Стив Пери
Мъже в черно (9)

8.

Джеймс Едуардс седеше на пейката в „Батъри парк“ до Кей — все още единственото име, което му беше известно — който отпиваше от кафето си. Продължаваше да се опитва да изхвърли това от мислите си, но умът му просто не искаше да се подчини. Извънземни.

Шибани извънземни!

Малки зелени човечета отнякъде си. По дяволите.

— Във всеки един момент на планетата има около хиляда и петстотин извънземни — каза Кей. — Повечето от тях са тук в града, но мнозина са пръснати по целия свят. И почти всички са разбрани момчета, които се опитват да си изкарват прехраната и да се впишат в средата.

Едуардс получи просветление.

— Таксиметрови шофьори!

Кей се ухили с пълна с кафе уста.

— Не чак толкова много, колкото си мислиш. — Той посочи към случайна минувачка: висока, красива жена в дрехи за джогинг — тесни шорти, потник, лента на главата и слушалки, свързани с уокмен или миниатюрен компактдиск плейър. Супермодерните й маратонки навярно струваха сто и петдесет долара.

— Вземи онази жена там…

— Нямам нищо против — прекъсна го Едуардс. После се замисли. — Стига бе. Не ми казвай. Извънземна ли е?

— Не. Тя е човек. И навярно си мисли, че има красиви бедра, че знае какво как, но си няма и представа, че насред града се разхождат същества от друг свят. И въпросът е, че тя не иска да го знае.

Кей кимна към другите хора в парка.

— Онзи старец с кучето, онези две жени с бебешките колички, и те не знаят. Знаеш ли какво ще стане с представите им за света, ако разберат? Повечето хора не могат да приемат голата истина.

— Хората са достатъчно умни, могат да я приемат.

— Не е така. Човек може да е умен, но хората са тъпи. Събери ги заедно, подплаши ги и в резултат получаваш тълпа. А тълпата е толкова тъпа, колкото най-тъпият човек в нея.

Той погледна към Едуардс.

— Не че ще ти се налага да се тревожиш за хора, които не знаят малката ни тайна. Въпросът е, че ако се присъединиш към нас, няма да имаш личен живот. Нито жена, нито деца, нищо. Преустановяваш всякакви контакти с всичките си познати извън МвЧ. В твоя случай не би трябвало да ти отнеме много време. И в замяна получаваш дълги часове, опасни дни и никакво признание. Дори няма да получиш любимата си риза — освен ако не си падаш по белите.

Едуардс го погледна.

— Защо изобщо някой нормален човек би се съгласил на такава сделка?

— Стига да има избор, никой нормален не би се съгласил. Единственото ти удовлетворение е да вършиш работата, да си един от малцината, които могат да вършат тази работа.

Той извади от папката друга снимка и я подаде на Едуардс. Хлапето с цветята. Определено беше Кей, много по-млад. Стоеше на метър и половина от някакъв извънземен, но сега цветята бяха пръснати по земята в краката му.

— Ето за какво говоря — каза той. — Тогава аз не бях доброволец, разбираш ли, избраха ме. Имаш възможност за избор.

Едуардс поклати глава.

— Не зная.

— Умно. Едно от най-умните неща, които би могъл да кажеш. Допреди петстотин години почти всички на планетата са смятали, че земята е плоска. Че ако плаваш достатъчно надалеч от познатите територии, ще паднеш и ще се окажеш Бог знае къде. Но не са били прави.

Преди четиристотин години почти всички, които изобщо знаели нещо, вярвали, че земята е център на вселената. Че слънцето несъмнено се върти около нас. И те не са били прави.

Преди двеста години най-добрите лекари в Европа смятали, че болестта идва от ефира, от лошия нощен въздух и че ако спиш със затворени прозорци, тя няма да влезе в дома ти и да те хване.

— Преди петдесет години под добра закуска се е разбирало бекон, яйца, хляб, масло, мляко, кафе, може би малко овесени ядки със сметана и много захар. Всички специалисти твърдели, че ако искаш да си здрав, трябва да се храниш така.

— Искаш да ми кажеш нещо ли? — попита Едуардс.

— Да. След сто години онези, които живеят тук, навярно ще се смеят на представите ни. Въпросът е, че ние не живеем в бъдещето, живеем сега. И истината е, че сега на планетата ни има извънземни. Само шепа хора знаят това и в момента ти си един от тях. Сега си като човека, който знаел, че земята е кръгла по времето, когато никой друг не вярвал в това. Като човека, който знаел, че болестите се причиняват от микроби, че земята не е в центъра на вселената, че беконът и яйцата задръстват артериите и бавно, но сигурно те убиват. Имаш достъп до информация, която не е известна на повечето хора. Истината не винаги е широко разпространена или приятна, но си е истина.

Едуардс зарея поглед към парка.

— И искаш да се откажа от самоличността си, никога да не се сближавам с когото и да е, освен — недей да се обиждаш — теб и другите момчета в черни костюми? Да платя за това, че зная истината?

Кей се изправи. Той кимна.

— Това е сделката. Не ти се струва изгодна, нали? Но е такава.

Едуардс го погледна.

Кей извади нещо от джоба си. Приличаше на миниатюрен касетофон. Той потупа с него по дланта си.

— Знаеш ли какво, имаш срок до утре да решиш.

— И ако откажа? Какво ще ми попречи да не се раздрънкам пред всеки, когото срещна? Или пък да пусна обява във вестника?

— Освен опасността да прекараш остатъка от дните си в изолатора на най-близката лудница ли? Мислиш ли, че някой ще ти повярва?

Едуардс поклати глава.

— Печелиш.

— Но ти няма да се раздрънкаш.

— Не можеш да си сигурен.

— О, струва ми се, че мога. — Той погледна към миниатюрния касетофон, после го прибра обратно в джоба на сакото си. — Ела утре сутринта в сградата, за да ми съобщиш решението си.

 

 

Едуардс се разхождаше из квартала, в който живееше, и мислеше за бъдещето си. Общо взето тази част на града не беше лоша — рядко го събуждаха изстрели и се бе научил да не обръща внимание на сирените. Неколцина от съседите му в блока обикновено му кимаха или му се усмихваха, макар това навярно да се дължеше на факта, че е ченге. Дори хазяйката понякога му правеше някои отстъпки, защото работеше в полицията — не беше зле в блока да живее едно от най-добрите ченгета в Ню Йорк в случай, че някой от наемателите вдигнеше скандал или някое хлапе се вмъкнеше вътре да краде. Видът на Едуардс в униформа — в „чувала“, както я наричаха цивилните ченгета — имаше определен сплашващ ефект.

На една пресечка от дома му имаше прилична бакалия със страхотни мексикански сандвичи. В дните, в които нямаше настроение за готвене — а те бяха повечето — можеше да си купи нещо за ядене от там и да не се тревожи за качеството му.

А и наемът му бе държавно контролиран.

Какво повече можеше да желае?

Той подмина някакъв алкохолик, свил се на прага. Миришеше на пикоч и вино с тежък примес на мръсно човешко тяло.

Или… наистина ли беше алкохолик? Може би бе някой от Бета Алфа VII или някъде другаде? До този ден никога не му беше хрумвало такова нещо. Онази научна фантастика, да, тя бе забавна и всичко останало, но никога не беше смятал, че има нещо общо с действителния живот.

Оказваше се, че не е бил прав. А той наистина не можеше да понася това — да не е прав.

Дали ако спреше и разтърсеше алкохолика нямаше да открие скрит в дрехите му бластер? Някаква футуристична джаджа, която приема телевизионен сигнал оттатък луната? Пипало вместо ръка?

Тъкмо това най-много го безпокоеше. Естествено, като цяло водеше доста приличен живот. Наистина в службата му имаше куп безполезни хора, които повече ставаха да събират такси по магистралите, отколкото да преследват престъпници, но всъщност това не бе негов проблем. Рано или късно щеше да стане детектив, да получи златната си значка и безполезните хора щяха да са една от причините за това. Рано или късно щяха да забележат диаманта сред тинята.

Е, ако тинята не продължеше да скрива брилянта всеки път, когато излезеше на бял свят. Връзките отдавна бяха част от която и да е бюрокрация в Ню Йорк и ченгетата бяха също толкова бюрократи, колкото и всички останали. Всеки с чин над капитан бе потенциален човек на някого. Можеха да го потискат още дълго, но Едуардс беше сигурен, че е в състояние да открие как да изиграе системата. Това бе игра, а той рядко губеше в игрите.

Така че, да, можеше да остане в полицията и ако не надигаше много глас и от време на време целуваше по някой и друг задник, щеше да се издигне. Беше достатъчно умен, за да го постигне.

Междувременно щеше да продължава да работи по улиците, да се занимава със сводници, да гони наркопласьори, да арестува проститутки, джебчии, дребни мошеници, крадци, изнасилвачи и други боклуци, които тормозеха цивилизацията. Някой трябваше да го върши. А и несъмнено си струваше да го върши. И, честно казано, през повечето време му беше приятно.

Въпросът бе, че Едуардс някак си се чувстваше като водолаз, когото пращат да почиства мрежата от бодливки. В това нямаше нищо лошо — освен ако някой ден не вдигнеш поглед и не видиш, че покрай теб минават акули.

Как да се концентрираш върху бодливките, когато знаеш, че наоколо има и по-едри риби?

И така, въпросът беше дали да остане където си е и да върши онова, което знаеше, при това да го върши адски добре? Или да захвърли всичко и да постъпи в някаква привидно тайна организация, пълна с хора с безвкусни костюми, за да се занимава с извънземни — и да не разговаря с някой, току-що пристигнал с товарен кораб от Третия свят, а със съвсем истински космически създания?

„Какво ще избереш, Джеймс?“

 

 

Едгар най-после откри място, което му се стори подходящо да скрие кораба си, почти празна сграда, обитавана от безброй дребни животинчета с шест или осем крака. По формата им можеше да открие известен общ произход. Малки братя, помисли си той. Или може би малки пра-пра-прадядовци.

Едгар беше зад сградата с кораба си и обмисляше най-добрия начин да вкара вече ремонтираната машина в изкуствената пещера, когато чу, че отпред спира землянска кола. Той заобиколи къщата и видя, че някакъв земньо отваря голяма врата и изпълва сградата с експлозия от ярка светлина. Земньото бе облечен в униформа. На гърдите му висеше табелка с надпис, който преводачът на Едгар не успя да преведе на разбираем език. Земньото носеше метален резервоар.

Очевидно не го беше видял, но забеляза малките създания, които се щураха из сградата в опит да се скрият от светлината.

— Хей, хей, я виж ти — каза човекът. Той остави металния резервоар на пода и разви от него тънък маркуч. После постави на лицето си някаква дихателна маска и завъртя вентила на резервоара. От маркуча бликна газ. Земньото започна да пръска с веществото вътрешността на сградата. Едгар подуши въздуха. Не миришеше зле, всъщност доста ободряващо, в сравнение с рядката азотно-кислородна атмосфера, примесена с още няколко елемента в съвсем малки количества. Газът обаче имаше пагубно въздействие върху щуращите се малки създания. Те започнаха да падат на земята. Някакво упойващо средство?

Някаква отрова?

— Какво си мислиш, че правиш? — попита Едгар.

Земньото се сепна, после се обърна да го погледне.

— А, здрасти. Просто решавам проблема с гадинките. — Той махна с маркуча към дребните същества. — След няколко минути вече ще са изчезнали.

Това вече наистина беше прекалено. Той убиваше малките братя.

— Проблем с гадинките — каза Едгар. — Да, забелязал съм го. Тази планета е пълна с несъвършени, недоразвити, убийствени организми. Които се щурат наоколо и живеят краткия си, безсмислен живот, като че ли имат някакво значение.

— Ами, да — отвърна земньото. — Не искаш ли да се избавиш от тях?

— О, разбира се. По най-ужасния начин. — С тези думи Едгар хвана дихателната маска на създанието, отскубна я, после натика края на маркуча в устната му кухина.

Земньото се задави, започна да се задушава и падна на земята. Той изкъркори няколко пъти, разтърси се в гърчове и умря. Докато траеха предсмъртните му конвулсии, човекът изпусна метален пръстен с малки назъбени метални лостчета.

Едгар попита преводача си. Ключове. Устройства за отваряне на ключалки. Като например на къщи и автомобили. О!

Той погледна към колата, с която бе пристигнал земньото. Беше голяма, тази кола. В задната й част имаше достатъчно място и ако Едгар внимателно наместеше кораба си там, нямаше да я претовари.

Аха! Ето го решението на проблема с придвижването на кораба. Защо да го оставя тук, когато можеше да го вземе със себе си?

Тук някъде трябва да има нещо, което да използва за рампа. Едгар влезе в постройката, за да го потърси. Вътре кимна към труповете на малките братя.

— Отмъстих за вас — каза той. — И да знаете, че този земньо е само началото.

 

 

Едуардс видя стария пазач от предишния ден, който седеше на същия стол и като че ли четеше същия комикс. Дали наистина беше такъв, какъвто изглеждаше на пръв поглед?

Пазачът вдигна поглед и кимна. Секунда по-късно вратата на асансьора се отвори. Вътре стоеше Кей и гледаше към Едуардс. Той вдигна вежди.

Едуардс си пое дълбоко дъх, изпусна част от него и кимна.

— Приемам — каза ченгето.

Кей се ухили. Едуардс го видя да прибира в джоба си онзи малък касетофон.

— Насам — посочи с ръка Кей.

Едуардс влезе в асансьора и се зачуди как ли го е повикал пазачът.

Този път Кей натисна едно от копчетата и асансьорът започна да се спуска надолу.

— Трябва да отбележа — каза Едуардс, — че приемам, защото не искам да съм една от овците, които се мотаят наоколо, забили поглед в земята. Но преди да ме телепортираш на кораба-майка, искам да изясня още два въпроса. Ти ме избра заради уменията ми, но отсега нататък можеш да престанеш с всички тези „синко“, „хлапе“ или „малкия“, ясно ли е?

— Ясно, супермен — отвърна Кей. — Но що се отнася до онези твои умения…

Асансьорът спря и плъзгащата се врата се отвори.

— … е, отсега нататък те не означават кой знае какво.

Едуардс зяпна. Пред очите му се беше открило огромно многоетажно фоайе, напомнящо на архитектурата от шейсетте години, лъскаво, спокойно, пълно с хора и извънземни. Точно пред двама им имаше някаква платформа, която гледаше към гигантското открито пространство.

Божичко!

Покрай тях мина извънземен, който не приличаше на абсолютно нищо, познато на Едуардс.

По тавана.

Как ли го правеше?

Той, тя или то кимна на Кей, както си вървеше с главата надолу. И издаде звук — нещо средно между крясък на папагал и съскане на въздух под налягане. Кей махна на извънземното.

— Да, този е от новите. Ще ви запозная по-късно. Хайде, синко… а, супермен.

Кей го поведе надолу по спирална рампа. Минаха покрай нещо, което приличаше на имиграционния контролен пункт на летище „Кенеди“. Зад бюрото седеше човек и пред него се бе наредила опашка от извънземни от всевъзможни видове. Най-отпред стоеше едро хуманоидно същество, което му се стори ядосано, макар Едуардс да не беше сигурен. Той забави крачка, за да го разгледа.

Човекът зад бюрото проверяваше странно малко книжле, което му бе дал извънземният. Трябваше да е паспорт.

— Добре дошъл на Земята, сър — каза мъжът. — Каква е целта на пътуването ви?

— Дипломатическа мисия — отвърна съществото.

— Продължителност на престоя ви?

— Обяд.

— Нещо за деклариране? Носите ли плодове или зеленчуци?

Кей хвана Едуардс под мишница и го побутна по-нататък.

— Хайде. Този е арквилианец, а те имат навика да започват да се цупят, когато са уморени. Чакането на опашка след полет от седемнайсет светлинни години обикновено дразни почти всички, но когато са ядосани, арквилианците започват да кихат и нека те уверя, че не би желал някой от тях да ти кихне в лицето.

Едуардс въпросително го погледна.

— Някога да си се омазвал със силно лепило?

— Да.

— Представи си литър и половина от него върху цялото си лице.

— Ясно. Да вървим.

Кей го поведе нататък.

— Е, сега, след като постъпих при вас, на коя държавна инстанция трябва да се отчитаме?

— Всъщност на никоя. Някъде по пътя към върха правителството започва да задава прекалено много въпроси. Затова ги оставяме да си мислят, че сме се разформировали.

— Кой плаща за всичко това? — той махна към огромното пространство.

— Ами всъщност самите ние. Притежаваме няколко патента за джаджи, които сме конфискували от посетители, опитали се да ги вкарат контрабандно. Американски цип. Микровълнови фурни. Пластично премахване на тлъстини — Кей се ухили. — Ще си изкривиш врата, ако продължиш така да си клатиш главата. Насам.

Той го поведе към заключена врата. Освети го светлинен лъч и вратата се отвори.

— Телесен детектор — каза Кей.

В помещението имаше всевъзможни супермодерни устройства, натрупани върху маси и лавици. Кей посочи с ръка към тях.

— Удивително е колко неща се опитват да вкарат контрабандно хората. Виж например това — той взе блестящ хромиран механизъм с големината и формата на кибритена кутийка със заоблени ръбове. — Възпроизвеждащо устройство. Използва нещо като закален мрамор. Има десет пъти по-голяма точност от компактдисковете. Пак ще трябва да си купя „Белия албум“.

— Или пък това. — Той взе метална тръба и нещо с щипка, което приличаше на микрофон за прикачване към дреха. — Универсален преводач. Превежда всички програмирани в него езици, земни или извънземни, на всеки друг език, който си избереш. Говорят ти на китайски, арабски или биндулийски и само няколко микросекунди по-късно го чуваш на английски. Полезно е, докато научиш разните там езици.

Едуардс сподави желанието си отново да поклати глава.

— Не би трябвало да го притежаваме — рече Кей, като посочи към преводача. — По-висшите раси смятат човешката мисъл и реч за толкова примитивни, че ги възприемат като заразни болести. Не искат да излагат децата си на такава опасност. Това те кара малко нещо да се гордееш, нали?

Едуардс взе малка жълта топка.

— Какво е това?

— Не го пипай…!

Топката рязко скочи от ръката му и излетя през вратата в коридора.

— Мамка му…! — Кей изтича след нея, следван по петите от Едуардс.

Малката жълта топка подскачаше насам-натам и рикошираше от стените толкова бързо, че окото едва успяваше да я следи. Човеците и извънземните се отдръпваха от пътя й, проклинаха, привеждаха се и отново проклинаха.

Кей нахлузи на дясната си ръка странна на вид метална ръкавица и я протегна напред. Топката отскочи към тях. Едуардс се отдръпна, но Кей се пресегна и я хвана в дланта си.

— Извинявам се! — извика той. После се върна в склада и остави топката обратно на лавицата. — Гаден номер, измислен от Великия атрактор. Мислеше си, че е адски забавен.

Едуардс го погледна.

— Да не би с това да искаш да ми кажеш, че ми предстои да уча много неща?

— Ами, ти си по-умен, отколкото изглеждаш. Разбира се, че ще трябва да учиш. Хайде.

Двамата излязоха от стаята.