Джъстин Кронин
Градът на огледалата (84)

Осемдесет и три

В края на Сентръл парк, далеч от разрухата, Ейми и Майкъл направиха бивак. Отне им близо седмица да се намерят; центърът на острова беше блокиран от непроходими планини от отломки. На сутринта на шестия ден Ейми чу виковете на Майкъл. Той се появи сред руните, целия покрит с пепел като призрак. Ейми вече знаеше, че Алиша е мъртва; не усещаше духа й на този свят. Все пак Майкъл й разказа какво се беше случило и Ейми не издържа и се разплака.

— А Питър? — попита Майкъл предпазливо.

Тя поклати глава, без да го поглежда.

Останаха в парка три седмици, за да си починат и да се запасят с провизии. Майкъл постепенно си възвърна силите. Построиха малка колиба за опушване на месо и заложиха капани за дребен дивеч. В парка откриха ядливи растения, дори няколко ябълкови дръвчета, натежали от плод. Майкъл се притесняваше, че в резервоара е проникнала морска вода, но се оказа, че тревогите му са неоснователни; донесоха филтъра от Наутилус, за да отсеят боклуците. От време на време чуваха тътен от рухваща сграда, след което настъпваше още по-страховита тишина. В началото това ги смущаваше, но постепенно свикнаха и престанаха да му обръщат внимание.

Дните бяха дълги, слънцето — палещо. Една ранна утрин ги събудиха гръмотевици. Из града се развилняха бури. Когато слънцето най-накрая изгря отново, атмосферата беше напълно различна. Дъждът беше отмил прахоляка и паркът сияеше с нова свежест.

През последната им вечер в града Майкъл извади бутилка уиски, която беше намерил в жилищен блок, докато търсеше инструменти и дрехи. Стъклото бе напластено с толкова прах, че приличаше на пръст. Край огъня Майкъл отвори капачката.

— За приятелите, които вече не са с нас — каза той, надигна шишето и отпи голяма глътка. Разкашля се с изненадващо победоносно изражение.

— О, много ще ти хареса — каза задавено той и й подаде бутилката.

Ейми отпи малко и задържа уискито в устата си. По езика й се разля наситен, опушен вкус и изпълни синусите й с парлива топлина.

Майкъл повдигна вежди.

— Наслади му се. Това е шотландско уиски на сто и двайсет години.

Ейми отпи отново и се замисли.

— Има вкус на… минало — каза тя.

На сутринта развалиха лагера и поеха на юг през парка, след което излязоха на Осмо авеню. Натовариха провизиите на Наутилус. Той щеше да се отправи към Флорида, където да спре за нови провизии. След това щеше да се насочи покрай брега на Бразилия към Магелановия проток. През това време щеше да спре още веднъж да си набави припаси и щеше да потегли към южната част на Тихия океан.

— Сигурен ли си, че ще ги намериш? — попита Ейми.

Майкъл сви безгрижно рамене, макар и двамата да осъзнаваха колко опасно е пътуването.

— След всичко, което преживях, това ще е нищо работа. — Той я погледна и каза предпазливо: — Знам, че си мислиш, че не можеш да дойдеш с мен…

— Невъзможно е, Майкъл.

Майкъл потърси подходящите думи.

— Но… как ще се оправиш съвсем сама?

Ейми не можеше да му даде обоснован отговор.

— Ще се оправя. Не се тревожи за мен, Майкъл.

Решиха да не се сбогуват дълго. Но когато дойде моментът Майкъл да потегли, това им се стори не просто глупаво, но и невъзможно. Прегърнаха се.

— Тя те обичаше — каза Ейми.

От очите на Майкъл се стичаха сълзи; от нейните също. Той поклати глава.

— Не съм сигурен.

— Може би не по начина, по който ти се искаше на теб. Но тя знаеше да обича единствено така — Ейми го погали по бузата. — Не забравяй това, Майкъл.

Разделиха се.

Той се качи на лодката, а тя развърза въжето. Платната се издуха на вятъра и Наутилус потегли. Майкъл й помаха; Ейми му помаха в отговор. Бог да те пази, Майкъл Фишър. Гледа след него, докато лодката се скри отвъд хоризонта.

Ейми нарами раницата и тръгна на север. Стигна до моста в ранния следобед. Слънцето блестеше ослепително по повърхността на водата. Тя прекоси моста и в другия му край спря да пие вода и да си почине, след това отново нарами раницата и продължи напред.

Щеше да стигне в Юта след четири месеца.

 

 

От терасата на върха на Емпайър Стейт Билдинг — една от последните здрави сгради между Гранд Сентръл и морето — Алиша гледаше как Наутилус се отдалечава по река Хъдсън.

Отне й два дни да се изкачи до върха. Сто и два етажа по стълбите сред пълна тъмнина и агонизираща болка, подпряна на скалъпена набързо патерица. Когато болката станеше непоносима, пълзеше. Лежала бе с часове по площадките, задъхана и потна, без да е сигурна, че ще може да продължи. Тялото й беше на път да се предаде окончателно. Не я боляха единствено местата, които изобщо не чувстваше. Светлината на живота й постепенно гаснеше.

Но поне мислите й бяха лично нейни, не чуваше нито Фанинг, нито Ейми. Не помнеше как се е измъкнала от тунела; събудила се бе върху суха земя. Имаше частични спомени от преди и след това, Майкъл, протегнал ръка към нея, когато водата я блъсна и повлече с неизмерима сила; първата неволна глътка, която я задави, и инстинктивното отваряне на гърлото й, за да си поеме въздух отново; изпълващата дробовете й вода и болката; затихването на болката; усещането, че се разпада, а тялото и мислите й се отдалечават като заглъхващ радиосигнал; след това не помнеше нищо.

Събуди се в крайно озадачаващо състояние. Седеше на пейка в малък парк с високи дървета и обрасла с трева детска площадка. Постепенно започна да забелязва и други неща. Около учудващо непокътната градинка беше пълно с отломки. Слънцето напичаше; в короните на дърветата чуруликаха птички. Дрехите й бяха мокри, а в устата си усещаше вкус на сол. Със странно спокойствие установи, че не помни как се е озовала тук. Зачуди се вяло дали е умряла и сега е призрак. Но когато се опита да стане, я прониза толкова силна болка, че веднага разбра, че е жива; несъмнено смъртта носеше блажена липса на физически усещания.

И тогава осъзна, че вирусът е изчезнал.

Не се бе трансформирал в нова форма, както при Фанинг и Ейми — върнал им беше човешкия облик, но в същото време останалите им способности се бяха запазили. По неведом начин водата беше унищожила вируса и я бе съживила.

Но как е възможно? Фанинг излъга ли я? Тогава обаче си спомни, че той никога не й беше казвал изрично, че водата ще убие създание като нея — смесица от човек и вирал. Може да се е досещал за истината; а може и изобщо да не е знаел. Каква ирония! Скочила беше от Бергенсфиорд с намерението да умре, но в крайна сметка водата се оказа нейното спасение.

Жива беше! Възприемаше миризмите и звуците с човешки сетива. Никой не се бъркаше в мислите й. Алиша вдиша с наслада. Колко удивително, прекрасно и неочаквано беше отново да е човек!

Фанинг беше мъртъв. Първо го разбра по разрухата, в която тънеше градът, после по труповете, които се разпадаха на прах. Скри се в порутен магазин.

Другите може и да я търсеха, а може и да я мислеха за мъртва. На сутринта на втория ден чу виковете на Майкъл „Хей, има ли някой?“ да отекват по тихите улици. Майкъл!, извика тя. Тук съм! Но след миг осъзна, че не е изрекла думите на глас.

Колко странно. Защо не успя да извика? Какъв беше този инстинкт да мълчи? Виковете на Майкъл заглъхнаха.

Алиша зачака да разбере какво става, за да може да си състави план. Минаха дни. Когато валеше, тя поставяше съдове пред магазина, за да събират дъждовна вода, и така утоляваше жаждата си, но нямаше храна, нито как да си я набави — факт, който учудващо не я притесняваше; не изпитваше глад. Спеше много: по цели нощи, а често и по цял ден. Сънищата й бяха изпълнени с наситени емоции и ярки образи. Понякога сънуваше, че е малко дете и седи пред стената на Колонията. Друг път как стои на пост в Стражата. Сънуваше Питър. Сънуваше Ейми. Сънуваше Майкъл. Сънуваше Сара и Холис, Гриър, а много често и прекрасния си кон Воин. Пред очите й преминаваха сцени и дори цели дни от живота й.

Но любимият й сън беше за Роуз.

Започна в гора — тъмна и мъглива като от детска приказка. Алиша ловуваше. Пристъпваше безшумно между дърветата, вдигнала лък. В храстите наоколо шумоляха животни, но тя не ги виждаше. Щом установеше от коя посока чува звук — изпукване на пръчка, шумолене на сухи листа — тя се обръщаше, но звукът се преместваше зад гърба й или встрани, сякаш горските обитатели си играеха с нея.

Стигна до ширнала се тревиста степ. Слънцето бе залязло, но все още не се беше стъмнило. Колкото по-напред вървеше, толкова по-висока ставаше тревата. Стигна до кръста й, след това до гърдите. Разстилащото се меко сияние сякаш нямаше конкретен източник. Някъде отпред долетя нов звук. Смях. Весел смях на малко момиченце. Роуз! извика тя, защото инстинктивно позна гласа на дъщеря си. Роуз, къде си? Алиша хукна след смеха. Тревата я шибаше през лицето. Започваше да се отчайва. Роуз, не те виждам! Помогни ми да те намеря!

— Тук съм, мамо.

— Къде?

Алиша зърна движение вдясно. Проблясък на червена коса.

— Тук съм! — Момиченцето се смееше, доволно от играта. — Не ме ли виждаш? Ето ме!

Алиша се спусна към нея. Но също като животните в гората, дъщеря й изчезваше и смехът й долиташе от друга посока.

— Тук съм! — тананикаше Роуз. — Намери ме!

— Чакай!

— Намери ме, мамо!

Изведнъж тревата изчезна. Алиша се озова на прашен път, лъкатушещ по нисък хълм.

— Роуз!

Не последва отговор.

— Роуз!

Пътят я подканваше напред. Алиша пое по него и постепенно започна да забелязва как изглежда околността. Не се намираше в познатия й свят, а в скрита реалност, която можеш да зърнеш с крайчеца на окото си, но не можеш да влезеш напълно в нея, докато си жив. С всяка следваща крачка се успокояваше все повече. Сякаш я водеше благосклонна невидима сила. Когато наближи върха на хълма, отново чу звънкия смях на дъщеря си.

— Ела при мен, мамо. Ела при мен.

Стигна до върха.

И в този момент Алиша се събуди. Още нямаше право да види какво има в долината от другата страна на хълма, макар да имаше подозрения. Знаеше и какво означават другите сънища, в които виждаше Питър, Ейми, Майкъл и всички, които бе познавала и обичала.

Чрез сънищата се сбогуваше.

 

 

Настъпи нощ, в която Алиша спря да сънува. Събуди се изпълнена с удовлетворение. Постигнала бе всичко, което искаше в живота си.

С патерицата, която си направи от парче дърво, тръгна през отломките. Измина три пресечки на север и една на запад. Дори тази кратка разходка я задъха от болка. Започна да изкачва стълбите малко преди обед; по мръкване бе стигнала до петдесет и седмия етаж. Оставаше й съвсем малко вода. Спа на пода в офис без прозорци, за да я събуди слънцето. По изгрев продължи нагоре.

Случайност ли бе, че именно в този ден Майкъл отплава? Едва ли. Щом видя как бялото платно на Наутилус се отдалечава, разбра, че това е знак, предназначен за нея. Майкъл дали я усещаше? Имаше ли представа, че го наблюдава отвисоко? Невъзможно бе, но на Алиша й беше приятно да си представи, че Майкъл изведнъж ще вдигне глава и ще погледне назад, сякаш докоснат от ветреца. Наутилус излизаше от пристанището и се насочваше към открити води. Слънцето блещукаше ослепително по водата. Стиснала една от колоните, Алиша гледа след лодката, докато се превърна в точица и изчезна. От всички хора на света точно Майкъл да ме спаси, помисли си тя.

Оградата около терасата се беше срутила на места. Алиша си беше запазила малко вода. Изпи я. Колко сладък беше дъждът. Почувства се едно с цялата природа, с пулса на живота — водата се бе изпарила от морето, образувала бе облаци, от които отново се бе спуснала на земята под формата на дъжд. А сега бе станала част от тялото й.

Алиша седна на оградата. От външната страна имаше тесен корниз. Тя се завъртя и прехвърли с мъка крака навън. С гръб към сградата, се премести няколко сантиметра напред, докато стъпи на корниза. Как да се сбогува със света? Пое си дълбоко въздух и издиша бавно. Осъзна, че плаче. Не от тъга, макар да тъжеше малко. Плачеше от тъга и от щастие, че всичко приключва.

Милата ми Роуз.

Подпря се с длани и се изправи. Вдигна очи към небето.

Роуз, идвам. Скоро ще съм с теб.

Някои биха казали, че падна. Други — че полетя. И в двете твърдения имаше истина. Алиша Донадио — Алиша Ножовете, Новото Създание, Капитан от Стражата и Воин от Експедиционния — умря така, както беше живяла.

Главозамайващо.

 

 

Спусна се нощ.

Ейми се намираше в Ню Джърси. Слязла бе от голямата магистрала и сега се движеше по малки черни пътища. Ръцете и краката й тежаха от умора. Когато се стъмни, спря сред поле от блещукащи светулки, хапна и легна под звездите.

Ела при мен, помисли си тя.

Навсякъде около нея танцуваха светлинки. Над дърветата изгря пълната луна.

Чакам те. Винаги ще те чакам. Ела при мен.

Цареше пълна тишина. Не подухваше дори вятър. Изведнъж, все едно я погали с перце, в главата й прозвуча глас.

Ейми.

В другия край на полето, сред дърветата, се чу шумолене; Питър скочи от един клон. Тъкмо се беше нахранил; може би катерица, мишка или дребна птица. Ейми усети удовлетворението му в кръвта си. Тя тръгна към него през полето от светулки. Толкова много бяха, че двамата сякаш плуваха в море от звезди. Ейми. В гласа му се долавяше копнеж. Ейми, Ейми, Ейми.

Тя вдигна ръка; Питър направи същото. Срещнаха се и преплетоха пръсти.

Нима съм…?

Тя кимна.

— Да.

И… съм твой? Принадлежа на теб?

Ейми усети, че е объркан. Все още беше дезориентиран. Тя притисна по-силно дланта си в неговата и го погледна право в очите.

— Ти си мой, както аз съм твоя. Принадлежим си един на друг.

След миг Питър каза:

Ти си моя, аз съм твой.

— Да, Питър.

Питър. Той се замисли. Аз съм Питър.

Тя го погали по бузата.

— Да.

Аз съм Питър Джаксън.

Очите й се насълзиха. Лунната нощ беше приказно спокойна. Нищо не помръдваше, а двамата бяха като актьори на сцена под светлината на един-единствен прожектор.

— Да, ти си моят Питър.

А ти си моята Ейми.

Докато пътуваше на запад — и дълги години след това — Питър идваше при нея всяка нощ по същия начин. Повтаряха разговора безброй пъти като молитва. Всяка среща сякаш им беше първата; в началото той не помнеше нищо — нито предишните им срещи, нито събитията преди това, сякаш се раждаше наново всяка нощ. Но постепенно с годините и десетилетията мъжът в тялото му — духът му — започна да се завръща. Той никога повече нямаше да проговори, но разговаряха за много неща — думите се лееха през преплетените им длани.

Но това стана по-късно. Сега, сред полето от светулки, под лятната луна, той я попита:

Къде отиваме?

Тя се усмихна през сълзи.

— У дома, Питър. Отиваме у дома.

 

 

Майкъл излезе от пристанището. Градът се смаляваше. Трябваше да вземе решение. Да потегли на юг, както беше казал на Ейми, или да поеме в съвсем различна посока.

Що за въпрос?

Насочи Наутилус на североизток. Вятърът беше попътен, синьо-зеленото море — спокойно. Следобед на другия ден заобиколи Лонг Айлънд и навлезе в открити води. Три дни след потеглянето му от Ню Йорк, акостира в Нантъкет. Островът беше приказно красив, с чисти бели плажове, плискани от прибоя. Не видя сгради; всички следи от цивилизацията явно бяха пометени от океана. Пусна котва в закътано заливче, направи последни изчисления и призори потегли отново.

Скоро океанът се промени. Водата стана по-тъмна. Навлезе в непозната територия далеч от сушата. Не изпитваше страх, а вълнение и усещане, че постъпва правилно. Имаше здрава лодка; вятърът, морето и звездите щяха да го напътстват. Надяваше се да стигне до брега на Англия за двайсет и три дни, макар да не бе сигурен дали ще успее. Имаше много неизвестни. Можеше да му отнеме цял месец, дори по-дълго; можеше да се озове във Франция или дори в Испания. Нямаше значение.

Майкъл Фишър щеше да открие какво има там.