Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Жертвите, които правим (4)

16-ти октомври

Честит рожден ден, мила.

Навършваш трийсет и една.

Или щеше, ако не те бяха отнели от мен.

Всеки ден е тежък.

Откакто разбрах, дните станаха още по-тежки.

Когато Улрика ми каза.

Но днес е най-лошо.

Можех ли да постъпя другояче?

Разбира се.

Можех да настоявам повече.

Да разпитвам, да изисквам отговори, не да се задоволя с приказките, че всичко ще е наред.

Че всичко ще мине нормално.

Но показах твърде голяма слабост. И все стъпвах на пръсти.

Не исках да противореча на решенията ти, желанията ти, волята ти.

Затова сега ходя на гробищата.

Липсваш ми. Всеки ден, всяка секунда.

Вчера купих далии.

Два големи букета. Един и за Улрика.

Отначало я мразех. И така ми беше достатъчно тежко.

Без да знам колко си била уплашена, колко те е боляло, колко си съжалявала.

Без да знам, че те са те убили.

Но и ми помогна.

Получих насока. Фокус. Цел.

Сигурно са мислели, че ще им се размине.

Живели са си живота. Обичали са, смеели са се, били са щастливи.

Осем години.

Какво щеше да стане, ако не те бяха убили?

Какво щяхме да правим, ти и аз?

Как щеше да изглежда животът ни?

Коя щеше да бъдеш като 31-годишна жена?

Опитвам се да не мисля за това, прекалено е болезнено.

Но на рождения ти ден не мога иначе.

 

 

Урсула огледа кабинета. Мълчание. Щракане по клавиатури, проскърцване на стол, когато някой си променя позата, глухо бръмчене откъм вентилационната система. Ако влезеше някой външен човек, вероятно щеше да помисли присъстващите за силно съсредоточени.

Урсула обаче знаеше, че причината е друга — това беше едва сдържано раздразнение, разочарование. Познаваше това чувство.

Краткото обобщение, което направиха сутринта, ясно показа, че през трите дни от пристигането си не са се приближили и на крачка към залавянето на извършителя.

Не разполагаха с нищо.

Е, разполагаха с някои неща: ДНК, отпечатъка от подметка, чувалите, спринцовката.

Но нищо от камерите за наблюдение, никакви свидетели, никакви сигнали от граждани.

Унилото настроение идваше от това, че — всички го съзнаваха — вероятно нямаше да могат да постигнат нищо, докато извършителят не удареше отново.

Докато не разполагаха с нова жертва.

Най-голямото нещастие.

На всяка цена трябваше да го избегнат.

Мястото срещу нея беше празно. Нямаше представа къде е Себастиан.

 

 

Бяха се видели набързо, когато тя се върна от — как иначе да го нарече — срещата си. Той седеше в бара и я повика. Втора поредна вечер, в която я чакаше. Споходиха я спомени от ранните й години, когато баща й не можеше да си легне, докато тя не се прибере. Дори и в подпийналото си състояние не желаеше да сравнява Себастиан с баща си, затова набързо потисна мисълта, отиде при него и седна.

— Как мина?

Урсула го изгледа, за да види дали смята да я тормози, или да пусне някоя злобна забележка, но той сякаш проявяваше искрен интерес, затова реши да бъде откровена.

— Добре, струва ми се.

— Приятно ли беше?

Когато той го каза, тя осъзна, че беше точно такова. Приятно. В интерес на истината, не беше очаквала друго. Не беше тийнейджърка, която да си губи ума и да се оставя на емоциите. Никога не е била. Дори като тийнейджърка.

Но беше приятно.

Не като със Себастиан.

Нямаше усещане, че ще бъде трудно, че ще бъде предизвикателство.

Но и не беше сигурна, че това иска. Не знаеше какво иска, ако изобщо искаше нещо. Може би трябваше да почака, докато изясни желанията си?

— Приятно, весело и без усложнения — кимна тя.

— Ще се видите ли пак?

— Може.

— Не се ли разбрахте?

Взе да й става трудно да разбере дали това е разговор със Себастиан, който слуша и се интересува, или заприличва на разпит от страна на Себастиан, който скришно ревнува леко.

— Той попита и аз отговорих: „Защо не?“.

— Той те е питал дали искаш да се срещнете отново, а ти си отговорила: „Защо не?“, така ли? — Себастиан не можа да скрие, че го напушва смях.

— Да.

— Сигурно се е почувствал специален.

Тя самата бе чула как прозвуча и осъзна, че „с удоволствие“ или нещо подобно, каквото и да е, щеше да е по-добър отговор. Но станалото станало, а и имаше основание.

— Той не беше специален, беше приятен — сви рамене тя.

Сега размислите й бяха прекъснати от Себастиан, който пристигна в службата.

Промърмори едно „здрасти“ и си свали палтото. Никакво извинение за закъснението, никакво обяснение.

— Като тръгвах, почуках на вратата, къде беше? — попита Урсула, след като той седна.

— На разходка.

Което беше лъжа.

Беше нагласил будилника, стана рано, преди кошмарът пак да го е споходил, и се отправи към „Норбювеген“.

Дълго чака отпред. Беше кучешки студ.

Пристъпваше от крак на крак и трепереше зад една автобусна спирка.

Това му напомняше за миналото лято, когато през един период всеки ден висеше пред апартамента на Ваня в Стокхолм. Само за да я зърне, да види какво прави, да бъде близо до нея.

Да я погледа, да я опознае.

Сега обаче не търсеше нея. Надяваше се Юнатан да отиде на работа. При нормално работно време би трябвало да хване влака към седем или там някъде. Половин час пеш до централната гара. Затова Себастиан зае позиция още в пет и половина, за да има достатъчно време.

Но мамка му, какъв студ само.

В седем без петнайсет, тъкмо когато около него взеха да се носят леки снежинки, Юнатан се показа на улицата. Беше сам. Себастиан си отдъхна. Нямаше план, в случай че Ваня решеше да го изпрати до гарата и после да иде на работа. Или ако той поръчаше такси.

Но той излезе сам.

Не го чакаше кола.

Себастиан тръгна подире му. Няколко пъти погледна назад, за да се увери, че Ваня няма да се появи и да го види как преследва гаджето й. Нямаше да завърши добре. Но от Ваня нямаше следа и когато се отдалечиха достатъчно от сградата, Себастиан забърза крачка и го настигна.

— Юнатан.

Младият мъж се завъртя към Себастиан с учудено изражение, ясно беше, че не го позна. А и как би могъл — Себастиан подозираше, че в дома на Ваня няма негови снимки в рамка.

— Да?

— Казвам се Себастиан Бергман, работя с Ваня.

По непосредствената му реакция Себастиан разбра, че тя му е разказвала за него. И ако се съди по изражението му, не само хубави неща.

— Какво искате?

— Да говоря с теб за Ваня.

— Не мисля, че трябва да говоря с вас. Не ми се струва редно.

— Не съм й любимец, знам.

— Меко казано.

Той взе да ускорява крачка. На Себастиан му беше трудно да не изостава.

— Знам какво мисли за мен и съм си го заслужил, но искам да оправя нещата.

— Тогава говорете с нея, няма ли да е по-лесно?

— Тя не ме слуша.

Юнатан продължи напред, очевидно и той нямаше намерение да го слуша.

— Само за това те моля, да ме изслушаш, а после сам ще решиш какво искаш.

Себастиан по-скоро видя, отколкото чу въздишката; Юнатан продължи да върви все така бързо, но поне не помоли Себастиан да го остави на мира, което той изтълкува като решение да му даде шанс.

Той се възползва.

Започна да разказва. От самото начало.

Как научи, че Ваня му е дъщеря, как се опита да се сближи с нея. Беше напълно откровен що за човек е и какви ги надроби, че тя да отказва да говори с него; нито дума за саботирането на обучението й в САЩ, нито за ролята му в съдебното преследване срещу Валдемар, но всичко останало. Всички грешки, всички нарушени обещания, всички предателства и гафове; но твърдеше, че съзнавал колко нередно е постъпил и сега наистина искал да се опита да оправи нещата.

— Какво иска тя? — завърши той с въпрос. — Какво желае? Какво мога да направя за нея? Какво й липсва?

— Не вие във всеки случай.

— Знам, нали затова съм дошъл.

Бяха стигнали до продълговатата черна кутия, която представляваше билетния център и която не само изглеждаше като дошла от съвсем различна епоха спрямо величествената, подобна на замък сграда на гарата до нея, ами и от друга вселена, където явно идеята, че нещата трябва да си отиват, е непозната. Юнатан се спря пред вратите и се обърна към Себастиан. Колебаеше се. Разбираемо. Себастиан направи последен опит:

— И двамата искаме да е щастлива, доколкото е възможно, нали така? Готов съм да направя каквото ми е по силите, стига само да зная.

Юнатан го наблюдаваше мълчаливо в продължение на няколко секунди, докато накрая пак въздъхна тежко и от устата му излезе пара.

— Иска да се сближи с баща си — каза той. — С Валдемар — поправи се бързо. — От вас тримата само той й липсва.

— Тя ли ти го каза?

— Не е нужно да ми го казва.

Себастиан помисли над новата информация. Звучеше правдоподобно. Рядко беше виждал двама души, които да са толкова близки като Ваня и Валдемар. Това бяха отношения, които няма как да не ти липсват, ако ги загубиш.

— Благодаря ти — каза искрено. — Само още нещо — ще съм ти благодарен, ако не казваш на Ваня, че сме говорили.

— Няма проблем. Аз щях да предложа същото.

С тези думи той влезе в сградата и вратите се плъзнаха зад гърба му. Себастиан пъхна ръце в джобовете си и пое към полицейското управление.

А сега седеше и я гледаше. Ваня. Неговата дъщеря.

Имаше време, когато беше готов да направи всичко по силите си, за да я раздели с Валдемар, да го събори от пиедестала, на който го беше поставила. И го постигна. А сега трябваше да помогне, за да го качи пак там.

Валдемар щеше да е таткото.

Той самият щеше да бъде ценен като човека, направил нещо себеотрицателно и поне веднъж показал, че желае най-доброто за нея.

Валдемар — обичан.

Той — приет.

Можеше да се примири с това.

— Събрах материалите за Ребека Алм — подвикна Карлос от бюрото си.

Торкел вдигна очи от компютъра, на който най-вече се преструваше, че е зает. Беше доволен от прекъсването. Най-после нещо в това разследване, което да не свърши в задънена улица.

Карлос описа накратко откритията си от сутринта.

Добре обобщена, смислена презентация. Той беше добър.

Но нищо в нея не им помогна да разберат откъде може да е познато името й на Аксел Вебер. Странно момиче с гадно детство. Родителите умрели, когато била съвсем млада. Преместила се в Упсала, после в Йевле. Нищо забележително, доколкото виждаха. И определено нищо, което би представлявало интерес за криминален репортер. Торкел обмисляше дали пак да не звънне на Вебер, направо да го попита дали се е сетил къде е чувал името.

Изведнъж прозвуча рапмузика. Телефонът на Били. Торкел не беше много навътре в технологиите, но не познаваше друг, който още да използва музика при звъненето на телефона си. Дъщерите му определено не го правеха. Но може би беше от онези странности на технологичните маниаци. Като да играеш двайсетгодишни телевизионни игри.

Музиката млъкна, когато Били вдигна. В стаята настъпи почти физическа промяна, докато той слушаше човека, който му се обади.

— Чакайте малко, само две секунди — извика той развълнувано и се обърна към другите, които вече бяха насочили вниманието си към него.

— Стела Симонсон е, той се е свързал с нея. Иска да я види.

 

 

Студът я защипа в мига, в който слезе от колата. Нямаше гараж и не обичаше да чисти стъклата сутрин, иначе не й пречеше, че е студено. Тананикаше си нещо, което беше чула по радиото, докато взимаше вещите си от задната седалка, затваряше вратата, заключваше и вървеше към църквата.

Днес се чувстваше много по-добре. Спа по-спокойно, сутринта имаше апетит, беше по-енергична, не толкова тревожна. Благодари на Исус за силите, които й вдъхна.

— Ингрид Дрюбер?

Тя се обърна и видя към нея да върви мъж. За секунда усети как паниката вцепенява тялото й. „Не отново! — помисли си. — Не пак“. После осъзна, че мъжът, който я нарани, не би се изправил срещу нея лице в лице.

Това беше съвсем друго. Беше съвсем друг човек.

— Извинете за безпокойството. Аксел Вебер, „Експресен“. Дали имате време да ми отговорите на няколко въпроса?

Ингрид спря и се замисли трескаво. Дали да го отпрати набързо, или поне първо да разбере какво иска? Пак ли за онзи църковен лагер? Или някой беше изровил нещо друго, нещо по-лошо? В такъв случай щеше да се принуди да пусне онова, което знаеше за Йоран Пелтсен, на някой местен вестник веднага щом отидеше в офиса. Или може би на Ема от „Даген“. В правилните кръгове отзвукът щеше да е по-голям. Щом другите играеха мръсно, нямаше тя да е тази, която си пази ръцете чисти. Но нека първо разбереше за какво става дума.

— Зависи за какво — отвърна и пристъпи към Вебер.

— Ребека Алм.

Това беше далеч по-лошо, но лицето на Ингрид остана каменно. Поне никой не се мъчеше целенасочено да попречи на кандидатурата й. Иначе щяха да дадат на журналиста съвсем друго име.

Линда Форш.

Но защо беше дошъл? Сигурно е свързал Ребека с „Фюгелшюркан“, но колко точно знаеше?

— Да? — попита тя с тон, който можеше да значи и че е познала името, и че никога не го е чувала.

Щеше да се нагоди спрямо следващите му думи.

— Познавате ли я?

— Името звучи познато, но се срещам с толкова много хора…

Все още можеше да насочи разговора в която посока реши. Все пак по вестниците пишеше за Ребека, тъй че имаше съвсем естествено обяснение откъде може да е чувала името.

Аксел Вебер извади снимка и й я показа. Ингрид я взе и я разгледа внимателно. После поклати глава, бавно и умислено.

— Не, защо питате?

Невъзможно беше да разбереш по гласа й, че не само лъже, ами и много добре знае за смъртта й. Сега оставаше само да изиграе убедително изненадата и ужаса, когато той й го кажеше. Ако й го кажеше. Не знаеше какво цели мъжът, но каквото и да искаше, нямаше да му го даде. Беше минала през твърде много изпитания, за да се предаде сега.

— Мъртва е. Убита в Йевле преди няколко седмици.

Тя си помисли, че изпълнението й заслужава „Оскар“ — реагира със смут, но все пак достатъчно сдържано, та по никакъв начин да не създаде впечатление, че е лично засегната.

— Когато е живеела в Упсала, често е посещавала вашата църква. Сигурна ли сте, че не я познавате? — попита Вебер, след като тя изрази ужаса си от станалото.

— За жалост изобщо не я помня. — Ингрид му върна снимката. — Защо ме питате за нея, ако мога да попитам?

Той се поколеба дали да даде стандартния си отговор за серията нападения над жени и личния портрет, но се въздържа. Искаше да я притисне малко по-здраво, преди да се откаже. Съществуваше реален риск разследването му да приключи тук и той искаше поне да знае, че е направил всичко по силите си.

— Пратила ми е писмо през 2010-а.

Той извади от вътрешния джоб на сакото си копие от писмото и й го подаде. Тя го прочете внимателно и после го изгледа още по-неразбиращо:

— Не знам нищо за това…

Ингрид започна да се поотпуска. Това писмо нямаше да го отведе доникъде. Той не задаваше въпроси нито за Ида, нито за Клара, значи му оставаше много път до истината, до връзката.

— А вие защо напуснахте Упсала през 2011-а?

Тя го изгледа по начин, който трябваше да покаже, че се надява той да не намеква, че преместването й има нещо общо с писмото, което й показа.

— Смених си работата. Защо?

— Просто се чудех има ли някаква причина.

— Свързана с това писмо и онази млада жена? — попита Ингрид с точно толкова възмутен глас, колкото може да се очаква от жена, която се чувства нападната и несправедливо обвинена.

— Ребека Алм, да.

— Няма такова нещо — заяви тя твърдо и му подаде писмото. — Прекарах в Упсала дълги години, време беше да върша нещо друго на ново място. Църквата е като всяко друго работно място. Хората си сменят работата през няколко години, нищо странно няма.

Аксел мълчеше. Тъкмо беше на път да се предаде. Да благодари и да се прибере в Стокхолм, принуден да признае, че третото писмо на Ребека, от гледна точка на медиите, е също толкова безполезно, колкото първите две. Но точно тогава дойде отговорът на Ингрид за смяната на работата. Доста дълго обяснение. Сякаш за да му набие в главата, че не е имало абсолютно никаква друга причина да напусне Упсала, освен че е искала промяна. Което може и да означаваше, че е имало.

— Тъй че ако ме извините… — Ингрид махна с ръка към църквата, за да покаже, че иска да се разделят. Веднага.

Аксел се поколеба. Имаше още нещо. Изстрел на сляпо, нямаше намерение да го изпробва, не го беше сметнал за сериозно, но след като така и така беше тук…

— Само още един въпрос.

Ингрид отново насочи вниманието си към него, макар всичко в езика на тялото й да показваше, че това наистина ще е последният въпрос и е за предпочитане да бъде кратък.

— Знаете ли какво е Ab ovo?

— Аб?

— Ово?

Ингрид помисли за момент и после поклати решително глава:

— Не. Какво е?

— Няма значение. Благодаря и извинете за безпокойството.

Ингрид кимна, тръгна към сградата на църквата и се скри зад масивните дървени врати. Аксел почака, докато се затворят след нея, и после се върна при колата си с доволна усмивка.

Стана бързо. Само секунда-две. После тя пак овладя изражението на лицето си. Но това му стигаше. Той знаеше какво видя. Беше съвсем сигурен.

Ингрид Дрюбер много добре знаеше какво е Ab ovo.

Той самият не знаеше. Все още.

Но беше въпрос на време. И тогава щеше да има сензационна история.

В това беше сигурен.

 

 

Беше твърде мащабно.

Бяха твърде много.

Чакаха сам човек, знаеха кога и къде ще се появи. Той нямаше никаква причина да подозира каквото и да било, затова всичко беше съвсем просто.

Да наблюдават сградата на „Норфоршгатан“.

От безопасно разстояние да видят кога ще пристигне.

Да го оставят да влезе, като се погрижат всички входове и изходи да са под наблюдение, в случай че се опита да избяга.

Да го заловят, когато влезе в стаята на Стела.

Какво би могло да се обърка?

Много неща, както се оказа.

Стела беше казала, че обикновено отговаря до десет минути, но ако е с клиент и се забави до един час, няма да се възприеме за необичайно. Сякаш обаче никой нямаше желание да се бавят толкова. В сравнение с преди малко имаше осезаема разлика в настроението и енергията. Сега въздухът трептеше от трескаво очакване, почти можеше да го пипнеш. Искаха резултат още сега. Веднага.

— Отговаря на всичко, което знаем за него — отбеляза Себастиан, когато се събраха в конферентната зала. — Загубил е самоувереността си, нуждае се от нещо сигурно, нещо, с което знае, че ще може да се справи.

— Окей, а ние какво да правим? — попита Били, докато свързваше компютъра си с прожекционния апарат.

— Имам идея.

Торкел пристъпи към картата на стената, без да дава възможност на Ане-Ли да поеме инициативата. Намери адреса, който търсеше. В зависимост от това как изглеждаше районът, щеше да състави план. Разгледа картата и после се обърна към Били:

— Трябва ни по-подробна карта.

— Ей сега — кимна Били и прожектира „Гугъл Мапс“ на стената.

— Това е мястото — постави той червено кръгче на картата.

— Какво има там? — посочи Торкел отсрещната сграда.

Били отбеляза и нея, включи уличен изглед и показа фасадата на червена двуетажна сграда с плосък покрив. Според табелата вътре се помещаваше ветеринарна клиника „Саленс“.

— Ветеринари.

— Обади им се, помоли ги да ни пуснат, ще застанем там — той посочи прозорците на втория етаж — и ще наблюдаваме паркинга. Когато заподозреният пристигне, ще се обадим на нашия човек вътре, вероятно Ваня. — Той я погледна и тя кимна в знак на съгласие.

Останалото звучеше просто и разумно, помисли си тя. Когато заподозреният влезеше, другите щяха да излязат от клиниката и заедно с Били и Карлос щяха да пазят всички възможни пътища за бягство.

Добър план.

— Как ще го познаем? — попита Ваня.

— Имаме фоторобот.

— Който, ако трябва да сме честни, показва бял мъж на около четиресет години. Не е кой знае какво.

— Запазил си е час, който дойде по това време, е нашият човек — обади се Били и ясно показа, че според него ненужно усложняват нещата.

— Не може ли Стела да остане отвън? — предложи Карлос. — За да ни го посочи, когато дойде. Може да стои при нас във ветеринарната клиника.

— Само да проверя нещо набързо — каза Били, извади телефона си и излезе от стаята.

До този момент Ане-Ли мълчеше. Сега обаче се обърна към Торкел и той се подготви за най-лошото.

— Искам повече хора там.

— Защо? — попита, но се досещаше какъв ще е отговорът.

Беше казал, че екипът ще се справи сам, целият му план се основаваше на това. Тя чисто и просто не желаеше той да командва.

— За да бъда сигурна, че ще го заловим.

— Ще го заловим.

Размениха си гневни погледи, но не продължиха спора. Били се върна.

— Окей, обикновено го правят така: той пристига, Стела го посреща, отива в стаята, приготвя се и след две минути той влиза при нея.

— Значи няма как тя да остане отвън — въздъхна Карлос и отхвърли собственото си предложение.

— Може ли да синхронизира с… колежките си да не приемат други клиенти по това време? — обърна се Ваня към Били.

— Ще я питам.

— Как ще ни помогне това? — учуди се Торкел.

— Ако никой друг няма да ходи там, ще знаем със сигурност, че който дойде в уречения час, ще е нашият човек. Стела може да остане в сградата, да го посрещне, да го накара да се отпусне, а ние ще разполагаме с повече време.

Торкел се съгласи и бързо обмисли всякакви евентуални пропуски в плана. Не намери такива. Обърна се към Били и кимна. Били извади мобилния си и пак излезе от стаята. Преди да стигне вратата, спря и се обърна:

— Ваня, колко време ни трябва? Кога искате да уреди срещата с него?

— Нека той реши, но най-рано след час.

Торкел премисли всичко — да, щяха да се справят. Влизането във ветеринарната клиника може би щеше да иска малко време и убеждаване. Ако не получеха достъп, можеха да чакат в автомобил някъде в района. Малко по-открито, по-рисковано, но щеше да се получи. Но нямаше да навреди да разполагат с малко повече време.

— Ако ни уреди два, ще е още по-добре.

— Минимум два — додаде Ане-Ли.

Торкел я изгледа с досада. Нищо ли не можеше да приеме, без да изпита нужда последната дума да е нейна?

— Искам достатъчно време да сформирам екипа — обясни тя решението си.

— Не ни трябва екип — изрече Торкел бавно и ясно, все едно се опитваше да обясни нещо на упорито двегодишно дете. — Ние петимата ще се справим.

— Минимум два часа — повтори Ане-Ли на Били, който, след като хвърли въпросителен поглед на Торкел и в отговор получи само примирено кимване, отново излезе от стаята.

— Ти и аз при ветеринаря. Ваня при Стела. Карлос и Били наблизо и заедно с нас ще обезопасят сградата, след като той влезе. Достатъчно е. За какво са ни още хора? — попита Торкел с едва сдържан гняв в гласа.

— Трябва да го хванем.

— Естествено, нали всички това искаме.

— Няма да губим време в разправии. Това е моето разследване, ще правите каквото аз кажа.

 

 

Беше твърде мащабно.

Бяха твърде много.

Колко хора всъщност им трябваха?

Ако питаш Ане-Ли, явно поне още шест-седем. Всичките мъже, всичките въоръжени. Торкел стоеше на инструктажа със скръстени ръце и слушаше мълчаливо. Нямаше значение какво правеше или смяташе. Ако искаше да промени професионалните им отношения, се налагаше да отвърне на грубостта с грубост.

Или той щеше да води разследването, или щеше да напусне „Риксмурд“.

Нито една от двете алтернативи не звучеше особено привлекателно — да продължаваш работа с колеги, които се е наложило да мачкаш, никога не води до оптимални резултати; а да напуснат, щеше да изглежда като голям провал. Но нещо трябваше да се промени, това беше повече от ясно. Сега обаче не му беше времето. Не и по време на такъв инструктаж, все едно ще разбиват добре организиран тежковъоръжен наркокартел; а не без никаква драма да хванат един нищо неподозиращ човек, който сам щеше да влезе в капана. Торкел плъзна поглед из помещението. Картата на стената. Кръстчетата, където трябваше да се разположат всички. Стрелки къде да се движат и кога. Инструкции за комуникацията по радиостанциите.

Изненадваше се, че тя не беше измислила и кодово име на операцията.

Ане-Ли завърши инструктажа с нареждане всички да носят оръжие и бронежилетки. Среща при автомобилите след петнайсет минути.

Торкел стана от стола и с тежка стъпка напусна стаята.

Петнайсет минути. Достатъчно време да изпие последна чаша кафе и да се увери, че няма да се озове в една кола с Ане-Ли и „А отборът“.

 

 

Беше твърде мащабно.

Бяха твърде много.

Той не можеше да си избие тази мисъл, докато стоеше заедно с Ане-Ли и с бинокъла пред очите в един от кабинетите на горния етаж във ветеринарната клиника. Вонеше на препарати за почистване и дезинфекция, примесени с мирис на мокро куче, помисли си Торкел. Собствениците ги бяха пуснали свободно и любопитно бяха попитали какво точно ще наблюдават — явно не подозираха каква дейност се развива в отсрещната сграда. Торкел не виждаше причина да ги информира, затова каза само, че очакват заподозрян по тяхно разследване да се появи на това място днес.

Ане-Ли провери по радиостанцията дали всички са заели позиция. Торкел ги виждаше без проблем — шестима мъже по двойки на три различни места — но предположи, че все пак трябва да ги търсиш специално или да знаеш, че са там, за да ги забележиш. Някой, който свиваше към паркинга без никакви подозрения, едва ли щеше да ги открие. Щеше да се получи. Просто операцията беше ненужно мащабна за такава относително проста задача. Били и Карлос, които той също виждаше в една кола пред съседната на публичния дом сграда, щяха да са предостатъчни.

Размислите му бяха прекъснати от идването на автомобил. Тъмнозелен „Хюндай“, шофьорът — като че ли беше сам в колата. Сви към паркинга, спря, двигателят угасна, но никой не слезе.

— Той ли е? — прошепна Ане-Ли на Торкел, въпреки че нямаше абсолютно никакъв риск някой да ги чуе.

Фотороботът беше пред тях на масата. Торкел му хвърли бърз поглед и после пак вдигна бинокъла пред очите си и се вгледа в мъжа в колата.

— Не знам.

Ъгълът не беше удобен и мъжът беше обърнат с гръб, гледаше вратата, към която, надяваха се, скоро щеше да се отправи.

— Подранява с пет минути. — Ане-Ли погледна часовника.

Най-сетне мъжът слезе от колата и я заключи. Огледа се уж небрежно и после бързо тръгна към входа на сградата.

— Целта пристига. Готови — чу Торкел Ане-Ли да съобщава по радиостанцията.

Мъжът влезе и затвори вратата след себе си.

— Той ли беше?

— Не знам, трудно е да се каже, но би трябвало да е той.

Торкел свали бинокъла. Дотук всичко вървеше по план. Сега оставаше Стела да посрещне мъжа, да се върне в стаята си, да потвърди пред Ваня, че наистина е той, Ваня пък щеше да им съобщи, щеше да го изчака да влезе в стаята и да го арестува. Ако той по някаква причина успееше да й се измъкне, другите дотогава вече щяха да са обградили сградата.

— Какво правят, дявол да го вземе?! — възкликна Торкел, когато видя движение.

Двама от хората на Ане-Ли се показаха от скривалището си и бавно приближиха сградата.

— Той дойде.

— Не сме получили потвърждение.

— Сам го каза, кой друг може да е?

Стела си пое дълбоко дъх и отвори вратата към коридора. Тръгна към чакалнята, като се мъчеше да се успокои. Притесняваше се, при това много повече, отколкото очакваше. Трябваше да се държи съвсем нормално пред Вилман. Ами ако той се усетеше?

Дали можеше да вземе заложници? Да я нарани?

Не беше сега моментът да мисли такива неща.

С последно успокояващо вдишване тя пристъпи в общата стая. Мъжът беше приседнал на самия ръб на един от фотьойлите.

Стела се спря смаяна.

Не беше Вилман.

— О, здравейте… — промълви тя и се озърна.

Някаква грешка ли беше станала? Имаше ли други хора в помещението?

— Имам час при Алма — усмихна се смутено мъжът и кимна към друга част на сградата, където беше стаята на Алма.

— Да, само почакайте един момент…

Стела отиде бързо до стаята на Алма, отвори вратата, без да почука, и влезе. Алма седеше на кревата и си връзваше ботушите.

— Какво става, мамка му?! Нали щяхме да отложим всички часове! — изсъска Стела и пристъпи към нея.

— Не можах да се свържа с тоя, какво да направя.

— Направи нещо веднага. Разкарай го оттам.

— Добре де, какво толкова…

Алма стана от леглото и се върна със Стела в чакалнята. Като ги видя, мъжът бързо се изправи и с весела усмивка Алма го помъкна към спалнята си. Стела се спря за момент, за да се успокои, и после се върна в червената стая. Ваня чакаше до едната стена.

— Е? — подкани я в момента, в който Стела затвори вратата.

Нямаше търпение да се махне оттук. Не можеше да разбере що за хора се занимават с такива работи. Не че беше монахиня, харесваше секса, обичаше го, но това… Бичове, белезници, вериги, щипци, намордници…

— Не беше той.

— Как така не е бил той?!

— Алма не успяла да се свърже с един от клиентите си. Той дойде. Не Вилман.

— Мамка му!

Ваня се хвърли към уоки-токито, което беше оставила на бюрото.

— Не е той! Бил някакъв друг тип, не е той!

Горе във ветеринарната клиника Торкел и Ане-Ли вече излизаха. Когато радиостанцията изпращя, очакваха да получат потвърждение, затова и на двамата им отне секунда да схванат какво казва Ваня. Торкел изгледа Ане-Ли и после се втурна към прозореца.

— Бий отбой, махни ги оттам.

Виждаше как двамата въоръжени мъже приближават вратата от двете страни, на практика бяха до нея.

— Да се оттеглят веднага!

Чу как Ане-Ли им нарежда да се оттеглят и видя как полицаите до вратата слушат заповедта в слушалките. Но беше твърде късно. Към сградата приближаваше автомобил. Червен „Форд“. Само това успя да зърне Торкел. Невъзможно беше шофьорът на колата да не види въоръжените мъже пред къщата. За миг натисна спирачка, сякаш за да се увери, че очите не го лъжат, после настъпи газта докрай, направи обратен завой и се омете оттам.

— Мамка му, той е! Той е! Ще се измъкне!

Торкел грабна радиостанцията и изрева на Карлос и Били:

— Бяга с колата, той е! Червен форд!

Видя как пред съседната сграда Били потегля и започва гонитбата. И двете коли изчезнаха от поглед след няколко секунди. Торкел се облегна назад, след което внезапно скочи на крака и така изрита една стоманена количка, че инструментите върху нея се пръснаха по пода.

— Мамка му! Мамка му!

 

 

На Били му трябваха секунди, за да настигне червената кола. Карлос още се мъчеше да си сложи колана, когато тя изскочи пред тях.

— Запиши номера — извика Били и намали с още един метър разстоянието до колата беглец.

Приближаваха път 222 и без дори да докосне спирачките, мъжът в червения форд зави наляво, към града. Били го следваше. С дясната ръка затърси опипом подвижната синя лампа, която стоеше в отделението под радиото.

— Аз ще я пусна, ти гледай пътя! — Карлос кажи-речи изблъска ръката на Били и качи лампата на таблото. Били я включи заедно със сирените. За секунда стоповете на колата пред тях примигнаха и им се стори, че онзи при първа възможност ще завие надясно, но после явно се отказа и продължи право напред. Но не кой знае колко. Без да натиска спирачките, хвана следващата отбивка вдясно. След сто и осемдесет градусов завой излязоха на широк път.

— Кой е? — попита Били и увеличи скоростта още повече. На завоя беше намалил малко, но за щастие нямаше голямо движение и той бързо навакса.

— Кой кой е? — не го разбра Карлос.

— На кой път сме? — поясни Били и задмина от вътрешната страна една бяла тойота, която по някаква необяснима причина караше в лявата лента.

— 55.

— Питай ги дали могат да блокират отбивките.

Още докато го казваше, осъзна, че вероятно няма да се получи. Вероятността някой някъде да чуе искането им, да реагира достатъчно бързо, да провери профила на пътя и да прати автомобили по всички отбивки навреме, беше нулева. Може би ако попаднеха на правилния човек, той би могъл да координира такава операция, но не и преди колата, която преследваха, отдавна да е напуснала общината, а нищо чудно и областта.

— Зарежи — извика. — Предай им къде се намираме и виж дали има някой наблизо, който може да се включи.

Карлос кимна, взе микрофона на радиостанцията и започна да предава постоянно местоположението им, докато Били отново насочи цялото си внимание върху шофирането и бягащия форд. Улицата беше двулентова, но всеки път, когато Били приближеше, за да я настигне, колата минаваше в средата и успяваше да го блокира. Били позабави скоростта, застана зад форда, мина вдясно, но онзи го видя и отново му препречи пътя.

След около километър и половина стигнаха отбивка. Фордът сви по нея и продължи нагоре по рампата към детелината. Били забеляза, че от дясната им страна профучава ограда, цялата в графити, но вляво имаше основно храсти. Някои от тях доста високи — явно с цел да скриват кръстовището от поглед, та да намалиш скоростта. Нещо, което шофьорът на форда, изглежда, не възнамеряваше да прави.

Влезе право в кръстовището.

Един бял микробус с голямо лого на някаква фирма за басейни трябваше да набие спирачки; клаксонът запищя ядосано. Фордът зави право надясно по по-тесен път. Според табелите той водеше до болница и нещо на име „Свартбекен“. Карлос съобщи по радиостанцията, че се движат на юг по „Свартбексгатан“ и им се отваря възможност, стига да действат бързо.

— Какво значи това? — попита Били.

— Тази улица свърша в голямото кръстовище точно пред полицейското управление.

— Значи все някой трябва да помогне, да му се не види.

След няколко метра от двете им страни изникнаха жилищни сгради. Движение и живот. Велосипедни алеи, пешеходни пътеки, деца и бебешки колички. Били поотпусна педала на газта. Разстоянието до форда се увеличи незабавно. Ясно беше, че мъжът пред тях няма намерение да забавя скоростта. Дори когато наближи табела „Внимание! Училище!“ и позволената скорост падна до трийсет, Били не видя стоповете му да светват. Когато го хванеха, към списъка с обвиненията определено можеха да добавят и доста пътни нарушения.

На следващото кръстовище се появи двойка с бебешка количка. Вече бяха при пешеходната пътека, когато чуха приближаващите сирени и спряха. Фордът леко се отклони наляво, но не намали. Ако бяха слезли на платното, нямаше да има никакъв начин да ги избегне.

— Трябва да сложим край на това — извика Били.

— Или да го оставим — отвърна Карлос.

Били обмисли за момент тази възможност. Не беше глупаво предложение, може би дори бе най-доброто. Ако се случеше нещо, ако невинен пешеходец или шофьор пострадаше, или ако мъжът изгубеше управление и катастрофираше, голямата новина щеше да е, че е станало по време на полицейско преследване. Все на някого щеше да му хрумне, че те са предизвикали злополуката, че адреналинът е замъглил преценката им. Наистина не си заслужаваше. Били пак вдигна крак от газта. Разстоянието се увеличи.

— Успели ли са да пратят някого? — попита Били и намали още скоростта, но все още се движеше с над 70 км/ч.

— Приближаваме, на място ли сте? — попита Карлос по радиостанцията.

Били пак натисна газта.

Глупаво щеше да е да го пуснат сега.

Ако не го следваха плътно, можеше да свие по някоя от многото пресечки, каквито Били предполагаше, че има по целия път до полицейското управление. За голямо негово разочарование по радиостанцията съобщиха, че още не са успели да пратят никого. Били изруга високо, докато Карлос им обясняваше, че разполагат с по-малко от минута.

Приближаваха кръгово движение. Били видя мотопеда, който дойде по велосипедната алея отляво и явно нямаше ни най-малко намерение да спира, а зави, спокоен, че го защитава законът, според който на кръстовища без регулировчик автомобилистите са длъжни да пазят останалите. Това обаче не означаваше да им препречваш пътя и определено не важеше, ако приближаващият автомобил е преследван от полицията.

Червеният форд натисна спирачки в последната секунда и успя да отбие достатъчно вдясно, че да се размине с мотопеда на няколко сантиметра. Мотоциклетистът обаче изгуби управление и падна, плъзна се напред и на практика попречи на Били да мине по същия път като червения форд. Нямаше шанс да спре навреме, не му оставаше друг избор, освен да кривне наляво. Събори табелата „Внимание пешеходци!“ на острова, продължи напряко на шосето и помете една улична лампа, когато излезе в средата на кръговото, където за украса бяха сложени шест бетонни сфери. Две тройки в различни големини. Все едно две снежни човечета са легнали да спят на тревата.

Били се блъсна в една от тройките и колата се закова на място.

За миг светът побеля — въздушните възглавници се отвориха с гръм и трясък и се удариха в изкривената ламарина. Ушите на Били още пищяха, когато, след като му трябваха няколко секунди да се осъзнае, избута въздушната възглавница, доколкото можеше, и се обърна към Карлос:

— Добре ли си?

Той само кимна. Били видя, че от носа му тече кръв. Тънка струйка се спускаше към горната устна и капеше в отворената уста. Той размърда долната си челюст наляво-надясно, все едно се мъчеше да отпуши заглъхнало ухо.

— Не чувам с лявото ухо — каза и продължи с гимнастиката.

Били знаеше, че ако имаш лош късмет, въздушните възглавници могат да ти спукат тъпанчето, но слухът се възстановяваше.

В този момент по радиостанцията им съобщиха, че не са спрели никакъв червен форд пред полицейското управление. Дали защото не са успели да се мобилизират навреме, или защото фордът е свил, преди да стигне, Били не знаеше и не го беше грижа.

Имаха регистрационния му номер.

Така или иначе щяха да го хванат.

 

 

Само Себастиан и Урсула бяха в службата, когато Ваня се върна.

— Всичко отиде по дяволите — обобщи тя сутрешните събития.

— Чухме — въздъхна Урсула.

Може би си въобразяваше, но Себастиан предчувстваше, че Урсула ще използва станалото срещу Торкел всеки път, когато той я помолеше в бъдеще да е малко по-благосклонна към колегите извън Стокхолм.

— Как са Били и Карлос? — попита той.

Не вредеше да покаже малко загриженост. Освен това беше в пълна степен служебен въпрос.

— В спешното са. Били се е понатъртил, може би има и леко мозъчно сътресение, а Карлос вероятно е със спукано тъпанче. Намерихме ли колата?

— Къде са другите? — попита Урсула, вместо да отговори на въпроса й.

— Торкел и Ане-Ли трябвало да обсъдят помежду си какво да правим с журналистите. Явно вече са надушили лудо преследване в жилищен район… Колата? — повтори тя въпроса си.

— Още не сме я намерили, но знаем чия е.

— Чия?

Ваня отиде при Урсула, все едно очакваше отговорът да е изписан на екрана на компютъра й.

— Регистрирана е на името на фирма. „Бруде и Хамарщен“. Ето адреса.

Урсула подаде на Ваня лепящо листче. Тя му хвърли едно око, преди да го пъхне в джоба си и да тръгне към изхода.

— Идваш ли? — подхвърли през рамо по посока на Урсула.

— Не.

Ваня се спря, вече на прага.

— Защо?

— Тъкмо получих доклада от аутопсията и от пълния оглед на апартамента на Ребека Алм. Трябва да го прочета.

— Окей…

— Вземи Себастиан — кимна Урсула към него.

Погледът на Ваня показа точно какво мисли за предложението.

— И така сме малко хора, а четирима от нас отсъстват. Ако ще работим заедно, да работим — продължи Урсула, без да звучи открито укорително, но тонът й загатваше единственото, което би накарало Ваня да промени мнението си — че държането й е непрофесионално. Ваня се колебаеше, сякаш се мъчеше да измисли основателна причина да отиде сама, но накрая се предаде.

— Идвай — въздъхна тя със същия ентусиазъм, с който би отишла да къпе нападнато от бълхи псе.

Себастиан скочи енергично от стола, взе си якето от облегалката, прошепна на Урсула едно „благодаря“, докато минаваше покрай нея, и излезе след Ваня.

 

 

Джипиесът им каза, че трябва да тръгнат по „Даг Хамаршьолдс вег“. Това беше единственият глас, който се чуваше в колата. Себастиан мълчеше. Припомни си първия път, когато пътуваше в един автомобил с Ваня. Когато още нямаше представа коя всъщност е тя. Тогава също слушаха джипиеса. До някогашното училище на баща му. За момент той се замисли.

Ами ако така и не беше научил?

Ами ако изобщо не беше открил писмото в дома на родителите си, изобщо не беше потърсил, изобщо не я беше намерил?

Животът на Ваня щеше да е ако не по-хубав, то поне доста по-прост.

Хинде нямаше да я отвлече.

Ана и Валдемар още щяха да бъдат заедно. Щяха да имат дъщеря заедно.

Троле Хермансон вероятно още щеше да е жив, стига да не се натряскаше до смърт.

Урсула нямаше да бъде простреляна.

Това беше повлияло на толкова много хора и доколкото разбираше, нито един към по-добро. Ами неговия?

Изобщо не би се върнал в „Риксмурд“. Може би все пак би попаднал там покрай Едвард Хинде, но само като консултант. И само до решаването на случая. Никаква причина да остава. Обратно към самотния живот в жилище, от което ползва само отделни части, безцелно кръстосване между безинтересни работи на парче и безсмислен секс. Някой можеше да каже, че това доста добре описва и сегашното му съществуване, но не беше съвсем вярно. Той искаше нещо, беше готов да се бори за постигането му, имаше цел — нещо, което преди му липсваше изцяло. Животът му имаше възходи и спадове, но „Риксмурд“ беше и си оставаше константа. Не обичаше клишетата, но Ваня наистина бе придала смисъл на живота му. Независимо какви бяха отношенията им, самият факт, че нея я имаше, че той знаеше за съществуването й, беше добър за него. Беше го спасил.

Но как тогава беше успял да го прецака толкова невероятно?

Той беше Себастиан Бергман.

Ето го простия отговор.

— Ти ходиш ли по проститутки?

Себастиан беше изтръгнат от размислите си. Правилно ли беше чул? Можеше дълго да гадае какви ще са първите й думи към него, когато в крайна сметка решеше да му проговори, но точно това не би му хрумвало.

— Защо питаш?

— Мислех за онова място, където ходих днес, бардака, що за жалко и противно място е, и се сетих за теб.

Жалко и противно, затова се сетих за теб. Явно нямаше намерение да му опростява задачата.

— Е, ходиш ли? — повтори тя въпроса си, тъй като той мълчеше.

— Мъчиш се да си намериш причини да ме мразиш още повече? — попита той.

— Не мисля, че е възможно.

Себастиан я погледна, надяваше се да види лека усмивка, която да посмекчи обидата, но веднага разбра, че няма да стане.

— Не, не ходя — отговори той честно. — Не плащам за секс.

— Защото е незаконно? Едва ли е от морални съображения.

— Твърде лесно е — обясни той. — Да платиш и да получиш нещо в замяна. Не това търся. Самото чукане никога не е било целта.

— Окей, не искам да знам.

Той понечи да отбележи, че щом не иска да знае, може би не е трябвало да пита, но си замълча. Нека тя води разговора.

— Мислех за нас — промърмори той предпазливо, след като джипиесът им съобщи, че трябва да завият надясно и после пак надясно след 800 метра.

— Няма „нас“ — отсече Ваня грубо.

— Добре, мислех за теб и мен. За онова, което каза. — Никакъв отговор, но и никакво нареждане да млъкне, затова той продължи: — Че не ми пука какво искаш.

Все още никаква реакция от нейна страна. Той гледаше право напред от страх, че и най-малкото движение ще я накара пак да го скастри.

— Е, пука ми. Винаги ми е пукало, още откакто научих, че си ми дъщеря. Само че аз съм, или съм станал, ужасен егоист и понякога забравям какво щастие си за мен и колко съм благодарен, че те намерих. Надявам се да мога да променя нещата.

— Престани да дрънкаш.

Той се подчини. Млъкна. Беше стигнал по-далеч, отколкото смееше да се надява. Но едно е да говори, лесно е, всеки го може. Да каже, че съжалява, че е осъзнал грешките си, че ще стане по-добър — колко струваха думите му? Не струваха пукната пара.

Действията бяха по-важни от думите.

Затова беше принуден да извърши нещо себеотрицателно, за да й докаже, че е сериозен. Че ако не може да бъде неин баща, нека поне да й бъде приятел. Щеше да се погрижи тя да се сдобри с Валдемар.

Сега обаче мълчеше.

 

 

Стигнаха до сградата на „Даг Хамаршьолдс вег“, безлична двуетажна тухлена къща, която би могла да е детска градина, дневен център, жилищна кооперация, какво ли не. На по-късата стена висеше табела, указваща, че тук е централата на „Бруде и Хамарщен“. Ваня паркира и двамата слязоха от колата.

— С какво се занимават? — попита Ваня и се озърна, докато вървяха към входа.

— Според Урсула с маркетинг на съдържанието.

— Какво е това?

— Надявах се ти да знаеш.

— Чакай малко.

Ваня отиде при една от колите, оставени по-нататък на паркинга. Застана до нея, извади си телефона и бързо намери каквото търсеше. Марка, модел, цвят и регистрационен номер на автомобила, който търсеха. Не знаеше от коя година е, но всичко останало съвпадаше.

Червен форд със същия регистрационен номер.

Застана до него и надзърна през страничното стъкло, докато набираше номер и приближаваше телефона до ухото си.

— Урсула, тук е колата. На паркинга — каза тя, веднага щом Урсула вдигна. — Идвай или прати някого.

После затвори. Върна се при Себастиан. Щом колата беше тук, значи беше възможно и шофьорът й да е наоколо. Или поне щяха да научат кой е. Тя усещаше как адреналинът изпълва тялото й.

Ако сградата беше безлична отвън, вътре компенсираше изцяло. След като бутнаха вратата, пред тях се разкри дебел тъмен мокет, който свършваше при бяла рецепция с вградено осветление и тежка ваза с големи бели лилиуми. На стената отзад беше окачено логото на фирмата — осветени отзад метални букви между два черно-бели канта. Вградени лампички в белия таван и скрити тонколони, от които се носеше досадна мелодия.

Зад рецепцията се виждаше общ офис. Себастиан прецени, че вътре има трийсетина души, повечето млади, всеки седнал зад компютър, повечето с различни видове слушалки на ушите.

— Ваня Литнер, това е колегата ми Себастиан Бергман, искаме да говорим с човека, който отговаря за фирмените автомобили — представи се Ваня и показа полицейската си карта.

Жената на рецепцията, която според баджа на ревера й се казваше Роса, погледна картата на Ваня, погледна Ваня, погледна Себастиан, който само леко помаха с ръка, и после пак се обърна към полицайката:

— Как така да отговаря?

— Фирмата притежава червен форд, паркиран е отпред. — Ваня кимна по посока на паркинга. — Искам да говоря с човека, който отговаря за него.

— Не знам кой е. Може да говорите с Кристина.

— Коя е Кристина?

— Шефката ни.

— Добре, доведете Кристина.

Роса кимна, вдигна телефона на рецепцията и набра вътрешен номер. Ваня отстъпи крачка назад и огледа помещението, докато слушаше как Роса обяснява в слушалката, че са дошли от полицията. В стената вдясно от рецепцията имаше вградена лавица с нещо, което приличаше на метална възглавничка за врат, но което, ако се съди по чашите и капсулите отстрани, представляваше кафемашина. Кана с вода и парченца краставица, купа с плодове и табла с някакъв вид бисквити също бяха подредени с вкус наоколо. На стената имаше още вградени правоъгълни рафтове, на които бяха наредени и ярко осветени предмети, които можеха да са само награди и грамоти.

При тях дойде жена на около четиресет години. Косата й беше хваната в хлабав кок, носеше синя джинсова риза, сиви клоширани панталони и черни мокасини без ток.

— Здравейте, Кристина — протегна тя ръка. — С какво мога да ви помогна?

Ваня се представи, показа отново картата си, а Себастиан пак вдигна ръка за поздрав. Кристина им предложи нещо за пиене. И двамата отказаха, и Ваня повтори причината за посещението им. Червения форд.

— Това е един от общите автомобили — кимна Кристина.

— Тоест?

— Купихме три автомобила, до които всички служители имат свободен достъп. Забелязахме, че е по-икономично, отколкото всички да се движат с такси.

— Как може да се провери кой ги е карал?

— Могат да ги запазват предварително, но ако има някой в офиса, само записват за колко време смятат, че ще им трябват, и ги взимат.

— Къде го записват?

Кристина им даде знак да минат покрай рафтовете с наградите и да отидат в другия край на офиса. Там служителите работеха в отделни стъклени кабинки. Имаше също трапезария с голяма маса по дължина на кухненската част, която пък беше оборудвана с дълги плотове, два големи хладилника, микровълнови фурни, миялни и още кафемашини, както и с диспенсър за вода.

— Може ли да попитам защо се интересувате от това? — Кристина се спря пред бяла врата без табела и с ключалка с код.

— Забелязана е на местопрестъпление по-рано днес.

Което не беше съвсем вярно, но това беше най-бързата и проста версия и при по-голям късмет, нямаше да предизвика допълнителни въпроси.

— Сигурни ли сте, че е била нашата кола? — Не можеше да се сбърка надеждата в гласа й, че са сгрешили, че няма да се наложи да замесват нейната фирма в разследване на престъпление.

— Сигурни сме — отсече Ваня и сложи край на надеждите й.

Кристина само поклати глава, сякаш не можеше да си представи, че някой от служителите й може да има пръст в каквото и да било прегрешение. Въведе кода и отвори вратата. Лампите светнаха автоматично, когато влязоха, и разкриха лавици, отрупани с офис принадлежности, папки и класьори, тоалетна хартия, коледни свещници, купчини свещи, пликове с храна, останала от някое празненство, и кенове бира в полупразна щайга. Складът рязко контрастираше на строгото светло лъскаво помещение отвън. Точно зад вратата имаше малко шкафче за ключове и от него висеше на връв бележник с химикалка.

— Ето го.

Ваня взе бележника и го отвори с напрегнато нетърпение.

Последната страница. Последната бележка.

Надя Азиз.

Изпита силно разочарование. Не можеше да е жена.

— Има някаква грешка — рече Кристина, след като надникна иззад рамото на Ваня. — Надя отсъства цяла седмица.

Ваня провери датата на последната бележка. 12-ти октомври. Оттогава нищо. Разгледа бележника по-внимателно. Сега забеляза, че следващата страница е била откъсната, около спиралата още се виждаха няколко парченца хартия.

— Откъснал е страницата — каза тя на Себастиан, преди пак да се обърне към Кристина. — Колко души работят тук?

— Имаме четиресет и шест служители.

— Колко са жени?

— Не знам точно, двайсет, двайсет и две, там някъде.

— Значи около двайсет и пет мъже…

— Има ли някой, който може да знае кой е ползвал колата днес? — попита Себастиан.

— Не знам, може би трябва да попитаме — предложи Кристина и той забеляза с каква готовност сътрудничи.

За първи път си помисли какво ли би станало, ако я потърси по друга „полицейска работа“. Погледът му се насочи към лявата й ръка, на която липсваше халка. Не че имаше някакво значение, обикновено това даже опростяваше задачата. За добро или лошо. Но той беше обещал…

— Почакайте — спря я Ваня и пак извади телефона си, отключи го и затърси нещо. — Познавате ли този човек? — Тя показа фоторобота, който бяха направили с помощта на Стела.

Кристина леко наклони глава и се вгледа по-отблизо.

— Би могъл да е Силас. Франсен. Един от нашите контент мениджъри.

— Тук ли е?

— Да.

— Можем ли да говорим с него някъде, където няма да ни безпокоят?

— Да, използвайте някоя от телефонните зали — посочи тя към две врати, които приличаха на английски телефонни кабини.

— Можете ли да го доведете?

 

 

Силас Франсен беше грамаден. Това беше първата мисъл на Ваня, когато той влезе в малката стаичка. Мускулест. Изпъваше плата на синята карирана риза. Дебел врат, квадратна челюст, късоподстригана коса. Ваня веднага видя приликата с фоторобота. Но как Стела е пропуснала да спомене, че прилича на Хълк, беше загадка. Той ги поздрави, придърпа един стол, седна разкрачен, приведе се напред, облегна лакти на коленете си и загледа въпросително ту Ваня, ту Себастиан.

— Окей, за какво ме търсите?

Ваня мерна Урсула през вратата зад Силас. Извини се за момент и излезе от стаята.

— За какво ме търсите? — повтори Силас, този път към Себастиан.

— Тя ще ми се ядоса, ако започна без нея, тъй че ще почакаме малко — отвърна Себастиан, загледан в ноктите на ръката си.

Добре се получи. Сега можеше да види дали Силас показва признаци на безпокойство или нетърпение. Дали ще започне да разпитва Себастиан в опит да научи какво знаят, за да прецени какво да предприеме. Но той само кимна и се облегна назад на стола. Наглед съвсем спокоен и без притеснение от ситуацията.

Междувременно Ваня отиде при Урсула:

— Водиш ли хора?

— Да.

— Да видят колата и да проверят работното му място, докато той е при нас. — Тя кимна леко към стаята, където седяха Силас и Себастиан. — Казва се Силас, нека някой ти покаже къде е бюрото му.

Урсула кимна и я остави. Ваня се върна в стаята и седна.

— Извинете за забавянето…

— Няма нищо, но дали вече можете да ми кажете за какво става дума? — попита той за трети път.

— Къде бяхте между 11:00 и 12:30 часа днес? — не отговори на въпроса му Ваня.

— В единайсет бях тук, някъде към и половина излязох да свърша нещо, после обядвах, върнах се малко преди един. Защо?

Погледите на Себастиан и Ваня се срещнаха за секунда — и двамата мислеха едно и също. Много подробно, много точно, повече от обичайното и без дори да се замисли. Все едно го е научил наизуст. Репетирал го е.

— Какво е трябвало да свършите?

— Взех една пратка.

— Откъде?

— От Ика. От онези, автоматите.

— С кола ли отидохте?

— Не, магазинът е ей там.

— Значи днес не сте използвали от общите автомобили?

— Не.

— Къде обядвахте? — обади се Себастиан.

— Отидох до „Севън-Илевън“ тук, наблизо, купих си сандвич и кола. Изядох го в ботаническата градина.

— Навън е кучешки студ — отбеляза Ваня.

Силас разпери ръце с изражение, което показваше, че не разбира какво общо има това.

— Имахте ли компания за обяд, срещнахте ли се с някого?

— Не.

Себастиан гледаше спокойния мъж. Беше умен. Дейност, за която не е имало нужда да взаимодейства с никого. Никой в „Севън-Илевън“ не би си го спомнил — толкова близо до университета, при това по обедно време, когато мястото гъмжи от студенти. Сам в ботаническата градина. Дори да имаше отпечатъци от пръстите му в колата, лесно можеше да ги обясни. Ако не намереха някого, който да го е видял да я взима, не разполагаха с нищо. Разбира се, беше възможно да помолят Стела да дойде за очна ставка, но това само щеше да докаже, че е ходил при нея преди, не и че той е бил човекът, който избяга с червения форд, и в никакъв случай, че той е виновен за онова, в което го подозираха.

Себастиан стана, излезе от стаята и отиде в общия офис, където доста хора се бяха събрали на групички и си шепнеха. Той разбираше защо. Урсула, с тънки ръкавици, методично претърсваше едно бюро до прозореца. Докато той и Ваня бяха дискретни, помолиха Кристина да доведе Силас, говореха с него в отделно помещение, натрапчивото присъствие на Урсула беше достатъчно да предизвика любопитство и да тръгнат клюки. Особено като се има предвид, че жената от рецепцията беше в една от групичките и останалите я слушаха с интерес.

Себастиан си проправи път покрай тях и отиде при Урсула.

— Здрасти, намери ли нещо?

— Още не. Ще вземем компютъра и ще го дадем на Били. При вас как върви?

— Не е добре. Трябва ни нещо повече, за да го отведем.

— Скоро приключвам тук, така че… — Урсула сви рамене леко извинително.

Взе синьото сако, окачено на облегалката на стола, и го опипа.

— Чакай.

Пъхна ръка във вътрешния джоб и извади мобилен телефон.

— Гледай ти.

— Телефон — отбеляза Себастиан безразлично; горе-долу това очаква човек да намери във вътрешния джоб на сако.

— Втори телефон — кимна Урсула към бюрото, където до клавиатурата се зареждаше друг мобилен.

Тя включи телефона от сакото, почака да светне и установи, че е заключен.

— Дай ми го.

Урсула извади плик за доказателства и пъхна телефона в него. Себастиан го взе, мина бързо през офиса, върна се при Ваня и Силас и му показа телефона:

— Отключете го, ако обичате.

Силас погледна мобилния, разпозна го, видяха как стисна челюсти ядосано, очите му загоряха, когато се обърна към Ваня:

— Пипали сте ми нещата?

Тя не отговори.

— Отключете го, ако обичате — повтори Себастиан.

Силас се облегна, скръсти ръце на гърдите си и още преди да отвори уста, те знаеха какво ще каже:

— Няма.

 

 

Как всъщност се беше озовал тук?

Не се наложи да стои дълго при лекаря. Натъртено рамо, синини от предпазния колан, евентуално леко сътресение на мозъка, но тъй като не му се гадеше и не му се виеше свят, вероятно беше просто главоболие. Като цяло се чувстваше добре. Нищо не пречеше да се върне на работа, стига да е в настроение.

А взе че дойде тук.

На „Норфоршгатан“.

По служба, повтаряше си. Да пита Стела как се чувства. Бяха я зарязали набързо, а преди това прекара доста време с Ваня, която не беше твърде добра в прикриването на мнението си за хората. Я да отиде да види дали всичко е наред и да се извини от името на колежката си. Освен това съществуваше възможност Вилман да се е обадил, бесен, че за малко да го вкара в капан, досетил се, че тя им е казала за него; може би дори я е заплашил. Или просто е питал какво са правели там ченгетата.

Имаше много причини да отиде при Стела Симонсон. В червената й стая.

Почти я виждаше.

Фантазираше си за всичко, което можеше да прави там.

Знаеше, че не бива. Знаеше и защо, но бързо си измисли оправдание. Станалото с Йенифер никога нямаше да се повтори.

Не можеше да се повтори.

Изобщо нямаше да се случи, ако не беше пиян.

Трезвен, се владееше напълно. Освен това в къщата имаше и други хора. Можеше дори да му се отрази добре. Всички щяха да бъдат доволни. Щеше да е спокоен, в мир със себе си, мрачните мисли, които се пробуждаха понякога, щяха да изчезнат. Змията щеше да е сита и кротка.

Разбира се, беше проблем, че Стела е проститутка, а той полицай. Ако го хванеха, щеше да си загуби работата. И Мю. Вероятно щеше да загуби всичко. Затова беше истинско безумие дори да помисля за това. Да отваря уебсайта й на телефона си.

Но си спомняше усещането.

От онова, което правеше с Йенифер, преди всичко да отиде по дяволите. Най-вълнуващото чувство, което някога е изпитвал, може би след убиването. Опияняващата власт и тоталният контрол, последван директно от сексуално удоволствие, каквото никога преди дори не бе изпитвал.

Не и с Мю, не и с която и да била друга жена.

Само с Йенифер.

И всичко това сега беше на една ръка разстояние.

Прекъсна го пиукането на телефона му. Върху сайта на Стела се появи съобщение. От Урсула. Обратно в действителността. Той отвори есемеса й. Питаше го къде е, дали е в състояние да работи. Той отговори, че всичко е наред, че идва, прибра телефона, запали двигателя и потегли. Разтърсен от мисълта колко близо бе до извършването на нещо наистина, наистина глупаво.

 

 

Наложи се да чакат да дойде адвокат. Прекъсването обаче се оказа добре дошло. То щеше да им даде възможност да подготвят разпита, да обсъдят как да действат оттук нататък. След провала при Стела импровизираха, втурнаха се по най-близката следа и сякаш до този момент това им носеше успех, но сега дойде време да се върнат към структурираните действия, да съставят план.

Ане-Ли заедно с говорителя на полицията пусна отговор на статиите, които вече бяха публикувани.

БЯСНА ГОНИТБА ЗАВЪРШИ С ЖЕСТОКА

КАТАСТРОФА

Снимка на черното волво насред кръговото движение и свидетели, които ги видели да шофират като ненормални в пълен с деца жилищен квартал. Трябваше да го коментират по някакъв начин.

Били работеше с телефона на Силас Франсен, а Урсула отиде в дома му, за да провери дали нещо може да го свърже с изнасилванията и убийството. Нуждаеха се от това.

Когато адвокатката, която се представи като Мете Блумберг, най-после пристигна, Силас незабавно поиска телефонът да не може да се използва като доказателство, тъй като се били сдобили с него с незаконни методи. Мете искаше да знае повече, преди да започнат разпита.

— Полицията може да реши на място да извърши обиск на вещите на заподозрения, ако престъплението, в което е заподозрян, подлежи на присъда от над две години лишаване от свобода — обясни Ваня и леко обвинителният й тон не можеше да се сбърка.

— Това ми е известно.

— Тежка безотговорност при шофиране може да доведе до две години лишаване от свобода.

— Но вие сте „Риксмурд“ — възрази Мете. — Тук сте заради изнасилванията и убийството на Ребека Алм, а не за да разследвате нарушения на закона за сексуалните услуги или на закона за пътищата.

— За това е заподозрян до момента — намеси се Торкел, но трябваше да внимава, Мете не изглеждаше мекушава. — Но щом така и така е тук, искаме да го чуем във връзка с други престъпления.

— Изнасилванията и убийствата.

— Да.

— Но той не е заподозрян в тях.

Торкел се поколеба за момент. Разбира се, че беше заподозрян, но доказателствата бяха слаби, връзката между Силас и техния случай си оставаше чисто юридически несъществуваща.

— Не, за момента не е заподозрян — принуди се да признае той.

— В такъв случай ще го посъветвам да не отговаря на въпроси за тях — заяви Мете. — Започваме ли?

Торкел включи магнетофона на масата в невзрачната стая. Двата тесни прозореца с матирани стъкла бяха единственото, което внасяше разнообразие в мръснобелите стени. Седяха на прости пластмасови столове с метални крака. Силас и Мете от едната страна на масата, Торкел и Ваня от другата. Себастиан отново се беше настанил като слушател до вратата, зад колегите си.

Преди Мете да се появи, се надяваха уж между другото да успеят да насочат разговора към тежките престъпления, да поискат алиби, да говорят за жертвите, да го притиснат. Освен това щяха да му вземат проба за ДНК тест. Сега обаче решиха да почакат.

Силас щеше да откаже, Мете щеше да оспори искането им.

Целта в момента беше да измъкнат достатъчно информация от него, че да убедят прокурора да даде заповед за задържането му. Да си спечелят повече време, та да могат тихо и спокойно да намерят доказателствата, с които до момента не разполагаха.

И все пак Торкел беше доста доволен от изходното положение.

Той съобщи за записа имената на присъстващите, нарушенията, в които Силас беше заподозрян, и го попита как отговаря на обвиненията.

— Нямам нищо общо — заяви Силас спокойно.

— Отворихме телефона, който намерихме в сакото ви — започна Ваня и постави на масата телефона в прозрачния плик за доказателства.

— Не е мой.

— Беше в сакото ви — повтори Ваня.

— Не е вярно. — Силас изгледа спокойно първо нея, после Торкел и след това пак се обърна към Ваня: — Някой видя ли ви да го намирате?

Торкел го изгледа с досада. Това беше недостатъкът с предоставянето на твърде много време на заподозрените преди разпита. Даваше им възможност да дават, общо взето, предварително обмислени отговори. Той подозираше, че не за това е говорил Силас с Мете. Тя беше твърде умна за подобни номера.

— Спомняте ли си, че ви взехме пръстови отпечатъци, когато дойдохте? — попита Торкел спокойно.

Силас разбра какво означава това и се умълча.

— Затова да поговорим за съдържанието — продължи Ваня. — Чатове с жена от сайт за сексуални услуги. Уговорили сте си среща за днес.

— С никой не съм си уговарял среща.

— Червен „Форд Мондео“ с регистрационен номер KVT 664, до който вие сте имали свободен достъп, се появи на точното място и в часа, който сте уговорили с нея от своя телефон.

— Никакъв час не съм уговарял.

— Не схванахте ли това за пръстовите отпечатъци? — попита Ваня кисело и си навлече неодобрителен поглед от страна на Мете.

— Не, телефонът е мой, но сигурно го е ползвал някой друг.

— Чатовете продължават от месеци.

Силас само вдигна рамене, все едно за това няма обяснение.

— Значи някой го е използвал много пъти, без да забележа.

— Колко души в офиса ви знаят, че носите телефон с предплатена карта във вътрешния си джоб?

— Не знам. Някой знае. Очевидно.

— А защо носите телефон с предплатена карта във вътрешния си джоб?

— Не е незаконно, доколкото знам.

— Да видим дали съм разбрал правилно — изрече Торкел бавно и се наведе към него. — Казвате, че някой друг от месеци си уговаря срещи със сексуална работничка от вашия телефон и е използвал фирмен автомобил, за да отиде при нея?

Силас кимна твърдо, сякаш за да покаже, че обяснението му звучи още по-добре, като го чува обобщено от някой друг.

— Да, така трябва да е станало.

Торкел и Ваня се спогледаха. Естествено, нищо от чутото не беше истина, но проблемът, дори при телефони с месечен абонамент, беше да докажеш кой в действителност ги е използвал. Ако не успееха да постигнат пробив още сега, нямаше да получат разрешение да го задържат, в това бяха сигурни.

От джоба на Торкел се чу вибриране и той извади телефона си, погледна дисплея и скочи от стола. Съобщи за записа, че излиза от стаята, и ги остави. Когато затвори вратата, Себастиан стана и се премести на неговия стол. Ваня го изгледа с изненада и неприязън.

— Разкажи за секса — каза Себастиан и се наведе с интерес по-близо до Силас, който леко се отдръпна назад. — Секса със Стела Симонсон — поясни.

— Не знам за какво говорите — заяви твърдо задържаният.

— Говоря за убийство, изнасилване и опит за изнасилване…

— Чакайте, чакайте! — прекъсна го Мете.

Силас изглеждаше стреснат и смаян — очевидно това беше обрат, който не бе очаквал разговорът да вземе.

Той се обърна към Мете в опит да разбере какво става, но тя само успокоително сложи ръка на ръката му и му даде знак да мълчи.

— Клиентът ми не е заподозрян в тези престъпления. — Тя се обърна към Ваня и гневът в очите й отговаряше на остротата в гласа: — Той няма да отговаря на въпроси за тях.

Себастиан се обърна към нея със снизходителна усмивка, но очите му останаха сериозни.

— Ако си затвориш устата за малко, ще изнеса монолог, който, обещавам, няма да свърши с въпрос.

Без да дочака отговор, пак се обърна към Силас:

— Искам да знаеш, че затова си тук. Три престъпления. Три наистина тежки престъпления. Ей толкова сериозни. — Себастиан сложи длан на няколко метра над масата. — Доживотен затвор. Имаме също купуване на секс и безотговорно шофиране. Две други престъпления. Не особено тежки. Ей толкова сериозни в скалата на нарушенията.

Той се наведе настрани и сложи длан на няколко сантиметра над пода.

— Три тук.

Себастиан пак вдигна ръка над масата.

— Две тук.

Свали я пак под масата, без и за миг да откъсва очи от Силас.

— Имаме телефона, имаме колата, ще намерим и някоя неприятна охранителна камера някъде по пътя. За онези двете ще си изпатиш. Но даже не е сигурно, че ще се наложи да лежиш. Никой не получава ефективна присъда за купуване на секс, законът е пълна измишльотина, а пътните нарушения са въпрос на преценка. Когато приключим, ще те пуснем да си вървиш.

Себастиан стана от стола. Ваня го гледаше. Имаше какво да се възрази срещу тези твърдения, но тя мълчеше, не разбираше точно какво е намислил, но го остави да говори.

— Само че ти ни лъжеш, при това си пълна скръб в лъжите — продължи Себастиан и закрачи из стаята. — Щом ни лъжеш, започваме да си мислим, че има причина за това. Че криеш нещо. Нещо повече от две жалки престъпления, които на практика можеш да признаеш веднага и да си вървиш вкъщи, да чакаш призовката за глобата да тупне през отвора за писмата, да я платиш, без госпожата да научи, да се върнеш утре на работа, да кажеш на момичетата през кафе паузата, че сме се объркали, и да си продължиш живота.

Себастиан замълча, за да му даде възможност да помисли. Беше застанал зад Силас и въпреки че не виждаше лицето му, му се струваше, че забелязва как грамадното тяло се напряга, докато Силас се мъчеше да реши какво да прави, дали Себастиан блъфира и ако е така, с каква цел. Той се завъртя леко и погледна към Мете, която решително поклати глава, стоя мълчаливо сякаш цяла минута и накрая си пое дълбоко въздух и отчаяно поклати глава. Себастиан погледна Ваня, която отвърна на погледа му и кимна почти незабележимо. Получаваше се.

— Добре — промълви Силас. — Уговорих си час с…

— Не, не, не — прекъсна го Себастиан и едва успя да свали невероятно самодоволната усмивка от лицето си, когато отново влезе в полезрението на Силас. — Не как, не ми дреме как. Искам да знам защо.

Себастиан седна и насочи към Силас цялото си внимание. Отчасти защото мъжът за първи път щеше да каже нещо наистина интересно, отчасти защото щеше да добие представа с що за извършител си имат работа. Безценна информация за бъдещи по-подробни разпити.

— Иначе… не се получава съвсем.

— Сексът ли?

Силас кимна и сведе очи.

— Защо не?

— Не знам… имам нужда… да се почувствам… не знам, все едно съм само аз. Че само аз… го мога. Не ми пука за никой друг. — Той погледна Себастиан в очите, търсеше разбиране, не толкова точните думи. — Само… знаете… чукане. Яко.

— Защо покриваш лицето й?

— Тя е курва… Не искам да виждам, че чукам курва.

Вратата зад тях се отвори и Торкел се върна в стаята с найлонов плик в ръка. Себастиан въздъхна тежко — невероятно неподходящ момент, но беше твърде късно да моли Торкел да почака. Силас се поизправи на стола и моментът за откровения отмина. Себастиан освободи стола до масата и забеляза, че Торкел изглежда по-доволен, отколкото на излизане. Каквото и да беше научил навън, явно бяха добри новини.

— Претърсихме дома ви — започна Торкел, докато сядаше.

Силас скочи от стола. Торкел веднага застана нащрек, Ваня също. Силас беше огромен. Наистина огромен. Мете решително го хвана за ръката.

— Силас…

— Жена ми е вкъщи — изръмжа той през стиснати зъби.

— С четвъртото ви дете, знаем — изрече Ваня спокойно. — Сядайте.

Силас остана прав, взираше се в тях с омраза, дишаше тежко. После се откопчи от ръката на Мете и седна, облегна се, скръсти ръце над огромния си гръден кош.

— Какво й казахте? — попита.

— Казахме, че се налага да претърсим къщата ви — отвърна Торкел делово.

— Казахте ли й защо? Този разправяше, че никой няма да научи — посочи той Себастиан и Торкел изгледа Ваня въпросително.

Какво е ставало, докато го е нямало? Ваня само сви рамене леко и Торкел отново се обърна към Силас:

— Не, но знаете ли какво открихме в кабинета ви?

Торкел вдигна торбата, която носеше, и започна да вади съдържанието й върху масата. В отделни пликове за доказателства бяха поставени няколко кутии с таблетки, по сто във всяка. Метаксон 10. Още пликове — други кутии, други имена. Няколко шишенца с течно съдържание. Накрая на масата се получи малка аптека. ААС, всичките. Стероиди.

— Не са мои.

— И тези ли? — попита Торкел и показа няколко спринцовки.

Ваня ги позна. Същия вид като намерената след нападението над Клара Валгрен. Определено щяха да го задържат, нямаше съмнение. Въпреки че той пак клатеше енергично глава.

— Един приятел ме помоли да му ги пазя за малко.

— Как се казва приятелят?

— Няма да ви кажа.

Не толкова агресивно, не толкова самоуверено. Себастиан виждаше човек, който е осъзнал, че играта е загубена.

Дали сам използваше препаратите?

Вероятно. Никак не беше необичайно мъже да имат сексуални фантазии за власт и доминация. Ако той имаше проблеми с връзката, с потентността, което не е рядкост, когато взимаш стероиди, и страдаше от растящо чувство, че губи контрол над живота си, можеше да е решил да изживее фантазиите си. Себастиан обаче не оставаше с впечатлението, че Силас е човек, който би направил следващата стъпка. Изглежда, намираше излаз за нуждите си при Стела. От краткия им разговор Себастиан разбра, че у него има чувство на срам от това, усещане, че върши нещо нередно. Да сториш същото на някоя непозната жена в безсъзнание… Вярно, злоупотребата със стероиди често водеше до насилие, но нищо в нападенията не говореше за неконтролируем гняв, ярост, която да е взела превес. Напротив, бяха изпълнени изключително клинично.

Той не вярваше, че мъжът пред него е извършителят, когото търсеха.

Почти се надяваше да не е той.

Отчасти защото обичаше да е прав, но най-вече защото веднага щом разрешаха случая, Ваня нямаше да има причина да се среща повече с него. Ако не работеха заедно, тя щеше да се погрижи да не го вижда изобщо. Той никога повече нямаше да бъде част от „Риксмурд“, тъй че това беше последният му шанс, а той не беше готов.

Върховна проява на егоизма му беше, че се надяваше по улиците все още да обикаля агресивен изнасилвач.

 

 

Аксел Вебер научи доста неща на шестнайсети октомври.

Но за много други нямаше представа.

Например все още не знаеше какво е Ab ovo, ако изобщо беше нещо. Причината да пита Ингрид Дрюбер, беше, че думата му попадна заедно с нейното име в някакъв отдавна изоставен блог. Нямаше представа кой е бил блогърът, а и пишеше единствено, че Ингрид е водела Ab ovo и че можело да се прочете повече за него тук. Когато натисна линка обаче, излезе само: 404 error. Страницата не можеше да се намери или вече не съществуваше.

Той разпита колегите в редакцията, които повече разбираха от техника от него — а това на практика бяха всички освен може би Хариет — дали някой може да му помогне някак да възстанови документа, но получи отрицателен отговор. От айти отдела казаха, че може би ще успеят да го намерят, но зависело. Не обясниха от какво точно и Аксел се досети, че няма да го поставят на първите места в списъка със задачите си.

Той знаеше, че Ab ovo на латински означава „от яйцето“ или нещо подобно и е свързано по някакъв начин с поезия, с Омир и Хубавата Елена, но това не му помагаше особено.

Знаеше още, след като прекара няколко часа на компютъра и прегледа почти всички новини от Упсала в месеците през 2010-а, преди Ребека да му изпрати писмото, че бременна жена била открита кървяща пред спешното отделение на Университетската болница в нощта на двайсет и трети юни. Жената, Линда Форш, и нероденото й дете, починали по-късно същата сутрин. Провело се полицейско разследване, но стигнали до извода, че няма извършено престъпление във връзка със смъртта на жената и детето. Това беше единственото събитие от въпросните месеци, в което той реши да се поразрови.

Когато няколко часа по-късно излезе от редакцията, не знаеше, че Деря Нешат, жената, с която се беше запознал на петдесетия рожден ден на брат си и която дойде в дома му и през смях игра флипери няколко часа, в този момент взима телефона си, набира номера на „Експресен“ и моли да я свържат с Аксел Вебер.

Отговориха й от телефонната централа.

— Телефонът на Аксел Вебер. Кайса Крунберг.

Деря се представи и поиска да говори с Аксел, но Кайса й каза, че току-що е излязъл от редакцията. Да му предаде ли съобщение?

— Не, няма нужда, пак ще се обадя — отговори Деря по навик и след кратка размяна на любезности затвори.

Веднага съжали. Нищо не й пречеше да остави съобщение, да каже, че иска пак да се видят, или още по-добре — да помоли за мобилния му телефон. За момент се поколеба дали пак да не звънне, но щеше да изглежда странно. Утре. Реши да се обади утре. Тогава нямаше да се предаде толкова лесно. Усещаш почти нетърпение — веднъж като се реши да направи следващата крачка, инстинктът й подсказваше, че с Аксел Вебер може да излезе нещо хубаво.

Вебер нямаше представа, че за малко се размина с жената, с която, ако беше провел телефонния разговор, щеше да изживее живота си, докато се качваше в колата в гаража под небостъргача на „ДН“, завиваше към Кунгсхолмен и поемаше на север.

Това, което знаеше, беше, че няма търпение да тръгне. Пътуванията винаги го отпускаха. Още имаше доста сидита в мястото между седалките и сега хвърли бърз поглед към малката колекция. Отвсякъде лъхаше на бял мъж на средна възраст — „Ролинг Стоунс“, Брус Спрингстийн, Нийл Йънг, Джон Фогърти, Улф Лундел. Но не му пукаше, това беше той. Избра един диск и го пусна. Улф Лундел, албумът от 1998-а. Първите тонове на „Ако беше моя“ прозвучаха от тонколоните и той засили звука и запя.

Знаеше още, че Линда Форш е била една година по-голяма от Ребека Алм и макар да не живеели в един квартал, „Фюгелшюркан“ е била най-близката църква и за двете. Беше посветил сутринта на търсене на възможно най-пълна информация за Линда. Трябваше да намери хора, които са я познавали. Да научи дали е ходела на църква, дали е познавала Ребека, дали някой я е чувал да споменава Ингрид Дрюбер и/или Ab ovo. Положителен отговор на който и да било от тези въпроси и сензацията му щеше да е в кърпа вързана. Шестото чувство му подсказваше, че е надушил нещо наистина грандиозно.

В Упсала Торкел Хьоглунд се върна при бюрото си, след като завърши разпита на Силас Франсен, и видя там бележка с името на Аксел. Още не му се беше обадил да го пита дали се е сетил къде е чувал за Ребека Алм. Във вестника не излезе нищо повече за нея, но това не означаваше, че Вебер се е отказал. Въпреки че той едва ли щеше да им разкрие всичко, Торкел се надяваше да сподели всяка информация, която засяга пряко случая. Ако имаше такава. Че ще работи с тях, вместо да се състезава до финалната линия. Чисто и просто се надяваше Вебер да си е взел поука от събитията през лятото. Торкел щеше лично да му се обади да го пита, ако се окажеше, че Силас не е техният извършител — щяха да научат до няколко часа, когато пристигнеха предварителните резултати от ДНК теста.

За това Аксел не знаеше нищичко, докато с песни и барабанене по волана наближаваше крайната цел на пътуването си.

Не знаеше още, че е свръхчувствителен към бензодиазепините и че те са активното вещество в например рохипнол.

Знаеше, че е намерил точния адрес, когато джипиесът му съобщи, че сградата се намира вляво. Паркира на улицата, слезе от колата, заключи я и тръгна към къщата. Не се беше обадил да предупреди за идването си. Надяваше се да не е необходимо. Да го пуснат да влезе. Да намери няколко парченца от пъзела. Да се сдобие със сензация. Надяваше се, но, разбира се, не знаеше.

Не знаеше също, че му остават по-малко от двайсет минути живот.