Лион Фойхтвангер
Еврейката от Толедо (6)

Шеста глава

Дон Алфонсо копнееше все по-силно за омиротворяващото присъствие на своята Леонор. Освен това бременността й беше трудна, раждането се очакваше след шест-седем седмици и той не биваше да я оставя сама в това трудно време. Изпрати й вест, че ще замине за Бургос.

Доня Леонор не му се сърдеше, че е останал толкова дълго далеч от нея. Съчувстваше му заради принудителното бездействие, на което бе обречен, разбираше, че му се иска да избегне срещите с воините, които заминаваха за Светите земи, и беше много щастлива, когато той най-после дойде.

Тя се постара да му покаже колко дълбоко го разбираше. Колкото и да я болеше, съзнаваше, че Кастилия бе длъжна да остане неутрална. Нали сама видя колко дълбоко беше засегнат от обидата дон Педро. Знаеше: дори ако въпреки очакванията успееха да скърпят някакъв съюз между Арагон и Кастилия, горчивината и жаждата за отмъщение щяха постоянно да тласкат младия арагонски крал към неподчинение и разпри за върховното командване, което означаваше сигурно поражение.

Като избра най-добрите думи, тя увери Алфонсо, че като е победил себе си, е постъпил много по-смело, отколкото ако беше на бойното поле, в най-ожесточената битка. А и всички наоколо проявявали разбиране към злощастното стечение на обстоятелствата, което го принуждавало да остане настрана.

— Ти си и ще си останеш първият рицар и герой на Испания, мой Алфонсо — каза му тя. — Целият християнски свят го знае.

Докато я слушаше да говори така, сърцето му се стопли. Тя беше неговата дама и кралица. Как бе издържал толкова дълго в Толедо без утехата и съветите й, без нежната й загриженост?

От своя страна той също се постара да я разбере по-добре. Досега приемаше предпочитанията й към Бургос като женски каприз, но сега проумя, че те бяха заложени дълбоко в същността й. Израсла в домовете на баща си Хенри Английски и на майка си Елинор дьо Гиен, където много държаха на доброто образование и изисканите обноски, тя се бе почувствала изгубена в далечния Толедо. От нейния Бургос, разположен на големия поклоннически път към Сантиаго де Компостела, можеше по-лесно да поддържа връзка с изисканите дворове на християнския свят, постоянно я посещаваха рицари и поети от кралството на баща й и приближени на доведената й сестра, най-известната дама на християнския свят, принцеса Мари дьо Труа.

Този път Алфонсо гледаше и Бургос с по-просветени очи. Погледът му проникна в строгата, стремяща се към небето красота на прастария град, който беше отхвърлил арабската лекота и бе станал суров, сух, по католически строг. Беше глупак, дето позволи на онова неразумно момиче да разколебае дори за момент вярата и обичта му към благородния рицарски Бургос.

Сега се гневеше, че бе дал заповед да възстановят Галиана в целия й мюсюлмански разкош, и не каза нищо на Леонор. Първоначално си мислеше, че когато построят и обзаведат красивия и хладен извънградски палат, с лекота ще я убеди да прекара няколко летни седмици в Толедо. Сега съзнаваше, че Галиана няма да й хареса. Тя обичаше сдържаното, коравото, сериозното, а не мекото, разкошното, прикритото, преливащото.

През тези седмици той правеше всичко, за да угоди на доня Леонор. Тъй като състоянието й забраняваше да язди и ловува, той също си отказа тези удоволствия и прекарваше цялото си време в замъка. Занимаваше се много повече отпреди и с децата си, особено с инфантата Беренгария. Тя беше високо израсло момиче с некрасиво, но смело лице. От майка си бе наследила любопитството към света и хората, но и честолюбието, четеше и учеше много. Тя се радваше, че кралят й посвещаваше толкова много време, но остана неразговорлива и затворена в себе си. Алфонсо не можа да се доближи до дъщеря си.

Доня Леонор се бе примирила, че няма да роди наследник на своя крал. Но нямало нищо лошо, обясни с усмивка тя, ако за четвърти път се освободи с дъщеря. Тогава бъдещият съпруг на Беренгария щял да бъде сигурен в наследството си и да служи вярно на кастилското кралство. Тя не се отказваше от намерението си да спечели дон Педро за сериозен съюз с Арагон и възнамеряваше веднага след раждането да замине за Сарагоса, за да разговаря с него за годежа. И в този трети кръстоносен поход събирането на войските се точеше бавно, голямото пътуване към Светите земи още не бе започнало, кръстоносците бяха стигнали само до Сицилия, така че, ако постигнеха помирение с Арагон, дон Алфонсо имаше добри изгледи да участва в Свещената война.

Засега доня Леонор си измисляше всевъзможни занимания, за да съкрати непоносимото време на чакането.

Трябваше да решат въпроса с ордена Калатрава. Тази най-важна военна част на Кастилия се подчиняваше на краля само във военно време; иначе великият магистър беше практически независим от кралската власт. Свещената война беше добър повод да настояват за промяна. Доня Леонор предложи на съпруга си да замине за Калатрава, да поднесе дарение на ордена за изграждането на крепостните валове и въоръжаването на рицарите и да се разбере с великия магистър, дон Нуньо Перес (макар и монах, той беше вещ във военното изкуство) относно промените в правилата и обучението на рицарите.

Трябваше да се помисли и за пленниците, които бяха паднали в ръцете на султан Саладин след завладяването на Свещения град. Папата непрекъснато изпращаше послания и настояваше пред всички християнски владетели да ги откупят. Ала Свещената война гълташе много пари, кралете се колебаеха и обещаваха за по-късно, срокът изтичаше. Султанът беше постановил откуп от десет златни крони за мъж, пет за жена и една за дете, сумите бяха високи, но не прекалено. Доня Леонор посъветва своя Алфонсо да откупи колкото се може повече пленници. Така можеше да покаже на света, че не отстъпва на другите по свещено усърдие.

Тези проекти бяха разбираеми и близки за краля, но за да ги осъществи, му трябваха пари.

Заповяда на Йеуда да дойде в Бургос.

През това време дон Йеуда си седеше в Толедо в своя красив кастильо Ибн Езра. Докато целият свят воюваше, неговият сефарад се радваше на мира, делата на страната и неговите собствени процъфтяваха.

Много скоро обаче го налегна нова грижа, страх за еврейството на Толедо и на цяла Кастилия. Според категоричния папски едикт всички, които не можеха да вземат участие в кръстоносния поход, бяха длъжни да плащат Саладинов десятък. Законът беше в сила и за евреите. Архиепископът дон Мартин побърза да се възползва от случая и поиска от алхамата да внесе данъците си.

Дон Ефраим отнесе на Йеуда писмото на архиепископа. Думите бяха остри, заплашителни. Йеуда го прочете внимателно; отдавна беше очаквал тази заплаха.

— Ако към другите данъци прибавим и Саладиновия десятък, алхамата ще рухне — рече с тънкия си глас дон Ефраим.

— Ако сте решили да не плащате, не разчитайте на моята помощ — отговори направо Йеуда.

Лицето на старейшината изрази злоба и ужас. Йеуда ни най-малко не се тревожи за еврейските данъци, каза си горчиво той. Нали си получава комисионната, проклетият лихвар; какво от това, че ние загиваме?

Дон Йеуда отгатна мислите му.

— Недей да ми хленчиш за пари, господарю и учителю Ефраим — произнесе укорно той. — Знам, че печелите достатъчно от неутралитета на Кастилия. Отдавна трябваше да ви поискам Саладиновия десятък. Би трябвало да се сетиш, че не става въпрос за парите, а за нещо много по-важно.

Парнасът Ефраим беше толкова ужасен от грамадната сума, която трябваше да плати алхамата, че бе забравил всяка друга грижа; но след като Йеуда го събуди с необичайна рязкост, не можеше вече да се прави на сляп пред много по-страшната опасност. Саладиновият десятък трябваше да бъде изплатен на църквата, не на краля. Архиепископът настояваше на правата си дори когато трябваше да се събират данъци от християните и короната се бе принудила да направи някои отстъпки. Сега ставаше въпрос за евреите и дон Мартин щеше още по-категорично да държи на своята привилегия; ако постигнеше победа, това щеше да бъде краят на независимата еврейска община в Толедо.

Дон Йеуда разясни всичко това на госта си, без да пести грубите думи.

— Ти знаеш не по-зле от мен за какво става дума — натърти той. — Между нас и краля не бива да има посредник. Ние трябва да останем независими, както е разпоредено в старите документи. Трябва да запазим собственото си управление и съдилища, както е с грандовете. Само кралят и аз като негов ескривано имаме законно право да изискаме този данък, не дон Мартин. За това ще работя, само за това. И ако успея, ако запазим независимостта си, не съжалявайте за изгубените пари, а пейте алилуя!

Дълбоко в себе си дон Ефраим беше убеден в правотата на Йеуда. Дори се възхищаваше от бързата му мисъл, от умението му да схване същината на въпроса. Ала не искаше да даде израз на уважението си. Твърде дълбоко беше засегнат от предстоящата загуба на пари. Остана на мястото си, без да смее да се настани удобно, потрепери, подраска едната си ръка с ноктите на другата и продължи да се оплаква:

— Твоят братовчед дон Йозеф е издействал алхамата на Сарагоса да плати само половината от десятъка.

— Вероятно той е по-сръчен от мен — отвърна сухо Йеуда. — Сигурното е, че няма насреща си противник като дон Мартин. — Постепенно се разгорещяваше. — Ти още ли не искаш да разбереш? Аз ще бъда доволен, ако архиепископът не успее да ни подчини на волята си. Затова съм готов да платя на краля пълния десятък и можеш да бъдеш сигурен, че сумата ще бъде тлъстичка, дон Ефраим. Автономията на алхамата трябва да бъде запазена на всяка цена. — Той говореше необичайно възбудено, заекваше и фъфлеше.

— Знам, че си наш приятел — побърза да отговори дон Ефраим. — Но си твърде строг.

Архиепископът получи от дон Ефраим почтителен отказ, но не изпрати второ предупреждение. Вместо това замина за Бургос, за да настоява пред краля да получи пълномощия срещу евреите.

Йеуда се опасяваше, че дон Мартин ще успее. Алфонсо и Леонор бяха набожни, неутралитетът на Кастилия лежеше на съвестта им като камък, дон Мартин щеше да се позове на еднозначния папски едикт и да ги убеди, че трупат грях връз грях. Много му се искаше да отиде в Бургос, за да се намеси по-решително. Само уверенията на стария Муса, че тъкмо енергичните действия биха могли да развалят всичко, го накараха да се откаже.

Като знак от небето му дойде заповедта на дон Алфонсо да се яви на доклад в Бургос.

Архиепископът наистина засипа краля с молби и увещания. Позова се на цяла редица папски разпоредби, цитира писанията на най-висшите църковни авторитети. Нима евреите не бяха отговорили на Пилат: „Кръвта на Христос да падне върху нас и нашите деца“, и по този начин се бяха осъдили сами? Бог ги бе осъдил вечно да робуват и задължение на всеки християнски княз е да държи вратовете им превити.

— Само ти, дон Алфонсо — горещеше се архиепископът, — само ти постоянно глезиш и галиш евреите! А в това трудно време, когато гробът на Спасителя отново падна в ръцете на обрязания антихрист и папският едикт задължава всички, значи и евреите, да платят Саладиновия десятък, ти отказваш да изпълниш волята на Светия отец и поставяш в привилегировано положение неверниците, предпочиташ ги пред добрите си поданици.

Строгостта на архиепископа направи силно впечатление на краля и той обеща:

— Добре, дон Мартин, ще наредя на моите евреи също да платят Саладиновия десятък.

— Ей сега ще ида да напиша едикта! — възликува дон Мартин.

Алфонсо нямаше предвид това. Папата беше поискал от кралете да съберат десятъка и да го използват за целите на войната; но самото събиране на парите и начините на използването им бяха единствено в неговата кралска компетентност. Този стар спор се бе съживил отново, както бе станало и при първото събиране на Саладиновия десятък, но Алфонсо, който ценеше високо дон Мартин като рицар и приятел, не можеше да му позволи да отнеме част от властта му.

— Прощавай, но това не е твоя работа, дон Мартин — възрази учтиво той. И тъй като архиепископът беше готов отново да избухне, се опита да го укроти: — Ти не си жаден за пари, аз също не съм. Ние сме християнски рицари. Събираме плячка от неприятеля, но не се караме с приятелите си за пари. Нека и този път оставим законоведите да решат.

— Значи ли това, че ще оставиш твоя евреин да определи законен ли е едиктът на Светия отец? — попита войнствено дон Мартин.

— Хубавото е, че дон Йеуда е на път за Бургос — отговори спокойно Алфонсо. — Така че ще вземем и неговото мнение.

Този път архиепископът не успя да удържи гнева си.

— Значи искаш да се допиташ до човек, който е два пъти неверник? Той е пратеник на дявола! Да не мислиш, че ще ти даде добър съвет срещу приятеля си, емира на Севиля? Кой може да ти гарантира, че не е в заговор с него? Още фараонът е казал: „Ако ни сполети война, евреите ще се присъединят към враговете ни“.

Дон Алфонсо се постара да остане спокоен:

— Моят ескривано ми служи добре. Много по-добре от другите преди него. Стопанството ми е в ред, народът работи и е спокоен. Ти си несправедлив към него, дон Мартин.

Топлотата, с която кралят говореше за евреина, стресна до смърт висшия духовник.

— Сега разбирам — каза той, по-скоро тревожно, отколкото гневно, — че Светият отец е имал всички основания да предупреди християнските владетели да не си вземат еврейски съветници. — И той цитира посланието на папата: „Пазете се, князе на християнството. Ако съжалите евреите и ги приемете твърде близо до себе си, те ще ви благодарят като в поговорката: Mus in pera, serpens in gremio et ignis in sinu — като мишката в торбата, змията в жакета и праханта в ръкава“. Този човек ти е станал твърде близък, дон Алфонсо — заключи печално той. — Вдълбал се е в сърцето ти като червей.

Кралят беше трогнат от мъката на приятеля си.

— Не мисли, че искам да лиша църквата от онова, което й се полага — успокои го той. — Ще преценя доводите ти, ще изслушам и неговите и ако не чуя от устата му нещо наистина важно, убедително и безкористно, ще последвам съвета ти.

Архиепископът остана мрачен и тревожен.

— Не ти ли беше достатъчно — напомни му той, — че Бог те наказа заради греховете ти, като те обрече на бездействие във време, когато целият християнски свят се е вдигнал на Свещена война? Не трупай грях връз грях, Алфонсо! Заклевам те, не позволявай на неверниците да си играят със свещения папски едикт!

Дон Алфонсо улови ръката му.

— Благодаря ти за предупреждението — отговори топло той. — Ще си го припомня, когато другият започне да ме убеждава.

Кралят чакаше дон Йеуда и прочувствените слова на дон Мартин не излизаха от ума му. Архиепископът беше прав: той беше станал твърде близък с евреина. Отнасяше се към него не като към човек, с когото е принуден да прави сделки, а като към приятел. Потърси го в дома му, прие сина му за свой паж, любезничи с дъщеря му и допусна подигравките и високомерието на момичето да го тласнат към възстановяването на летния палат в Галиана. Когато вземеш змията в скута ти, тя те хапе. Сигурно и той беше ухапан.

Евреинът си позволява твърде много и на това трябва да се сложи край. Ще му поиска обяснение защо още не е обложил алхамата със Саладиновия десятък. И ако не чуе от устата му убедителни доводи, ще възложи на дон Мартин да вземе евреите под своя опека. Нито един неверник няма право да вдига глава в негово присъствие, нито един!

Не, той нямаше право да прехвърли на църквата своите евреи. Само той беше господар на алхамата, така беше установено в старите грамоти. Никой от неговите предшественици не бе допуснал да му отнемат това право.

Алфонсо прегледа докладите за финансовото състояние на кралството си. Те бяха благоприятни, повече от благоприятни. Евреинът му служеше добре, това не можеше да се отрече. Но той ще носи предупреждението на архиепископа в сърцето си; никой няма право да го мами.

Първо ще поиска от евреина огромна сума за ордена в Калатрава и за откупуването на пленниците. Отговорът му ще покаже дали неговият ескривано поставя на първо място интересите на короната и кралството или собствените си и еврейските.

Изпълнен с нетърпеливо очакване, кралят посрещна дон Йеуда.

Самият Йеуда беше изпълнен с напрежение и безпокойство. Безкрайно много зависеше от изхода на тази среща и той беше длъжен да прояви максимална предпазливост.

Първо разказа подробно за състоянието на стопанството. Съобщи за постигнатите значителни успехи, но не забрави и по-дребните завоевания, които можеха да развеселят Алфонсо. Описа му развъдника за коне: шейсет благородни коня от мюсюлманска Андалусия и от Африка бяха на път за Кастилия, придружени от най-опитните коневъди. Разказа му и за кастилските монети: кралските монетарници произвеждаха все по-голям брой златни мараведи и макар че изображението на Алфонсо гневеше привържениците на пророка, който не позволяваше тези неща, златните монети се разпространяваха и в ислямския свят и показваха на всички лика и герба на дон Алфонсо Кастилски. Вероятно и госпожа кралицата щеше да се зарадва да чуе, че в скоро време ще носи скъпоценни одежди, изработени от кастилска коприна.

Кралят слушаше внимателно и кимаше доволно. Скоро обаче си припомни твърдото си решение да не позволява на евреина да стане много дързък.

— Това звучи радващо — похвали го той, но само за да продължи със злобна любезност: — Значи най-после сме събрали нужните пари, за да ударим нашите мюсюлмани.

Дон Йеуда беше разочарован от липсата на благодарност, но отговори спокойно:

— Приближаваме се към тази цел по-бързо, отколкото се надявах. И колкото по-дълго живееш в мир, господарю, толкова по-добри са изгледите ти да събереш голяма и силна войска, която ще ти осигури победата.

Дон Алфонсо зададе следващия си въпрос със същата коварна любезност:

— Щом си решил и занапред да ми забраняваш да участвам в Свещената война, ще ми дадеш ли поне пари, за да покажа на християнството добрата си воля?

— Имай милост и кажи по-ясно мнението си на своя недосетлив служител — помоли дон Йеуда.

— С доня Леонор решихме да откупим пленници от Саладин — поясни дон Алфонсо. — Много пленници. — И той спомена по-голяма цифра, отколкото възнамеряваше първоначално: — Хиляда мъже, хиляда жени, хиляда деца.

Йеуда изглеждаше стреснат и дон Алфонсо изпита злобна радост: хвана се в клопката, тази лисица, ей сега ще ми покаже истинското си лице. Ала Йеуда отговори:

— Шестнайсет хиляди златни мараведи са много пари. Няма друг християнски владетел, който би дал толкова голяма сума за такава безкористна, богоугодна цел. Ти можеш, господарю.

Алфонсо, не знаейки дали да се сърди, или да се радва, продължи:

— Искам още да направя дарение на ордена Калатрава и не мога да се скъпя.

Този път Йеуда изглеждаше сериозно стъписан. Но веднага си каза, че вероятно кралят е решил да откупи от небето опрощение за неутралитета си в Свещената война, и беше по-добре да го направи по такъв начин, отколкото като предостави събирането на Саладиновия десятък в ръцете на архиепископа.

— Каква е сумата, господарю? — попита предпазливо той.

— Искам да чуя мнението ти — настоя Алфонсо.

— Можеш да дадеш на Калатрава същите пари като на Аларкос, четири хиляди златни мараведи — предложи с надежда Йеуда.

— Ти се шегуваш, драги — отвърна приятелски кралят. — Не мога да подхвърлям на най-добрите си рицари жалки подаяния. Дарението трябва да възлиза поне на осем хиляди мараведи.

Този път лицето на дон Йеуда потръпна и той не можа да го прикрие. Ала се поклони, без да възрази.

— Само за час ти раздаде двайсет и четири хиляди златни мараведи за богоугодни цели, господарю. Сигурен съм, че Бог ще ти се отплати богато. — И тъй като се бе овладял бързо, продължи: — Аз очаквах, че ще пожелаеш да покажеш кралската си милост, и направих някои приготовления. — Кралят го погледна учудено и той побърза да обясни: — Смятам, че заслужаваш Бог да те дари с наследник, затова помолих законоведите си да внесат поправки в регистъра на даровете при кръщението. — В старите грамоти беше постановено, че при раждането на първия си син владетелят има право да изиска от всички васали допълнителен данък за достойно отглеждане на своя инфант, и сумите съвсем не бяха малки.

Подобно на доня Леонор, дон Алфонсо бе погребал надеждата за наследник на трона и се зарадва, че неговият ескривано бе предвидил тази възможност. Оживен, с леко смутена усмивка, той призна:

— Ти си предвидлив мъж, дон Йеуда.

Тъй като евреинът му бе дал без колебание исканата сума, кралят беше готов да изпълни първоначалното си решение и да не даде исканите от дон Мартин пълномощия за събирането на данъка. Но защо Йеуда увърташе и не беше казал нито дума за данъците на алхамата и за събирането на Саладиновия десятък?

— Какво стана с десятъка? — попита злобно той, без никакъв преход. — Казаха ми, че нагло сте се опълчили срещу църквата. Няма да търпя това, да го знаете. Не сте попаднали на такъв човек.

Внезапното гневно нападение извади Йеуда от равновесие. Ала като си представи, че съдбата на сефарадските евреи зависи изцяло от него, той събра всичките си сили, заповяда си да остане хладен и търпелив.

— Наклеветили са ни, господарю — гласеше отговорът му. — Отдавна съм включил Саладиновия десятък на алхамата в сметките си; без него нямаше да имам парите, които днес ми поиска. Естествено е твоите еврейски поданици да платят този данък само на теб, кралю, и на никого другиго, който би го поискал или вече го е поискал.

Дон Алфонсо, тайно доволен, че евреинът бе оборил без усилие обвинението на дон Мартин, настави укорно:

— Не ставай твърде дързък, дон Йеуда! Този „някой“ е архиепископът на Толедо.

— Правата, които твоите деди са дали на алхамата и които ти си потвърдил, господарю — продължи смело Йеуда, — предвиждат общината да плаща данъци само на теб и на никого другиго. Ако заповядаш, ние веднага ще платим данъка на почитаемия архиепископ, но това ще бъде десятък и нито солдо повече, доста мършав десятък; защото опърничавият овен се стриже твърде трудно. Ала ако десятъкът отиде в хазната на твое величество, сумата ще бъде много по-голяма; защото цялата алхама на Толедо те обича и почита. — Той помълча малко и продължи с тих, настойчив глас: — Онова, което ще ти кажа сега, може би трябваше да остане в душата ми, господарю, но аз съм твой честен слуга и не мога да го премълча. За нас би било страшно и потискащо да събираме пари за завладяването на града, който е най-святото ни място от прастари времена и който Бог ни е определил като наследство. Ти, господарю, няма да изразходваш тези пари за война на изток, а за умножаването на твоето достойнство, за могъществото на Кастилия, която е и наша родина, която ни дава сигурност и благосъстояние. Ние знаем, че парите ти трябват и за нас, но не знаем за какво ще ги употреби архиепископът.

Кралят повярва в искреността на евреина. Незнайно по какви причини, дон Йеуда вървеше по същия път като него, той му беше приятел, Алфонсо го усещаше с инстинкта си. Ала точно това не биваше. Мишката в торбата, змията в дрехата, праханта в ръкава, отекнаха в душата му словата на Светия отец. Това беше грях, двоен грях във времето на Свещената война.

— Не ни отнемай правата, които имаме вече сто години — закле го Йеуда. — Не давай най-верните си поданици в ръцете на техния враг. Ние сме твоя собственост, не на архиепископа. Нека аз да събера твоя Саладинов десятък, господарю!

Думите на евреина трогнаха дон Алфонсо. Ала човекът, който ги произнесе, беше неверник, а зад онзи, който го бе предупредил, стоеше Светата църква.

— Ще преценя доводите ти, дон Йеуда — отговори без плам той.

Лицето на Йеуда угасна. Ако не убедеше краля сега, нямаше да го убеди никога. Незнайно защо, Бог бе отнел силата на думите му. Това беше провал.

Алфонсо видя огромното разочарование на своя ескривано. Този Ибн Езра беше направил за него повече от всички други. Стана му жал, че го е засегнал така дълбоко.

— Не мисли, че подценявам заслугите ти, дон Йеуда — проговори топло той. — Ти изпълни поставената ти задача. Ще поканя грандовете си, за да видят как ми връщаш ръкавицата като знак за добре изпълнено рицарско поръчение.

Доня Леонор също не беше сигурна дали трябваше да предоставят събирането на Саладиновия десятък на архиепископа. Като кралица тя не можеше да се откаже от това важно право на короната. Като християнка се винеше в грях, че извличаше изгода от подозрителния неутралитет на кралството, и се тревожеше от предупрежденията на архиепископа. Мъчителната бременност умножаваше съмненията й. Не можеше да даде съвет на своя Алфонсо.

Кралят реши да почака Божието знамение. Най-добре беше да изчака освобождаването на доня Леонор. Ако му родеше момче, това беше знакът. Тогава щеше да прибере Саладиновия десятък в кралската хазна; защото нямаше право да намалява наследството на своя син.

През това време той почете своя ескривано, както беше обещал. Събра всички благородници и позволи на Йеуда да му върне ръкавицата в знак на изпълнено рицарско поръчение, пое с голата си ръка десницата на своя васал, благодари му с милостиви думи, прегърна го и го целуна по двете бузи.

Архиепископът беше бесен. Свещеническото му предупреждение не постигна целта си, пратеникът на антихриста все повече оплиташе краля в мрежата си. Ала дон Мартин беше твърдо решен този път църквата да победи синагогата. Ако трябва, ще прибегне до непочтени средства и ще победи хитростта с хитрост.

Обясни на краля, че нямал никакво намерение да се кара с него за пари. За да му го докаже, решил да му направи предложение, което щял да защити с много усилия пред Светия престол. Разчитайки на това, че дон Алфонсо ще използва Саладиновия десятък само за въоръжаване на армията си, той щял да му предостави всички събрани пари. За себе си и за църквата запазвал единствено правото да ги вземе от евреите; всичко, което постъпело в касата му, щяло веднага да бъде преведено в кралската хазна.

Дон Алфонсо се вгледа във вярното лице на приятеля си и разбра колко му е трудно да направи този компромис. Самият той беше наясно, че става въпрос за принципа, затова отговори:

— Знам, че искаш само най-доброто за мен. Но мисля, че моят ескривано също е честен, като ме предупреждава да не се отказвам от едно основно право на короната.

— Пак този неверник! — изрева ядно дон Мартин. — Той е предател!

— Той не е предател. — Дон Алфонсо защити министъра си с искрено убеждение. — Ще измъкне десятъка от евреите до последното солдо. Вече ми обеща огромна сума за кръстоносния поход и ще я вземе точно от десятъка: двайсет и четири хиляди златни мараведи.

Архиепископът беше силно впечатлен от цифрата, но скри смайването си и извика подигравателно:

— Той непрекъснато обещава!

— И досега е изпълнил всяко свое обещание — отговори дон Алфонсо.

В сърцето на дон Мартин отекваха гръмките изречения от папския едикт: евреите, които са поели върху себе си вината за разпъването на кръста, са обречени на вечно робство, на челата им е дамгосан знакът на Каин, затова са осъдени като него да се скитат бездомни и да не се заседяват на едно място. А дон Алфонсо, един християнски княз, велик герой и рицар, стоеше пред него и вместо да удари евреите по главата и да ги превие веднъж завинаги, произнасяше думи на уважение и приятелство към дявола, който се бе промъкнал в сърцето му. Дон Мартин беше решил да постъпи хитро, да запази християнската си мекота и умереност. Сега обаче не можа да се овладее.

— Ти си заслепен от адските сили и не виждаш накъде те води еврейският дявол! — изкрещя разярено той. — Казваш, че евреинът е направил земята ти богата и цветуща, но нима не виждаш, че този цвят е отровен? Той е покълнал от греха. Ти седиш тук и се угояваш от неутралитета си. Докато християнските владетели търпят лишения, опасности и отиват на смърт в Светите земи, за да спасят Божия гроб, ти си решил да си построиш разкошен езически дворец! И на всичкото отгоре, не даваш на църквата десятъка, разпореден лично от Светия отец!

Тъкмо защото сам съжаляваше за решението си да възстанови Галиана, Алфонсо не можа да понесе нахалните укори на свещеника.

— Забранявам ти да ми говориш така! — вбеси се той, но напрегна сили и се овладя. — Ти си най-големият църковен княз, дон Мартин, освен това си добър воин и верен приятел. Ако не бях убеден в това, сега щях да ти заповядам поне един месец да не ми се мяркаш пред очите.

Още същия ден кралят повика Йеуда.

— Няма да предоставя евреите на църквата — обяви той. — Ще ги запазя като своя собственост. Ще предадат десятъка на мен и ти ще го събереш. И се постарай да ми осигуриш тлъста сумичка, както ми обеща.

Само след няколко дни доня Леонор роди момче. Радостта на дон Алфонсо беше безмерна. Бог беше с него и му изпрати знамение. Добре направи, че последва вътрешния си глас и не отстъпи на църквата най-важното право на короната. И когато принуди младия дон Педро да целуне ръката му в знак на васално подчинение, пак постъпи добре. Ако беше изчакал или ако вече бе сгодил момчето от Арагон за своята инфанта, сега щеше да го лиши от надеждата за наследство и двамата щяха да се скарат много по-страшно.

Алфонсо отиде в параклиса на замъка и коленичи, изпълнен с гореща благодарност, че Кастилия ще има наследник от неговата кръв. Той ще води голямата си война въпреки всичко, ще завземе Севиля, Кордова и Гранада, ще извоюва велики победи в прослава на Бога. Ще разшири кралството, ще премести границите му далеч на юг. А ако не успее да завладее целия полуостров, Бог ще удостои с милостта си неговия син и той ще довърши делото му.

Дон Йеуда също беше щастлив. Въпреки външната си увереност, той беше дълбоко загрижен и се страхуваше, че кралицата все пак ще роди дъщеря; тогава годежът между инфантата Беренгария и дон Педро щеше да стане неизбежен, Арагон и Кастилия щяха да станат съюзници и голямата война щеше да избухне. Сега тази страшна опасност беше отстранена.

Той очакваше някой да сподели радостта му и потърси умния държавник дон Манрике, който винаги бе добре настроен към него. Ала получи остър укор:

— Не забравяй, че говориш с християнски рицар! Аз също се радвам, че нашият господар, кралят, има наследник, но голяма част от радостта ми се изпарява, като си помисля, че Свещената ни война ще се отложи с още няколко години. Да не мислиш, че искам да сляза в гроба, преди да съм провел поне още една голяма битка срещу неверниците! Да не мислиш, че кастилските рицари гледат с радост как кралят им си седи до печката, докато цялото християнство води Свещена война! Твоите приказки ме обиждат, евреино.

Йеуда сведе засрамено глава и си отиде. Все пак беше благодарен на Всемогъщия, че предпази полуострова и неговия народ от най-страшната опасност, като даде наследник на краля.

Алфонсо подготви разкошно кръщение на своя син и за тази цел покани в Бургос целия кралски двор. Но не покани доня Рахел.

Затова пък показа особено внимание към своя паж Алазар. Често го викаше при себе си и го предпочиташе пред другите пажове. Направи му впечатление колко малко си приличаха бодрият, красив Алазар и сестра му. Учуди се на тази неканена мисъл и побърза да я прогони.

За кръщението Йеуда изпрати на краля и доня Леонор скъпи подаръци, не забрави и инфантата Беренгария. Беше забелязал, че младата дама е разочарована и тъжна. Очевидно тя продължаваше да храни надежда, че ще я венчаят за дон Педро, мечтаеше да сложи на главата си короната на Арагон и Кастилия, на обединена Испания. А сега тази надежда трябваше да бъде погребана.

Инфантът беше кръстен с много тържественост и блясък и получи името Фернан Енрике.

След няколко дни дон Йеуда се върна в Толедо.