Христо Калчев
Цикълът на Месалина (6)

VI

Последваха пет напрегнати седмици — за едни използвани за размисъл, за други наситени с действие. Една сутрин издрънча телефонът.

— Х. К., вие ли сте?

— Да, господин Карамански. Май е време да се видим, а?

— След един час ще ви чакам в галерия „Пред канала“.

Противно на нрава си, Иво Карамански беше избрал пълната анонимност. Беше без пищна кохорта от автомобили и гардове. Носеше шапка и слънчеви очила въпреки смръщеното, влажно време, и пред заведението го чакаше едно старо ауди само с един шофьор в купето.

 

Х.К.: Май не можем да наречем тази среща другарска, а?

И.К.: Защо не. Ще пиеш ли нещо?

Х.К.: Водка. Нещо ти е припарило под гъза, приятелю. Да не си обявен за национално издирване?

И.К. (смее се): Това е последното нещо, Което може да ме притесни. А и съм свикнал. (Чака келнера да сервира.) Не е там работата. Аз съм като бай Тошо — никой не ме търси, но аз си се крия за всеки случай. Този път работата е много сериозна, Поете. Ако не вземем мерки, не само под моя, но и под твоя гъз ще припари.

Х.К.: Хайде бе. Мен ме пази легендата. Сега аз съм съвременният Нострадамус.

И.К.: Заеби тия глупости. Позна в „Калигула Бесния“ смъртта на Дебелия и се наду като пришка. (Двамата се смеят.) Задава се военен преврат, момче.

Х.К.: Тоя път се изказа неподготвен. Кой ще поеме този риск? Комсомолците? Те по-скоро се чудят къде да се дянат тази зима, за да не ги пребият гладните тълпи с камъни.

И.К.: Та само те ли са в шибаната ти татковина? Не те, разбира се. Не им стиска, макар че това е единственото им спасение. КГБ, момчето ми, и старите пушки на партията. За разлика от теб те виждат, че след комсомолския провал партията им отива на майка си у путката поне за едно поколение напред. Как мислиш, ще допуснат ли да изтеглят трапезата от ръцете им?

Х.К.: Кой я дърпа?

И.К.: Кой ли не. СДС набира инерция, „ЖИТ“ и „Мулти“ са държава в държавата. Международният валутен фонд гледа да ни купи за един долар… Американци, германци, швейцарци, евреи… Кой ли не.

Х.К.: Виж, Иво, един военен преврат значи пълна международна изолация. Ще ни скочат ООН, НАТО, правозащитни и религиозни организации от цял свят. Кой ще поеме такъв риск? Група оглупели офицери от КГБ? Съмнявам се.

И.К.: Съмнявай се, колкото искаш, но си отваряй очите на четири. Предлагам ти безплатно безценен анализ. Последните възможни полезни ходове на комсомолците са рухване на банките и хвърляне на банкери и кредитни милионери на лъвовете. Ако това не втвърди електората и продължи недоволството от немотията, ще извадят на улицата вътрешните войски под претекст, че късат опашката на гущера, на престъпността един вид, но и от това нито хлябът, нито парното ще поевтинеят, нито външният дълг ще намалее. Идват избори. Ако на двайсет и седми октомври нашите тъпаци не ги преизберат, на двайсет и девети, най-късно на трийсти, ще касират изборите и ще обявят военно положение. Опозицията ще скочи на протести и ще им развърже ръцете — от военно положение да минат на откровена военна хунта. Нещо повече. Тримата офицери, които ще поемат властта, са генерал Емил Лозев и полковниците Валентин Андреев и Михаил Младенов. Запомни тия имена и ако си мъжко момче — в пресата и по телевизията се дървиш, че от нищо не ти пука — разкажи подробно анализа, който ти подарих… (И. К. поглежда часовника си.) А сега извинявай, чака ме жена на легло!

* * *

— Съблечи се!

— Гола?… Чисто гола? — попита Грета.

— Дай си чантата и не дрънкай. Гола казах.

Грета не чака подкана. Не кой да е, а Бъстър Китън я чакаше, а той беше единственият мъж в живота й, въпреки че в нея се бяха празнили десетки мъже. Докато се събличаше, Борис Китов прегледа внимателно чантата й, взе едно по едно парчетата от тоалета й и след като ги препипа, вдигна очи към голото тяло на бившата си любовница.

— Облечи се!

— Гавриш ли се с мен, Боби?

— Облечи се, Грета! Не съм те викал да се чукаме!

— За какво тогава?

— Като се облечеш, ще ти Кажа!

Бъстър Китън излезе от стаята на мотел „Ихтиман“, изпуши една цигара и огледа паркинга, преди да се върне. Грета го чакаше облечена, седнала на борда на леглото.

— Какво искаш, Борисе?

— Аз задавам въпросите, Гретхен — кротко каза Бъстър Китън. — Предлагам ти да играеш в моя отбор или да пукнеш като кучка, каквато си по рождение. Избирай.

Грета се пресегна, взе цигара и почака да й я запали.

— Вече не изпитваш влечение към тялото ми, така ли?

— И така може да се каже! — гледайки през пердетата, отговори Борис Китов.

— Тогава какво точно искаш?

— Предлагам ти да отървеш кожата.

— Много мило…

— Млъквай, курво! — тихо каза Бъстър Китън, като се обърна с лице към нея. — Убих Теди, знаеш ли?

— Не, но няма да туря жалейка за него.

— Знаеш ли защо го убих?

— Не.

— Лъжеш!

— Кълна се, Боби… Ако не си го убил заради мен, нямам представа какви сметки сте уреждали.

Бъстър Китън я погледна разсеяно, после добави:

— Май си права… Трябват ми Козела, Императора, Нели проститутката, литовката Оливия, баща й Алкалай и Драгомир Досев, наричат го Джак Демпси… И ти ще ми ги доставиш на точно определени цикли.

— Аз?

— Ти! Или ще ти напълня шундата с взрив и ще те пратя… ти знаеш къде!

Грета започна да схваща, че разговорът е сериозен, и че бившият й любовник Борис Китов не е имал и най-малкото намерение да прави любов с нея.

— Познавам тия хора покрай Теди, Борисе. Нито са ми близки, нито ми се доверяват.

— Знам — Бъстър Китън седна срещу нея. — Слушай внимателно, Гретхен. Козела тръгна на война срещу мен, а той не е момче за подценяване. Изпрати двама лайнари-крадци да сложат микрофон в колата ми. Обади му се и му кажи да търси Чоли и Фурната из софийските морги. Ще те попита откъде знаеш. Ще му отговориш — от Бъстър Китън. Ще те попита къде си? Кажи му да те прибере от мотел „Изток“… Другото е моя работа.

Бъстър Китън й подхвърли мобифона си, изчака я да набере линията и излезе. Когато свърши разговора и го потърси, той беше изчезнал.

* * *

— Нели?

— Кажи, Вал?

— Ти ли поръча убийството на Катя и сина й?

— Как ти хрумна такова подозрение, Вал?

— Мисля… Някой обеси Макака. Кой? Защо? Стигнах до заключението, че го е ликвидирал Бъстър Китън, защото ти си поръчала ликвидирането на Екатерина Изова и сина й.

— Само на Катя, Вал.

— Защо, Нели? Защо действаш през главата ми?

— Ти защо избиваш бившите ми клиенти? За да ме пазиш, нали? И аз постъпих по същия начин…

Императора наведе глава и я подпря с длани.

— Сбърках ли, Вал? Направих го от любов, скъпи.

— Добре, Нели… Чакай, остави ме да си събера разсъдъка… Само на един въпрос ми отговори — Какво заповяда на Макака да направи с тялото?

Нели се разплака,

— Нищо, нищо, нищо! Казах му да убие Катя, но през ум не ми е минавало, че този изрод ще ликвидира и детето, а още по-малко, че ще скрие телата им.

— Не ги е скрил той! — изкрещя Императора.

— А кой? — втрещена попита потъналата в сълзи Нели.

— И аз това искам да знам! — тихо каза Валериан Изов или Императора, после набра мобифона на Козела.

— Къде си?

— Мотел „Ихтиман“… с Грета.

— Грета? Любовницата на Теди?

— Същата, Императоре. Сега тя е пощенската кутия на Бъстър Китън.

— И какво иска Стоун фейс^[1] ? — със свито гърло попита Валериан.

— Главите ни. Пратих му апаши да го въоръжат с уши, нос и гърло! Свитнал ги е… И много… много по-лошо, Вал. Той крие телата на Катя и малкия.

— Как мисли да ги използва?

— Не знам. И Грета се кълне, че не знае.

Императора мисли няколко секунди.

— Доведи тая курва в „КБ“ „ЖИТ“, Козел! Чакам ви веднага.

Козела беше пристигнал в мотела с трийсет души охрана и ги беше разпратил да търсят секретния килър на братя Изови. Не бяха открили никого, дори намек, че само преди час така нареченият Бъстър Китън се е подвизавал в бандитския разпределител, наречен мотел „Ихтиман“.

* * *

Козела и Грета пътуваха за София, когато се обадиха от Ескадрона на смъртта. Главният секретар на МВР Емил Бързашки беше застрелян по бандитски терк в кабинета си с куршум в сърцето и контрола в слепоочието.

Някой беше анулирал подписа му върху последните надежди на Императора да изтегли парите им от Америка.

* * *

Ползвайки чина си, Козела профуча през пропуска на Националната следствена служба и хукна по коридора. Завари полковник Проданов унил и разсеян да ръфа ябълка, загледан през решетките на прозореца.

— Как влезе, Козел?

— С генералските лампази, Проди. Много бързам. Искам веднага да се обяви за национално издирване един бандит и снимката му да се разпространи днес във вечерните, а утре във всички вестници. Да ти обяснявам ли, че това е задължително и само да се опиташ да шикалкавиш, ще ти скъсам гъза.

— Няма нужда — уморено каза полковникът. — За какво става дума?

Козела седна срещу него.

— Издирва се Борис Петров Китов — известен в подземния свят — по подозрение, че е убил Екатерина Андреева Изова и сина й Велин Валерианов Изов. Следствието предполага, че престъпникът укрива труповете на майката и невръстния й син с цел изнудване бащата и съпруга, уважавания президент на „КБ ЖИТ“ господин Валериан Изов.

— Не мога да пусна тази глупост, Козел. Ние работим на сигурност, а не по подозрение.

— Знам как работите, Проди — Козела стана, подхвърли едно тесте снимки пред него и тръгна към вратата. — Поздрави Поли и мисли, преди да си въобразяваш, че можеш да откажеш каквото и да било на Козела — и излезе.

Вечерта съобщението за национално издирване на Бъстър Китън беше публикувано, на сутринта го тиражираха всички ежедневници.

* * *

— Япончик, аз съм Бъстър Китън… Чувал ли си за мен?

— Да — глухо отговори руският бандит. — Само че трябва да ми докажеш, че си ти.

— Прав си — Бъстър Китън се изсмя дрезгаво в мембраната. — Присъствах на онова събрание… или военен съвет, ако предпочиташ вашата терминология.

— Добре, Бъстър, вярвам ти. Какво искаш?

— Ти искаш, Япончик.

— Но чета вестници, приятелю. Снимката ти я има във всеки печатен парцал.

— Каква чест, а? Все някога трябваше да се прочуя, Япончик.

— Считай, че вече си по-известен от мен. За втори път те питам — какво искаш?

— Ти искаш милионите на Чьорни и Оливия Алкалай. Получаваш само литовката и се разделяме като родни братя.

— А парите, Бъстър?

— Започвам да строя сиропиталище и старчески домове в твоя чест. Ако държиш, мога да ги кръстя „Благотворителна верига Иванков“.

Япончик мълча дълго.

— Оливия и половината от парите, Бъстър. Какво ще кажеш?

— Казах само Оливия! Или се оправяй сам!

Япончик затисна слушалката с длан и се обърна към Монгол:

— Включи на издирване…

— Включих отдавна. Разговорът се води от уличен автомат с перфокарта.

— Добре, Бъстър… Да речем, че приема. Къде ще ми предадеш Оливия Алкалай?

— Утре вечер. Където се уговорим. Ти обаче ще носиш документ, че в Америка през деветдесет и четвърта си получил от мен заем от шест милиона долара. След един час ще се обадя отново.

После линията прекъсна.

* * *

Япончик прие условията. Подробностите щяха да уточнят в движение.

Бъстър Китън набра един спейсфон и зачака.

— Фомич, афганската лисица клъвна въдицата.

— Кога е срещата? — попита Султана на Краснодар.

— Утре през нощта.

— Добре, Борис. Утре около обяд ще се приземя на вашето летище. Ще ме посрещнеш ли?

— Разбира се.

— Пред мен са вашите вестници. Полицията е по следите ти.

Бъстър Китън се изсмя в мембраната.

— Това е моя грижа, Фомич. Утре на обяд те чакам на аерогарата.

* * *

През нощта Козела, Демпси и отряд на Ескадрона в маски, въоръжени до зъби, атакуваха от всички страни предполагаемата бърлога на Бъстър Китън. Нямаше никой в полупразния стар буржоазен апартамент, но на едно огромно варакосано огледало беше написано с бледорозово червило: „Кукиш, Козел!“

* * *

— От смъртта на Дебелия като че ли някой прокле тази страна? — изпъшка Козела. — Каквото и да подхвана, все се проваля.

— Трябва да се замислим за изнасяне — каза Императора.

Пиеха чай край камината в „Ангор“. Валеше дъжд, беше студено, ветровито… Общо взето идваше зима.

— Къде ще вървим на майната си?

— Ти в Щатите при децата… аз… сигурно ще избера по-умерен климат.

— Южна Америка?

— Или Австралия, Нова Зеландия… Светът е пълен с райски кътчета, Козел.

Мълчаха дълго.

— Мислиш ли, че се налага да бягаме?

Императора кимна.

— Имаш предвид истинско бягство или поне полулегално.

— Не, Козел, напълно нелегално. Останем ли тук, или военният преврат ще ни помете, или Бъстър Китън ще ни избие като улични помияри, или ще станем жертва на собствения си Ескадрон на смъртта, на когото този месец ще платим за последен път.

Козела зяпна. Рядко се поддаваше на внезапни изненади, но този път беше шокиран истински.

— Дотам ли го докарахме, Вал?

Императора кимна.

— Ние сме в активен фалит, Козел. Най-много два, пряко сили три месеца мога да удържам положението… но нашите лични средства са непокътнати, а те, както знаеш — Императора се усмихна тъжно, — могат да ни осигурят живота на много богатите хора, но само в емиграция.

В хола влезе Нели.

— Обади се Грета. Плаче. Страхува се от Бъстър Китън. Пита дали сте готови да я защитите от него.

Императора скочи.

— Къде е?… Дай ми я!

— Ще се обади… пак — Нели се облегна на стената. — Какво да й кажа?

— Нищо — тихо каза Козела. — Остави ме да си събера мислите. Това копеле е опасно, умно и най-лошото — истински мотивирано да ни избие… Как беше… Като улични помияри.