Христо Калчев
Калигула бесният (4)

IV

Ако трябваше да каже нещо за Ню Йорк, Бесният би се задоволил с краткото и ясно: „Ебати града, ебати чудото!“ За жалост нямаше време да огледа този мастодонт, както би му се искало. Да мине по бардаци, казина, да отскочи до Западния бряг. „Един ден ще се върна!“ — кой знае защо със заплаха мислеше той.

Настаниха се в хотел „Рейнбоу“ в източен Бронкс и зачакаха сигнал от „фингара“. Така американските гангстери наричаха човека, който посочва „с пръст“ жертвата, или известява точния час на действие.

ДВД ги беше свързал с частна авиационна фирма, която щеше да ги прехвърли на два етапа до остров Барбадос, през Кий Уест, най южната точка на Флорида. Там щеше да ги чака той, уредил пътуването им до София.

Фингърът се бавеше. Вячеслав Семерди и съпругата му отсъстваха от града. Гери и Драго купиха персийска табла и по цял ден хвърляха зарове в хотела. Бесният нае рент а кар и тръгна да разглежда Епълтаун /ябълката/, както американците наричаха Ню Йорк. Въртеше се от авеню на стрийт и обратно, докато му свърши бензина, наливаше на първата от хилядите бензиностанции и отново подкарваше по улиците на този невъобразим град. На сутринта на шестия ден заваля дъжд, небето се смъкна толкова ниско над града, че върховете на небостъргачите щръкнаха над облаците. Близнаците спяха. Жорж се обръсна, запали кадилака и бавно подкара към Бродуей. В Манхатън имаше едно заведение „Морроко“, Където ДВД ги беше довел още първия ден и където свикна да си пие кафето. Паркира пред бара и се готвеше да излезе от колата, когато видя Козела, придружен от двама мъже. Не беше за вярване.

Бесният инстинктивно сложи очилата и нахлупи на главата шапка с козирка „Чикаго булс“, каквито си купиха с близнаците на летище „Кенеди“.

Козелът и двамата му спътника влязоха в един безистен, Бесният измъкна „Узи“-то изпод седалката, излезе от кадилака и тръгна след тях. Късно. Бяха изчезнали. Хлътна в някакъв порношоп и изчака да се появят. Напразно. Влезе подред във всички магазинчета, предимно антиквариати, във всички бистра и барчета. Нямаше ги никъде. Върна се в колата, запали цигара и зачака. Вися повече от два часа. Козелът и спътниците му се бяха изпарили, но бяха тук някъде в Ню Йорк, на остров Манхатън.

* * *

Япончик и Пас спряха старо, очукано волво на ъгъла на „Джамайка авеню“ и „Мейсън Пърпъл стрийт“. Шофьорът остана в колата, афганците взеха „цигулките“ си, автоматични „Колт“ 45-ти калибър и влязоха в хотела, който „фингърът“ им беше посочил. Махнаха свойски на администратора и се разделиха. Япончик взе асансьора, Павел Пас хукна по аварийното стълбище. На четвъртия етаж се срещнаха, Пас му посочи №4112, извадиха автоматите, ритнаха вратата и нахлуха. Завариха Гери и Драго, Жорж отсъстваше. Япончик влетя в банята, откъдето се чуваше течаща вода и разстреля Драго, докато миеше лицето си след бръснене, после затвори вратата и се върна в хола. Пас беше напълнил Гери с олово, спящ по корем в леглото си. Афганецът беше използвал възглавница като заглушител и всичко наоКоло беше в пух и перушина.

Спуснаха се по пожарникарската стълба, пресякоха „Джамайка авеню“ и влязоха в колата.

— Ще чакам! — каза Пас. — От другия край на света идвам за тоя сволоч.

— Да не дочакаме федералната полиция?

Пас поклати глава.

— Свършихме чисто. И тихо. Ако не ги открие Жорж Бесният, ще ги открият едва по миризмата.

Жорж ги беше открил. Докато афганците се измъкваха през задния вход, той влезе през парадния, попита със сакатия си английски дали има съобщения за него, взе асансьора и откри разстрела. Кръвта му изстина. После щеше да мисли, сега трябваше да действа.

Убийците бяха или Япончик и неговите хора, или Козелът и двамата му придружители, но които и да бяха, главната им цел беше той. Трябваше по най-бързия начин да изчезне от този хотел, който можеше да се окаже и ковчега му.

Жорж се смъкна по аварийните стълби, но не излезе на улицата, а се спусна в подземието. Тук беше парният котел, електромоторът на асансьора, намери разбита циментова стълба, която го изведе в квадратен двор с разградени полусрутени стени. Притичвайки, стигна входа на някакъв дръгстър. Влезе, смеси се с хората и огледа улицата. Беше в гръб на хотел „Рейнбоу“. Тук беше малка вероятността да го причаква някой. Огледа се за такси и след няколко секунди пътуваше към летището при Елтън Фокс, негър, виетнамски ветеран, с когото предстоеше да стане близък.

* * *

Валери беше болен. След семенната проба се почувства зле. Вече десети ден беше на легло. „Тия лаборантки ме заразиха!“ — мънкаше носово той. „Нищо ти няма. Най-банален грип!“ — успокояваше го Катя.

Днес трябваше да са готови пробите. Шофьорът на мъжа й я заведе до болницата и я изчака. Катя се върна бясна.

— Загубили са резултатите — каза тя, макар че никой не я питаше, седна на задната седалка. — Карай при мама! — и затвори очи.

Пробите бяха категорични. Валери беше в ред, но тя — безплодна.

* * *

Иззвъня Мобифонът.

— Г-н Савов — беше Мартин и ревеше в слушалката. — В Ню Йорк са застреляли Малките близнаци — изхлипа. — Драго и Гери са мъртви. Шефът заповяда да влезете във връзка с легацията във Вашингтон. Ковчезите да се транспортират в България. Вие знаете каква е процедурата, нали?

— Да — замислено отговори Валери. — Каза ли кога се връща?

— Нищо точно — веднага и при първа възможност.

— Добре, Мартине, ще направя необходимото.

— Какво има? — попита Катя, не криеща любопитството си.

— Гери и Драго са мъртви. Застреляли са ги в Америка.

— А Жоро? — изкрещя тя.

— Нищо му няма. Връща се при първа възможност.

— Слава богу — Катя плю в пазвата си. — Горките близнаци. Какво ще стане сега?

— Не знам, Кате. Имам работа. Отивам в банката. Не ме чакай за вечеря.

След като уреди транспортирането на мъртъвците, нареди да извикат всички дилъри и легна да събере мислите си.

* * *

Елтън Фокс беше як бик с блестящи зъби и широка, лукава усмивка. Предупреден, че клиентът му не говори английски, той се задоволи да го потупа фамилиарно по рамото и кимна с глава да го последва. Качиха се в някакво подобие на електрокар и потеглиха между стотици спортни, турбо и реактивни самолети, наредени като пъзел на дългото с километри спортно летище на Ню Йорк. Жорж се сви в шлифера, вдигна яката и затвори очи. „Първо брат ми, а сега и близнаците!“ — ледена ярост клокочеше в него, макар че погрешно я взимаше за термичен шок. Тресеше се, зъбите му тракаха, започна да изпитва непреодолимо желание да уринира.

— Ей, you stop — каза на уличния си английски той. Когато негърът го погледна, със знаци му показа, че иска да пикае. Фокс небрежно му посочи огромната гума на най-близката машина и невъзмутимо продължи да пуши пурата си. Бесният слезе, олюлявайки се, направи две-три крачки и се срути на пистата. „Само да не се напикая, мамичката му… Аз, убиецът Калигула, няма да се напикая на някакво ебано летище в Ню Йорк…“ Силните ръце на негъра го вдигнаха като картонена кукла и го подпряха на авиоколелото. Жорж свърши и подпирайки се на пилота отново се добра до електрокара.

— Thank you! — прегракнало, глухо каза той.

Елтън Фокс махна с ръка, усмихна се с безбройните си бели зъби и подкара бясно, на слалом между джетовете. Качиха се в синьо-бяла „Чесна“, модел „грасхопър“ и десет минути по-късно бяха във въздуха. Когато набраха височина, негърът включи автопилота и влезе при Жорж в салона. Донесе бяло пухкаво одеало, свали му шлифера, обувките, даде му някакви лекарства и го остави да дойде на себе си.

Жорж се събуди пет часа по-късно, когато приземяваха в Кий Уест. От треперенето нямаше помен, макар леденият гняв да продължаваше да клокочи и в съня му. Като мираж се беше появявала Оливия, ту да му каже, че иска да се върне на Малдивите, ту носеща главата на Япончик в шопска торба от необработена вълна, ту да прошепне една фраза, която щеше да запомни завинаги. „Вълкът беше при мен — усмихната лъчезарно беше започнала литовката. — Каза — успокой брат ми. Аз убих моите близнаци, той — своите. Съдба! Нищо не може да се направи срещу нея! Джерман!“ Точно това беше казала мръсната му курва! „Джерман!“

В хотел „Малибу“ вече чакаше ДВД.

— Лошите новини пътуват бързо? — горчиво, дори злобно каза Бесният. — Свърза ли се с легацията?

— Зет ти е свършил всичко. Бог да ги прости момчетата, Жорж.

Бесният кимна разсеяно.

— Утре сутрин излитаме през Мадрид за Атина. На „Колонаки“ ще ни чакат десетина от твоите хора. Сега е опасно да кацнем в София.

— Знам. Козелът и двама от Ескадрона очистиха близнаците. Имам задача за тебе, ДВД. Искам името на командира им и няколко имена на килъри. Пет милиона, ако се справиш!

— Ще се опитам — угрижено каза адвокатът. — Убийците са други. Япончик и новият шеф на „Нева“ Павел Пас.

Бесният зяпна.

— Сигурен ли си?

— 90%. В София ще добавя другите десет. Отложи този разговор, Жорж. Трябва да обърнем внимание на този черен джентълмен.

Във фоайето влизаше Елтън Фокс. „Това е Джерман!“ — помисли Бесният, но на глас каза:

— Искам да наема този мъж!

* * *

Валери Савов изпрати чрез БНБ фиктивни платежни нареждания по обслужване на несъществуващи кредити до Банка за Екологическа Профилактика /БЕП/ и зачака. След тридесет часа държавната банка отговори: „Грешите входящите кодове на БЕП. Необходимите ви номера, при положение, че ще ползвате централния компютър на БНБ са…“

Това беше малко, но все пак нещо. Катя, майка й и бременната вдовица на Вълка, Лидия, бяха отишли за няколко дни в Кюстендил, така че вкъщи никой нямаше да го безпокои. Можеше да седне да мисли, да разиграва варианти на персоналния си компютър и да търси начин да се добере до външните кодове на БЕП. Това щеше да бъде грандиозна победа, негова лична. Победа на неговия гений, в който за миг не се съмняваше, но щеше да бъде едва половината от нужното. Оставаше една абсурдна, налудничава мисия, да пробие защитния код на банката на „Ескадрона на смъртта“ и да се включи в пряко проследяване на банковите й операции. Всеки икономист, специалист по електроника би го нарекъл идиот, ако споделеше намеренията си с него, но Валери нямаше намерение да споделя с никого, знаеше, че не е идиот и беше убеден, че ще се справи. Прибра се, облече пижама, халат, обу чехли и влезе в кабинета. Охраната сервира кафе, сандвичи с луканка и се оттегли. Сандвичите изяде набързо, наля си кафе, запали цигара и седна срещу компютъра. „Хайде, приятел — каза на новия си супермощен «Макинтош». — Докажи, че си заслужаваш парите!“

Легна на разсъмване грохнал, но заинатен. „И утре е ден!“ — въздъхна прочутата фраза на Маргарет Митчел и потъна в прегръдките на Морфей.

Едва на седмото денонощие успя да пробие защитния код на БЕП.

* * *

— Не, Жорж, не искай това от мен!

— Защо? — искрено учуден попита Бесният.

ДВД плувна в пот, устата му пресъхна, ръцете му трепереха, гласът започна да му изневерява.

— Стана ли твой съучастник, ставам уязвим…

— Ти не си мой съучастник! — Жорж го гледаше с очи на убиец. — Ти си мой роб, адвокате! Ясно ли ти е?

— Не — ДВД поклати глава и се отърси от напрежението. — Ти си лесна плячка, ако зад гърба ти не стои мощна интелектуална защита… Виж, Жорж. Навремето и Нерон поиска да вляза в делата ви. Отказах и му обясних защо отказвам. Брат ти ме разбра. Ако искаш, мога да обясня и на теб… Ако не, ще трябва да се разделим.

Жорж погледна негъра, вдигна рамене и отиде на бара. „Ще го убия! — ръмжеше вътрешният му бяс. — Ще му извия врата още сега, пред черния!“

— Уиски! — каза, когато барманът застана срещу него — Енд сода.

Взе питието, смеси го и излезе пред хотела. „Това копеле ми отказва!“ — беше всичко, което беше запомнил, но и това му беше достатъчно.- „Какво си мисли този застаряващ суинг? Той каза «Не!» на Калигула? Адвокатът, който позлатих, когото направих баровец, каза «Не» на молбата ми да бъде преводач между мен и негъра. О, ДВД, през носа ще ти изкарам това нахалство! По корем ще пълзиш в краката ми! Като посрано дете ще молиш за пощада!“

Жорж се върна и седна на масата.

— Кога тръгваме? — глухо попита той.

— Утре в 7.45 местно време.

— Той… — щеше да каже „негъра“, но се сети, че думата е международна. — пилотът ще дойде ли с нас?

— Да, Жорж. Самолетът е краден. Сега всички щатски полицаи са по петите му.

Жорж погледна Фокс и дори събра сили да му се усмихне.

— Колко струва такъв самолет… и от къде може да се купи?

ДВД преведе въпроса.

— Между 3 и 5 милиона долара. В Америка 3, в Европа 5. „Много пари, д’еба мама му!“

— Можем ли да прелетим океана?

Отговорът на негъра беше:

— На етапи. От тук до Каракас. На два прехода през Бразилия до Монтевидео — Уругвай. И през океана до Лагос, Нигерия.

— Да уредим документи, че самолетът е мой, а ти пилот-наемник?

Негърът кимна.

— В Каракас можем да получим документ, че сме извънземни. Срещу заплащане, разбира се. Един ден ще ни отнеме смяната на номерата по корпуса и двигателите.

„Имам самолет.“ — изкрещя вътрешната му грандомания.

— Кога можем да излетим?

— Веднага след като заредим!

Жорж стана.

— Напиши ми адреса в Атина. Аз тръгвам с „грасхопъра“, ти утре с редовния полет. След една седмица ще бъда в Гърция.