Алекс Кош
Медиум на повикване (13)

Глава 13

— А защо сестрата каза, че той просто си почива?

— Нямаше външни прояви на болестта, Дубров просто почувства слабост и полегна на дивана в кабинета. По-късно по ръката му се появиха следи, подобни на тези по врата на момичето, и той загуби съзнание. За съжаление Дубров махна руната, за да не шокира медицинските сестри, така че не можах да предупредя никого. А и той явно не за първи път заспива на работното си място — сестрата съвсем спокойно влезе, вдигна го на ръце и го изнесе от кабинета.

На това можех да повярвам, с нейните габарити медицинската сестра можеше да носи кльощавия доктор като двегодишно дете.

— Значи трябва да кажем на някого, че е заразен? — логично предположи Дони.

— А дали вирусът няма да продължи да се разпространява? — осени ме изведнъж. — Може би трябва да обявим карантина?

— Вирусът се прехвърли към доктора поради злощастно стечение на обстоятелствата, подобни условия са доста трудни за повторение. Освен това, ако нашите експерименти бъдат разкрити, него ще го изгонят от работа — цъкна с език Роналд. — Изобщо не ми се иска, с него имаме още толкова много планове. Вие и двамата сте от богати семейства, може би имате свои специалисти по биология и микротехнологии? Ще обясня какво трябва да се направи! Не е сложно!

— Семейството ми се занимава с производство на инструменти за машини, далеч сме от медицината — намръщи се Дони.

Замислих се, защото по принцип имах един познат учен, който би могъл да помогне. Въпросът беше в това дали той е навътре конкретно в тази материя и дали моят „баща“ ще позволи Семьонов да бъде привлечен. Може би си струва да му се обадя и да го помоля за помощ, дори и ако Семьонов не става, Евгений Михайлов определено ще може да привлече някой друг. И, между другото, няма да е лошо да използвам новата си способност върху самия Михайлов и да разбера какви са истинските му планове за моята скромна персона. Но за съжаление онези, които принуждавам да казват истината, помнят всичко перфектно и освен това осъзнават, че са били повлияни. Така че не мога да прилагам такъв номер на хора, на чието отношение държа. Жалко.

— Какво правим? — напрегнато попита Дони. — Времето си върви. Ще викаме ли тукашните доктори?

— Не знам, рисковано е — замислено отговорих аз. — Доколко голяма е вероятността те да се вслушат в Роналд и мен и да направят всичко според неговите инструкции?

— Никакъв шанс, при всички случаи всичко ще се решава от настоятелството на болницата, а това ще отнеме много време — веднага се намеси главата-призрак. — Така че не ви го препоръчвам. Дубров е ентусиаст, в общи линии същият като мен, затова беше готов да рискува. И по същата причина изобщо не искам да го загубя.

Ами да, надушили се един друг експериментатори, как да се разделят.

— Тогава изчакай — помолих аз Дони и бързо набрах Михайлов старши. За щастие той вдигна веднага. — Ало, добър вечер.

— Засега още е добра — раздаде се баритонът на Евгений Михайлов. — Имам чувството, че не се обаждаш просто така. Искаш да поговориш по повод инцидента в църквата и да разбереш дали трябва да сътрудничиш на инквизицията?

— Не, не е за това — намръщвайки се, отвърнах аз. — Макар да съм малко изненадан, че знаете. В болницата стана малко произшествие, в резултат на което пострада лекарят, занимаващ се с лечението на Лора Палмър. Но ние намерихме общ принцип за лечение на нейното заболяване, само че сега няма кой да го приложи.

— Ние? — скептично попита Евгений Сергеевич. — Захванал си се с медицина?

— Е, не точно „ние“ — поправих се аз. — Но аз също участвах, предоставяйки моите ресурси, в частност главата на Роналд Тумс. Казах ви за нея.

— Разбрах. Лекарят сериозно ли е пострадал? И ти участвал ли си по някакъв начин в случилото се лично? — делово попита мъжът.

— Това не може да бъде свързано с мен по никакъв начин — уверих аз Михайлов старши. — И все още никой не знае, че лекарят е пострадал.

— Добре — каза той след кратка пауза. — Ще изпратя Семьонов при теб, ще е там след около час. Но ако той каже, че не може да се справи или че е твърде рисковано, то ти ще се отдръпнеш. Не ни трябват излишни проблеми.

Хвърлих поглед на Дони.

— Ще се престоря, че съм съгласен, а после ще постъпя както реша — прошепнах тихо.

— Добре, че не можеш да лъжеш, това определено улеснява комуникацията ни — продължи Михайлов старши. — Ще изпратя иконома Хан с доктора, ако се наложи, той ще се погрижи да напуснеш болницата.

Само той липсваше тук. От друга страна, икономът на Михайлови е плашещ, с него никой дори да ме погледне накриво няма да рискува. Главното е да не попадна под „приятелски огън“.

Докато чакахме пристигането на Семьонов, аз продължих да разпитвам Роналд:

— Слушай, а как докторът се е заразил с болестта на Лора? Все пак досега много хора са работили с нея и всичко беше наред.

— Да, болестта живееше само в тялото на момичето — потвърди главата. — Веднага след като отделяхме заразените тъкани от тялото, те се изцеряваха, а болестта отново се появяваше на шията на момичето. Но когато разбрахме, че духовната болест може да бъде отклонена, за да унищожава други болести и вируси, нещата станаха много по-интересни. Пробвахме различни видове вируси, търсейки оптимални комбинации, за да откъснем напълно болестта от нейния носител. В един момент болестта се закачи към един от вирусите, за да го унищожи, но вместо после да изчезне, реши да намери нов носител. По този начин тази мерзост се прехвърли върху доктора. Това е кратко и ясно.

— Ако това е ясно, тогава какво не е ясно — разтърка тила си Дони.

— И най-важното, Дубров не спазваше ли нормите за безопасност? Ръкавици, предпазни костюми…

Роналд се възмути:

— Напомням, че болестта не се смяташе за заразна и освен това има нематериална основа. Разбира се, при въвеждането на вирусите док спазваше всички правила! Кой да знае, че духовната болест ще реши да излезе от тялото и ще атакува вируса отвън, а след това ще се прехвърли и на Дубров.

— А знае ли се с какъв точно вирус е предадена болестта?

— Не — намръщи се Роналд. — Мисля, че имам списък с двайсет вируса, които използвахме последно. Очевидно е виновен някой от тях.

— Двайсет?! — шокира се Дони. — А колко сте използвали върху Лора, преди Дубров да се зарази?

— Двеста — безгрижно отговори Роналд Тумс. — Но голяма част от тях са практически безвредни: вариации на настинки и други болестотворни бактерии.

Дони дълго гледа главата, като стискаше и отпускаше юмруци.

— Знаеш ли, ако вече не беше мъртъв, аз лично щях да те убия за такива експерименти.

— Никаква благодарност! — възмути се ученият. — Открихме ли лекарство за болестта? Открихме. Просто пренебрегнахме безопасността, приемайки за аксиома, че болестта не е заразна.

Колкото за лекарството, аз бих поспорил. Да заразяваш човек с множество вируси, за да не умре от една болест — това е нещо не особено лечебно и много временно.

Доктор Семьонов и икономът Хан пристигнаха след около четиридесет минути. Може би е трудно да се измисли по-контрастна двойка: икономът в идеален костюм, с перфектна осанка, сива коса, събрана в спретната опашка и азиатско непроницаемо лице, и Семьонов — разрошен, в омачкан бежов костюм, изцапан с някаква яркозелена гадост и с такова лице, сякаш току-що се е събудил с махмурлук.

— Е, казвайте какво се е случило тук, заинтригуван съм! — в движение заяви Семьонов и тогава погледът му попадна върху главата на Роналд Тумс. — Оп-па! Лицето на този фикус на масата ми изглежда познато.

— Ти самият си фикус, Семьонов! — веднага се възмути Роналд.

— Познавате ли се? — изненадах се аз.

— За съжаление — потвърди главата. — Засичали сме се по конференции…

— Където казах, че твоето пренебрежително отношение към медицинската етика със сигурност ще ти създаде проблеми в бъдеще — прекъсна го Семьонов с мазохистично удоволствие на лицето. — И ето, оказах се прав. Както винаги.

Роналд Тумс направи гримаса, сякаш е сдъвкал лимон. Очевидно, призрачен.

— С този идиот определено няма да си сътруднича.

— Поне в нещо мненията ни съвпадат — ухили се Семьонов. — Никой лекар, положил Хипократова клетва, няма да използва методите на такъв вивисектор като него.

— Ти дори няма да разбереш какво трябва да се направи. Нямаш достатъчно мозък!

— Да имаш мозък не е достатъчно, трябва и да можеш да го използваш…

Икономът Хан леко потупа Семьонов по рамото, въпреки че бях на сто процента сигурен, че искаше да го потупа по главата.

— Дойдохме тук, за да помогнем с лечението. Нека се върнем в руслото на тази тема, моля — той ме погледна. — Кажете какво се е случило и какво се иска от професора, а аз ще се погрижа той да не се разсейва от… разни дреболии.

Видях, че главата на призрака се кани да се възмути от случайния или дори умишления намек за неговия размер и побързах да започна разказа:

— Да, разбира се. Лора Палмър беше заразена с необичайна болест, която се оказа нещо като смесица от нематериален компонент с физически прояви…

След това обясних подробно как се е случило това и че Ездачът пряко или косвено е използвал при създаването на тази болест изследвания, базирани на прокажени хрътки. После се включи Роналд Тумс и под тихите псувни на доктор Семьонов разказа за своите и на Дубров експерименти с вируси.

— Честно казано, бих оставил Дубров в сегашното му състояние, той го заслужава — каза Семьонов, мръщейки се недоволно. — Експериментите върху хора са твърде отвратителни, дори и с най-добри намерения.

— Ой-ой-ой — веднага коментира Роналд. — Просто кажи, че не успя да разбереш какво сме направили.

— За да разбера ми трябват резултатите от изследванията, а не твоето голословно дрънкане — озъби се Семьонов. — Трябва да проуча протоколите от изследванията.

Всички погледнахме Роналд.

— Те са в кабинета на Дубров, в неговия компютър — измърмори главата. — Но аз знам паролата!

— Страхотно — одобрих аз. — Но кабинетът е заключен, а в коридора има камери, сестри и охрана…

Икономът Хан замислено кимна към главата-призрак.

— А аз мога ли по някакъв начин… да взема това нещо?

— Нещо?! — възмути се Роналд, но никой не му обърна внимание.

— Да, мога да го сложа на… — огледах се. — Да кажем, на вилица. Просто трябва да нарисувам подходящата руна. За какво ви е?

— Ще вляза в кабинета на доктора. Притежавам някои умения, които ще ми позволят да избегна камерите и да се справя с бравата. Но ще трябва някой да ми покаже какво точно трябва да се копира от компютъра.

Е, щом цената на лечението на Лора е влизане с взлом и кражба, да споря е тъпо. Разбивайте, влизайте, крадете!

След като нарисувах атакуващо гофу, аз завързах листчето хартия около вилица и сложих главата на Роналд върху нея. Също така дадох на иконома гофу за проявление, така че след като влезе в кабинета, той да може да общува с призрака. После азиатецът отиде „на работа“, а аз се оказах във властта на Семьонов, който буквално ме хвана за гърдите, настани ме на стола пред себе си и ме засипа с десетки въпроси:

— Чух, че почти си бил изяден от същество от първи клас на опасност? Трябват ми подробности!

— Руните! С кръв ли ги рисуваш? Но когато провеждахме тестовете, ти нямаше склонност към магията на кръвта!

— Отвори си широко очите, ще направя снимка на ретината. И очното дъно ще огледам, ех, жалко, че отнесоха главата. Интересно ще е да се види как се променя зрението при призраците.

— Последствията от сензитивния шок все още не са отминали, така ли? Кажи ми честно, какво мислиш за мен?

Изглежда ако зависеше от него, щях цял ден да отговарям на въпроси и да правя различни тестове. Странно, че по-рано не се опита да се добере до тялото ми, особено след като аз самият нямах нищо против да проверя общото си състояние в светлината на близкото общуване със Садако. А след поглъщането на частица от Ангела на смъртта и цял демон, дори още повече. Но все още нямах идея как да подходя към този въпрос.

Известно време Дони наблюдаваше с интерес хиперактивния професор и слушаше отговорите ми, но по някое време мобилният му телефон иззвъня. Когато погледна екрана, изражението на младежа се промени рязко и той бързо напусна стаята, приемайки повикването в движение.

— Да. Сега съм в болницата…

— Докато момчето е навън, искам да знам дали спомените за живота в стария свят са избледнели? — веднага изстреля професорът. — Може би онзи живот е започнал да ти изглежда като сън, сякаш всичко се е случвало не с теб? Ако е така, значи нашата реалност ти влияе, като постепенно изтрива излишните знания.

— Не, помня всичко съвсем ясно — отговорих аз и след това се замислих: може би той е прав и аз не си спомням често за миналия си живот по някаква специална причина? Вярно, приписвах го на умора, а и като цяло не ми беше до празни размишления. И все още не съм измислил как да използвам знанията от онзи свят тук, а в книгите всичко е толкова просто — създавам ИТ компания и пускам портали, социални мрежи и игри. По принцип тук дори има аналог на YouTube в начален стадий, може да си спомня темите на популярни видеоклипове и канали, ще хвърлям ментови бонбони във вана с кола и ще печеля милиони. Или да взема пример от Дима Масленников и да започна да снимам видеоклипове вкъщи с духове? При това моето съдържание ще бъде пълно със срещи със съвсем реални призраци.

— Не, определено помня всичко — обобщих аз. — Особено всяка глупост.

Едва сега, гледайки Семьонов, изведнъж си спомних, че в него остана старият ми телефон. Вътре нямаше много информация, но определено имаше около хиляда аудио файла.

— Между другото, какво стана с моя телефон? Обещахте да оправите кодирането на аудио файловете.

— Обещах. И го направих — потвърди Семьонов. — Просто не съм сигурен дали могат да се използват. Искаш да правиш пари от това, нали?

— Всъщност бих искал — потвърдих аз, спомняйки си глобата, наложена на Джеймс от църквата, която в крайна сметка явно ще трябва да плащам аз.

— Проучих малко списъка: има както напълно неизвестни или дори несъществували при нас групи, така и доста популярни. Някои песни са изненадващо сходни, други все още не са написани или не са записани и ще бъде подозрително, ако внезапно ги публикуваш ти или ако ги изпее някой, който е купил правата от теб, така че трябва да използваш тази информация много внимателно. Ако възникнат някакви проблеми, Евгений ще ми одере три кожи.

— Справедливо — съгласих се аз. — И как ще постъпим?

— Ние? Когато имам свободно време, ще избера няколко групи, които определено никога не са съществували в този свят, и ще ти изпратя песните. А после ти прави с тях каквото искаш.

Нещо в тона на професора ме наведе на мисълта, че в крайна сметка няма да получа никаква музика. И веднага ми се прииска да чуя отговора на въпроса — така ли е наистина?

— Какви всъщност са вашите планове за тази музика? — казах с нисък глас.

— Честно казано, дори не смятам всички тези крясъци за музика. И абсолютно не искам да се занимавам с подобни глупости, но някои от микросхемите в телефона се оказаха доста интересни, дори съм регистрирал няколко патента на мое име — спокойно отговори Семьонов и веднага подскочи. — Какво? Това аз ли го казах?!

— Много интересно — озъбих се аз. — Патенти, значи?

— Как го направи?! — възхитено попита професорът, въпреки че на теория би трябвало да се уплаши. — Това едно от уменията на медиумите ли е? Или твоя лична способност?

— Защо, ще ми откраднете способността и ще патентовате и нея ли?

Честно казано, откровено се забавлявах с лицемерието на професора, който току-що беше обвинил лекарите в неетичност. А се оказва, че самият той не е по-добър — ограби бедния гост от паралелния свят.

— Евгений Михайлов знае ли за тези патенти?

— Разбира се!

— Наистина ли? — отново усилих гласа си аз.

— Само не знае на какво са основани. Аз движа много проекти едновременно, така че е доста сложно да се следят.

— Е, изглежда ще има за какво да поговоря с баща си.

Професор Семьонов се притесни.

— Може би малко прибързах и Михайлови трябва да бъдат включени в патента…

— Михайлов — поправих го аз. — Роман. Има един такъв много достоен млад човек. А относно музиката все пак се надявам, че в най-близко бъдеще ще се заемете със сортирането й…

Разговорът ни беше прекъснат от Дони. Връщайки се в стаята, той уморено се отпусна на стола и каза:

— Край. Обадиха се родителите ми, идват насам със семейния свещеник. Майка ми е силно вярваща и е убедила отец Никодим да погледне Лора.

— Толкова време мина, защо чак сега? — изненадах се аз.

— Той бил на обиколка, с висок ранг е, често се мотае по градовете. Какво ще правим?

— А трябва ли да правим нещо?

— Ами той може да усети, че аз… че аз… — Дони хвърли поглед към Семьонов, който дори не се преструваше, че не слуша. — Че съм бил обладан от демон.

Мда, не се сетих за това. Дали демонът е оставил следа, докато е бил вътре в младежа, така че свещеникът да я забележи? И могат ли изобщо свещениците да усещат такива неща?

— Обикновен свещеник или инквизитор? — намеси се в разговора професорът.

— Протойерей.

— Значи, обикновен свещеник, без отработени умения за борба с нечистите сили. Едва ли ще усети нещо — уверено заяви Семьонов.

— А вие откъде знаете? — подозрително попита Дони.

— Сблъсквал съм се с обсебване, Михайлови имаха една история… — той рязко спря. — Впрочем, това сега не е важно. А вие как се справихте с обсебването, щом църквата така спокойно ви е пуснала без причастие и очистване от греховете?

Разказахме накратко на професора за случилото се. Щом е толкова навътре в темата, може и да ни посъветва нещо полезно. А подмятането за обсебване в семейство Михайлови запомних и си отбелязах мислено, че определено ще разпитам за това професора или Ника по-късно.

— О, това са дреболии — уверено заяви Семьонов. — Докато обладаният не е убил никого, душата няма как да пострада. Също така не е изпълнено желанието, с което е обвързано обладаването, така че всичко би трябвало да е наред.

Разбира се, това беше последвано от въпроси за моите способности, но историята с патентите леко ме обезсърчи да споделям подробности със Семьонов.

— Ето флашка с всички данни — каза икономът, внезапно появявайки се до Семьонов. Ние с Дони се втренчихме шокирани в азиатеца, спомняйки си със закъснение, че той не се появи от нищото, а стои тук от известно време и внимателно ни слуша.

— Как се оказахте тук?! — изразих аз общата ни изненада.

— Просто съм незабележим човек — позволи си лека полуусмивка икономът.

Опитах се да разбера защо появата му не беше изненада, но си спомних само, че икономът плавно се появи в стаята и в паметта ми, без да създава никакъв дискомфорт или усещане за неестественост. В ръката си той все още държеше вилицата с главата на Роналд и призракът веднага заговори:

— Семьонов, не се мотай, залавяй се бързо за работа!

Вярно, без руната на проявлението го чувах само аз. Трябваше отново да върна призрака на масата, за да може да общува с професора. Семьонов извади лаптоп от чантата си, нагло зае леглото ми и ентусиазирано започна да изучава документите, като периодично задаваше уточняващи въпроси на Роналд Тумс.

— Струва ми се, че сме излишни тук — отбелязах аз.

— Е, аз ще отида да посрещна родителите си — все още неуверено каза Дони. — Можем да отидем заедно. Само имай предвид, че те понякога могат да бъдат малко резки. Аз, доколкото можах, смекчих историята за случилото се в Шеста болница, но все пак…

Съвсем логично е в сегашното състояние на Лора да ме обвиняват, на тяхно място щях да разсъждавам по същия начин. Само Дони е толкова светец да мисли, че всеки трябва да помага на другия просто защото може и без да очаква награда. А за родителите му аз съм човек, който е въвлякъл децата им в много опасни събития, довели до тежки последици.

Бедният Дони явно беше нервен заради свещеника, но и не можеше да игнорира пристигането на баща си и майка си, така че реших да му правя компания. Срещнахме родителите на Дони близо до асансьора и те се оказаха класически аристократи, такива, каквито ги показват в английските филми — строга осанка, елегантност и тотална, максимално задушаваща мозъка арогантност. Никога не бих предположил, че тази двойка е възпитала ярката, пълна с живот Лора и клинично дружелюбния Дони. Бащата на семейство Палмър беше слаб, с акуратна брадичка и строг тъмносин костюм, а жената крачеше грациозно в елегантна рокля с такова изражение на лицето, сякаш по нелепа случайност се е оказала на сметище в компанията на бездомници. Третият в тяхната компания беше свещеникът, единственият, който изглеждаше учудващо дружелюбен, въпреки че острите черти на лицето и орловият нос да му придаваха доста хищен вид.

— Доналд Джей Палмър — студено каза жената. — Защо не поздравиш светия отец, както подобава на статута му?

— Всичко е наред, Мария — увери я свещеникът. — Тук съм не като официално лице, а преди всичко като приятел на семейството.

Дони внимаваше да не се доближава твърде много до свещеника, все още опасявайки се от реакция към скорошното си обсебване, така че само му се поклони леко от разстояние.

— Здравейте, свети отче.

— Увериха ни, че с лечението на Лора се занимава най-добрият специалист в болницата. Много бих искал да поговоря с него, но ни казаха, че днес си почива — разтягайки думите, каза бащата на Дони. — Момичето умира, а отговорното лице не може да отдели дори един допълнителен час да работи. Това изобщо нормално ли е?

— Че хората понякога имат нужда от почивка? — попита Дони. — Изглежда да.

— Не бъди саркастичен — смъмри го майка му. — Ние харчим много пари в търсене на лечение за Лора, а лекарят дори не може да се срещне с нас и лично да ни съобщи за резултатите от работата си.

— Похарчените пари ли те вълнуват или състоянието на Лора? — озъби се Дони.

— Доналд! — сряза го баща му. — Тук твоите шегички са напълно неуместни.

Честно казано, почувствах се малко излишен на това семейно обсъждане. Дотолкова, че ми се прииска да потъна вдън земя, направо от четвъртия етаж.

И в този момент жената насочи вниманието си към мен:

— А кой е този с теб?

— Роман Михайлов — представих се аз, без изобщо да имам идея как да се държа.

— О, значи вие сте същият този ученик на медиум, заради когото се е случило всичко? Първо в болница попадна синът ми, а после и дъщеря ми? — намръщено попита мъжът.

Дони направи крачка напред, сякаш се опитва да ме защити.

— Ние помагахме на Роман по собствено желание. И всякакви последствия от нашия избор са си наша отговорност. Освен това, благодарение на Роман, Лора беше приета за лечение в тази болница.

— В която я лекуват не особено активно — отбеляза баща й. — Освен това ти премълча много неща.

Ние бавно се придвижвахме към стаята на Лора, продължавайки да разговаряме в движение.

— Максик ни каза какво наистина се е случило с Лора — студено каза жената. — Може би ви даваме прекалено много свобода, след като успявате да се забъркате в подобни истории? Мисля, че ще е по-добре, ако ти се преместиш на Сребърния, по-близо до Академията, а и сестра ти трябва да се заеме по-сериозно с учението, когато се оправи. Ще ви добавим занимания по изкуство и работа с репетитори.

Да присъстваш на чужди семейни кавги е доста съмнително удоволствие, особено когато те са косвено свързани с теб. За мой късмет се намеси свещеникът:

— Семейството трябва да е по-силно от всякога, когато се сблъсква с несгодите на живота. Подкрепяйте се един друг, не си създавайте конфликти.

Казваше правилните неща, но гледаше изключително към Дони, очевидно смятайки го за основната причина за конфликта, въпреки че според мен всички имаха еднаква вина.

— Предлагам да отидем в стаята на Лора, за да мога да я прегледам — предложи свещеникът.

Признавам, беше ми интересно какво ще каже свещеникът за състоянието на Лора, тъй като вече бяхме разбрали, че болестта има духовен характер, а това нали беше тяхна територия. Пред стаята ни посрещна непозната сестра, явно отговаряща за общото състояние на момичето, и любезно отвори вратата на стаята за семейството. Наканих се да ги последвам, но изненадващо силната ръка на бащата на Дони изведнъж ме спря, опирайки в гърдите ми.

— Млади човече, вие определено нямате работа в стаята на дъщеря ми.

Дони влезе последен и виновно разпери ръце.

— Извинявай. Ще запомня и ще ти преразкажа всичко, което каже.

В резултат останах да стоя в коридора, без да знам какво да правя: дали да отида в стаята си или да остана тук. Или щеше да е твърде грубо от моя страна, нали Лора пострада заради мен? Ох, добре, ще изчакам.

Семейство Палмър излезе от стаята на Лора след около петнадесет минути и не изглеждаха много доволни. Очевидно божествено изцеление от свещеника нямаше, което потвърди и Дони, като поклати отрицателно глава в отговор на въпросителния ми поглед.

— Можете само да се молите и да се надявате на Божията милост — каза свещеникът, явно не за първи път.

— Всеки ден — увери го жената и се прекръсти. После погледът й падна върху мен и лицето й се промени толкова много, че аз неволно отстъпих. — Вие също трябва да посетите църква. Непременно.

— Всъщност днес бяхме там — отговорих аз, едва сдържайки усмивката си.

Ако знаеше как приключи посещението ни в църквата, особено за Дони, нямаше да настоява толкова. Въпреки че всъщност ситуацията с Лора не беше никак забавна и ако свещеникът можеше да излекува болестта й, щях само да се радвам.

— В кой храм бяхте? — заинтересува се протойереят. — Кой ви причасти?

— В църквата „Света София“. Аз бях там по-скоро по работа — отговорих, като подбирах думите си много внимателно. — Съвместна работа с инквизицията.

Като цяло не излъгах, в един момент ние наистина си сътрудничихме, убивайки излезлите от обладания човек демони.

— Инквизицията — малко намръщено каза свещеникът и, както ми се стори, с леко пренебрежение. — Наказващата ръка на Бог. С какво може да им помогне един начинаещ медиум?

— Аз съм по-скоро калфа — предизвикателно го поправих аз. — И, както се оказа, доста добре се справям с… демони.

Семейство Палмър ме погледнаха леко заинтересовано.

— Това е богоугодно дело — милостиво кимна свещеникът, без изобщо да се смути. — Но бих те посъветвал да не забравяш за духовното развитие. Ходенето на служби, помагането край олтара — това учи на смирение.

— Може ли и аз да ви задам един въпрос? — не издържах аз.

— Разбира се, сине мой.

Погледнах внимателно свещеника и, влагайки сила в гласа си, попитах:

— Защо отидохте да огледате Лора? Наистина ли се надявахте да я излекувате със своите сили?

— Разбира се, че не — веднага отговори отец Никодим. — Аз не съм лекар.

В този момент родителите на Дони го погледнаха изненадани.

— Но вие имате голяма база от знания, дори имате собствени лечебници. А и има случаи на божествено изцеление. Защо не помогнете на момичето? — още по-силно „натиснах“ аз.

— На нас ни е забранено да извършваме изцеление без гаранция за стопроцентов резултат — видимо неохотно отговори свещеникът. — Бихме могли да опитаме, но вярата невинаги се справя.

Мис Палмър шокирано се втренчи в него.

— Какво?! Но защо?!

— Аз… защо го казах?! — бързо се опомни свещеникът.

— Защото е истина — изсумтях аз и отново натиснах с гласа си: — Защо отказвате лечение?

— Силата е във вярата — твърдо каза протойереят и поясни: — Репутацията на църквата не е ефимерно понятие, а съвсем реално.

— Обяснете — настоях аз.

— Когато се е случил Великият катаклизъм, мнозина се обърнали към църквата за помощ. И, разбира се, не им било отказано. Освен това вярата на енориашите позволила на свещениците да извършат истински чудеса. Но скоро станало ясно, че вярата и знанието са напълно различни понятия. Ако човек „знае“, че може да бъде изцелен, то това престава да се възприема като божествено чудо и става нещо, което се приема за даденост. И обратното, всяка грешка, грешна преценка или провал унищожава тази вяра. Затова чудесата, извършвани от църквата, са строго регламентирани.

— И ние не сме включени в този регламент? — уточни бащата на Дони, свивайки юмруци.

— Не трябва да казвам това — олюлявайки се, каза свещеникът, подпря се с лакти на стената и бавно се свлече надолу към пода.

— Какво става с вас, свети отче — възкликна майката на Дони и се втурна към него. — Подлото момче по някакъв начин ви въздейства и ви застави да кажете всички тези глупости!

Иска ми се да мога да кажа, че нямам нищо общо с това, но нямах представа дали наистина е така. Състоянието на свещеника можеше просто да е резултат от така наречения „глас на истината“. Или, благодарение на експериментите на Дубров и Роналд, болестта на Лора е станала заразна в пълния смисъл на думата?

Сякаш в потвърждение на мислите ми след отец Никодим на пода се свлякоха и родителите на Дони.

Младежът се хвърли към тях, но аз като по чудо успях да го спра без никакво забавяне на времето.

— Спри! Те докоснаха ли Лора?

— Със сигурност!

— А ти?!

— Не, аз стоях отстрани… Мислиш, че са се заразили? Но Дубров и глупавата призрачна глава ни уверяваха, че болестта на Лора не е заразна!

— Това беше преди — хващайки се за главата, отговорих аз. — Вече не е така. Изглежда благодарение на двамата експериментатори сега тук ще има епидемия.