Христо Калчев
Цикълът на Месалина (7)

VII

Генерал Лозев откри събранието в Русе. Бяха в ресторант „Левента“ извън града, цивилни и само военни на ключови позиции в гарнизона.

— Наздраве, войни! — каза той и седна.

След него на дансинга се появи старец с вид на ветеран от Първата световна война.

— Момчета, другари и господа — каза старчето с неговия контратенор. — Аз имам гроб, паметник и епитафия. Както казват сърбите, „Баш ме боли курац да Маджарско немало излаз на море“… — старецът кашля няколко минути, после запали някаква цигара от най-евтините и продължи през сълзи и тежко дишане. — Вие сте пред избора да имате свои гробове, или майките ви да ви търсят в погребални обреди. Избирайте.

— Кой си ти? — попита млад капитан, голобрад, красив и чипонос, като Аня Пенчева.

Старецът измъкна някаква хартия от джоба си и я показа на офицерите.

— Тъпи копелета, навремето аз бях упълномощен да проведа указ В. И. Вие тогава бяхте в ташаците на бащите си!

— Какво В. И. бе, дядка? Казва се ВИК.

Старчето се изправи, показа на аудиторията кокалестия си среден пръст, изплю се в носната си кърпа, сгъна я, прибра я във вътрешния си джоб и каза:

— Пичлеме, ВИК значи Водопровод и Канализация, а В. И. — Въдворяване и изселване. Ще ви пратя инструктори по тази част, а сега ебавайте си майките… Ядох зеле, а то винаги ме разстройва. Изсера ли се, обявявам военен преврат!

Поета беше повикал певци и музиканти и беше взел на кредит, който нямаше да плаща той, сто хиляди лева, за да вдигне заспалото население на власите да не излизат от къщите си, когато по улиците се появят танкове. Да, ама събранието вървеше против всичките му планове.

— Не може ли вместо танкове да докарате една „драга“ да почисти дъното на пристанището? — попита един от старите капитани, който беше пил седем големи „Смирноф“ и мислеше, че е на събрание на бъдещите спонсори на пристанище Видин. Жена му, която го ненавиждаше и се ебеше с който й падне в неговите общо взето непрекъснати отсъствия, подкрепи мъжа си с поредния нелеп въпрос.

— Може ли градската канализация да не се влива в Дунава. Смърди на лайно.

Плувнал в пот, омерзен и уморен до смърт, Поета отговори:

— Да, госпожо, ще се опитам да прехвърля фекалните води в Мисисипи.

* * *

Мишел имаше повече шанс. Сливен, Ямбол, Елхово, Грудово, Симеоновград, Димитровград, Кърджали и Хасково казаха „да“ на военния преврат, но пред „Извора на Белоногата“ Бъстър Китън го взриви с артилерийски взрив. Ни от мерцедеса му, ни от него беше останало нещо. Двама души гадаеха кой е атентаторът. Лозев и Поета. Единственият, който не се съмняваше кой е авторът, беше Козела. И единствено той беше задължен да идентифицира мъртвеца.

* * *

Преди да тръгне за Харманли, генерал Иван Жаров — Козела остави Оливия литовката под охраната на две дузини суперрейнджъри. Като се върна, не я намери. Не намери и рейнджърите.

— Нели! — вбесен изкрещя в мембраната Козела. — Дай ми телефона на Грета. Веднага!

— Нямам го, генерале — отговори бившата проститутка. — Бъстър Китън я крие някъде. Каза, че ще ми се обади при първа възможност.

* * *

— Какво става в България, Борис? — попита Иван Фомич Севгун, докато пътуваха към тайната му къща в Рибарица, Тетевенско.

— Дълго е за обяснение, Фомич.

— Аз не бързам. Утре ще пристигне Серж Михайлович от Париж. Преди да му поставя точните задачи, трябва да знам точната ситуация в страната.

Борис Китов запали цигара, облегна се в седалката на двувратия „Мерцедес 500“и опита — колкото му стигаха силите — да представи истинската картина в страната от края на осемдесет и девета до днес — двайсет и седми октомври, денят на президентските избори.

— Фомич, Тодор Живков беше голям цар в опазването на личната си власт, но прост човек, напълно невеж в икономиката и финансите, и няколко наши акули, лижейки му гъза, използваха идеално невежеството му. Когато Живков падна от власт, държавата наследи тринайсет милиарда долара външен дълг.

— Това го знае цял свят, Борис.

— Да, казак, но светът не знае, че само три милиарда от този паричен масив са минали границата на държавата. Къде са останалите десет? И какво ли става с тях седем години, гросмайстор?

Фомич кимна.

— Банките на Швейцария, Лихтенщайн, Люксембург и Виена. За седем години лихвата ги е направила петнайсет милиарда.

— Точно така. Но това биха били мъртви мангизи, нещо като златото на Третия райх, ако не работят. Луканов, Бог да го прости, или Дебелия, както му викаше ъндърграундът, създаде комунистическа аристокрация, нарече я „Пентхаус“, изпунтира леваците, че е в смъртен конфликт с Огнян Дойнов, Стоян Марков и компания, обяви мораториум по външния дълг, еба мамата на страната, но започна да създава програмирани милионери на компартията. Централата е във Виена, главният счетоводител Огнян Бозев — в Будапеща. Събраха десетина „наши момчета“. Йосифов, Моллов и така нататък, раздадоха им милиони и ги пратиха да ги перат у нас. Появиха се първите индустриални чудовища — „Мулти“, „Трон“, „Комко“, „Сапио“ и така нататък. Президентите на фирмите бяха най-обикновени редници на партията и се отчитаха в чужбина на съдия-счетоводителя Бозев. Това беше първата фаза на националния грабеж. Втората — банковият бум. Много пари, малко банки. Дебелия се обажда на шефа на БНБ и му заповядва: „Дай срещу гаранциите на БСП осемстотин милиона лева“ — сумата необходима за банков лиценз на Х. Пръква се Кристалбанк, но отивам аз и казвам на Х: „Дай ми паричния масив да открия Минералбанк за десет дни срещу един милион долара комисионна.“ Пръква се и Минералбанк, но при шефа й идва У и иска същата услуга… Банките никнат като гъби и овчедушното население влага в тях парите си срещу фантастичните лихви, които тия лъжци им предлагат, без да си дават сметка, че втората фаза от планирания грабеж е в пълен ход. Програмните милионери пият, шибат курви, возят се в суперлимузини и нямат време да се занимават с някакви си банки. Назначават председатели на финансовите си къщи… И, Фомич, започва следващата фаза на грабежа. Идваш ти при шефа на Банка за Земеделски Кредит и му искаш сто милиона лева кредит срещу фалшив проект, който през ум не ти минава да реализираш някога. За комисионна между десет и трийсет процента получаваш кредита. Така обаче банкерите създадоха трета фаза на грабежа — кредитните милионери. А те самите по най-бързия възможен начин изнасяха комисионните си в същите тия банки от Швейцария до Австрия. Тогава Дебелия се усети, но вече беше късно. Програмираните милионери бяха излезли извън контрол, банките бяха обрасли като циреи тялото на държавата, кредитните ерзац финансови аристократи пилееха пари като луди — човек не цени мангизи, за които не е положил поне елементарни усилия…

— И тогава се появи Нерон?

— Точно така, Фомич. Вълка обяви простия си болшевишки лозунг: „Граби грабителите!“

— По-скоро Робин Худ.

— Наречи го, както искаш — Бъстър Китън отвори прозореца и хвърли фаса си, загледан в багровата истерия на есенния тетевенски балкан. — Тогава започнаха гангстерските войни и аз влязох в играта.

Колата направи обход около стара дървена къща и паркира в двора й.

— И сега се чудиш как да излезеш от списъка на обявените за национално издирване.

Бъстър Китън поклати глава.

— Полицията е последната ми грижа, казак. Предстои обаче масовата приватизация и ако ние с теб не парираме Пентхаус, България ще бъде разпродадена на безценица и ние, истинските гангстери, ще въртим минети на разни комсомолски лайна, които умишлено съсипаха индустрия, промишленост и селско стопанство, за да имат сурат да ги обявят за фалирали. Разбираш ли ме?

Севгун кимна.

— Добре, бъди мой гост. Ще те посрещна скромно, казак, но човек, обявен за враг на нацията, не може да си позволи твоите палати в Краснодар.

* * *

Ядяха пастърма, пиеха червено сухиндолско вино, Бъстър Китън хвърляше по едно око на телевизионните новини, Севгун не вдигаше очи от шах-таблото.

— Какво се промени със смъртта на Луканов, Борис?

— Всичко… Убиецът му управлява държавата.

— Той уби и Вълка, нали?

Бъстър Китън кимна.

— А Бесния?

— Съдружникът му Валериан Императора…

— Да, спомням си. Мъжът на Екатерина.

— Същият.

— Къде е литовката?

— Скрил съм я.

— Къде?

— На трийсет и пет километра оттук… В една от резиденциите на Вълка.

— Козела може ли да я открие?

— Не.

— Кога ще му я предадеш?

— Когато се уговорим, Фомич.

Севгун мълча много дълго, до края на партията. Спечели, протегна се доволно и взе чашата си.

— Губиш тренинг, Борис.

— Зле съм с нервите вече. Трудно се съсредоточавам.

— Това е пагубно за всеки гангстер, приятелю. Утре ще дойде Серж Михайлов с триста казаци… мои хора. Впрочем, те вече са в страната. Ликвидираме Япончик, Императора, тримата от хунтата, Козела. Минаваме през Москва да поздравим оня еврейски боклук Морис Алкалай и те взимам с мен на юг — да си лекуваш нервите.

— А Оливия?

— Според случая, Борис. Господ Бог няма отделна графа за курви в преразход.

* * *

Севгун, Серж, Бъстър Китън и казаците подцениха Козела. Срещата беше на Боаза, през нощта. Козела я предложи и Борис Китов веднага заподозря мръсна игра, но Севгун го успокои.

— Серж ще бъде по петите му.

Бъстър Китън не се успокои. Напротив. Настоя три лади с казаци да прочистват пътя от Боаза до разклона за Троян и други три да пресрещнат Козела в Ябланица, Брестница и Български извор.

Нощта беше светла, лунна, закъснялото циганско лято като че ли се беше заело да изтласка зимата далече зад астрономическото й появяване на Димитровден.

Козела се появи на следващата нощ като смерч. Ескадронът помете казаците, разположени като аванпостове и се стовари на Боаза с цялата си мощ. Подозрителен като фенек, Бъстър Китън с литовката и Севгун се бяха укрили при приятели в помашкото село Галата, но Серж Михайлов, прехваленият атаман, и казаците ставаха единствено за дроб-сарма.

Бесният Козел, надянал за пръв път в живота си генералската си униформа, изпусна сълзите си пред хамърите на Ескадрона.

— Пирова победа, пичове! — с глас ревеше той. — Претърсете село по село. Знаете коя е Оливия, моята съпруга, а във всеки вестник има мутрата на онзи скот, Бъстър Китън.

* * *

— Гретхен, нали знаеш кой се обажда?

— Разбира се, Боби. И в гроба бих те познала.

— Браво, скъпа. Обади се на Козела и му предай почитанията ми.

— Нямам пряк контакт с него, скъпи.

— Знам, че нямаш. Предай на Нели проститутката, че през Лесидрен минава една река. Тръгва от връх Бебреш и минава през селото. Ако Козела търси Оливия литовката, да тръгне по реката до местността Топля. Там го чака курвата му.

И затвори телефона.

* * *

Шест часа по-късно Козела намери Оливия — мъртва, с взривени гениталии. На гърдите й, върху вътрешността на картон „Марлборо“ имаше бележка: „Кукиш, Козел!“

* * *

На погребението на Мишел се събра целият състав на съзаклятието. Заедно с него в земята спуснаха оръжието, ордените му, произведоха траурен салют и се отправиха към военния клуб.

Анализът беше прост. Нов президент от десницата — по-безпомощен от камерунския, правителство на корумпирани и некадърни комсомолци… и групировки, групировки…

* * *

За дата на преврата беше обявен осми декември, студентския празник и Свети Сава Доброплодни. Причините да се избере този ден бяха много, но най-важната — обществото имаше нужда от циничен, оглушителен шамар и щеше да го получи на един от най-светлите празници в годината.