Джъстин Кронин
Градът на огледалата (92)

Деветдесет и едно

За Лоугън Майлс, петдесет и шест годишен професор по хилядолетни изследвания и директор на програмата за изследване и заселване на Северна Америка, сутринта е уморителна, но ползотворна.

Конференцията започва отлично. Присъстват стотици учени; пресата проявява голям интерес. Преди да стигне до вратата на залата, го наобикалят журналисти. Какво означават имената на камъка? Дванайсетимата ученици на Ейми наистина ли са съществували? Как ще повлияе това на заселването на Северна Америка? Ще забави ли заминаването на първите заселници?

— Моля ви, проявете търпение — отвръща Лоугън. В лицето му избухват светкавици. — Съобщихме всичко, което ни е известно.

След като се измъква от тълпата журналисти, той излиза от сградата през задния вход през кухнята. Навън е приятна есенна сутрин със синьо небе и лек морски бриз; два дирижабъла се носят спокойно с тихо бръмчене на витла. Цепелините винаги му напомнят за сина му: Рейс е пилот; наскоро го повишиха в капитан и получи собствен дирижабъл — голямо постижение за толкова млад мъж. Лоугън си поема дълбоко въздух и тръгва към централния площад на университетския комплекс. Обичайните протестиращи стоят на стълбите с надписите си: „Северна Америка = Смърт“, „Писанието е закон“, „Не вдигайте карантината“. Повечето са възрастни хора от село, придържащи се към старите традиции. Сред групата от петдесетина души има дузина свещеници от Църквата на Амалитите, шепа Последователки — жени с прости сиви раса, завързани на кръста с връв, и глави, остригани късо като на Спасителката. Идват тук от месеци; появяват се точно в осем часа сутринта, сякаш се явяват на работа. В началото го дразнеха, дори малко го притесняваха, но постепенно присъствието им започна да му се струва безсмислено и престана да им обръща внимание.

Отнема му десет минути да стигне до офиса си и е едновременно доволен и изненадан да завари сградата празна. Дори секретарката се е скатала някъде. Отива в кабинета си на втория етаж. През последните три години идва тук все по-рядко; работата му налага да прекарва повече време в Капитолия и понякога не стъпва в университета със седмици, без да се броят пътуванията му до Северна Америка, които продължават с месеци. С етажерките с книги, огромно бюро от тиково дърво — разточителство, с което отпразнува повишението си в завеждащ катедра преди петнайсет години — и цялостната атмосфера на академично уединение, кабинетът му напомня колко много е постигнал и неочакваната роля, която му бе възложена. Издигнал се е в кариерата, но от време на време старият спокоен живот му липсва.

Подрежда документи — доклад за надзорната комисия на университета, дипломи, които трябва да подпише, сметка за кетъринг — когато на вратата се почуква. На прага стои жена: на трийсет, трийсет и пет години, красива, с кестенява коса, интелигентно лице и живи пъстри очи. Облечена е с елегантен тъмносин костюм и обувки на висок ток; на рамото си носи стара кожена раница. Лоугън има чувството, че я е виждал преди.

— Професор Майлс? — Жената влиза в стаята, без да изчака да я поканят.

— Извинете, госпожице…

— Неса Трип, Териториални новини — тя отива до бюрото и му подава ръка. — Надявах се да ми отделите минутка.

Журналистка, разбира се; Лоугън си я спомня от пресконференцията. Ръкостискането й е здраво — не мъжествено, а професионално. Лоугън долавя флорална нотка в парфюма й.

— За съжаление, ще трябва да ви разочаровам. Днес имам много натоварен ден. Казах всичко на пресконференцията. Обадете се на секретарката ми, за да уговорите час за среща.

Жената не приема предложението, защото знае, че той просто иска да се измъкне. Вместо това се усмихва кокетно.

— Обещавам, че няма да ви бавя. Само ще ви задам няколко въпроса.

Лоугън не обича да се занимава с журналисти дори и за интервюта с предварително подготвени въпроси. Често е отварял сутрешния вестник, за да види, че са го цитирали погрешно или думите му са извадени от контекста. Но вижда, че тази жена няма да се откаже лесно. По-добре да приключи бързо с нея и да се върне към задълженията си.

— Ами може да…

Лицето й грейва.

— Чудесно.

Тя сяда на стола срещу него и вади от чантата си тетрадка и диктофон, който поставя на бюрото.

— За начало бихте ли разказали нещо за себе си. Обществеността не знае почти нищо за вас, а университетската пресслужба не ми даде кой знае каква информация.

— Напълно нормално. Не обичам да смесвам професионалния с личния си живот.

— Разбирам ви. Но хората искат да научат повече за откривателя. Целият свят е вперил очи във вас, професоре.

— Никак не съм интересен, госпожице Трип. Доста съм скучен.

— Не ми се вярва. Скромничите. — Тя разлиства набързо тетрадката. — Доколкото разбрах, сте роден в… Хедли?

Безобиден въпрос за начало.

— Да, родителите ми отглеждаха коне.

— И сте единствено дете.

— Точно така.

— Не звучите много въодушевено?

— Детството ми беше съвсем обикновено. Имаше и хубави, и лоши моменти.

— Изолиран ли се чувствахте?

Лоугън свива рамене.

— На моята възраст тези неща вече не са от голямо значение, но като малък вероятно съм се чувствал изолиран. В крайна сметка предпочитах друг начин на живот. Няма друго.

— Но Хедли е много старомодно място. Понякога дори го наричат назадничаво.

— Местните жители не биха се съгласили.

Тя се усмихна.

— Не исках да ви обидя. Имах предвид, че пътят от ферма за коне в Хедли до програмата за заселване е доста дълъг. Съгласен ли сте?

— Предполагам. Но от малък исках да уча в университет. Родителите ми бяха селски хора, но ме оставиха сам да избера пътя в живота си.

Тя го поглежда топло.

— Значи сте обичали да четете?

— Може и така да се каже.

Тя отново преглежда бележките си.

— Тук пише, че сте женен.

— Информацията ви е стара. Разведен съм.

— О, откога?

Въпросът го смущава. Но информацията е публично достъпна; няма причина да не отговаря.

— Преди шест години. Разделихме се по взаимно съгласие и все още сме близки приятели.

— Бившата ви съпруга е съдия, нали?

— Работеше в Шести семеен съд. Но напусна.

— Имате син, Рейс. Той с какво се занимава?

— Пилот е.

Лицето й се озарява.

— Колко интересно.

Лоугън кимва. Журналистката добре го е проучила.

— Той какво мисли за откритията ви?

— Не сме разговаряли скоро по този въпрос.

— Но сигурно се гордее с вас. Баща му да отговаря за цял континент.

— Малко преувеличавате.

— Ще задам въпроса по друг начин. Трябва да признаете, че завръщането в Северна Америка се приема противоречиво.

А, дойдохме на темата, мисли си Лоугън.

— Според анкетите повечето хора не го намират за противоречиво.

— Но има и много противници. Църквата например. Какво мислите за тяхната позиция, професоре?

— Нищо.

— Но със сигурност сте се замисляли.

— Нямам намерение да взимам страна. Северна Америка — не само самият континент, а и символичното му значение — е неразделна част от историята на човечеството през последните хиляда години. Историята на Ейми, независимо дали е истинска, принадлежи на всички, не само на политиците и църквата. Моята работа е просто да отведа хората дотам.

— А каква е истината според вас?

— Няма значение какво мисля аз. Хората сами ще преценят доказателствата.

— Говорите много… безучастно.

— Не съм съгласен. Влагам душа в работата си, госпожице Трип, но не си вадя прибързани заключения. Да вземем имената върху камъка. На кого принадлежат те? Знам само, че са били на хора, които са живели много отдавна, и че някой ги е уважавал достатъчно, за да им издигне паметник. Това гласят доказателства. Възможно е да научим повече, но може и нищо да не открием. Хората могат да запълват пропуските, както искат, но това е вяра, а не наука.

За миг журналистката изглежда объркана; не успява да изкопчи нищо интересно от него. Но след като преглежда бележките си отново, тя казва:

— Да се върнем за момент към детството ви. Родителите ви набожни ли бяха, професоре?

— Не особено.

— Но все пак вярващи — тонът й е подвеждащ.

— Ходехме на църква, ако това питате. В онези части това е нещо нормално. Майка ми беше амалитка. Баща ми не беше много набожен.

— Значи е била последователка на Ейми — кимва Неса.

— Така е била възпитана. Вярата е едно, но навиците са съвсем друго. Майка ми ходеше на църква по навик.

— А вие набожен ли сте, професоре?

Най-накрая изплю камъчето. Трябва да отговори предпазливо.

— Аз съм историк. С историята си уплътнявам времето достатъчно.

— Но може да се каже, че историята е един вид вяра. Все пак миналото не е точна наука.

— Не съм съгласен.

— Нима?

Лоугън замълчава за миг, за да си събере мислите.

— Ще ви попитам нещо, госпожице Трип. Какво закусвахте?

— Моля?

— Съвсем простичък въпрос. Яйца? Препечена филийка? Кисело мляко?

Тя свива рамене.

— Всъщност закусвах овесени ядки.

— Напълно ли сте сигурна? Знаете го без никакво съмнение.

— Абсолютно.

— А миналия вторник? Овесени ядки ли ядохте, или нещо друго?

— Защо се интересувате толкова какво закусвам?

— Ще разберете. И така, какво закусихте миналия вторник? Не е толкова отдавна.

— Нямам представа.

— Защо?

— Защото не е важно.

— Тоест не си спомняте.

— Май не помня — отвръща тя с безразличие.

— А белега на ръката ви от какво е? — Той посочва към ръката, с която тя държи писалката. Белегът представлява няколко вдлъбнатини в полукръг, разположени от основата на показалеца до началото на китката. — Изглежда стар.

— Много сте наблюдателен.

— Не искам да ви притеснявам. Просто се опитвам да ви илюстрирам тезата си.

Журналистката се размърдва нервно на стола.

— Щом настоявате. Когато бях на осем години, ме ухапа куче.

— Това го помните. Не помните какво закусвахте миналата седмица, но помните нещо, което се е случило преди години.

— Разбира се. Ужасно се уплаших.

— Несъмнено. Кучето на съседите ли ви ухапа? Или някое улично куче?

Неса е подразнена; не, не е подразнена, неприятно й е да навлизат в личното й пространство. Тя неволно скрива белега с другата си ръка.

— Професоре, не разбирам.

— Значи ви е ухапало собственото ви куче.

Тя се стъписва.

— Простете, госпожице Трип, но в противен случай нямаше така да нервничите. А начинът, по който току-що скрихте белега, ми казва още нещо.

Тя премества демонстративно ръка.

— Какво?

— Всъщност две неща. Първо, смятате, че вие сте виновна. Може да сте играли прекалено грубо с кучето. Може да сте го подразнили, без да искате. Във всеки случай смятате, че имате вина. Направили сте нещо, а реакцията на кучето е била да ви ухапе.

— Какво е второто?

— Не сте признали истината пред никого.

По изражението й Лоугън разбира, че е уцелил право в десетката. Има и трето, разбира се, което премълчава: кучето е било приспано, вероятно несправедливо. Въпреки това след миг тя се усмихва. Няма да ти остана длъжна.

— Страхотен номер, професоре. Обзалагам се, че на студентите много им харесва.

Сега е негов ред да се усмихне.

— Предавам се. Но това не е номер, госпожице Трип. Исках да ви демонстрирам нещо важно. Историята не е какво сте закусвали. Това е безсмислена информация. Историята е белегът на ръката ви. Тя се занимава със случките, които оставят следа, с миналото, което отказва да остане забравено.

Тя се поколебава.

— Като… Ейми ли?

— Именно. Като Ейми.

Погледите им се срещат. По време на интервюто сякаш бариерата между тях е изчезнала. Той отново забелязва колко е привлекателна — хрумва му малко старомодната дума „очарователна“ — и че не носи брачна халка. След развода Лоугън е имал само няколко връзки, и то краткотрайни. Вече не обича бившата си жена; проблемът не е в това. Стигнал е до заключението, че бракът им е приличал на сложно приятелство. Не е сигурен какъв точно е проблемът, макар да подозира, че просто е от онези хора, на които им е писано да са сами. Флиртуването на журналистката просто стратегия ли е, или пък наистина проявява интерес? Знае, че изглежда добре за възрастта си. Всяка сутрин плува по петдесет дължини, не е започнал да оплешивява, носи скъпи, добре скроени костюми и луксозни вратовръзки. Отнася се кавалерски с жените — отваря им вратата, предлага им чадъра си, когато вали, изправя се, когато дама стане от масата. Но остарява. Неса го нарича „професоре“, любезно обръщение, което обаче му напомня, че е поне с двайсет години по-възрастен от нея: на практика достатъчно възрастен, че да й бъде баща.

Той става от стола си.

— Извинявайте, госпожице Трип, но трябва да приключваме. Имам среща за обяд и ще закъснея.

Думите му я сварват неподготвена — изглежда изненадана от напълно обикновената причина.

— Разбира се. Не биваше да ви бавя толкова.

— Позволете да ви изпратя.

Вървят през празната сграда.

— Бих искала отново да поговорим — казва тя на стълбите пред входа. — Може би след края на конференцията?

Изважда визитна картичка от чантата си и му я подава. Лоугън я поглежда набързо — „Неса Трип, Териториални новини“, домашен и служебен телефонен номер — и я пъхва в джоба на сакото си. След кратко мълчание той й подава ръка. Покрай тях минават студенти, някои на групи, други сами, трети с велосипеди лъкатушат сред потока от хора. Звънтят младежки гласове. Неса задържа ръката му миг по-дълго от необходимото, а може и просто да си въобразява.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си, професоре.

Той я проследява с поглед, докато слиза по стълбите. На най-долното стъпало тя се обръща.

— Държа да отбележа, че кучето не беше мое?

— А чие?

— На брат ми. Казваше се Гръм.

— Разбирам — след като тя не казва нищо, той пита:

— Ако не възразявате, бихте ли ми казали какво стана с него?

— Досещате се — отвръща тя невъзмутимо, дори малко жестоко, и прави кавички във въздуха. — Баща ми го заведе да живее „на село“.

— Съжалявам.

Тя се засмива.

— Шегувате ли се? Кучето беше ужасно проклето. Извадих късмет, че не ми отхапа ръката. — След това добавя с усмивка: — Обадете ми се, когато имате време.

 

 

Лоугън хваща трамвай до пристанището. Пристига в ресторанта почти в един часа и сервитьорката го завежда на масата, на която го чака синът му. Висок и слаб, със светлоруса коса, той прилича на майка си. Носи пилотската си униформа — черен панталон, колосана бяла риза с нашивки на раменете и тънка черна вратовръзка. В краката си е оставил големия куфар с емблемата на въздушния флот, който носи със себе си винаги, когато лети. Щом го зърва, Рейс оставя менюто и се усмихва топло.

— Извинявай за закъснението.

Прегръщат се — кратка, мъжка прегръдка. Идват в този ресторант от години. От масата им се разкрива гледка към оживеното пристанище. Яхти и големи товарни кораби порят водите, които блещукат на яркото есенно слънце; навътре в морето вятърни турбини се въртят на морския бриз.

Рейс си поръчва пилешки сандвич и чай, Лоугън — салата и газирана вода. Той отново се извинява за закъснението и за кратката им среща. Не са се виждали от месеци. Разговорът им е безгрижен и приятен — за внуците, за пътуванията му, за конференцията и за следващото пътуване на Лоугън до Северна Америка в края на зимата. Лоугън се чувства добре и се отпуска. Отдавна не се е радвал на компанията на сина си. Съжалява, че когато Рейс беше малък, бе твърде зает с работа и не обръщаше достатъчно внимание на сина си и на майка му. С какво бе заслужил Лоугън този способен и красив млад мъж с униформа?

След като сервитьорката прибира чиниите им, Рейс се покашля и казва:

— Искам да поговорим за нещо.

Лоугън забелязва притеснена нотка в тона на сина си. Първата му мисъл, от собствен опит, е, че има някакви проблеми в брака.

— Разбира се. Какво става?

Синът му сгъва ръце на масата. Лоугън вече е сигурен, че нещо не е наред.

— Татко, реших да напусна въздушния флот.

Лоугън е изумен.

— Изненадан си — отбелязва Рейс.

Лоугън най-накрая казва:

— Но ти обичаш да летиш. От малък искаше да постъпиш във флота.

— Все още обичам да летя.

— Тогава защо напускаш?

— С Кей взехме решението заедно. Дългите ми отсъствия тежат и на нея, и на момчетата. Непрекъснато съм на път. Липсват ми.

— Но току-що те повишиха. Капитан. Това е важна стъпка.

— Мислих дълго по въпроса. Не ми е лесно, повярвай ми.

— Идеята на Кей ли е?

Лоугън осъзнава, че думите му звучат като обвинение. Харесва снаха си — учителка по рисуване в начално училище, но винаги му се е струвала малко вятърничава — вероятно тъй като прекарва толкова време сред деца.

— Да, първоначално — отвръща Рейс. — Но колкото повече обсъждахме въпроса, толкова по-разумно ми се струваше. Животът ни е прекалено сложен. Искаме да ни е по-спокойно.

— С времето всичко ще се успокои, синко. Винаги е трудно, докато децата са малки. Просто си уморен.

— Вече реших, татко. Няма да ме разубедиш.

— А с какво ще се занимаваш?

Рейс се поколебава; Лоугън осъзнава, че сега ще обяви най-важното.

— С Кей искаме да ни продадеш ранчото.

Говори за фермата на родителите му. След смъртта на баща си Лоугън продаде една четвърт от земята, за да плати данъците; все още не знае защо не продаде всичко, макар да не е ходил там от години. Последният път къщата и пристройките се рушаха и бяха пълни с мишки, а в улуците растяха бурени.

— Спестихме достатъчно пари — казва Рейс. — Ще ти предложим добра цена.

— Ако зависи от мен, ще ви го дам за един долар. Но въпросът не е в това — той поглежда сина си объркано. — Наистина ли и двамата искате това?

— Не само на нас с Кей, но и на момчетата идеята им се струва страхотна.

— Рейс, те са четиригодишни.

— Нямах това предвид. През повечето време са в детската градина. Ако имам късмет, ги виждам по две седмици месечно. Децата имат нужда от чист въздух и повече място да играят.

— Повярвай ми, синко, животът на село изглежда по-хубав на теория, отколкото на практика.

— На теб ти се е отразил добре. Приеми го като комплимент.

Лоугън започва да се изнервя.

— Но какво ще правите там? Не разбираш нищо от коне.

— И за това помислихме. Ще насадим лозе.

Какъв наивен план; личеше си, че е идея на Кей.

— Проверихме всичко. Районът е идеален. Сухи лета, влажни зими, подходяща почва. Намерих и инвеститори. Няма да стане бързо, но през това време Кей ще работи в градското училище. Вече й предложиха място. Ако харчим разумно, парите ще ни стигнат, докато лозето потръгне.

Разбира се, премълчава критиката си към баща си: той иска да прекарва повече време със синовете си, за разлика от Лоугън, когато Рейс беше малък.

— Сигурен ли си?

— Да, татко.

Следва кратко мълчание, по време на което Лоугън се чуди как да убеди детето си да се откаже от абсурдния план. Но Рейс е голям човек; земята пустее; решил е да пожертва нещо важно в името на семейството си. На Лоугън не му остава друго, освен да се съгласи.

— Значи ще се обадя на адвоката и ще оправим документите — примирява се той.

Синът му се изненадва; Лоугън чак сега осъзнава, че Рейс не е изключвал варианта да му откаже.

— Наистина ли?

— Аргументира се добре. Сам решаваш как да живееш живота си.

— Искам обаче да купя фермата на истинската й цена.

Лоугън се замисля: колко струва едно ранчо? Нищо. Всичко.

— Не мисли за парите. Ще се разберем, когато му дойде времето.

Сервитьорката идва със сметката, която доволният Рейс настоява да плати. Навън чака кола, която ще го закара до летището. Рейс отново благодари на баща си и добавя:

— Ще се видим в неделя у мама, нали?

Лоугън се обърква за момент. Няма представа за какво говори синът му. Рейс го усеща.

— Празненството за момчетата?

Сега Лоугън си спомня: рожденият ден на близнаците. Стават на пет.

— Разбира се — отвръща той засрамено.

Рейс махва с ръка и се засмива.

— Няма нищо, татко. Не се притеснявай.

Шофьорът чака до вратата.

— Капитан Майлс, съжалявам, но трябва да побързаме.

Лоугън и синът му си стисват ръце.

— Само не закъснявай, моля те — напомня му Рейс. — Момчетата нямат търпение да те видят.

 

 

На следващата сутрин, след като се прибира от басейна, Лоугън вижда статията на Неса на първа страница във вестника; тонът е неутрален. Конференцията и приветственото му слово, споменава за протестиращите и „продължаващите спорове“, части от разговора в кабинета му. Изненадващо, това го разочарова. Думите му звучат сухо и бездушно. Статията е написана с обичайния безпристрастен журналистически тон. Неса го е описала като „сдържан“ и „интелигентен“, което е вярно, но някак си повърхностно. Само това ли представлява? В това ли се е превърнал?

Два дни е зает изцяло с конференцията. Заседания, срещи, обеди, вечери. Тя е триумфалният му миг, но в същото време се чувства все по-потиснат. Отчасти това се дължи на новината, която Рейс му съобщи; на Лоугън не му се иска синът му да се откаже от кариерата си, за да преживява едва-едва на село. Хедли дори не е истински град. Има магазин, поща, хотел и селскостопански магазин. Училището се помещава в грозна бетонна сграда без библиотека и игрища. Представя си Рейс с широкопола шапка и мокро от пот шалче на врата да копае твърдата земя, докато жена му и децата, седят отегчени до смърт в къщата. Сцени от провинциалния живот: Лоугън отдавна трябваше да продаде ранчото. Допуснал е ужасна грешка, която няма как да поправи.

В четвъртък вечерта задълженията му на конференцията приключват и той се прибира в апартамента в университетския комплекс, където живее след развода. Също като много други неща в живота, това жилище уж е временно, но шест години по-късно все още е тук. Апартаментът е малък, спретнат и безличен; повечето от мебелите е купил набързо в първите объркани дни след раздялата. Приготвя си за вечеря спагети и салата, сяда пред телевизора и първото, което вижда, е собственото си лице. Кадрите са от интервюто след церемонията по закриване на конференцията. Журналисти тикат микрофони в лицето му, което е мъртвешки бледо под ярките светлини. „Удивителни разкрития“ пише в лентата в долния край на екрана. Изключва телевизора.

Решава да се обади на Ола, бившата му съпруга. Може пък тя да знае повече за странните планове на сина им. Ола живее в малка къща в покрайнините на града с партньорката си Бетина — градинарка. Ола твърди, че връзката им започнала след развода, но Лоугън подозира, че това не е вярно. Няма значение, радва се за нея. Фактът, че Ола има връзка с жена — от самото начало той знаеше, че е бисексуална — дори улесни всичко. Щеше да му е по-трудно, ако се беше омъжила отново, ако знаеше, че в леглото й има друг мъж.

Телефона вдига Бетина. Отношенията им са неловки, но любезни и тя вика Ола. Лоугън чува чуруликането на колекцията от птици в клетки на Бетина — сипки, различни видове папагали.

— Току-що те гледахме по телевизията — казва Ола вместо поздрав.

— Нима? Как изглеждам?

— Много елегантен. Вдъхващ доверие. Преуспял мъж. Нали Бет?

Бет кима.

— Радвам се да го чуя.

Закачлив, непринуден разговор. Почти нищо не се е променило. Винаги са били добри приятели.

— Какво е усещането? — пита Ола.

— Моля?

— Лоугън, недей да скромничиш. Ти си известен.

Той променя темата.

— Случайно да си говорила с Рейс скоро?

— А, това — въздъхва Ола. — Не се изненадах особено. От доста време намеква за намеренията си. Изненадана съм, че не си го забелязал.

Поредното нещо, което му е убягнало.

— Какво мислиш по въпроса? — Не я оставя да отговори и допълва: — Според мен допуска голяма грешка.

— Може би. Но вече е решил. Това искат с Кей. Нали ще им продадеш ранчото?

— Нямам избор.

— Винаги има избор, Лоугън. Но ако питаш мен, постъпват правилно. Ранчото пустее. Често се чудех защо не го продаде. Може би именно затова.

— За да може синът ми да зареже кариерата си?

— Не ставай циничен. Ще направиш нещо мило за сина си. Защо не погледнеш ситуацията от този ъгъл?

Ола говори с равен, предпазлив тон. Думите й не са съвсем заучени, но със сигурност ги е обмислила предварително. Лоугън отново има неприятното чувство, че върви една крачка зад всички останали.

— Знам, че изпитваш смесени чувства — продължава Ола, — но мина много време. За Рейс това е начало на нов живот. За теб също.

— Нямах представа, че се нуждая от ново начало.

След кратко мълчание Ола казва:

— Извинявай. Имах предвид, че се тревожа за теб.

— Защо?

— Познавам те, Лоугън. Не спираш да мислиш за това.

— Просто се страхувам, че синът ми допуска най-голямата грешка в живота си. Ще зареже всичко заради наивен порив.

Мълчат. Лоугън си мисли, че Ола стои в кухнята, притиснала телефонната слушалка до ухото си. Стаята с нисък таван е уютна; от гредите висят медни тенджери и сушени билки, завързани с канап. Вероятно увива кабела на телефона около показалеца си — стар навик. В съзнанието му изникват и други спомени: начина, по който вдига очилата на челото си, за да прочете дребен текст; как по челото й избиват червени петна, когато е ядосана; навика й да соли храната си, преди да я е опитала. Макар и разведени, все още имат общо минало.

— Може ли да те попитам нещо? — прекъсва мълчанието тя.

— Да.

— Дават те по новините. Работиш по този проект цял живот. Според мен си постигнал забележителен успех. Наслаждаваш ли му се? Защото ми се струва, че не се радваш особено.

Странен въпрос. Нима трябва да се наслаждава?

— Не съм се замислял.

— А може би трябва. Забрави за момент за големите въпроси и се порадвай на живота.

— Мислех си, че точно това правя.

— Не се и съмнявам. Липсваш ми, Лоугън. Щастлива бях по време на брака ни. Знам, че не ми вярваш, но е така. Имахме прекрасно семейство и много се гордея с всичко, което постигнахме заедно. Но Бетина ме прави щастлива. Простичкият живот ме прави щастлива. Искам и ти да си щастлив.

Няма какво да отговори; тя го познава твърде добре. Думите й засягат ли го? Защо? Тя казва истината. Изведнъж му хрумва, че точно това иска Рейс от него. Синът му иска да е щастлив.

— Нали ще се видим в неделя? — сменя темата Ола. — В четири часа. Не закъснявай.

— Рейс ми каза същото.

— Защото те познава добре. Не се обиждай, вече сме ти свикнали. Защо не си доведеш приятелка?

Лоугън не знае как да тълкува странното предложение. Бившите съпруги не предлагат подобни неща.

— Сериозно говоря, Лоугън. Трябва да започнеш отнякъде. Ти си знаменитост. Със сигурност има кого да поканиш.

— Всъщност няма.

— А онази биохимичка?

— Ола, излизах с нея преди две години.

Ола въздъхва — като истинска съпруга.

— Само се опитвам да ти помогна. Сега е големият ти миг. Не бива да си сам. Обещай поне да си помислиш.

След като затваря телефона, Лоугън седи мрачно замислен в притъмняващата стая. Думата „знаменитост“ му се струва странна. Той не е знаменитост, а човек с професия, който живее сам и се прибира в апартамент, който прилича на стая в хотел.

Сипва си чаша вино и отива в спалнята. Отваря гардероба и вади от джоба на сакото визитната картичка на Неса. Тя отговаря при третото позвъняване, задъхана.

— Госпожице Трип, обажда се Лоугън Майлс. Удобно ли е?

Тя, изглежда, не се изненадва, че й е позвънил.

— Ходих да тичам. Току-що се прибирам. Ще изчакате ли малко да си налея чаша вода?

Тя оставя телефона. Лоугън чува стъпките й и пускането на чешмата. Има ли някой с нея? Като че ли не. След трийсет секунди тя се връща.

— Радвам се, че се обадихте, професоре. Прочетохте ли статията?

— Да, много ми хареса.

Неса се смее тихичко.

— Лъжете, но не ви се сърдя. Не ми дадохте много информация. Потаен сте. Иска ми се да бяхме поговорили по-дълго.

— Именно затова ви се обаждам. Госпожице Трип, чудех се дали…

— Моля, наричайте ме Неса.

Лоугън изведнъж се притеснява.

— Неса, да, разбира се. Знам, че е малко неочаквано, но би ли ме придружила на едно тържество тази неделя, в четири часа следобед?

— Професоре, на среща ли ме каните? — пита тя закачливо.

Лоугън веднага осъзнава, че е станал за смях. Та дори не знае дали тя не е обвързана.

— Трябва да те предупредя, че става въпрос за рожден ден на две петгодишни момчета. Всъщност на внуците ми. — Браво на теб, да й кажеш, че си дядо. С всяка следваща дума сам се закопава. — Близнаци са — добавя неловко.

— Ще има ли фокусник?

— Моля?

— Защото много обичам фокуси.

Подиграва ли му се? Идеята му беше ужасна.

— Да, разбирам, че нямаш възможност. Може би някой друг път…

— С удоволствие ще дойда.

 

 

Неделният ден настъпва, слънчев и топъл. Лоугън прекарва сутринта в избиране на подаръци — настолна игра за Ноа и конструктор за брат му Кам — отива на басейна, за да успокои нервите си с плуване и чака да дойде време да тръгва. В три часа изкарва колата от гаража — не се е качвал в нея от седмици и е покрита с прах — след което отива на адреса, който му е дала Неса. Озовава се пред модерен жилищен блок на три пресечки от пристанището; Неса го чака на входа. Облечена е с бял панталон, розова блуза и сандали с нисък ток. Косата й е току-що измита и пусната свободно. Държи голям пакет, опакован в сребриста хартия. Лоугън слиза и й отваря вратата.

— Много мило от твоя страна — казва й, — но нямаше нужда да купуваш подарък.

— Обикновена игра с топка — отвръща тя доволно и оставя кутията на задната седалка при другите подаръци. — Нали не са прекалено малки. Племенниците ми обожават тази игра.

За пръв път споменава за семейството, което впоследствие Лоугън научава, че е много голямо. Отраснала е в едно от северните предградия на града, където все още живеят родителите й — баща й е пощальон — и е четвъртото от шест деца. Три от тях, по-големите й сестри и по-малкият й брат са женени и имат деца. Значи е сама, но разбира какво е да си заобиколен от деца и да имаш семейни задължения. Лоугън вече й е обяснил, че тържеството се провежда в дома на бившата му съпруга, факт, който Неса не коментира. Той се чуди дали това е професионално изкривяване — да не споделя мнението си, за да разкрие събеседникът й повече за себе си, но след миг се смъмря наум за подозренията си; може би за нейното поколение, възпитано в по-разкрепостен свят на постоянна смяна на партньори, това няма значение.

Стигат при къщата на Ола след трийсет минути. По пътя разговарят непринудено. Почти не споменават за конференцията. Той я пита дали обича работата си и тя отговаря положително. Обича да пътува, да се среща с хора, да опознава света и да разказва истории.

— От малка ми харесва — обяснява тя. — Седях в стаята си с часове и пишех. Глупави истории, предимно за елфи, замъци и дракони, но с годините започнах да се интересувам от истински неща.

— Продължаваш ли да пишеш разкази?

— От време на време, за удоволствие. Всеки журналист има недовършен роман, пъхнат в някое чекмедже, обикновено ужасно безинтересен. Това е проклятието на професията ни. Опитваме се да проумеем смисъла на нещата, да открием някаква всеобхватна закономерност.

— Според теб възможно ли е?

Тя се замисля, загледана през прозореца.

— Да, мисля, че има такава закономерност. Животът има смисъл. Не се изчерпва само с ходене на работа, готвене и ремонт на колата. Не си ли съгласен?

Минават през един от крайните квартали: спретнати къщи, разположени навътре от пътя, пощенски кутии на тротоара, кучета, лаещи по дворовете.

— Струва ми се, че повечето хора са на това мнение — отвръща Лоугън. — Поне се надявам да е така.

Неса изглежда доволна от отговора.

— Всеки го прави по различен начин. Някои хора ходят на църква. Аз пиша статии. Ти изучаваш историята. Не сме толкова различни. Имам приятел писател. Доста е известен, може да си чувал за него. Алкохолик е, почти не си сменя дрехите, истинско клише за измъчен творец. Веднъж го попитах защо писането го прави толкова нещастен. Защото, да ти призная, ако продължава така, няма да доживее и до четирийсет години. Книгите му са ужасно потискащи.

— Той какво отговори?

— „Защото искам да знам.“

Пристигат. Вратата е приветливо отворена; пред къщата са спрели коли. Родители и деца на различна възраст вървят по пътеката, най-малките тичат напред с подаръци, които нямат търпение рождениците да отворят. Лоугън не си е и представял, че тържеството ще е толкова голямо. Кои са всички тези хора? Другарчета на момчетата, съседи, колеги на Рейс и Кей със семействата си, сестрите на Ола със съпрузите си, няколко стари приятели, които Лоугън не е виждал от години.

Ола ги посреща. Облечена е с ефирна рокля, на врата си носи масивно евтино колие, боса е и без грим. Вече няма деловия вид на юристка, предпочита по-удобно облекло. Тя целува Лоугън по двете бузи и се здрависва с Неса с едва прикрита изненада; не си е представяла, че бившият й мъж ще приеме хвърлената ръкавица. Неса отива в кухнята да донесе нещо за пиене, а Лоугън и Ола занасят подаръците в малката стая до хола и ги оставят при останалите.

— Коя е тя, Лоугън? — пита заинтригувано Ола. — Много е красива.

— Искаш да кажеш „млада“.

— Твоя си работа. Как се запознахте?

Той й разказва за интервюто.

— Просто ми хрумна да я поканя. Изненадах се, че прие.

Ола се усмихва.

— Радвам се, че си я поканил. Тя, изглежда, те харесва.

В хола Лоугън поздравява познатите си и се представя на хората, които не познава. Неса се е запиляла някъде. Лоугън излиза на двора, състоящ се от голяма поляна, обрамчена от изящни градини — дело на Бетина. Децата тичат и играят. Зърва Неса да седи до Кей. Двете разговарят оживено, но преди да успее да отиде при тях, Рейс го хваща за лакътя.

— Татко, трябваше да ми кажеш — казва той закачливо. — Тя е страхотна.

— Идеята беше на майка ти. Настоя да си доведа дама.

— Браво на нея. И браво на теб. — След това се провиква: — Момчета, елате да видите дядо си.

Децата пристигат тичешком и Лоугън коленичи, за да ги прегърне.

— Донесе ли ни подаръци? — пита Кам.

— Разбира се.

— Ела да си играем — подръпва го Ноа за ръката.

— Момчета, оставете дядо да си поеме дъх — казва Рейс.

Лоугън забелязва, че Неса е отишла при децата.

— Толкова ли стар изглеждам? — усмихва се той на внуците си. Спомня си рождените дни на Рейс. — Какви са правилата?

— Когато те хванат, не мърдаш — обяснява Ноа въодушевено, все едно е направил съдбоносно откритие. — Когато хванеш всички останали, печелиш.

— Да вървим тогава — казва Лоугън.

Детска глъчка оглася двора. Лоугън се оставя да го хванат бързо, но Неса участва активно, докато накрая се предава с писък. Пристигат две понита с каравана. Толкова са кротки, че изглеждат упоени; стопанинът им изглежда като просяк. Няма значение: децата се радват.

— Харесва ли ти? — Лоугън отива при Неса и й подава чаша вино. Челото й е потно. Родители правят снимки на децата върху мършавите понита.

— Много — отвръща тя с усмивка.

— Децата умеят да се забавляват.

— Снаха ти е очарователна. Разказа ми какво планират.

— Одобряваш ли?

— Разбира се! Идеята е прекрасна. Сигурно много се радваш.

Дали заради празничната атмосфера, но изведнъж Лоугън установява, че ако не точно се радва, то поне вече решението на сина му не го притеснява. Да, защо не, мисли си той. Лозе в провинцията. Простор, прохлада, звезди в нощното небе.

— А и ранчото ще остане в семейството — продължава Неса и вдига чаша за наздравица. — Късче история. Точно по твоята част.

Идва време за тържественото отваряне на подаръците. Момчетата едва разопаковат един и преминават към следващия. След като се наяждат с хамбургери, чипс, ягоди, резени пъпеш и торта, децата започват да задрямват. На свечеряване гостите се разотиват, а няколко възрастни остават на двора с напитки в ръце. Всички обръщат внимание на Неса, особено Бетина, която й показва градината.

Когато си тръгват, пред къщата почти не са останали коли. Неса, уморена и малко подпийнала, се обляга на седалката.

— Имаш прекрасно семейство — казва тя сънено.

Вярно е, мисли си Лоугън; има прекрасно семейство. Дори бившата му съпруга иска той да е щастлив. След приятния ден Лоугън усеща нещо в него да се отпуска. Животът не е толкова лош в крайна сметка. По пътя си спомня за ранчото. Вече е казал на адвоката си да задвижи процедурата. Скоро синът му и семейството му ще вдъхнат на фермата нов живот.

— Мислех си да отида да видя ранчото — казва Лоугън. — Не съм ходил от години.

Неса кимва.

— Чудесна идея.

— Искаш ли да дойдеш? Само за един-два дни. Може би следващия уикенд.

Неса е затворила очи. Отново прибързва. Тя е пияна, а той се възползва от приятното й опиянение. Може дори да е заспала.

— Може да те вдъхнови за някоя статия — добавя той бързо.

— Статия — повтаря безучастно Неса. — Нека се изясним, каниш ме да заминем за уикенда, за да ми помогнеш с някоя статия?

— Ако искаш.

— Спри колата.

— Лошо ли ти е? — Лоугън се ядосва, че е съсипал вечерта.

— Моля те, просто спри.

Той спира до тротоара. Очаква тя да изскочи навън, но вместо това Неса се обръща и го поглежда в очите.

— Неса, добре ли си?

Тя се усмихва. Преди той да успее да изрече и една дума, тя впива устни в неговите.

 

 

Обядват заедно във вторник, отиват на кино на следващата вечер, а в събота потеглят рано сутринта. Денят е хладен, с пухкави бели облаци, но щом се отдалечават от морето температурата се повишава.

Пристигат в Хедли по обед. Градът се е разраснал малко. По прашната главна улица има повече магазини и са разширили училището. На площада има нова общинска сграда.

Настаняват се в мотела — Лоугън е запазил отделни стаи; не иска да прибързва — приготвят кошница за пикник и се отправят към ранчото.

Гледката е обезсърчителна. Всичко е обрасло в бурени; хамбарът и много от пристройките се рушат. Къщата е в по-добро състояние — боята се бели, верандата е пропаднала, улуците са задръстени. Лоугън се взира мълчаливо. Както може да се очаква, къщата му се струва по-малка, отколкото в спомените му. Смущава го, че тъне в разруха. В същото време го обзема емоция, която не е изпитвал от години: усещането, че се е прибрал у дома.

— Лоугън, добре ли си?

Той се обръща към Неса.

— Усещането е странно.

— Не изглежда толкова зле. Ще успеят да я ремонтират.

Все още не иска да влиза в къщата. Разстилат одеяло на земята и вадят от кошницата за пикник хляб и сирене, плодове, шунка, лимонада. От мястото, на което седят, се разкрива гледка към голите хълмове; слънчево е, но има и облаци, които от време на време скриват слънцето. Докато обядват, Лоугън разказва историята на ранчото, как е прекарвал времето си като малък. Започва да се отпуска; разликите между спомените и гледката пред очите му се стопяват; миналото изплува в съзнанието му — напира да бъде разказано.

Не може повече да избягва къщата. Вади ключа от джоба си — стоял е в чекмеджето на бюрото му години наред — и отваря вратата. Влизат в дневната. Въздухът е застоял. Останали са някои мебели: два фотьойла, етажерки, бюрото, където баща му водеше документацията си. Всичко е покрито с дебел слой прах. Продължават навътре. Шкафовете в кухнята са отворени, сякаш гладни призраци са търсили храна. Въпреки задуха го лъхва уханието на миналото.

Някаква сила го дърпа към стаята в дъното. Там, покрито с платнище, стои пиано. Лоугън сваля платнището и вдига капака, под който клавишите са пожълтели като стари зъби.

— Умееш ли да свириш? — пита Неса.

Това са първите й думи, откакто влязоха в къщата. Лоугън натиска един клавиш.

— Не.

Звукът заглъхва.

— Трябва да ти призная, че не бях напълно честен с теб. — Той вдига очи към Неса. — Попита ме дали семейството ми е набожно. Майка ми беше от хората, наречени „Сънуващите Ейми“. Знаеш ли какво означава този термин?

Неса се намръщва.

— Това не е ли просто мит?

— Тоест питаш дали съвременната наука не го е класифицирала като феномен. С прости думи може да се каже, че беше луда. Шизофрения с тенденции към грандомания. Това ни казаха лекарите.

— Но според теб истината е друга.

Лоугън свива рамене.

— Нямам точен отговор. Понякога мисля едно, друг път друго. Тя поне не се криеше. Моминското й име беше Джаксън.

Неса видимо се стъписва.

— Ти си от Първото семейство?

Лоугън кимва.

— Не обичам да говоря за това. Хората си вадят прибързани заключения.

— В днешно време никой не би обърнал внимание.

— О, ще се изненадаш. Местните хора придават голямо значение на този факт.

— А баща ти? — пита Неса.

— Баща ми беше обикновен човек. Прагматичен е по-подходящата дума. Неговата религия бяха конете. И майка ми. Много я обичаше, дори когато състоянието й се влоши. По думите му, когато се оженили, майка била напълно нормална. Може би малко по-набожна, но тук това е често срещано. Чак по-късно започнала да получава пристъпи. Видения, припадъци, сънища наяве, наричай ги както искаш.

— Пианото нейно ли е?

Предположението на Неса е правилно.

— Майка беше селско момиче, но в семейството й музиката била на почит. Като малка била отлична пианистка. Казвали дори, че е феномен. Можела да стане концертираща пианистка, но се запознала с баща ми и се оженили. В това отношение бяха много старомодни. Въпреки това тя свиреше от време на време, но мисля, че го правеше със смесени чувства.

Лоугън си поема дълбоко въздух и продължава.

— Една нощ се събудих и я чух да свири. Малък бях, на шест-седем години. Не бях чувал подобна мелодия. Невероятно красива, почти хипнотизираща. Не мога да я опиша. Слязох на долния етаж. Майка свиреше, но не беше сама. Баща ми седеше до нея на един стол, заровил лице в ръцете си. Очите на майка бяха отворени, но гледаха в клавишите. Изражението й беше пусто. Сякаш външна сила бе обладала тялото й. Трудно ми е да го обясня — може би дори не си го спомням точно — но знаех, че човекът, който свири на пианото, не е майка ми. В нея се беше вселил някой друг. „Пени, престани — повтаряше отчаяно баща ми. — Не е реално, не е реално, не е реално.“

— Сигурно ужасно си се уплашил.

— Да. Пред очите ми този горд, здрав като бик мъж плачеше напълно безпомощно. Исках да избягам и да се престоря, че не съм видял нищо, но в този миг майка спря да свири. — Лоугън щракна с пръсти. — Ей така, изведнъж, по средата на мелодията, сякаш някой я беше изключил. Стана от пианото и мина покрай мен, без да ме забележи. Попитах баща ми какво става. Но той не ми отговори. Излязохме навън след нея. Не знам колко беше часът, но със сигурност беше късно през нощта. Тя спря на верандата и се загледа към полето. Стоя така известно време с празен поглед. След това започна да си мърмори нещо. Първоначално не разбрах какво казва. Повтаряше една фраза. „Ела при мен, ела при мен, ела при мен.“ Никога няма да го забравя.

Неса го гледа съсредоточено.

— С кого е разговаряла според теб?

Лоугън свива рамене.

— Кой знае? Не помня какво стана след това. С времето тези пристъпи зачестиха. О, мама пак свири на пианото в четири сутринта. През деня й нямаше нищо, но след известно време и това се промени. Стана припряна, обикаляше замаяно из къщата. И тогава започна да рисува.

— Картини ли? — пита Неса.

— Ела, ще ти покажа.

Качват се на втория етаж. Там има три малки стаи, сгушени под стрехите, а от тавана в коридора виси въже за капак. Лоугън го дръпва и сваля паянтовата стълба за тавана.

Качват се горе. Многобройните картини на майка му са подпрени по стените. Лоугън коленичи и отмята платнището.

Все едно влизат в градина. На картините с най-различна големина са изобразени диви цветя с почти свръхестествено ярки цветове. На някои от тях в далечината се вижда планина, на други — море.

— Лоугън, прекрасни са.

Вярно е. Макар й създадени с болка, произведенията са невероятно красиви. Той вдига първата и я подава на Неса.

— Колко е… не мога да намеря подходящи думи.

— Неземна?

— Щях да кажа хипнотизираща — отвръща тя. — Все този изглед е рисувала.

— От различни гледни точки, а и стилът й се подобри с времето. Но на всички картини присъстват поляната, цветята, океанът на заден план.

— Платната са стотици.

— Триста седемдесет и две.

— Според теб къде е тази поляна? Майка ти виждала ли я е?

— Дори да съществува, аз не съм я виждал. Нито баща ми. Мисля, че просто си я е представяла. Също като музиката.

Неса отвръща замислено:

— Видение.

— Може би това е най-точната дума.

Неса отново разглежда картината. След дълго мълчание пита:

— Какво стана с нея, Лоугън?

Лоугън си поема дълбоко въздух, за да се успокои.

— Пристъпите й станаха неконтролируеми. Когато бях на шестнайсет години, баща ми я настани в психиатрична клиника. Ходеше да я вижда всяка седмица, понякога по-често, но на мен не позволяваше да ходя. Предполагам, състоянието й е било много тежко. През първата ми година в университета тя се самоуби.

Неса мълчи стъписано. А и какво да каже? Самият Лоугън никога не е знаел какво да каже по въпроса. А и всичко това се бе случило преди почти четирийсет години.

— Съжалявам, Лоугън. Сигурно ти е било много тежко.

— Остави кратка предсмъртна бележка.

— Какво пишеше в нея?

Въжето, столът, притихналата сграда: въображението му стига само дотам. Никога не си позволяваше да си представи смъртоносния миг.

— „Да почива в мир.“

Връщат се в мотела. Любят се в стаята на Неса. Не бързат; не си говорят. Тялото й е стегнато и гладко, най-хубавият дар, който е получавал. След това заспиват.

На свечеряване Лоугън се буди от шума на течаща вода. Водата спира и Неса излиза от банята, облечена в мек халат и с увита на главата кърпа. Сяда на крайчеца на леглото.

— Гладен ли си? — пита с усмивка.

— Тук нямаме кой знае какъв избор. Може да слезем в ресторанта на мотела.

Тя го целува по устните.

— Обличай се — казва му и се връща в банята да се приготви.

Колко бързо може да се промени животът, мисли си Лоугън. Доскоро беше сам, сега вече не е. Осъзнава, че от самото начало е възнамерявал да й разкаже за майка си; иначе нямаше как да обясни кой е всъщност. Това трябва да си споделят двама души: миналото си. Как иначе ще ни опознае другият?

Нахлузва панталон и риза, за да отиде в стаята си и да се облече за вечеря, но тъкмо излиза в коридора и чува някой да вика името му:

— Доктор Майлс, доктор Майлс.

Гласът принадлежи на собственика на мотела — дребен мъж с тъмна кожа и черна коса — който се качва тичешком по стълбите.

— Търсят ви по телефона — заявява развълнувано. Спира да си поеме дъх. — Опитват се да се свържат с вас цял ден.

— Нима? Кой? — Никой не знае, че е тук.

Съдържателят поглежда крадешком към стаята на Неса и се покашля притеснено.

— Ами, в момента е на линия. Казва, че е спешно. Елате, ще ви заведа.

Лоугън върви след него надолу по стълбите, през фоайето до малка стаичка зад рецепцията, където върху празна маса стои голям черен телефон.

— Ще ви оставя — казва съдържателят с кимване.

Лоугън вдига слушалката.

— Професор Майлс на телефона.

Непознат женски глас му казва:

— Доктор Майлс, моля изчакайте да ви свържа с доктор Уилкокс.

Мелвил Уилкокс ръководи разкопките на Първата колония. Обажда се рядко и винаги с предварителна уговорка; връзката може да се осъществи само като се подредят дирижабли във верига над Тихия океан. Щом му звъни, значи е много важно. Линията пращи цяла минута; Лоугън започва да си мисли, че връзката се разпаднала, когато чува гласа на Уилкокс:

— Лоугън, чуваш ли ме?

— Да.

— Добре, от няколко дни се опитвам да уредя обаждането. По-добре седни.

— Мел, какво става?

Уилкокс става все по-въодушевен:

— Преди шест дни разузнавателен дирижабъл, летящ над северозападното крайбрежие, прави снимка. Много интересна снимка. Имаш ли фотопринтер?

Лоугън оглежда стаята. За негова изненада, има фотопринтер.

— Дай ми номера — каза Уилкокс. — Ще помоля Лусинда да ти я изпрати.

Лоугън повиква съдържателя, който охотно му казва номера и му подава машината.

— Изпращат я — казва Уилкокс.

Фотопринтерът пиука.

— Мисля, че се свърза — заявява съдържателят.

— Защо просто не ми кажеш какво има на снимката? — пита Лоугън.

— Повярвай ми, трябва да я видиш с очите си.

След поредица от механични изщраквания машината захапва лист хартия и започва шумно да печата. През това време Лоугън чува друг шум отвън — ритмично потрепване. В мига, в който осъзнава какво представлява звукът, в стаята влиза Неса, облечена за вечеря. Изглежда малко разтревожена.

— Лоугън, навън има хеликоптер. Изглежда, ще кацне пред мотела.

— Готово — обявява съдържателят.

С триумфална усмивка той поставя разпечатаната снимка върху масата. На снимката има къща, заснета от птичи поглед. Не руини, а истинска здрава къща с ограда и двор, в който има по-малка постройка, може би клозет, и спретната зеленчукова градина.

— Получи ли я? — пита Уилкокс.

Има и още. На полето до къщата има камъни, подредени във формата на букви, достатъчно големи, за да бъдат прочетени от въздуха.

— Какво става, Лоугън? — пита Неса.

Лоугън вдига очи; Неса го гледа разтревожено. Познатият му свят ще се промени съвсем скоро. Не само за него. За всички. Пред мотела хеликоптерът каца с оглушителен шум.

— Това е послание — показва той листа на Неса.

Три думи: ЕЛА ПРИ МЕН.

 

 

След шест дни Лоугън и Неса седят в салона смълчани.

В дирижабъла времето тече по различен начин. Вълнението бързо се стопява и човек изпада в летаргия; дните са еднообразни, дирижабълът сякаш едва помръдва. Лоугън и Неса са единствените пътници и персоналът се суети излишно около тях. Двамата спят, четат, играят карти. След като вечерят сами в прекалено голямата трапезария, си избират филми от видеотеката на кораба и ги гледат сами или с част от екипажа.

Но сега, след като наближават крайната си цел, времето възвръща нормалния си ход. Дирижабълът лети на север покрай калифорнийския бряг, на шестстотин метра височина. Високи скали, обгърнати от мъгла, гъсти гори с вековни дървета, вълните на необятния син океан: сърцето на Лоугън затуптява както обикновено, щом пред очите му се разкрива гледката на дива природа.

— Така ли си го представяше? — пита той Неса.

Вперила унесено очи през прозореца, тя не е казала почти нищо от сутринта.

— Не знам какво си представях — тя обръща лице към него. Присвила е очи, сякаш решава сложна задача. — Прекрасно е, но има още нещо. Усещането е различно.

Малко по-късно зърват платформата. Издигаща се на няколкостотин метра над повърхността на океана, тя изглежда като стабилна конструкция, но всъщност е закотвена и виси във въздуха. Дирижабълът се спуска плавно и влиза в дока; спускат се въжета и вериги и придърпват бавно въздухоплавателния съд на платформата. Когато Лоугън и Неса слизат, ги посреща Уилкокс: набит мъж с рошава прошарена брада и загорели от слънцето ръце и лице.

— Добре дошъл — здрависва се той с Лоугън. — Ти сигурно си Неса.

Уилкокс знае защо Неса е тук и не е напълно съгласен, защото смята, че е прекалено рано за намесата на журналисти. Охраната е изключително затегната; когато се разчуе, няма да имат контрол върху представянето на фактите. Но Лоугън предпочита да ограничат слуховете и измислиците, като дадат право само на един журналист да отразява историята, журналист, на когото могат да имат доверие.

— Искате ли да хапнете и да се освежите? — пита Уилкокс. — Заредили сме и сме готови да тръгваме, когато пожелаете.

— За колко време се стига до обекта? — пита Лоугън.

— Около час и половина.

Лоугън поглежда към Неса и тя кимва в отговор.

— Няма смисъл да отлагаме — казва той.

Хеликоптерът чака на друга платформа. Още преди да се качат, Уилкокс започва да му обяснява какво е положението. По нареждане на Лоугън никой не се е приближавал до къщата, но на няколко пъти забелязали жена да работи в градината. В лагера са закарали оборудване за запечатване на къщата, ако Лоугън сметне за необходимо да го използва.

— Тя знае ли, че я наблюдават — пита Лоугън.

— Би трябвало. Из небето кръжат хеликоптери. Но не им обръща внимание. — Настаняват се в летателния апарат. От папката под мишницата си Уилкокс вади снимка и я подава на Лоугън. Направеното от голяма височина изображение е зърнесто и размазано. На него се вижда жена с бяла коса, клекнала в леха със зеленчуци. Облечена е с безформена вълнена туника; главата й е наведена и лицето й не се вижда.

— Коя е тя? — пита Уилкокс.

Лоугън го поглежда мълчаливо.

— Знам какво си мислиш — вдига ръка Уилкокс. — Извинявай, но няма начин.

— Тя е единственият човек на континент, обезлюден преди деветстотин години. Имаш ли по-добра теория?

— Може хората да са се завърнали.

— Възможно е. Но защо само тя е тук? Защо за три години не сме намерили други хора?

— Може да не искат да ги намерим.

— Тя, изглежда, не възразява. „Ела при мен“ ми звучи като покана.

Разговорът им е прекъснат от рева на двигателя; с кратко разтърсване се издигат вертикално във въздуха. След като набират достатъчно височина, носът на машината се накланя напред и перките се преместват в хоризонтална позиция. Набират скорост и прелитат ниско над водата. След малко океанът се скрива от поглед. Под тях се разстила зелена гора. Шумът е оглушителен и ще продължат разговора чак след като кацнат.

Лоугън се е унесъл, когато усеща, че хеликоптерът забавя ход. Той се надига и поглежда през прозореца.

Какви цветове!

Червено, синьо, оранжево, зелено, виолетово: от края на гората до морето земята е покрита с цветя в толкова ярки цветове, че сякаш светлината е избухнала и е поръсила поляната с всички нюанси от спектъра си. Перките сменят позицията си и хеликоптерът започва да се спуска. Лоугън откъсва поглед от прозореца и се обръща. Неса го гледа със същото удивено изражение, което вероятно е изписано и по неговото лице.

— О, боже! — възкликва тя.

Лагерът е разположен в тясна падина, разделена от поляната с дивите цветя с малка горичка. В голямата палатка Уилкокс им представя екипа си — десетина учени, някои от които Лоугън познава от предишните си посещения. Той на свой ред представя Неса и обяснява, че тя изпълнява ролята на „консултант“. Казват му, че обитателката на къщата работи в градината от сутринта.

Лоугън дава нареждане всички да чакат в лагера и при никакви обстоятелства да не доближават къщата, докато двамата с Неса не се върнат. В палатката на Уилкокс двамата се събличат и нахлузват жълти предпазни костюми. Денят е слънчев и горещ; ще умрат от жега в тях. Уилкокс залепва ръкавиците им и проверява кислородните резервоари.

— Успех — пожелава им той.

Минават през дърветата и излизат на поляната. Къщата се намира на около двеста метра.

— Лоугън… — казва Неса.

— Знам.

Всичко е съвършено точно; няма ни най-малка разлика. Цветята. Планината. Морето. Начинът, по който пада светлината. Лоугън гледа право напред, за да не даде воля на емоциите, които го обземат. Двамата с Неса се придвижват бавно в тежките си костюми. Едноетажната къща е спретната и уютна: избелял дъсчен навес, малка веранда, покрит с чимове покрив, по който расте трева.

Жената работи на двора, в който има розови храсти в няколко цвята. Лоугън и Неса спират до оградата. Коленичилата на земята жена като че ли не ги забелязва. Много е стара. Скубе плевели с деформирани от годините ръце — сковани пръсти, сбръчкана кожа, кокалчета с големината на орехи.

— Добър ден — казва Лоугън.

Жената не отговаря. Продължава да работи съсредоточено. Може да не го е чула. Може да е глуха.

Лоугън пробва отново:

— Добър ден, госпожо.

Жената застива като човек, чул далечен шум, и вдига бавно глава. Очите й са влажни, гуреливи и леко жълтеникави. Тя примижава в опит да ги фокусира. Част от зъбите й са опадали.

— Значи най-накрая дойдохте — казва тя. Гласът й е тих и дрезгав. — Чудех се кога ще се наканите.

— Казвам се Лоугън Майлс. Това е приятелката ми Неса Трип. Може ли да поговорим?

Жената междувременно продължава да плеви. Започнала е да си мърмори нещо. Лоугън поглежда към Неса. По лицето й зад пластмасовата маска се стича пот.

— Имате ли нужда от помощ? — пита Неса.

Въпросът озадачава жената. Тя се отпуска назад върху краката си.

— Помощ?

— Да, с плевелите.

Жената стисва устни.

— Познаваме ли се, млада госпожице?

— Не — отвръща Неса. — Пристигнахме преди малко.

— Откъде?

— Отдалеч. Идваме от много далеч, за да ви видим. — Неса посочва към камъните. — Получихме съобщението ви.

Жената проследява с поглед ръката на Неса.

— А, камъните ли? Подредих ги много отдавна. Вече не помня защо. Казваш, че искаш да помогнеш с плевенето, добре. Влезте.

Влизат през портата. Неса коленичи до лехата с рози и се заема за работа с дебелите си ръкавици; Лоугън следва примера й. Мисли си, че е най-добре жената да свикне с присъствието им, преди да започнат да я разпитват.

— Прекрасни рози — казва Неса. — Какъв сорт са?

Жената не отговаря. Изглежда, не са й интересни.

— Откога сте тук? — пита Лоугън.

Жената спира за момент, след което отново се залавя да плеви.

— Работя от рано сутринта. Градината няма да ме чака.

— Не, имах предвид откога живеете тук.

— О, отдавна. — Старицата отскубва стрък трева, слага единия му край в устата си и започва да го дъвче. След миг поклаща недоволно глава и го хвърля в кофата.

— Виждала съм подобни костюми и преди — казва тя.

Лоугън е объркан. Нима някой ги е изпреварил?

— Кога ги видяхте?

— Не помня. — Старицата присвива устни. — Изглеждат страшно неудобни. Но щом ви харесва, ги носете, ваша си работа.

Известно време работят мълчаливо. Кофата е почти пълна с плевели.

— Не ни казахте името си — казва по едно време Лоугън.

— Името ми?

— Да. Как се казвате?

Жената сякаш не разбира въпроса. Тя обръща глава към морето и присвива очи на ярката светлина.

— Тук няма кой да ме нарича по име.

Лоугън поглежда крадешком към Неса, която кимва предпазливо.

— Но несъмнено имате име — продължава той.

Жената не отговаря. Отново е започнала да си мърмори. Не, не мърмори. Тананика. Откъслечни ноти, но се забелязва мелодия.

— Антъни ли ви праща? — пита старицата.

Лоугън отново поглежда към Неса. По изражението й личи, че и тя е направила връзката: Антъни Картър, третото име върху камъка.

— Не познавам никого на име Антъни — отговаря внимателно Лоугън. — Той наблизо ли живее?

Жената се намръщва на абсурдния въпрос.

— Той се прибра у дома много отдавна.

— Ваш приятел ли е?

Лоугън напразно чака отговор. Жената хваща една роза с палец и показалец. Цветчетата й са повехнали. От джоба на роклята си вади малко ножче и отрязва стеблото, след което хвърля увехналия цвят в кофата.

— Ейми — казва Лоугън.

Старицата застива.

— Казваш се… Ейми, нали?

Болезнено бавно, с почти механично движение, тя обръща глава към него. Гледа го безизразно за момент, след което се намръщва озадачено.

— Още сте тук.

А къде да ходят?

— Да, дойдохме да ви видим — отговаря Неса.

Жената поглежда към Неса, после отново към Лоугън.

— Защо още сте тук?

Лоугън забелязва по очите й, че мислите й се избистрят.

— Истински ли сте?

Въпросът го кара да застине. Разбира се, че ще зададе най-нормалния въпрос на света, след като е прекарала толкова дълго време сама. Истински ли сте?

— Също толкова истински като теб, Ейми.

— Ейми — повтаря тя. Сякаш опитва името на вкус. — Мисля, че се казвам Ейми.

Лоугън и Неса чакат мълчаливо.

— Носите тези костюми — продължава старата жена — заради мен, нали?

Лоугън се изненадва от следващото си действие, но го прави без колебание; има чувството, че му е предопределено. Той сваля ръкавиците и разкопчава шлема си.

— Лоугън… — предупреждава го Неса.

Лоугън сваля шлема и го оставя на земята. Уханието на въздуха изпълва сетивата му. Вдишва дълбоко аромата на цветята и морето.

— Така е много по-добре, не си ли съгласна? — пита той.

Очите на жената се насълзяват. По лицето й се изписва удивление.

— Наистина сте тук.

Лоугън кимва.

— Върнахте се.

Лоугън я хваща за ръка. Крехка е и притеснително студена.

— Съжалявам, че се забавихме толкова. Съжалявам, че си стояла тук сама.

По сбръчканата й буза се търкулва сълза.

— Върнахте се!

Старицата умира. Лоугън се чуди откъде знае това, но след миг се сеща: бележката на майка му. „Да почива в мир.“ Винаги си бе мислил, че е имала предвид самата себе си. Но сега разбира, че посланието е било предназначено за него, за деня, в който щеше да дойде тук.

— Неса — казва той, без да сваля очи от Ейми. — Отиди в лагера и кажи на Уилкокс да събере хората си и да повика втори хеликоптер.

— Защо?

— Да съберат лагера и да се върнат в базата. Да оставят само радиостанция. Отиди да им кажеш и се върни. Ще съм ти много благодарен, моля те.

След кратък размисъл Неса кимва.

— Благодаря ти, Неса.

Лоугън я проследява с поглед как се отдалечава през цветята. Колко много цветове. Колко много живот. Изпитва неописуемо щастие. От раменете му е паднало бреме.

— Майка ми те сънуваше.

Ейми е навела глава. По бузите й се стичат сълзи. Щастлива ли е? Или тъжна? Лоугън знае, че понякога радостта е също толкова силна колкото тъгата.

— Много хора те сънуват, Ейми. Сънуват и тази поляна, морето. Майка ми ги рисуваше. Нарисува стотици картини. Чрез тях ми е казвала да те намеря. — След миг мълчание пита: — Ти си написала имената на камъка, нали?

Старицата кимва едва доловимо, припомнила си скръб от миналото.

— Брад. Лейси. Антъни. Алиша. Майкъл. Сара. Лушъс. Те са твоето семейство, твоите Дванайсет.

— Да — прошепва тя.

— И Питър. Него най-много си обичала. „Питър Джаксън, любящ съпруг.“

— Да.

Лоугън повдига нежно брадичката й.

— Ти ни спаси, Ейми. Виждаш ли? Ние сме твоите деца. Ние сме твоето семейство.

В този миг, в този свещен миг Лоугън изпитва непознато чувство. Усеща целия свят, усеща реалността, която се разлива отвъд видими граници и преминава в друг, непознат свят. И в този момент той започва да вярва, че всички — и живите и мъртвите, и още неродените — са част от нещо по-велико, неподвластно на времето. Затова е тук: за да им предаде тази тайна.

— Може ли да те помоля нещо? — пита той.

Ейми кимва. Лоугън знае, че не им остава много време. Най-много един ден, една нощ.

— Разкажи ми историята, Ейми.