Алекс Кош
Медиум на повикване (4)

Глава 4

Името ми изглеждаше познато, но не можех да си спомня откъде. Въпреки че, ако това е учителят на самия Брус Лий, то човекът със сигурност е известен.

— И какво го задържа в този свят? — затаил дъх, попитах аз.

— Не намери приемник, на когото да предаде всичките си знания. Баща ми основа своя собствена школа, така и не стана наследник на стила „уин чун“, а през своя живот Учителят така и не срещна някой истински достоен. Затова след смъртта си Е Вен остана в нашата школа с надеждата да намери подходящ боец тук.

Едва се сдържах да не възкликна радостно. Бинго! Тоест, естествено, съчувствах на учителя, но ако има шанс да стане мой учител? Занаятът на медиум, разбира се, е добър, но бойните изкуства определено няма да са излишни. А на призрачния майстор дори няма да се налага да плащам, още повече че аз и пари нямах.

— Но как може да обучава някого, като е призрак? — опомняйки се, попитах аз.

— Духът на Учителя е достатъчно силен, за да става видим, когато е необходимо. Понякога се появява вечер и споделя своята мъдрост с избрани от него ученици, а неговата благодетелност никога не би позволила да нарани някого. Затова бихме предпочели да оставим всичко както е.

— Но защо тогава някой е направил заявка за експулсирането му? — подозрително попита Дони.

Брендън Лий се намръщи.

— Предполагам, че е някой от новите. Малко хора знаят за съществуването на призрака, а самият той не бърза да осъществява контакт с живите, предпочита да наблюдава учениците отстрани. Очевидно някой случайно се е натъкнал на призрака и е решил, че може да бъде опасен.

— Ако нямате нищо против, все пак бих искал да поговоря с призрака на учителя.

Всъщност просто исках да си пробвам късмета, ами ако се съгласи да ме учи. Освен това заявката вече беше платена и бях длъжен поне да имитирам дейност, в противен случай Джеймс със сигурност щеше да ми наложи някакви санкции. Или хубаво да ме наругае. Така или иначе нямаше да е много приятно.

— Няма проблем, стига самият той да пожелае да общува с вас — сви рамене сивокосият мъж. — Не мога да гарантирам среща с него.

— О, това няма да е проблем — уверих учителя и доста уверено разпръснах „блясъка“ на душата си около себе си, за да примамя призрака. — А ще може ли засега да разгледаме вашата школа?

— Разбира се, ще се радвам да ви я покажа. Моля, последвайте ме.

Може и да ми се стори, но в момента на освобождаване на душевната енергия майсторът по бойни изкуства едва забележимо потръпна и погледна към мен, а косата на главата му леко се размърда. Впрочем, това беше съвсем логично, все пак той е майстор и би трябвало да усеща подобни неща, а за косата сигурно е виновен вятърът.

— Страхотно, винаги съм мечтал да дойда тук — радостно възкликна стоящият до мен Дони. — Дори да не е като ученик, то поне като гост.

Мисля, че чувствата му изобщо не могат да се сравняват с моите, защото той виждаше пред себе си, макар и известен, но съвсем жив и реален човек. А аз на практика срещнах една мъртва легенда, дори и Брендън Лий да не беше толкова известен като баща си, но все пак. А и тази школа по бойни изкуства се оказа много необичайно място, нямащо нищо общо с познатите ми от моя свят клубове. Да, хората тренираха някакви бойни комплекси, нещо като ката от карате, но всеки техен удар беше придружен от едва забележими проблясъци на енергия. В друга част на площадката имаше дървени заготовки за отработване на удари, само че ударите биваха нанасяни от разстояние няколко метра. На отделна платформа медитираха други ученици на най-различни възрасти — от петнайсетгодишни тийнейджъри до напълно побелели старци.

— Ако имате въпроси, можете да ги зададете, с радост ще отговоря — любезно предложи майстор Лий.

— А на какъв принцип подбирате учениците? — веднага попитах аз.

— След индивидуално събеседване — с готовност отговори майсторът. — Аз сам определям доколко на човека е необходимо обучение в нашата школа: какво ние можем да дадем на ученика и какво той може да направи за нашата школа.

— Например? — с интерес попита Дони. — Аз самият исках да тренирам при вас, но ми отказаха още при подаване на документите.

Мъжът сви рамене.

— Не мога да отговоря със сигурност, без да видя самата молба, но веднага ще кажа, че не приемаме ученици от Сребърната и Златната академии. Нашето обучение прекалено много се отличава от техните методи и преди време Министерството на образованието поиска да спрем приема на студенти, за да премахнем евентуални конфликти. И ги разбирам, на етап базово обучение е по-добре да се придържаме към една теоретична основа.

Не бих казал, че разбрах за какво точно става дума. Но тъй като използването на способностите до голяма степен зависи от психологията, както можех да съдя дори по себе си, всякакви съмнения могат значително да намалят тяхната ефективност.

— Ами завършилите? Тях приемате ли ги?

— След обучението в Академията, като следващ етап — потвърди майстор Лий.

Дони въздъхна с облекчение.

— Страхотно! Значи ще кандидатствам отново веднага след дипломирането.

— А вие къде се обучавате? — обърна се Брендън към мен. — Усещането ми е, сякаш никога не сте използвали стихийни техники, въпреки че имате силен афинитет към тях. Това е доста необичайно на вашата възраст.

— Да, никой не ме е обучавал — потвърдих аз. — Там, откъдето идвам, това беше невъзможно. Сега планирам да попълня всички празнини. Е, всъщност това е една непрекъсната празнина. Бихте ли ме приели във вашата школа?

Майсторът спря за малко.

— Едва ли. Чувствам, че вас трябва да ви обучава някой друг.

Дано да говореше за баща си. Само за възможността да ме обучава самият Брус Лий си заслужаваше да умра и да се преродя в друг свят.

— Може би баща ви ще се заеме? — реших да стана съвсем нахален аз.

— Всъщност имах предвид, че нашето бойно изкуство по принцип не е подходящо за вас — спокойно обясни майсторът. — Сигурен съм, че баща ми също не би ви обучавал.

Тук вече сериозно се разстроих.

— Но защо?!

— Джийт Кун До не е за смъртта. Да, това е изкуството на истинския, максимално оптимизиран бой, но целта не е да убиеш, а да победиш и неутрализираш противника.

Все още не разбирах накъде клони.

— Аз изобщо не съм против това оптимизирано да побеждавам противниците си.

— Вие носите печата на смъртта — поясни Брендън Лий. — Вярвам, че ви е предопределено да стъпите на пътя на служенето на този абсолют и ваш учител ще стане някой, който е близък до него, точно като вас.

— Звучи малко плашещо — намръщих се аз.

— В смъртта няма нищо плашещо, млади човече — раздаде се мъжки глас и пред мен се появи възрастен китаец. Нисък, слаб, плешив, с мека усмивка и добри очи.

— Майстор Е Вен? — уточних аз.

— Предпочитам да ме наричат на кантонски, Ип Ман.

— Самият Ип Ман? — шокирах се аз.

Виж, това име го бях чувал! И многократно бях виждал този велик майстор в изпълнение на Дони Йен. Трябва да отбележа, че в живота… по-точно в задгробния живот, Ип Ман наистина приличаше на актьора, който го беше изиграл. Кой би си помислил?

— Той е тук? — попита любопитно Дони и се огледа.

— Да — потвърдих аз и направих лек поклон към полупрозрачния китаец. — Много се радвам да се запозная с вас.

— Не знам откъде се взе тази странна радост — меко се усмихна Ип Ман. — Не изглеждате като човек, който практикува източни бойни изкуства, което означава, че не би трябвало да сте чували скромното ми име. Но нека първо да решим нашия проблем, а след това ще ми обясните откъде ме познавате.

Тук малко се обърках.

— Нашият проблем?

— Ами да. Това, за което ви извиках. Вие нали сте медиум?

Обърнах се към майстор Лий, но той не беше чул призрака и не реагира по никакъв начин на думите му.

— Но аз си мислех, че заявката е дошла от някой ученик.

— Така беше — съгласи се китаецът. — Но аз бях този, който насочи ръката му. Имам нужда от помощта на медиум, защото нещо тъмно и напълно неразбираемо за мен живее в мазето на тази сграда. То хваща учениците на школата един по един. Това „нещо“ не ги променя напълно, но някои от действията на хванатите хора стават странни и неестествени.

О, не, пак мазе. Само не ми казвайте, че и тук са се появили ходещи мъртъвци или някакъв друг ужас. И защо всички са толкова привлечени от мазетата? И това как да е, но още по-интересното е как аз постоянно се озовавам на такива места?

— Чакайте малко — казах аз и извадих гофу, което прави призраците видими.

— Какво е това? — веднага попита призракът.

— Гофу, което ще позволи на другите да ви видят.

— Не е най-добрата идея — поклати глава Ип Ман. — Сред тези, които сега тренират на двора, може да има хора, свързани с тъмнината, която усетих. Също така не мога да съм напълно сигурен, че самият син на Брус не е свързан със случващото се.

Едва се сдържах да не се отдръпна рефлексивно от Брендън, но това щеше да изглежда твърде подозрително. И ако самият майстор участва в някакви тъмни ритуали, ние с Дони едва ли ще можем да му се противопоставим. Не съм сигурен дали самият Джеймс Хартнет, ако беше тук сега, щеше да се справи с майстор по бойни изкуства от такова ниво.

Гърбът ми моментално се изпоти от напрежението.

— Какво казва учителят Вен? — попита Брендън Лий, с което ме изнерви още повече.

Момент. Но нали владея способността да виждам същността, ако нещо стоеше вътре в майстора, можех да го видя! Но на външен вид синът на Брус Лий изглеждаше съвсем обикновен. Вярно, едва ли щях да имам възможност да го огледам внимателно и незабележимо от всички страни, така че…

Погледнах крадешком високия сивокос мъж, но не видях нищо подозрително. Ако това не е призрак, тогава какво е? Някакви плужеци, които влизат в телата на хората и ги контролират? И как мога да разгадая нещо подобно? Това при условие, че призракът не греши или не си измисля, в края на краищата едно известно име само по себе си не е достатъчно, за да се считат думите му за абсолютна истина.

— Предложете да поговорим в кабинета му — посъветва ме Ип Ман. — Ако той и другите ученици са обладани, тогава ще е по-добре да започнем пречистването с него. Там ще се опитам да отклоня вниманието му и тогава вие ще го обезопасите.

Под „обезопасите“ той очевидно имаше предвид „повалите“? Легендарен майстор по бойни изкуства? Сериозно?!

— Майсторът предлага да говорим в кабинета ви, иска да сподели нещо — издишвайки бавно, за да се успокоя, повторих аз предложението на призрака. — Там мога да го направя видим.

За щастие майстор Лий не тръгна да задава излишни въпроси, а с готовност ни поведе към сградата на школата. Сега, след като чух за евентуалното обладаване на хората около нас, започнах да забелязвам подозрителните погледи, с които ни изпращаха. И медитиращите хора също изглеждаха някак твърде отпуснати… като цяло, окото имаше за какво да се хване.

— Ако приемем, че малкият Брендън е обладан от нещо, ще можете ли да го изгоните от него? — попита призракът, докато се носеше във въздуха до мен.

Отговорът на този въпрос беше съвсем прост — разбира се, не можех да изгоня нещо от човек, без да знам поне приблизително що за същество е! Или призрак, който по някакъв начин се е изплъзнал от вниманието ми. Честно казано, изобщо не задълбах в този раздел от учебниците, тъй като екзорсизмът приоритетно винаги е бил дейност на църквата. Въпреки че, като се замисля, аз знаех едно гофу, което може да обездвижи призрак, поставен в мъртво тяло. Така че защо да не опитам да направя същото със съществото, завладяло Брендън? Тогава в болницата Хухлик ми показа руната „сън на ума“, която може да сработи и сега.

Свих неопределено рамене в отговор на въпроса на призрака, тъй като нямах възможност гласно да изкажа мислите си.

Честно казано, надявах се, че пътят до кабинета на майстора по бойни изкуства ще отнеме повече време и ще имам време да измисля някакъв план. Само че не ми хрумваше нищо умно, а най-обидното беше, че дори не можех да предупредя Дони за опасността. Изглежда отново ще трябва да импровизирам, без изобщо да знам с какво точно си имам работа.

— Заповядайте — покани ни Брендън Лий, отваряйки вратата на кабинета си, който се оказа само на няколко крачки от входа.

Късмет, голям късмет, дори и няколко минути за размисъл не ми дадоха.

Ние с Дони и призрака влязохме вътре, след нас влезе високият сивокос майстор Лий и затвори вратата. Чу се щракване на ключалката, което ми причини морална болка, подобна на зъбобол. Както се казва, вечерта най-накрая престана да бъде вяла.

По дяволите, с какво мога да се противопоставя на майстора на джийт кун до освен с чист оптимизъм? Защо изобщо послушах призрака?!

— Сега можем да поговорим на спокойствие — казах, като поставих лист гофу на пода точно под краката на призрака и го активирах.

Веднага щом призракът се появи, Брендън Лий сведе глава за поздрав, а Дони бързо последва примера му.

— Учителю.

— Брендън — усмихна му се топло китаецът. По вида на призрака беше абсолютно невъзможно да се разбере, че той подозира събеседника си в нещо. — Съжалявам, че трябваше да подходя толкова заобиколно, но съм сигурен, че те следят. Ако ти лично беше извикал медиума, тогава тези хора със сигурност щяха да избягат.

— Какви хора? — озадачено попита Брендън Лий.

— Няколко работници от школата извършват странни ритуали в мазето. За съжаление не можах да вляза вътре, помещението явно е защитено с нещо. Но можех да усетя ехото на странна зла енергия дори през тяхната защита.

— В нашата школа? — недоверчиво попита майсторът. — Как изобщо е възможно това?

— Точно това ще разберем с помощта на медиума — уверено каза Ип Ман. — Но първо той трябва да се увери, че никой не ни подслушва в момента.

Какво пък, такъв предлог с нищо не е по-лош от другите. Като цяло, ако синът на Брус Лий иска да се отърве от нас, трябваха му само няколко удара. Така че най-вероятно той не е от заразените или просто аз приемах желаното за действително.

— А по какви признаци разбрахте, че в мазето става нещо? — обърна се Брендън Лий към призрака. — И с кого друг сте говорил за това?

Слушайки с крайчеца на ухото си разговора им, аз делово извадих няколко гофу от чантата си, като старателно се преструвах, че правя нещо обичайно. Подредих няколко листа на масата в произволен ред и подадох последния на Брендън Лий, като незабелязано го активирах.

— Подръжте, моля.

Имах късмет, че при подготовката на чантата бях нарисувах едно „сън на ума“ за всеки случай, без конкретна цел. И ето че влезе в употреба. Още щом докосна гофуто, майсторът застина неподвижно с протегната ръка.

— Еха, проработи — извиках радостно.

Гофу действа само на мистични същества или призраци, което означава, че синът на Брус Лий наистина е под нечий контрол!

— Ъ-ъ… какво стана? — подскочи Дони, гледайки изцъклените очи на мъжа.

Гофуто „сън на ума“ в ръката на майстора започна да тлее, което означаваше, че действието му няма да е за дълго. Трябваше възможно най-бързо да намеря нещото, което влияе на ума му.

— Така, ти стой встрани и бъди готов да го нокаутираш, когато започне да се движи — предупредих Дони, като се втурнах към застиналия мъж и започнах да го оглеждам от всички страни.

Така, да си припомним добрите стари филми на ужасите. Или е нещо, което седи върху гръбнака му, или в ухото, или в стомаха. Или напразно съм гледал всички тези стотици филми.

— Да нокаутирам майстор Лий!? — попита Дони. — Защо? И как?!

— Много бързо и силно.

Чувствайки се като идиот, започнах да дърпам ризата на мъжа. Уви, това беше единственият начин да проверя гръбнака и гърдите му.

— Какво… — още повече се ококори Дони.

Призракът на Ип Ман също долетя до Брендън и започна внимателно да го оглежда.

— Мисля, че има нещо в косата му — каза той след малко.

Точно така, косата! Неслучайно видях странно раздвижване там!

Бързо зарових ръка в сивата коса и почти веднага пръстите ми се натъкнаха на нещо малко и крехко, което леко изхрущя. След като се справих с отвращението, аз извадих приблизително петсантиметрово бледосиньо телце на същество, облечено в някакво подобие на кожени калпак и гащи. Веднага щом съществото се оказа в ръката ми, Брендън Лий се свлече на пода в безсъзнание, а гофу „сън на ума“ мигновено изгоря.

— Какво му е? — попита Дони, като едва успя да хване мъжа в последния момент. След като внимателно го сложи на пода, младежът провери пулса му и облекчено въздъхна. — Изглежда е жив. Но какво става?!

— Нямам идея — отвърнах честно. — Майстор Ип Ман каза, че някаква същност е хванала учениците на школата, включително самия майстор Лий. И ето че намерих някакво малко същество в косата на Брендън и, изглежда, случайно го убих.

Тук ми светна.

— Ама че съм и аз! Същността във формата на гном се е крила на главата му! — изстрелях бързо, опитвайки се да сдържа нервния си смях.

— Ами да, прилича на гномче — съгласи се Дони, поглеждайки дланта ми.

— Това дребосъче някак е управлявало Брендън? — попита Ип Ман, след като последва примера на моя приятел. — Не разбирам какво е толкова смешно?

Ох, този свят още не знае какво са мемета, има дълъг път да извърви.

— Това е просто глупава шега — отвърнах смутено и нервно се изкикотих. — Във всеки случай сега знаем кой определено не е под влиянието на тези странни гномчета. Плешивите!

— Нима искаш да кажеш, че в косите на всички тук има същества като това? — стреснато попита Дони.

— Много вероятно — потвърдих аз. — Но може и да не е толкова страшно, сега ще се консултирам с учителя, той вероятно ще знае какво да правим.

Бързо извадих телефона си и набрах номера на Джеймс. За щастие това беше от онези редки случаи, когато той вдига.

— Да? Само не ми казвай, че са се появили усложнения — започна той вместо поздрав.

— Как се досетихте? — намръщих се аз. — Има малко проблемче.

И подробно описах на медиума съществото, намерено в косата на Брендън.

— Как така?! — възмутено възкликна Джеймс в слушалката. — Аз просто те изпратих на най-елементарната задача! Трябваше само да намериш един призрак.

— Намерих го. Той също е тук, между другото, истинска легенда на бойните изкуства.

— Чудесно! Но как успя да се натъкнеш на гнездо от мозъчни гноми?!

— Наистина ли ги наричат гноми?

— А как иначе? — гневно изрева медиумът. — Стадни същества, които хващат хора и подсъзнателно ги принуждават да защитават тяхното гнездо. По принцип не са особено агресивни, докато не усетят заплаха за тяхната царица-майка.

Царица-майка на гноми?! Ужас, не съм сигурен, че искам да я видя.

— Навремето са се заселвали в закрити човешки комуни, като ги подчинявали изцяло, но с течение на времето хората разкривали малките гадинки и ги изгаряли — продължи Джеймс.

— Толкова са малки, не изглеждат особено опасни — отбелязах аз. — А и нямах чувството, че това същество напълно контролира човека. Той общуваше съвсем адекватно и не проявяваше агресия.

— Не става въпрос за пълен контрол. Те нашепват мисли, като само частично контролират поведението.

— Не звучи много опасно.

— По принцип да, ако не броим, че гномите се хранят с хора, а също така обичат да носят дрехи от човешка кожа. А самата царица-майка обича да пирува с човешки мозъци, това й помага да поддържа контакт с частично обединените умове на гномите-търтеи.

— Ъ-ъ… частично обединени умове? Тоест ако убия един гном, има вероятност останалите да разберат за това?

— Почти на сто процента — потвърди медиумът. — По-добре се махай оттам, а аз ще предупредя СБР и полицията.

Предпазливо приближих до прозореца и погледнах през щорите. А това, което видях в двора на школата, изобщо не ми хареса.