Робърт Чеймбърс
Улица „Света Богородица Полска“ (4)

IV

— Тук е пристигнал един новичък — отбеляза Лафат, облегнат на статива си. — Тъй зелен и пресен, че Небесата да са му на помощ, ако се търкулне в някоя салатиера!

— Хейсид ли? — попита Буле. В момента той остъргваше картината си със строшен мастихин и мижеше доволно.

— Същият. Нямам представа как е раснал сред маргаритките, без кравите да са го опасали!

Буле прокара палец по платното си, за да добави малко атмосфера, както се изразяваше, хвърли поглед към модела, дръпна от лулата си и като установи, че тя е угаснала, зарови за клечка кибрит в чашката. Клечката запали право от гърба на другаря си.

— Иначе истинското му име е Хейстингс — продължи Лафат и захвърли парче хляб. — Същински новак. Той знае толкова за света — тук лицето му изрази томове знание за планетата, — колкото затворена девствена котка.

Отново притежател на запалена лула, Буле се бе заел да размазва другия край на картината си.

— Мда — говореше Лафат. — И, представяш ли си, той е на мнението, че всичко тук протича като в проклетото му селско ранчо. Разправя как красивите момичета сами се разхождали по улицата и как френските родители били представяни неистинно в Америка. Освен това казва, че намира френските момичета, макар да познава само едно, за не по-малко весели от американските. Аз се опитах да го вразумя, опитах се да го насоча що за момичета се разхождат сами или със студенти, а той беше или прекалено невинен, или прекалено глупав, за да чатне. Накрая му рекох открито, а той ме обяви за извратен глупак и ми обърна гръб.

— А ти даде ли му една подметка начален тласък? — осведоми се Буле с лениво любопитство.

— Не.

— Той те е нарекъл извратен глупак.

— И е бил прав — обади се Клифърд от своя триножник.

— Какво искаш да кажеш? — заекна Лафат, почервенял.

— Онова, същото — отвърна Клифърд.

— Някой да говори с теб? Това какво те засяга? — озъби се Буле. Но не запази остротата си, защото Клифърд рязко се извърна към него.

— Да — натърти той. — Засяга ме. Известно време никой не каза нищо.

Тогава Клифърд напевно обяви:

— Ела, Хейстингс!

Хейстингс остави статива си и се приближи, кимвайки към смаяния Лафат.

— Този човек не ти се е понравил. Исках да ти кажа, че в мига, в който решиш да го сриташ, аз ще ти помогна.

Хейстингс засрамено каза:

— Аз просто не съм съгласен с възгледите му, нищо повече.

— Разбира се — каза Клифърд, хвана го под ръка и започна да обхожда ателието с него, за да го запознае с неколцина от приятелите си, при което всички новодошли се опулиха от завист. И ателието получи възможност да види, че Хейстингс, макар и новопристигнал, вече се намира в кръга на опитните и почитаните, на наистина талантливите.

Почивката свърши, моделът зае мястото си и работата се поднови сред познатия хор от песни и викове, съпътстващ работата на всички студенти на изкуството.

В пет часа моделът се прозина, протегна се и нахлузи панталоните си. Шумното съдържание на шест студия изпълни коридора и преля на улицата. Десет минути по-късно Хейстингс се намираше в трамвая в Монруж, а малко подир това към него се присъедини Клифърд.

Двамата слязоха на улица „Гей Люсак“.

— Аз винаги слизам тук — отбеляза Клифърд. — Обичам да се разхождам сред Люксембургската градина.

— Като стана дума за това — рече спътникът му — къде да те търся, ако поискам да се видим? Така и не разбрах къде живееш.

— Срещу твоята квартира.

— Студиото с градината? С бадемовите храсти, косовете…

— Същото — потвърди Клифърд. — Двамата с Елиът живеем там.

Хейстингс си припомни думите на госпожица Сузи Бинг за двамата американци отсреща и пребледня. А другият продължаваше:

— Най-добре да ми кажеш предварително, когато решиш да се отбиваш. За да мога да… да съм сигурен, че ще си бъда вкъщи — малко глупаво заключи той.

— Не бих искал да се срещам с някои от близките ви модели — усмихна се Хейстингс. — Ти сам знаеш, че моите възгледи са доста строги; предполагам, че ти би ги обявил за пуритански. Във всеки случай подобна среща не би ми се понравила. И бих се затруднил да определя поведението си.

— Разбирам — каза Клифърд и сърдечно добави: — сигурен съм, че с теб ще се разбираме, въпреки неодобрението ти към известни мои аспекти. Северн и Селби ще ти допаднат, защото… защото и те са като теб, друже.

Той помълча няколко мига.

— Има нещо, за което исках да поговорим. Става дума за онова момиче, с което ви запознах миналата седмица в парка. Валентин…

— Нито дума повече! — усмихнато възкликна Хейстингс.

— Това е тема, която не бива да бъде обсъждана!

— Защо…

— Не, нито дума! — весело настоя той. — Обещай ми, че няма да говориш за нея, освен ако аз не го поискам от теб.

— Добре, обещавам — изумено промълви Клифърд.

— Тя е очарователна девойка. След като ти си отиде, двамата с нея проведохме великолепен разговор. Благодарен съм ти, че ни запозна, но, пак повтарям, нито дума за нея, освен ако аз не поискам.

Другият поклати глава.

— Не забравяй обещанието си — сбогува се Хейстингс и сви към пансиона си.

А Клифърд се насочи към отсрещната страна на улицата и сред бръшляновата алея навлезе в двора си. Докато опипваше джобовете си за ключа, художникът си мърмореше:

— Интересно дали той… не, това би било невъзможно!

По време на отключването той се загледа в двете визитни картички, прикрепени върху вратата: „Фоксхол Клифърд“ „Ричард Осбърн Елиът“.

— И защо толкова настоява да не говоря за нея? — промърмори той.

Отвъд вратата го посрещнаха два възторжени сивкави булдога, на чиито ласки той не обърна внимание, а се настани на канапето.

Елиът пушеше и скицираше с въглен край прозореца.

— Привет — каза той, без да извръща глава. Клифърд впери замислен поглед в тила му.

— Страхувам се, че този човек е прекалено невинен — тихо каза той и по-високо продължи: — Елиът, спомняш ли си онзи образ, за когото дъртият Байръм дойде да ни каже… когато трябваше да криеш Колет в гардероба…

— Да. Какво за него?

— Нищо. Той е голям наивник.

— Може — лаконично заяви Елиът.

— Ти не мислиш ли така? — попита Клифърд.

— Мисля. Освен това той здравата ще се озори, когато илюзиите му се окажат разгромени.

— Горко на онези, които ги разгромят.

— Може. Ти само почакай той да ни дойде на гости неочаквано…

С изключително доволен вид Клифърд си запали пура:

— Точно щях да кажа, че го помолих да не идва, без да оповести предварително. Така че имам възможност да отложа евентуалната оргия, която ти…

Елиът възкликна възмутено:

— Обзалагам се, че точно така си представил нещата пред него. Че само аз съм развратникът.

— Не точно — ухили се Клифърд. И продължи по-сериозно. — Не искам нещата, случващи се тук, да го притесняват. Той е добър човек. Жалко е, че ние не приличаме повече на него.

— Аз приличам — скромно отбеляза Елиът. — Но покрай теб…

— Още нищо не си чул! — викна другият. — Неотдавна успях да объркам нещата. Знаеш ли какво сторих? При първата ни среща на улицата (по-точно в парка) аз го запознах с Валентин!

— Той имаше ли нещо против?

— Повярвай — мрачно каза Клифърд, — този селски момък не подозира, че Валентин… си е Валентин, знаеш. Също както няма представа, че самият той е рядко присъствие в един квартал, където моралът е нещо изключително рядко. Чух разговор между негодника Лафат и онова дребно нищожество Буле. Казвам ти, Хейстингс е непокварен! Той е невинен и наивен, отраснал в малко селце и отгледан с идеята, че кръчмите са спирки към ада, а жените…

— Жените? — подкани го Елиът.

— Неговата представа за опасна жена вероятно е някоя библейска блудница.

— Вероятно — отвърна другият.

— Той е добър човек! — каза Клифърд. — И ако той е готов да смята, че светът е чист и невинен като неговото собствено сърце, то аз съм готов да смятам, че е прав.

Елиът изпили част от въглена, за да го изостри, и отново се обърна към скицата си с думите:

— От Ричард Озбърн той няма да чуе думи на песимизъм.

— Той ми послужи за урок — рече Клифърд. Подир това разгърна малка парфюмирана бележка върху розова хартия, оставена на масата пред него.

След прочитането й се усмихна, започна да си тананика част от „Госпожица Елиет“ и седна да състави отговор на лист от най-качествената си хартия. Приключил с това, той си взе бастуна и се разходи из ателието, като продължаваше да си подсвирква.

— Излизаш ли? — попита другият, все така загледан в скицата си.

— Да — потвърди Клифърд. Въпреки това остана още няколко мига зад гърба на приятеля си и гледаше как последният подчертава сенките с помощта на парче хляб. — Утре е неделя.

— Е, и?

— Виждал ли си Колет?

— Не, тази вечер ще го сторя. Тя, Роудън и Жаклин ще дойдат в „Булан“. Предполагам, че двамата със Сесилия също ще присъствате?

— Не — отвърна Клифърд. — Днес Сесилия ще вечеря у дома, а аз… аз възнамерявам да ида в „Миньон“.

Елиът го погледна неодобрително.

— И без мен можете да се подготвите за излета — продължи той, като отбягваше да поглежда Елиът в очите.

— Какво си замислил сега?

— Нищо — протестира Клифърд.

— Аха, нищо — навъси се другарят му. — Човек не търчи към „Миньон“, когато останалите са се уговорили да се срещнат в „Булан“. Как се казва тя? Не, няма да питам това, няма смисъл! — Той започна да тропа по масата с лулата си, за да подчертае недоволството си. — Каква полза да се опитвам да те следя? Какво ще каже Сесилия? За това мислил ли си? Жалко е, че не можеш да изкараш два месеца в постоянство. Небеса, тук хората са снизходителни, но ти злоупотребяваш с добронамереността им, включително и с моята.

Тук Елиът се надигна, рязко си сложи шапката и се отправи към вратата.

— Бог знае защо някой би те търпял, но всички го правят, също като мен. Ако бях на мястото на Сесилия или на някоя от глупачките, с които си се заигравал и несъмнено ще продължаваш да се заиграваш, Бога ми, щях да те нашаря! Сега отивам в „Булан“ и както винаги ще те прикривам. Не ме интересува къде ще ходиш. Но, кълна се в черепа на студийния ни скелет, ако утре не се появиш със скицник в едната ръка и Сесилия под другата, ако не се появиш готов, повече няма да си губя времето с теб. Нека останалите да си мислят, каквото си щат. Приятна вечер.

Клифърд се усмихна с най-любезната усмивка, която можа да призове в този момент, и отново седна, вперил поглед във вратата. С помощта на часовника си той даде на Елиът десет минути преднина, после позвъни на портиера, като мърмореше:

— Небеса, защо, дяволите да ме вземат, правя това? Алфред — рече той, когато пронизващите очи на портиера се отзоваха, — обуй си хубавите обувки, сложи си най-хубавата шапка и върви да отнесеш това писмо до голямата бяла къща на улица „Драконова“. Няма да има отговор, mon petit^[1] Алфред.

Портиерът се отдалечи с изсумтяване, съчетало нежелание да изпълни възложението и привързаност към господин Клифърд. Междувременно младият творец се постара да облече най-доброто, което общият гардероб на двамата съквартиранти можеше да предложи. Той пристъпи към тези приготовления с грижа, като често ги преустановяваше, за да посвири на банджо или да поиграе с булдозите, присъединявайки се към техния начин на придвижване. Тъй като му оставаха още два часа, той взе чифт от копринените чорапи на Елиът, който се зае да подмята на кучетата си, преди най-сетне да използва по предназначение. Подир това си запали цигара и подложи на оглед фрака си. От джобовете му изникнаха четири кърпички, ветрило и чифт смачкани ръкавици, дълги колкото ръката му. В крайна сметка стигна до заключението, че тази одежда не е в състояние да придаде eclatf на чара му, затова започна да се оглежда за заместител. Елиът беше прекалено слаб, пък и достъпът до неговите връхни дрехи понастоящем се намираше под ключ. Роудън сигурно се намираше в неговото положение… Хейстингс! Хейстингс щеше да му помогне. Но когато си нахлузи халат и прекоси улицата, бе осведомен, че търсеният от него е излязъл преди повече от час.

— Къде ли може да е отишъл? — промърмори Клифърд по-скоро на себе си, загледан в улицата.

Камериерката не знаеше, затова той й се усмихна сияйно и се върна в студиото.

Хейстингс не се намираше далеч. Люксембургската градина беше на пет минути по улица „Света Богородица Полска“. Именно там седеше той, под сянката на крилат бог. Бе седял в продължение на час, зает да чопли земята с бастуна си и да се вглежда към стълбите на северната тераса, отвеждащи към фонтана. Слънцето розовееше над мъгливите склонове на Медон. Ивици облаци, откраднали от сиянието на светилото, закриваха северното небе; куполът на Дома на инвалидите блестеше като опал. Отвъд Двореца димът от някакъв комин се издигаше право във въздуха, морав, преди да премине пред слънцето, а после придобиващ огнен нюанс във въздуха. Високо над кестеновите дървета се издигаха двойните кули на църквата „Сен Сюлпис“.

Сив кос припяваше в недалечен храст; наоколо не спираха да прелитат гълъби. Светлината на дворцовите прозорци бе угаснала; куполът на Пантеона сияеше над северната тераса: същинска Валхала в небето. Под него, по протежение на терасата, мраморната редица на кралиците се взираше на запад.

От алеята, която минаваше край северната фасада на Люксембургския дворец, долитаха звуците на омнибуси и улична гълчава. Хейстингс погледна към дворцовия часовник. Вече бе шест, неговият собствен часовник потвърждаваше. Младежът отново започна да размества чакъла. Между театър „Одеон“ и фонтана непрекъснато преминаваха хора. Свещеници в черно, с обуща със сребърни катарами; бавни и спретнати войници; изящни гологлави момичета, понесли кутии за шапки; студенти с черни папки и цилиндри, нервни студенти с берети и големи бастуни, забързани офицери в тюркоазено и сребърно; замислени кавалеристи, покрити с прах; сладкарски чираци, пристъпващи в пълна немара за кошницата на главата си; парижки просяци, приведени и търсещи угарки по земята. Всички тези лица обхождаха фонтана и се отправяха към града, където светлините вече започваха да припламват. Печалните камбани на „Сен Сюлпис“ отброиха часа; часовниковата кула на двореца светна. Едва тогава забързани стъпки накараха Хейстингс да повдигне глава.

— Много се забавихте — каза той. Гласът му прозвуча дрезгаво; единствено изчервеното лице показваше колко дълго му се бе сторило чакането.

Тя отвърна:

— Забавиха ме… Много се раздразних заради това… И не мога да остана дълго.

Младата жена се настани до него и хвърли колеблив поглед към божеството над тях.

— Нима този нагъл Купидон още стои тук?

— И то с все крилете и колчана — каза Хейстингс, подминал жеста й да не се надига почтително.

— Криле — промълви тя. — Да, криле, за да отлети, когато се отегчи. Не се съмнявам, че някой мъж е измислил да му сложи криле, иначе Купидон би бил непоносим.

— Така ли мислите?

— Ma foif — така мислят мъжете.

— А жените?

Тя отметна главица.

— Трябва да призная, че забравих за какво говорехме.

— Говорехме за любовта — каза Хейстингс.

— Аз не говорех за това — изтъкна девойката и отново извърна глава към мраморния бог. — Никак не го харесвам. Не вярвам, че той умее да борави със стрелите си. В действителност той е страхливец, който се прокрадва из сумрака. Аз не одобрявам страхливостта — заключи тя и обърна гръб на Купидон.

— Аз мисля — тихо каза Хейстингс, — че той стреля сносно. И дори предупреждава.

— Това ли са вашите наблюдения, мосю Хейстингс?

Младежът я погледна в очите:

— Мисля, че той ме предупреждава.

— В такъв случай се вслушайте в предупреждението му възкликна тя и се засмя нервно. Говорейки, тя бе свалила ръкавиците си и сега ги поставяше отново. Приключила с това, тя погледна към часовника на двореца и се сепна. — Боже, колко е късно!

Девойката сгъна чадъра си, отново го разпери и повдигна очи към събеседника си.

— Не — каза той. — Няма да се вслушам в предупреждението му.

— Боже — отново въздъхна тя. — Той отново говори за онази статуя! — И косо погледна лицето му. — Мисля… Мисля, че вие сте влюбен.

— Не зная — промърмори Хейстингс. — Може би наистина е така.

Тя бързо отметна глава.

— Подобна вероятност като че ви въодушевява. — Тя прехапа устна и незабележимо потрепна, когато погледите им се срещнаха. Внезапен страх я накара да скочи, загледана в сенките.

— Студено ли ви е? — каза той, но тя не отвърна на въпроса му.

— Небеса, късно е… толкова е късно! Трябва да вървя… Приятна вечер.

За момент тя му подаде ръката си, преди да я отдръпне сепнато.

— Какво има? — настоя Хейстингс. — От какво се боите? Тя го изгледа странно.

— Не, не съм уплашена… вие сте много добър към мен…

— Бога ми! — избухна той. — Какво искате да кажете с това? Вече за трети път заявявате подобно нещо, без да обясните!

Звукът на барабан, долетял откъм караулната на двореца, го прекъсна.

— Чуйте прошепна тя. — Вече затварят парка. Късно е, толкова е късно!

Тропотът се доближаваше все по-близо и по-близо; скоро силуетът на барабанчика закри част от небето над източната тераса. Чезнещата светлина се задържа за момент върху колана и щика му, преди стопанинът им да ги отведе в сенките, където да разбуди ехото с удари на палките си. По протежение на източната тераса звукът утихна, за да започне да се усилва отново. Нарастващата му острота пое по алеята край бронзовия лъв и зави към северната тераса. Тук ехото отскачаше от сивата стена на двореца; ето че барабанчикът вече изникваше пред тях; червените му панталони се открояваха по чудат начин в настъпващия сумрак; месинговият отблясък на барабана и щика прибавяше слабо сияние, пагоните подскачаха върху раменете му. Той отмина, оставил екот след себе си. Само блясъкът на канчето му остана да се вижда сред дърветата. В този момент стражите подеха монотонните си викове, оповестяващи затварянето на парка; откъм казармите на улица „Турнон“ протръби рог.

— On ferme! On ferme!

— Приятна вечер — прошепна тя. — Тази вечер трябва да се върна сама.

Когато тя изчезна отвъд северната тераса, Хейстингс се отпусна обратно на пейката и остана да седи там, докато допир по рамото и проблясъкът на щикове не го прогониха.

Девойката прекоси градината и пое по улица „Медичи“, за да достигне булеварда. На ъгъла тя купи букетче виолетки и се отправи към улица „Школна“. Пред кафене „Булан“ бе спряла кола, от която тъкмо скачаше красива девойка, подпомагана от Елиът.

— Валентин! — възкликна слизащата. — Ела с нас.

— Не мога — рече тя, спирайки за миг. — Имам среща в „Миньон“.

— С Виктор? — засмя се познатата й, а Валентин кимна и се насочи към булевард „Сен Жермен“. Там тя закрачи малко по-бързо, за да избегне веселата компания, седнала пред кафене „Клюни“ и отправила й покана. Пред вратата на ресторант „Миньон“ стоеше негър в ливрея, който учтиво свали шапка.

— Изпратете ми Южен — каза тя при влизането си. Коридорът от дясната страна на главния салон я отведе до редица облицовани врати. Тук тя се размина със сервитьор и повтори молбата си да види Южен. Последният скоро се появи, безшумен, и се поклони.

— Мадам.

— Кой е тук?

— Стаите са празни, мадам; в частния салон са мадам Маделон и мосю Гей, мосю дьо Кламар, мосю Клисон, мадам Мари и тяхната компания. — Той се огледа, поклони се отново и додаде: — Мосю ви очаква от половин час.

И Южен потропа на една от вратите — онази с номер шест. Клифърд отвори вратата и девойката влезе. Сервитьорът я съпроводи отвъд прага и изчезна, прошепвайки:

— Бъдете така добри да позвъните, когато сте готови с поръчката.

Клифърд й помогна да си свали палтото и взе шапката и чадъра й. Тя се настани на масичката срещу него, усмихна се и опря брадичка върху дланите си.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Чакам — отвърна Клифърд.

За момент тя се обърна към огледалото. Широките сини очи, къдравата коса, правият нос и дребните устни се отразиха само за миг; сега стъклената повърхност отразяваше тила и гърба й.

— Тъй обръщам гръб на суетата — обяви тя и отново се подпря на масата. — Какво правиш тук?

— Чакам те — повтори Клифърд, леко смутен.

— А Сесилия?

— Не започвай, Валентин…

— Знаеш ли — спокойно продължи тя, — държанието ти не ми харесва.

Той позвъни за Южен, за да прикрие объркването си.

Имаше гъста крем супа и шампанско. Блюдата се редуваха с обичайната последователност, докато накрая не пристигна кафето, а на масата не остана нищо друго, освен малка сребърна лампа.

— Валентин — поде Клифърд, получил разрешението й да запуши, — на театър ли искаш да отидем? Или в „Елдорадо“? Или на цирк? Или…

— Предпочитам да остана тук — отвърна тя.

— Боя се, че не бих могъл да те развеселя — каза той, поласкан.

— Напротив, ти си по-забавен от „Елдорадо“.

— Не е хубаво да се подиграваш на хората, Валентин. Нали знаеш какво казват: смехът убива…

— Какво убива смехът?

— Знаеш… Любовта и прочие.

Тя буквално се смя до сълзи.

— Тогава той е мъртъв! — извика тя.

Клифърд я гледаше с нарастващо притеснение.

— Знаеш ли защо дойдох?

— Не — смутено отвърна той. — Не зная.

— От колко време си мой партньор?

Това питане до известна степен го сепна.

— Да видим… Около година.

— Да, година. И не ти ли омръзна?

Той не отговори.

— Не знаеш ли, че те познавам прекалено добре, за да… за да се влюбя в теб? Не знаеш ли, че сме прекалено добри и прекалено стари приятели, за да се случи това? А дори и да не бяхме, мислиш ли, че нямаше да узная миналото ти, мосю Клифърд?

— Недей да бъдеш толкова саркастична — каза той. — Грубостта не ти подхожда, Валентин.

— Не съм груба. Мила съм. Дори прекалено мила — към теб и към Сесилия.

— На Сесилия вече й омръзна от мен.

— Надявам се да е така — отвърна девойката. — Тя заслужава по-добра съдба. Знаеш ли каква репутация ти се носи в квартала? На непостоянен човек. На най-непостоянния, непоправим и сериозен колкото комар в лятна нощ. Клетата Сесилия!

Думите й видимо жегнаха Клифърд. Тя продължи по-меко:

— Аз те харесвам. Знаеш това. Всички те харесват. Тук ти си като глезено дете. Всичко ти е разрешено и всеки си затваря очите. Но не всеки е склонен да стане жертва на капризите.

— Капризи! — повтори той. — Небеса, ако момичетата от Латинския квартал не са капризни…

— Сега не говорим за това. Точно ти ли ще ги съдиш? Защо си дошъл тук тази вечер? Аз ще ти кажа защо! — извика тя. — Мосю получава бележчица, изпраща отговорченце, облича се в най-гиздавите си доспехи на завоевател…

— Нищо подобно — изчерви се Клифърд.

— Сторил си го. Типично за теб — подсмихна се тя. Следващите й думи бяха изречени тихо. — Аз се намирам изцяло в твоите ръце, но зная, че това са ръцете на приятел. Дойдох, за да ти покажа, че го осъзнавам напълно. И по тази причина искам да те помоля… за една услуга.

Клифърд отвори очи, но не каза нищо.

— Много съм притеснена. Става дума за мосю Хейстингс.

— Какво за него? — с известна изненада запита Клифърд.

— Искам да те помоля — тя говореше все така тихо, — да те помоля… ако в някой от разговорите ви стане дума за мен… да не споменаваш…

— В разговорите ни няма да става дума за теб — тихо каза той.

— А можеш ли… да попречиш и на другите да говорят за това?

— Да, стига да присъствам. Може ли да се осведомя за причината за тази ти молба?

— Това не е справедливо — промълви тя. — Ти знаеш какво мисли той за мен. И всички останали жени. Ти сам знаеш колко по-различен е той от теб и останалите. Никога не бях срещала мъж като мосю Хейстингс.

Клифърд бе оставил цигарата си да угасне.

— Аз почти се боя от него… Страхувам се, че той ще узнае какви сме всички ние. Но аз не искам той да знае! Не искам той да… да извърне лице от мен… и да спре да ми говори по досегашния начин. Ти, ти и всички останали няма как да знаете какво изпитвам. Не можех да повярвам, че той е толкова добър и… и благороден. Не искам той да узнава, не и толкова скоро. О, той ще узнае, рано или късно ще узнае сам… и тогава ще се отврати от мен. Но защо!? — разпалено извика тя. — Защо той да се отвращава от мен, а не от вас?

Клифърд засрамено погледна цигарата си. Младата жена се надигна, пребледняла.

— Той е твой приятел… Ти имаш право да го предупредиш.

— Да, той е мой приятел — след известно мълчание каза той.

Няколко секунди след това двамата се гледаха мълчаливо. Тогава тя извика:

— Заклевам се във всичко, което е свято за мен, няма да ти се налага да го предупреждаваш!

— Ще ти се доверя — любезно отвърна събеседникът й.