Христо Калчев
Калигула бесният (11)

XI

„Аз убих човек!“ — за стотен път си повтаряше Валериан императорът, загледан в камбанарията на манастира. Двама души потънаха завинаги в пещерата над Гюешица само защото бяха любовници на жената, която откровено мразеше… Господи, как ненавиждаше Катя и колко луд беше по нея! Чьорни беше жертва на Бесния, но той лично прати Уругваеца на смърт, въпреки че имаше жена, две деца и майка, за която се грижеше. Блуждаейки с поглед из манастира, Императорът осъзнаваше, че го е ликвидирал не заради Катя, а заради позора да го види между краката й, заради внезапното унижение, което го връхлетя с такава атака, че още не му беше ясно как събра сили да оживее.

Бесният разпитваше Оливия и Катя, после той щеше да се срещне с жена си. Щеше да бъде рисковано да откаже. Бесният приличаше на разярен тигър, раздаваше смъртни присъди, като шоколадови бонбони. Кой знае какво щеше да му хрумне, ако го заподозреше в презрение и омраза към сестра му.

Все по-опасно ставаше това непредвидимо копеле и все по-неоправдано общуването с него. „Аз съм икономист, мама му стара. Тук се превърнах в убиец!“ Въпреки че съзнаваше това, съвестта му не страдаше. Не изпитваше това, което евангелието наричаше разкаяние. Не се чувстваше смирен. „Аз съм убиец!“ — беше една констатация и нищо повече. Душата му не изживяваше паника, нравствеността му не се гърчеше във вина. „Дали не съм роден убиец!“ Беше достатъчно образован да знае, че във всеки мъж е стаен кръвожаден звяр и само обстоятелствата бяха тия, които му позволяваха да се прояви или не. Император Валериан съзнаваше, че не е по силите му лично да предизвика нечия смърт, че агонията на жертвата би била непоносима и би го докарала до лудост. В абстрактното убийство имаше нещо, с което би могъл да свикне. В казармата, особено на пост, често си беше мислил, че би могъл да стреля в човек, ако не вижда очите му и не е принуден да наблюдава отделянето на душата от тялото. Така се водеха войните, така гинеха милиони, така се пръкваха героите, носители на железните кръстове за храброст, които не бяха в състояние да заколят дори една кокошка. Наказанието над Майкъл Чьорни и Асенси Уругваеца беше по-страшно с последствията, отколкото с нравствения диалог със себе си. Бесният излезе на двора, видя го и тръгна към него.

— Набери ДВД — сухо заповяда той. Да провери в регистрите на Ню Йорк адресите… Всичко за Борис Нейфелд, Майк Брандвайн и Марат Балагура… Веднага… Отивам да пия… Катя моли за прошка. Ако искаш виж… оная… жена ли ти е, не е ли, еба ли му майката. Ела в магерницата… Ще се напием като животни, императоре… Утре ще мисля… Ако съм жив!

* * *

Аркидяконо чу гласа на Теди и произнесе паролата.

— В Солоники ли си?

Ако хлапакът отговореше „Отдавна се върнах от Солун!“, значи беше в ръцете на Ескадрона и главата заплашваше да падне от тялото. Теди обаче облекчи шпионския театър.

— Козелът е тук — каза той. — Иска да говори с теб. Уговорките са в сила!

— Добре. Дай ми го.

— Къде са синовете ми, малтиецо?

— При мен, Коджел.

— Ти къде си?

— Не там, където можеш да ме намериш. Какво искаш?

— Да чуя момчетата. Ако са живи, започвам преговорите.

— Дай ми Теди — каза Аркидяконо.

— Кажи, Марко.

— Иска да чуе синовете си?

— Знаят ли къде са?

— Не.

— Дай му ги! Чакай повикване, ако постигнем съгласие!

* * *

— Е, Козел… — Теди наруши тежката пауза, изчака го да изпие на екс сто грама водка, да запали, да успокои и пулса си и пламналото си фалшиво лице. — Ще работим ли заедно?

— Имам ли друг изход? — с въздишка попита баретата.

— Според мен, не. Няма да ти е за първи път да работиш за Нерон.

— Казвай условията…

— Пентхауз и президента на „Полиинс“, Козел. Срещу всеки от тях по един от синовете ти.

* * *

Япончик се срещна с адвоката си като разбра, че Оливия е отвлечена.

— Имаш ли идея какво точно се случи? — попита легендата от Афганистан, който се беше превърнал в номер 9353 на затвора „Хевънгейт“, Ню Джърси.

— „Братството на Йехова“ е по петите ти, Япончик. Няма друга сила в състояние да изплете такава прецизна паяжина.

— Защо? — недоумяващ попита Иванков. — Винаги съм се старал да избягвам конфликти. Ако в Русия сме сблъсквали интересите си, тук — никога.

— Стара мъст! — Каза Райън Маккоу, човекът който гледаше мафиотските дела в Брайтън или Малая Одеса, както я наричаха главатарите на „Криша“, руски превод на „Пентхауз“, фирмата под която легално се подвизаваха на Източното крайбрежие.

— Алкалай уреди всички стари вражди.

— Той е „Нева“, тия тук са „Братството на Йехова“.

— И едните, и другите зобят от шепата на КГБ.

— На пръв поглед, Япончик. Мосад удари балтия на „Центъра“ в Израел, Южна Америка и Хонг Конг… КГБ дърпа конците в ислямския свят, Мосад в останалия. Ти минаваш за човек на Москва.

— Така ли? — искрено учуден попита афганецът. Тогава лежа тук с присъда от „Братството“?

— Винаги съм ценял бързата ти мисъл, приятелю — тъжно усмихнат каза Маккоу. — те осъдиха и мен. Теб на доживотен затвор, мен на доживотна немотия. Никой няма да наеме безработен адвокат, прочул се като проводник на руската мафия в Америка.

— Спокойно, Райън. Аз съм достатъчно дълго в тоя занаят за да измрат и внуците ти като богати хора.

— Как ще стане това, г-н Иванков?

Япончик не го чу.

— Евсей Агрон е мъртъв. Провери дали не държат мен отговорен. Соломон Семерди плати на двама братя ирландци за мократа работа. Казват се Патрик и Джонатан от Бъфало, Ню Йорк.

— Ще струва двадесет хиляди долара, Япончик!

— Мизерна пасмина сте вие шотландците… Имаш парите. Ще ти кажа как да ги получиш… На тръгване. И още нещо — кой командва „Братството“?

— Нови пет хиляди — невъзмутимо каза Маккоу.

Япончик кимна.

— Кога ще знам имената.

— Веднага. Майк Брандвайн, Марат Балагура и Борис Нейфелд.

— Така ли? Може би знаеш кой от тях ме напъха тук?

— Срещу пет бона и ти ще узнаеш.

— Станаха 30, нали? — Райън Маккоу кимна. — Имаш ги. Казвай!

— Нейфелд!

— Колко струва: „Защо?“

— 10 бона. Това е извънредно сведение, Япончик.

— Ще ти дам 50, ако престанеш да се пазариш като евреин на Арбат — прикривайки желанието си да го разкъса, усмихнат с монголските си очи каза афганецът. — И не се опитвай да печелиш лесни пари, Райън. Япончик и в затвора е Япончик, шотландецо!

— Не ме плаши! И без друго съм достатъчно уплашен за децата си. Как ще получа парите и ще научиш всичко, което знам.

Япончик написа набързо някаква бележка на руски, смачка я и подхвърли пред него.

— Това е еднократен чек за 50 бона, Райън. А сега много внимавай какво ще ми кажеш!

Шотландецът знаеше всичко, но въпреки това Япончик го остави да изнесе „чека“ от затвора „Хевънгейт“, Ню Джърси. Същият ден Маккоу занесе смъртната си присъда в щаба на „Криша“.

* * *

„Мафията е цирей върху розовия гъз на демокрацията!“ — мислеше Императорът. — „но жилото е проникнало до костната система!“

— Изведи ме! — Катя го върна в действителността. — Ще умра, ако остана в този проклет манастир.

— Не аз съм те заключил тук.

— Майкъл бил мъртъв?

— Жорж не споделя делата си.

— Каза, че е убил Майк и онзи нещастник Асен от охраната… за Майкъл му признах сама, но ако е вярно, че ги е застрелял, Асен тежи на твоята съвест.

Императорът се усмихна криво.

— Съвест… На твоята да тежи нещо?

— Вини колкото искаш — Катя беше по-скоро отегчена, отколкото разкаяна и повече уплашена, отколкото смирена. — Имам вини, но не те искам… Вече! Живях с Майк и животът ми беше пълен. — от очите й потекоха сълзи, без да изменят гримасата й. — Кажи ми честно, Майкъл Чьорни мъртъв ли е?

— Питай брат си…

Императорът стана, но Катя се хвърли и задържа ръката му в своите.

— Кажи му, че ми прощаваш… Ще му кажеш ли?

— Не.

— Помоли го да ме освободи… Знам, че не можеш да ми простиш. Прошката е за лордове, а ти си от Брестница, Императоре. Не ми прощавай, но моля те освободи ме! Ще го помолиш ли да ме пусне?

— Да.

— Един ден ще ти потрябвам… Опасно е да се работи с Бесния… Ще се наложи да те спасявам от беса му. За него си мой мъж, ако не си — ти си нищо, кръгла нула. Само да поиска — ще намери стотици кандидати за директори на банката.

Катя изказа на глас собствените му мисли и предреши отношенията със зет му. „Права е, по дяволите!“ — мислеше той докато се освобождаваше от ръцете й.

— Остави ме, Катя. Нищо не обещавам, но ще говоря с брат ти.

Императорът се изскубна грубо и излезе от частния затвор на Бесния. В съседната килия лежеше Оливия, дъщеря на Морис Алкалай, шеф на Центъра или КГБ, и съпруга едновременно на брилянтения крал Соломон Семерди, на руския мафиот Япончик и на зет му Жорж Изов-Бесния.

* * *

— Катя моли да я пуснеш — глухо каза Валериан Изов.

— Вместо за прошка, моли за свобода тая разглезена дрисла. Връщаме се. Трябва да се срещна с ДВД.

Гардовете изведоха Оливия от магерницата. Беше по-красива и по-елегантна от всякога. Заведоха я в мерцедеса, настаниха я и застанаха наоколо. Мартин вече чакаше зад волана.

— Ще освободиш ли… жена ми.

— Щом ти е жена — освободи я! Но ако не е, ще стои тук, докато реша какво да я правя.

Жорж тръгна към колата. Каза през рамо: „Ще се чуем в София!“ и се загуби в прах и изгорели газове по неравния път към Бебреш. Императорът остана сам. Изпуши една цигара, мълча заслушан във вътрешния си глас, загледан с празен поглед в изваяната като от божа ръка камбанария на църквата.

— Мъдрец — извика шофьора си и го държа дълго време прав и в недоумение. — Катя. Да се изкъпе! Тръгваме!

Императорът отвори джобния си компютър, намери Иван Жаров и набра номера.

— Моля? — чу гърлен глас в мембраната.

— Здравей, Козел — започна Императорът. — Убих се да те търся.

— Кой е? — попита объркан глас. — Да не грешите номера?

— Не греша, Козел… Няма грешка, г-н Жаров, или Милетиев, ако предпочиташ!

— Кой си ти? Кой си, мръсно копеле?

— Кротко, генерале! — каза Императорът. — Когато му дойде времето ще научиш всичко!

„Открих Козела!“ Въпрос на каприз беше да го подари на Бесния или да го запази за себе си. Тази нощ щеше да реши и стратегията и тактиката на бъдещата си империя.

* * *

Мобифонът изненада Козела в апартамента му в хотел „Ню Отани“. Седеше на тъмно до прозореца и чакаше Тодор Беров да се прибере в охраняваната си като Уиндзорския дворец къща. Деляха го стотина метра, разстояние, пределно за снайперист, лишен от възможността да повтори изстрела. Скрит зад пердетата, Козелът трябваше да изчака завръщането на президента на „Полиинс“, да го застреля в главата и да започне оттеглянето си. Беше наел апартамента на името на един иранец, търговец на агнета, но в западното крило на хотела беше наел друг на свое име, където зад бизнес легендата си щеше да остане до вечерта на следващия ден… Там беше багажа му, разхвърлян в артистичен безпорядък, там беше и употребеното му легло, в което щеше да преспи две нощи. И изведнъж този повик по мобифона… Освен Дебелия, никой друг не знаеше този номер… Глупости, той го беше дал на Пентхауз, на „Банка за Екологическа Профилактика“, на бившата си жена, на момчетата в Швейцария. „Мобилтел“ на колко души го е дала допълнително можеше само да гадае… Този, който го потърси, знаеше всичко!… Прякор, истинско и фамилно име, чинът му, а това значеше, че знае за Ескадрона на смъртта и ролята, която играе в него… „Кой се обади, мамичката му… ?“

Кортежът на Беров спря пред входа. Блесна осветлението на къщата, отвори се електронно входната врата, включиха се обходните камери! Когато проверката свърши, от колата излезе самият Беров, помогна на бременната си жена, прегърна я през кръста и я поведе по стълбите. Ягуарът му потъна в гаража, колите на охраната се разпределиха по ъглите на фасадата, излишното осветление угасна… След тежък работен ден, Тодор Беров се прибираше в бандитския си дворец за отдих… Козелът вдигна ремингтона, подпря го на рамо, постави дясното си око на визьора и зачака… Г-жа Берова влезе в спалнята, съблече се, сложи пеньоар, седна пред тоалетката и се зае да разчесва косата си. Появи се Доди. Беше свалил сакото, навил ръкавите на бялата риза, разхлабил вратовръзката. Застана зад жена си и влезе в окуляра. Козелът го изчака да постави ръце на раменете й, да се наведе да целуне тила й. Тогава натисна спусъка…

„Кой се обади, д’еба мама му!“ — трескаво мислеше той, докато зариваше ремингтона в лятната градина на хотела.

Отиде на бара, поръча бира и се загледа през витрината, през булеварда в полицейската суматоха, там насреща, където агонизираше, облян в собствения си мозък, недосегаемият гангстер Тодор Беров, бивш борец, бивш президент на една от най-могъщите групировки, бивш човек…

„Кой се обади, мама му стара!“ — Козелът излезе пред хотела, качи се в БМВ-то и потегли към центъра. „Кой се бе добрал до Козела и защо?“

* * *

— Пентхауз, Алкалай ви безпокои.

Дебелият изтръпна.

— С какво мога да ви услужа г-н генерал?

— В България е моят зет Соломон Семерди. Отседнал е в хотел „Палас“ на „Св. Константин“. В 14 часа ще ви чака в ресторанта.

— Но сега е 8 часа сутринта, г-н Алкалай.

— В Москва е по-късно, както знаете.

— От Варна ме делят 600 км., генерале!

— Г-н Семерди пропътува 6000 мили, за да се срещне с вас, Пентхауз. Соломон е интелигентен мъж и джентълмен… Надявам се, че ще се харесате взаимно.

Последва мъртва линия, или „дед лайн“, както се изразяваха американизираните съветски парвенюта.

* * *

— Боев, Пентхауз. Незабавно трябва да летя за Варна.

— Ползвай БГА, шефе.

— Ти ползвай БГА, аз ще летя с МИ-24, който ти ще уредиш. В 10 часа ще бъда на летище „Доброславци“, ти по-рано… Очаквам да ме посрещнеш като държавен глава.

Боев се изсмя в слушалката.

— Господ и на присмех помага, шефе.

— Щом знаеш тази поговорка, не е лошо да я имаш предвид, моето момче.

— Ще го запомня, Пентхауз. Колко пасажери ще водиш?

— Максимум трима. Искам кола на разположение и готовност да ме върнат между 16 и 17 часа.

— Разбрах, шефе. Имаш ли нужда от духова музика?

— Не, Стоянчо, икономията е майка на мизерията. А ние комунистите сме спестовници. Понякога си мисля, че папа Гранде е истинският основател на коминтерна.

* * *

— Къде се губиш, Козел?

— Върша си работата, Пентхауз. Управлявам 1500 примадони. Половината ми ден минава в угаждане на мъжки капризи.

— А другата половина?

— Шибам курви, г-н генерал. Аз съм хиперпотентно ченге.

— А всъщност?

— Всъщност ме събуди. Случило ли се е нещо?

— Кой застреля Додко Беров?

Козелът мълча, колкото интуицията му подсказваше, че е необходимо.

— Кой е поръчал операцията веднага мога да ти кажа, Пентхауз. Виж, кой е натиснал спусъка много бих искал да знам. Майсторска работа. Мозъкът картофено пюре. Лично се уверих. Дори аз не бих свършил по-добре това мокро дело.

— Ще ми разкажеш по пътя, Козел. В десет без пет те искам на летище „Доброславци“. Довечера ще те върна на курвите.

— Излишно е да задавам въпроси, нали?

— Напълно. Избръсни се и се постарай да бъдеш шик.

* * *

— Слушаш ли новини, Теди?

— Слушам, Козел. Утре в 19.30 синът ти Иван лети от Франкфурт за София. Посрещни го в 21.30 българско време.

— Майкъл Чьорни изчезна…

— Платил е до края на месеца. Ще се върне.

— Сигурен ли си?

— Не.

— Питай Бесния.

— Не, Козел. Премахни Пентхауз, прибери децата… Тогава ще видя какво мога да направя… Ако гарантираме сигурност на „Калигула“, може да преглътне Нерон.

Тревожен сигнал веднага писна в ушите му. „Среща с Бесният! Това копеле наистина ме е осъдило на смърт!“

— Теди, искам една услуга.

— Казвай.

— Бъди в 21 на летището.

Ред беше на младия скот да мисли.

— Разбирам, Козел. Ще те чакам във фоайето на международни линии. Докато работиш с Дебелия, и докато не прибереш момчетата, аз съм готов да стоя пред дулото.

— После?

Теди въздъхна.

— После ще мислим, Козел. Твоята смърт не ми върши работа.

* * *

— Добър ден, обажда се Тодор Токев — Теди. Мога ли да говоря с г-н Изов?

— Кой ти даде този номер, момче? — грубо попита Мартин.

— Лично господин президента на „Кали холдинг“.

— Чакай.

След няколко секунди чу гласа на Бесния.

— Кажи?

— Додко, както се изразявате вие…

— Знам! — прекъсна го Бесният. — Обади се в банката. Предупредени са. Кога ще заспи Дебелият?

— Срокът тече, г-н Изов. Козелът има четири денонощия на разположение.

— Добре, действай! — Бесният прекъсна линията и се обърна към зет си. — До десет дни ще погреба всичките си душмани, мамичката им курвенска. На Козела ще обърна особено внимание!

— На кого ще повериш това суперпрофи?

— Аркидяконо! Падне ли Пентхауз, малтиецът ще лети с втория му син, но след пластична операция. Това лайно, Козелът, мисли, че е много голям гявол. Маняк! Ще го коля една седмица с тъпото на ножа!

* * *

— Географията предопределя политиката, Козел, а двете заедно са патериците на историята.

— Каква е целта на лекцията — мрачно измънка баретата. Главата му беше заета с комбинации, коя от коя по-опасни и по трудно осъществими.

— Щом можеш да прелетиш една държава по диагонала за по-малко от час, каква може да е политиката й, моето момче.

— Тесногръда и педераска.

— Тесногръда, иди дойди, педераска защо?

— Знаеш ли кои пандизчии ги ебат първи, Пентхауз?

— Нямам честта генерале.

— Красиви, млади, с тесни дупета. България е перверзно красива, млада демокрация, а за габаритите й ти си по-наясно от мен.

Дебелият кимна с режисирана, отрепетирана мъдрост на дългогодишен властник. Той беше повече, той просто се беше родил за власт и като че ли прокълнат да умре с „кокала между зъбите“.

— Тогава какво излиза? Каква трябва да бъде историята й?

— Наведена, с гащи до коленете!

— Правилно, моето момче. Ти си много по-умен от който и да е цървул с пагони… Защо застреля Доди Беров, Козел?

Такъв ужас го обзе, че го изби на истеричен смях.

— Комплимент за комплимент, Пентхауз, фантазията ти е по-развита от на кой да е жив поет в шибаната държавица.

— Само това ли имаш да ми кажеш?

— Какво очакваш да чуеш… — шефът на Ескадрона сниши глас… — Защо ми е смъртта на Беров?

— И аз това се питам. И не намирам отговор. Попитах шефовете на тайните служби. Отговориха ми, не знаем кой го е убил, но само двама души са в състояние да го свитнат при денивелация 30. Гошо Индианецът и Козелът. Индианецът е мъртъв.

Шефът на Ескадрона кимна и тъжно, и замислено.

— Бог да го прости, нямаше стрелец като него.

— А ти?

— Индианецът беше върха, но и аз мога да свърша тази работа. Прави са доносниците ти, Пентхауз.

Приземяваха.

— Както и да е, Козел… Ще продължим разговора на връщане.

* * *

Пред „Палас“ беше паркиран ролс ройс — Силвър Клауд. На фона на мерцедесите наоколо приличаше на лебед сред гъски. Дебелият знаеше чия е лимузината, знаеше, че на гражданското летище във Варна е кацнал специален самолет „Суперконстълейшън“, през чиято баржа Семерди прибира личната си кола, в личния си ейрбус.

Облечен в блейзър на „Лайънс Клъб“ и с вратовръзка „Оксфорд юнивърсити“ диамантеният крал, евреин по произход, отраснал в Одеса, жител на Южно-Африканския съюз, но живеещ в Маями, Флорида, вече го чакаше във фоайето на хотела. Охраната, трима руси еднотипни, с вид на унгарски коне тежковози, пиеха сокове на бара, шофьорът, облечен като капитан на яхта, държеше фуражката си в ръце и гледаше въпросително. Дебелият се усмихна.

— Идвам по покана на г-н Семерди, млади момко — каза на „спешъл инглиш“ той. — Мисля, че го виждам… Или греша?

— Не грешите, „Пентхауз“. Последвайте ме, моля.

— Изчакай на бара, Козел. Ако влезем в ресторанта, дръж охраната под око.

Генерал Иван Жаров се подпря на плота, изпи жадно чаша кола, поръча втора и кафе и седна да събере мислите си, когато се обади мобифонът.

— Козел, на телефона е твоят непознат, който ти мисли доброто!

— Да не си от армията на спасението?

— Аз съм заклет цивилен, генерале. Ти си по армиите, поне по Ескадроните.

Козелът онемя втори път за един час.

— Какво искаш?

— Все още нищо. Ти искаш, но не знаеш нито какво, нито как.

— Какво ми е притрябвало толкова… Как да те наричам?

— Император… за по интимно — Валериан се изсмя в мембраната. — И разбира се, трябва да ми говориш на „ви“.

— Каква ти е диагнозата, момче? От коя лудница се обаждаш?

— Ще се върнем на тази тема по-късно. Искам да те поздравя за блестящата операция в „Ню Отани“. Моите поздравления, Козел, аз ценя професионализма.

— За каква операция говориш, твое величество?

— За онази, която ти върна единия син, генерале. Знам повече отколкото си мислиш.

Козелът плувна в пот.

— Кажете ми какво знаете, Императоре?

— Всичко. Играта с Теди и Аркидяконо, поръчките, залога… Всичко, Козел. Аз не съм никакъв психопат, напротив.

— Вярвам ви… вече. Имате ли нужда от мен? Искате да предложите нещо? Да ме предупредите за някаква опасност?

— От всичко по малко. Бесният няма да ти прости смъртта на Нерон срещу главата на Дебелия. Паднеш ли в ръцете му, ти си мъртъв.

— Не храня никакви илюзии, Императоре… Пазя се, колкото мога…

Валериан го прекъсна.

— Малко можеш, Козел. Без моя помощ си труп. Склонен ли си да се отнасяш сериозно и почтително с мен?

— Да… имате… честната ми дума. Кълна се в децата си, че ви имам пълно доверие, Императоре… Не знам защо, но сега ви вярвам като на Бога.

— Тогава слушай, Козел. Като приспиш Дебелия, Аркидяконо ще доведе малкия ти син на летище София. Момчето няма да знае, че малтиецът го придружава, а ти няма да го познаеш, както и той теб. И двамата сте след пластични операции.

„Господ ли говори с мен, д’еба мама му!“ — задъхано мислеше баретата.

— Останалото ми е ясно, Императоре.

— Бързаш, Козел. Ясна ти е целта. Бесният ще те убие, но… Първо ще те накълца на парчета. Аркидяконо ще те парализира. Теди ще откара сина ти при бившата ти жена, а ти ще попаднеш в мазетата на… За сега това е достатъчно.

— Предлагате ли изход, Императоре?

— В София ще намериш снимката на новия Аркидяконо. Ще го ликвидираш на летището, после ще се погрижиш за Теди… Имаш ли къде да скриеш момчетата?

— Имам, Императоре.

— Отиваш там и чакаш да ти се обадя… Разбира се преди това ще изпълниш генералното условие.

— Какво искате от мен, Императоре?

— О, много работа има за теб, генерале, но първо трябва да приспиш Дебелия.

Козелът запали цигара, дръпна трескаво, забрави и охраната на Семерди и заповедите на Пентхауз. Императорът каза: „В София ще намериш снимка…“ Значи знае, че съм във Варна, а това значи, че знае и с кого… „Прочети си молитвата, Дебел! Пясъкът ти изтече!“

* * *

Жорж стана от солукса, разтърка белезите си с крем, прекара гел през косата и слезе в хола. Оливия подреждаше розите, които беше набрала в градината и слушаше „Бранденбургска симфония“ на Брамс. Личеше от калъфката на плочата, подпряна на уредбата. Музиката беше толкова гръмка, че не чу нито вратата, нито стъпките му.

— Оливия?

— Чувстваш ли аромата? — попита литовката без да се обръща.

Жорж почувства розите, но не и възторг в гласа й.

— Ще пиеш ли кафе?

— Пих. Соломон Семерди е в България.

— Радио „Нева“?

Оливия кимна, спря Брамс и се обърна.

— Не си направи труда да ме потърси в Ню Йорк. Изглежда София му се вижда по-близко.

— Идва за теб, разбира се?

— Предполагам. Не вярвам да има специални интереси тук.

Бесният наля кафе, сметана и седна.

— Ще те продам? Как вървят курвите на диамантената борса?

— Аз се котирам. Личното ми тегло се изчислява в карати.

— Влез във връзка… Да определи цената!

— Сериозно ли говориш?

— Напълно! Достатъчно беше да смажа онзи плъх Япончик.

Оливия седна на противоположния край на масата.

— Япончик е на свобода. „Малая Одесса“ е внесла гаранцията му.

Това известие му подейства като ъперкът в плексуса.

— Значи мога да го чакам тук?

— Него едва ли, но някой снайперист от „Криша“ ще те посети непременно. Япончик не е свикнал да губи.

— Ще видим — злобно каза Бесният — Втори път фамилия Изови няма да лапне куката… Къде е отседнал Семерди?

— Не знам. А и да знаех…

— Ясно! — прекъсна я Бесният. Очите му горяха като на луд или на изгарящ от треска. — Смятам да те употребя анално. Нещо против?

— Има ли значение?

Иззвъня мобифонът.

— Не. Иди се приготви — изчака да излезе и включи апарата. Каранът беше убит в Бургас. Братята на един от потъналите във водите на Охайо го бяха застреляли пред хотел „България“. Убийците бяха заловени, но това не само, че не беше утеха, беше усложняване. Още утре вестниците щяха да бъдат пълни с името му.

— Мартине! — изкрещя Бесният. — Оная курва да се облича. Няма да я шибам. Да го духа. Ще я държа на пост и молитва! Свърши тая работа и набери ДВД. Действай!

Бесният си наля водка и излезе на терасата. Толкова беше свикнал със смъртта, че единствената му мисъл беше: „Пак ще ме подпукат от «Развигор»“. И беше прав. В бункера се получи призовка, подписана от полковник Проданов. Трябваше да се яви на 13 май в 8 ч. сутринта. „Само дето не пише с «четка за зъби», мама им да еба пандурска!“

* * *

— Индианецът е най-добрия снайперист на спецотрядите, нали?

— Беше, Пентхауз.

— Да, бе… Убиха го при онзи сакатлък в „Белите брези“.

— Точно така.

— Ти къде беше по това време, Козел?

— При една курва.

— Тя ще потвърди ли?

— Сигурно. Защо?

— Знаеш ли, че лейтенант Чанев работеше по осигуряването на „Албанската следа“?

— Чувал съм нещо… Ти ме разпитваш, а?

— Подпитвам е по-точно казано! Ченгетата твърдят, че Индианецът и лейтенантът е трябвало да млъкнат. Ти от тях ли си?

— Аз? Не, нямам мнение!

— Трябва да имаш, Козел. Давам ти едно денонощие, след което ще трябва да ми отговориш на някои въпроси. Кой уби Беров, Чанев, Индианеца. Къде е Тодор Токев, твоят партньор, май Теди му викаха.

— Дали след 24 часа или след 24 години, отговорът е „Не знам!“

— Давам ти срок да научиш, г-н генерал. Утре по това време те чакам в моята служба!