Стив Пери
Мъже в черно (6)

5.

Джак Джийбс имаше отпуснато лице и изглеждаше към средата на четирийсетте. Носеше дрехи, които сякаш беше взел от Рип Ван Уинкъл^[1] след дългия сън на Рип с тях. Когато Едуардс влезе в заложната къща — самата тя едва ли можеше да се нарече връх на съвременната цивилизация — Джийбс тъпчеше стока в кашони и очевидно много бързаше.

В помещението миришеше като във фермата за кози, която Едуардс бе посещавал като дете. На такова място на човек му се искаше да напръска всичко с дезинфектант и после да си сложи гумени ръкавици и ботуши — просто за всеки случай.

— Заминаваш ли някъде, Джийбс?

Собственикът на заложната къща поспря за миг, вдигна поглед, после продължи да пълни кашона. Джийбс хвърли вътре тостер, който издрънча в някаква скара.

— Хей, полицай Едуардс. Хм, да, аз, хм, намерих едно страхотно място в покрайнините. Сега се… прехвърлям. Ако това изобщо те интересува.

Едуардс се приближи към Джийбс. Мъжът миришеше така, сякаш е присъствал на събрание на скунксове и всяко от животните бе спирало, за да изрази уважението си към него. Всичко смърдеше ужасяващо.

— Какво виждам тук?

Едуардс погледна към кашон с фалшиви часовници „Ролекс“.

Джийбс спря.

— О, хей, божичко, сигурен бях, че съм ги предал на съответните власти. Ще ги оставя по пътя.

Едуардс се огледа, после отново насочи вниманието си към нервния дребен човек.

— Е, всъщност, Джийбс, търся нещо малко по-тайнствено от кашон, пълен с фалшиви часовници. Нали разбираш за какво говоря?

— Хайде, полицай, знаеш, че вече не се занимавам с порно.

— Не говоря за онези снимки, откраднати от „Пентхауз“, Джак. Говоря за нещо желязно. И смъртоносно.

Джийбс пребледня. Той преглътна и поклати глава.

— Не разбирам какво искаш да кажеш, полицай.

Едуардс се ухили. Джак спокойно можеше да окачи над главата си голям неонов надпис „ЛЪЖА ТЕ!“.

— За глупак ли ме взимаш, Джийбс? Да не би на челото ми да е написано „кретен“? Криеш нещо. Разбира се, ти винаги си крил нещо. Искам да знам какво.

Джийбс гледаше покрай рамото на Едуардс с разширени очи.

Изглеждаше така, сякаш току-що е видял Дракула. Полицаят се обърна назад.

Агент, оперативен работник или там каквото, по дяволите, беше Кей, влизаше през вратата. Едуардс се зачуди дали това е малкото му име или фамилното.

— Хм… здрасти, Кей — рече Джийбс.

Едуардс се намръщи. Хвърли поглед назад към собственика на заложната къща, после пак към Кей.

— Познаваш ли този боклук?

— Виждали сме се, да — отвърна Кей. — Добре, Джийбс, къде са ти вносните стоки?

— Какви вносни стоки? Сигурен съм, че не зная за какво говориш, Кей.

— Джийбс, Джийбс, защо се държиш така? Защо ме лъжеш? След всичко, което преживяхме?

— Нещо си се объркал, Кей. Аз нямам нищо общо с теб.

— И в Калифорния никога не вали. — Кей извади пистолета си и го насочи към Джийбс. — Знаеш ли какво правя с лъжците, Джийбс?

Едуардс с усилие сподави усмивката си. Този номер му беше известен.

Кей бе лошото ченге. И Джеймс знаеше своята роля.

— Хей, я се успокой, Кей. Джийбс се опитва да ни помогне, нали така, Джийбс?

Джийбс не отговори. Той преглътна. Държеше в ръце друг тостер и втренчено гледаше към Кей.

— Ще броя до три — каза Кей. — Ако не ми покажеш онова, което искам да видя, ще ти пръсна черепа. — Той вдигна ударника на пистолета. Изражението на лицето му беше сериозно.

Доста грубичко — мъжът в черно направо бе преминал към заплахите, но това си беше неговото представление и Едуардс трябваше да играе играта му.

— Аре, бе, Джийбс, този тип е луд, наистина ще го направи. ’Що не се откажеш?

— Нищо нямам, нищо не зная!

— Едно…

— Наистина, Кей, кълна се!

— Две…

— Откажи се, Джийбс — каза Едуардс. — Този патлак е много чувствителен.

— Три.

Кей натисна спусъка.

Изстрелът мощно изкънтя и отекна в стените, пода и тавана.

Главата на Джийбс експлодира. Из цялата стая полетяха кръв и мозък. Той изпусна тостера.

Мамка му!

Джийбс се смъкна на земята като обезкостено пиле. Половината от главата му… просто… липсваше.

Опитността на Едуардс не го изостави напълно. Някак си той успя да извади собственото си оръжие. Насочи го към Кей, който вече бе отпуснал пистолета си.

— Остави го долу! Веднага!

Боклук или не, не можеш просто така да екзекутираш някого, независимо за коя проклета агенция работиш.

Даже в Ню Йорк. По дяволите, даже в Бруклин!

Е, в Бронкс или Куинс, може би…

— Аз го предупредих.

— Остави. Пистолета. Долу.

— И ти го предупреди.

— Слушай ме внимателно, задник такъв. Арестуван си. Имаш право да не говориш. Ако се откажеш от това право, всичко, което кажеш, може и несъмнено ще се използва срещу теб в съда. Имаш право на адвокат. Ако не можеш да си позволиш…

— Спокойно, Едуардс. За какво ще ме арестуваш? Че съм стрелял в границите на града ли?

— Ти си луд, бе, не ти ли е ясно? — Едуардс посочи с пистолет към мъртвеца. — Че си стрелял, ама си стрелял точно там… — Изведнъж той млъкна, защото внезапното късо съединение в мозъка му го лиши от дар слово. Устните му се движеха, но от тях не излизаше нито звук.

Трябва да изглеждаше като риба на сухо.

Гледаше право към Джийбс, когато мъртвецът се изправи на крака!

Хопа. Просто така, с полуотнесена глава и всичко останало.

О, Божичко!

Усети, че устата му зяпва, но не беше в състояние да я овладее. Дясната му ръка постепенно започна да се отпуска, докато пистолетът му не се насочи право към пода, без да е в състояние да овладее и нея.

Божичко…

Главата на Джийбс стана течна, започна да се променя и се преобразува в нова глава.

„Никога не съм взимал дрога, как е възможно да имам халюцинации?“

Новата глава погледна към Кей.

— Иска ми се да не го беше правил.

Кей пристъпи напред, сграбчи Джийбс и притисна пистолета си под новооформената му брадичка.

— Нямам време да се мотая тук, Джийбс. Покажи ми играчките, иначе ще ти изхабя още една глава. Най-малко.

— Божичко — каза Едуардс. — Няма начин. Абсолютно невъзможно.

— Добре, добре — отстъпи Джийбс. — Тук отзад.

Той тръгна към щанда, Кей го последва. После се обърна и погледна към Едуардс.

— Ти какво, ще си стоиш тук и ще лапаш мухите ли?

Едуардс поклати глава. Затвори устата си. Прибра пистолета в кобура си. Нямаше да се опитва да арестува когото и да е и после да се мъчи да обяснява. Едно нещо бе тип със странни очи и бластер като от „Междузвездни войни“, но да гледа как на Джак Джийбс му пръскат главата и той се държи така, сякаш само са му развалили прическата — това беше съвсем друго. Нямаше желание да прекара следващите няколко години в лудницата, не, благодаря. Изобщо нямаше да каже на никого за това. Той последва другите двама.

Отзад Джийбс се приближи до една от лавиците. Докосна някакъв таен механизъм и лавицата се завъртя, за да разкрие зад себе си още кашони. По всяко друго време това щеше да е хитър номер, но в сравнение с онази експлодираща глава не бе нищо особено.

Джийбс посочи към един от кашоните.

— Железарията е тук.

— Ела да погледнеш — обърна се Кей към Едуардс. После каза на Джийбс: — А ти остани на мястото си. И не помръдвай даже с псевдопод.

Едуардс се приближи и погледна вътре. В кашона имаше купчина предмети, взети сякаш от научнофантастичен филм. По формите им полицаят предположи, че повечето са оръжия. Той вдигна очи. Може би беше прав. Вече започваше да се страхува, че всеки момент в стаята ще влязат капитан Кърк и Люк Скайуокър, а той не бе готов за това. В никакъв случай. Невъзможно.

— Ако се интересуваш, мога да ти дам много изгодно електростатичен деоксигенатор, Кей — каза Джийбс. — С пълен комплект зоиди.

— Вече си имам. Млъкни, Джийбс.

— Ето го — рече Едуардс. — Това е същото като оръжието на оня тип, когото преследвах. — Той посочи с ръка, но не докосна предмета. Можеше да го прати в някое друго измерение. Странно, а?

Мамка му. Тази дума дори не спадаше към същия речник, както и всичко останало в кашона. Заболя го главата. Трябваше да си полегне. За една-две седмици. Някъде надалеч от този град. Може би в Аляска. Или на Стейтън айлънд.

Кей поклати глава към Джийбс.

— Джийбс, Джийбс. Да си продавал вибриращ карбонизатор със способности за вътрешна експлозия на незаконно пребиваващ цефлапоид без разрешително?

Джийбс сви рамене.

— Каза ми, че бил оставил разрешителното в другото си тяло. Не забелязах в него нищо нередно.

— Нима?

— Той имаше пари, Кей.

Кей хвърли поглед към тавана, после отново към Джийбс.

— Виж сега, нали ти е ясно, че такова желязо не би му трябвало, освен ако не го купува специално за удар. Коя е жертвата?

— Не ми каза.

Кей вдигна оръжието си. Едуардс просто стоеше там, леко заинтригуван да види дали на Джийбс ще му порасне нова глава, ако Кей му пръснеше тази.

— Хайде, Кей, защо ще ми казва такова нещо? Не зная! Аз само му продадох желязото!

Кей отпусна пистолета си. И въздъхна.

— Добре, Джийбс. Конфискувам всичко. И искам да вземеш първия транспорт на гравитационния кладенец — иначе следващия път ще ти гръмна онова, дето няма пак да ти порасне.

Джийбс нервно се ухили — по-скоро зяпване с уста, отколкото усмивка. Навярно си мислеше, че леко се е отървал. С изхвърляне през гравитационния кладенец.

Гравитационен кладенец. Да бе, добре. Каквото и да бе това, по дяволите.

Едуардс се опита да възвърне самообладанието си.

— Да. Освен това взимаме и фалшивите ролекси.

Двамата излязоха от магазина. Изведнъж мисълта да поседне направо на тротоара му се стори страхотна идея. Той седна. Погледна към кашона с часовниците. Вътре не откри отговора на нито един от многобройните си въпроси.

Кей излезе с кашона с научнофантастични предмети, изключи електронната аларма, отнесе нещата до колата и ги остави в багажника.

Едуардс го проследи с поглед. Като че ли някой се беше приближавал до форда и бе изсипал наоколо му кофа с пепел и прах, но иначе автомобилът изглеждаше непокътнат.

Фактът, че колата си е цяла-целеничка представляваше почти също толкова голяма изненада, колкото и Джийбс с неговата експлодираща глава. Все пак това бе Ню Йорк.

Или пък не беше? Навярно вече всяка секунда — хоп, и Род Сърлинг щеше да излезе с цигара в уста от заложната къща, целият в черно и бяло, и зад него щеше да прозвучи онази кретенска музика: „Запознайте се с Джеймс Едуардс. Обикновено ченге, което тази сутрин тръгна за работа с мисълта, че това просто ще е поредният ден в преследване на престъпници. Джеймс Едуардс, който тичаше и падна на земята, а когато отново се изправи на крака, откри, че вече не е в Ню Йорк, а в… Зоната на здрача.“

„Та-ра-та-там-та-там!“

Кей затвори капака на багажника, върна се при Едуардс и седна до него.

— Малко ти е трудно да смелеш всичко това, нали, синко? Не е точно от онези неща, които можеш да пъхнеш в съответната папка, а? Обзалагам се, че няма да имаш нищо против, ако ти предложа рационално обяснение, нали? Ето, вземи си един фалшив ролекс.

Едуардс взе часовника. И го погледна.

— Искаш ли да отговоря на някои от въпросите ти?

— Моля те.

Кей си запали цигара, дръпна дълбоко и изпусна тънка струйка дим в и без това задимения нюйоркски въздух.

— Страхувам се, че не мога да ти помогна много — каза той. — Видял си съвсем мъ-ъ-ъничка част от всичко, а виж как се обърка денят ти. Искам да кажа, че бих могъл да ти обясня, но ти така или иначе няма да го запомниш. Просто и двамата ще си загубим времето.

— Абсолютно е невъзможно някога да го забравя. Това ще е последната ми мисъл, когато ме спускат в гроба.

Кей си сложи очилата и извади от джоба си нещо, което приличаше на малък касетофон.

— Така ли смяташ? Ето, виждал ли си някога такова нещо, синко?

Едуардс го погледна. Какво…?

Проблесна ярка светлина…

 

 

… светлината се отразяваше от нещо и Кей казваше:

— … и жена му отвърнала: „Да, зная, Хари, но този тук ми яде пуканките!“.

Кей се засмя и Едуардс премигна. Погледна надолу и видя на масата полуизядена порция телешко с броколи и няколко празни бутилки китайска бира. Той се огледа наоколо.

Хопа, китайски ресторант, добре, хора, които се хранят, разговарят и се смеят.

Как се беше озовал тук, по дяволите? И откъде се бяха озовали тук?

Кей погледна към часовника си — ролекс или изключително сполучлива имитация — и каза:

— Леле, трябва да тичам. Благодаря за яйчените рулца и за помощта. Ще се видим утре, точно в девет сутринта.

Едуардс отново премигна.

— Къде сме?

— Виждаш ли, че бях прав за прекаленото пиене на текила, синко? Наистина трябва да употребяваш по-малко. Надявам се да нямаш махмурлук.

Кей се изправи, пусна върху масата няколко банкноти и си тръгна. Едуардс погледна към чинията си. Божичко. Не можеше да си спомни нищо откакто… откакто… той се замисли. Откакто напусна участъка заедно с този тип, за да отидат заедно някъде.

Къде? Тук ли? След като бе изпил толкова текила, че да загуби съзнание?

По дяволите, не се беше оливал така още от гимназията.

Не помнеше нищо. Проклятие. Това бе… лошо.

До масата му се приближи сервитьорката.

— Още една бира?

— Не, госпожо. Кафе.

Докато чакаше, той отново погледна надолу и видя на масата визитна картичка. На нея бяха написани името му, утрешната дата, часът — девет сутринта — и адрес. Адресът беше на „Батъри драйв“. Едуардс обърна картичката наопаки, но от другата й страна нямаше нищо друго, освен три букви, отпечатани по средата: „МвЧ“.

Той си погледна часовника.

Ролекс? Или изключително сполучлива имитация. Откъде ли се бе взел?

Какво означаваше всичко това?

Той поклати глава. Нещо тук не беше наред. Навярно нямаше да е зле да разбере какво точно.