелязал миризмата? — попита Ваня.

— В апартамента беше доста хладно, тя е била дребна и слаба, едва ли не мършава, почти не е имало процес на разлагане, на практика се е мумифицирала — обясни Урсула.

Пак беше нещо, помисли си Себастиан. Със своите допълнителни килца около талията той вероятно щеше да замирише. Може би миризмата дори щеше да се процеди през пода до апартамента на старата Екеншьолд на долния етаж. Оттук нататък това щеше да му е оправданието да не обръща внимание, когато лекарят му каже, че ще му дойде добре да свали някой и друг килограм.

— Аутопсията ще покаже дали има следи от сперма и от приспивателно в кръвта — продължи Урсула и разлисти записките, които беше отворила на масата пред себе си. — Имаше бледа синина на гърлото от нещо, което би могло да е игла, но ще бъдем съвсем сигурни след аутопсията — заключи тя и се облегна назад на стола.

Ане-Ли кимна, после отиде при картата и взе тънък маркер.

— Ида Рийтала е нападната тук — тя нарисува малко кръгче на картата и сложи единица до него, — Старото гробище, на 18 септември.

Ане-Ли написа 18.9. до кръгчето.

— Следва Тересе Андершон, пет дни по-късно, тук. — Друго кръгче, двойка и дата 23.9. — После той се мести в Йевле. — Тя написа името на Ребека извън картата и 2.10. с въпросителна.

— Клара Валгрен, тук, на 13 октомври. — С кръгче, четворка и 13.10. писането приключи.

Ане-Ли остави маркера и отстъпи назад. Всички гледаха картата мълчаливо.

— Упсала, Упсала, Йевле и пак Упсала — проговори Себастиан.

— Да, какво значи това? — почуди се Карлос.

— Сочи, че жертвите може да са избрани целенасочено — отговори Ваня вместо Себастиан и той изпита известна гордост.

Правилно мислеше. Мислеше като него.

Момичето на татко.

— Или поне Ребека — разгърна той тезата и хвърли на Ван възхитен поглед, който тя, естествено, игнорира. — Има ли връзка между Алм и жертвите в Упсала?

— Не, доколкото знаем — отговори Карлос. — Но още не сме говорили с другите три.

— Има връзка между Ида и Клара — вметна Ваня.

— Каква?

— Познават се. Пеели заедно в хор.

Себастиан кимна. Две от жертвите се познаваха, за третата извършителят беше отишъл в друг град. Може би бяха напипали следа.

— Знаем ли как е влязъл? — обърна се Торкел към Били и Урсула, които бяха проверили апартамента.

— Не — поклати глава Урсула. — Ключалката е непокътната, опитваме се да проследим колко ключа съществуват.

— Може ли тя да го е пуснала?

— Намерението му е било тя да оживее, така че не е много вероятно, нали така? — отговори Себастиан, без да се опитва да скрие, че това е бил най-глупавият въпрос дотук.

— Може да е носел маска, да се е вмъкнал веднага щом е отворила вратата — процеди Торкел, като се мъчеше да скрие раздразнението и.

— Имаше ли шпионка на вратата? — обърна се Себастиан към Урсула, която кимна.

— Жена, която вярва, че я наблюдават, ще погледне през шпионката и ако човекът навън е с маска, едва ли ще му отвори — каза Себастиан с тон, все едно обясняваше нещо на петгодишно дете.

Торкел отвори уста, но Ане-Ли го изпревари:

— Имаш ли нещо, с което да допринесеш, или си тук само за да критикуваш останалите?

— Радвам се, че попита.

Себастиан стана и отиде при бялата дъска. Застана с гръб към другите и няколко секунди изучава снимките на нея. Понякога започваше лекциите си така. Като стоеше мълчаливо с гръб към публиката. Слушаше как глъчката утихва. Целеше да привлече вниманието, да нагнети напрежението.

— Ако може да е днес — обади се Торкел нетърпеливо.

Себастиан се обърна с въздишка:

— Извършителят е фантазирал за деянието си дълго време и по всяка вероятност е нападнал първата жертва в среда, която е познавал, която не е била далеч от дома му — започна той и посочи кръга с единицата на картата.

— Значи фокус върху Ида Рийтала — обобщи Торкел бързо. — Друго?

Себастиан го изгледа. Струваше му се, че Торкел иска да го представи в лоша светлина, може би като първа стъпка към отърваването от него.

Нямаше да се получи.

— Може би е познавал жената или поне я е виждал преди, възможно е да я е следил, да е изучавал навиците й. Постарал се е изненадите да са сведени до минимум.

Себастиан пак се обърна към дъската, този път посочи окачените на нея снимки:

— Мотивът в такива случаи обикновено е власт и контрол, макар и да не можем да отхвърлим чистото женомразство. Но методът сочи към нещо по-сложно.

Той погледна останалите и забеляза, че е привлякъл интереса им. Изкуши се да направи нова пауза за повече драматизъм, но устоя.

— Това, че ги приспива, може да се дължи на две неща: не вярва, че ще успее да го извърши, ако жертвата е будна, или иска да има усещане за тотален контрол.

Били вдигна очи от документа, който четеше. Въобразяваше ли си, или това беше намек към него?

— Ако приемем, че е второто — продължи Себастиан, — значи по всяка вероятност този човек е експериментирал с контрол и подчинение и преди. В сексуален контекст.

Този път Били не си въобразяваше, при тези думи Себастиан определено му хвърли поглед.

— Някакъв вид садомазохизъм? — попита Ваня и лекото поклащане на главата показа, че тя наистина не можеше да разбере кой може да си пада по такъв вид секс.

Били обаче разбираше.

Контролът. Опияняващата власт. Удовлетворението.

— При всички случаи някаква форма на доминация — потвърди Себастиан. — Ако става дума за несигурност дали изобщо може да извърши деянието, значи извършителят по всяка вероятност има малък или никакъв, сексуален опит и доколкото го е имал, е бил лош.

— Как ще го открием? — попита Ане-Ли.

— Втората категория е трудна, защото този тип хора обикновено са самотници — въздъхна Себастиан. — В другия случай, ако имаме късмет, може да се е свързал с кръговете на БДСМ, но не му е било достатъчно.

— Чувалът също ли е свързан с контрола? — поиска да знае Урсула.

— Изпълнява две функции. Първо, мярка за сигурност — дори да се събудят, няма да могат да го идентифицират.

— Това значи ли, че го познават? — обади се Ваня.

— Не е задължително, може да става дума и за чувство на вина. Той изпитва нужда да ги обезличи. Да заличи лицата им. Буквално.

— Сигурни ли сме, че Ида Рийтала е първата жертва? — попита Били.

— Датата ни дава известна насока — подхвърли Себастиан язвително и си помисли, че наградата за най-тъп въпрос се изплъзва на Торкел по посока към Били.

— Може да има и други жени, които не са искали, страхували са се да съобщят в полицията — защити се Били, впил предизвикателно очи в Себастиан.

— Необичайно е при брутални изнасилвания — възрази Себастиан, но колкото и да му беше неприятно, трябваше да признае, че има нещо вярно в думите на колегата му. Торкел щеше да си задържи наградата.

— Засега ще се съсредоточим върху Ида — реши Ане-Ли. — На пресконференцията довечера ще помолим за съдействие, ако някой е станал жертва на нападение.

Тя стана, сякаш за да даде знак, че съвещанието е приключило.

— Как стоят нещата с охранителните камери по пътя до дома на Ида? — попита Били, докато събираше материалите от масата.

— Има няколко, но нито една с пряко наблюдение на мястото на нападението — отговори Карлос.

— Може ли да видя записите?

— Разбира се.

— Ако има връзка между жертвите, искам да го знам преди пресконференцията — додаде Ане-Ли.

Всички кимнаха и срещата приключи. Ваня стана и първа излезе от залата, без дори да погледне към Себастиан. На път към бюрото си той хвърли бърз поглед към Ане-Ли, която му кимна одобрително и се усмихна доволно. Той се радваше, когато го оценяваха, но не за нейното одобрение се бореше в момента.

 

 

Тя беше наранена.

Себастиан го забеляза в мига, в който Ида открехна вратата, колкото позволяваше веригата, след като той и Урсула показаха полицейските си карти през шпионката. Тя не се чувстваше добре и не ги искаше в дома си, поне не него, помисли си той, когато Ида неохотно ги покани в хола в задушния апартамент, където двамата седнаха един до друг на дивана. Тя самата остана права до вратата, сякаш готова да побегне при най-малкия признак на опасност. Себастиан забеляза как нервно върти между пръстите си кичура коса, който висеше над бузата й, и същевременно хапеше долната си устна. В онази нощ на Старото гробище нещо се беше пречупило в тази слаба жена с хлътнали очи. Нещо, което не се беше излекувало, не се беше оправило.

— Защо не седнете? — попита Урсула любезно и кимна към фотьойла до прозореца.

— Така ми е добре — поклати глава Ида. — Какво искате?

— Познавате ли жена на име Ребека Алм?

Ида само поклати глава.

— Никога не сте виждали тази жена? — Урсула постави снимка на масата и я побутна към Ида, която направи крачка напред и я погледна отдалеч, без да я докосва.

Отново поклати глава.

— Не, не я познавам. — Тя вдигна очи от снимката и ги насочи право към Урсула. — Защо питате?

— Случило й се е същото като на вас — намеси се Себастиан, преди Урсула да успее да отговори. — В Йевле — добави той с надежда Ида да се почувства в малко по-голяма безопасност, като чуе, че мъжът, който я е наранил, се е преместил, че помежду им има доста километри.

Нямаше нужда да казват повече, да разкриват всичко. Че този път нападението е завършило със смърт и че е извършено в дома на жертвата; не беше информация, от която тя се нуждаеше. Това щеше да й отнеме единственото място, където се чувстваше в безопасност. У дома. Разбира се, оставаха броени часове, докато пресата научеше за връзката между случаите и за смъртта на Ребека, но Себастиан имаше чувство, че изолацията на Ида включваше и новините, и интернет. В най-добрия случай тя изобщо нямаше да научи.

Ида само кимна, не попита нищо повече, не се поинтересува как, кога, защо, дали имат някаква следа.

Няколко секунди мълчание.

„Тя е наранена — помисли си той отново. — Цялото й същество излъчваше шок и объркване“. Урсула прибра снимката и се изправи.

— Значи никога не сте я виждали преди?

Ида за пореден път поклати глава. Урсула заобиколи масата и погледна към Себастиан, време беше да си вървят.

— Помага ли ви някой? — попита той меко и остана на дивана. — Със станалото?

— В какъв смисъл?

— След подобно разтърсващо преживяване не сме на себе си, нуждаем се от помощ, за да се възстановим, от някого, с когото да поговорим.

— Моля се.

— От някой освен Бог.

Ида го погледна за първи път, откакто дойдоха:

— Не вярвате, че той може да ми помогне?

Себастиан не отговори веднага. Той самият не вярваше в никакви по-висши сили. Беше убеден обаче, че вярата и религията могат да дадат на човек усещане за принадлежност, за участие в нещо по-голямо, ред, смисъл. Вярата в нещо, в каквото и да е, действително можеше да помогне в много ситуации. Но той беше също толкова убеден, че една млада жена, преживяла тежка травма, се нуждае от нещо друго, нещо повече.

— Вярвам, че способността му да ви помогне пряко в ежедневния живот е донякъде ограничена.

— Вие не вярвате в Бог и Исус — отсече Ида и прозвуча сякаш си е изградила представа що за човек е Себастиан и по нея си е създала мнение за него.

— Родителите ми вярваха — отвърна Себастиан искрено в опит все пак да осъществи някаква връзка.

— Но не и вие — настояваше Ида. — Затова не разбирате как помага той, стига само да му се довериш.

Вярно е. Не разбираше.

Никога не е разбирал.

Камо ли пък да му се е доверявал.

Вместо това беше посветил по-голямата част от детството и юношеството си на борба срещу всичко, в което родителите му вярваха и на което държаха, и накрая, оказа се, не само на тях им омръзна от бунтарската му незаинтересованост и активното отхвърляне. Майка му му го каза при последната им среща.

Бог те е изоставил, Себастиан.

Отдръпнал се е от теб.

Това, ако беше вярно, без съмнение обясняваше много. Но той нямаше намерение да става като онези хора, които, когато срещнат трудности в живота си, търсят отговора в църквата и вярата. Удобно щеше да е да може да вини някой друг, нещо друго. Да не носи пълната отговорност, че не можа да удържи дъщеря си, че не можа да я спаси. Да вярва, че нейната смърт е част от някакъв по-голям, божествен, замисъл. Неразбираем, може би, но все пак замисъл.

Но той нямаше намерение да започва спорове, от опит знаеше, че е безсмислено. Това беше въпрос на вяра. Или вярваш, или не, а когато хората вярваха като тази млада жена срещу него, разумът и аргументите нямаше как да надделеят.

— Виждам, че не се чувствате добре — каза с възможно най-съчувствен тон; Ида не отговори. — Кога за последно излизахте? — продължи Себастиан, но и този път нямаше отговор. — Ида…

— Преди седмица-две — отвърна тя най-сетне.

— Да се криете от света, не е изход.

— Бог ще намери изход.

— Може би Бог смята, че изходът е да разговаряте с някого — предложи Себастиан и забеляза, че за първи път Ида сякаш се вслушва в казаното. — Неведоми са пътищата господни — продължи той с цитат, който беше чувал не един път у дома, когато станеше нещо донякъде необяснимо. — Може би затова ме е изпратил при вас — завърши той и веднага видя по изражението на жената, че е прекалил.

— Смятате, че вие изпълнявате Божията воля?! — почти изсъска тя с презрение.

Обикновено подобна мисъл би му допаднала, но този път можеше само да си затвори устата и да му се прииска да не го беше казвал. Тъкмо беше на път да я накара да го чуе, а пропиля шанса си.

— Не на мен се пада да вярвам в това — отвърна той, като се надяваше тази сладникава формулировка да я размекне.

Не се получи.

— Искам да си вървите — каза Ида кратко.

Себастиан се изправи тежко. Ида отстъпи назад, когато той я доближи на път към вратата.

— Нуждаете се от някого — не се предаваше той.

— Моля ви, вървете си.

— Няма ли някой, на когото мога да се обадя? — направи той последен опит.

Ида скръсти ръце и се вторачи в пода.

— Себастиан — Урсула му помаха да тръгва, нямаше какво повече да направят. Поне не сега.

Той въздъхна примирено и я последва през антрето и навън.

Веднага щом вратата се затвори зад тях, Ида изтича да я заключи и пак да пусне веригата. След това си пое дъх и едва се задържа на крака, физически изтощена от усилието да изтърпи двама непознати толкова близо до себе си. И то полицаи.

Отиде в кухнята, отпусна се на един от столовете, докато се мъчеше да подреди мислите си. Погледът й падна върху мобилния телефон на плота. Дали да се обади на Клара? Да провери дали са ходили и при нея?

Естествено, че са ходили.

Какво им е казала? Казала ли им е нещо?

Тя притеснено прехапа устна, докато обмисляше какво да прави при следващото посещение на полицията, когато дойдеха да й кажат, че Клара Валгрен е идентифицирала Ребека и е разкрила, че Ида също я познава. При това доста добре. Може би щеше да е достатъчно да обясни, че просто не я е познала на тази снимка, че не е погледнала внимателно.

Усети вкус на кръв и прокара пръст по устата си. Беше си прехапала устната. Погледна кървавото петно на пръста си. Мислите й се объркаха. Твърде много, твърде много. Сега и Ребека. Това трябваше да е. Не можеше да е друго. Разсеяно облиза кръвта от показалеца си. Той беше прав. Онзи психолог.

Тя се нуждаеше от някого.

Нуждаеше се от помощ.

Нуждаеше се от отговори, от някого, който да й посочи пътя. Някой, който да реши вместо нея. Трябваше да научи дали постъпва правилно. Взе телефона и набра номера.

 

 

Ингрид беше раздразнена още преди телефонния разговор.

Денят й беше отвратителен.

Рано сутринта й се обади някакъв журналист да пита за нещо, което уж била казала на детски църковен лагер в Йемтланд по времето, когато била викарий на енория Нова Упсала, и което едно от децата, на които предстояло първо причастие, приело за обидно и унизително. Причината това да излезе сега, години по-късно, Ингрид обясняваше с наближаващите избори за епископ. Не че наистина се тревожеше, просто беше повторила Божиите думи, както бяха написани; ако на някого не му харесваха или ги намираше за обидни, може би не биваше да приема първо причастие. В причастието младите хора потвърждаваха покръстването си. Казваха „да“ на Господ, съгласяваха се да оставят живота си в ръцете му.

Макар и организацията, за която тя работеше, Шведската църква, да се мъчеше да го продаде като нещо като курс за самоусъвършенстване. „Смисълът е в това, че ти си ценен и важен, защото ти си този, който си. Като човек носиш отговорност и за собствения си живот, и за държането си с другите хора“, както пишеше на сайта на Църквата, в който информираха за църковния ритуал. Дрънканици, които можеха да се прочетат във всяка една книга за самопознание и самопомощ. Съвсем малко или направо нищо за Бог. Може би децата щяха „да разберат колко е ценно да бъдат себе си и да са обичани от Бог“, но нито дума, че и те трябваше да го обичат.

Да го почитат.

Да се прекланят пред него.

Че всичко това се прави в името на Бог и Исус.

Само че в днешно време всичко, което не се отнасяше до надутото его на младежите, се смяташе за безинтересно, помисли си тя.

Макар и Ингрид да не се разстрои особено от сутрешния разговор, той все пак се отрази на подготовката й преди задължителното събеседване — или „хиъринга“, както по някаква необяснима причина го наричаха от диоцеза. Двама души, които в продължение на около половин час я разпитваха преди предстоящите избори. Единият беше жена, професор по теология в Университета на Юмео, другият — програмен ръководител на срещите на Шведската църква в един конферентен център край Лунд. В никакъв случай не бяха лоши, но според Ингрид твърде много се съсредоточаваха върху неправилните неща, задаваха неправилните въпроси и тя през цялото време се принуждаваше да ги насочва, поради което имаше опасност да решат, че избягва въпросите.

Че не желае да отговаря.

Като политик.

Накрая й благодариха и казаха, че се е представила отлично. Ингрид не можеше да определи дали просто са учтиви, или наистина го мислят. Цялата й кампания се градеше върху това да е антипод на либералните ветрове, които духаха напоследък, да е алтернативата за онези, които искаха да върнат традиционните ценности. А те бяха много. Много хора, които с ужас гледаха как тяхната църква съвсем сериозно обсъжда дали Бог наистина съществува, или е само метафора. Много хора, които не вярваха, когато чуеха от високопоставени лица, че истината е в метафората, не в буквалното възприемане. Много хора, които следяха с тревога дебата за християните, принуждавани да скриват кръстчето около шията си, ако работят например в сферата на здравеопазването, защото можело да се приеме за провокация.

За всичко това Ингрид имаше отговори, но някой трябваше да зададе правилните въпроси, а никой не го стори.

Глождеше я чувството, че е пропуснала сгоден случай да предаде посланието си, а когато след изслушването отиде на среща с представители на профсъюза заради проблем в работната среда, това само засили раздразнението й. Всички знаеха как се казва проблемът и каква позиция заема, вече бяха провеждали безброй срещи, на които да обсъждат разследванията и възможните мерки срещу него. Нищо ново нямаше да излезе от днешната, в това Ингрид беше убедена. Оказа се изненадана. Този път проблемът в работната среда можеше и да напусне службата си. Стига да получеше като обезщетение заплатите си за цяла година. Така нямало да се разчуе за персоналните проблеми в енорията.

Чисто изнудване.

Опитваха се да се възползват от участието й в изборите за епископ.

Тя беше един от седемте кандидати, от които по нейна преценка трима имаха реални шансове за победа. Можеше да останат двама, ако тя решеше да използва онова, което знаеше за Йоран Пелтсен. Пътуването до Лондон през 2012-а беше излязло далеч по-скъпо от очакваното за енорията в Стренгнес. Ако някой се разровеше, щеше да открие — стига Ингрид да бе разбрала правилно — доста сметки от ресторанти и театри, за които трудно можеше да се обясни защо енорията е трябвало да плати. Освен това, изглежда, съпруги и съпрузи ги бяха придружили на значително по-ниски цени. Въпросът беше дали да използва това, което знаеше, или не. Дали да го пусне анонимно на местната преса. Но в такъв случай трябваше да е сигурна, че информацията не може да се проследи обратно до нея. Хвърлянето на кал можеше да изцапа и нея. Искаше й се да стои над тези неща, но точно сега всички средства изглеждаха оправдани. Сигурна беше, че някой от конкурентите й е пуснал новината за обиденото дете от лагера.

Размишляваше над това в колата на път за вкъщи. Усети, че е ядосана и напрегната — възможно най-лошото състояние на духа за вземане на важни решения, затова предпочете засега да запази информацията за Йоран Пелтсен за себе си. До изборите оставаха два месеца. Предостатъчно време. Щеше да почака няколко седмици, да чуе обществената реакция след нейното събеседване. Всички изслушвания се качваха в интернет, та хората с право на глас да добият представа за кандидатите. Може би не беше толкова лошо, колкото си мислеше. Веднага щом се прибереше вкъщи, щеше да го изгледа и после щеше да действа. Да, така щеше да постъпи. Когато сви по алеята към къщата на „Думхеревеген“, се чувстваше малко по-добре.

Всичко щеше да се нареди.

Бог щеше да я води.

Както винаги.

Тъкмо изгаси двигателя и понечи да слезе от колата, когато телефонът й иззвъня. Непознат номер. Само да не беше пак онзи журналист, помисли си тя и вдигна. Не беше той.

— Здравей, Ида е. Ида Рийтала — чу се тих глас.

— Да?

— Не знам дали ме помниш, бях в Аб…

— Помня те — прекъсна я Ингрид рязко. Последното, което й трябваше днес, беше да й напомнят за онова време в Упсала. — С какво мога да ти помогна? — добави по-любезно.

В продължение на пет минути слуша разказа на Ида за изнасилването, за Клара и Ребека, за полицията, за това как си замълчала, за съмнението.

— Но не знам — завърши тя разказа си. — Може би трябва. Може би е редно. Ти как мислиш?

Ингрид се облегна на седалката, затвори очи и си пое дълбоко дъх. Беше раздразнена още преди телефонния разговор.

— Смятам, че си постъпила съвсем правилно — каза с онзи глас, който знаеше, че кара хората да се вслушват. Да й имат доверие. — Няма причина да се връщаме там. Всички го оставихме зад гърба си, покаяхме се, помолихме за прошка и я получихме.

Отговори й мълчание, мълчание, което изтълкува като съмнение.

Лесно беше да се съмняваш, когато си изправен пред изпитания.

— Постъпила си съвсем правилно. Да разкажеш, да замесиш полицията — това е светското решение. Ти трябва да се съсредоточиш върху Божието решение. Той вижда всичко и използва ставащото, за да те направи по-добра, по-силна. Изпитва те, но никога по-тежко, отколкото можеш да издържиш. Намери утеха в това.

Отговорът на Ида потвърди, че е използвала правилния аргумент, че я е накарала да се вслуша. Тя продължи разговора още пет минути, докато се увери, че Ида е съгласна, че ще е най-добре да не казва нищо на никого. Завърши с предложение Ида да й се обажда когато пожелае, за каквото пожелае — нещо, което, надяваше се, нямаше да стане.

Остана в колата още няколко секунди, потънала в размисъл. Дали да се обади на останалите? Клара изостави църквата. Изостави Господ. Аргументите, които беше използвала при Ида, при нея нямаше да минат. Обаждане от Ингрид с молба да си мълчи можеше да има дори противоположния ефект. Същото беше и с Ребека Алм — ако Ингрид й се обадеше, вероятно щеше да реши, че е някаква конспирация, че могъщи сили са се наговорили против нея. Винаги е имала богато въображение.

Най-доброто решение за Ингрид беше да чака.

Да види какво ще последва.

Да вярва, че Бог ще й помогне да разреши всичко това.

Тя слезе от колата и се прибра в къщата. Свали си обувките и окачи палтото. Светна няколко лампи на път към кухнята. Едва след като включи електрическата кана, усети колко е уморена.

Денят беше дълъг.

Но още не беше свършил. Докато чакаше водата да заври, отиде в кабинета и включи компютъра. Седна, облегна лакти на бюрото и отпусна чело върху дланите си. Къщата беше тиха. С изключение на… Ингрид се изправи. Ослуша се. Дали й се счу? Погледна към вратата.

Нищо. Тишина.

И после тихото щракване откъм кухнята, което показваше, че водата е завряла. Логна се в компютъра, след което стана и се върна в кухнята да си направи чай.

Не толкова го чу, колкото го почувства.

В къщата имаше някого.

Зад нея.

Обхвана я паника, но не можа да се завърти.

Не отново. Не отново.

Мисълта мина през главата й, преди да усети убождането във врата. Тя падна на пода.

 

 

— Благодаря, че всички дойдохте въпреки късния час — започна Ане-Ли, след като двамата с Торкел седнаха един до друг зад масата в една от по-малките заседателни зали на приземния етаж на полицейското управление и глъчката утихна.

По преценка на Торкел в помещението имаше места за трийсетина души. Около половината бяха заети. Значи присъстваха петнайсет-шестнайсет души. Колко вестници, канали и уебстраници представляваха, той нямаше представа. Повечето присъстващи ги записваха с всякакви уреди — от камера на статив до мобилен телефон в ръка.

— Това е Торкел Хьоглунд от Националния отдел за разследване на убийства — Ане-Ли посочи Торкел. — Той и екипът му помагат в това разследване.

Торкел кимна леко на журналистите. Познаваше само един.

Аксел Вебер.

Разбира се.

Той винаги следеше работата на „Риксмурд“, а в последното разследване изигра активна роля. Твърде активна роля — за това всички бяха съгласни. Вебер му се усмихна леко и вдигна ръка за поздрав. Торкел не отговори.

— До момента имаме едно убийство, две изнасилвания и един опит за изнасилване, които според нас са дело на един извършител — започна Ане-Ли и Торкел видя как интересът на слушателите се повиши.

Изправени гърбове.

Химикалки, дращещи по бележниците.

Пръсти, щракащи по клавиатурите.

Преди да започнат, се разбраха Ане-Ли да води пресконференцията. Торкел щеше да отговаря на въпроси, зададени директно на него, или на такива, които тя му прехвърлеше. Нищо друго. Не че имаше нещо против, това разпределение не му пречеше. За разлика от начина, по който тя се изрази. Почти като заповед. Торкел отдавна не беше приемал заповеди от когото и да било и установи, че не му е много приятно.

Бяха се разбрали също на кои въпроси да отговорят, коя информация да разкрият и коя да запазят в тайна. Себастиан и Урсула се върнаха от срещата с Ида Рийтала със същия резултат като от посещението на Ваня при Клара Валгрен.

Никоя от тях не познаваше Ребека.

На Ваня обаче й се струваше, че Клара крие нещо, затова искаше да отдели повече време на търсенето на връзка. Торкел беше убеден, че ще успее. Инстинктите й за тези неща бяха безотказни. Карлос докладва съвсем същото от разговора си с Тересе Андершон. Тя също не познавала Ребека, нито била чувала да се говори за нея. Затова нямаха причина да разкриват, че две от жертвите се познават. Това само щеше да даде повод за ненужни догадки. Нямаше да казват нищо и за спринцовките и чувалите. Ако историята се раздухаше до степента, до която се боеше Торкел, тъй или иначе и двете подробности щяха да излязат. При приоритетните случаи, от които пресата се интересуваше, винаги имаше изтичане на информация.

— Може ли да получим имената на жертвите? — попита плешив мъж с мобилен телефон в ръка в десния край на залата, когато Ане-Ли привърши изложението си и даде възможност за въпроси.

— Не, не можете. Само Ребека Алм.

— Починалата. В Йевле — каза Вебер, загледан в записките си.

— Да.

— Знаете ли защо е сменил града?

Торкел кимна леко. Разумен въпрос. Основателен въпрос. Вебер беше криминален репортер от толкова време, че беше развил почти полицейски инстинкти.

— До момента не.

— Това не означава ли, че тя е предварително избрана жертва, че той е искал да нападне точно нея? — Вебер впери очи в Торкел.

Но отново Ане-Ли отговори:

— Не е задължително. Може да се е намирал в Йевле по най-различни причини.

— Но работите и по тази теория?

— Разбира се, но тя е една от многото.

Вебер само кимна и пак се загледа в бележките си. Изглеждаше доволен от отговора, поне за момента. Торкел се зачуди дали по-късно вечерта няма да му се наложи да води телефонен разговор.

Червенокоса жена на около петдесет години, която седеше вдясно зад Вебер, вдигна ръка и се приведе напред:

— Споменахте нещо за БДСМ, може ли да обясните?

— В смисъл?

— Просто дайте малко подробности.

Торкел знаеше точно какво цели. Над шейсет години след тъй наречената „сексуална революция“, която трябваше да направи секса общоприета тема, да свали табуто, споменаването му все още гъделичкаше. Все още привличаше. Ако пък ставаше дума и за някаква необичайна сексуална практика, която можеше да се свърже и с тежко престъпление, вече цена нямаше. Магнит за кликове, както се казваше в днешно време.

— Нашият профайлър има теория, че мъжът, когото търсим, може да е експериментирал с контрол и подчинение и по-рано — потвърди Ане-Ли. — В сексуален контекст.

— Как?

Разбира се, надеждите, че жената ще се задоволи с тази широка формулировка, не се оправдаха.

Искаше още.

Всичките го искаха.

Ане-Ли и Торкел се спогледаха. Колко да разкрият? Ако Себастиан беше прав, с тях можеше да се свържат хора, които са изпълнявали подобни сценарии заедно с извършителя; същевременно обаче не искаха в медиите да попаднат твърде много подробности. Ане-Ли кимна на Торкел да вземе думата. Той имаше чувство, че го прави, за да има кого да вини, ако в по-късен етап на разследването се окажеше, че това им е попречило.

— Възможно е да иска жените да лежат съвсем неподвижно по корем по време на сношението. Да скрива лицата им, може би да ги покрива с нещо.

— Покривал ли е лицата им при изнасилванията? — прекъсна го млад мъж в дъното на залата.

— Такъв тип действия — добави Торкел и се престори, че не е чул въпроса; по-скоро усещаше, отколкото виждаше, че до него Ане-Ли нервничи да не би да е разкрил твърде много.

— Искаме да се свържем с всички, които са се движили около местата и адресите, където са извършени нападенията, преди и след въпросните часове — намеси се Ане-Ли и даде да се разбере, че темата за секса и методите на действие е приключена. — Принтирали сме ви списък с местата и часовете, вземете го и го публикувайте — кимна тя към двама униформени полицаи, които стояха до вратата с купчини хартия.

— И ако има някой, който не е съобщил в полицията за нападение или опит за изнасилване, много държим да се свърже с нас — добави Торкел.

— Значи е възможно да има и други случаи? — обади се мъжът от последния ред.

— Това искаме да научим — отвърна Ане-Ли и се изправи. Събра си записките и напусна залата, още преди Торкел да се усети какво става. В един момент бяха заедно, в следващия той се оказа съвсем сам. Изненадан от ненадейния край, той се обърна към журналистите. Потърси погледа на Вебер, но той изглеждаше потънал в записките си.

— Да… благодаря, че дойдохте — промърмори Торкел и също се изправи. — Ще ви бъдем признателни, ако ни помогнете да разпространим необходимата информация, и ще ви държим в течение. Благодаря отново.

Той също напусна залата, без да отговаря на въпросите, подвиквани подире му. След като и двамата с Ане-Ли се оттеглиха, в залата отново се надигна глъчка, докато петнайсетината души си събираха нещата и се приготвяха да публикуват новината в различните платформи.

Упсала беше в ръцете на сериен изнасилвач.

Който беше убил жена.

И може би си падаше по извратен секс.

Аксел Вебер не помръдваше от мястото си. Препрочиташе бележките си. В средата на страницата беше подчертал нещо няколко пъти.

Две думи.

Ребека Алм.

Беше чувал това име и преди.

 

 

В Упсала съм. Да се видим?

Ето, изпрати го. Нямаше връщане назад.

Много ми се иска, но не съм в града.

Урсула тъкмо щеше да попита къде е, когато осъзна две неща: първо, той беше търговски представител, така че вероятно беше отишъл някъде да търгува, и второ, не й влизаше в работата. А може и просто да лъжеше, за да се отърве от нея.

Окей, някои друг път.

Инициативата вече беше при него, не при нея.

Утре се прибирам. Тук ли ще си още?

Да, поне няколко дни.

Какво ще кажеш за утре вечер? Да се видим?

Става.

Супер. Ще се обадя да се разберем. Нямам търпение най-после да се видим.

Аз също.

Завършиха чата с размяна на телефонни номера, за да се свържат по-лесно. Урсула го копира и направо го пусна в търсачката. Принадлежеше на Петрос Самарас от Упсала. Дотук добре. Тя затвори лаптопа и се облегна на стола с въздишка. Още една вечер в обикновена стая в обикновен хотел.

Беше прекарала стотици такива.

Точно този се казваше „Илет“ и се намираше недалеч от полицейското управление. Пететажна сграда, която отвън крещеше „седемдесетте години“, а отвътре се опитваше доста успешно да изглежда модерна и уютна. Имаше СПА, фитнес, ресторант и бар. Урсула нямаше желание да се възползва от нито едно от тези удобства, нямаше и работа, в която да се зарови. Щяха да получат предварителните резултати от Ребека Алм чак на сутринта, а останалите данни вече беше прегледала. Няколко пъти.

Какво да прави сега?

Торкел се беше прибрал в Стокхолм. При Лисе-Лоте. На Ваня й беше дошло на гости гаджето, пък и тя не беше отседнала в хотела. Били остана в Упсала, но още беше в службата. Когато Торкел го попита дали иска да пътуват заедно до Стокхолм, той отговори, че смята да остане да прегледа записите от охранителните камери. Да види дали може да намери някаква следа, насока за разследването. Беше женен от половин година, а не искаше да се прибере вкъщи при жена си. Но пък коя беше Урсула, че да го съди? Никога, през целия си брак, не беше бързала да се прибере при мъжа си, при семейството.

Оставаше Себастиан.

Ако изобщо можеше да си спомни време, когато е била най-удовлетворена, във възможно най-пълен мир със себе си, това беше с него. Може би защото двамата толкова си приличаха; и той не можеше или не искаше да отговори на изискванията, които му поставяха, очакванията, стереотипния образ на любовта, романтиката и съвместния живот. Тя дълбоко се съмняваше, че е способна да обича, както повечето хора очакваха да бъдат обичани, но някога обичаше Себастиан. Когато той й изневери, се почувства по-наранена, отколкото когато Мике й съобщи, че я напуска, защото е срещнал Аманда.

Отново се бяха запътили към нещо, тя и Себастиан, преди да я прострелят. След това той пак я предаде. Сега бяха приятели. Поне тя така си мислеше, но все имаше чувство, че Себастиан не може да се задоволи с толкова. Че сексът беше целта му, когато двамата бяха заедно.

Приятели с облаги.

Или дружка за чукане — изразът, който вероятно повече му допадаше.

Беше се разкрил пред нея, беше споделил. За вината, липсата, мъката. Бяха се сближили. Но по-далеч нямаше да стигнат.

Дори той да вярваше, че са подходящи един за друг, че наистина могат да са щастливи заедно, тя не искаше да прави следващата стъпка.

Беше твърде сложно.

Той беше невъзможен. И наранен твърде жестоко.

Нямаше да си позволи да бъде щастлив, отново щеше да я предаде, само за да съсипе собствения си живот, а тя нямаше намерение да се подлага на това.

Не отново.

Но тя се нуждаеше от нещо… не, грешка, не се нуждаеше от нищо, но искаше нещо. Нещо просто, спонтанно, непринудено.

Като това, което имаше някога с Торкел.

Преди около месец, след като сърфира из интернет в продължение на няколко дни, тя се регистрира в сайт за запознанства. Оказваше се, че в днешно време всички се запознават по този начин, но въпреки това въведе данните си и се регистрира с усещане за неудобство. Отговорите, или съвпаденията, не закъсняха. Повечето тя отхвърли на мига, останалите — след няколко кратки разговора. Освен един, с когото чатеше от време на време от близо три седмици.

Петрос Самарас, петдесет и три годишен, разведен, с две деца, търговски представител за фармацевтична компания, живееше в Упсала.

Поне така се представяше. Нямаше как да е сигурна, разбира се. Дори не знаеше дали наистина изглежда като на профилната си снимка. Никога не се бяха виждали. Тя някак устоя на изкушението да го провери в полицейския регистър, само го потърси набързо в интернет, увери се, че наистина в Швеция живее мъж с това име.

Когато се върна от работа, тя отвори компютъра, логна се, отвори частния им чат и му прати кратко съобщение с въпрос дали има някоя свободна секунда.

Отговорът му се забави не повече от две минути.

След въвеждащите фрази от рода на как са днес (добре), какво правят (нищо особено) и уверение, че той самият е смятал да й пише тъкмо в момента, когато тя му е писала (две души, една мисъл), Урсула застина с ръце на клавиатурата. Първоначалната решимост изведнъж я напусна. Наистина ли щеше да го направи? Да, реши се. Защо не?

В Упсала съм. Да се видим?

И сега стоеше тук.

В стаята си в хотела.

Извади телефона, за да запише номера му в контактите си — да знае, че е той, когато й се обади. След това остана така, с мобилния в ръка.

Всъщност познаваше още един човек в Упсала.

Не толкова добре, колкото би трябвало, но все пак.

 

 

— Защо се срещаме тук? — попита Урсула и се огледа из заведението.

— Отворено е, на удобно място е и е евтино — отвърна Бела, сложи на масата една бира и чаша вино и се настани на пейката срещу майка си.

— Няма нужда да е евтино, аз плащам.

— Тук ми харесва.

Урсула изгледа дъщеря си, която надигна бирата. Може пък наистина да харесваше това място, но спокойно можеше и да го е избрала, защото е знаела, че на Урсула няма да й допадне. Сутерен, сумрачен, почти тъмен, няколко крушки, покрити с разни видове прашни абажури, по порутените тухлени стени. Лепкави дървени маси с по една пейка от всяка страна, без столове. Плакати с логото на различни марки уиски, каквито не беше виждала от осемдесетте години, и една самотна ротативка в ъгъла. Останалите клиенти имаха вид, че нито могат да си позволят да влязат другаде, нито някой ще ги пусне.

Но Урсула остави тази тема.

Още като тръгваше от хотела, реши: няма да се конфронтира, няма да търси конфликт. Ще направи всичко по силите си да проведат приятен разговор, както се очаква от майка и дъщеря. Бог й беше свидетел, не им се беше случвало често през годините.

Вината беше нейна. Както винаги.

Тя се държеше на разстояние.

Не беше като другите майки.

Другите майки не зарязваха седемгодишните си дъщери, за да се преместят в Стокхолм при любовника си.

Другите майки не обръщаха внимание на дъщерите си само когато им отърваше.

Другите майки показваха и с думи, и с дела, че обичат дъщерите си.

А тя по всеки един начин бе превърнала Бела в момичето на татко.

При развода осъзна, че е длъжна да изгради нова връзка с Бела, иначе щеше да я загуби окончателно. Дотук не се получаваше кой знае колко добре.

Телефонни разговори от дъжд на вятър.

Никакви посещения. До днес.

— Изглеждаш добре — отбеляза тя и отпи от виното. Наливно. Единственото бяло, което имаха, поне според Бела, когато Урсула поиска шардоне.

— Да, добре съм горе-долу.

— Как върви ученето?

— Бива.

— Какво учиш в момента?

— Данъчно право.

— Интересно ли ти е?

— Не особено.

Замълчаха. Урсула отпи от горчивото си вино. Явно от нея щеше да зависи дали изобщо ще разменят някоя дума.

— Отдавна не сме се виждали.

— От миналата година. Дойде да ми кажеш, че с татко се развеждате.

И онази среща не завърши както се надяваше Урсула; нямаше нужда да си я припомня, нито да й я припомнят, затова веднага смени темата.

Не се конфронтирай, не търси конфликт.

Приятен разговор между майка и дъщеря.

— Как върви с Андреас?

Дълбоката въздишка показа, че въпросът не е приятен и тя пак е сбъркала.

— Вече не сме заедно. Скъсахме преди близо година.

— Не си ми казала.

— Не си питала.

— Можеш да ми казваш и неща, за които не съм питала.

— Може би щях, ако мислех, че те интересува животът ми.

Хайде пак. Критиката. Твърде оптимистично бе да се надява, че могат да се видят, без дори да споменат годините на отчужденост и пренебрегване.

— Съжалявам, ако съм създала такова впечатление — каза Урсула с искреност в гласа, която не можеше да се сбърка.

Бела я изгледа, сякаш не това е очаквала. Сякаш е очаквала Урсула да се почувства несправедливо обвинена, да мине в защита, да прехвърли на друг вината.

— Интересувам се — продължи Урсула все така откровено. — Просто винаги ми е било малко трудно да го показвам. А и винаги си била по-близка с баща си.

— Чудно защо ли — подметна Бела.

— Преди да се разведем, научих от него някои неща за теб. — Урсула се престори, че не я е чула. — Ще стана по-добра, обещавам. Искам го.

Бела не отговори, но кимна. Пак беше нещо. Не че всичко щеше да се разреши по един магически начин, рано или късно щеше да се наложи да обсъдят ролята на Урсула за попадането им в това положение, но това беше добра първа стъпка. Урсула смяташе, че и двете го почувстваха и че тази вечер не беше необходимо да правят втората.

— Значи нямаш гадже. А волейболът как е? — попита тя весело, насочи разговора далеч от сериозните теми.

— Не съм казвала, че нямам гадже, а че вече не съм с Андреас.

— А сега с кого си?

— Казва се Нико. Учи в долния курс. Запознахме се през седмицата за ориентация.

Урсула й се усмихна и пак вкуси от долнопробното вино, като едва се сдържа да не направи гримаса. Предложи й да разкаже малко повече, но явно Бела не беше склонна да разкрива повече за новата си любов. Дали сега беше моментът Урсула да покаже интерес, като я разпитва, или щеше да я сметне за любопитна в най-лошия смисъл на думата? Опитът й с тези неща беше твърде ограничен…

— Искаш ли да ти разказвам неща, за които не си питала? — попита Бела и избра посоката на разговора вместо нея.

— Да.

Урсула видя усмивчицата зад халбата бира и внезапно усети, че май ще съжалява за отговора си.

— Ще имам малко братче.

— Така ли?

— През февруари. Аманда е в петия месец.

Урсула не отговори веднага. Определено не ревнуваше, даже и не беше изненадана — Мике получи шанс да опита отново, да поправи нещата, естествено беше да се възползва.

Не, притесняваше я друго.

— Колко хубаво — промърмори накрая. — Поздрави ги от мое име, като се видите.

— Добре.

Усмивката на Бела, това я притесни. Може би просто се радваше, че ще има брат, радваше се за Мике. Или пък й беше приятно да съобщи на майка си нещо, което нямаше да й хареса.

Предпочете първото — че дъщеря й не се опитва да я нарани нарочно. Завъртя се към пълния бар. Нямаше значение, че виното киселееше и беше топло.

Искаше още една чаша.

Поне.

 

 

Барманът сложи още една чаша джинджифилова бира пред него. Себастиан му кимна и вдигна чашата с въздишка. Раздразнен, нервен и отегчен — тези думи доста добре описваха състоянието му.

Когато се върна от полицейското управление, си легна за малко, обмисли случая, доспа му се, но се удържа.

Не искаше да рискува да сънува.

Да се събуди, облян в студена пот и стиснал дясната си ръка в юмрук. Тътен на вълни в ушите. Празнота и мъка, които да го разкъсват с такава сила, че да не може да диша. И повече нямаше да може да заспи, нямаше да мигне изобщо тази нощ.

Затова стана, взе душ и почука на вратата на Урсула.

Никакъв отговор. Нямаше я.

Разочарован, слезе в бара и седна. Поръча първата джинджифилова бира за вечерта и се огледа. Имаше известен потенциал. Нищо особено и не много, но определено можеше да вкара някоя от присъстващите в леглото. Например жената, която седеше сама с лаптопа си на една маса по-навътре.

Четиресет и пет може би. Обикновена. Нито дрехите, нито прическата показваха самоувереност. Няколко килца в повече. Той си представи как отива при нея. Заговаря я. Как след няколко минути преодолява първоначалното нежелание да й досаждат и успява да я покани на по питие. Как научава името й, когато й носи питието, и какво работи, че да е заета във вечер като тази в хотел в Упсала.

Как показва интерес, слуша я учтиво, иска да знае повече.

Изцяло съсредоточен върху жената срещу него.

Играта. Съблазняването. Като танц. Да води и да следва. Всичко, за да се почувства тя забелязана, видяна, призната и по този начин в нея да се зароди желание за нещо повече, да си въобрази, че тя съблазнява него, а не обратното. Че е нейна идеята да си тръгнат от бара, негова — да отидат в нейната стая.

Определено щеше да се получи. Беше го правил стотици пъти. Но не и тази вечер. Беше обещал да се държи прилично.

Себастиан 2.0.

New and improved.

Вече съжаляваше.

„Раздразнен“ вече надделяваше над „нервен и отегчен“ като доминираща емоция.

Ане-Ли беше виновна.

Шибаното й правило за целибат.

Едно е да спи с жени от самото разследване, но какво значение имаше дали ще се чука с някаква си застаряваща помощник-ревизорка от Венершборг или каквито там жени имаше наоколо? Никакво. Но не смееше да рискува. Ако се разчуеше, щеше да изхвърчи от разследването.

А това не биваше да става.

Урсула можеше да го спаси. Щяха да вечерят заедно, но явно си беше намерила нещо друго, нещо по-хубаво за вършене. Беше го оставила съвсем сам. Значи вината беше нейна.

Движение при входната врата привлече вниманието му. За вълка говорим… Урсула се появи. Той й подвикна и й помаха. Забеляза, че е леко пияна, когато се люшна към него и се отпусна на съседния стол. Може би все пак вечерта нямаше да е пропиляна.

— Къде си ходила?

— Видях се с Бела… Дъщеря ми — добави тя, като не видя реакция у Себастиан. — Учи тук.

— Да, знам — излъга той. Сигурно го е споменавала и преди, просто не я е слушал. — И защо?

— Тук искаше.

— Не, защо сте се срещали?

— Как така защо? — Урсула сякаш не можеше да повярва на ушите си. — Тя ми е дъщеря.

— Това досега не е имало значение. Нали винаги си била най-ужасната майка в Швеция?

Урсула се вторачи в него. Ясно, щеше да е от онези вечери. Имаше два варианта. Тя можеше да си тръгне от бара, да се качи в стаята си. Или можеше да преглътне обидата и да види дали може да насочи разговора към нещо сериозно. Да разкаже за срещата си с Бела, че през цялото време се люшкаше между приятно и неловко, че не беше сигурна как всъщност мина, какво в действителност извлякоха от нея двете.

Но Себастиан нямаше да се интересува. И в обикновен ден не би му пукало, камо ли пък тази вечер, когато очевидно беше в лошо настроение. Може би щеше да се престори, но единствено с надеждата по този начин да я вкара в леглото.

— Това пък какво значи, да те вземат дяволите?! — попита тя остро и избра третия вариант — да остане, но да постави ясни граници. — Ако искаш да ме изгониш, просто кажи.

— Не — отвърна Себастиан кратко, като отбягваше погледа й.

— Стегни се тогава.

— Е, какво, не е ли истина?

— Това не значи, че трябва да ми го казваш в лицето.

Леко кимване, последвано от тишина, през която нормалните хора биха се извинили, биха се опитали да оправят нещата. Нормалните хора, не Себастиан.

— Какво ти става? — попита Урсула накрая. — Защо си се нацупил?

— Имах отвратителна вечер и вината е твоя.

— От къде на къде?

— Щяхме да вечеряме заедно, а ти изчезна.

— Щяхме ли?

— Ти го предложи. Вчера.

Вярно, разговорът по Скайп, но тогава и двамата мислеха, че ще си бъдат в Стокхолм, пък и доколкото си спомняше, той не изглеждаше твърде въодушевен от идеята.

— Е, не стана — въздъхна тя. — Тъй че се стегни.

Нова отлична възможност да помоли за извинение.

— Карай, сега си тук — каза вместо това Себастиан и кимна на бармана. — Нощта е млада, все още можеш да ми се реваншираш.

Той я изгледа с лека усмивка. Нотка на нетърпение и надежда в очите. Или пък тя само си въобразяваше, четеше твърде много в държането му, защото го познаваше добре. Я по-добре да се изяснят отсега.

— Само да знаеш, че няма да спя с теб.

Нямаше съмнение, раздразнението му нарасна, но това си беше негов проблем, не неин. Тя предпазливо сложи длан върху ръката му.

— Но мога да остана да изпием по чаша вино, ако искаш компания.

Така правеха приятелите. Подкрепяха се. Отделяха от времето си. Предлагаха близост и съчувствие. Някога тя го обичаше — въпреки всичко. Естествено, нямаше смисъл да се хаби за Себастиан Бергман; трябваше да се досети още преди той да дръпне ръката си изпод нейната.

— Понеже ме съжаляваш?

— Понеже обичам да общувам с теб, когато не се държиш като свиня. Което все още става твърде често, ако искаш да знаеш.

Себастиан я погледна в очите. Съжаляваше, че си разкри душата пред нея онзи път в кухнята на „Грев Магнигатан“. Показа се уязвим, създаде впечатление, че се нуждае от някого, че иска духовна връзка. Чисто и просто й даде възможност да се възползва от слабостта му.

— По-добре да съм сам, отколкото да се превръщам в някакъв шибан проект.

— Хубаво, както искаш. — Тя стана от стола и си взе чантата.

Границата беше прекрачена. С двата крака. Беше му дала повече възможности от всеки друг.

— Днес беше добър с Ида Рийтала. Това е страна, на която трябва да наблегнеш.

— Добър и мил, и сладък… Такива мъже си имат име. Казват се Торкел.

Урсула нямаше сили дори да се опитва да разбере дали това е само злобно подмятане по адрес на шефа им, или намек за нещо като ревност. Не я беше грижа.

— Торкел е добър и ти го знаеш — каза само.

— Той е човешкият еквивалент на мисионерската поза. Върши работа, но не е ни най-малко възбуждащо.

— Лека нощ, Себастиан.

Тя си отиде. Той не я спря.

Всичко отиде по дяволите.

Защото той го прати там.

Колкото по-близък се опиташе да му стане някой, толкова по-зле ставаше. Урсула знаеше какъв е, знаеше какви подбуди го водят, в това беше убеден; но не беше сигурен, че има значение. Взе телефона, написа есемес: „ИЗВИНЯВАЙ“ и в същия момент си спомни какво му беше казала в Улрисехамн:

Вместо да се държиш като задник и после да се извиняваш, хрумвало ли ти е някога просто да не се държиш като задник?

Все пак го изпрати.

По-добре от нищо. Надяваше се.

След това поръча да му пишат питиетата на сметката и излезе от бара. Качи се в стаята и се просна на леглото, включи телевизора. Образователна програма. Все едно вечерта не беше достатъчно катастрофална.

 

 

Тя се застави да затвори очи.

Въпреки че подскачаше и при най-малкия шум, си повтаряше, че може да се отпусне.

Беше в безопасност. В къщата нямаше никого. Той не беше тук.

Но се беше върнал. Отново й го беше причинил.

Бавно, но целенасочено, тя започна да потиска спомените от мига на събуждането си. Мракът пред отворените й очи, преди да махне чувала. Как дишаше тежко и хрипливо, докато се изправяше на крака, смъкваше останалите си дрехи и се пъхваше под душа. Дълго стоя там. И сега пръстите й, сключени на гърдите, още бяха гъбясали. Съсредоточаваше се върху дишането. Вдишваше през носа, издишваше през устата. Не обръщаше внимание на тихото гласче в главата си. Вместо да мисли за случилото се, шепнешком се молеше на Бога.

Той я изпитваше.

Но тя щеше да издържи.

Бог беше позволил този ужас. Два пъти. Толкова лесно би могла да започне да се съмнява. Но знаеше, че той иска да използва случилото се, за да я промени. Да излезе от другата страна по-силна. Заедно с него. Стига само да предадеше живота си в ръцете му, Бог щеше да я поведе към нов етап. Щеше да й помогне да достигне нови познания, ново ниво, да я приближи с още една стъпка до човека, в който искаше да я превърне. Изпитанието, колкото и болезнено да беше, щеше да се окаже безценно. В горещината на пещта шлаката изгаря и остава чисто злато, както се беше изразил веднъж един колега.

Затова тя лежеше кротко по гръб в леглото си, сключила ръце на гърдите си, и тихо се молеше. Повтаряше отново и отново, че е готова да се отдаде, да отдаде живота си на него, да го прослави със знанието, че той винаги е решението на всеки проблем, че вярва в промисъла. Обзе я известно спокойствие; споменът вече избледняваше, или поне така й се стори. Беше сигурна, че Бог ще й помогне да открие пътя, защото той знаеше, че тя притежава всичко необходимо, за да продължи нататък.

Точно както миналия път. Първия път.

Той я преведе през него. Бяха минали дни, даже седмици, без тя да мисли за това; чувстваше, че по някакъв необясним начин то й е помогнало да се съсредоточи; значи имаше причина да се случи точно сега, малко преди избора на епископ. Беше длъжна да обърне поглед навътре, да претърси душата си, да се превърна в човека, когото Исус искаше от нея да бъде.

Разликата беше, че този път тя имаше представа за какво става дума.

Тя, Ида, Клара и Ребека.

Наказание.

Трудно беше да повярва, че причината може да е друга, но никога нямаше да я разкрие пред никого.

Не сега. Не и в бъдеще.

Въпросът й хрумна под душа. Дали да се обади на другите? Да ги предупреди? Да им каже, че ужасът може да се повтори. Че не е свършило.

В такъв случай те със сигурност щяха да се свържат с полицията. Да получат закрила. Може би полицаите щяха да измислят начин да устроят капан за онзи мъж. При всички случаи щяха да знаят къде да го търсят, рано или късно щяха да го заловят и щяха да сложат край на нападенията и страданието. Ако човек мислеше само за това, отговорът беше ясен. Да, тя беше длъжна да им се обади. Длъжна беше да ги предупреди.

Само че…

Полицията щеше да иска да знае каква е връзката между четирите жени — беше споменал пета, но Ингрид не я беше чувала — защо отначало са излъгали и какво е станало, че да отключи поредица от брутални нападения.

Щяха да бъдат принудени да разкажат. Всичко щеше да излезе наяве. От този миг с надеждата й да стане епископ щеше да бъде свършено. Възможността да проповядва евангелието и да разпространява Божието слово така, както би трябвало да звучи то, щеше да бъде изгубена. Упадъкът на Шведската църква щеше да продължи и един силен глас от страната на онези, които се съпротивляваха, щеше да бъде заглушен.

Трудни решения дори в обикновен ден, а при настоящите обстоятелства почти невъзможни. Накрая реши да не предприема нищо. Да не казва нищо. Поне засега. Ако Бог искаше другите да бъдат предупредени, да не ги сполетява ново зло, той щеше да се погрижи да научат.

Помоли се и за това. Той да ги закриля. Свърза тази мисъл с обещаната награда и това сякаш я успокои, но не успяваше да заглуши тихото гласче в главата си.

Правилното решение ли взе? С правилните доводи? Дали в действителност не беше предпочела себе си пред другите? Дали не действаше егоистично? Нехристиянско дори. Навярно имаше шанс да предотврати още страдания. Цената, която беше длъжна да плати, щеше да е епископската титла.

Заслужаваше ли си? Редно ли беше?

Всичко това беше част от изпитанието и решението беше на Бог. Не нейно. Тя трябваше само да го потърси. Против волята й в съзнанието й изникна цитат от Римляни 12:19.

Не отмъщавайте за себе си, възлюбени, а дайте място на Божия гняв. Защото писано е: „отмъщението е Мое. Аз ще отплатя, казва Господ“.

Ингрид пропъди мисълта, всички мисли, включително и тихото гласче; трескаво му се замоли да й позволи да забрави. Не само психическата и физическата травма от тази вечер, а всичко — Линда Форш, съдбовната нощ преди осем години, решението, което взеха тогава.

Де да можеше теглото да се вдигне от плещите й, ако ще и за малко.

Молитвите й бяха чути под формата на неспокоен сън.