Стив Пери
Мъже в черно (17)

16.

Кей погледна към екрана и пред очите му няколко от идентификационните светлинки угаснаха. Двамата с хлапето се насочиха към кабинета на Зед.

Когато влязоха, възрастният мъж вдигна поглед към Кей и поклати глава.

— Доста е спорно дали ще успеем. Така както си заминават, на космодрума сигурно има надпис: „Последният извънземен да угаси светлините!“.

— Не може да е чак толкова зле — каза Джей. — Нали?

Зед се изправи, отиде до вратата и посочи към долния етаж.

— И някои от нашите си тръгват — каза той.

Кей погледна и видя трима вермарианци, които носеха куфари.

— Проклятие. Не мога да повярвам, че Иги бяга. Смятах го за издръжлив червей.

Той си помисли, че хлапето ще пусне някоя остроумна забележка, но последните му думи трябва да бяха минали покрай ушите на Джей.

— Всички те имат повече опит с бръмбарите от нас — каза Зед. — Това ми прилича на вечеря на голяма фамилия в скъп ресторант. Всеки бърза да си тръгне, преди да донесат сметката.

— Ами арквилианците? — попита Кей.

— Очевидно все още имаме някакви проблеми с арквилианския речник в преводача ни. До този момент дешифрирахме само част от съобщението им: „Освободете галактиката“.

— Страхотно. Чудесно. Никой не знае какво, по дяволите, става.

— Виждаш ли? — каза Джей. — Казвах ти, че става въпрос за галактика. Може би искат форд, нали разбираш, като твоя. Форд „Галакси^[1]“?

Кей го прониза с поглед. Хлапето се ухили.

— И става все по-добре — продължи Зед. Той извика на близначките: — Включете на далечен обхват, моля.

Поне близначките още не си бяха тръгнали.

Образът на големия екран се промени.

— На ринга се появява още един състезател… — каза Зед.

— Хопа — отбеляза Кей.

Той погледна изображението. Виждаше се втори боен крайцер, само на няколко хиляди километра от арквилианския.

— Чакай да се сетя — рече Джей. — Семейството на малкото зелено човече. И те са ни се ядосали, нали?

— Балтиански боен кораб, точно така. Дай на човека една пура.

— Искаш да се разболея от рак на белия дроб ли?

— Няма да има време да се развие. Всъщност, ако не си размърдаме задниците и не се справим с положението, ти изобщо няма да имаш време да си допушиш пурата.

— И как точно ще решим проблема?

— Нуждаем се от по-ясно виждане за галактическата политика. Трябва ни повече информация за балтианците и арквилианците.

— Имате ли нещо като енциклопедия? Като космически интернет или нещо подобно?

— Това е проблемът с вас, младите, мислите си, че можете да научите всичко от видеото или компютъра. Не, нужен ни е специалист. И аз познавам такъв — стига вече да не е напуснал планетата.

— С теб съм, шефе. Води ни.

— Тръгвайте — каза Зед. — Време е да се поразтичаме.

Кей кимна.

— Чу какво ти каза човекът. Да вървим.

Двамата излязоха.

* * *

Едгар спря влекача, слезе навън и се отдалечи, като ругаеше под носа си. Не се предполагаше, че землянската полиция и армия имат оръжие като онова, което бяха използвали срещу него при магазина за джунджурии. Това означаваше, че местният граничен патрул знае за него. Щяха да търсят колата му. И нещо още по-лошо, корабът му беше при тях.

Какво да прави? Трябваше да овладее положението! Трябваше да намери онова, което търсеше, и то скоро! Без него корабът бе последната му грижа. Нямаше да си тръгне от тази дупка без онова, за което беше дошъл. Балтианците или арквилианците — а може би и двете сили — вече би трябвало да са разположили наблизо боен кораб. Когато научеха за убитите си посланици, щяха адски да се разгневят. Доскоро всичко вървеше според плана, но после нещата напълно се бяха объркали.

Е, не, не напълно. Бе сигурен, че знае къде е наградата — само че не точно къде. Но можеше да я намери, ако получеше малко информация. Беше се върнал при хранилнята, където бе убил двамата посланици и после скрито беше наблюдавал, преди да си тръгне с кутията на балтианеца. Бе видял как откарват труповете. Знаеше къде би трябвало да е отнесена наградата.

Стигна до ниска постройка, на която бяха изложени печатни периодични издания. А, да, информационна сграда, казваха й „павилион за вестници“. Човекът зад щанда го погледна.

Едгар обмисли положението. Хм, добре. Това беше информационен павилион, нали така? Той бързо се приближи, хвана човека за горната дреха и го повдигна от земята.

— Къде държите мъртъвците си?

— Аз… аз… аз… нямам никакви мъртъвци! — запелтечи мъжът.

Едгар го разтърси и чу, че зъбите му изтракват. Издрънча и още нещо. Навярно нищожният мозък в този грозен череп.

— Опитай пак, земньо. Къде държат мъртъвците?

— Не зная! В градската морга.

Той отхвърли продавача, който се блъсна в задната стена на павилиона. Когато понечи да си тръгне, Едгар забеляза витрина с правоъгълни картички със снимки на различни сгради. „Нюйоркски забележителности“ — пишеше на витрината. Пощенски картички по един долар. Едно от изображенията особено привлече вниманието му. Аха. Той взе картичката и си тръгна.

— Дължиш ми един долар, приятел! — извика след него продавачът.

Едгар не му обърна внимание.

А сега — как да открие градската морга?

 

 

В сравнение с шофирането на Кей дори най-печеният таксиметров шофьор би приличал на дребно старче с шапка, излязло на неделна разходка. Той натискаше клаксона, навлизаше в насрещното платно, веднъж даже се качи на тротоара и изкара ангелите на някакъв пияница. Ако пияницата беше съвсем малко по-бавен, щеше да мине през краката му.

Или пък, ако пияницата бе извънземен — през псевдоподите му. Или през пипалата му. Или през перките му.

— Я по-спокойно бе, човек.

— Няма време — отвърна Кей.

Накрая спряха пред някакъв павилион. „Орчърд стрийт“, разбра Джей. Мъж с малък мопс, който се мотаеше в краката му, заключваше павилиона. Носеше мръсна плетена жилетка, вълнена шапка, ръкавици без пръсти и мърляви панталони. Когато двамата излязоха от форда, Джей каза:

— Всеки кретен може да види, че този тип е извънземен.

— Хей, ако не ти харесва, можеш да ми цунеш малкия космат задник.

Тези думи обаче не бяха изречени от мъжа.

Беше ги казало кучето.

— Запознай се с Франк Мопса — представи го Кей. — Как я караш, Франк?

— Извинявай, Кей, не мога да разговарям, трябва да вървя. Моят човек си тръгва. Ще го изпусна.

Кей се наведе и хвана кучето. То излая като, хм, като куче.

— Хей! Пусни ме!

— Не мога, Франк. Трябва ми малко информация.

— Това не е законно! — каза мопсът.

— Подай оплакване при посланика си — ако успееш да го откриеш. Обзалагам се, че самият той вече е отлетял.

— Хайде, Кей, пусни ме. Не можеш да постъпваш така.

— Повикай момчетата от кучкарника, Джей. Хванахме бездомно псе. Готов ли си да останеш заключен няколко дни, Франк? Ще позадържим Фидо тук, за да не може да те освободи.

— Не можеш да го направиш! Махни си лапите от мен!

Неколцина минувачи забавиха крачка, за да погледнат към Кей. Можеш посред бял ден да изнасилиш монахиня на Пето авеню и никой няма да спре, за да й се притече на помощ, но ако се отнасяш зле с куче, веднага ще се събере тълпа, готова да те обеси. Джей си спомняше, че веднъж беше гледал по телевизията репортаж за някакво природно бедствие в Южна или Централна Америка, май че земетресение. Всички онези пеони, които седяха пред разрушените си колиби, нямаха храна, вода и подслон и трябваше да стоят навън под дъжда. Старици, жени с бебета. Някъде назад се виждаше кучка с малки кученца. Телевизионният канал бе получил хиляди писма с предложение за помощ.

В повечето от писмата се предлагаше помощ за кучетата.

Е, можеше да го разбере. Колкото повече опознаваше хората, толкова повече започваше да харесва кучетата. Когато живееше при родителите си, имаха куче и независимо в колко лоши отношения със старците беше, животното винаги с радост го посрещаше на вратата. Избягал от училище? Забравил да окоси моравата? Огънал бронята на колата? Хей, всичко това изобщо не интересуваше Лена. Излез навън да донесеш пощата и когато се върнеш, Лена е там, скача като луда, щастливо ближе ръката ти и направо можеш да я чуеш как си мисли: „Върна се! Върна се! Ура! Страхотно!“ На котката изобщо не й пукаше дали е жив или мъртъв, стига да я хранеше, но кучето го обичаше независимо от обстоятелствата.

Мопсът ръмжеше и на няколко пъти се опита да излае. Сигурно знаеше какво е отношението на хората към кучетата. Минувачите забавяха крачка. Някой не каза ли: „Донесете въже“?

— Няма проблем, приятели — рече Джей. — Кучето е, хм, помага ни в едно разследване.

— Арквилианците и балтианците — каза Кей. — Какво ти е известно?

— Кей, наистина нямам време за това.

— Колкото по-скоро ми кажеш, толкова по-скоро ще си тръгнеш.

— Добре, добре. Арквилианците и балтианците са от различни галактики и винаги са воювали помежду си. В повечето случаи за властта над трета галактика. Някъде в центъра на града са били проведени мирни преговори, на които се решило, че балтианците ще отстъпят галактиката на арквилианците или обратно, не зная. Така или иначе, договорът бил подписан. Бръмбарът имал други идеи. Нали ги знаеш какви са бръмбарите, Кей?

Кей погледна към Джей, който нямаше и най-малка представа.

— Колонията на бръмбара от векове преживява от тази война.

— Ами пояса? — попита Джей.

— Да. Преди да се гътне, Розенбърг спомена нещо за Орионовия пояс — каза на мопса Кей. — Какво е имал предвид?

Един от минувачите спря и попита:

— Какво правиш с кучето, приятелче?

Джей погледна към мъжа, който спокойно можеше да е руски щангист от най-тежка категория.

— Няма проблем. Трябва да го заведем на ветеринар, а то се дърпа. Има глисти.

Щангистът погледна подозрително, но се отдалечи.

— Чух, че галактиката била тук, на планетата — каза Франк Мопса.

— Тук ли? — възкликна Кей.

— Милиони и милиони звезди, планети и прочее? Тук? Не разбирам — прибави Джей.

Кучето се подсмихна.

— Вие, човеците, не разбирате много от нищо. Кога ще проумеете, че големината няма значение? Не е задължително нещо да е голямо, за да е важно. Според местните стандарти въпросната галактика е мъничка. Съвсем мъничка.

— Колко мъничка? — попита Кей.

— Не зная точно. Може би колкото топче. Или скъпоценен камък.

— Господи — каза Джей.

— Добре, Кей, това е всичко, което зная. А сега, ако си така любезен да ме пуснеш, трябва да тичам, за да хвана полета.

Кей остави мопса на земята.

— Успех, Кей — каза кучето. — Не мисля, че имате шанс, но ще викам за вас. Тук ми харесва. За град с такава големина имате много пожарни кранове.

Мопсът и човекът — който изобщо не изглеждаше притеснен, че кучето може да говори — си тръгнаха.

— Може би не е искал да каже „пояс“ — рече Джей.

Кей се намръщи.

— Какво?

— Малкото зелено човече. Английският му не беше блестящ, едва намираше думите. Може би не е искал да каже „пояс“. Може би е искал да каже нещо друго.

— Какво?

И двамата ги озари едновременно.

— Качвай се в колата — каза Кей.

Джей вече вървеше натам.

Вътре хлапето рече:

— Добре, чакай да видя дали съм го схванал. Арквилианците са от една галактика, балтианците от друга и се бият за трета, която е голяма колкото топче.

— Изглежда е така — потвърди Кей.

— Добре. А бръмбарите искат войната да продължи, затова нашият човек Едгар е тук да провали мирния договор.

— В което вече постигна известен успех, да.

Джей погледна към един от пешеходците, който се опитваше да пресече улицата. Кей включи полицейските светлини и едва не го прегази. Пешеходецът яростно размаха ръце след форда, който дори не намали скоростта.

— Все още не разбирам — продължи хлапето. — Защо Зед просто не прати съобщение на арквилианците и балтианците за бръмбара? Искам да кажа, те трябват да имат известен опит с бръмбарите, нали така?

— За това има основателна причина — отвърна Кей. Той рязко завъртя волана наляво и за малко не прегази жена, която пресичаше улицата с бебешка количка. — Въпросът е, че тези извънземни изобщо не вярват на хората. Имаха, хм, някои неприятни преживявания.

Джей го погледна.

— Неприятни преживявания ли?

— Ами, да. Спомням си, че през първите няколко години, когато извънземните започнаха да пристигат тук, Айфеловата кула и Бруклинският мост бяха продадени на няколко пъти на по-лековерните туристи. Други пък си купиха цели километри блата във Флорида.

— Не.

— О, да. Едва не избухна истинска война, когато преди няколко години един вулвариански бизнесмен се опита да купи „Крайслър билдинг“.

— О, божичко.

— Точно така. Затова нямаме репутация на най-честните в галактиката, когато става въпрос за доверие, лоялност, услужливост и така нататък. И тук не включвам джебчиите, уличните банди, проститутките и другите, които грабят туристите. Можем да кажем на капитаните на онези бойни крайцери там горе, че за смъртта на принца и на посланика е виновен бръмбар и те само ще се усмихнат и ще кимнат, докато загряват унищожителните си оръжия.

— „Аз не съм виновен.“ Чувал съм го много често в полицията. Престъпниците винаги казват: „Хей, грешиш, Джак, аз не съм можел да го направя, тогава бях в Детройт“.

— Значи разбираш какъв е проблемът.

— Да. Трябва да хванем бръмбара, да вземем галактиката от него и бързо да се свържем с крайцерите.

— Ако галактиката е в Едгар.

— А?

Кей погледна към него и едва не прегази ченге от пътната полиция. Ченгето наду свирката си и започна да записва регистрационния номер на колата. Джей знаеше как стоят нещата на улицата и предположи, че полицаят няма да докладва за случая, а ще намери адреса на собственика и по-късно ще намине да му спусне някоя и друга гума или да издраска боята на автомобила. Макар че навярно не би си направил труда допълнително да обезобразява точно този автомобил. На кого му пукаше?

— Защо според теб дойде в бижутерийния магазин? — попита Кей. — Да си търси венчална халка ли?

Джей кимна.

— Ясно ми е какво искаш да кажеш. Ако беше взел галактиката, вече отдавна нямаше да е тук. — Той замълча за миг. — Може да не е разбрал онова, което научихме ние. Може да няма представа къде е.

Кей поклати глава.

— Съмнявам се. Той беше в магазина преди нас и е видял същото, каквото и ние. Бръмбарите не са глупаци. Можем само да се надяваме, че ще го изпреварим.

— Тогава защо се влачим така? Защо не настъпиш газта?

Кей кимна.

И настъпи газта.

 

 

Лоуръл Уивър, патоанатом в нюйоркската морга, стоеше над трупа на човек, изровен от плитка яма в уединено място в Сентръл парк. Трупът, с множество огнестрелни рани по главата, лицето и тялото, бил открит от два измъкнали се от каишките си упорити пудела. Когато собственичката им, седемдесетгодишна жена с боядисана в синьо коса, ги настигнала, кучетата вече били изровили едната ръка и дъвчели пръстите. В дрехите не били открити документи за самоличност, но смъртта бе настъпила само преди около ден и отпечатъците от пръстите принадлежаха на някой си Арнолд А. Коен, бивш уолстрийтски финансист, задлъжнял с милиони на клиентите си при катастрофалното спадане на цените на корпоративните акции.

Коен получил обвинение и бил арестуван, но излязъл под гаранция и изчезнал преди процеса.

До този момент Лоуръл бе извадила шестнайсет куршума и доколкото можеше да определи, те бяха поне от четири различни калибъра — 38-ми, 22-ри, 45-ти и един 9-милиметров. Навярно все още беше прекалено рано, но тя предполагаше, че неколцина от инвеститорите на покойния г-н Коен са успели да го открият. Или пък бе убит от колекционер на пистолети, използвал най-различно оръжие просто за удоволствие. Може би от човек, използвал пистолетите на различни свои роднини, загубили пари заради г-н Коен? Ето, бум, това е за леля Сара! И бам-бам, това е за чичо Лоуи! И пат-пат, баба Клайн ти праща много здраве!

Тя се намръщи. Какви странни мисли. Днес се чувстваше някак разсеяна. Денят беше минал нормално, нямаше нищо необичайно, но тя постоянно бе замаяна и непрекъснато се хващаше, че витае в облаците. Спомняше си неща, случили й се като дете. Сякаш мозъкът й не функционираше съвсем нормално и прескачаше като стара грамофонна плоча.

Добре. В последно време й се струпа доста работа. Може би имаше нужда от отпуска.

Тя върна вниманието си обратно към г-н Коен. И откри нов калибър, навярно 25-ти.

Възможно ли беше този тип да е застрелян от петима различни хора?

Господи, случаят започваше да прилича на роман от Агата Кристи…