Стив Пери
Мъже в черно (24)

23.

Важното бе да задържи вниманието на бръмбара. А очевидно на създанието не му харесваше идеята Джей да размазва далечните му роднини.

Джей вдигна крак и го спусна върху голяма хлебарка.

Може би звукът напомняше настъпването на току-що изпържено картофче? Не, беше по-висок. Царевична пръчица? Горе-долу. Не точно, но не много далеч. Определено бе характерен.

— Хопа — каза Джей. — Вярваш ли в прераждането? Ами че това малко дяволче може да се прероди като твой племенник. Пък вече може и да е било твой племенник.

— Не го прави — изръмжа извънземният. Но не помръдна от мястото си на кулата.

Джей затанцува наляво. Направи няколко стъпки на пети и пръсти и скочи върху две от хлебарките едновременно. Хрус! Хрус!

— А това са чичо Джон и леля Сали! — продължи той. — Какво? Какво е това? Хей, грознико, не чуваш ли малките си роднини? Те викат: „Помощ! Помощ!“.

— Престани — каза бръмбарът.

Джей се ухили. Направи крачка встрани. И погледна надолу към хлебарките.

— Съжалявам, приятел. Никой не може да ти помогне. Дойде твоят ред. О, божичко, я виж тази. Каква красавица. Струва ми се, че ми изглежда позната. Не мислиш ли така? Хей, хей, зная коя е!

Бръмбарът се спусна от кулата и замарширува към Джей. Е, доколкото може да марширува гигантски извънземен.

— Хоха, познавам я, да. Роднинската прилика е направо удивителна!

— Ако имаш някакви богове, най-добре да им се помолиш, месест чувал. Краят ти настъпи.

Джей силно удари с крак. Хрус!

— Кажи „сбогом“! Това е майчето ти, бръмбар!

— Не споменавай майка ми!

Бръмбарът се приближи и отвори уста, за да погълне Джей така, както бе направил с Кей. Но този път вътре се виждаха много зъби. Може би възнамеряваше да го сдъвче, преди да го преглътне. Това беше кофти. Кофти бе даже да го глътне цял като Кей.

Адски кофти.

Джей не отстъпи. Не че изобщо имаше накъде да отстъпва.

— Чао, човешки боклук!

Джей вдигна юмрук. Нищо не му пречеше да загине в бой…

Бръмбарът избухна.

Е, не целият. Само средната му част. Но това беше достатъчно, за да го разкъса на две големи части и да пръсне наоколо вътрешностите му, кожения му търбух и всичко останало, което обсипа Джей като топъл душ от гнилоч. Горната половина на бръмбара отлетя на няколко метра и падна на земята. Долната му част се претърколи и спря под съседното дърво.

— Йее! — извика Джей и избърса очи. Чувстваше се така, сякаш са го улучили в лицето с голяма торта с крем.

Кей се измъкна от долната половина на бръмбара. И той не изглеждаше по-добре, а бе и доста омазан с лепкавата течност. Сякаш беше покрит с тиня. Той пусна трицевната пушка на земята и се заклатушка към Джей, като изтриваше от лицето си зелени лайна — като се замислиш, лайната навярно бяха истински.

— Липсвах ли ти? — попита Кей.

— Намери ли ми пушката, докато беше там вътре? — попита Джей.

— Само за това си мислех — отвърна партньорът му.

— Не мога да повярвам, че го направи — започна хлапето. — Това ли беше планът ти? Да те изяде?

— Подейства, нали?

— Ти, копеле…

Кей вдигна пръст пред устните си и накара Джей да млъкне. Извади от вътрешния си джоб клетъчния телефон и го поотърси от лепкавата течност. В другата си ръка държеше малък предмет. Той махна с него към Джей и натисна бутона на телефона си.

— Зед? Кей е. Хванахме бръмбара и взехме галактиката. Сигурно ще искаш да надуеш клаксона и да кажеш на арквилианците и балтианците да поизчакат. Да, точно така. А-ха. Естествено. — Той затвори.

— Какво ти каза?

— Че се е свързал с бойните кораби. Щели да изчакат достатъчно, за да пратят някой да провери. — Той отново повдигна галактиката. — Каза също по пътя да спрем и да му вземем от онези крехки бисквити. Адски си пада по тях.

Джей по-скоро усети, отколкото видя какво стана после. Изпита чувството, че го обгръща внезапен страх. Завъртя се…

… и видя, че горната половина на бръмбара се повдига на ръце, отваря уста и се готви да се хвърли отгоре им.

Кърб влачеше горната си половина към човеците. Щеше да му се наложи да напрегне регенерационните си способности до крайност, за да оцелее. Може би нямаше да успее. Всъщност, той не познаваше нито един от вида му, загубил цялата си долна половина и оцелял, но Кърб беше издръжлив. В края на краищата винаги имаше първи път.

Във всеки случай, трябваше да убие тези проклети човеци. Най-малкото, ако се наложеше да пресече Моста до Отсрещната страна, той нямаше да направи това пътуване без компанията на онези, които го бяха пратили там.

Кърб се повдигна и отвори уста. Сега…!

Джей изкрещя нещо нечленоразделно и се приготви да умре…

Буум! Главата на бръмбара се пръсна и се разхвърча навсякъде. Парченца хитин, мозък и циркулираща течност обсипаха Джей и Кей като органични шрапнели.

— По дяволите! — извика Джей. — Писна ми от всичко това! Никога няма да успея да се изчистя от тези лайна! — от ръцете му висеше слуз и лепкави нишки.

Двамата мъже се обърнаха. И видяха зад себе си Лоуръл, стиснала в ръце другия атомизатор. Тя пусна оръжието на земята и започна да изтрива от ризата си храносмилателните сокове на бръмбара.

— Ти пък откъде се взе? — попита Джей.

— Ами, ако питаш за произхода ми, от Белите равнини — отвърна тя и се усмихна. — Но по-късно прекарах известно време на онова дърво и те гледах как танцуваш с онова страшилище. Имате интересна работа, момчета. Ще ми кажете ли какво е всичко това?

Джей и Кей се спогледаха.

— Това е доста дълга история — отвърна хлапето.

— Имам достатъчно време — каза Лоуръл. — Колкото и да е дълга. Нямам търпение да я чуя.

Лоуръл стоеше пред двамата мъже, все още смаяна от всичко видяно. Отначало беше имала намерение да се спусне на земята и да избяга, но прерязаното на две създание се претърколи и повърна онова оръжие едва ли не точно под дървото.

Преди тя да успее да скочи, извънземният, който ни най-малко не бе мъртъв, се раздвижи и тръгна към двамата мъже. Когато Лоуръл слезе долу, пушката беше там и тя не можеше просто да отпраши и да ги остави да бъдат изядени, нали?

Не бе стреляла откакто бившето й гадже я беше учило да обстрелва мишките в мансардата му в Гринич вилидж с въздушна пушка, а това оръжие тук не бе точно такова, но в най-лошия случай нямаше да улучи и от това двамата нямаше да са по-мъртви, отколкото ако успееше.

Попадението й беше чист късмет, но нямаше нужда те да го знаят.

Младият тип й се ухили.

— Здрасти — каза той. — Казвам се Джей.