Лион Фойхтвангер
Еврейката от Толедо (20)

Шеста глава

Дон Алфонсо задържа крепостта Калатрава неочаквано дълго. Беше ранен в рамото, не опасно, но раната беше болезнена, често страдаше от треска. Въпреки това сновеше по цялата крепост, пеша или на кон, катереше се по стръмните стълби на стените в тежките доспехи, качваше се и слизаше, надзираваше всяка подробност от отбраната. Офицерите го заклеваха най-после да си пробие път към столицата; защото мюсюлманите бяха проникнали вече далече на север, връзката с Толедо беше прекъсната, пътищата бяха несигурни. Но Алфонсо предаде крепостта едва когато отбраната стана безсмислена, събра по-голямата част от отряда си и потегли към Толедо.

Често трябваше да си пробиват път с бой. Това беше начинание, което изискваше предпазливост и смелост. От близките му приятели до него беше само дон Естебан Илян, архиепископът дон Мартин и Бертран дьо Борн, и двамата тежко ранени, бяха пренесени в Толедо. Алфонсо не допускаше никой да забележи колко отчаяно страдаше от поражението; погледът му беше бърз както винаги, беше изобретателен и решителен. Единствено нощем, когато оставаше насаме с Естебан, даваше воля на бушуващата в гърдите му буря:

— Видя ли как опустошиха всичко? Знаеш ли какво изпитвам: те изгориха и разкъсаха самия мен; това е част от живата ми плът, като ръка или крак.

Представяше си как ще се завърне в Толедо. Представи си спокойното, надменно лице на доня Леонор и потръпна! Колко много негодувание и презрение ще има зад това ясно чело, когато потеглилият с толкова гордост и увереност в победата се върне жалък, покрит с позор. Припомни си тихото, почтително и пълно със скрита подигравка лице на Йеуда и запламтя от безпомощен гняв. Припомни си красноречивото лице на Рахел. Нали й беше обещал да й подари Севиля? Къде беше Севиля? Тя няма да го попита за това, ще стои пред него нежна и покорна, без нито една укорна дума, но меко светещите надписи по стените, в които се говори за мира, ще го укоряват и ще му се подиграват.

Изведнъж го обзе безумна ярост. Дон Мартин беше прав, Рахел беше вещица, незнайно как, тя бе успяла да го накара да отложи кръщаването на момчето им, бе превърнала вътрешния му глас в лъжа. Но той няма да й позволи да си играе с него. Нека си мълчи, нека увърта, нека прави болезнени физиономии; той ще принуди Йеуда да му върне синчето и ще го кръсти начаса, а ако Рахел откаже да остане с него в Галиана, няма да я задържа повече. Вратата е отворена, Алафия, мир, благослов.

Докато Алфонсо разчистваше сметките си с Рахел, дон Родриге беше на път, за да му занесе страшната новина.

След убийството на Йеуда и Рахел каноникът бе обзет от странна скованост. Всичко, към което беше привързан на тоя свят, рухна, скъпите му приятели бяха жестоко убити и той, Родриге, също носеше вина за случилото се, защото твърде дълго бе оставил краля да върви по грешния си път. Задушаваше го чувство за провал, за собствената му нищожност.

Дълбоко в себе си Родриге горчиво укоряваше дон Алфонсо за лекомислието, което бе донесло нещастие за цялата страна и бе станало причина да загинат най-близките му хора. Не искаше да го види повече, не искаше да се доближава до него. Но продължаваше да обича нещастника, дългът и съчувствието го тласкаха да му отнесе лично страшната вест. Може би грозното убийство на любимата жена щеше да накара краля да се покае, а Родриге не можеше да го остави сам в часа на отчаянието.

Посрещна го измършавял, трескав Алфонсо. Когато каноникът загрижено попита за раната му, махна нетърпеливо с ръка. Стоеше пред него мрачен, раздразнителен, изпълнен с горчива насмешка. Гласът му прозвуча предизвикателно:

— Ти беше напълно прав, мой мъдри отче и приятелю. Войската ми е унищожена, кралството ми загива. Аз доведох в страната си четиримата воини на апокалипсиса, точно както ми предсказа. Затова си дошъл при мен, нали, да чуеш точно тези думи? Ето, казах ти ги. Признавам се за виновен. Доволен ли си сега?

Родриге, против волята си, изпита горещо съчувствие към мъжа, който стоеше насреща му болен, окъсан, изтерзан телесно и душевно. Ала не можеше да си позволи тази проява на слабост, трябваше да разтърси из основи душата на този Алфонсо, бунтовния Божи васал, който бе дръзнал да се мери с повелителя си и все още не съзнаваше какво значи вина и разкаяние. Затова отговори:

— В Толедо станаха страшни неща. Твоят народ се нахвърли върху невинните, за да отмъсти за твоето поражение, и не се намери никой да ги защити. — И тъй като кралят го гледаше, без да разбира, каза право в лицето му: — Те убиха доня Рахел и дон Йеуда.

Онова, което не бяха успели да сторят нещастието, предателството и страшното поражение, стори го тази вест: дон Алфонсо изкрещя. Нададе кратък, нечовешки вик. След това рухна на земята като отсечено дърво.

Топлата вълна на обич към духовния син и приятел отнесе всички разумни съображения на Родриге. Той обичаше своя Алфонсо и изпитваше безкрайно съчувствие към него. Уплашен за състоянието му, се опита да го върне в съзнание, после извика за лекар.

Припадъкът трая дълго. Когато се свести, Алфонсо се огледа, разтърси глава и прошепна:

— Нищо ми няма, всичко е от тази глупава рана. — Спомена също, че не бил хапнал нищо през този ден. Изпи на големи глътки горещия бульон, който му донесоха, и нетърпеливо подкани лекаря по-бързо да смени превръзката му. Отпрати хората си и задържа само Родриге. — Прости ми, отче и приятелю — продължи той. — Срам ме е, че съм станал толкова слаб. — И веднага добави злобно: — След като унищожих цялото си кралство, не би трябвало да ме е грижа, че са загинали още един мъж и една жена… И без това щях да я отпратя — изсъска ядно той, но веднага се отрече от думите си: — Никога, никога нямаше да отпратя Рахел! И не се срамувам! — Стенеше, беснееше, скърцаше със зъби. — Тази болка не е християнска. Казвам ти, Родриге, приятелю, обичах я. Ти не можеш да ме разбереш, не знаеш какво е това, никой не знае. И аз не го знаех, преди да я срещна. Обичах я повече от Леонор, повече от децата си, повече от Христос, повече от всичко. Забрави го, отче, забрави го веднага, но трябва да ти го кажа: обичах я повече от безсмъртната си душа.

Алфонсо стисна здраво зъби, за да задържи безумните слова, които напираха в гърдите му. Коленичи на земята, изтощен до смърт. Родриге проследи стъписано как лицето му се промени. То се усмихваше насреща му изпито, разкривено, скулите изпъкваха силно, устните бяха две тънки бледи ивици, очите бяха станали съвсем малки и святкаха трескаво.

След много време Алфонсо се опита да заглади лицето си. Помоли Родриге да му разкаже, каквото знаеше. То не беше много. Тълпа народ отишла да търси дон Йеуда в кастильо Ибн Езра, но като не го намерила там, се запътила към Галиана. Не знаели кой е убил доня Рахел. Дон Йеуда загинал от ръката на барон де Кастро.

— Защо де Кастро? — произнесе със запъване кралят.

— Той е в Толедо — обясни кратко и ясно каноникът. — Беше натоварен с рицарско поръчение да пази застрашените; защото народът се е развилнял и не знае какво прави. Много хора бяха застрашени и Кастро имаше поръчение да пожертва отделни личности, но да не застраши общността.

Кралят размисли дълго и мъчително.

— Кой е възложил това поръчение на Кастро? — попита дрезгаво той.

— Доня Леонор — отвърна бавно и отчетливо Родриге. Дон Алфонсо изрева като ранено животно.

— Кучетата и лешоядите ме нападат, като че вече съм мърша — изръмжа той.

Делови, справедлив, с почти незабележима ирония дон Родриге разясни:

— Регентката трябваше да вземе мерки. Имаше убити араби, които изповядват християнството, имаше убити евреи в поселището под стените на юдерията, доста хора. Казват, че били стотина.

— Не я защитавай! — избухна ядно Алфонсо, упорствайки в безсмисления си гняв. — Не защитавай Леонор! Не защитавай никого, дори себе си! И ти си виновен, всички сте виновни. Може би не колкото мен, но сте виновни. И аз ще ви накажа. Ще ви дам да разберете. Да не мислите, че съм безсилен само защото загубих битката? Аз съм кралят. Ще разследвам, ще отсъдя, ще накажа и наказанията ще бъдат страшни. — Той млъкна изведнъж, простена задавено, сви се и сърдито махна на Родриге да го остави сам.

Още преди да е изтекъл един час, кралят даде заповед да тръгнат на път. И през този последен етап той даваше нарежданията си внимателно и предпазливо. Влезе в Толедо едва когато всички подразделения бяха минали през градските порти.

Изкачи се в замъка си. Слугите се втурнаха да го посрещнат, уплашиха се от вида му, предложиха му да се изкъпе и преоблече, попитаха дали да повикат лекаря. Алфонсо ги отпрати грубо, даде строга заповед да не допускат никого в покоите му, дори кралицата.

Сви се на походното си легло, все още в тежките доспехи, изпотен и мръсен, със силни болки, в неудобна поза, съвсем сам. Потъна в мрачни мисли. Не можеше да разбере връзката. Защо Йеуда беше отишъл в Галиана, тази хитра лисица, която подушваше отдалеч опасността? Защо двамата, които така фанатично държаха на своето еврейство, не бяха потърсили защита зад здравите стени на юдерията, при сънародниците си?

Двамата бяха мъртви, зверски убити, това поне беше сигурно. И убийците им бяха Леонор и де Кастро, Леонор с езика си, Кастро с тежкия си юмрук. А той дори не се сбогува с Рахел, избяга от нея, като че беше чужда жена, държа се като зъл слепец. А Леонор му я уби, лиши го завинаги от сина му, от малкия Санчо, защото премахна единствения човек, който можеше да му каже къде е скрито детето.

Изведнъж го обзе безумен гняв. Леонор го мразеше от мига, в който Бог му изпрати Рахел. Тя го насъска да започне войната, за да си развърже ръцете и да убие Рахел. Всички го предупреждаваха да не влиза в тази битка, а тя, иначе тъй щедра на предупреждения, преглътна възраженията си, остави го да претърпи поражение, знаейки, че само така ще постигне целите си, ще убие най-верния кралски човек и дъщеря му, съперницата си. Леонор е вещицата, не Рахел. Тя е истинска дъщеря на майка си, потомка на онази прабаба, която сатаната бе завлякъл от църквата направо в ада.

Той се зарадва на гнева си, зарадва се на болките в рамото. Както си беше, в доспехите, покрити с дебел слой прах, без да се измие и да смени превръзката, хукна по дългите коридори към стаите на Леонор. Разблъска стреснатите придворни дами. Нахлу като вихър в стаята й.

Тя седеше на естрадата, чиста, грижливо нагласена, изискана дама, както винаги. Стана, направи няколко крачки срещу него, нито бързо, нито бавно, усмихната. Той вдигна ръка да я спре и още преди да е успяла да го поздрави, заговори тихо:

— Ето ме. Не съм много приятен за гледане, знам. Мириша ужасно. Мириша на война, работа, поражение. Нищо в мен не съответства на предписанията на куртоазията. Но ти също не си спазила тези правила, доня Леонор, кралице моя, скъпа моя. — И изведнъж се разкрещя яростно, като безумец: — Ти разби живота ми, проклетнице! Ти не ми роди син, а онзи, когото роди, беше болен и белязан още в тялото ти. Когато жената, която обичах, ми роди син, ти я уби. Баща й, най-мъдрият, най-верният ми съветник, ме убеждаваше с ангелски език да изчакам подходящото време за войната. А ти ме насъска да тръгна веднага. Изкрещя в лицето ми страшни обиди, за да ме подгониш към бойното поле с презрението си. Ти, красноречивата, не каза нито дума за безумния ми план и ме тласна към предварително обречената битка, за да можеш да убиеш най-скъпото същество, което ми изпрати Бог. Ти ме унищожи, мен и моята Кастилия. Стоиш насреща ми, бяла и нежна, величествена кралица, но душата ти е черна и фалшива. Ти си като майка си, разкъсвана от адска злоба. Ти си убийца!

Доня Леонор беше очаквала гневния изблик, но не бе подготвена за тази буря, не подозираше, че от глъбините на душата му ще изригне такава безумна ярост. Той беше в състояние да я сграбчи с мръсните си голи ръце, да я стисне за гърлото, да я удуши. Кръвта й се сгорещи. Той я ругаеше и заплашваше рязко и грубо, същински селянин, но тя го искаше точно такъв.

Леонор отстъпи назад с лека крачка, качи се на естрадата, седна и го измери с внимателния поглед на големите си зелени очи.

— Ще позволиш ли да ти напомня — заговори делово тя, — че ние, майка ми и аз, ти представихме договор със зетя ти дон Педро? В този договор ти се задължи да не започваш военни действия, преди да пристигнат арагонските войски. Направихме всичко, за да те задържим, да избегнем прибързаните ти геройства. Мама те увещаваше като упорито момче. Никой не те е насъсквал, ти сам се насъскваше. Да ти кажа ли кой е виновен за този срив? Ти искаше да се представиш в целия си блясък, пред мен, пред приятелите си и особено пред твоята еврейка. Затова предизвика халифа, наруши договора, пренебрегна гласа на разума. Затова се хвърли в онази безумно дръзка битка. Затова тласна към пропаст нашата страна и цяла християнска Испания.

Дон Алфонсо стоеше пред естрадата. Взираше се в бялото лице с високо, ясно чело и гъста руса коса. Мразеше тази жена от дъното на душата си, мразеше я заради злите последователни мисли, които се редяха зад гладкото чело.

— Сега вече разбирам — отвърна горчиво той и скръцна със зъби. — Става ми ясно защо Хенри държеше майка ти в затвор и не я освобождаваше въпреки всички папски заповеди. Не си мисли, че съм по-слаб от него. Не мога да те убия, защото си жена. Но няма да те оставя ненаказана. Ти уби жената, която ми беше най-скъпа на този свят. Ще бъда строг съдия, ще задавам въпроси и още въпроси, ще извадя на бял свят хитрите ти, подли заповеди и ще обявя пред целия християнски свят каква убийца си. Кървавите ти слуги, де Кастро и другите, също няма да се измъкнат безнаказано. Ти ще видиш, скъпа моя, как ще се разправя с тях. Ще ги прекарам през главния площад с каруцата на осъдените, а ти, моя кралице, ще седиш до мен на трибуната и ще гледаш как окачват на бесилката твоите галантни рицари, твоите Ланселоти.

Леонор не отделяше поглед от лицето му. Алфонсо беше целият в пот, лицето му бе обезобразено от гнева. Късата руса брада беше залепнала за кожата и в него не бе останало нищо младо и блестящо, никой не би го сравнил със свети Георг от катедралата. Но тя се радваше, че могъщият живот, който се бе таил в него, най-после бе избил на повърхността; вече никой нямаше да укорява този мъж, че е заспал, дори майка й.

— Говориш безсмислени неща, дон Алфонсо — продължи все така меко тя. — Кипиш от гняв, че наложницата ти е мъртва, разбирам. Но аз не съм се доближавала до жената в Галиана. Няма рицар, който да ме обяви за виновна, дори след като разследва до последната дреболия какво съм сторила и какво не.

Изведнъж Леонор усети досада от прекалено достойното си, величествено държание. Слезе от естрадата си, застана пред него, съвсем близо, вдъхна дълбоко войнишката миризма и заговори с нарастваща страст:

— На теб обаче, само този път, ще кажа истината: аз го направих. Позволих си тази „Толедска нощ“. Проследих кървавите мисли в главата на Кастро и не го спрях. Размахах пред лицето му примамката на кастильото и Бог ми помогна. Бог искаше тези хора да загинат. Защо не се скриха зад стените на юдерията при другите, твоята наложница и баща й? Бог ги наказа със слепота. Още веднъж ти казвам, без да се боя от гневните ти, жадни за убийство очи: сърцето ми възликува диво, когато тя умря.

Алфонсо простена, отвърна поглед от нея, отстъпи крачка назад, лицето му се разкриви от болка.

Леонор вкуси триумфа си докрай и сега изпита съчувствие към нещастния. Последва го и отново застана съвсем близо до него.

— Нека не се караме повече, дон Алфонсо — помоли тя и гласът й беше необичайно мек. — Ти си ранен, изтощен от дългия поход. Позволи ми да се погрижа за теб; ще ти изпратя моя майстор Рейнеро, той е по-добър от твоите лекари. Искам да ти кажа още само едно: направих го заради себе си, но и заради теб. Аз те обичам, Алфонсо, ти го знаеш. През всичките тези години ти бях вярна като стените на замъка ти и когато премахнах онази жена от пътя си, това също беше израз на моята вярност. Не можех повече да гледам как кралят на Кастилия, бащата на децата ми, затъваше в калта на греха. Можеш да ме изобличиш пред целия свят, можеш да ме убиеш, но така беше.

Алфонсо разбра: наистина беше така, но си заповяда да не й вярва. Можеше да я разбере, но само с разума си. Всичко в него се отвращаваше от нея. Не искаше любовта й; гнусеше се от любовта на убийцата. Обърна й гръб и избяга от стаята.

След разговора с кралицата Алфонсо изпадна в мрачна унесеност. Искаше му се да умре, раната го болеше много по-силно отпреди. Позволи на слугите си да го окъпят и превържат, да го сложат в леглото. Заспа веднага и спа дълго, дълбоко, без сънища.

След като се събуди, препусна към Галиана.

Слезе по тесните, стръмни улички към Тахо сам, без свита. Хората го познаваха, разстъпваха се да го пропуснат, вглеждаха се уплашено в мършавото, вкаменено лице, сваляха шапки и се кланяха ниско, много от тях коленичеха.

Алфонсо не виждаше и не чуваше нищо, продължаваше да язди бавно, загледан право пред себе си; отговаряше на поздравите механично, погледът му беше празен.

Наближи белия зид. Беше много горещо, над Галиана се носеше тежка, мъглява мараня, беше призрачно тихо.

Появи се градинарят Белардо. Страхливо целуна ръка на Алфонсо.

— Много съм нещастен, господарю — заговори с треперещ глас той. — Не можах да защитя нашата господарка. Бяха дошли много хора, повече от две хиляди, а човекът, който ги водеше, е голям рицар. Извадих свещената алебарда на дядо си, но с нея не можех да удържа тълпата. Всички крещяха: Бог иска така!, и направиха, за каквото бяха дошли. Но иначе не навредиха на имота ти. Всичко е в пълен ред, господарю, в къщата и в градината.

— Погребахте ги в Галиана, нали? — попита глухо Алфонсо. — Заведи ме!

Мястото не беше обозначено. Гробовете бяха близо до цистерните на раби Ханан, гола, разкъсана морава.

— Не знаехме какво да правим — извини се Белардо. — Тъй като нашата господарка доня Рахел не беше християнка, не се осмелих да поставя кръст.

Кралят му махна да го остави сам и се отпусна тромаво на земята, упоен от сивите изпарения, горещината и заслепяващото слънце. Пръстта беше небрежно нахвърляна, гробовете изглеждаха занемарени, той не би погребал така и кучето си.

Опита се да си припомни как беше обикалял градините с Рахел, как двамата седяха голи на брега на езерцето, извика в паметта си сърцевидното лице, походката, гласа, тялото й. Ала откри само отделни черти; самата тя, Рахел, си оставаше неясно трептение някъде в далечината, което светеше с мътен блясък. Ако духът й изобщо бродеше някъде, беше точно тук, но той не можа да го повика; духовете винаги се явяваха неканени. Може би Бертран имаше право и жените сгряваха само кръвта на мъжа, не проникваха в душата му.

Тук, под него лежеше жената, която му бе донесла безбрежно щастие и безумни вълнения, която вече гниеше и хранеше червеите. Тази представа го остави странно равнодушен. Какво търсеше тук, край този жалък, грозен гроб? Той не дължеше нищо на двамата, които лежаха в земята. Те му бяха длъжници. Трябваше да му върнат сина. Сега никога няма да узнае какво е станало с малкия му Санчо. Имаше чувството, че и детето лежи под земята с майка си и дядо си, че в гроба е зарито и гние цялото му бъдеще. Не биваше да идва тук. Усети горчив вкус в устата, устните му се изкривиха.

Завлече се под сянката на най-близкото дърво и се изтегна на тревата. Лежа дълго със затворени очи, слънчевите лъчи се гонеха по лицето му. Отново извика в паметта си образа на Рахел. Отново видя само обвивката й, самата тя остана неясна. Видя я в дългите, безформени одежди, с които го очакваше в спалнята си. Видя я в зелената рокля, с която се яви пред него в Бургос, когато се подигра със замъка на дедите му. Наистина беше черна магия, че тогава го бе принудила да й построи Галиана. И сега го бе привлякла тук, макар че го чакаха важни дела. Войната продължаваше, управлението на кралството не можеше да чака.

Ала беше поел едно задължение, което можеше да изпълни само тук: трябваше да предаде на Йеуда посланието на умиращия Алазар. Сгърчи лице в мъчителен размисъл, за да си спомни думите на момчето. Чу съвсем ясно: „Кажи на баща ми…“, но не помнеше нищо повече.

Тялото му се отпусна. Обгърнаха го сиви изпарения, всичко се разми пред очите му, образите се отдалечиха. Изведнъж пред него се яви Рахел. Излезе от мъглата истинска, жива, с бледокафеникаво лице и гълъбовосиви очи. Тя. Цялата. Точно така го гледаше, с красноречиво безмълвие, когато отказа да го приеме в леглото си и той се нахвърли върху нея; точно така го гледаше, когато й се разкрещя, че е откраднала детето му, и мълчанието й беше по-силно от всяко обвинение.

Алфонсо лежеше със затворени очи. Знаеше, че образът е само „еспехисмо“, мираж, трескаво бълнуване. Рахел беше мъртва. Ала мъртвата Рахел беше много по-жива от живата. И докато тя го гледаше неотстъпно, той проумя: дълбоко в душата си винаги бе разбирал мълчаливото й красноречие, само че се противеше, затваряше се, не искаше да чуе предупрежденията й, истината й.

Сега отвори сърцето си за истината. Най-после проумя какво се стараеше да му внуши Рахел: какво значеше отговорност, какво значеше вина. Той държеше в ръцете си огромна власт и злоупотреби с нея; игра си с нея безсъвестно, безумно, като глупаво момче. Сам превърна виното си в оцет.

Образът на Рахел избледня.

— Не си отивай, не си отивай още! — помоли Алфонсо, но не можа да го задържи. Рахел изчезна в мъглата.

Кралят се почувства крайно изтощен и изведнъж усети глад. Изправи се мъчително и влезе в къщата. Заповяда да му донесат ядене. Седна на масата, където закусваше с Рахел, и започна да яде. Хранеше се механично, жадно, като вълк. Не мислеше за нищо, искаше само да се насити.

Силите му се върнаха. Стана и попита за дойката Саад; искал да му покаже вещите на Рахел. Слугите мълчаха смутено, но най-сетне му признаха, че и тя е мъртва. Алфонсо преглътна мъчително и поиска да узнае повече.

— Тя пищеше страховито — обясни Белардо. — Но нашата господарка доня Рахел не показа никакъв страх. Стоеше на естрадата си като истинска дама.

Алфонсо обиколи къщата. Застана пред един надпис и си припомни как не можа да прочете арабските знаци и Рахел му преведе думите: „Една унция мир струва повече от цял тон победи“. Продължи пътя си. Отваряше шкафове, ракли, опипваше дрехите на Рахел. С тази светла рокля беше облечена, когато двамата играха шах, а тази фина материя, която едва не се разкъса под пръстите му, носеше в деня, когато кучетата наскачаха върху нея. От раклите струеше ароматът на дрехите, ароматът на Рахел. Затръшна капака. Той не беше Ланселот.

Намери писма, адресирани до него и никога неизпратени. „Ти залагаш живота си за безсмислени неща, защото рицарят трябва да прави това, постъпките ти са безумни и завладяващи, и затова те обичам.“ Намери рисунките, направени от Бениамин. Разгледа ги внимателно, откри черти, които никога не бе виждал у живата Рахел. Но въпреки това: този Бениамин беше видял само една част от Рахел, само той, Алфонсо, познаваше истинската Рахел, и то едва сега, когато тялото й беше вече под земята.

Не, тя не бе изчезнала от този свят. В него живееше знанието, което му беше внушило безмълвното й лице. Предупрежденията на Родриге му казваха какво е вина и какво разкаяние, но не проникваха в чувствата му. Вътрешният глас също не успя да стори това. Едва лицето на Рахел запечата завинаги в сърцето му значението и истинската същност на думите отговорност, вина, разкаяние.

Алфонсо се опомни. Произнесе молитва. Богохулна молитва. Помоли се на мъртвата да му се явява в решителни часове и да му казва с мълчанието си какво трябва и какво не трябва да прави.

 

 

Гутиере де Кастро стоеше пред краля с разкрачени крака, сложил ръка върху дръжката на меча, в традиционната поза.

— Какво желаеш, господарю? — попита той с леко пискливия си глас. Алфонсо погледна в широкото, грубо лице на мъжа. Кастро отговори на погледа му съвсем спокойно; не се страхуваше, това беше сигурно. Гневът на краля бе преминал и той вече не разбираше защо бе изпитвал такова диво желание да обеси убиеца.

— Ти имаше поръчение да защитаваш народа на моя град Толедо. Защо не го изпълни? — попита той.

Де Кастро, студен и нагъл, отговори:

— Хората бяха побеснели от твоето поражение, дон Алфонсо, искаха да рушат и да убиват. Искаха да избият виновните, а според тях много хора бяха виновни. Но загинаха съвсем малко, няма и сто души. Върнах ръкавицата на нашата господарка с чиста съвест и заслужих одобрението и благодарността й.

— Ти си отишъл в Галиана начело на градската паплач и си убил моя ескривано и майката на сина ми — продължи дон Алфонсо. Говореше твърдо и решително, но съвсем спокойно.

— Твоят народ изискваше наказание за предателя — отговори Кастро. — Църквата искаше евреинът да бъде премахнат. Моята длъжност беше да защитавам невинните. Твоят евреин беше виновен.

Кралят зачака Кастро да се позове на хитрите, кървави указания на кралицата и да се оправдае, че той не носи вина за случилото се, но той не го направи, предпочете да обясни нещата от своя гледна точка.

— Ще ти кажа открито, господарю: щях да убия евреина даже да не беше предател. Аз съм Гутиере де Кастро и преди доста години обещах пред себе си и пред цялото испанско рицарство да се разправя с обрязаното куче, което омърси кастильото ми.

— Спорът между теб и кастилската корона беше решен, аз изплатих исканото обезщетение за брат ти. Договорът беше подписан и подпечатан, претенциите ти са удовлетворени.

— Няма да се карам с теб, кралю на Кастилия — отвърна спокойно Кастро. — Ако смяташ, че имаш в какво да ме обвиниш, направи го пред сюзерена ми, краля на Арагон. Само той, макар да не стои по-високо от мен, има право да свика съвета на равните, които да ме съдят. Смятам да говоря с теб като рицар с рицар. Заради теб загина брат ми, който беше герой, участвал в много войни и турнири. Ти знаеше това, изплати ми голяма сума пари и аз се задоволих с нея, защото се водеше свещена война. После небето ми помогна и убих човека, който опозори името ми и не беше нищо повече от твой банкер и един нечист евреин. Мисля, че няма да сториш зле, ако обявиш сметката за приключена.

Без да обърне внимание на това искане, кралят го подкани:

— Кажи ми какво сторихте.

— Не пожелах да омърся меча си с нечистата кръв. — Убих онзи човек с ножницата си.

С много мъка, като правеше дълги паузи между отделните думи, Алфонсо попита:

— А как умря тя?

— Не мога да ти кажа — отговори честно Кастро. — Когато другите се нахвърлиха върху нея, очите ми бяха устремени в евреина. — Той говореше делово и кралят му повярва. Кастро продължи с обичайната си груба добродушност и явно бе напълно искрен: — Сега бушува свещена война, аз потиснах гнева в сърцето си и дойдох тук да се бия за теб. Нека забравим станалото, кралю на Кастилия. Имаме да свършим още много работа. Рицарят не бива да си хаби думите за вече изметени боклуци. Ти си длъжен да се грижиш за своя град и за крепостните стени.

Алфонсо отбеляза с учудване, че не се разгневи на този наглец. Де Кастро не спомена нито дума за двусмисленото поръчение на доня Леонор, не приписа вината на дамата и сам пое отговорността за случилото се. Виж ти, този груб Кастро се оказа рицар.

 

 

Неуморният, винаги зает с нещо дон Родриге изпълняваше служебните си задължения без охота, твърде рядко събираше сили да чете или да пише, прекарваше дълги часове неподвижен, мрачен и самотен.

Муса нямаше време да му прави компания. В Толедо беше пълно с ранени и болни, спокойствието и сигурността на стария Муса внушаваха доверие и въпреки подозренията си към мюсюлманина, много хора го търсеха заради лечителското му изкуство.

Родриге завиждаше на приятеля си, който беше постоянно зает и това го отклоняваше от тежките мисли. Самият той затъваше все по-дълбоко в мрачните си разсъждения за безсмислието на човешките стремежи. Душата му беше скована.

От Италия му изпратиха ръкопис, който изразяваше с точни думи собственото му отчаяние. Трудът беше на един млад прелат, Лотарио Конти, и се наричаше „De conditione humana“ — „За човешката същност“. Един откъс се вряза особено дълбоко в съзнанието му: „Колко нищожен си ти, човече. Колко жалко е тялото ти. Погледни растенията и дърветата. Те изкарват цветове, листа, плодове; а ти, тежко ти, пораждаш въшки, бълхи, червеи. Те отделят масло, вино, балсам; ти изхвърляш урина, слюнка, изпражнения. Те разпространяват около себе си приятни аромати; ти пръскаш около себе си воня“. Тези думи не оставяха Родриге на мира, преследваха го дори в съня.

Вече не копнееше за тихото блаженство, което по-рано беше последното му убежище. Онази пламенна, съвършена вяра вече не беше милост, а евтино опиянение, жалко бягство от действителността.

Изпита облекчение, когато отново се появи дон Бениамин. Сред всеобщата беда младият човек продължаваше делото на академията с упоритост и търпение. Каноникът бе смаян от силната воля на Бениамин, посещенията на младежа лека-полека прогониха разяждащата го меланхолия. Веднъж попита ученика си:

— Ако не ти е твърде мъчително, сине мой, разкажи ми какво стана и за какво говорихте, когато посети Галиана за последен път.

Бениамин замълча. Мълча толкова дълго, че дон Родриге съжали за въпроса си и престана да чака отговор. Най-после младият мъж заговори с пламенни думи за Рахел, колко красива била в този последен ден. И не се побоя да разкаже, че отхвърлила закрилата на юдерията само защото кралят й поръчал да го чака в Галиана. От думите му бликаше гняв срещу предаността и покорството на жената, болка от вярата й в рицаря и любимия Алфонсо.

Каноникът остана потресен от разказа. „Ти не знаеш какво е любов“ — беше му казал кралят, но явно и самият той не знаеше. Алфонсо „любеше“ Рахел, любовта му беше буря, насилие, стихия, но си остана затворен в себе си, отказа да приеме чувствата й. Този злокобен човек, този див рицар беше подхвърлил няколко думи и вероятно ги бе забравил веднага след това, но точно тези бегли думи бяха тласнали Рахел към смъртта. Каквото и да извършеше в лекомислената си смелост, то се превръщаше в зло.

След няколко дни, леко смутен, дон Бениамин донесе на каноника една от рисунките си. Беше видял краля отблизо и промяната му бе направила поразително впечатление. За да осмисли по свой начин тази промяна, бе нарисувал краля и сега, смутен и напрегнат, донесе рисунката на каноника.

Дон Родриге остана дълго загледан в лицето на Алфонсо. Видя главата на мъж, много видял и много изстрадал, видя главата на един рицар, безразсъден, нещо повече, суров и жесток човек. Припомни си образа на краля, който бе обрисувал с думи в хрониката си, извади една от монетите, насечени от Йеуда, и разгледа кралското изображение. Остави рисунката настрана и се разходи по стаята. Взе я и отново я разгледа. Когато проговори, в гласа му имаше трогателно вълнение:

— Значи това е крал Алфонсо от Кастилия.

Бениамин, възбуден от въздействието на рисунката си, отвърна:

— Не знам дали това е Алфонсо. Такъв е в моята глава. — Помълча малко и добави: — Според мен би било много по-добре, ако начело на този свят стояха мъдреци, а не воини.

Каноникът го помоли да му остави рисунката и продължи да размишлява над нея дълго след като дон Бениамин си бе отишъл.

Приятелството им укрепваше. Станаха толкова близки, че дон Родриге му позволи да надникне в жалкото му малодушие.

— Ти си още млад — обясни той, — но си имал безброй случаи да се убедиш как глупостта и необузданият гняв отново и отново унищожават ценностите, които познанията и трудът са изграждали с векове. Въпреки това не преставаш да размишляваш, да търсиш, да се мъчиш. Струва ли си усилията? И кой има полза от усилията ти?

Лицето на Бениамин светна дяволито и той отново стана млад и обаятелен като по-рано.

— Ти явно си решил да ме изпиташ, достопочтени отче — отвърна той, — но знаеш отговора ми предварително. Вярно, мракът е обичайното, а светлината изключението. Ала тъкмо сред огромната тъмна маса искрицата светлина доставя двойна радост. Аз не съм кой знае какво, но щях да бъда нищо, ако не усещах тази радост. Уверен съм, че светлината ще остане и ще се умножава. И смятам за свой дълг да допринеса с нещо за това.

Каноникът се засрами от увереността на младия Бениамин. Извади хрониката си, заповяда си да се съсредоточи, опита се да работи. Ала спря почти веднага, осъзнал колко нищожни бяха усилията му. Искаше да разкрие силата на провидението, смело и наивно изобразяваше безсмислията, като че в тях беше отразена Божествената воля. Но само описваше и разнищваше събитията: не беше в състояние да ги обясни.

Как завиждаше на Муса. Той работеше с такава лекота над своята хроника. Беше намерил основно правило и съизмерваше всяко събитие с него: тезата за издигането и пропадането на народите, за младостта и остаряването им, и неговият Аллах и пророкът му го подкрепяха. В Корана беше написано: „Всеки народ има своето време и когато това време дойде, не можем да го отложим или ускорим дори с един час“.

Нему не беше дадено да намери смисъл и ред в събитията. Чувството му подсказваше, че правата вяра забранява търсенето на смисъла. Нали апостол Павел беше писал в посланието си до коринтяните: „Онова, що е безумно у Бога, е по-мъдро от човеците — Quod stulum est Dei sapentius est hominibus“. Нали Тертулиан учеше, че най-великото събитие в историята, смъртта на Божия син, е достоверно именно защото противоречи на разума. Но щом пътищата Божии не бяха пътища и на човеците, нима самият стремеж да изразим в човешки слова силата на провидението не беше грях?

Вече сто години християнството воюваше за Светите земи, хиляда пъти по хиляда рицари бяха загинали в кръстоносните походи: спечеленото беше нищожно. Постигнатото след толкова смърт и кръв можеше да бъде сторено и от трима разумни посланици, които да водят преговори в течение на една-единствена седмица. Пред тези събития всяка човешка мъдрост беше осъдена на провал, а посланието на апостол Павел за безумното у Бога, to moron ru theu, което била по-мъдро от човеците, се разгръщаше в цялото си унищожително значение.

Наведен над своята хроника, тих и зъл, Родриге проговори:

— Всичко е суета. Няма смисъл в онова, което става. Няма провидение. — Но веднага се уплаши от собствените си думи. — Absit! Absit! Махнете се, проклети мисли! Стойте далече от мен! — заповяда си той.

Щом съмненията му в провидението бяха ерес, прозрението колко напразни бяха собствените му усилия беше истина. Колко време беше прекарал зад бюрото си, колко дни и нощи бе писал и задрасквал с желание да открие Божия пръст в събития, чийто смисъл оставаше неоткриваем! Дръзна да съживи отново великите мъртви на полуострова: свети Илдефонсо и свети Юлиан, готските крале, мюсюлманските халифи, астурийските и кастилските графове, император Алфонсо и Сид Компеадор. Въобразяваше си, че е втори пророк Йезекия, избран да призове мъртвите, да ги възкреси: „Ще ви дам вени, през които ще тече кръв, ще оставя да ви порасне плът, ще ви покрия с кожа и ще ви вдъхна живот, за да се възправите отново“. Ала скелетите, които искаше да съживи, не се съединиха според желанието му. Хората в неговата хроника не бяха живи; действията им бяха само тракащ танц на пъстро боядисани скелети.

„Не отбивай слепеца от правия път“ — учеше Писанието, а той беше извършил точно това. Хрониката му водеше слепците към най-дълбокия мрак.

Родриге се изправи с тихо пъшкане. Донесе съчки, натрупа ги в огнището, запали ги. Събра безбройните листове от хрониката си, мълчалив, със здраво стиснати устни. Хвърли ги в огъня и зачака да изгорят. Разбърка овъглените пергаменти и хартии, докато се превърнаха в пепел, която никой не можеше да прочете.

 

 

Тъй като раната не му позволяваше да продължи участието си във войната, Бертран дьо Борн горещо желаеше да се махне от Толедо и да се върне в родината си. Смяташе да прекара последните си години като монах в манастира Далон.

Ала посечената му ръка отече, отокът се пренесе към рамото. Не можеше да потегли на път в това състояние, камо ли да пресече линиите на мюсюлманите, които владееха почти всички пътища на севера.

Раната гореше, мъченията му бяха неописуеми. Кралят го помоли да повика на помощ Муса. Старият лекар заяви, че единственото средство за спасение е ръката да бъде отрязана. Бертран отказа. Даже се опита да се пошегува:

— По време на боя не успяхте да ме лишите от ръката ми, затова сега сте решили да го направите с хитрост и ученост.

— Запази си ръката, господин Бертран — отговори делово Муса, — но само след седмица от теб няма да остане нищо, освен стиховете ти.

Бертран се засмя диво, наруга стария лекар, но се подчини.

Сложиха го на походното му легло и го завързаха здраво. Съвсем близо до леглото, на малка масичка, беше поставена рицарската ръкавица, дадена му от Алфонсо, а до масичката стоеше старият оръженосец и певец Папиол. Муса и майстор Рейнеро дадоха на Бертран силна обезболяваща напитка, след което се захванаха за работа с огън и желязо. Докато му режеха ръката, Бертран диктуваше на своя Папиол поема, посветена на Алфонсо, „Сирвент за ръкавицата“.

Старият Муса беше видял много страшни неща, но надали бе присъствал на друго такова грозно и величествено зрелище. Старият рицар, вързан здраво за леглото, помещението умирисано на изгоряла човешка плът; Бертран изпадаше в безсъзнание, идваше на себе си, стенеше от болки, потискаше виковете си и във всеки съзнателен момент диктуваше стиховете си, весели и мрачни. Някои не му се удаваха, други бяха великолепни.

— Повтори поемата, Папиол, стари глупако! — заповяда Бертран и: — Разбра ли я? Ще я запомниш ли? Дойде ли ти вече мелодията? — попита той.

Старият Папиол видя, че господарят му очакваше жадно да види въздействието на стиховете си, опита се да изрази весело, бурно признание. Повтори стиховете с искрено възхищение, засмя се нервно и продължи да се смее, докато смехът му премина в плач и хълцане.

Алфонсо посети Бертран на следващия ден. Попита го как се чувства. Бертран понечи да направи обичайния си пренебрежителен жест, но ръката му я нямаше.

— По дяволите — промърмори той и заразказва: — Лекарят смята, че след около две седмици ще бъда в състояние да пътувам. Имай предвид, че скоро ще те оставя сам, кралю, и ще се скрия в манастира в Далон. Добрият ми Папиол вече няма сили за превратностите на войната. Затова настоява да се оттеглим при Бога.

Алфонсо изрази одобрението и възхищението си към „Сирвента за ръкавицата“ и обеща да направи голямо дарение на манастира в Далон.

— Направи ми една последна услуга — помоли той. — Изпей ми лично своя сирвент.

И Бертран запя:

Връщам ти ръкавицата

след гордо изпълнен дълг.

Уви, този път не успях в боя,

ала това не ме натъжава

и не ме кара да се срамувам.

Не ми е мъчно, че загубих ръката си

в битката за теб.

Ти си велик крал,

затуй не се измъчвай,

господарю Алфонсо, че този път

надмощието на врага

те лиши от победата.

Ще дойде нов ден, ще имаш нов късмет.

Аз загубих ръката си,

ти загуби част от страната си.

Един ден ще си я върнеш.

Не съжалявам за ръката си,

загубих я в добра война

и няма да я оплаквам.

Докато носеше ръкавицата,

тя се държа смело

и уби дузини неприятели.

Сега ще се скрия в манастира

и ще прекарам остатъка от дните си

в служба на Бога.

Макар да нямам ръка,

ще продължа да пея песни

за християнската войска.

По суша и по море

искам рицарите да слушат песента ми:

Вдигнете се, рицари,

проявете християнска смелост!

Бийте! Нападайте!

A lor! A lor!

Алфонсо изслуша внимателно песента; усети силата на стиховете, те стоплиха кръвта му. Ала не заглушиха гласа на разума, който му внушаваше, че старият рицар отдавна е отживял времето си и е станал малко смешен.

Навсякъде около Толедо върлуваха мюсюлмански отряди, пътищата към останалата част на страната бяха отрязани. Ала предпазливият халиф не бързаше да обсади града с цялата си армия. Предпочете да навлезе дълбоко в северната част на Кастилия и да я подчини на волята си. Завзе Талавера, завзе Македа, Ескалана, Санта Круз, Трухильо, завзе и Мадрид. Кастилците се отбраняваха смело. Най-ожесточена беше съпротивата на духовните князе; загинаха епископите на Авиля, Сеговия, Сигуенца. Подавляващото превъзходство на мюсюлманите сломи всяка съпротива, мъжествената отбрана на кастилците само разпалваше гнева на завоевателите. Те опустошиха страната, изпотъпкаха нивите, унищожиха лозята, откараха добитъка.

Подчиниха и голяма част от кралство Леон. Проникнаха чак до река Дуеро. Разрушиха славната стара столица Саламанка. Заеха обширни области от Португалия. Завзеха свещения, високопочитан манастир Алкобаса. Разграбиха го, избиха повечето монаси. Навсякъде в християнска Испания се възцариха глад и нищета, бушуваха епидемии. Откак бе освободила земите си от мюсюлманите, страната никога не бе изпадала в такова бедствено положение както сега, след катастрофалната битка при Аларкос.

Християнските крале хвърлиха цялата вина за катастрофата върху Алфонсо. Леон и Навара поведоха преговори с мюсюлманите. Кралят на Навара стигна дотам, че предложи на халифа съюз срещу останалите християнски владетели. Наследникът му бе готов да се ожени за една от дъщерите на Якуб Алмансур, кралят настояваше да признае халифа за свой сюзерен и да получи във васално владение всички земи, които мюсюлманите бяха отнели от другите християнски владетели.

Най-после, след като покори севера, халифът взе решение да обсади Толедо. Застанал на една от бойниците, Алфонсо наблюдаваше как стенобойните машини и обсадните кули се приближаваха към неговия град, бавни и заплашителни.

Де Кастро поиска да бъде освободен, за да защитава собствената си страна, маркграфството Албарасин. Алфонсо не се възпротиви.

— Какво става с благодарността, господарю? — попита баронът.

— Благодарност за какво? — отвърна мрачно Алфонсо.

Доня Леонор не беше напуснала Толедо. Вярваше, че яростта на Алфонсо се е изляла в онзи ужасяващ изблик, че сега умът му е запълнен с военните дела и споменът за еврейката избледнява бързо. Той избягваше да разговаря с нея и й оказваше само обичайните учтивости, но Леонор беше сигурна, че ще си го възвърне, само трябва да прояви търпение и да чака. И тя чакаше. Сега обаче, когато неприятелят обсаждаше Толедо, търпението й се изчерпа. Тук присъствието й не беше толкова необходимо, но в Бургос имаха спешна нужда от нея.

Дълбоко в себе си обаче се надяваше, че Алфонсо ще я помоли да остане.

Отиде при краля. Събра цялата си силна воля, постара се да изглежда млада, да изглежда красива. Съзнаваше, че целият й живот зависеше от тази среща.

Алфонсо, както изискваше куртоазията, я отведе до един стол, зае място срещу нея, погледна я внимателно в красивото бяло лице. Леонор го измери с изпитателния поглед на спокойните си зелени очи. В нейния Алфонсо не беше останало нищо от необуздания момчешки блясък, който я бе възхитил навремето; мъжът, който седеше насреща й, беше с кораво лице и остри черти, челото прорязано от дълбоки бръчки, лице на мъж, изживял дълбоки страдания и способен без много угризения да причинява зло на другите. Но тя желаеше и този Алфонсо с цялата сила на сърцето си.

Тук, в Толедо, започна тя, вече не можела да му бъде от полза. Най-добре било да се върне в своя Бургос, докато все още било възможно, за да се грижи за дъщерите си и да изчака по-нататъшния развой на войната. Оттам можела успешно да преговаря с малодушните крале на Леон и Навара.

Алфонсо беше научил много през тези горчиви дни. Проникна без усилие в интимните й мисли, огледа вътрешния й мир, сякаш беше поле, на което щеше да води сражение. Можеше да й каже със собствените й думи какво мислеше и какво пресмяташе. Неговата кралица беше твърдо убедена, че е имала пълното право да премахне съперницата си за благото на кралството и на владетеля му, че той е длъжен да й повярва и да й благодари. Тя е млада, тя е красива, той ще я върне в леглото си, Бог ще прояви милост и тя ще му роди още един наследник. Точно така си мислеше Леонор и очакваше той да я помоли да остане. Ала пресмятанията й бяха погрешни. Даже да беше абсолютно сигурен, че тя ще му роди наследник, той никога вече нямаше да се докосне до убийцата на Рахел.

Доня Леонор седеше гордо изправена и в същото време спокойна и сякаш отпусната. Чакаше търпеливо.

— Много се радвам на решението ти, доня Леонор — отговори Алфонсо и се усмихна учтиво с тесните си устни. — Ти оказваш голяма услуга на мен и на цялото християнство, като си решила да отидеш в Бургос и да вложиш многократно изпитания си ум, за да преговаряш с уплашените, готови да се отметнат крале. Радвам се също, че дъщерите ни ще бъдат отново под твоето покровителство. Разбира се, ще ти предоставя силна свита.

Леонор слушаше внимателно, умът й работеше трескаво. Страстта му към еврейката изглеждаше угаснала. Вероятно говореше с нея така хладно и с едва прикрита подигравка само защото смяташе за свой рицарски дълг да защити мъртвата. Доня Леонор се почувства достатъчно силна, за да се пребори с една мъртва съперница.

— Както чувам, не си направил опит да задържиш де Кастро — заговори тя. В очите на Алфонсо светнаха опасни искри. Твърде дръзко от страна на дамата насреща му да подеме отново онзи злокобен разговор. Ала се овладя бързо.

— Правилно си чула — отбеляза спокойно той. — Не си и помислих да задържа в столицата си човек, който е решил да ме напусне точно когато съм в такава беда.

Леонор отговори със същия равнодушен тон:

— Не бива да осъждаш рицаря твърде строго, дон Алфонсо. Неговото маркграфство наистина е сериозно заплашено от емира на Валенсия. Освен това аз му бях обещала награда, а ти го остави да чака твърде дълго. Ненапразно се е почувствал лишен от заслужената благодарност.

Алфонсо побледня като платно, скулите изпъкнаха още по-силно на измършавялото лице. Все пак успя да си наложи отново учтивата маска.

— С Божията помощ аз ще задържа Толедо и без помощта на Кастро — отсече той.

— Не става въпрос за това — възрази Леонор. — И ти го знаеш. Трябва да предотвратим възможността Кастро да постъпи като братовчедите ни от Леон и Навара и да преговаря с мюсюлманите. Той е способен направо да мине на тяхна страна, както е постъпил Сид Компеадор, когато твоят предшественик Алфонсо го е лишил от заслуженото възнаграждение. Не за първи път го обиждаме, а той е чувствителен. Не е особено умно да го тласкаме към мюсюлманския лагер. Няма ли да му припишеш кастильото, дон Алфонсо?

Отново, този път злобно тържествуващ, Алфонсо усети какво ставаше в нея. Рахел беше мъртва, но тя, Леонор, живееше и стоеше пред него хладна, царствена и въпреки това изкушаваща. Единственото й желание беше той да се отрече от мъртвата и всичко да стане отново както преди. Ала тя се лъжеше, тази дъщеря на дамата Елинор. Рахел продължаваше да живее.

— Не вярвам, че сериозно очакваш от мен, доня Леонор — отговори с неприкрита ирония той, — да възнаградя предателя, който ме изостави в мига на върховна опасност. Аз си купувам наемници, но не и рицари. Пък и ми се струва крайно неуместно да предизвикам недоволството на толедските евреи в това време на всеобща беда; а бих направил точно това, ако окажа тази висока чест на убиеца на високопочитания Йеуда. Ти имаш държавнически ум, доня Леонор, и вярвам, че ще ме разбереш.

В звънкия му глас имаше само малка частица подигравка, но именно тя накара Леонор да загуби самообладание.

— Аз обещах на Кастро, че ще получи в дар кастильото — отговори с пронизителен тон тя. — Нима искаш да ме направиш лъжкиня? Наистина ли ще изложиш кралицата си, за да се подмажеш на евреите?

Алфонсо, дълбоко в себе си, възликува: чуй я, Рахел, слушай я как беснее! Но аз няма да сложа печата си под онова, което е извършила. Няма да оневиня убийството. Няма да върна къщата на твоя убиец.

— На твое място не бих споменал за онова обещание, Леонор.

Едва сега кралицата призна пред себе си, че не бе постигнала нищо с отстраняването на Рахел. Както майка й беше убила онази жена, любовницата на Хенри, и с това бе разрушила само собствения си живот, така и тя беше победена завинаги от мъртвата еврейка. Полъхна я леден страх. Представи си как щеше да прекара целия си живот самотна и без любов. Пред нея се разпростря сивата пустиня, за която бе говорила майка й, разкъсващата аседия, дългите, празни часове на самотата.

Тя отказа да приеме жестокото бъдеще. Тя си имаше мъж, обичаше го, нямаше нищо друго на този свят, само Алфонсо. Трябваше да си го върне. Заговори умолително, с отчаяно смирение:

— Ще се унижа, както не се е унижила нито една представителка на женския род. Моля те, Алфонсо, нека остана в Толедо! Вече няма да говорим за Кастро и кастильото, само ми позволи да остана с теб! Трябва да бъдем заедно в тази страшна беда!

Алфонсо й отговори, като произнасяше бавно и отчетливо всяка сричка:

— Няма смисъл, Леонор. Ще ти кажа, както е: когато я уби, ти вледени сърцето ми и сега в него няма нищо.

В паметта на Леонор се появи стар, безкрайно тъжен латински стих, създаден от древногръцка поетеса: „Луната отива към залез, плеядите се скриват, полунощ е, часовете текат, но аз спя сама“.

Леонор успя да се овладее. Изправи се, застана пред него и отсече с цялата си гордост:

— Ти ми казваш това и то ме превръща в камък. Но въпреки това: аз постъпих справедливо, направих го заради теб и бих го направила пак, за да те запазя.

На следващия ден доня Леонор замина за Бургос.