Лион Фойхтвангер
Еврейката от Толедо (18)

Четвърта глава

Халифът Якуб Алмансур не беше в първа младост, боледуваше често и много му се искаше да прекара последните години от живота си в мир. Затова се почувства задължен да предупреди кастилския крал, че е обвързан с мирен договор. Ала познаваше отлично природата на християнския владетел и почти не хранеше надежди, че посланието му ще даде добри плодове. Все пак не бе очаквал толкова дързък и глупав отговор. Нахалството на необрязания бе възприето от дълбоко вярващия мъж като подкана от Аллаха да извади за последен път меча си, да обуздае неверника и да прослави исляма. Длъжен бе да стори това преди смъртта си.

Първата му работа беше да нареди да препишат хиляда пъти писмото на Алфонсо и да го разпространят в цялото му обширно царство. Мохадите, арабите, кабините, всички народности, които се подчиняваха на властта му, трябваше да узнаят колко подъл е християнският крал и как дръзко ругае владетеля на правоверните. По пазарищата четяха писмото пред насъбралото се множество, като завършваха с думите на Корана: „Тъй проговори Аллах, всемогъщият: Ще се обърна срещу тях, ще изправя насреща им войски, каквито светът не е виждал, и ще ги превърна на прах и пепел. Ще ги хвърля в бездънна пропаст и ще ги унищожа“.

Правоверните от всички страни на западния ислям бяха обзети от свещен гняв. Дори непокорните племена в Триполитания забравиха враждите с халифа и му се притекоха на помощ в свещената война.

Когато се увериха в помощта на халифа, мюсюлманите в Андалусия възликуваха. Те се зарадваха и от решението му да възложи главното командване на андалусец, на изпитания в безброй битки генерал Абдулла Бен Сенанид.

През деветнайсетата седмица на година 591 от бягството на Пророка Якуб Алмансур потегли от полевия си лагер във Фес, за да се присъедини към армията, която беше събрана на южния бряг на пролива. Придружаваха го престолонаследникът принц Сид Мохамед и още двама от синовете му, великият везир и четирима тайни съветници, двамата му лични лекари и хронистът Ибн Яхия.

На двайсетия ден от месец редшед халифът заповяда да бъде преминат проливът. Първи през теснината се прехвърлиха арабите, последваха ги себетите, масамудите, гомарите, кабините, след тях минаха стрелците с лък — мохадите; накрая беше личната гвардия на халифа. По милостта на Аллаха преминаването се осъществи само за три дни и огромната армия устрои лагера си в околността на Алхадра, от Кадис до Тарифа.

Щом стъпи на андалуска земя, халифът организира небивало зрелище. От прастари времена пред Кадис, в западния край на пролива, се издигаше исполински стълб, увенчан с могъща златна статуя, която владееше цялото море и се виждаше от мили разстояние. Статуята представляваше мъж, протегнал дясната си ръка срещу пролива, пръстите му стискаха огромен ключ. Римляните и готите я наричаха „Херкулесовите стълбове“, за мюсюлманите тя беше „Идолът на Кадис“; в продължение на хилядолетия народите, обитаващи тези земи, се бояха от заплашителната блестяща статуя и я пазеха. Сега халифът даде заповед да я разрушат. Изпълнени с боязън, затаили дъх, десетки хиляди хора чакаха първите удари. Златният мъж не се възпротиви, срути се в бездната и воините извикаха триумфално:

— Аллах е велик и Мохамед е неговият пророк.

След това дело халифът потегли към Севиля. За да почете града, безмилостно заплашван от неверническия крал въпреки сключеното примирие, Якуб Алмансур дари разкошно минаре за главната му джамия. Известният архитект Джабир показа плановете си. Минарето трябваше да олицетворява победата на исляма над неверниците. Халифът заповяда всички статуи и барелефи от римско и готско време, които можеха да се намерят по тези земи, да бъдат вградени в кулата. Строителите възнамеряваха да използват златната обвивка на идола от Кадис, както и цялото злато и сребро от църковната утвар, която халифът щеше да събере по време на похода.

Самият той, Якуб Алмансур, положи основата на минарето. Както десетки хиляди мюсюлмани бяха ликували при събарянето на златния мъж, така безброй хора възликуваха при поставянето на основите на величествената кула, която щеше да се издигне страховито към небето в невиждана височина и красота за слава на Аллаха.

Дон Алфонсо, който се намираше в Калатрава, беше щастлив. Приятелите му бяха дълбоко удовлетворени от начина, по който отговори на безсрамния халиф, и очакваха предстоящата война с радостно нетърпение. Духовната същност на рицарския орден отстъпи на заден план и даде предимство на военната. Рицарите възвеличиха Бертран дьо Борн като свой голям брат и другар. „А lor, a lor — бийте, удряйте!“ — с този вик бяха изпълнени сънищата им.

Старата непринудена дружба между дон Алфонсо и архиепископа бе напълно възстановена. Смелият духовник бе изпитвал дълбока печал, че не можеше да каже на Алфонсо честното си, рицарско и християнско мнение за любовната му връзка с еврейката. Сега, възвърнал смелостта си, той му разкри:

— Английският ти тъст почина точно навреме. Позволи ми да ти призная нещо, скъпи мой синко и приятелю: нямаше да търпя още дълго кощунството, което се вършеше в Галиана. Знам, че щях да умра от мъка, но щях да поискам от Светия отец да те отлъчи от църквата. Даже бях започнал да съставям писмото. Слава богу, сега всичко това остана далече, далече зад нас, както езическото минало на дедите ни. Щастлив съм да видя, че войната изтръгва от гърдите ти и последните остатъци от тази глупава любов.

Той избухна в гръмък смях и Алфонсо му пригласяше — шумен, весел, млад.

Съгледвачите съобщаваха за големината на мюсюлманската войска. Твърдяха, че са преброили петстотин пъти по хиляда души. Много се говореше и за страшните нови съоръжения, поръчани от халифа: огромни обсадни кули, оръдия, които мятали цели скали, унищожителния гръцки огън. Рицарите не се уплашиха. Всички вярваха твърдо в непревземаемите си крепости, в своя Сантяго, в краля си.

Алфонсо бе осенен от смело хрумване. Всички приемаха за съвсем естествено, че при този превъзхождащ неприятел трябва да се ограничат в отбрана. Наистина ли бяха длъжни само да се защитават? Защо да не предложат на неверниците битка в открито поле? Начинанието изглеждаше безумно смело, но тъкмо затова можеше да има успех. Съвсем близо, на юг от Аларкос, имаше терен, чиито предимства и недостатъци кралят познаваше по-добре от всички други. Това беше „равнината на Аройос“. Защо да не спечели втора битка край Аларкос?

Той заговори за намерението си пред Бертран и архиепископа. Дон Мартин, който се отличаваше с бърз ум и никога не му липсваха думи, сега го зяпна с отворена уста. После се развика въодушевено:

— Старият Израил е бил жалка групичка хора в сравнение с безбройните пълчища на ханаанците, мидианитяните и филистимляните и въпреки това ги е победил и ги е заличил от лицето на земята. Сигурно самият Бог е посочил на чедата си благоприятни бойни полета като твоята равнина Аройос.

От своя страна Бертран потвърди весело и компетентно:

— Тази битка ще ти струва много мъртви, господарю, но падналите неверници ще бъдат още повече.

Младите рицари, на които Алфонсо съобщи за плана си, първо се учудиха безкрайно, после се възхитиха на смелостта му. Кралят дори не си даде труд да заговори за намеренията си с възрастните пълководци.

Доня Леонор остана в Бургос по-дълго, отколкото възнамеряваше. Оттук й беше по-лесно да настоява пред грандовете от Северна Кастилия и пред арагонските съветници да изпратят необходимата помощ на Алфонсо. Тя гореше от желание походът най-после да започне. Откакто бе разбрала колко дълбока е страстта му към еврейката, подозрителността никога не я напускаше. Знаеше, че Алфонсо ще се излекува от дяволската си болест едва по време на войната.

След това дойде новината, изпратена лично от веселия дон Алфонсо, че кралят е отговорил с невиждана смелост на наглия мюсюлмански принц. Първото, което изпита доня Леонор, беше дива радост: войната бе дошла. Веднага след това осъзна цялата опасност, която бе предизвикала дръзката постъпка на съпруга й. Поражение, каза си тя, Алфонсо ще бъде победен. Може би не пълно, но все пак поражение. Редом с грижите и гнева, това прозрение й достави мрачно задоволство. Дълбоко в душата й бяха запечатани думите, които майка й бе казала за благотворните последствия на поражението. То увеличаваше силата, укрепваше енергията, отваряше десетки нови възможности. Докато мислеше за поражението, я побиваха сладостни тръпки.

Крайно време е да замине за Толедо. „Върви в Толедо!“ — беше заповядала майка й. Престъпното лекомислие, с което Алфонсо бе предизвикал мюсюлманските пратеници, само увеличи любовта й към него. Но в горещия копнеж да си върне Алфонсо отново и отново се примесваше онова тихо, мрачно ликуване: чака ни поражение. Това означава край на еврейката. Actum est de еа — свършено е с нея.

Тъй като не завари краля в Толедо, тя потърси повод да замине след него на юг. Дон Педро, който се придържаше точно към плана и беше нахлул във Валенсия, не искаше да спре напредването си към столицата и отказваше да предостави на Алфонсо обещаните войскови съединения преди посочения в плана срок. Все пак Леонор успя да му изтръгне обвързващо обещание: най-късно след шест седмици арагонският крал ще изпрати десетхилядна войска, а осемстотин рицари ще тръгнат още сега в знак на добрата му воля. Доня Леонор замина лично за Калатрава, за да отнесе на краля тази добра вест.

Дон Алфонсо излезе да я посрещне. Леонор не скри дълбоката си радост от срещата им. Тук, между рицарите и воините в крепостта Калатрава, той беше отново нейният Алфонсо.

Тя разказа сияеща как бе накарала колебливия дон Педро да изпрати договорените подкрепления в близките шест седмици. Алфонсо й благодари сърдечно. Премълча, че посланието й в никакъв случай не бе добре дошло. Намерението му да даде сражение на халифа в открито поле се беше затвърдило. Ако стане известно, че арагонските подкрепления ще пристигнат в близко бъдеще, съветниците и офицерите щяха да имат чудесен повод да се противопоставят на дръзкия му план.

Старият магистър на ордена Нуньо Перес и дон Манрике де Лара направиха посещение на доня Леонор. Макар че кралят се въздържаше да говори за плана си, вече целият лагер бе осведомен за намеренията му и разумните му приятели бяха в голяма тревога. Старите господа разясниха на доня Леонор колко опасен е планът на съпруга й и колко е важно да изчакат арагонските войски. Те помолиха кралицата да поговори с краля и да се опита да го отклони от това опасно намерение.

Доня Леонор се уплаши. Тя не разбираше нищо от стратегия, не искаше да се занимава с това, двамата с дон Алфонсо се бяха споразумели, че тя ще участва в държавните дела, но не и във воденето на война. Този път обаче, и тя го разбираше много добре, на карта бе заложено самото съществуване на кралството. Тя си припомни как някога Алфонсо бе нападнал Севиля въпреки предупрежденията на съветниците си и разбра, че и сега беше напълно сериозен и решен да осъществи безумния си проект. Разумът й заповядваше да говори със съпруга си. Но точно сега не можеше да си позволи да предизвика недоволството му, не смееше да му се натрапва с разумни съвети; и отново в душата й се надигна онзи странен трепет: поражение.

Извънредно любезна и в същото време царствено далечна, тя отговори на загрижените господа: не разбирала нищо от въпросите на стратегията, през всичките тези години нито веднъж не била говорила с Алфонсо за военното изкуство; възхищавала се на военния му гений, но не подобавало на кастилската кралица да смущава с дребнави съмнения кралската смелост и набожната увереност на съпруга си.

Доня Леонор остана в крепостта два дни и две нощи. Набързо й стъкмиха великолепна квартира; не беше прилично да спи в една стая с Алфонсо. Според традицията кръстоносците се въздържаха от общуване с жени, ала твърде малко рицари приемаха сериозно тази забрана и Леонор горещо се надяваше, че след вечерята кралят ще остане при нея. Ала той й пожела сърдечно лека нощ, целуна я по челото и си отиде. Така постъпи и втората вечер.

Когато кралицата потегли обратно към столицата, кралят я придружи на голямо разстояние извън града. След като се разделиха, Леонор се затвори в себе си, отговаряше едносрично на въпросите на свитата си. Макар да беше добра ездачка, скоро поиска да се настани в носилката си.

След като седна удобно, кралицата затвори очи. Алфонсо бе погълнат от своята война, пък и не беше от мъжете, които харесваха бързата, случайна любов. Не биваше да се чувства отблъсната. Със сигурност не я беше отблъснал заради еврейката.

Тя не преставаше да мисли за съперницата си. В Толедо усещаше почти физически близостта й. Другата си седеше в подарения й палат, смела и глупава, предадена във властта на Леонор заедно с целия град и всичко около него. Леонор трябваше само да даде знак за нападение. Тя не го мислеше, но го усещаше и сега, в носилката, на път за Толедо, си го представи съвсем точно. Макар и против волята си, тя извика в паметта си образа на еврейката, лицето, фигурата, движенията й. Представи си Рахел гола. Сравни се с нея. Тя беше много добре запазена, дори дамата Елинор, известна със строгите си присъди, беше признала това. Другата беше излязла от майчината утроба десет или дванайсет години след нея, но това със сигурност не бе причината, тласнала Алфонсо в обятията й. Това беше магия, дело на злите сили, страшна болест. И щом Алфонсо се върне към истинската си същност, след голямата битка, която ще донесе поражение или победа, той ще я забрави. Ако бе допуснала двамата старци да й замъглят ума с предпазливостта и страховете си, щеше да бъде голяма глупачка. Не, доня Леонор не беше глупачка. Тя беше умна, млада и красива и беше сигурна в правотата си.

Пристигна вест, че мюсюлманската войска се е разделила на три лъча и напредва на север. Алфонсо разбра, че е дошло времето да разкрие смелия си план пред съветниците и пълководците си.

Свика военен съвет. Изложи ентусиазирано плана си. Решил да тръгне срещу мюсюлманите, да ги пресрещне в равнината на Аройос. Там, между дълбоките процепи, издълбани от пресъхналите планински потоци, се разиграла битката, която му донесла първия голям успех и крепостта Аларкос. Никой в Испания не познавал този терен по-добре от него. Със смели убедителни думи той обясни как ще принуди халифа да заеме ниската част на продълговатата, постепенно снижаваща се равнина, как ще натика поне половината неприятелска армия, тъкмо защото е толкова многобройна, в храсталаците и гората. Не се съмнявал в победата. След тази победа пред него щяла да се отвори цяла Южна Андалусия, Кордова, Севиля, Гранада и войната щяла да свърши, преди да е започнала.

Младите рицари посрещнаха плана с въодушевени викове.

Старият дон Манрике обаче не беше на това мнение. Почтително, но с голяма настойчивост той предупреди, че е твърде рисковано да се даде открито сражение на войска с такова числено превъзходство. Ако кастилската армия не извоюва решаваща победа, Толедо ще бъде загубен. Вещият във военните дела барон Вивар подкрепи Манрике:

— Твое величество вложи много усилия, за да превърне крепостите Калатрава и Аларкос в най-силните опорни точки на полуострова. Под защитата на здравите им стени можем спокойно да изчакаме пристигането на съюзниците. Мюсюлманската армия е многобройна и точно поради това се снабдява трудно с храна; обсадата ще я изтощи допълнително. Щом пристигнат арагонците, нашата армия вече няма да бъде така отчайващо малобройна в сравнение с вражеската. Тогава, господарю, можеш с Божията милост да излезеш в открито сражение.

Бръчките по челото на дон Алфонсо се врязаха още по-дълбоко. Разумът му се съгласяваше: аргументите на Манрике и Вивар имаха сериозни основания. Но сърцето му не понасяше да седи бездеен зад крепостните стени и да чака младият му съюзник, арагонският крал, да изпрати помощ. Нямаше да позволи да му откраднат част от победата.

— Известно ми е — отговори той, — че хитрият пълководец се старае да избягва битка с неприятел, който го превъзхожда три- или дори петкратно. Но не мога да бездействам тук и да гледам как неверниците опустошават скъпите на сърцето ми области. Кръвта ми пламти. Истинската война не е партия шах, тя е турнир и началният ход се дава не от разума, а от силното, набожно сърце. Истинският пълководец предусеща къде се намира благоприятното бойно поле. Моето място е равнината на Аройос.

Рицарите го подкрепиха с ликуващи викове. Сега се изправи самият велик магистър на ордена Нуньо Перес:

— Ако армията на неверниците наистина е толкова огромна, както твърдят съгледвачите, кастилската армия няма да удържи срещу нея без подкрепления. Почакай арагонците, господарю!

Алфонсо се бе наситил на поученията на старите пълководци; те бяха по-мекосърдечни и плахи дори от неговия Родриге.

— Няма да чакам, дон Нуньо. Разберете ме най-после! Няма да позволя моят Аларкос, градът, който именно аз присъединих към кралството, да бъде обсаден от обрязаните. Ще се справя с тях и без Арагон.

Дон Манрике не се отказа толкова лесно:

— Защо поне не изпратиш куриер на дон Педро? Ако разтълкуваме буквално договора с Арагон, ще разбереш, че ти е предписано да чакаш.

— Няма да го тълкувам буквално — отговори сърдито дон Алфонсо. — Кралят на Арагон не е банкер, той е християнски рицар. Не е нужно първо да го моля за разрешение! — Той пое дълбоко дъх, за да се успокои, и продължи: — Зачитам съмненията ви, но те не ме вълнуват. Не ме е грижа, че халифът има три или пет пъти повече войници от мен, на наша страна са справедливостта и всемогъщият Бог. Ще дадем сражение в равнината на Аройос.

След като кралят взе решение, дори съмняващите се бяха длъжни да го подкрепят с всички сили и те се заеха усърдно с приготовленията. Лагерът беше издигнат на избраната от Алфонсо равнина. Палатките се редяха на полегатия склон на едно възвишение, гърбът им бе запазен от почти непристъпна стръмнина, фланговете бяха прикрити от аройосите, дали името на местността — дълбоки земни процепи, издълбани от вече пресъхнали планински потоци и обрасли с бели и червени олеандри.

Мюсюлманската армия напредваше в пълен ред, в равномерни, кратки дневни преходи. Когато беше само на два дни път, всички изчислиха, че решителната битка ще се състои на 19 юли, на девети шаван по мюсюлманския календар.

Девети шаван се оказа събота.

Еврейските войници на дон Алфонсо бяха в голямо затруднение. Трите хиляди войници тръгнаха с кастилската армия не без угризения на съвестта. Те съзнаваха, че военната служба ще ги принуди да ядат забранени храни, а в събота да вършат забранени дела; във величественото минало много от еврейските войници намираха смъртта си от ръцете на гърците и римляните, защото твърдо отказваха да се бият в съботния ден. Преди да потеглят на поход, старейшините на алхамата, следвайки издадено преди стотици години разпореждане на синедриона, тържествено освободиха младите воини от задължението да спазват законите за съботата и забранените ястия. Актът се наричаше „Мутар лах — да ти е простено“. Все пак това освобождаване важеше само за случаи на крайна нужда, а дали тази битка беше наистина крайно необходима? Защо кралят трябваше да се бие точно на саббат?

Евреите изпратиха при дон Алфонсо делегация, водена от дон Симеон Бар Абба, сродник на дон Ефраим. Той разясни на краля, че ако еврейските му войници престъпят свещените заповеди без крайна нужда, ще си навлекат Божия гняв и ще изложат на страшна опасност и поражение не само себе си, но и християнските си другари. Затова дошли почтително да запитат негово величество дали не може да избере друг ден за битката.

Алфонсо потупа дон Симеон по рамото и отговори приятелски:

— Познавам ви като смели войници и с радост бих ви направил тази услуга. Но вижте, мога да отложа битката само с един ден, а това означава да се бия в неделя. Вашите християнски другари ще възнегодуват, и с право, а те са много повече от вас. Затова нека си останем при съботата и ви обещавам, че всички ще се молим вашият Бог да ви опрости греховете.

Кралят беше дълбоко впечатлен от набожността на евреите и се посъветва с дон Мартин какво би могъл да стори, за да си осигури Божията милост. Архиепископът също беше прочел „Дървото на битките“ от приора Боне, книгата, която бе разсърдила дон Родриге, а в нея се препоръчваше в деня на битката всички да постят — по примера на великия рицар и цар Саул, който, преди да излезе на бой с неприятеля, заплашвал със смъртно наказание всеки свой войник, който ядял и пиел преди падането на нощта. Затова архиепископът предложи всички християнски войници да постят в деня на битката; но за да не отслаби силите им, кралят трябвало да ги нагости обилно вечерта преди сражението. Така и разпореди дон Алфонсо.

От своя страна дон Мартин разпрати куриери по цялата страна, чак до Толедо, с указанието в утрото на битката да бият църковните камбани в Толедо и във всички селища между Аларкос и столицата.

Вечерта на 18 юли кралят изкачи възвишението, от което щеше да ръководи голямото сражение, за да огледа своя лагер и шатрите на неприятеля. Войската на халифа лагеруваше на мястото, където равнината се снижаваше. Шатрите му бяха безброй, Алфонсо и рицарите му знаеха: там, където гората им препречваше гледката, неприятелският лагер завиваше на запад и се губеше в далечината. Дълго и мълчаливо, засенчил очи с ръка, кралят се взираше във вражеския лагер в сумрака на падащата вечер.

Когато се върнаха в лагера, рицарите бяха посрещнати с весели почтителни поздрави. Войниците се радваха на обилната вечеря.

Господата седнаха да вечерят във военната палатка на краля. Платното беше извезано в червено и златно, украсено с вимпели и щандарти; вътрешността също бе украсена със скъпоценни килими и гоблени в чест на войната, най-благородното занимание на кралете и рицарите. Всички бяха в приповдигнато настроение, ядоха и пиха с наслада, Бертран изпя най-хубавите си песни.

Все пак не останаха до късно, защото държаха да укрепят силите си за идващия ден с дълъг сън.

Кралят заспа бързо и сънищата му бяха твърде приятни. Появи се Рахел и той й разясни подробностите на военния си план. Доказа й, че малобройната войска може да бъде така умело разположена, че да победи страшния неприятел. Разказа й как си представяше по-нататъшното протичане на похода. Щом разбие армията на халифа, ще се насочи към морето. След това ще сключи мир. Крайбрежието и Гранада ще останат за халифа; ала Кордова и Севиля вече няма да принадлежат на обрязания. Севиля ще стане графство, най-голямото в кралството, и малкият му незаконороден син Санчо ще бъде провъзгласен за граф на Севиля.

Той чу тихите викове на стражите, които обхождаха заспалия лагер. Вътрешният глас му нашепваше: утрешният ден, 19 юли, ще бъде велика дата. Опита се да си спомни годината, но испанското и християнското летоброене се объркаха в съзнанието му. Той не можа да намери годината и се ядоса, че беше подкрепил Родриге срещу милия си приятел дон Мартин. Ала в съня му отново отекнаха камбани и ликуващи песнопения, народът пееше Tedeum на победата му и той заспа дълбоко сред победния звън.

Събуди се отново от камбанен звън. Още преди изгрев-слънце, следвайки заповедта на архиепископа, забиха камбаните в цялата страна, от Аларкос до Толедо.

Веднага след изгрев-слънце войниците изслушаха месата, много от тях приеха светото причастие. Показаха им тържествено реликвите, които щяха да придружават различните поделения. Най-скъпоценната и най-силна реликва беше собственост на рицарите от ордена Калатрава, Cruz de los Angeles, кръст, донесен на третия Алфонсо от двама свети рицари поклонници. Всички подразделения, рицарите и простите войници, коленичиха и целунаха своята реликва.

Откъм лагера на мюсюлманите също се чуваха молитви. Свещенослужителите и офицерите прочетоха пред войниците стихове от Корана:

— О, правоверни, бъдете смели и се радвайте! Не се бойте от никого, освен от Аллаха! Той ще ви помогне. Ще укрепи ходилата ви, за да стъпват здраво. Ще ви даде победа.

Мюсюлманските войници се хвърлиха като един на земята, стотици хиляди, в посока към Мека, и гръмогласно произнесоха първата сура на Корана, седмата молитва:

— В името на Аллах, всемилостивия. Слава на Аллаха, господаря на световете, благодатния, всемилостивия, съдията в деня на съда. Само ти си нашият бог, всички се обръщаме към теб за помощ. Покажи ни правия път, пътя на онези, към които си милостив, не пътя на онези, на които се гневиш и които се заблуждават.

Битката започна.

Рицарите от Калатрава имаха заповед да нападнат първи и да пробият центъра на неприятеля. Осем хиляди на брой, възседнали избрани коне, с блестящи доспехи, те напреднаха в добър ред, като пееха с пълен глас военната си молитва, шейсетия псалм на Давид:

Кой ме води в укрепения град? Кой ще ме отведе в Едом? Бог ни води към велики дела. Той ще стъпче враговете ни.

С тази песен рицарите се понесоха право към центъра на врага.

„С такава ярост летяха проклетите — съобщава хронистът Ибн Яхия, — че конете им се набучиха на мюсюлманските копия. Отблъснаха ги, но се дръпнаха само на късо разстояние, после отново нападнаха. Отново бяха отблъснати. Потретиха ужасната си, безумна атака. Ще издържите ли, приятели? — попита генерал Абу Хафас, който командваше центъра. — Бъдете смели, правоверни! Аллах е седнал на високия си трон и ви подкрепя. Ала неверниците се втурнаха насреща им с такава сила, че редиците на смелите мюсюлмани се разкъсаха. Самият Абу Хафас, генералът, удържа с лъвска смелост, загина в бой и завоюва мъченическа корона. Неверниците започнаха страшно клане сред редиците на центъра; всички мюсюлмански войници, които се биеха там, бяха удостоени от Аллаха с мъченически корони и на този девети шаван познаха десетте хиляди радости на рая.“

Алфонсо, застанал на своето възвишение, наблюдаваше внимателно бойното поле. Видя щурма на рицарите от Калатрава, видя как бяха отблъснати, проследи втората и третата им атака, видя как пробиха редиците на неприятеля. Сега вече напредването на неговите рицари стана неудържимо. Алфонсо беше готов да повярва, че те много скоро ще достигнат червената военна палатка на халифа и ще му изпратят вестоносец със съобщение за победа, което ще бъде знак, че и той трябва да се включи в боя и да разбие окончателно врага.

Кралят и близките му съветници наблюдаваха битката, чакаха, наслаждаваха се на зрелището. Там долу в равнината на Аройос се осъществяваше мечтата на певеца Бертран дьо Борн; там бяха нападащите, умиращите, загиналите, там крещяха: A lor, a lor! и виковете им се примесваха с мюсюлманските възгласи: Аллах! Мохамед! Оттам се чуваше цвилене на смъртно ранени и останали без ездачи коне. Сърцето на Алазар беше препълнено от радост. Той възприемаше с всичките си сетива великолепния хаос от смърт, слава, победа, мъченичество и много съжаляваше, че надигналият се прах и изпаренията закриваха полето на битката. Ала виждаше около себе си блесналите в безумна радост, пламтящи лица на краля и рицарите му, неговото лице светеше като техните, той триеше сълзите си, кихаше, за да прогони праха от носа си и се смееше весело.

Тогава стана нещо неочаквано. Прахът и изпаренията се сгъстиха дотолкова, че вече не се разбираше какво става. Ала едно беше сигурно: изведнъж битката дойде много близо до тяхното възвишение, а това означаваше далече зад гърба на рицарите от Калатрава. В непосредствена близост до лагера изникнаха воини в тюрбани. Нападнаха еврейските поделения, определени за защита на лагера. Евреите им отговориха смело, защитаваха се отчаяно, ясно се чуваше прастарият им боен вик: „Хедад, хедад!“, те устояха, не пропуснаха неприятеля. Ала бяха само три хиляди, врагът имаше значително превъзходство и дон Алфонсо в миг си припомни предсказанието на дон Симеон, че ще си навлече нещастие, ако проведе битката в деня саббат.

Но как, за бога, беше възможно мюсюлманските рицари да са проникнали толкова напред? И в такъв голям брой! Къде изчезнаха рицарите от Калатрава?

Кралят предусети какво се бе случило, но си забрани да повярва. Петстотин пъти по хиляда, бяха съобщили съгледвачите, толкова наброявала войската на халифа, и той им бе отговорил с весел смях. Ала към него налитаха все нови и нови вълни мюсюлмани, от праха изникваха все повече пъстри тюрбани, пеши и на коне, и Алфонсо престана да се смее.

Ето какво беше станало. Рицарите от Калатрава, опиянени от победата, навлязоха дълбоко в гъстото гъмжило, пренебрегвайки горещината и праха, които затрудняваха дишането им. От глухия шум, който изпълваше бойното поле, те чуваха само собствените си викове и писъците на убитите от тях мюсюлмани. Опиянени, полуобезумели от жажда за кръв, те се биеха наляво и надясно и проникваха все по-далече в облака прах, закрил слънцето.

Главнокомандващият мюсюлманската армия Абдуллах Бен Сенанид, андалусец, вещ във военните дела, изпитан в безброй битки, беше предвидил това. Позволи на рицарите да нахлуят дълбоко в мюсюлманските редици, оказа им сравнително слаба съпротива. Заедно с това заповяда на няколко подразделения да напреднат по фланговете, а страшните оръдия, които мятаха огромни камъни и улучваха на голямо разстояние, бяха изведени на позиция. Мохадските воини, които се славеха като отлични стрелци с арбалети, се явиха в гръб на рицарите от Калатрава и без те да забележат, ги отделиха от основната армия и от лагера. И тогава тук, пред Аларкос, стана онова, което се случи в битката край Ал Хатин. Мюсюлманските стрелци обсипаха със стрели конете на християнските рицари, а щом конят паднеше, рицарят ставаше безпомощен в тежките си доспехи. Дойде моментът и страшните оръдия на халифа започнаха да мятат огромни скални късове в гъстите редици на християните.

„Започна страшно клане — съобщава хронистът Ибн Яхия. — Всички неверници бяха облечени в стомана, конете им също бяха с ризници, те бяха цветът на войската, ала нищо не им помогна. Преди битката бяха призовали тримата си богове и се бяха заклели в кръстовете си да не обръщат гръб на бойното поле, докато има поне един жив. И сега, в прослава на правоверните, Аллах разпореди да изпълнят дословно клетвите си.“

Едновременно с това, за да унищожи напълно вражеската войска, мюсюлманският главнокомандващ се възползва от решителното си числено превъзходство и изпрати в гърба на рицарите собствената си, внимателно подбрана андалуска конница със задача да нападне християнския лагер.

Дон Алфонсо забеляза от своето възвишение точно това нападение над лагера.

— Дойде и нашият ред — заяви с мрачна веселост той.

Рицарите му препуснаха по склона към лагера. Бяха многобройни, но твърде малко в сравнение с мюсюлманите. Огромните вражески маси набъбваха непрестанно и скоро ги погълнаха. Трябваше да се върнат, преди да са стигнали до лагера, да се изкачат на хълма. Все пак успяха да удържат редиците си затворени и не позволиха на мюсюлманите да ги разпръснат. Чрез непрестанни смели нападения успяваха да си осигурят пространство и въздух.

Дон Алфонсо попадна в самия център на битката. Вече не мислеше за цялостното сражение, само за борбата непосредствено около него. Едвам дишаше сред праха и горещината, а мътно светещите изпарения караха всичко да трепти пред очите му. Чуваше сигналите на роговете, ударите на барабаните, дивите викове на мюсюлманите. Чуваше и: Бийте! Удряйте! и Помощ! Насам! на приятелите си, но над всичко беше тъмният грохот, който отекваше и се търкаляше към него от всички посоки. Алфонсо беше изпълнен с глуха ярост, примесена със злобно задоволство. Добрият му меч Fulmen Dei нанасяше страховити удари; кралят изпитваше радост, когато убиваше поредния неприятел, но дори и когато падаха приятелите му, удоволствието от битката не отслабваше.

Макар и бавно, отрядът на Алфонсо бе изтикан до половината на възвишението. Кралят заповяда нов пристъп. Останали около осемстотин души, верните му рицари се врязаха сред вражеската пехота. Един от мюсюлманите, от непосредствена близост, се прицели с копието си в Алфонсо. Преди да го хвърли, Алазар го прониза с меча си.

— Не успя, господарю! — извика щастливо младият момък, но гласът му потъна в грохота на битката. Само след минута обаче Алазар се строполи от коня си, смъртоносно улучен, ходилото му се заплете в стремето и конят го повлече настрана.

Останалите бяха проникнали много напред, увлечени от бягството на неприятелската пехота. Около краля и охраната му възникна свободно пространство.

Алфонсо слезе от коня, без да съзнава какво е станало, почти без воля и разум. Трябваше да помогне на Алазар. Вдигна наличника му, без да знае защо го прави, машинално свали шлема на оръженосеца си, нямаше представа дали момчето го е познало. Припомни си, че Алазар трябваше да избере хилядата рицари, които да бъдат освободени без откуп, и се ядоса на тази преждевременна смърт. Момъкът дишаше тежко, кафеникавото му иначе лице сега изглеждаше зачервено и подуто под слоевете мръсотия и кръв, но съвсем младо, въпреки горещината и адската болка. Алфонсо се наведе над момчето, погледна го, без да го види истински, и заговори с глас, предрезгавял от бойните викове:

— Алазар, момчето ми, скъпото ми момче.

С голяма мъка момъкът вдигна ръка, Алфонсо не разбра защо; едва по-късно осъзна, че Алазар искаше да му върне ръкавицата, и съжали, че не бе разтълкувал правилно жеста му. Алазар раздвижи устни, но Алфонсо не разбра какво му каза. Различи думите: „Кажи на баща ми…“, ала едва много по-късно си припомни, че всъщност само му се стори, че е чул именно тези думи; но не можеше да каже на какъв език бе проговорил умиращият.

Докато беше наведен над Алазар, за първи път през този ден, твърде смътно и неясно, сред крясъците и звънтенето на мечовете, в ума му се появи мисълта за Рахел, последвана от образите на дон Мартин и Нуньо Перес, които го предупреждаваха да си остане зад крепостните стени, накрая изникна и образът на гневния дон Родриге. Ала кралят не остана дълго с тези мисли, сега не беше време за тях. Не можеше да отдели повече време и на оръженосеца си; само го прекръсти набързо и отново възседна коня си.

През гъстите облаци прах и пара налитаха нови вълни, огромни маси хора. Потънал в мълчание, обзет от мрачна ярост, дон Алфонсо се взираше в безкрайното гъмжило. Никога ли нямаше да им види края? Петстотин пъти по хиляда мъже, повтаряха му съгледвачите и явно не бяха излъгали.

— Дотук си имахме работа с предните им отряди — пошегува се злобно архиепископът. — Сега идват истинските врагове.

— Добре е — подкрепи го Бертран. — Значи толкова повече майки и жени ще ги оплакват.

— Назад, бавно назад! — настояха всички. А Бертран поде една от своите песни:

— Никой от нас не е син на мъж, който е загинал страхливо в собственото си легло. И ние самите не желаем на приятелите си друга смърт, освен на бойното поле, от хладна стомана.

Бавно, с лице към неприятеля, на неспокойно танцуващи коне, малкият отряд се изтегляше нагоре по възвишението.

Навсякъде около тях гъмжило, необгледна битка. Ала когато стигнаха най-стръмната част на хълма, те успяха за пореден път да си създадат открито пространство, на място, където никой не можеше да ги нападне в гръб. Отдъхнаха си, огледаха се, преброиха се. Останали бяха около двеста.

— Къде е дон Мартин? — попита Алфонсо.

— Улучиха го — отговори Гарсеран. — Доколкото видях, раната е тежка. Опитват се да го качат на хълма и да го скрият в дъбовата гора. — Ако могат, ще го пренесат през коритото на реката. — И: — Трябва да се оттеглиш, господарю — помоли настойчиво той, — докато още не са открили пътеката през Аройос.

От другата страна на хълма, в непосредствена близост до тях, минаваше тайна пътека, която водеше през дъбовата гора и към прохода над северната част на Аройос.

— Да изчакаме още една атака — реши дон Алфонсо, тъй като врагът отново се подготвяше за нападение, този път отблизо. — Какво ти е, дон Бертран? — попита загрижено той. — Ранен ли си?

— Само няколко пръста — отвърна старият рицар, опитвайки се да говори небрежно. — Вероятно ще ти върна само парче от ръкавицата — пошегува се той. И се хвърли в поредната атака.

Тук, в подножието на последния хълм, битката се раздели на ожесточени единични двубои. Всеки се биеше с най-близкия неприятел, диво, безсмислено, никой не се интересуваше от съседите си.

„Проклетият Алфонсо — съобщава хронистът Ибн Яхия, — изведнъж отдели поглед от клането и видя бялото знаме на владетеля на правоверните — Аллах да го пази! — в непосредствена близост до себе си, даже прочете златните букви: Аллах е един и Мохамед е неговият пророк. Тогава сърцето на неверника затрепери в голям страх и той се втурна да бяга. Избягаха и верните му хора и мюсюлманите тръгнаха да ги преследват. Кралят на неверниците избяга от другата страна на хълма, но мюсюлманите избиха безброй воини от народа му. Те не отделиха копията си от гърбовете на бягащите и мечовете си от вратовете им, докато не утолиха жаждата на оръжията си в кръвта на неверниците и не ги принудиха да изпият до дъно горчивата чаша на смъртта.“

За частица от секундата Алфонсо остана неподвижен на върха на хълма, загледан назад към равнината на Аройос, неговото бойно поле. Сега то беше покрито с прах, самият той и хората му бяха целите в прах, шлемовете, доспехите, конете бяха покрити с прах. Облаците над полето бяха толкова гъсти, че дивият грохот на битката отекваше глухо, звънтенето на оръжията и виковете на мъжете, тропотът, риенето и цвиленето на конете, ревът на роговете бяха неясни и далечни. Дори кралят на Кастилия с ясните си очи не различаваше почти нищо в тази сива мараня от жега, пари и прах. Ала знаеше, че тук, в праха и писъците, загиваше славата му, загиваше Кастилия. Преди да е успял да облече в думи нерадостните си мисли, верните му съратници го повлякоха по спасителната пътека.

През това време мюсюлманите опустошаваха кастилския лагер. Плячкосаха оръжия, злато и сребро, военни съоръжения, запаси, стотици благородни ловни соколи, много църковна утвар, тържествените одежди, които рицарите от Калатрава си бяха приготвили за тържеството в чест на победата.

„Броят на християните, убити от правоверните — съобщава хронистът, — не може да бъде определен. Никой не беше в състояние да ги преброи. Мъртвите християни бяха толкова много, че само Аллах, който ги е създал, знае колко са били на брой.“

След битката при Салака, която беше станала преди сто и дванайсет години, мюсюлманите не бяха постигали такава победа на полуострова. Уплахата на християните беше толкова голяма, че скова сърцата и на защитниците на Аларкос. Само след няколко дни те предадоха на врага най-силната кастилска крепост. Победителите, решени да разпространят ужаса още по-далече, разрушиха до основи стените и къщите на града и крепостта Аларкос с огромните си стенобойни машини и посипаха земята със сол.