Христо Калчев
Калигула бесният (7)

VII

— Жорж, Каранът е на телефона. Пътувам за София.

— Капанът задейства ли?

— Само лично. Чакай ме в офиса.

— Чакам те — каза Бесният. — Колко време ти трябва?

— Току що минах Вакарел…

* * *

— Мислех, че Козелът е човек на Пентхауз, Жорж… Оказа се още по-сложно. Зад Ескадрона стои правителството и лично премиерът.

— Тоя шибан болшевишки боклук!

— Основният ни враг са комунистите. Били наши, били руски — няма значение. Отново червените ни хвърлят примката.

Бесният стана.

— Спокойно, Каране. Карай подред.

— Козелът плува, но засякохме адрес, телефон и най-важното — самоличността на главния му солташак. Тодор Токев, Теди, 26-годишен, шампион по кикбокс. Минава за изключително луд и хладнокръвен.

— Къде е?

— Няма го… Заложих пусията вчера по обяд. Снощи не е спал в апартамента си. Ще се върне все някога и ще ни заведе при Козела.

— Ще чакаме… Нищо друго не ни остава.

Бесният беше пиян, но всячески се стараеше да крие състоянието си.

— Имаш ли американци, Каране?

— Имам трима души… Бивши моряци… Говорят някакъв пристанищен английски, но искат големи мангизи.

— Колко?

— По 50 хиляди зелени на цев…

— Това прави близо 11 милиона лева? Могат ли да си ебат майката. За такива кинти мога да наема Националната гвардия.

Каранът не отговори. Наля си уиски, сложи лед и се подпря на прозореца. Бесният тръгна да се разхожда из офиса.

— Много мангизи, бе… поне сигурни хамъри ли са?

— Не са никакви хамъри. Гладни моряци са. Казах им, че ако приемем офертата, ще им купя самолетни билети але-ретур, ще им дам по хиляда зелени джобни пари… Ако свършат работа и донесат снимки на Япончик и Оливия, летални, разбира се, ще им доплатя останалото.

— Ще говоря с Валери… Ако успеем да свитнем Козела, аз ще тръгна с тях… А тук ще видим… Може да „Кихнем“ 11 милиона, а по-вероятно е да ги спестим. Милионите не се валят по улиците, Каране.

— Знам — Кимна шефът на Бургаския клон на „Кали холдинг“. — Върнат ли ги в оловни ковчези, ще имам големи ядове в града.

Иззвъня Мобифонът.

— Жорж, ревизорите си отидоха… Като насрани, разбира се.

— Добре. Ела… Карана е при мен. — прекъсна връзката. — Ревизията се е измела?

— Пътувах, когато ми съобщиха, че напуснали моя офис.

— Зет ми е гений, д’еба и копелето му хитро. Катя ни доведе безценен банкер… хуя му е компютър!

Каранът се усмихна кисело.

— Не съм виждал сестра ти от погребението на Вълка.

Бесният забави отговора си.

— Утре погребваме Лидия…

— Затова съм тук…

— Знам, Каране… Ти обаче не знаеш, че Катя е бездетна… Медицинските тестове го доказаха.

— Не виждам връзката, Жорж?

— Лидия роди чудесно момче…, но почина горката. А сестра ми е ялова… Още ли не загряваш?

— Не.

Бесният седна.

— Пуснах слух, че Лидия и детето са мъртви… Утре на погребението Валери ще съобщи официално, че жена му е бременна шести месец и затова не присъства. Сега загря ли?

Каранът кимна.

— Валери и Катя ще осиновят детето на Вълка… Как ще кръстите момчето?

— Велин, разбира се… Нещо повече, Валери ще направи постъпки пред общината да смени фамилното си име.

— Изов?

— Да, Каране… Така момчето ще носи цялото име на баща си, без да е сирак.

— Колко души знаят комбинацията?

— Мама, ти, Кольо Близнака и аз.

— Никому дума повече. Няма да кажа дори на жена си… — очите на Карана бяха пълни със сълзи. — Виж, Жорж… На ум винаги съм те наричал Бесния, но сега ми идва да падна на колене и да моля за извинение!

— Остави, Каране, знам че те боли за Вълка… Знам, че се обичахте като… като братя… — Бесният изпусна сълзите си, прекоси офиса и прегърна бургаския бос на мафията. — И аз съм твой брат, Каране, и за добро и за лошо…

Мартин влезе и онемя на вратата. Не би се учудил да ги беше видял да се избиват, но да плачат в прегръдките един на друг… Това беше повече, отколкото фантазията му можеше да възприеме.

Бесният изтри сълзите, отпи от чашата и троснато попита:

— Какво има, Мартине?

— Върнаха се негърът и охраната, шефе. Вързали са пилота на хеликоптера.

— Къде е?

— В подземието. Да го доведем ли тук?

— Не, ние ще слезем…

Иззвъня мобифонът на Каранов.

— Да, добре, докарайте го в офиса. Мартин ще ви посрещне… — после погледна усмихнато Жорж. — Днес е добър ден за българската демокрация. Солташакът на Козела е паднал в капана.

* * *

Козелът лежеше загледан в прозореца, влуден от денонощния шум по булевардите „Опълченска“ и „Борис III“. Беше сам в стая на МВР-болницата, имаше собствена баня, телевизор, радио, но с всеки изминат ден нервите му изневеряваха все повече и с последни усилия отлагаше часа, в който ще поиска и дневни транквиланти и приспивателни. „Как ще се покажа на момчетата?“ — беше единствената му мисъл, но тя не му даваше мира ни денем, ни в нощта при нестихващия грохот на едно от най-оживените софийски кръстовища. Беше се подложил на пластична операция. Бяха направили носа му от орлов — чип, бяха променили конфигурацията на устата, а със зелените лещи беше станал до такава степен неузнаваем, че не Бесният и цигуларите на „Кали“, но нито децата му, нито собствената му майка, ако би излязла от гроба, би го познала. Апартаментът му беше продаден. Притежаваше друг, като Иван Василев Жаров, името, което от сега до сетния си миг щеше да носи. Къщата в Лесидрен беше останала негова, с подновена документация, и в гаража на червените барети го чакаше БМВ 7М, две години по-нов модел от онова, което получи от Вълка и с всички възможни екстри, които поръчковото автомобилостроене беше измислило… И въпреки това, нито можеше да яде, нито да спи, нито очите му успяваха да се задържат върху мемоарите на Чърчил, четиво, което обичаше… Военната мемоаристика беше единствената литература, която четеше някога… понякога. Сега беше докаран до полудяване. „Чист страх ме принуди да се обезобразя!“ — мислеше той, клокочещ от ярост, готов още в този миг да грабне оръжието, да се набута в бърлогата на Бесния и да убива, да убива… Господи, с какво садистично удоволствие би избил цялата бандитска върхушка в държавата. Вместо това, лежеше по гръб с лице обвито в бинтове и трепереше от нерви, заслушан в тътена на площад „Руски паметник“. „Как, по дяволите, ще се покажа на момчетата! Как ще им обясня, че съм баща им? С Какви аргументи ще им докажа, че съм бил принуден да прибегна до този маскарад?“ „Аз съм убиец! Имам смъртна присъда! Преследват ме сто хиляди бандити…“ Това ли щеше да каже на подрастващите си деца! Ако не той, майка им щеше да го направи… О, с каква дива радост би го предала, съзнавайки, че без него биха живяли на ръба на бедността. С нейната пършива заплата и с хонорарите на бездарния й комик-фейлетонист, когото дори вестник „Стършел“ избягваше да печата! По-добре беше да имигрира… По-честно! И имиграцията, и пластичната операция бяха доказателство, че го е страх от възмездието на Бесния, но в чужбина щеше да спаси самоличността си и да умре с образа, който Бог и родителите му бяха дали. Добре, че старците му не бяха живи да видят доброволно осакатения си син.

В два без десет, малко преди задължителната обедна почивка, иззвъня дежурната уредба.

— Господин Жаров, имате посещение.

— Кой? — попита Козелът, но чу гласа на Зорин.

— Аз съм. Трябва да те видя.

Натисна копчето за обратна връзка и каза глухо:

— Да се качи!

— Как си?

— Както ме виждаш.

— Кога ще махнат превръзката?

— В понеделник… — беше четвъртък.

— Веднага ли ще те изпишат?

— Една седмица ще бъда на масаж и нагревки… Защо?

— Питам…

— Случило ли се е нещо?

— Не знам още — Зорин седна на съседното легло. — Кой знае, че се подлагаш на операция?

— Теди, Аркидяконо… По принуда. Предупредих те. Работя с тях, Зорин.

Шефът на Ескадрона кимна разсеяно.

— Къде е малтиецът?

— В Прага… Чака да го викна.

— А Теди?

— Теди? — Козелът седна в леглото. — Ти ме питаш къде е Теди?

Зорин продължи да кима.

— Идвал ли е да те види?

— Тоя скот, не! Не си пада по сантименталностите. Изгъзици, както се изразява. Защо? Къде е? Ти трябва да знаеш.

— Теоретически да, но на практика…

— Изчезна ли?

— Изчезна… Трети ден го няма!

— Бесният! — Козелът пусна краката си на пода и ги вдяна в чехлите. — Поискай заповед за обиск и прати баретите… Ще ти светна всичките им явки… и явни, и тайни.

— Направих го… Няма го никъде!

— Цигов чарк, бившата Политбюро-резиденция в Кюстендил…

— Няма го никъде…

— Базите на морето…

— Не.

— Планинските!

— Проверих навсякъде, Козел! Изчезна, изпари се…

— Може да е мръднал… С някое гадже, например?

— Мобифонът мълчи… Лошо, много лошо, приятелю. В кухнята — пържола на грила за печене… В пералнята — мокри дрехи, радиото блъска рокове, та се къса.

— Къде е Бесният?

— В офиса си… Чист като девственица. Показал на баретите ревизионен акт от миналата седмица. Чист отвсякъде. Сълза на сърна!

— И въпреки това, Бесният е в дъното на чашата… Трябва да изляза, Зорин! Веднага.

Шефът на Ескадрона не му обърна внимание.

— Теди знаеше ли, че се подлагаш на операция?

— Трети път ти казвам — да! Работя с него.

— Кога ще те оперират и в коя болница?

Козелът почувства леден студ.

— Да… Знае всичко, да му еба майката.

Зорин стана и отиде до прозореца. Пред болницата бяха паркирани над петдесет коли, но от тук беше изключено да се види в коя има хора, в коя — не.

— Имаш ли цивилни дрехи? — попита шефът на Ескадрона.

— Не.

— Обличай халата и тръгвай! Веднага… Аз ще се оправя с болницата. После! Сега трябва да изчезнеш по най-бързия начин.

Козелът нямаше нужда от втора подкана. Излязоха от стаята, тръгнаха по коридора и извикаха асансьора. „Докарай колата пред входа!“ — заповяда Зорин на шофьора. Тръгнаха по дълъг, тъмен коридор, но насреща светеше изхода и потоците коли продължаваха гръмотевичния си спринт в двете посоки. Портиерът опита да ги спре, но беше изблъскан учтиво и категорично. Това беше болница на МВР и постовият сержант бе научен да не задава въпроси и на пациенти, и на посетителите им.

Аудито на Ескадрона се качи на тротоара и паркира пред входа. Пред болницата хора не се виждаха, но и по двата тротоара се разминаваха тълпи пешеходци.

— Изглежда чисто… Тръгвай! — каза Зорин, хвана го под ръка и го поведе към стълбите…

Бяха на последното стъпало, когато започна стрелбата. Козелът почувства удар под лявото рамо, след това чу и изстрела.

— Лягай! — изкрещя Зорин.

Срещу тях вървяха трима цигулари, скрити зад качулки, със заредени мозберги в ръце.

Козелът грабна полковник Зорин, прегърна го пред себе си и се укри зад него, като зад щит. Почувства тежките удари на куршумите в гърдите на шефа си и се отдръпна една педя от тялото му. Не бяха уникални случаите с един куршум да се екзекутират двама души, вързани един за друг. Зорин беше мъртъв, стрелбата продължаваше. Козелът видя, че шофьорът, който беше и охрана, простреля един от нападателите, но в следващия миг главата му се пръсна като любеница и той рухна на паважа.

Козелът пребърка мъртвия, но все още прав, увиснал в прегръдките му Зорин, измъкна колта му и стреляйки по-скоро за респект, отколкото на месо, тръгна да си пробива път към аудито. Когато стигна дясната предна врата, подпря трупа върху торпедото, вмъкна се на шофьорската седалка, завъртя контактния ключ, включи на скорост и с американска газ побягна от полесражението.

* * *

Бодигардът на Ескадрона простреля Кольо Близнака в окото и го уби на място. Косьо Блейзерът и Цецо Барото ликвидираха убиеца и шефа му, но Козелът успя да се добере до колата и да офейка под носа им…

— Край, изтървахме го — изкрещя Барото, стреляйки като луд след изчезващото ауди.

— Вдигни Кольо! — заповяда Блейзерът. — Изчезваме.

От прозореца на болницата откриха стрелба. Цигуларите грабнаха мъртвото тяло на близнака, добраха се до джипа, натовариха го, Блейзерът се хвърли до шофьора и в този момент Цецо Барото изкрещя:

— Улучиха ме, мама им да еба! Изпиха ми кръвчицата, шибаните му ченгета!

Косьо Блейзерът го хвана за ревера и започна да го придърпва в колата. „Един, втори…, трети куршум!“-преброи той, докато полагаше вече мъртвия Цветан Илиев-Барото върху кървавото тяло на Кольо Близнака.

После се смесиха с движението.

— Карай в манастира! — заповяда Блейзерът, хвърли шлифера си върху мъртъвците и запали цигара. „Свършихме я като кучето на нивата!“ — горчиво мислеше той. Престоеше му тежка и опасна среща с Жорж Бесния.

* * *

Тодор Токев, Теди, беше разпънат на кръст в една бивша плевня на сто метра от Чекотинския манастир, която Вълкът беше купил, ремонтирал и превърнал в хижа на цигуларите. Когато се налагаше да „излизат на дюшеци“, гангстерите спяха в шлафзаци на дълъг дървен нар за около тридесет души, имаха тоалетна, баня с бойлер и бар, зареден като в кой да е луксозен ресторант. Подземието обаче, което беше каменно и зидано допълнително, беше разделено на шест килии, съоръжени като манастирите с разпятие, маса, стол и тясно дървено легло, имитация на монашеските. Това именно беше затвора на IV бункер на „Кали холдинг“, за който владиката Генадий нямаше понятие. Входът беше маскиран като на землянка и от там по дълъг, електрифициран коридор се стигаше до супер секретния звукоизолиран ад на Жорж Бесния. Именно там лежаха разпънати Теди и капитан Венцислав Велев, пилотът на МИ-24, с който афганците атакуваха Кюстендилските гробища.

И баретата, и летецът отдавна бяха признали всичко, което знаеха, но охраната продължаваше да ги държи оковани на кръст на наровете, чакайки Бесният да реши съдбата им. Капитанът беше сигурен, че ще го пуснат някой ден, все пак той беше само изпълнител на военни заповеди, докато Теди знаеше, че жив от тук няма да излезе и дебнеше притихнал като котка в храсти, мига, в който ще му се отдаде да продаде живота си скъпо, за цената, на която самият той го беше оценил. Дните се точеха еднообразни и скучни като свински черва, както се изразяваше Козелът. Теди се молеше Богу, шефът му да лети в бездните на ада, направен на решето от гърмящите „страдивари“ на силовите бригади. Това беше единственият еднопроцентов шанс да види небето. Чу стъпки и отвори очи в пълния мрак на килията. Че някой идваше нямаше съмнение, но когато очите му свикнаха и в блясъка на светлината разпозна Бесният, произнесе неволно „Край!“.

— Край! — попита Жорж. — Какво край, бе? Едва сега ти започват мъките!

— Сънувах… Г-н Изов, ако ме убивате, стреляйте веднага. Ако имам още живот, заповядайте да ме освободят от прангите… По-добре от мен знаете, че от тук бягане няма.

Бесният седна и даде иширет на цигуларите да го развържат. Изчака го да се изпикае, даде му цигара, запали я.

— Лоши новини, Теди. Козелът отърва кожата…

— Не!

— Да, момче! Никой повече от мен не желае смъртта му.

— Аз!

— Съмнявам се… Ако вместо да стреляш в колата на брат ми, беше свитнал него, сега щеше да си едно от най-богатите копелета в страната и да си „тупкаш фаса“ в някой от бардаците!

— Съдба — Теди сви рамене. — Ако ви познавах тогава, Козелът щеше да е мъртъв.

Бесният махна с ръка.

— Остави тия приказки… Нищо не ти носят… Къде е Козела… Знаеш ли явките му?

— Не. От Зорин знам, че е сменил апартамента, но къде е новият нямам представа. Единствено шефът знае.

— Зорин е мъртъв.

— Не!

— Да — Бесният се усмихна кисело. — Твой ред е, Теди.

Хладнокръвен убиец, червена барета, шампион по кикбокс и прочее, той замръзна от ужас. Бесният не го заплашваше, просто делово му съобщаваше какво му предстои.

— Имам ли шанс да спася кожата?

Жорж поклати глава отрицателно.

— Дайте ми шанс, г-н Изов. Оставите ли ме жив, ще ви донеса на поднос главата на Аркидяконо.

— Не ми трябва тоя малтиец. Оставя ли те жив аз, ще те очисти Козелът, но преди това ще ме предадеш, както охотно предаде него…

Теди мълча известно време, после вдигна глава. Стъклените му сини очи искряха в последната си предсмъртна молба.

— Ще ме изслушате ли, г-н Изов. По цял свят на осъдените на смърт изпълняват последното желание.

— Говори — кимна Бесният. — С надежда, но без мечти. Това беше лаф на брат ми, Теди. Говори, но не забравяй за миг, че ти асистира на Козела при убийството му

* * *

— И така, ти си Козелът? — попита Пентхауз.

— Да,

— Как ще го докажеш?

— Ще трябва да го приемеш на доверие.

— Не ми говори на ти!

— Прав си, но това важи и за двамата.

— И ти си прав, Козел. Карай по интимната процедура… Знаеш ли какво прави Бесният в момента?

— Погребва Николай Сокеров — Големия близнак.

— Ти ли го застреля?

— Охраната на Зорин, лека му пръст. В пресата не срещнах нито един ред за смъртта му.

— Няма и да срещнеш. Вие, от Ескадрона, мрете анонимно. Да се върнем на думата си… Приемаш ли командването, Козел?

— Не си ми го предлагал, Пентхауз.

— Така ли? — искрено учуден изглеждаше Дебелият. Играеше театро, но беше добър актьор. — Пропуснал съм. Генерал Жаров, приемате ли командването на секретно поделение 1113… Известно сред членовете му като „Ескадрон на смъртта“?

— Приемам, Пентхауз. Ще се постарая да оправдая доверието ви. Благодаря за производството в чин генерал-майор.

Дебелият изглеждаше разсеян.

— Подчинените ще те познаят ли, Козел?

— Единствено гласът ми е същия, но никой от тях не ме е чувал да пея.

— Теди?

— Ако е жив, ще ме познае по походката, по някои жестове и по гласа, разбира се. Бесният не оставя живи врагове.

— Ако е в неговите ръце…

— В чии други би могъл да бъде?

Пентхауз се усмихна кисело.

— На „Нева“, на премиера…

— Премиерът, та той е комунист?

Дебелият тръгна из офиса с ръце, хванати на сглобка отзад, на задника.

— Няма комунисти, Козел. Никога не е имало. Партията е мафия, скрита зад политически лозунги. Е, някой и друг наивник, който е сбъркал и вместо в църквата е попаднал в някой от кварталните партийни клубове все ще се намери, но това е маса, електорат… Тия, които са осъществявали властта, никога не са били комунисти в религиозния смисъл на думата. Най-малко младият комунистически премиер.

— Искаш да кажеш, че Ескадронът е поделение на политическата мафия?

— Не, Козел, ни най-малко. Ескадронът е част от КГБ, момчето ми, а ние сме най-мощния концерн в света. „Дженерал моторс“, „АйБиЕм“, „Дюпон Кемикъл“ и другите гиганти са частни фирми в сравнение с нас!

Козелът запали цигара и се облегна в удобното кресло, в удобния кабинет на резидента.

— Имаш ли чин в концерна, Пентхауз?

— Генерал-полковник, Козел. Твоето звание, макар и валидно тук, също е отличие на нашия борд на директорите… Това е всичко! Не питай. Ако един ден седнеш на моето място, по служба ще научиш полагаемото се. Ясно ли се изразявам?

— Напълно, Пентхауз… Въпреки това остават два задължителни въпроса.

— А именно?

— Премиерът и обкръжението му наши врагове ли са?

Пентхауз седна срещу него.

— Младият комсомолец е твърде беден, за да управлява държавата. А беднякът, моето момче, е склонен да бърка в чужда супа… В нашата, Козел. Ние, разбира се, ще го изхвърлим на политическото бунище, но докато все още държи в ръцете си изпълнителната власт е в състояние да извърши много глупости, а и бели. Главната му глупост е, маняшката заблуда, че може да не се съобразява с концерна.

Козелът разбра всичко, или почти всичко. Беше достатъчно умен за да го побият тръпки на ужас, и достатъчно професионалист да скрие огромното си напрежение.

— Тогава „Нева“ би трябвало да бъде наш естествен съюзник!

— Би трябвало, Козел, но не е. „Нева“ е сбирщина отрепки от многонационалната, но мъртва империя. Шайка главорези, които вдигат нежелан шум и създават отминал, отдавна забравен, имидж на концерна. При нас оръжието е капитала, приятелю, а тези, които са призвани да го бранят, като теб, са потънали в дълбока секретност. Разбираш ме, надявам се!

Козелът кимна замислено.

— Добре, момчето ми. — Дебелият погледна часовника си. — След половин час трябва да се представиш на подчинените си.

„Аз — генерал от КГБ! — мислеше бившият командос, докато палеше новото си супермощно БМВ. — Какъв абсурд! Аз — убиецът с фалшиво име и подменено лице, доверено лице на концерна? Не, животът не е сериозна работа!“

* * *

— Теди предлага опасен театър — започна Жорж. В Кюстендил погребваха Кольо Близнака и всички гангстери със значение в престъпния синдикат се бяха стекли на траурната церемония. Бесният изпрати цветя, плик с пари за опечалените родители, но самият той отказа да присъства на „последното сбогом“с един от най-близките приятели и партньори на брат си. „Гинем като мухи!“ — мислеше той, докато чакаше зет си и ДВД. — „Ставаме все по-малко… утре няма да познавам сътрудниците си!“

Бесният нямаше нерви за погребения, но разполагаше с добро извинение. Не биваше да се подлага на нови атентати, а всички присъстващи днес на Кюстендилските гробища бяха видели и въздушната атака, и смъртта на Слънцето. Наско Комшев, Крушата, Кроки, Италианеца, Мечката, Гери и Драго, Големите близнаци, брат му, Ботьо, Слънцето… Като мухи мрем, наистина! 100 000 цигулари, а на пръсти се броят старите артисти, които останаха приятели. 100 000 са равни на 10 дивизии. Бесният командваше 10 дивизии чужди, нямащи нищо общо с него и семейството му гангстери. Но още толкова бяха под флаговете на Чомбе, Пашата, Карамански, Барона, Димата Руснака, Черепа, Маргините и те всички бяха техни врагове. И не само те. Комунистите, Ескадронът, афганските ветерани, палестинци, кипърци, румънци, иранци и какви ли не още. Бесният водеше война практически срещу всички имащи куража да носят оръжие, а това не беше по нервите на всеки. Може би Вълкът издържаше, но не и той, в чиято глава бяха единствено Оливия и Япончик, и дивата нужда да отмъсти и за смъртта на нероденото си дете и за поруганата си чест.

— Какъв театър? — разсеяно попита ДВД. — Всяка далавера с Ескадрона е смъртоносна за теб, Жорж!

— Защо? — опонира Валери. — Нека чуем предложението!

Жорж скъса капачката на бутилка „Паспорт“, изчака Мартин да поднесе напитките, да излезе и вдигна чашата.

— Бог да прости Кольо Близнака! Лека му пръст, голям мъж беше. Един след друг си отидоха големите момчета, д’еба и живота д’еба! А аз се крия като плъх… на едно погребение не смея да ида заради ебалниците от Ескадрона и „Нева“.

Адвокатът и зет му мълчаливо отляха за „Бог да прости“ и отпиха по глътка, ДВД по инерция, зет му от „хатър към Бесния“.

— Теди… — Жорж включи касетофона. — Слушайте, но не забравяйте, че е един от убийците на Вълка!

— Какъв ми е тоя боклук, Козела, г-н Изов — започваше молбата-изповед на Теди. — Аз бях ченге… Профи. Шампион по кикбокс, стрелец… Започнах като маризчия, станах ченге и тогава ме поканиха в Ескадрона. Мангизи, кола, пътуване до Щатите… Тогава не знаех нито че асистирам при убийството на брат ви, нито че в Ню Йорк вие сте мишената.

— Козелът не може да не ти е казвал — Бесният.

— За казване, каза ми, но за мен вие с Нерон бяхте само две имена и нищо повече. Плаща ли добре и на Дявола съм готов да служа… Такъв съм аз, г-н Изов… Имам живи баща и майка. Преди две години поискаха да внасям пари в къщи… Оттогава не съм ги виждал.

— Добре де, Теди, мен какво ме интересува твоята история?

— Интересува ви Козелът, г-н Изов.

— Прав си… Тук си абсолютно прав… Та какво Козела.

— Щом сте го изпуснали пред болницата, изтървали сте го завинаги. Ново лице, ново име, нов адрес… Един от 1500 стрелци на Ескадрона… Трябва да избиете всички, за да сте сигурни, че и неговата мърша е сред тях.

— Може и да си прав — след дълга пауза се обади Бесният. — Ти ще го познаеш ли?

— Разбира се. Без глава да се появи, по походката ще го позная. Веднъж да го видя в тил и с него е свършено.

— По вероятно е с теб да е свършено, момче. Ти не знам, но Козелът е суперхамър. Как ще му обясниш десетдневно отсъствие?

— Мислил съм, г-н Изов… Имам план, стига да ми се доверите.

— И ти няма да ме предадеш?

— Спасявам кожата — с все по-силна нотка на надежда звучеше гласът му. — И още нещо, много важно, г-н Изов. Ако спечеля доверие, може би някой ден ще бъда „едно от най- опасните копелета в страната и да си тупкам фаса из бордеите“, както се изразихте.

Бесният се засмя гърлено, сухо и ДВД изтръпна в суеверен ужас. Гласът му все повече добиваше интонацията на Вълка.

— Да чуем плана! И ти повтарям — с надежда, но без мечти! Не знам колко дълго ще живееш, но винаги трябва да помниш тази мъдрост.

Теди мълча дълго преди да изплюе камъка.

* * *

Бесният спря касетофона и се взря в гостите си.

— Пъклен план има копелето… Ако задейства,… с Козела е свършено… Предаде ли ни, обаче, ташаците ни са във врялото масло.

— И каква му е идеята?

— Ти си вън от играта, ДВД — тихо каза Бесният. — Току що реших да рискувам. Заминавам, Валери… Кажи на жените, че ще се върна в понеделник! — беше събота.

* * *

Бесният наистина се върна в понеделник. Валери посрещна сам „Чесната“ и откара зет си в манастира.

— Заминавам за Америка. В мое отсъствие ти командваш холдинга.

— Филиалите знаят ли? — попита Валери, вътрешно размекнат от доверието.

— Мартин ще има грижата, който трябва да научи. Как е малкият?

— Кукла, Жорж… Прилича на вашия род… и на Катя.

— Катя ни е сестра… — разсеяно каза Бесният. — Щастлива ли е?

— Изглежда щастлива и тя, и майка ти.

— А ти?

— И аз съм щастлив, Жорж! Благодаря ти!

Бесният махна с ръка. „Не е моя заслугата!“ — казваше жестът му, но много по-важно беше, какво премълчава. Даваше година от живота си за миг да надникне в мислите му.

— Ще се бавиш ли в Щатите?

— Не знам… Ще поддържаме връзка… — затвори очи. — Ще спя. Не съм мигвал три денонощия.

Колите спряха около манастира, цигуларите обиколиха стените и останаха на постовете. Мартин отведе останалите в „Казармата“, помещение, за което Валери не знаеше нищо. Жорж спеше. „Нека спи!“ Охраната щеше да бди над съня му.

Валери влезе в манастира и се огледа. Беше тихо, като че безлюдно, но в два часа след обед беше нормално всички да са по леглата. Надникна в стаята на Катя. Нямаше я. На широкото им легло спеше тъща му, в кошчето — малкият Велин, новороденият син на Нерон Вълка. Отправи се към столовата… Музика долиташе от притворената дъбова врата. Надникна и замръзна. Легнала по гръб на масата, с вдигнати крака и голи тресящи се гърди, Катя стенеше под тежестта на Асен или Асенси Уругваеца, както му викаха гангстерите. Бодигардът чукаше жена му.

На бегом прекоси двора и хлътна в черквата. „Ще мисля утре!“ — крещеше вътрешността му взривена от срам, от обида, от болка. „Замине ли Бесният, ще събера ума си! До тогава най-важното е нито той, нито Катя да заподозрат нещо!“

Докато палеше цигара с треперещите си ръце, жена му застана на входа.

— Жоро е мой брат. Ако му кажеш какво си видял, с теб е свършено! — кротко започна тя. — На твое място бих се направил на луд.

Валери кимна.

— Така смятам да постъпя!

— Умното ми момче! — Катя понечи да излезе, но преди да притвори вратата подхвърли: — Тук не се пуши!

Смехът й дълго кънтя в ушите му.