Робърт Чеймбърс
Улица „Света Богородица Полска“ (3)

III

Люксембургската градина гъмжеше от цветя.

Хейстингс бавно закрачи сред алеите, обградени от дървета, край покрити с мъх статуи и древни колони. Градинката при бронзовия лъв го отведе до терасата над фонтана. Долу водата блестеше на слънцето. Цъфтящи бадеми обгръщаха терасата, а отвъд тях се извиваха кестени по протежение на западното крило на двореца. В единия край на алеята се издигаха белите куполи на Обсерваторията, напомнящи на джамия; в другия й край се издигаше масивният дворец, чиито прозорци пламтяха под юнското слънце.

Край фонтана деца и бавачки с бели касинки побутваха малки лодки с помощта на бамбукови пръти. Платната на играчките висяха унило в лятното безветрие. Някакъв полицай с червени еполети и рапира ги наблюдаваше известно време и се отдалечи, за да смъмри младеж, отвързал кучето си. Кучето бе заето да размахва крака във въздуха и да отрива гръб о тревата.

Полицаят посочи към кучето, останал безмълвен от възмущение.

— Здравейте, капитане — усмихна се младежът.

— Здравейте, мосю студент — изръмжа полицаят.

— Какво желаете от мен?

— Ако не го вържете, ще го отведа — кресна полицаят.

— И защо го казвате на мен, мосю?

— Моля? Този булдог не е ли ваш?

— Ако беше, не мислите ли, че щях да го водя на каишка?

За момент полицаят остана втренчен, сетне, решил, че студентът се гаври с него, понечи да сграбчи кучето, което ловко отскочи. Гонитбата им се проточи край цветните лехи; а всеки път, когато преследвачът се приближеше прекалено, преследваният се стрелваше право през цветята, което не беше особено справедливо.

Младежът изглеждаше развеселен; булдогът също изглеждаше доволен от упражнението.

Полицаят забеляза това и реши да удари самия корен на злото. Той изтича до студента и заяви:

— В качеството ви на стопанин на този смутител на обществения ред ви арестувам!

— Но това куче не е мое — възрази другият.

Този проблем се оказваше прекалено труден. Трима градинари бяха привлечени на помощ за залавянето на кучето, но то нямаше намерение да изчаква прегрупирането им, а избяга по улица „Медичи“.

Полицаят потърси утеха сред бавачките, а студентът, поглеждайки часовника си, се надигна с прозявка. Тогава той забеляза Хейстингс, усмихна се и се поклони. Смеещият се Хейстингс се отправи към него.

— Клифърд. Не те познах.

— Заради мустаците е — въздъхна другият. — Пожертвах ги, за да угодя на… на една дружеска прищявка. Как ти се стори кучето ми?

— Значи все пак е твое? — възкликна Хейстингс.

— Разбира се. За него тази гоненица беше приятно забавление, но тъй като вече е известен, ще трябва да престана. В този момент той вече се е прибрал у дома. Винаги прави така, когато изникнат градинарите. Жалко, той много обича да се въргаля из затоплената трева.

Разговорът се насочи към Хейстингс. Клифърд любезно предложи да стане негов спонсор в студиото.

— Дъртият клюкар… прощавай, доктор Байръм, ми каза за теб още преди да съм те срещнал. Двамата с Елиът с радост бихме помогнали. — Тогава той отново си погледна часовника и промърмори:

— Имам десет минути да хвана влака за Версай. Клифърд понечи да се отдалечи, но в този момент зърна някаква девойка да минава край фонтана, затова с объркана усмивка свали шапката си.

— Защо не си във Версай? — каза тя, почти без да обръща внимание на Хейстингс.

— Тръгнал съм — смотолеви Клифърд.

За момент двамата с момичето замълчаха, преди той да добави, изчервен:

— Ако позволиш, бих искал да ти представя своя приятел. Мосю Хейстингс.

Представеният се поклони ниско. Тя се усмихна чаровно, но в стойката на парижката й главица се долавяше някаква злоба.

— Иска ми се мосю Клифърд да ми отделяше повече време, когато води със себе си тъй очарователни американци.

— Да си вървя ли, Валентин? — поде Клифърд.

— Определено — отвърна тя.

Той се сбогува набързо и видимо потръпна, когато девойката додаде:

— И предай искрените ми поздрави на Сесилия! Клифърд изчезна по улица „д’Аса“. Момичето понечи да се отдалечи, но внезапно си спомни Хейстингс, погледна го и поклати глава.

— Мосю Клифърд е тъй лекомислен, че понякога аз самата изпитвам срам — усмихна се то. — Сигурно сте чували за успеха му в Парижкия салон?

Думите й го объркаха; тя забеляза това.

— Предполагам, че сте били в Салона?

— Още не — отвърна Хейстингс. — Пристигах в Париж преди три дни.

Тя не обърна особено внимание на обяснението му, а продължи:

— Никой не си представяше, че той притежава енергията да стори нещо хубаво, но в деня преди откриването на изложбата мосю Клифърд изненада всички ни с появата си, спокоен, с орхидея в бутониерата си и участващ с красива картина.

Тя се подсмихна на спомена си и се загледа във фонтана.

— Мосю Бугеро ми каза, че мосю Жулиан бил толкова изненадан, че само се здрависал с мосю Клифърд, забравяйки да го потупа по гърба — развеселено продължи тя. — Представете си, старият Жулиан да забрави да потупа някого по гърба.

Хейстингс я погледна с ново уважение, впечатлен от познанството й с великия Бугеро.

— Ако позволите да попитам, вие ученичка на Бугеро ли сте?

— Аз ли? — изненадано каза тя и го погледна с любопитство. Нима той си позволяваше да се шегува тъй скоро след запознаването им?

Възпитано сериозното му лице се взираше в нейното. „Ама че забавен човек“, помисли си тя.

— Вие сигурно изучавате изкуство? — продължи той.

Тя се облегна на слънчобрана си.

— И защо мислите така?

— Защото се изразявате по такъв начин.

— Вие ми се присмивате — рече тя, — а това не е възпитано.

И в следващия момент тя замълча, защото той се изчерви.

— От колко време сте в Париж? — рече накрая тя.

— От три дена.

— Невъзможно! Вие говорите френски прекалено добре! — И след известно мълчание тя се осведоми: — Наистина ли сте новодошъл?

— Да.

Тя се настани на мраморната пейка, върху която неотдавна бе седял Клифърд, опря слънчобрана на ръката, намести го над главицата си и отново се обърна към събеседника.

— Не вярвам.

Той долови комплимента; за момент се поколеба да се представи за един от презираните новодошли. Тогава събра смелостта си и й призна незапознатостта си — и то с откровеност, която изпълни сините й очи с удивление и раздвижи устните й в пленителна усмивка.

— И никога не сте виждали студио?

— Никога.

— Нито модел?

— Също.

— Забавно — сериозно каза тя.

Подир това и двамата се засмяха.

— Да разбирам, че вие сте виждали ателиета? — каза той.

— Стотици.

— А модели?

— Милиони.

— И познавате Бугеро?

— Да. Освен това Енер, Констан, Порен, Пюви дьо Шаван, Данян, Куртоа… и всички останали.

— А самата вие не сте художничка?

— Простете, нима съм казала подобно нещо?

— Няма ли да ми отговорите? — Той се поколеба.

Тя го гледаше и усмихнато клатеше глава. Неочаквано погледът й се насочи към земята и се зае да чертае с върха на чадърчето си. Хейстингс също бе седнал на пейката, опрял лакти на коленете си, и наблюдаваше пръските на фонтана. Момченце, облечено като моряк, продължаваше да побутва яхтата си и да крещи:

— Не искам да се прибирам! Не искам да се прибирам!

Бавачката му буквално бе вдигнала ръце от него.

„Също като американските деца“, помисли си Хейстингс. Носталгията отново го връхлетя.

В крайна сметка бавачката конфискува корабчето му, с което накара момчето да се извърне към нея.

— Мосю Рене, когато се върнете, ще си получите играчката.

Момчето се навъси и се отдръпна.

— Дай ми кораба! — извика то. — И не ме наричай Рене. Името ми с Рандъл и ти го знаеш!

— Рандъл? — обади се Хейстингс. — Това е английско име.

— Аз съм американец — на съвършен английски произнесе момчето, обръщайки се към Хейстингс. — А тя е глупачка и ме нарича Рене, понеже мама на галено ми казва Рани…

Тук малчуганът умело се измъкна от ръцете на изтощената бавачка и зае позиция зад Хейстингс, който се засмя, прегърна момчето и го качи на коляното си.

— Това е мой сънародник — обясни той на девойката до себе си. Тези думи той изрече усмихнат, но с неочаквано сковано гърло.

— Не видяхте ли знамето на яхтата ми? — попита Рандъл.

Действително, американският флаг се поклащаше под мишницата на гледачката.

— Какво очарователно дете — възкликна девойката и импулсивно се приведе да го целуне.

Тук малкият Рандъл се отскубна от ръцете на Хейстингс, а бавачката веднага се нахвърли отгоре му, като смогна да хвърли гневен поглед към нея.

Девойката се изчерви и прехапа устна. Бавачката, все още загледана в нея, повлече детето след себе си и демонстративно обърса личицето му с носната си кърпа.

Дамата хвърли кос поглед към Хейстингс и отново прехапа устна.

— Каква злобна жена — отбеляза той. — В Америка повечето гледачки изпитват гордост, когато хората целуват децата им.

За момент тя наклони чадърчето си, за да скрие лик, после бързо го затвори и дръзко се загледа в събеседника си.

— Намирате недоволството й за странно?

— Защо? — изненадано каза той.

Тя отново го стрелна с поглед.

Неговият поглед бе ясен; той се усмихна в отговор и отново повтори:

— Защо?

— Вие наистина сте забавен — промърмори тя и наклони глава.

— Тоест?

Но тя не отговори, а отново започна да чертае с върха на чадърчето си.

— Радвам се да видя, че тук младите хора са толкова освободени — заговори след известно време той. — Аз смятах, че във Франция нещата са различни. Вие знаете, че в Америка — или поне в Милбрук, където живея аз — момичетата имат право да излизат сами и да посрещат приятелите си сами. Боях се, че тук това ще ми липсва. Но сега виждам — и се радвам, — че съм грешал.

Тя потърси погледа му и го задържа. Хейстингс продължи:

— Днес видях множество красиви момичета да се разхождат сами из парка. И вие също сте сама. Тъй като не познавам френските обичаи, кажете ми: имате ли право да посещавате театъра без придружителки?

Известно време тя остана загледана в лицето му, преди с неспокойна усмивка да каже:

— Защо ми задавате този въпрос?

— Защото съм сигурен, че отговорът му ви е известен, разбира се — весело каза Хейстингс.

— Да — безстрастно отвърна тя. — Известен ми е.

Той зачака, но тъй като не получи очаквания отговор, реши, че тя не го е разбрала.

— Надявам се не си мислите, че си позволявам неща, несъответстващи на краткото ни познанство — поде той. — Освен това ми се струва странно да не зная името ви. Господин Клифърд не ви представи лично. Това част от френските обичаи ли е?

— Това е част от обичаите на Латинския квартал — обясни тя. Очите й проблясваха весело. Неочаквано думите й започнаха да се изливат с трескава бързина. — Трябва да знаете, мосю Хейстингс, че в Латинския квартал не се смущаваме. Ние сме бохеми, сред които етикетът и церемониите нямат място. По тази причина мосю Клифърд ви представи без излишни церемонии и с още по-голяма непринуденост ни остави. Аз съм негова приятелка. В Латинския квартал имам още много приятели. И всички ние се познаваме много добре. И понеже се интересувахте по-рано, аз не изучавам изкуство, но…

— Но? — объркано я подкани Хейстингс.

— Не, няма да ви кажа, това е тайна — с колеблива усмивка рече тя. Върху бузите й бяха изникнали розови петна; очите й сияеха още по-ярко.

След миг тя сведе лице.

— Добре ли познавате мосю Клифърд?

— Не бих казал.

Тя се обърна към него, леко пребледняла.

— Казвам се Валентин. Валентин Тисо. Макар да се познаваме от толкова малко време, ще позволите ли да ви помоля за една услуга?

— За мен ще бъде чест — с готовност се отзова събеседникът й.

— Става дума за дребна услуга — тихо рече тя. — Обещайте ми да не говорите за мен с мосю Клифърд. Нито с когото и да било.

— Обещавам — зарече се Хейстингс, макар и объркан.

Девойката нервно се засмя.

— Бих желала да остана мистерия. Обикновен каприз.

— А аз се надявах, че ще разрешите на мосю Клифърд да ме представи в дома ви.

— В дома ми — повтори тя.

— Да, да ме запознае със семейството ви. Промяната в лицето на девойката го шокира.

— Простете — извика той. — Виждам, че казах нещо неуместно.

Тя разбра веднага.

— Родителите ми са мъртви — каза тя.

След известно мълчание Хейстингс заговори отново:

— Ще ви затрудни ли, ако ви помоля да ме приемете? Това влиза ли в обичаите?

— Не мога. — И тя погледна към него. — Простете, бих искала, но наистина не мога.

Той кимна, все още леко смутен.

— Не е заради нежелание, разберете. Аз ви харесвам; вие сте много мил към мен.

— Мил? — изненадан и объркан повтори той.

— Харесвам ви. Понякога ще се виждаме, ако желаете.

— Из домовете на приятели.

— Не, не сред домовете на приятели.

— А къде?

— Тук — заяви тя. В погледа й се четеше предизвикателство.

— Излиза, че вие от Париж сте по-свободомислещи от нас — обяви младежът.

Валентин го погледна любопитно.

— Да, ние сме бохеми.

— Това е пленително — каза той.

— Погледнете, ще бъдем сред най-изискано общество — скромно каза тя и посочи към статуите на мъртви кралици, подредени над терасата.

Хейстингс я погледна възторжено; тя просия от успеха на остроумието си.

— Да — продължи Валентин, — аз ще бъда добре наблюдавана, защото се намираме под опеката на самите богове. Вижте, Аполон, Юнона и Венера. — Тя започна да отброява на пръстите си, обвити в ръкавица. — А също и Херкулес, Церера… Тази статуя не мога да различа.

Хейстингс се извърна към крилатото божество, в чиято сянка двамата се бяха настанили.

— Това е Любовта — каза той.