Христо Калчев
Цикълът на Месалина (5)

V

Иван Фомич Севгун или Султана на Краснодар, както го наричаха и врагове, и подчинени бандити, беше на петдесет и пет години, гросмайстор на шах и най-добрият изпълнител на Гершуин в Централна и Южна Русия. Казак, правнук на атамана Севгун, обесен от Дзержински в близкия Новоросийск, Иван Фомич беше започнал живота си като поет и пианист, беше и изключително добър шахматист, но когато се уверил, че евреите от съветската федерация по шах няма да допуснат него, казака, до големите пари, зарязал всичко и станал най-страшният бандит на Русия.

Борис Китов спечели прякора си Бъстър Китън на шах-дъската в един мач със Севгун. Партията беше приключила реми, но същата нощ, пияни до смърт от съветската отрова, наречена водка, те си рязаха вените, пиха взаимно от кръвта си и се превърнаха в кръвни братя. После животът ги раздели за дълги години. Фомич заряза шаха и превзе Южна Русия, Бъстър се свърза с братя Изови и стана тайният канал между Анадола, София и южноамериканските столици Асунсион, Богота и Кито. Нито се бяха виждали, нито дори чували от рухването на комунизма, но срещата им вече беше крайно наложителна, поне за Борис Китов.

Фомич му изпрати личния си джет, посрещнаха го хората му с керван от мерцедеси и един „Линкълн-Гулман“ за него и го откараха в резиденцията на Севгун — на трийсет километра в предпланините на Кавказ, където между дванайсет павилиона и петдесетина врели минерални извори живееше Султана и управляваше огромната империя, наричана ту Велика Рус, ту СССР, ту Република Русия.

Фомич го чакаше пред индийски шах от абанос и слонова кост. Мълчаливо му посочи стола — беше му предоставил белите фигури — заповяда сухо: „Чай и закуски!“ и се задълбочиха в играта. Бъстър Китън загуби първата партия, но спечели следващите две и, грохнал от умора, но сияещ като дете, погледна в очите домакина си и каза:

— Давай водката.

* * *

— Искаш ли жени, Борис?

— Не.

— Водка?

— Не, Фомич. Искам да говорим сериозно.

— Говори!

Лежаха в един от многобройните карстови извори, превърнати в нещо средно между вана и джакузи. Бяха преяли с казашкото изобилие на атаманската трапеза и Бъстър Китън се опасяваше, че горещата вода вместо да облекчи храносмилането, ще опъне нервите му и ще ускори пулса му.

— България е пред военен преврат, Фомич.

— Кой?

— Съюз на болшевики и евреи.

— Кой го предвожда?

— Нашият филиал на КГБ. Един млад генерал — амбициозен и куражлия. Подкрепя го Япончик и „Нева“.

— Япончик? Четох някъде, че е в американски кафез?

— „Братството на Йехова“ го откупи. Сега е в София.

— Искаш да осуетим… да го наречем военния преврат?

— Напротив, Фомич. Да го оглавим.

Севгун се надигна в джакузито, взе дълга пура, дочака да му я запалят. Очите му бяха спокойни, умни, дори мъдри. Косите сребърни, ръцете изящни, гърдите мускулести, краката леко криви като на казак, но мощни като на всеки мъж, седящ минимум по три часа на ден върху седлото.

— Това е значително по-интересно, Борис. Кой е от другата страна?

— Една гангстерска формация — „ЖИТ Интернешънъл“, негърският ганг на Охайо и Морис Алкалай.

Севгун излезе от извора, обу чехли, почака да му поднесат хавлия и тръгна към павилиона. Бъстър Китън гледа няколко секунди след него, после го последва.

* * *

— Господин Кременлиев, директорът на „КБ ЖИТ“ ви безпокои.

— Кажете, господин Изов.

— Бих искал да се видим. Какво ще кажете за осем вечерта в ресторант „Чезаре“ на улица „Асен Златаров“?

— Ще бъда точен, господин Изов.

* * *

— Проди, Козела съм.

Последва късо мълчание.

— Какво искаш?

— Среща. Тази вечер в осем в ресторант „Чезаре“. Знаеш ли къде се намира?

— Ще го открия — каза полковник Проданов и прекъсна връзката.

* * *

— Търся Лидия Велева.

— На телефона.

— Притежавам негатива на онези снимки… Напоследък е прието да ги наричат компромати. Искате ли да го получите?

— Срещу какво? — прегракнало попита Лидия.

— Не срещу секс услуги във всеки случай.

— Искам, разбира се.

— Тогава бъдете в „Родерик“ тази вечер в седем.

* * *

Чоли и Фурната бяха закопчани на трамвая в Пето районно управление и вече пети час гадаеха защо. Всички коли, които бяха откраднали тази година, бяха минали границите безпрепятствено, не бяха обявени за издирване, нямаше официално оплакване срещу тях. След още шест часа, когато бяха отмалели до припадък, отговорът дойде сам. Отведоха ги в кабинета на следователя — слънчев стар познат, едно от най-гадните ченгета на пето, но зад гърба му седеше още един мъж, май истинският баровец в тази стая.

— Вижте тия снимки! — заповяда оня.

От портретите ги гледаше Бъстър Китън.

— За първи път го виждам, шефе — каза Фурната.

— А ти?

— И аз — кимна Чоли.

— Добре. Вържете ги на трамвая — заповяда баровецът, но когато ченгетата ги поведоха, Фурната се обади:

— Чоли, това да не би да беше Бъстър Китън?

— Да бе, да му ебеш майката. Чудех се къде съм виждал тая противна мутра.

— Елате тук, боклуци! — тихо каза баровецът. — Давам ви три денонощия да откриете Борис Китов или Бъстър Китън. Отворете колата му, без да я разбивате, и залепете този „бръмбар“ — Козела им подаде високочувствителен микрофон, голям колкото глава на пирон. — Лепвате го на таблото. Отдолу, вляво от вратата. Ако не чуя гласа на Бъстър Китън след три дни, майките ви ще ви целуват студени. Марш!

* * *

Последният човек, който същия ден се сблъска с костеливата ръка на „ЖИТ Интернешънъл“, беше Емил Бързашки. Козела му отиде на крака в министерството и му поднесе няколко документа за подпис.

Със сърце в гърлото и обилно потоотделяне главният секретар нанесе подписа си.

* * *

„КБ ЖИТ“ опитваше да изтегли блокираните си милиони чрез сметките на министерството на вътрешните работи. Отчаян ход, но Императора беше преценил, че за момента е единственият възможен.

* * *

Тази вечер в ресторант „Чезаре“ имаше телевизионни камери, репортери, радиожурналисти. Император Валериан Изов празнуваше Христова възраст — трийсет и три години — и медиите измекяри бяха длъжни да превърнат събитието в национален празник. Преди да тръгнат, Козела го задържа за ръката.

— Вал…

— Кажи, Козленце.

— Коя е Месалина?

— Що за идиотски въпрос? Катя, разбира се.

— Къде е бившата ти жена, Императоре?

— Не знам. Защо?

— Утре до обяд трябва да знаеш! Задължително… Или „ЖИТ“ заминава на майка си у путката!

* * *

— Борис, знаеш ли какъв ви е проблемът… На вас, българите.

— Знам стотина, Фомич.

— Без основния, брат. Липсва ви широта на съзнанието. Малка страна, малки разстояния, малки цели…

Вървяха по брега на някаква река. Беше тъмно като в негърски гъз. Около тях тичаха десетина станфордширски териера, любимци на Севгун, които, кой знае как, беше научил поименно. Според Бъстър те бяха еднакви като наредени върху кора яйца.

— Защо ми държиш тази лекция, казак. За какъв хуй ти е огромната Русия, като си се сврял в тази Краснодарска дупка.

Севгун мълча дълго.

— Борис, руснаците са най-големите тъпаци в света, но са автори на две гениални открития. Руската водка и руската рулетка.

— Не те разбирам, казак.

— Виж, Бъстър Китън, Русия е страна на идиоти. Управлявали са я холандци, немци, калмици, грузи, но руснаци никога. Бедата е, че светът е по-луд от Русия. Западът се прекланя пред педофила Толстой, импотента Достоевски, педераста Чайковски, без за миг да се усеща, че в пантеона на светците няма ни един нормален. Сега ясно ли ти е?

— Не, Фомич. Аз съм тук, за да искам въоръжена подкрепа, не проповеди.

— Поискай я тогава, Борис. Казваш да оглавим военен преврат и да изкараме вонящите военни от казармите. Мерси. Не е по вкуса ми. Много кръв ще трябва да се пролее, излишна плазма ще полеем, докато ги приберем обратно. Имам по-добра идея.

Бъстър Китън трепереше от нерви. Беше се препсувал на майка сто пъти, че се е обърнал към Султана, но сега чу интонации, които го накараха да застане нащрек.

— Фомич, самолетът!

— Не, преди да ми дадеш реванш.

— Ще ти подпиша документ, че си ме бил.

— Утре сутрин, Борис! Дотогава мисли колко по-мъдро е да осуетиш един военен преврат.

Севгун отвори врата, която на пръв поглед изглеждаше като тераса, но всъщност беше курвенският му склад.

— Борис, избери си момичета… Чакам те на обяд… и още нещо, брат мой, знам, че в София са убили сестрата на мъжа на сестра ти.

— Ти си луд!

— Не, ти! Подхвърли Екатерина и детето на полицията и после ми говори за преврати!

* * *

— Честито, Нели. Да е жив и здрав сто години — Козела я целуна по бузата. Нели му отговори по същия начин, след което се хвърли на врата на Оливия.

— Като те видя, скъпа, знам, че ние, жените, владеем света!

— Красивите — обади се Козела.

— То се подразбира! Добре дошли, скъпи мои… Макак, заведи Иван и Оливия на местата им.

Макака поведе Оливия, но Козела изостана една крачка.

— Нели, ти ли ликвидира Месалина и сина й.

— Месалина?! Пфу! — Нели се изплю символично. — Пръдла! Такива като нея не мислят по-далече от тоалетната си.

— Да или не? — остро попита Козела.

— Не — с най-невинния си поглед отговори Нели. — Няма Месалина, това е тъпа легенда.

По-късно намериха Макака обесен на едно дърво пред входа на ресторанта. Зад лявото му ухо беше забито стилето, уред, който децата използват за разрязване на страници. Всички знаеха защо е убит, но само Козела дали е проговорил.

* * *

Генерал Лозев взе думата.

— Момчета, на двайсет и седми октомври обявяваме военен преврат или се оттегляме завинаги от политическата сцена.

— На двайсет и девети — каза Поета. — Нека изчакаме резултатите от изборите.

— Резултатите се предизвикват — каза Младенов. — Как, Мишел, когато всички постове са в ръцете на онова Комсомолско грандоманче?

Беше двайсет и първи октомври. Легионът провеждаше едно от последните си събрания преди решителната късна есен на 1996 година. Присъстваха Лозев, Андреев или Поета, Мишел Младенов и Вячеслав Иванков с вярното си куче Монгол.

— Ние сме бивши комунисти, нали? Добре, да действаме като нелегална болшевишка структура. От какво се страхува нашият електорат? От капитализъм, разбира се. Какво олицетворява реставрацията днес? Разоряване на банките и кредитните милионери с парвенюшките им дворци и мерцедеси. Предизвикваме банкова паника, по-скоро банков колапс, подхвърляме на пресата и прокуратурата списък на кредитните лордове, втвърдяваме старите кадри… и печелим изборите.

— А ако не ги спечелите? — попита Япончик.

— Ще ги спечелим, господин Иванков, но ако случайно се провалим, което е изключено според мен, генерал Лозев ще заповяда на софийския гарнизон да превземе пощите, телевизията и радиото, ще изведем танковете и ще вземем властта с военен преврат.

— И кога ще стане това? — продължи да пита Япончик.

— Най-късно на двайсет и девети октомври.

— Пет седмици? Нямам толкова време за губене, господа. Тръгваме, Монгол. Ние с теб сме привърженици на по-активни операции.

Когато останаха сами, Лозев изплю камъчето.

— Момчета, какво ще се случи, ако Япончик размени нашите планове срещу милионите на Чьорни и литовката?

— Кой би купил празни идеи на такава цена? — попита Поета.

След дълго мълчание Мшиел отговори:

— Император Валериан Изов би купил и използвал тези сведения, но му пречи Козела… засега.

* * *

Бъстър Китън се готвеше да отлети от Краснодар, Севгун беше дошъл да го изпрати до самолета.

— Защо се инатиш, Борис? Подхвърли труповете на полицията.

— Не, Фомич, и ще ти кажа защо. Катя Изова и моят племенник са жертва на една проститутка, любовница на Императора. Ако той се окаже вдовец, тя ще го замъкне пред олтара и ще стане неуправляема. Става дума за много пари, казак.

Севгун мисли дълго.

— Може би си прав — сви рамене. — Кой знае. Добър път, Борис. Чакай ме в деня на вашите избори.

* * *

От борда на самолета Бъстър Китън набра номера на Грета, всъщност своя бивш телефон, в своя бивш апартамент. Беше шест сутринта българско време и разчиташе, че ще я намери спяща, макар и едва ли сама. Събуди я наистина. Уговориха си среща на обяд. Може би беше време и Грета да свърши поне едно полезно дело в безсмисления си живот.