Джъстин Кронин
Градът на огледалата (90)

Осемдесет и девет

Избра място с изглед към реката. Там пръстта беше мека, но това не бе единствената причина. Когато слънцето изгря над хълмовете, Ейми започна да копае. Реката се беше свила в коритото си, както винаги през лятото, а над водата се стелеше мъгла. В началото копаеше под звуците на птиците, но със засилването на жегата всичко наоколо утихна.

От време на време спираше да си почине и приключи по обед. Отиде до реката, изми лицето си и пи вода от шепа. Потеше се обилно. Поседя малко на един камък, за да събере сили. Зад камъните на плиткото се бяха притаили пъстърви и чакаха течението да довлече в отворените им усти насекоми.

Увила бе тялото в чаршаф. Спусна го в гроба с въже, преметнато през един дебел клон. Мислите й бяха спокойни и подредени; подготвяла се бе с години за този миг. Но щом първите бучки пръст се посипаха върху плащаницата, я обзе силно чувство, което не можеше да назове. Съдържаше едновременно различни емоции и предизвика почти физическа реакция. По лицето й се стичаха сълзи, смесени с пот. Малко по малко тялото се скри пот пръстта и се сля със земята.

Ейми подравни гроба с ръце и коленичи до него. След време щеше да постави и паметник. Мина може би около час; изгубила бе представа за времето. Сърцето й тежеше от мъка. Когато слънцето се спусна ниско над хълмовете, тя притисна длан във влажната пръст.

— Сбогом, любов моя.

Питър умря, както открай време предполагаше, един топъл летен следобед. Четири дни преди това не се прибра в къщата. И преди се беше случвало, когато се отдалечаваше твърде много, за да се прибере преди разсъмване. Но когато не се завърна и на следващата вечер, Ейми тръгна да го търси. Намери го под издадена скала в източния край на платото, паднал между камъните. Не бе напълно в съзнание. Дишаше учестено, кожата му имаше нездрав вид, ръцете му бяха сухи и студени. Ейми го уви с одеяло и го вдигна на ръце; шокира се колко е лек. Занесе го в къщата и го качи в спалнята на втория етаж. Предварително беше затворила капаците на прозорците. Положи го на леглото, легна до него и го прегърна. На следващата сутрин усети нещо, някакво присъствие. Смъртта бе пристигнала. Питър, изглежда, не изпитваше болка, просто линееше. Като че ли не знаеше къде точно се намира. Минаха часове. Ейми не го остави нито за миг. По някое време дишането му отслабна и стана едва доловимо. Ейми продължи да чака. Накрая осъзна, че е издъхнал.

След като го погреба, тя се прибра в къщата и си приготви скромна вечеря. Почисти кухнята и изми чиниите. В стаите се бе спуснала тишина. Стъмни се. Звездите изгряха над безмълвната земя. Трябваше да се заеме с приготовленията, но това щеше да изчака до сутринта. Не се качи в спалнята, постла си на дивана, зави се с одеяло и заспа.

Събуди я меката утринна светлина през прозореца. Ейми излезе на верандата да види какво ще е времето и се върна да си събере багажа. Направила си бе раница с дървена рамка. В нея сложи всичко необходимо за пътуването: одеяло, принадлежности от първа необходимост, дрехи, храна за няколко дни, чиния и чаша, платнище, въже, остър нож, бутилки с вода. Всичко друго можеше да си набави по пътя. Изми се и се облече. Огледа се в огледалото. И тя беше остаряла. Изглеждаше на четирийсет, четирийсет и пет години. Дългата й коса беше прошарена. В ъгълчетата на очите си имаше тънки бръчици; устните й бяха изтънели и изгубили цвета си. Колко ли време щеше да мине, преди жива душа да зърне лицето й? Дали изобщо щеше да се случи, или щеше да си отиде анонимна от този свят?

В дневната Ейми седна на пианото. Така и не разбра откъде се е появило; когато с Питър пристигнаха в стопанството, то ги чакаше като дар от друг свят. Ейми свиреше всяка вечер, за да даде знак на Питър, че е време да се прибира. Сега тя постави ръце върху клавишите и зачака да й хрумне мелодия; започна с тих акорд и остави пръстите й да я водят. Къщата се изпълни със звънливи звуци. Мелодията изразяваше всичките й емоции. Изобщо не ми омръзва, казваше й Питър, застанал зад нея, поставил нежно ръце на раменете й. Мога да те слушам вечно, Ейми.

Всяка мелодия е любовна песен, помисли си тя. Всяка песен е посветена на теб.

Мелодията свърши. Последните ноти заглъхнаха. Дойде мигът на раздялата. Гърлото й бе пресъхнало. Тя огледа стаята за последно. Просто стая като всички други — скромни мебели, почерняло от дългата употреба огнище, свещи на масата, книги — но за нея означаваше много повече. Това бе домът й.

Ейми стана, нарами раницата и излезе от къщата, без да се обръща назад.

Стигна в Калифорния през есента. Първо мина през пустинята, след това в далечината сред маранята зърна планина с извисяващи се над суха и гореща долина върхове. След два дни започна да я изкачва. Температурата започна да се понижава; на върха я чакаше прохладна гора. Далеч долу се мержелееха долините и възвишенията на пустинята Мохаве. Силният вятър брулеше лицето й.

Постепенно Стената на Колонията се появи пред очите й. На места се беше срутила, а руините бяха обрасли с растения. Ейми се покатери по камъните и отиде в центъра на града. Там сега се издигаха високи дървета; повечето постройки се бяха сринали. Но няколко от по-големите сгради все още не бяха паднали. Отиде до сградата, наречена Убежището. Покривът беше повреден, стените — порутени. Качи се по стълбите и надзърна през прозорец, който по чудо не беше счупен. Ейми изтри с мокър парцал част от напластения прах и притисна лице в стъклото. Вътре беше избуяла гора.

С известни трудности намери камъка. Потънал беше частично в земята; много от имената издълбани в него бяха почти заличени от природните стихии. Но успя да различи няколко фамилии. Фишър. Уилсън. Донадио. Джаксън.

Свечеряваше се. Ейми свали раницата си и извади инструментите: длета с различни размери и два чука — един голям и един малък. Известно време седя на земята и гледа камъка. Очите й се плъзгаха по повърхността, която се канеше да атакува с инструментите. Можеше да изчака до сутринта, но реши, че подходящият момент е сега. Тя си избра място, взе длето и чук и се зае за работа.

Приключи на сутринта на третия ден. Ръцете й бяха издрани и разкървавени. Слънцето се издигаше високо в небето, когато Ейми отстъпи назад и огледа резултата. Надписът беше малко разкривен, но като цяло много по-добър, отколкото очакваше. Легна да спи и се събуди на другата сутрин освежена, събра си багажа и слезе от планината. Отправи се на запад. Първоначално слънцето се намираше зад гърба й, а по залез — пред нея. Земята беше пуста, без минало, лишена от живот. Дните минаваха в тишина, докато една сутрин Ейми чу морето. Във въздуха се носеше ухание на цветя. Плясъкът на вълни се усили и изведнъж пред нея се появи Тихия океан. Синевата му изглеждаше безкрайна; Ейми имаше чувството, че вижда пред себе си цялата планета. В брега се разбиваха вълни с бели гребени. Мина през диви рози и треви и стигна до широката пясъчна ивица. Почувства се неспокойна, но в същото време обзета от непреодолим порив. Свали раницата, съблече дрехите и свали сандалите си. Първата вълна за малко да я събори; когато се зададе следващата, вместо да се съпротивлява, тя се гмурна. Водата бързо я затегли навътре — вече не докосваше дъното. Не се уплаши, изпита неочаквана радост. Сякаш бе открила ново състояние на съществуване, което я свързваше със силите на сътворението. Водата беше приятно студена и солена. Ейми помръдваше леко ръце и крака, колкото да се държи на повърхността. Гмурна се отново и отвори очи, но виждаше само смътни силуети; обърна се по гръб и погледна нагоре. Слънчевите лъчи отблясваха от водата и образуваха ореол. Взряна в небесната светлина, тя задържа дъха си и постоя скрита в невидимия свят под вълните.

Реши да остане известно време на плажа. Сутрин плуваше и всеки път влизаше все по-навътре в морето. Не изпробваше издръжливостта си; по-скоро чакаше да я обземе нов порив. Усещаше тялото си чисто и силно, съзнанието й се бе пречистило от всички грижи. Навлизаше в нов етап от живота си. По цели дни просто седеше и гледаше вълните или се разхождаше по дългата пясъчна ивица. Не се нуждаеше почти от нищо; наблизо откри горичка с портокалови дръвчета, а недалеч от нея къпинови храсти — хранеше се само с това. Питър й липсваше, но не по начина, по който липсва нещо изгубено. Макар да си беше отишъл, винаги щеше да остане част от нея.

Колко и да беше щастлива тук, с течението на месеците Ейми разбра, че пътешествието й още не е приключило. Плажът беше просто спирка преди финалната отсечка. През пролетта тя си събра багажа и пое на север. Нямаше конкретна цел; решила бе да остави земята да я упътва. Стигна до спиращите дъха скалисти възвишения на Калифорнийския бряг, брулените от солени ветрове вековни дървета. През деня вървеше по брега; нощем спеше под звездите, а ако валеше, опъваше платнището върху клоните на някое дърво. Виждаше всякакви животни: дребни, като катерици, зайци и мармоти, но и по-едри, като антилопи, рисове и дори мечки — исполински тъмни силуети, стъпващи тежко сред дърветата. Намираше се сама на континент, който човечеството бе завладяло, а след това изоставило. Скоро нямаше да остане и следа от човешките му обитатели и всичко щеше да започне отначало.

Пролетта отстъпи място на лятото, лятото на есента. Дните ставаха все по-студени и вечер Ейми палеше огън, за да се стопли. Намираше се на север от Сан Франциско. Една сутрин се събуди под платнището и усети, че нещо се е променило. Излезе навън и се озова сред бяла тишина; през нощта бе завалял сняг. Едри снежинки се спускаха безшумно от небето. Ейми вдигна лице; снежинки се задържаха по миглите и косата й; отвори уста и улови няколко с език. Заля я вълна от спомени. Отново беше малко момиче. Лежеше по гръб и махаше с ръце и крака в снега: правеше снежен ангел.

Тогава разбра каква сила я тегли на север. Пристигна чак напролет и дори това я изненада. Бе ранна утрин и в гората се стелеше мъгла. Далеч долу, в подножието на висока скала, морето беше тъмно и спокойно. Под гъстата сянка на дърветата, докато изкачваше един хълм, изведнъж я обзе стъписващо удовлетворение. Когато стигна до върха, излезе на поляна, от която се разкриваше гледка към океана, и усети, че там трябва да спре.

Поляната бе осеяна с пъстри диви цветя — стотици, хиляди, милиони цветя. Лилави ириси. Бели лилии. Розови маргаритки. Жълти лютичета и червени кошнички, както и много други, чиито имена не знаеше. Задухал бе слаб ветрец; слънцето се показа зад облаците. Ейми свали раницата си и тръгна напред. Сякаш вървеше през цветно море. Докосваше с пръсти цветчетата, покрай които минаваше. Те сякаш свеждаха глави за поздрав и я приветстваха. Изведнъж слънчеви лъчи обляха поляната; далеч отвъд морето беше започнала нова епоха.

Тук Ейми щеше да направи своята градина и да чака.