Лион Фойхтвангер
Еврейката от Толедо (22)

Послеслов на автора от 1955 година

Десетилетия наред ме е занимавала историята на онази Адаса, която великият персийски крал Артаксеркс въздигнал в своя царица и която под името Естир спасила еврейския народ от гибел.

Малкият роман, в който е описана съдбата на Адаса, „Книгата Естир“, е една от най-вълнуващите и популярни книги на Библията. Авторът разбира от изкуството на великите еврейски и арабски разказвачи, създава нарастващо външно и вътрешно напрежение и умее да изтръгва от фабулата си все нови и нови изненади. Освен това е писал по време, когато народът му се е избавил от най-страшната беда, затова страда и ликува с единоверците си и патриотичният му подем и до днес въодушевява читателя.

Във всеки случай аз бях силно затрогнат от „Книгата Естир“, тя е затрогвала и много други и през двете хиляди години от създаването й са правени много опити романът да бъде разказан наново в друго време, с други лица и събития. Много пъти, когато усещах особено болезнено нещастието на двата народа, към които принадлежа, изпитвах силно желание да разкажа наново историята на кралица Естир, като изходя от своя свят.

Онова, което прави малкия роман особено увлекателен, е един хитър прийом на еврейския поет, художествено средство, което не е използвано от друг преди него. Той придава на измислиците си достоверност и създава впечатление за крайна истинност, като се представя в образа на хронист, получил поръката да запише случилото се в персийския двор точно и сухо като историк. На романа е наложена маската на дворцова хроника, еврейско — националистичната тенденция на разказа е скрита зад обективния тон. Авторът избягва да говори за избрания, благословен от Бога народ; между книгите на Библията тази е единствената, в която не се споменава Бог. Освен това авторът се е отказал да оценява същността и делата на хората, които е изобразил. Той не възхвалява кралица Естир и настойника й Мардохай, не ругае врага на евреите Аман. Опира се на фабулата си и очаква, че описаните от него събития ще предизвикат в душата на читателя възмущение срещу врага на евреите и възхищение от изстрадалите, но накрая тържествуващи Мардохай и Естир. Това му се удава и макар авторът да крие грижливо ликуването си, читателят се радва от сърце, че накрая Аман увисва на бесилката, която е издигнал за Мардохай.

Ала когато свърши четивото и се замисли за събитията, читателят изпитва съмнения. Как младата жена, която владетелят на света е поставил на своя трон, е съумяла толкова дълго да крие името и произхода си? Що за велик везир е този, който жадува да унищожи не само личния си враг, ами и целия му народ? Що за крал е този, който, без много да му мисли, осъжда на гибел цяла нация, а на следващия ден, пак без да се замисля, заповядва да избият безбройните неприятели на този народ? Ако потърси отговор на тези въпроси, деловитостта на автора се оказва само маска, а целият роман измислица.

Аз бях примамен от задачата да се намеся именно тук и като осмисля приказката на древния поет, да я разкажа върху правдив исторически фон. Исках да заселя действието в среда, която прави хората и събитията достоверни, да отворя вратички към миналото и бъдещето, и то така, че историята на Естир да освети поновому и днешните събития.

Тогава се оказа, че в основната древна фабула има една сериозна грешка. Тя няма героиня. Естир е само кукла в ръцете на настойника си, тя е движена отвън, не прави нищо сама, тя е само колелце в механизма на действието, нищо повече. Този вакуум в самия център на историята е довел до провал големите поети, които са се придържали стриктно към първоначалния разказ. Расин е отвел поемата си в сигурното пристанище на набожността, Грилпарцер е оставил произведението си недовършено. Проявих твърде голяма дързост, като приех, че съм в състояние да вдъхна на своята Естир онази лична заслуга, която липсва у кралица Естир от Библията. За тази цел обаче трябваше да се отклоня твърде много от основната библейска фабула, която е увенчана с двехилядогодишен ореол, тъй че се задоволих само да нахвърля с много любов план за една бъдеща книга.

През десетките години, докато се занимавах с историята на Естир, опознах образите и на други еврейски жени, които са се намесвали съдбоносно в историята на своя народ, и една от тях описах в книгата, която току-що прочетохте, Рахел, Ла Фермоса, любимата на дон Алфонсо.

Научих за нейната история първо от драмата на Грилпарцер. Обичах и все още обичам пиесата, нежния полет на стиховете й, умението на автора, който съзнателно отказва да обвърже действието с историческите събития, затова пък откроява образите си много по-ясно и разкрива душите им. Странно, но издателят на Грилпарцер и негов близък приятел, Хайнрих Лаубе, е критикувал много остро тази пиеса. (Вероятно самата материя, сензационната смесица от еротика и история, отблъсква доста хора; така например Мартин Лутер е отричал разгорещено стойността на „Книгата Естир“.) Както и да е, Хайнрих Лаубе приема, че „Еврейката“ на Грилпарцер е неуспех, защото поетът се е придържал твърде строго към образеца, към драмата на Лопе де Вега „La Judia de Toledo“, която по мнението на Лаубе е изградена единствено върху външни ефекти.

Прочетох драмата на Лопе. Вярно, тя е театрална, сигурно е написана само за няколко дни и авторът не се е замислял много какво пише. Тъй като материалът, намерен в една стара хроника, му се е сторил недостатъчен за трите действия на пиесата, Лопе е запълнил с него двете последни действия и е използвал за първото няколко глави от същата хроника, които непосредствено предшестват историята на еврейката, но нямат нищо общо с нея. Ала тъй като Лопе е страстен и изключително надарен театрал, радостта, която му доставят театралните ефекти, се предава на читателя и зрителя, а безгрижието му ни най-малко не намалява ефекта на пиесата. Неговата „Judia de Toledo“ е силно, многоцветно, патриотично произведение и аз разбирам много добре от какво е бил привлечен Грилпарцер.

Да, материята прикова вниманието ми и аз бях завладян от нея също като Лопе и Грилпарцер.

Прочетох източника на Лопе. Това е старата хроника, която съм използвал, за да поставя мото пред всяка част на романа си. Написал я е друг Алфонсо от Кастилия, десети с това име, правнук на нашия Алфонсо, роден седем години след смъртта му. Той разказва за любовта на прадядо си към еврейката с много обич и съчувствие. Изобщо, тази любовна история е занимавала въображението на испанците в течение на столетия. До средата на миналия век са били написани безброй балади, романси, стихотворни епоси, романи, новели и пиеси. Историята има своето място дори в арабската литература, романтици от всички епохи и страни я разказват, всеки по свой начин.

Доколкото мога да преценя, нито едно от тези произведения не се занимава с историята на страната, в която се разиграват събитията. При това съдбата на влюбените е тясно преплетена с участта на родината им и колкото по-отблизо се занимае наблюдателят с положението в някогашна Испания, толкова по-дълбок смисъл придобива историята на Естер-Рахел и краля.

Старите испански хроники и балади, които първи са разказали за Алфонсо и еврейката, вярват наивно и безусловно в светостта на войната. Те ми помогнаха да разбера онази рицарска цивилизация, която, макар и отличаваща се с крайно изтънчена куртоазия, все още е дълбоко вкоренена във варварството, да вникна във вътрешния мир на кастилските барони, в достойната им, но кръвожадна смелост, в безмерната им гордост, която безскрупулно разрушава прекрасните градове и страни, създадени от другите. Само който усети завладяващата привлекателна сила на това изпълнено с приключения време, е в състояние да разбере докрай историята за Рахел и крал Алфонсо.

Намерението ми беше не да обясня това безсмислено геройство, а да съживя блясъка и магията му, но без да скривам пагубността му. Исках да покажа как магията на войната привлича дори хората, които са прозрели колко е гибелна. Рахел чувства колко зло ще причини безумната рицарска смелост на Алфонсо, но продължава да го обича. Тя, знаещата, е неустоимо привлечена от зловещия мъж и аз исках любовта й да изразява онова силно изкушение, което излъчват войните и приключенията и често заслепяват дори разумните и знаещите.

Исках да противопоставя на рицаря човека на мира. Вярно е, че не е прославен от хрониките и баладите от онази епоха, но той е съществувал. Живее като сянка, свит в някое ъгълче на хрониката, по-ясен е в документите, привилегиите и законите, най-ясно е отразен в книгите на учените и философите. Там са гражданите и селяните, обитателите на зараждащите се градове, които се стремят да противопоставят на необузданите рицари и барони ред и законност. Там са и евреите, които правят всичко за запазването на мира, защото знаят, че ще бъдат първите, които ще загинат между воюващите страни. Там са преди всичко и мислителите, духовници и лаици, Родриге, Муса, Бениамин, които се борят срещу войната с думи и дела. Мъже, които нямат какво да противопоставят на тежковъоръжените рицари, освен тихата смелост на своя дух. Но нима това не е много?

Обикновено се казва, че нашата цивилизация е изградена върху два основни стълба: идеалът на хуманното образование, създаден от елините и римляните, и еврейско — християнският морален кодекс на Библията. Струва ми се, че в нашата цивилизация живее и друго наследство: страхопочитанието пред геройството, пред рицарството. Прекрасната и вдъхваща страх картина на християнския рицар, нарисувана от Средновековието, все още не е избледняла. Славата на героя, на рицаря, и днес е най-висшата. Великият поет Сервантес е изобразил с много нежна загриженост всичко смешно у рицаря и светът се е смял до насита: но не е бил убеден. Сигурно още от самото начало у всеки рицар е имало частица от Дон Кихот; но светът не е искал и не иска да види това, иска само блясъка на рицарството; все още приемаме рицаря като висше същество и го обсипваме с почести.

И тъй като завладяващото рицарство на Средновековието все още е злокобно живо, аз съм на мнение, че историята на Рахел и Алфонсо засяга и нас. Теоретиците на онова столетие дълбокомислено разсъждават дали е разрешено да се нападне изпреварващо неприятелят, който може би се готви за атака; размишляват дали е осъдително мирът да бъде заплатен с цената на безброй жертви. Желанието ми беше да съживя хора, които са били заети с подобни мисли. Казах си, че който разкаже наново историята на тези хора, не само пише история, но и осветлява и осмисля проблеми на нашето време.