Джъстин Кронин
Градът на огледалата (65)

Шейсет и четири

Сара слезе по стълбите в мазето. Грейс лежеше в края на втората редица легла с бебето си на ръце. Изглеждаше уморена, но и облекчена. Когато Сара дойде при нея, тя се усмихна.

— Малко е неспокоен — каза младата жена.

Сара взе бебето, сложи го да легне на съседното легло и разгъна одеялото, за да го прегледа. Едро, здраво момченце с къдрава черна коса. Сърдечният му ритъм беше равномерен и стабилен.

— Ще го кръстим Карлос, на баща ми — каза Грейс.

През нощта бе разказала историята на Сара. Преди петнайсет години родителите й заминали за Боърн. На баща й обаче не му провървяло като фермер; бил принуден да започне работа по изграждането на телеграфните линии и отсъствал от къщи по няколко месеца. След като паднал от стълб и загинал, Грейс и майка й — двамата й по-големи братя отдавна не живеели с тях — се върнали в Кървил при роднините си. Животът им обаче бил тежък и майка й също починала, но Грейс не каза от какво. На седемнайсет години започнала работа в нелегална кръчма — не спомена какви точно били задълженията й, а и Сара не я разпитва — и там се запознала с Джок. Неблагоприятно начало, но двамата се влюбили и когато Грейс забременяла, Джок постъпил достойно и се оженили.

Сара пови бебето, върна го на майка му и й каза, че всичко е наред.

— Ще е малко неспокоен, докато успееш да го накърмиш. Но не се притеснявай, няма нищо тревожно.

— Какво ще стане с нас, доктор Уилсън?

Въпросът изглеждаше твърде сложен.

— Ще се грижиш за сина си, само това.

— Чух за онази жена. Говори се, че е някакъв вид вирал. Как е възможно?

Думите на Грейс хванаха Сара неподготвена — но хората, естествено, говореха.

— Възможно е да е вирал, не знам. — Тя постави ръка на рамото на Грейс. — Почивай си. Армията си знае работата.

Намери Джени в склада да прави инвентаризация: бинтове, свещи, одеяла, вода. Свалили бяха още кашони от първия етаж и ги бяха подредили до стената. Помагаше й дъщеря й Хана — чаровно тринайсетгодишно момиче с лунички, зелени очи и дълги стройни крака.

— Миличка, може ли да поговоря с майка ти насаме? Отиди горе да видиш имат ли нужда от помощ.

Момичето излезе и Сара разказа набързо какъв е планът.

— Според теб колко хора можем да поберем тук? — попита тя.

— Около сто. Може би ще сместим и малко повече.

— Да поставим някого на входа да брои. Да не допускат мъже, само жени и деца.

— Какво да правим, ако някой мъж все пак се опита да влезе?

— Обърни се към военните, те ще се заемат.

Сара прегледа още четирима пациенти — момчето с пневмония; четирийсетгодишна жена със затруднено дишане, която се притесняваше, че е получила инфаркт, но според Сара ставаше въпрос просто за паническа атака; две момиченца близначки бяха получили през нощта силна диария, придружена от висока температура, — след това се върна на първия етаж тъкмо когато пред входа спряха два военни камиона. Излезе да ги посрещне.

— Сара Уилсън?

— Да.

Войникът се обърна към първия камион в колоната.

— Разтоварвайте.

Разпределени по двойки, войниците започнаха да стоварват чували с пясък при входа. В същото време две хъмвита с картечници на покривите заеха позиции от двете страни на вратата. Сара гледаше сковано сюрреалистичната подготовка.

— Бихте ли ми показали другите входове? — попита сержантът.

Тя го заведе до задната врата и страничните изходи. Пристигнаха войници, които започнаха да заковават върху тях плоскости от шперплат.

— Шперплатът няма да спре драките — каза Сара. Стояха пред главния вход, където войниците покриваха с плоскости прозорците.

— Не са предназначени за драките.

Мили боже, помисли си тя.

— Госпожо, имате ли оръжие?

— Това е болница, сержант. Не ни се намират оръжия.

Сержантът отиде до камиона и се върна с пушка и пистолет.

— Изберете си.

Подобно предложение й се стори възмутително, болницата не беше бойно поле, но тогава си спомни за Кейт.

— Ще взема пистолета — каза тя и го затъкна в колана на панталона си.

— Умеете ли да стреляте? — попита сержантът. — Ако искате, ще ви покажа.

— Няма нужда.

 

 

В затвора Алиша пробваше колко здрави са оковите й.

Болта на стената можеше да изтръгне с едно рязко дръпване, но белезниците бяха здрави. Изработени бяха от някакъв вид закалена сплав. Вероятно ги бяха намерили в бункера на Тифти, който бе разработил един куп средства за обезвреждане на вирали. Дори да откачеше веригата от стената, нямаше да успее да освободи ръцете и краката си.

Мисълта да поспи беше примамлива. Не просто за да убие времето, но и да се поразсее. Не искаше обаче да сънува, защото в сънищата й искрящият от светлини град потъваше в мрак; радостната глъчка се стопяваше и замлъкваше; вратата безмилостно изчезваше.

А имаше и друг проблем: Алиша не беше сама.

Усещането бе едва доловимо, но знаеше, че Фанинг е в съзнанието й: приличаше на тихо бръмчене в главата й, не толкова го чуваше, колкото го чувстваше с тялото си като повей на вятъра.

Махай се, по дяволите. Нали направих каквото искаше. Остави ме на мира.

Обещаната храна не пристигна. Питър или беше забравил, или беше решил, че ако е гладна, Алиша няма да е толкова опасна. Може би използваха тази тактика, за да стане по-покорна: Ще ти донесем храна. О, не, не си познала. В известен смисъл беше доволна; отчасти ненавиждаше факта как беше принудена да се храни. В мига, в който впиеше зъби в плячката и топлата кръв шурнеше по небцето й, се изпълваше с отвращение: Какви ги вършиш? Въпреки това утоляваше жаждата, а после се отпускаше погнусено на колене.

Часовете се точеха бавно. Най-накрая вратата се отвори.

В килията влезе Майкъл. Притискаше до гърдите си малка метална клетка.

— Имаш пет минути, Фишър — каза стражът и затръшна вратата зад гърба му.

Майкъл остави клетката на пода и седна на леглото с лице към Алиша. В клетката имаше кафяв заек.

— Как успя да влезеш? — попита тя.

— С връзки.

— Подкупил си ги.

Майкъл изглеждаше самодоволен.

— Може да се каже, че имаше прехвърляне на известни суми. Дори в тези смутни времена човек трябва да мисли за семейството си. Освен това никой друг не искаше да донесе закуската ти. — Той кимна към клетката. — Явно тази пухкава топка е нечий домашен любимец. Казва се Отис.

Алиша се взря в Майкъл. Момчето, което беше познавала някога, се бе превърнало в мъж на средна възраст, жилав, сериозен и способен. Лицето му изглеждаше като изсечено от камък. Макар очите му още да блещукаха палаво, сега в погледа му имаше напрегната бдителност и мрачна циничност: очи на човек, преживял много.

— Променил си се, Майкъл.

Той сви безгрижно рамене.

— Често ми го казват.

— Какво правиш?

— Знаеш ме — отвърна той с наперена усмивка. — Поддържам огъня.

— А Лор?

— Между нас не се получи.

— Съжалявам.

— Знаеш как е. Аз взех саксиите с цветята, къщата остана за нея. И за двама ни беше добре да се разделим. — Той отново кимна към клетката на пода, в която заекът потрепваше нервно с мустаци. — Няма ли да ядеш?

Много й се искаше. Опияняващата миризма на топла плът, на живот; пулсиращата във вените на животното кръв — все едно бе долепила раковина до ухото си. Изпитваше неописуема жажда.

— Гледката не е приятна — каза тя. — Ще изчакам.

Гледаха се мълчаливо в продължение на няколко секунди.

— Благодаря, че снощи се застъпи за мен — каза Алиша.

— Няма нужда да ми благодариш. Питър не беше прав.

Тя го погледна въпросително.

— Защо не ме мразиш, Майкъл?

— Защо да те мразя?

— Всички останали ме мразят.

— Явно не съм като всички останали. И аз самият не се радвам на голяма популярност в града.

— Не го вярвам.

— О, довери ми се. Имам късмет, че не съм в съседната килия.

Алиша се усмихна неволно; хубаво бе да поговори с приятел.

— Интересно.

— Да, определено. — Той събра пръсти и каза сериозно: — Бях убеден, че си жива, Алиша. Другите изгубиха надежда, но не и аз.

— Благодаря, Верига. Това означава много за мен.

Майкъл се ухили.

— Този път ще ти простя за прякора.

— Говори с него, Майкъл.

— Казах му какво мисля.

— Какво е решил да прави?

Майкъл сви рамене.

— Каквото прави винаги. Ще се саморазправи с проблема. Обичам го, но е голям инат.

— Този път няма да успее.

— Така е.

Гледаше я съсредоточено, но, за разлика от Питър, в погледа му нямаше и капчица подозрение. За него Алиша бе доверен приятел, съзаклятник. Очите, тонът, стойката му: всичко в него излъчваше сила.

— Често мислех за теб, Лиш. Дълго време вярвах, че съм влюбен в теб. Кой знае? Може би още съм. Дано не те притеснявам с признанията си.

Алиша остана слисана.

— По изражението ти разбирам, че си изненадана. Приеми го като комплимент. Искам да кажа, че ти винаги си означавала много за мен. Когато снощи се появи, осъзнах нещо. Искаш ли да знаеш какво?

Алиша кимна, все още онемяла.

— Осъзнах, че през цялото време съм чакал да се върнеш. И не просто съм чакал, а съм бил напълно убеден, че ще го направиш. Помниш ли кога се видяхме за последно? Ти дойде при мен в болницата.

— Разбира се, че помня.

— Дълго време се чудих защо избра да дойдеш точно при мен в онзи момент. Мислех, че би отишла при Питър. Разбрах отговора, когато си спомних нещо, което беше казала: „Един ден това момче ще ни спаси задниците“.

— Говорихме си за детството.

— Точно така. Но разговорът ни беше много по-дълбок — той се приведе напред. — Още тогава ти знаеше, Лиш. Може би не точно си знаела, а по-скоро си усещала какво става, също като мен. Това не се е променило и сега, двайсет години по-късно. Друг въпрос обаче е „защо“. Нямам отговор и спрях да се чудя. Не знам как ще се развият събитията. Ако погледнем какво стана през последните двайсет и четири часа, не съм оптимистично настроен. Но каквото и да се случи, няма да се справя без теб.

Чу се дрънчене и стражът се появи на прага на килията.

— Фишър, казах ти, че имаш пет минути. Изчезвай.

Майкъл бръкна в джоба на ризата си и размаха пачка пари през рамо, без дори да се обръща. Стражът взе парите и излезе.

— Големи са идиоти — въздъхна Майкъл. — Защо си въобразяват, че тези пари ще имат каквато и да било стойност утре? — Той отново бръкна в джоба си и извади сгънат лист хартия. — Вземи го.

Алиша разгърна листа: набързо скицирана карта.

— Когато моментът настъпи, тръгни на юг по пътя към Розенбърг. Малко след гарнизона отляво ще видиш ферма с воден резервоар. Завий по пътя покрай фермата и върви на изток в продължение на осемдесет и три километра.

Алиша вдигна очи от картата. В погледа на Майкъл се забелязваше нещо диво, почти маниакално. Под спокойната външност се криеше мъж, изпълнен с непоколебима вяра.

— Майкъл, какво има в края на пътя?

 

 

След като остана отново сама, Алиша задряма. Все пак Майкъл си бе намерил половинка в живота. Казваше се Бергенсфиорд.

Ние сме изгнаниците, каза й той на раздяла. Ние винаги сме знаели истината; това е бремето в живота ни. Колко добре я познаваше.

Заекът я гледаше предпазливо, без да примигва. Черните му очи лъщяха като капки мастило; в сферичната им повърхност Алиша виждаше призрачното отражение на лицето си. Осъзна, че бузите й са мокри; защо не спираше да плаче? Приближи се до клетката, отключи я и бръкна вътре. Мека козина изпълни дланта й. Заекът не направи опит да избяга; или беше питомен, както твърдеше Майкъл, или беше твърде уплашен, за да реагира. Тя взе животното и го постави в скута си.

— Не се тревожи, Отис. Аз съм приятелка.

Алиша дълго гали меката козина на заека.