Стив Пери
Мъже в черно (8)

7.

Джеймс Едуардс стоеше на улицата срещу сградата, чийто адрес отговаряше на онзи, написан на картичката в ръката му. Беше приятен ден, смогът не бе прекалено тежък и му се струваше, че чува птичи песни. Или пък някоя автомобилна аларма в далечината.

През зимата изглеждаше по-добре, когато първият сняг покриваше града и за кратко правеше всичко чисто бяло, но през лятото от Ню Йорк повече не можеше и да се желае.

Той погледна към сградата. Бе ниска и квадратна, навярно беше минавал покрай нея стотици пъти и никога не я бе забелязвал. Голяма работа, той живееше в Ню Йорк през целия си съзнателен живот и имаше хиляди сгради, които никога не забелязваше, освен ако вътре не се вмъкнеше някой престъпник.

Добре де. Той потупа картичката, после безгрижно пресече улицата, без да обръща внимание на таксито, което сърдито наду клаксон.

Вътрешността на сградата имаше странен вид. Външната врата беше от тежка стомана с мрежа от пръчки, дебели колкото молив — това бе горе-долу нормално — но цяла една стена беше заета от огромни остри перки на вентилаторна шахта. Нямаше логика да я поставят във фоайето. Архитектът трябва да е бил друсан — помещението не беше чак толкова голямо, че да се нуждае от толкова въздух.

В отсрещния край имаше един-единствен асансьор и по средата на фоайето на сгъваем метален стол седеше възрастен пазач, който четеше комикс. Чак пък такива икономии — да не дадат на човека бюро?

Едуардс тръгна към него. Стъпките му кухо отекваха в почти празното помещение. Старчето вдигна поглед.

— Какво обичате?

— Хм, да, получих тази картичка…

— Качете се в асансьора — прекъсна го пазачът. — Натиснете бутона „повикване“. — Той сведе очи към комикса си. И се разхили на нещо смешно.

Едуардс поклати глава и се насочи към асансьора. Странно място. Защо онзи тип Кей искаше да се срещнат тук?

Защо изобщо някой би искал да дойде тук?

Когато се приближи до асансьора, вратите се отвориха автоматично, точно като в „Стар трек“. Вътре нямаше никого. Какво пък. Той влезе вътре. И натисна бутона „повикване“.

Не се случи нищо. Едуардс протегна ръка и отново натисна бутона.

— Х-хм — прочисти гърлото си някой иззад него.

Той се завъртя. Задната стена на асансьора беше изчезнала и пред него се виждаше друго странно помещение. Шестима мъже седяха на столове с яйцевидна форма и всички гледаха към него. Имаше един празен стол. С лице към столовете стоеше възрастен човек в черен костюм, бяла риза и вратовръзка. Облечен точно като Кей. Може би някъде им правеха отбивка за костюмите. Навярно им ги продаваха на едро.

— Закъсняхте — каза възрастният мъж. — Седнете.

Едуардс сви рамене и тръгна към празния стол.

Плъзгащата се врата на асансьора се затвори.

Възрастният кимна и продължи:

— Казвам се Зед. Вие сте тук, защото сте най-добрите от най-добрите. Нареждате се сред най-способните морски пехотинци, командоси и нюйоркски полицаи.

Неколцина от другите шестима мъже, всички късо подстригани и седнали с изправен гръб, хвърлиха погледи към Едуардс, който отпуснато се бе пльоснал на стола си.

Всичките бяха военни. Познаваше ги от пръв поглед. Самодоволни копелета. Той се усмихна и отвърна на погледа им.

— Нужен ни е само един от вас — каза възрастният мъж. — Ще последва серия от прости тестове, за да проверим двигателните ви способности, координация, концентрация и издръжливост.

Едуардс вдигна ръка.

— Да, въпрос ли имате или ви се ходи до тоалетната?

— Да. Трябва да съм си загубил бележника. Защо сме тук?

Един от другите светкавично вдигна ръка. О, Божичко. В училище винаги имаше някой тъпанар като този: „Аз зная, аз зная, вдигнете мен!“.

Зед кимна.

— Синко?

— Джейк Дженсън, сър! От „Уест пойнт“, първенец на класа. Тук сме, защото вие търсите най-добрия от най-добрите от най-добрите, сър!

Едуардс се засмя. Опита се да се сдържи, но не прекалено усърдно.

Зед го погледна така, сякаш бе куче, изпикало се на килима.

— Да не би да сме пропуснали нещо смешно?

— Най-добрият от най-добрите от най-добрите от най-добрите? Звучи като някакъв рап. — Той се огледа в очакване да види усмивки. Нищо подобно.

Хопа.

Тук никой не го поддържаше. Той поклати глава. Тези военни момчета бяха адски ограничени, нямаха чувство за хумор. Ура, напред към долината на смъртта и прочее глупости. Тъпо.

— Стори ми се, хм, смешно — довърши Едуардс.

Зед му хвърли още един подобен поглед.

— Добре, да продължаваме.

Другите шестима се изправиха като един, все едно, че бяха машини. Едуардс стана на крака по-нехайно. Каквото и да се готвеха да правят тези приятелчета, той нямаше намерение да участва в него. Но щом и без това вече беше дошъл, спокойно можеше да иде и да види за какво става дума.

 

 

Едуардс погледна към теста в скута му, после към другите шестима, които също като него балансираха с листовете върху коленете си и се опитваха да пишат на тях. Това беше тъпо, не можаха ли да им измислят по някой чин?

До една от стените имаше малка масичка. Не я използваше никой. По дяволите всичко това. Той се изправи, отиде до масата и я придърпа пред малкия си яйцевиден стол. Докато го правеше, другите яростно го изгледаха. Масичката скърцаше по пода доста силно, но хей, това не бе негов проблем. Нямаше намерение да пробива дупки в хубавите си панталони заради някакъв идиотски тест за интелигентност.

А тестът наистина беше адски тъп: „Ако държите лъжица под струя вода, която тече от крана на кухненската ви мивка, водата ще пръска повече: а) ако лъжицата е с опакото нагоре или б) ако лъжицата е с опакото надолу?“

Господи. Що за въпрос бе това? Тези тук определено не търсеха ракетни специалисти, това беше сигурно.

Едуардс се замисли над следващия глупав въпрос: „Г-н Уайт е машинист. Г-н Лий има куче. Г-ца Джоунз не ходи на черква в неделя. Г-н Чин живее до г-жа Макгроу.“ И още цял куп подобни идиотщини. Накрая въпросът: чия е зебрата?

Никъде не се споменаваше за каквато и да е проклета зебра. Как се предполагаше, че трябва да решиш задачата?

И на кого му пукаше? За какво ли им беше притрябвала тази зебра? Направо се виждаше как се мъчи да заведе раирано магаре на разходка в парка. Гонят го големи кучета, крадци се опитват да го отмъкнат, да не забравяме и торбичките, които трябва да носиш, за да почистваш, след като проклетото животно се изтропа. Направо се виждаше как води с една ръка зебрата, а с другата държи торбичка, пълна с бърбонки.

Чия е зебрата…? Божичко…

Той забеляза, че Зед хвърля поглед към плоскост от опушено стъкло на една от стените. От другата страна наблюдаваше някой, но Едуардс не можеше да разбере кой. По дяволите всичко това. Ако веднага не станеше по-интересно, щеше да си вдигне чукалата.

 

 

Зед отведе седмината в друго помещение, този път наистина странно, защото имаше триъгълна форма. Вътре нямаше нищо, освен маса със седем пистолета отгоре.

Какво, да не би да трябваше да разглобят и почистят патлаците?

Може би щяха да ходят на лов за зебри…

Изкушаваше се да попита кретена до него — какво друго можеше да е с тази татуировка „Винаги верни“ на ръката — защо са тук.

Не, реши той, нямаше смисъл пак да слуша онези глупости за най-добрите от най-добрите. Щеше да разбере…

Изведнъж стените просто се… разделиха. И изведнъж започнаха да се случват ужасно много неща: включваха се светлини, виеха сирени и се появиха най-различни… неща, оцъклени чудовища, грозни създания, даже някакво момиченце — точно пред тях.

— Защищавайте се, господа — извика усилен от високоговорител глас.

„Улицата на Хоган“ — разбра Едуардс. Стрелбище.

Седмината се хвърлиха към оръжието. Този тест очевидно проверяваше двигателните им способности и точността им.

Едуардс грабна един от пистолетите, огледа ордата от създания…

Почти едновременно прозвучаха шест изстрела. По дяволите, тези момчета бяха бързи.

Той определи мишената си и стреля — почти секунда след другите шестима. Отново натисна спусъка, вторият път за всеки случай, но се разнесе металическо изщракване. Само един патрон. Интересно.

Мишените замръзнаха. Светлините угаснаха, сирените замълчаха. Шестимата се спогледаха, после се обърнаха към Едуардс. Почти можеше да чуе мислите им: „Прекалено бавно, приятел. Загуби“.

В стаята влезе Зед. И се насочи право към Едуардс. Другите шестима се опитаха да скрият усмивките си.

— Не бързаш много, нали?

— Трябваше да съм сигурен в избора си на мишена, сър.

Зед се обърна и погледна към мишените. Сред замръзналите холографски изображения — а Едуардс бе съвсем сигурен, че са точно такива, холограми — най-много се открояваше големият озъбен звяр, който донякъде приличаше на тасманийския дявол от анимационните филми на „Уорнър брадърс“. В гърдите му имаше три дупки. До Тас стоеше адски грозен изрод, на който сякаш някое разгневено божество бе дало рибарска кукичка за глава. В неговите гърди също зееха три дупки.

В края на групата имаше осемгодишно момиченце. Точно между очите му се виждаше дупка от куршум.

Зед погледна към Едуардс.

— Нещо против да те попитам, защо реши, че малката Тифани хей там заслужава да умре?

Един от военните кретени се изхили.

— Синко?

— Тя беше единствената, която ми се стори опасна.

Още двама от военните се изкискаха.

— И как стигна до това заключение?

— Ами, онзи ваш изрод с кука вместо глава, той изобщо не може да има мозък там, тъй че навярно мозъкът му е в оня чувал, свързан с него чрез онази пъпна връв. И след като не го носи, значи не ни заплашва с нищо. А онова грозилище хей там като че ли се зъби, но си мисля, че по-скоро киха. Май че държи в ръката си носна кърпичка. Реших, че след като киха, не представлява сериозна заплаха. Освен това по очите му можеш да кажеш, че дори не гледа към нас.

Момиченцето пък, хм, то всъщност не изглежда така, както би трябвало да изглежда едно момиченце. Лицето му е сгърчено, позата му е странна, изобщо не изглежда като нормално момиче. И защо е сред такава компания? Никой не го държи за заложник и всеки, който търси вероятната опасност, сигурно едва ли ще стреля по него.

— Това ли е всичко?

— Онова нещо в ръката му прилича на нож.

— Какъв нож? Не виждам нож.

— Преди малко беше там. Или е паднал, или вие сте го накарали да изчезне.

— Значи ни наричаш лъжци, така ли, синко?

— Не съм казвал такова нещо. Вие го казахте. — Едуардс сви рамене. — А и онези книги.

— Какво им е на книгите?

— Не са за дете на неговата възраст. Погледнете заглавията.

— Вие можете ли да ги видите? — Зед хвърли поглед към другите шестима и поклати глава. Те повториха жеста му.

Е, добре де, нямаше да се класира пръв, помисли си Едуардс. Голяма работа. Даже не знаеше за какво се предполага, че трябва да се класира. Но се усмихна заедно с другите шестима. Щяха да го изхвърлят, но той щеше да изглежда спокоен и за разлика от онези винаги верни кретени, можеше да запазва самообладание.

— Сега какво, шефе? — попита Едуардс. Той импровизира: — Какъв ще е тестът за най-добрия от най-добрите от най-добрите от най-най добрите?

Всеки глупак можеше да прави кофти рап, за това не се искаше какъвто и да е талант. Добрият рап се правеше трудно, можеха го само малцина, но дори и боклуците си намираха публика. Напоследък телевизията бе в състояние да направи почти всеки да изглежда добре.

Ако се съдеше по изражението му обаче, Зед очевидно не го харесваше. Е, жалко.

 

 

Кей стоеше в залата и усмихнат наблюдаваше кандидатите през опушеното стъкло. Той претегли дебелата кафява папка в ръце. В този момент при него влезе Зед и поклати глава.

— Твоето момче май не понася да го командват.

— Но улучи вярната мишена. Твоите командоси очистиха един безвреден кетувийски листояд и кукоглаво котенце, което само искаше да им оближе лицата — отвърна Кей.

— Ще ни носи повече неприятности, отколкото полза.

— По дяволите, Зед, хлапето пеша е настигнало цефлапоид, сблъскало се е с него и е оцеляло. Колко са хората, които могат да го направят?

— Ти вече си решил, нали? Няма смисъл да ти казвам каквото и да е. Надявам се, че знаеш какво правиш.

— Почти никога, но досега това никога не ми е пречело.

— Не, тук си прав — отново поклати глава Зед.

— Да свършваме.

Кей проследи с поглед Зед, който зави зад ъгъла и се върна в стрелбището. Възрастният мъж поведе кандидатите обратно в главната зала. Кей ги последва. И видя, че Едуардс го е забелязал.

— Хей, хей, това е г-н Кей. Как я караш?

Кей се усмихна. Хлапето наистина имаше чар. Напомняше му за самия него преди трийсет години.

— Почакай малко, малкия — каза той.

Едуардс изостана от групата. Зед поведе останалите шестима напред.

— Искаш да знаеш какво става, нали?

Хлапето сви рамене.

— Толкова ми беше забавно, че всъщност няма значение. Но ако това ти достави удоволствие…

Докато вървяха, Кей каза:

— Някъде към петдесет и четвърта, петдесет и пета правителството създаде малка, не особено богата агенция с простата задача да установи контакт с раса от друга планета. Навремето това изглеждаше доста странно, затова правителството не го разгласи на шир и длъж. Парите идваха от някакъв неясен източник и само шепа хора знаеха за съществуването на агенцията. — Той потупа папката със свободната си ръка.

Пред тях Зед отведе шестимата командоси в малка ниша.

— Идва ред на последния тест, господа. Ако погледнете право насам… — той насочи към тях неврализатор.

Едуардс понечи да тръгне в тяхната посока.

Кей го хвана за ръката.

— Къде отиваш?

— Момчетата правят нов тест. Не искам да изостана.

— Да, добре. Насам. Виж това.

Едуардс се обърна да погледне. Блясъкът на неврализатора се отрази в стената, но не достатъчно силно, за да причини каквито и да е поражения — човек трябваше да гледа право към него.

Хлапето понечи да се обърне.

— Не си прави труда, синко, в момента те си мислят за други неща. — Той подаде папката на Едуардс. — Разгледай снимките.

Първата бе от началото на шейсетте, когато още се обучаваше. Деветчленната им група, всички в стандартните черни костюми, застанали около метална маса под светлината на флуоресцентни лампи. Кожата им беше бледа, приличаха на децата на Дракула. Господи, наистина ли е бил толкова млад?

— Чудесно — рече Едуардс.

— Въпросът е, че извънземните установиха контакт в северната част на щата Ню Йорк, още тогава, в началото на шейсетте.

Едуардс прелисти следващата снимка. Зърнесто, черно-бяло изображение на два кораба, носещи се в нощно небе — класически летящи чинии.

— Тогава имаше само седем Мъже в черно — ето какво означава МвЧ и това име не е по-лошо от което и да е друго. Плюс един аматьор астроном, който забеляза кораба, и едно тъпо хлапе, което се загубило по някакъв черен път, докато отивало да вземе гаджето си и случайно се оказа на неподходящото място в неподходящо време. Всички стигнахме до корабите веднага, щом се приземиха.

Следващата снимка показваше кораба с отворен люк. Вътре се очертаваха очевидно извънземни силуети. На люка стоеше съвсем младичкият Кей и държеше букет в ръце.

— Давай нататък. Поднесъл си цветя на малките зелени човечета, така ли?

Двамата тръгнаха по коридор, невероятно дълъг за сградата, в която се намираха. Както винаги, Кей усети мириса на подправки.

— Първите бяха междугалактически бегълци и търсеха аполитично място, неутрална територия, където от време на време да остават по неколцина от тях — продължи той. — Нещо като Швейцария. Или навярно като квартирата на Рик в „Казабланка“.

— Гледал съм го. Готин филм.

Следващата снимка беше страхотна.

— Хей, това е световното изложение в Куинс, нали така? Още в процес на строеж. Учили сме за него по история на щата. Онези неща горе на кулите, да не са, хм…

— Да. Летящите чинии от онази първа среща.

— Искаш да кажеш, че световното изложение е било… прикритие за контакт с извънземни?

— Защо иначе да правят световно изложение в Куинс?

Едуардс кимна.

— Ясно. — Той замълча за миг, после продължи: — Значи казваш, че Земята е като квартирата на Рик в „Казабланка“, така ли?

— Повече или по-малко. В момента имаме малко извънземно население, което тайно живее сред нас.

— А стига, бе. Не се обиждай, г-н Кей, ама кога за последен път си ходил на лекар?

— Преди няколко месеца. Според правилника на агенцията два пъти годишно се подлагаме на пълен медицински преглед.

— Ъ-хъ. Значи или са наркотици, или някаква психоза, нали? Е, благодаря за посрещането и всичко останало, но ми се струва, че е време да тръгвам обратно за участъка. Сержантът ще се тревожи за мен, нали разбираш?

Кей сви рамене. Бяха стигнали до кухнята. Вратата бе затворена.

— Щом така искаш. Нека първо си взема чаша кафе и ще те изпратя.

Той отвори вратата и пусна Едуардс вътре. Хлапето направи две крачки и спря като вкаменено. Кей не успя да сподави усмивката си.

До охладителя за вода стояха трима вермарианци, високи и мършави извънземни, които много приличаха на стоножки с човешки ръст, балансиращи на опашките си. Те си приказваха на вермариански, език, който винаги звучеше на Кей като смесица между есперанто и ехо от мегафон. И миришеха на пресни понички.

Иги, най-възрастният от тримата, махна с псевдопод към Кей, който отиде да си вземе кафе.

— Как е, Иги? По дяволите, не ми казвай, че пак сме свършили сметаната? Само тази гадост на прах ли имаме?

Иги изцвъртя. И посочи към масата.

— А, да, благодаря. Не я видях. — Той намери сметаната зад кутия изсъхнали понички. — Благодаря ти, Иги.

Кей си сипа сметана в кафето, разбърка го, после погледна към Едуардс.

— Добре, хлапе, готов ли си да тръгваме?

Едуардс стоеше неподвижно с отворена уста и разширени очи. Кей кимна на вермарианците.

— Доскоро, момчета.

Те му отвърнаха с кънтящо писукане и размахване на пипалца.

Кей се приближи до Едуардс. Пъхна показалец под брадичката му и му затвори устата.

— За в бъдеще най-добре да изглеждаш така — каза той. — Освен това някои от клиентите ни възприемат тази зяпнала уста като заплаха, нали разбираш?

Едуардс го погледна.

— Хайде, хлапе. Да се поразходим. Ще ти съобщя онова, което трябва да знаеш.

Той поведе Едуардс по обратния път. Нямаше смисъл да го шокира повече, отколкото и без това вече беше.

Щеше да се оправи, Кей бе абсолютно сигурен. След като си вършил тази работа трийсет години, добре познаваш хората. Разбира се, двамата с Ди бяха партньори толкова време, че никога не му се беше налагало да си търси друг, макар да бе обучавал неколцина от момчетата, преди да ги прати по съответните задачи. Онези командоси там вече щяха да му дуднат на главата и докато хлапето беше зашеметено, той не се страхуваше.

Не, като цяло младият полицай не се справяше зле. Определено не по-зле, отколкото се бе справил той.

— Насам. Трябва да следваме зелената линия — той посочи към пода.

Едуардс го последва, но продължаваше да поглежда назад като куче на каишка, забелязало котка.