Алекс Кош
Медиум на повикване (6)

Глава 6

Изглежда моят току-що намерен учител по бойни изкуства изчезна окончателно и безвъзвратно. Във всеки случай проблясъкът на светлина подозрително напомняше на онзи, в който се разтвори призракът от парка. Същият, сметнал за свой посмъртен дълг да информира поне един човек, че да спиш с чужди жени е много глупава идея. Толкова неочаквано и нетривиално знание определено не заслужаваше да останеш на този свят под формата на неупокоен призрак в продължение на много години, но кой съм аз, че да съдя. Повече ме вълнуваше защо учителят Ип Ман изведнъж изчезна. Е, не вярвам, че такъв велик човек може толкова да се обърка във формулировката, че да е пожелал просто да намери добър ученик, но не и да го обучи, превръщайки го в свой наследник.

Като не измислих нищо по-добро, аз се върнах при Джеймс и му разказах какво се е случило, надявайки се да получа разумно обяснение, за предпочитане различно от моето предположение. Дони също се мотаеше там, все още приемайки всичко случило се само като интересно приключение.

— Съчувствам ти, момче — ухилено ме потупа по рамото медиумът. — Случва се.

— Какво?! — попитах напрегнато, вече досещайки се от изражението на лицето му, че предположението ми ще бъде правилно.

— Очевидно точно преди смъртта си учителят Ип Ман е съжалил, че не е успял да намери достоен ученик, на когото да предаде знанията си, и е останал на този свят, докато не срещне някой подходящ. И после е намерил теб.

Едва се сдържах да не изругая. Защо не е формулирал посмъртното си желание по-ясно?! Та той е велик майстор, а не някакъв си войник!

— И по този начин е изпълнил неточно формулираното си посмъртно желание — засмя се Дони, но бързо млъкна. — Кхм… извинявай.

— А той със сигурност ли е заминал окончателно? Има ли вероятност да е само временно? — с надежда попитах медиума.

— Бяла светлина имаше ли?

— Имаше.

— Значи край. Посмъртното желание е изпълнено, душата е отвъд. Това е окончателно.

— Но защо такава неточна формулировка? — разочаровано изстенах аз.

— Знаеш ли, пред смъртта малко хора мислят за нещо логично. А посмъртните желания са като желанията за джина в приказките, трябва да ги формулираш точно, за да не стане каша, а когато умираш, някак си няма време за логика — Джеймс се усмихна. — В практиката си съм срещал какви ли не формулировки. Най-често, разбира се, е обичайното предаване на послания до роднини, но има и по-екзотични — да завърши недописана книга или дори поредица от книги, да догледа сериал, да стане супергерой, да види всички останали чудеса на света, да намери любовта дори.

— И вие сте помогнали на всички? — най-искрено попита Дони, явно още не беше вникнал достатъчно в характера на Джеймс Харнет. А той, каквото и да говорим, никога не е страдал от прекален алтруизъм.

— Сякаш няма какво друго да правя — направо се обиди медиумът. — Пуснах сериала на бабата, да. Останалите просто ги опаковах и занесох при свещениците. Или предлагаш да стана сводник или стенограф на някой призрак?

Дони се смути.

— Не, разбира се. Но довършването на книга би могло да донесе добри пари. Ами ако е някоя известна поредица? Как се казваше авторът?

— О, някаква фантастика, с такава в нашия свят няма как да направиш пари — някак не много уверено отговори Джеймс. — Нещо за песни за лед и огън. Никога не съм се интересувал от подобни работи.

Съдейки по ококорените очи на Дони, той имаше някакво предположение кой точно може да е мъртвият писател, а и аз самият се досетих. Ако в този свят има „Игра на тронове“, то тя сигурно ще е различна от нашата, реалностите на света след разместването на оста определено са повлияли много на литературата, но очевидно талантът на известния автор се е запазил и тук. Както и бавната скорост, с която пише романите си. Между другото, ако някой ден имам свободно време, непременно ще прегледам произведения на известни автори, които съществуват и в двата свята, за сравнение. Интересно колко големи ще са разликите в някой Хари Потър например?

— Това е недовършена серия, която има милиони фенове! — възкликна Дони. — Дори не мога да си представя колко би платило някое издателство за такъв ръкопис! Аз самият бих платил много, за да разбера как ще свърши всичко!

Джеймс за известно време просто застина, гледайки в една точка, сякаш внезапно е поставен на пауза.

— Да? — измърмори той някак вяло и мълча известно време, докато не избухна: — И така, вие двамата! Махайте се оттук, преди да се е случило нещо. И изобщо — той ме изгледа злобно, — заеми се с Князев и онова другото момиче. Тези неща мен изобщо не ме засягат и не могат да ми навредят по никакъв начин.

— Това „другото момиче“ всъщност се казва Лора — веднага се наежи Дони, но не успя да впечатли медиума.

— Няма значение — каза Джеймс. — Това е, къш оттука!

Може би ми се стори, но окото на медиума потрепваше така, сякаш предава някакви нецензурни ругатни с морзова азбука. В такова състояние очевидно беше безполезно да говоря с него, а аз се надявах да засегна темата за лечението на Лора и Алина Князева. Ох, как ме „ощастливи“ Дони, като спомена за парите. А сега младежът явно възнамеряваше да продължи разговора за сестра си, ядосвайки още повече медиума, но аз не можех да го позволя. Хванах Дони за лакътя и го помъкнах по-далеч от школата.

— Той за какъв дявол говори така за Лора?! — възмутено изръмжа русокосият младеж. Впрочем, ако сериозно искаше да влезе в конфликт с медиума, аз нямах никакви шансове да му попреча — тегловните ни категории бяха прекалено различни.

— Да, нервен е, ти го прониза право в сърцето. Можеше и да премълчиш за пропуснатите ползи.

Двамата стигнахме до колата на Дони и се поколебахме. Цялата кабина все още беше в кръв и нямахме идея как ще се возим вътре.

— Такси? — предложих аз.

— Такси — тъжно се съгласи Дони. — Ще извикам влекач, веднага да я закарат в автосервиз и да сменят целия салон.

Докато чакахме колата, той продължи да се възмущава:

— Не трябва да зависиш толкова от парите! Трябва и за хората да се мисли поне малко!

— Джеймс не зависи — подсмихнах се аз. — Човек трябва да има някакво хоби, Джеймс Харнет изпитва удоволствие от увеличаването на личната си банкова сметка. Не знам защо му трябват толкова много пари, но фактът си е факт — всичките си усилия той измерва изключително във финансов еквивалент.

— Може би има някаква благородна цел? — предположи Дони. — Например да издържа сиропиталището, в което е израснал?

Изсумтях скептично.

— Джеймс произхожда от много богато семейство, което със сигурност никога не се е нуждаело от пари. Проучих биографията му, когато ме взе за ученик.

— Не мога да измисля друго оправдание за подобно поведение — призна Дони, качвайки се в пристигналото такси. — Между другото, къде отиваме? Не трябваше ли да ходиш в някаква църква или храм?

— Вече е късно — намръщих се аз. — А и психически съм изтощен, по-добре да отида утре на свежа глава. Хайде да се върнем в болницата, тъкмо ще разберем дали има напредък в лечението на Лора. Все трябва да има полза от призрачната глава.

Още повече, че тази глава ми коства договор с Доктора да убия Ездача на трупове. Вярно, аз и сам исках да се добера до убиеца на Деймис, но самият факт, че сега дължа нещо на толкова опасна личност като мистичния Доктор, изобщо не ме радваше. А и той се лепна за мен така, сякаш има някакви далечни планове с моя милост, което само ме плашеше още повече.

Някъде на половината път до болницата неочаквано ми звънна Миси.

— Жив ли си? — попита тя вместо поздрав и веднага продължи: — За в бъдеще поне вземай телохранителката си с теб по такива задачи. На нея за това й плащат.

— Да, точно така, Джен…

Честно казано, бях я забравил. А и това трябваше да е нормален лов на призрак — запечатвам го и готово. Кой да знае, че всичко ще се превърне в истинска касапница?

— Забрави, значи? — изсумтя ханьото, сякаш прочела мислите ми. — Какво още забрави? Поне помниш ли, че погребението на момчето е утре?

— Такова нещо не се забравя — въздъхнах аз. Веднага ми стана толкова тежко на душата, че всички притеснения за изчезналия учител по бойни изкуства изглеждаха глупаво.

— Баща ти се погрижи ритуалът на мъртвото дете да бъде извършен в най-добрата църква в Барса. Така че се облечи прилично, официално ще представляваш семейство Михайлови.

Неволно забелязах, че Миси, подобно на Джеймс, старателно избягва да споменава имена. Що за странен маниер? Е, да допуснем, че с жертвите е ясно, просто за да няма емоционална обвързаност, но медиумът упорито пренебрегваше и моето име. По същата ли причина? Но аз не съм жертва. По-точно, не винаги. А и да умирам определено нямам намерение.

След около двадесет секунди мислене осъзнах, че упорито игнорирам думите на ханьото, мислейки за всичко друго, но не и за смъртта на Деймис. И през цялото това време мълча по телефона.

— Кхм, уточни мястото и часа, ако обичаш.

— Гробището до църквата „Света София“, дванайсет часа на обяд.

Еха, и това ако не е съдба. Нали точно там служи и инквизиторът, който ме покани на гости. Може би той все пак ще успее да помогне с тройствеността на душата на Алина Сергеевна. А и странната болест на Лора все още е проблем.

— Благодаря за напомнянето — искрено благодарих аз.

— Това ми е работата.

— Слушай… имам още една малка молба към теб. Джеймс отказа да участва по какъвто и да е начин в лечението на съпругата на Князев, но имам нужда от информация за странното състояние на душата й. Можеш ли да потърсиш из твоите източници?

— Какво е това странно състояние? — попита ханьото.

Описах подробно в какъв тройствен вид намерихме душата на жената.

— Интересно — изсумтя Миси. — Ще потърся, но в нашата практика не помня такива случаи. Ако намеря нещо, ще ти се обадя.

— Много ти благодаря!

След като приключих разговора, известно време седях, гледайки в една точка пред себе си. Разбира се, беше важно да събудя жената на Князев, но много повече ме вълнуваше погребението на Деймис. Първо, никога не бях присъствал на такива събития, и второ, нямах идея какво и как да кажа на майката на починалото дете, за да я успокоя. И изобщо възможно ли е това?

— Нещо се е случило? — попита Дони, наблюдавайки изражението ми. — Мога ли да помогна?

— Случи се. Но за това никой не може да помогне — замълчах за момент, обмисляйки дали да споделя с Дони или не. — Утре е погребението на Деймис, момчето, което почина в болницата… трябва да съм там, но не знам как да погледна майка му в очите.

Дони ме потупа по рамото.

— Разбирам. Но, доколкото знам, ти не си виновен за смъртта му?

— Не, но…

— Най-важното, помни, че на майката на починалото момче е много по-тежко, отколкото на теб, колкото и да тъгуваш, затова на нея ще й е нужна всяка подкрепа. Така че не си и помисляй да плачеш или да изпадаш в истерия.

— Нямам такова намерение… като че ли. Но дори не знам какво да й кажа и как да я успокоя. Тя наскоро загуби и дъщеря си…

— Гадост — съгласи се Дони. — И няма други деца?

Поклатих глава в отговор.

— Съпруг?

— Също няма — вече не толкова уверено отговорих аз. Деймис май беше споменал, че майка им ги отглежда съвсем сама.

Стигнахме мълчаливо до болницата, всеки си мислеше за нещо свое, и там, вече на входа, Дони изведнъж попита:

— А не можеш ли да призовеш призраците на децата на тази жена, за да могат поне нормално да се сбогуват?

— Не става така — намръщих се аз. — Момичето вече е упокоено от свещениците, а момчето — от Джеймс. Това е окончателното и неотменимо преминаване „отвъд прага“.

— Добре, а ако призовеш душата от това „отвъд прага“? И не съм много наясно, каква е разликата между упокоение и погребение?

— Там всичко е сложно — започнах да обяснявам, като внимателно подбирах думите си. — Душата вече си е отишла и връзката й с тялото е прекъсната по време на процеса на кремация и упокоение. Погребалната церемония се извършва по-скоро за роднини, за да се простят с починалия и да освободят частиците душа, които неволно са задържали в себе си, като не искат да се примирят със смъртта на любимия човек. Но тези частици не са самата личност, нея вече я няма, тя се е разтворила някъде там или вече е отишла да се преражда.

— Сигурен ли си? — скептично попита Дони. — От това, което видях напоследък, всичко може да се случи. Може би си струва поне да опиташ? Ами ако успееш да върнеш душата обратно при нас поне за няколко минути?

— Ъ-ъ…

Разбира се, не е за мен да говоря за основните закони на този свят, аз самият бях тук отскоро, но Макаров и Джеймс бяха съвсем недвусмислени — след като премине „отвъд прага“, вече е невъзможно да се върне. Вярно, определено няма да мога да повторя обясненията на медиумите, още повече толкова логично и обосновано, както Макаров, например.

— Ако знаех как, непременно щях да го направя — отговорих най-накрая. — Но един знаещ човек ми каза…

— О, стига — прекъсна ме младежът, спирайки рязко. Сякаш историята за мъртвото момче го трогна до дъното на душата. — Много хора казват най-различни неща. Просто опитай, а ако не се получи, няма да навреди, нали той вече е мъртъв.

Колкото и да е странно, в думите му наистина имаше известна логика. Въпреки че е възможно да се навреди на мъртвите, и то как само, бях многократен свидетел на това, но Деймис вече беше преминал границата и ако се опитам да го повикам обратно, то в най-лошия случай просто нищо няма да се получи, а в най-добрия ще може поне да се сбогува с майка си.

— Ще си помисля — отвърнах уклончиво. — Но ти сам виждаш ситуацията със сестра ти и съпругата на Князев — решение може да се търси много, много дълго. А след погребението шанс изобщо няма, както ми се струва.

— Поне опитай! — неочаквано гневно избухна Дони, но се опомни: — Извинявай. Това е болна тема… — той направи гримаса като от зъбобол. — Знаеш ли, Лора и аз имахме по-голям брат. След Академията той отиде в СБРЗО и загина по време на затварянето на голям портал от Лимба. Винаги съм съжалявал, че не успях да се сбогувам с него нормално, да му кажа колко го обичам… ние двамата много се карахме, аз винаги бях контра, а Греъм, напротив, беше твърде коректен, любимецът на родителите ни. Е, аз бях обхванат от тийнейджърски максимализъм, правех и казвах всичко от злоба…

— А сега заради мен може да загубиш и Лора — тук вече самият аз се намръщих от гняв към себе си.

— А, не — веднага реагира младежът. — Вече казах, че Лора постъпи правилно, като ти помогна да спасиш момчето. И тя все още не е умряла, сигурен съм, че лекарите ще намерят лек за болестта й, още повече че сега им помага главата, която ти намери. Твоята задача за утре е да отидеш и да подкрепиш майката на момчето. В колко часа трябва да си там? Ще дойда да те взема.

Бях малко изненадан от този ентусиазъм.

— Погребението е в дванайсет.

— Тогава ще тръгнем към десет часа, за да имаш време за твоите медиумски трикове.

— За какво?

— Ами ще рисуваш твоите там листчета, ще призовеш призрака на мъртвото момче, за да се сбогува с майка си. Какво толкова сложно?

— Аха, абсолютно нищо — изсумтях леко нервно аз.

Най-интересното беше, че докато бях пленник на Ездача на трупове, аз прочетох раздела с личните му изследвания, свързани с призоваването на души. Тъй като той се опитваше да създаде своя собствена армия от ходещи мъртъвци с душите на силни воини, то душите можеха да бъдат получени или от хора, които са все още живи, или призовани от „отвъдното“. И съдейки по това, което успях да прочета, той изобщо не се беше справил с призоваването. Но грубо си представих основните руни, разработени от него, а нататък трябваше просто да търся информация на сайта на Асоциацията на медиумите и в други тематични източници. Изненадващо, но Дони толкова ме зареди с оптимизма си, че започнах сериозно да обмислям реализацията на тази налудничава идея. И не ставаше въпрос само за майката на момчето, аз самият много исках да се сбогувам с Деймис по човешки, гледайки го в очите.

„А може и да се получи — внезапно осъзнах аз. — Просто трябва да подбера правилния набор от руни. Едва ли това ще се превърне в нещо опасно, в краен случай гофу просто няма да сработи. Нали така?“