Лион Фойхтвангер
Еврейката от Толедо (14)

Еврейските бегълци, на брой почти шест хиляди, вече бяха заселени в страната и започваха да свикват с живота и обичаите й. Враждебните изявления на прелатите и бароните заглъхнаха във веселия шум на общото благополучие.

Хората живееха добре и при тези условия лотарията, измислена от Йеуда в нощта след празника на Естир, имаше невероятен успех. Всеки си купуваше късметче за няколко солди и се надяваше да спечели десет златни мараведи. Участваха всички: грандове, граждани, крепостни селяни. Участваха с радост и когато печелеха, го смятаха за своя лична заслуга; а когато губеха, им оставаха седмиците, преживени в щастливо напрежение, и се надяваха на следващия път.

Сделките с чужбина също процъфтяваха и Йеуда не можеше да желае нищо по-добро, името му се знаеше и тежеше от Лондон до Багдад.

Макар че пред света и пред собствените си очи се представяше като „окер-арим“, човек, който мести планини, понякога, особено нощем, го обземаше страх: колко време още щеше да трае щастието му? Не бе забравил бездънното отчаяние, което го завладя при вестта за смъртта на инфанта. Тогава беше убеден, че Алфонсо ще потегли незабавно на война и ще разруши благоденствието на страната си и живота на Рахел. А след това видя как бременността на дъщеря му обвърза краля още по-здраво за нея и се засрами, че си е позволил да се усъмни в благосклонността на съдбата. Все пак не забрави напълно онези часове на отчаяние и нощем живото му въображение рисуваше ужасяващи картини. Един ден, напук на всичките му хитрини, войната ще дойде, тя ще бъде дълга и трудна, ще има поражения и вината за първото голямо поражение ще бъде хвърлена върху него, Йеуда, и върху алхамата на Толедо. Еврейската общност в Кастилия ще бъде сполетяна от страшна беда и могъщият гняв на Едом ще се излее върху него и дъщеря му.

И близкото бъдеще беше несигурно. Какво ще стане, когато Рахел роди детето си? Понякога Йеуда сънуваше как обграждат внука му с разкош и блясък и се наричаше глупак и безумец. Бараганата, кралската наложница, Uxor inferioris conditionis, се ползваше с много права и в християнското общество, а детето, родено от нея, почти не отстъпваше на законните кралски деца. Испанските крале въздигаха извънбрачните си синове в благороднически сан. Една нощ Йеуда допусна да се опияни от представата, че внукът му може да стане принц на Кастилия.

Ала здравият разум разкъса бързо тази мечта и насочи вниманието му към опасността, която криеше раждането на това дете за Рахел, а после и за него. Дон Алфонсо ще поиска детето му да бъде кръстено и това е съвсем естествено; би било безумие да убеждават кастилския крал, че детето му трябва да расте „в неверие“. И въпреки това Йеуда трябваше да му постави това условие.

Бог го правеше на глупак, Адонай му се подиграваше. Бог не бе забравил, че Йеуда беше мешумад. Затова го подложи на изпитание и той се провали, загуби сина си Алазар. Сега му предстоеше второто изпитание.

Не само тесногръдият и строг раби Товия, но и най-свободомислещият между съвременните еврейски мислители, нашият господар и учител Моше Бен Маймон, изискваха от евреина да остане твърд и да не позволи на детето си да приеме християнството. Йеуда прочете за десети път „Посланието за вероотстъпничеството“. Бен Маймон учеше, че който приеме исляма пред заплаха със смърт, още не е загубен. Ала онзи, който подложи главата си под светената вода на кръщението, е загубен завинаги; защото признаването на триединството е недвусмислено и категорично идолопоклонство, престъпване на втората Божия заповед. И Бен Маймон цитираше стиховете от писанието: „Който даде едно от децата си на езичниците, е осъден да умре. А ако народът в страната погледне през пръсти на делото му и не го убие, аз ще обърна лице срещу този човек и рода му и ще изтребя него и всички от народа му“.

Йеуда се довери на приятеля си Муса. Ученият трябваше да разбере, че кръщаването на детето не може да бъде допуснато при никакви обстоятелства.

— Смяташ ли, че си в състояние — попита меко Муса — да попречиш на кастилския крал да отгледа сина си като християнин? Как ще го постигнеш?

Йеуда отговори с половин уста, че би могъл да избяга с Рахел, преди да е дошло детето. Муса махна пренебрежително с ръка. Развълнуван, Йеуда го закле настоятелно:

— Трябва да ме разбереш. Ти си най-просветеният между смъртните и въпреки това не се отказваш от исляма. Знаеш, че проявих слабост, не съумях да спра сина си Алазар и моя е вината за духовното му пропадане. Но не бих понесъл кралят да омърси и внука ми с водата на своя бог.

Муса отговори с усмивка:

— Ти казваш внука ми и става ясно, че мислиш само за момче. Ами ако се роди момиченце? Дали тогава ще стоиш и ще гледаш спокойно как Алфонсо възпитава дъщеря си в християнски дух? И това ли е грях, който оскърбява душата ти?

— Няма да му дам детето! — извика гневно Йеуда. — При никакви обстоятелства няма да му го дам.

Но все пак си мислеше, че не е толкова страшно, ако не се пожертва за духовното спасение на една женска душа.

На първо време, за да заглуши тревогите си, той стана още по-дързък в играта си с краля. Изпълнен със злобно задоволство, реши да провери докъде се простира властта му над Алфонсо.

Изграждането на синагогата, която бе посветил на алхамата, беше към края си. Йеуда държеше да направи разкошно освещаване. Дон Ефраим възрази. Той беше твърдо убеден, че пищното празненство ще бъде прието като предизвикателство. Йеуда настоя.

— Не се страхувай, господарю и учителю Ефраим — успокои го с усмивка той и обеща: — Ще направя така, че враговете и хулителите да си глътнат езиците.

Още на следващия ден той се зае да изпълни обещанието си. Помоли краля да почете с посещението си новия молитвен дом. Алфонсо се слиса от безсрамието на своя ескривано. Не стига, че всички християни на полуострова бяха недоволни от колебанието му да поведе свещената война, ами искаха от него да посети дома на еврейския бог — прелатите със сигурност щяха да изтълкуват това като провокация. Трябваше само да прецени дали да отхвърли молбата на евреина с гневни слова или с надменна шега. Йеуда стоеше пред него покорен и в същото време нагло интимен.

— Твоите предци многократно са удостоявали с милостивото си присъствие храмовете на евреите — поясни той.

— Но не и когато християнството е водило свещена война — възрази Алфонсо и като видя, че Йеуда сведе глава, продължи: — Много хора ще недоволстват.

— Някои от твоите поданици — отговори делово Йеуда — са устроени така, че очернят всичко, което твое величество благоволи да стори.

И кралят отиде.

Майсторът Мейр Абдели, ученик на великите мюсюлмански и гръцки архитекти, бе съградил синагогата в благородни пропорции. Аркади и балкони разчленяваха пространството с мъдра изкусност, идеите на византийските майстори се съчетаваха органично с опита на арабските строители. Всички подробности неусетно насочваха вниманието към кивота, сградата беше построена като негова рамка и пазителка. В центъра беше книгохранилището, където се съхраняваха свитъците на тората. Самото хранилище беше изковано от сребро и сияеше с мек блясък. При отварянето му се откриваше тежка брокатена завеса. След отмятането й се показваха богато украсените свещени свитъци на тората. Хранилището не разполагаше с много свитъци, но между тях беше един прастар препис на Петокнижието, най-старият, запазен до днес, Сефер илали. Прибран в богато извезана обвивка от скъпоценен плат, крехкият пергамент беше поставен върху златна плоча, обсипана с бисери. Всички летвички, които крепяха пергамента, бяха със златни корони.

Стените на синагогата бяха покрити с фризове. Смесваха се надписи, арабески и орнаменти. Отново и отново се появяваше пиниевата реса, символ на вечното плодородие, на безсмъртието. На много места се виждаше и щитът с трите кули — дали това беше гербът на Кастилия или печатът на дон Йеуда? Стените бяха покрити с объркващо множество от древни еврейски мъдрости. Изреченията славеха Бога, Израил, Кастилия, краля и Йеуда Ибн Езра; млади учени и поети ги бяха подбрали и свързали с вещина. Римувана проза се смесваше така умело с библейските стихове, че понякога не можеше да се разбере дали е в прослава на краля или на неговия министър. На едно място се говореше за фараона, който възвеличил Йосиф, и думите на писанието оповестяваха: „Без твоята воля никой в цялото царство няма право да раздвижи ръката или крака си, а ти ще бъдеш тайният ми съветник“.

Този дом, издигнат от Йеуда, за да възвеличи Бога и себе си, бе посетен от дон Алфонсо, крал на Толедо и Кастилия.

Застанали почтително пред портата, парнасът Ефраим и най-знатните мъже на алхамата посрещнаха своя крал. После го отведоха във вътрешността. Гордо се изправиха еврейските мъже, с покрити глави, и зачетоха благословията, която законът предписваше да се произнесе при идването на земния княз:

— Слава тебе, Адонай, Боже наш, който отдаваш част от своята слава на плътта и кръвта.

Дълбоко развълнуван и горд, дон Йеуда изслуша хвалебствените думи. Възхитен и разтреперан ги изслуша и Алфонсо. Не разбра смисъла, но звуците му бяха познати, тъй като бе слушал много подобни слова от устните на любимата си.

Според учението на мюсюлманите съществото, което расте в утробата на майката, започва своя истински живот на сто трийсет и първия ден от зачатието. Когато дойде това време, Рахел попита Муса дали малкото създание в утробата й наистина е станало човек. Муса отговори:

— Така е или поне приблизително така, както е отговарял на подобни въпроси великият учител Хипократ.

Когато наближи освобождаването й от бременност, съветите и приготовленията на хората, които я обкръжаваха, се умножиха. Бавачката Саад настояваше, че през целия последен месец спалнята на Рахел трябва да бъде прочиствана с благовония от злите духове, джиновете, и се обиди безкрайно, когато Муса й забрани. Йеуда нареди да поставят в стаята на дъщеря му един свитък от тората, както и да сложат по стените амулети, „родилни послания“, които забраняват достъпа в къщата на вещицата и прелъстителка Лилит, първата жена на Адам, и на злите й следовници. Дон Алфонсо остана много недоволен от присъствието на всички тези амулети и по съвета на Белардо напълни стаите на Рахел с всякакви изображения на светци и реликви. Като преодоля лекото си смущение, той помоли каплана на кралския замък да включи в молитвите си и доня Рахел. От своя страна дон Йеуда заповяда десет мъже всеки ден да четат молитви за щастливото освобождаване на дъщеря му.

Откакто Рахел живееше в Галиана, той не беше престъпвал портите й. Отказа си го и сега, в решителния час, макар че копнееше да бъде близо до Рахел. Но изпрати Муса и Алфонсо беше много радостен, че Рахел е под грижите на стария лекар.

Болките бяха продължителни и между Муса и дойката възникнаха разногласия относно мерките, които трябваше се вземат. Най-после детето видя белия свят. Дойката го грабна веднага, извика в дясното му ухо призива за молитва, а в лявото признанието: „Аллах е Аллах и Мохамед е неговият пророк“ и възтържествува, че малкото същество бе станало част от исляма.

През тези часове Йеуда чакаше в кастильото и се люшкаше между надеждите и опасенията. Не знаеше дали искаше да се роди момче или момиче. В душата му се надигаха все нови и нови съмнения; усещаше, че продължителната привързаност към фалшивата вяра е отровила душата му и той няма да има сили да постъпи правилно. Съмняваше се, че е станал истински евреин, и си повтаряше, че дълбоко в сърцето си е останал мешумад.

Моше Бен Маймон беше събрал основните верски признания на еврейството в тринайсет поучения. Йеуда ги изучаваше подробно, за да открие дали действително, от цялата си душа, вярва в тях. В тълкуванието, което беше пред него, всяка догма започваше с думите: „Вярвам с неразделна вяра“. Йеуда бавно повтаряше внушителните слова:

— Вярвам с неразделна вяра, че е справедливо да се моля на Твореца, да бъде вечно името Му, само на Него, и че не е право да се моля другиму. Вярвам с неразделна вяра, че откровението на нашия учител Мойсей, нека мирът бъде с него, е чистата истина, че той е баща на пророците, на тези преди и на тези след него. — Да, той вярваше в това, знаеше, че в него е истината, че нито Христос, нито Мохамед могат да заличат откровенията на нашия учител Мойсей. Йеуда произнесе заключителните думи на признанието с цялата си пламенност: „На твоята помощ се уповавам, Адонай, на твоята помощ. Адонай, на твоята помощ се надявам“. — Той се молеше, признаваше истинността на молитвата, беше готов да заплати със смъртта си за своята вяра и за това свое знание.

Но цялото това отдаване и съсредоточаване не беше в състояние да попречи на мислите му да се стремят към Галиана. Той чакаше, преценяваше, боеше се, надяваше се.

Най-после пристигна пратеник и още преди да поздрави, извика на Йеуда щастливата формула:

„Роди се момче, благодат се спусна над света.“

Йеуда възликува безмерно. Бог му изпрати велика милост, заместник на Алазар. На света се появи ново момче, нов Ибн Езра, наследник на цар Давид, внук на Йеуда Ибн Езра.

Още в същия момент ликуването му бе засенчено от страх. Наследник на цар Давид — но и потомък на херцозите на Бургундия и графовете на Кастилия. Дон Алфонсо имаше същите претенции като него. Дон Алфонсо можеше да защити правото си с цялата мощ на християнството, а той, Йеуда, беше сам. Но той беше убеден: „Вярвам с неразделна вяра“ и: „Неверническият крал няма да ми отнеме детето“ — реши той. — „Ще намеря решение на проблема с помощта на Бога и здравия си разум.“

През това време в Галиана доня Рахел нежно оглеждаше и милваше новородения си син. Ласкаеше го, галеше го и непрекъснато го наричаше Имануил, с името на Месията.

Алфонсо обаче, както изискваше куртоазията и сърцето му, се отпусна на едно коляно пред Рахел и целуна ръка на безкрайно слабата родилка.

Дойката Саад беше ужасена. Рахел беше нечиста, това щеше да продължи още дълго време, а сега този мъж я докосваше, този глупак, владетелят на неверниците, и призоваваше всички зли духове срещу нея, срещу себе си и срещу малкото дете. Тя сложи бързо детето в люлката му, отряза няколко косъмчета от косичката му, за да ги принесе в жертва, и разпръсна около люлката захар — за да стане детето добро и сладко, злато — за да е богато, и хляб — за да живее дълго.

Алфонсо беше щастлив. Бог го възнагради предварително за военния поход, дари го с друг син на мястото на загубения. Реши детето да бъде кръстено на третия ден и да носи името Санчо; Санчо, дългоочакваният, това беше името на баща му. Искаше да каже това на Рахел, но тя беше много слаба, по-добре да го отложи за утре или вдругиден.

Трябваше да сподели радостта си с други хора. Затова отиде в Толедо. Повика съветниците си и бароните, които смяташе за приятели. Целият сияеше. Раздаде милости.

Повика в замъка и дон Йеуда и го задържа, когато другите се сбогуваха. Заговори му небрежно:

— Ще нарека момчето Санчо на баща ми. Кръщаването ще стане в четвъртък. Знам, ти не обичаш моята Галиана, но може би ще преодолееш себе си и ще ми доставиш радостта да бъдеш мой гост в този тържествен ден.

Йеуда разбра, че бе дошъл моментът да вземе решение. Остана напълно спокоен. Би предпочел да се беше видял с Рахел преди този сблъсък с дон Алфонсо. Тя обичаше краля и щеше да й бъде много трудно да каже не на насилника и да удържи на отказа си. Но той знаеше, че вярата й е твърда. Тя беше негова дъщеря и щеше да се справи.

Йеуда заговори с искрена почит:

— Мисля, господарю, че ще направиш добре, ако отложиш решението си. Мисля, че моята дъщеря Рахел желае синът й да израсне според законите на Израил и да бъде възпитан в традициите и нравите на семейство Ибн Езра.

Кралят нито за миг не бе помислил, че Рахел или старият й баща ще се одързостят да поискат това от него. И сега не пожела да повярва, че евреинът говори сериозно. Това беше глупашка шега, много непочтителна шега. Той застана плътно пред Йеуда, попипа печата на гърдите му.

— Виж ти какво сте измислили! — извика той. — Аз се бия с мюсюлманите, а синът ми трябва да бъде обрязан! — И се изсмя злобно.

Йеуда отговори все така спокойно:

— Моля те най-почтително, господарю, не се смей. Или вече си говорил с доня Рахел?

Алфонсо вдигна рамене, лицето му потъмня. Шегата отиваше твърде далеч. Но не искаше да си развали хубавия ден. Засмя се отново, с пълен глас.

— За втори път и с най-голямо смирение те моля, господарю, не се смей. Ако продължиш да ни се присмиваш, можеш да ни прогониш от кралството си.

Алфонсо загуби търпение.

— Ти си луд — отсече сърдито той.

Йеуда продължи все така меко, но настойчиво:

— Ти знаеш, аз не съм бил в Галиана, не съм говорил с Рахел, няма да говоря с нея и през следващите дни. Но ти казвам: както е сигурно, че тази вечер слънцето ще залезе, така е сигурно, че Рахел ще напусне Галиана и твоите земи, за да не подложи главичката на сина си под водата на твоята вяра. — Все още тихо, но с нарастващ гняв той заключи: — Много от нашите са убивали децата си, преди да позволят неверническата вода да се излее върху главите им. — Силното вълнение промени гласа му до неузнаваемост.

Алфонсо много искаше да отговори нещо гордо и презрително. Ала тихите, безумни слова на дон Йеуда изпълваха помещението, отекваха оглушително в тишината, волята на евреина беше равна по сила на кралската му воля. Алфонсо проумя: Йеуда беше прав. Ако заповяда да кръстят момчето, той ще загуби Рахел. Трябваше да вземе решение: от детето ли да се откаже или от Рахел?

Изпълнен с безпомощен гняв, той пожела да нарани жестоко евреина и подхвърли присмехулно:

— Ами твоят Алазар?

Йеуда побледня като платно, но отговори твърдо:

— Детето не бива да тръгне по пътя на твоя оръженосец Алазар.

Кралят замълча. В паметта му изплува: „змия в дрехата, прахан в ръкава“. Осъзна, че в следващия момент ще вдигне ръка и ще убие евреина. Врътна се и бързо излезе от залата.

Йеуда почака, но кралят не се върна. Най-после кралският ескривано напусна замъка.

Тъй като вече нямаше претекст да отлага кръстоносния поход, кралят реши да замине за Бургос и да подпише съюзния договор — но преди това непременно да кръсти детето. Колебаеше се само кога да тръгне на път, след една седмица или след две, най-много след три.

Тогава пристигна вест, която рязко сложи край на колебанието му: крал Хенри Английски починал в укрепения си замък Шинон, съвсем не стар, на петдесет и шест години.

Алфонсо помнеше много добре бащата на своята Леонор: среден на ръст, набит, доста дебел мъж с бичи врат, широки рамене и криви крака на ездач. Тогава той стоеше пред него, пълен със сила, соколът върху голата ръка, ноктите вкопчени в кожата. Хенри сграбчваше с голите си, огромни червени ръце всичко, което пожелаваше, земи и жени. Веднъж бе казал през смях на Алфонсо:

— Кълна се в очите на Бога, синко, за владетел, който има глава и юмрук, светът е много малък.

А той имаше и глава, и юмрук, този крал на Англия, херцог на Нормандия, херцог на Аквитания, граф Анжу, граф I Поату, господар на Тур и Бери, най-могъщият владетел на Западна Европа. Когато свали ръкавицата си и се прекръсти, Алфонсо искрено скърбеше за него.

Ала още докато си слагаше ръкавицата, бързият му ум обмисляше последствията, които смъртта на английския крал щеше да има за Кастилия и лично за него, Алфонсо. Само благодарение на умната помощ на мъртвия съюзът с Арагон и военният поход бяха отложени чак досега. Синът на Хенри, престолонаследникът Ричард, не беше държавник, той беше рицар и войник, жаден да се бие с всеки неприятел. Той няма да остане далече от кръстоносния поход, няма да измисля всевъзможни претексти, както беше правил Хенри, а веднага ще събере войската си и ще тръгне към Светите земи, като при това ще настоява всичките му роднини, между тях и испанските князе, да излязат на бой срещу мюсюлманите. Войната беше дошла.

Това беше угодно на Алфонсо. Той се протегна, усмихна се, засмя се.

— Ave, bellum! — Поздравявам те, война! — извика весело той и викът му отекна в празната зала.

Алфонсо продиктува писмо до доня Леонор. Изрази съболезнованията си за смъртта на баща й. Съобщи й, че веднага пристига в Бургос, и заключи нахално и невинно, че след като вече не е възпрян от забраните на крал Хенри, може да сключи веднага брачния договор между принцеса Беренгария и дон Педро, да подпише и да подпечата съюза между двете кралства.

Но преди да замине, трябваше да уреди още едно важно дело. Колкото и да беше сигурен, че се ползва от Божията милост, трябваше да вземе предпазни мерки в случай на преждевременна кончина. Ще остави богати имоти на доня Рахел, а на детето Санчо, на милия си малък незаконороден, ще завещае подобаващите му титли и блага.

Той повика Йеуда в замъка.

— Ето ти на, приятелю — заговори с весела подигравка той. — Свършиха се твоите интриги и номера. Вече имам своята война!

Йеуда отговори спокойно:

— Алхамата на Толедо ще се моли на небето да те дари с благословията си, кралю. И ще ти предостави военен отряд, който няма да те посрами пред християнството.

— Заминавам за Бургос най-много след три дни — заяви Алфонсо. — Не разполагам с много време, така че изобщо няма да се върна. Искам отсега да се разпоредя за в случай че въпреки вашите молитви и предоставените ми войници, Господ ми изпрати християнска смърт в разгара на жестоката битка. Подготви документите, за да мога да ги подпиша.

— Слушам те, господарю — поклони се Йеуда.

— Искам да припиша на доня Рахел имоти, които да й осигурят годишен доход от поне три хиляди златни мараведи — обяви тържествено кралят. — А на нашия малък Санчо ще припиша титлите и правата на освободеното графство и града Олмедо.

Йеуда стисна здраво устни и се постара да обуздае радостта си. Жестът на дон Алфонсо беше смел и достоен за крал. Йеуда си представи как внукът му расте като граф Олмедо, как кралят го удостоява с нови титли, как един ден го прави инфант на Кастилия. Абсурдна и великолепна, затанцува пред Йеуда мечтата как внукът му, принц от дома Ибн Езра, се възкачва на трона на Кастилия.

Видението се разсея. От мига, в който научи за смъртта на крал Хенри Английски, той знаеше, че му предстои най-тежката битка в живота му, и се беше подготвил добре.

— Твоето великодушие е достойно за един крал, господарю. Ала законът забранява да въздигнеш в графско достойнство един нехристиянин.

— Да не мислиш, че ще отложа кръщаването на сина си, като се върна от кръстоносния поход? — отзова се небрежно Алфонсо. — Кръщението ще стане утре.

Йеуда си припомни предписанието на раби Товия: „Ако се откажете от един-единствен свой човек, всички да приемете смъртта“. Припомни си и стиховете в писанието: „Който предаде едно от децата си на фалшивия идол, да бъде наказан със смърт“.

— Говори ли вече с доня Рахел, господарю? — попита почтително той.

— Ще й кажа днес — отговори кралят. — Но ако предпочиташ, иди и й кажи ти.

Йеуда дълбоко в себе си се помоли: „На твоята помощ се уповавам, Адонай. Надявам се, Адонай, на твоята помощ“. А гласно каза:

— Ти си потомък на бургундските херцози и готските крале, дон Алфонсо, но доня Рахел е от рода Ибн Езра, от дома на цар Давид.

Алфонсо затропа с крак.

— Престани с тези глупости! — заповяда гневно той. Знаеш не по-зле от мен, че не мога да имам син евреин.

— И Христос е бил евреин, господарю — отговори тихо и упорито Йеуда.

Алфонсо преглътна тежко. Нямаше смисъл да спори с Йеуда за вярата. Той сам ще съобщи на Рахел, че детето ще бъде кръстено още утре. Ала тя беше още много слаба и даже ако Йеуда преувеличава вътрешната й съпротива, вестта ще я съкруши, а самото кръщаване на момченцето може да застраши живота й.

— Заповядай да изготвят грамотите, както ти наредих — отсече ядно той. — И бъди сигурен: синът ми ще бъде кръстен, кръстен, преди да замина на война. Ще направиш добре, ако се възползваш от дадения ти ум и подготвиш доня Рахел за кръщаването.

Йеуда въздъхна облекчено. Засега кралят отиваше в Бургос. Той печелеше време, печелеше седмици. Знаеше, че го очакват мъчителни седмици. Вече знаеше, че кралят е ужасяващо сериозен, че няма да тръгне на поход, преди да кръсти детето си. Но той разполагаше с известно време и Бог, който го бе удостоил с толкова милости, и сега щеше да му покаже правия път.

Сякаш отгатнал тайните му мисли, Алфонсо каза:

— И да не ти хрумне да ми изиграеш някой от черните си номера, докато съм в Бургос. Не искам да измъчвам Рахел, защото виждам колко е слаба. Но и ти не смей да й досаждаш с дръзки речи, заплахи и обещания. Докато се върна, синът ми трябва да остане, какъвто е сега: още не християнин, но със сигурност не евреин.

— Да бъде, както казваш, кралю — отговори спокойно Йеуда.

Двамата стояха един срещу друг и се измерваха с враждебни погледи, изпълнени с подозрение.

— Не ти вярвам, мой Йеуда — каза му направо Алфонсо. — Трябва да дадеш клетва.

— Готов съм, господарю — отвърна Йеуда.

— Искам да чуя истинска клетва — продължи дон Алфонсо, — жестока клетва, за да се почувстваш обвързан.

Изведнъж му хрумна нещо жестоко. Спомни си, че когато беше момче, евреите бяха задължени да полагат страшна клетва, безумна и мрачна формула, с която призоваваха върху себе си цялото зло на света в случай че престъпят думата си. По-късно, по молба на евреите и със съдействието на дон Манрике, Алфонсо премахна клетвата. Той не помнеше точните думи, но знаеше, че клетвата звучеше отблъскващо, ужасяващо, наистина безумно.

— Спомних си, че имате една стара и много строга клетва — заяви той на Йеуда. — По-рано често трябваше да произнасяте словата й и вероятно аз съм проявил твърде голяма милост, като ви освободих от нея. Теб обаче няма да освободя.

Йеуда побледня. Беше чувал за тежката борба, която някога беше водила алхамата, за да бъде освободена от унизителната церемония; евреите бяха платили много пари. В гърлото му запари непоносима горещина, че сега самият той трябваше да бъде подложен на това унижение.

— Не ме карай да положа тази клетва, господарю — помоли покорно той.

Съпротивата на евреина убеди краля, че е намерил най-подходящото средство да възпре хитрините му.

— Да не искаш да се пазарим и да увъртаме? — попита високомерно той. — Или ще положиш тази клетва, или ще заповядам да кръстят детето още днес.

Намериха отнякъде старата формула. Не им беше лесно да намерят подходящ човек, пред когото Йеуда да положи клетвата. Той трябваше да знае еврейски и да бъде надежден, за да не се разбъбри. Алфонсо се обърна към каплана на замъка, свещеника, когото някога бе попитал какво е грях.

Младият духовник, ощастливен дълбоко от доверието на краля, смутен от комичната и потресаваща церемония, прие клетвата на министъра в присъствието на Алфонсо.

Дон Йеуда Ибн Езра трябваше да се закълне, че до връщането на краля от Бургос ще остави детето на дъщеря си доня Рахел в сегашното му състояние, нито вярващо, нито невярващо, нито евреин, нито християнин. Йеуда трябваше да положи клетва в името на Бога, който собственоръчно беше написал законите си на каменни плочи, който някога беше разрушил Содом и Гомор, който беше заповядал на земята да погълне шайката на Кора, който бе удавил фараона с колесницата и конете му. Както изискваше клетвата, свещеникът заповяда:

— А сега помоли своя Бог, ако престъпиш клетвата си, да стовари върху главата ти всички мъчения, които са изтърпели египтяните, и всички проклятия, с които Господ наказва хората, които злоупотребяват с името и повелите Му.

Йеуда трябваше да положи ръка върху писанието, върху двайсет и осма глава на Пета книга Мойсеева, и християнският свещеник му прочете проклятията. Прочете ги на еврейски, бавно и тържествено, изречение по изречение, Йеуда трябваше да ги повтори дума по дума, а кралят слушаше жадно и със злобно задоволство латинския текст дума по дума.

Йеуда призова Бог да му изпрати всички проклятия. Кралят и свещеникът заключиха:

— Амин.