Робърт Чеймбърс
Улица „Света Богородица Полска“ (2)

II

— Харесва ли ви Париж, мосю Естин? — попита мадам Маро на следващата сутрин, когато Хейстингс слезе да закусва, още розовеещ от умиването си.

— Сигурен съм, че ще ми хареса — отвърна той, сам изненадан от унинието си.

Слугинята му поднесе кафе и кифлички. Хейстингс отвърна на кухия поглед на едроглавия младеж и плахо отвърна на поздравите на високомерните старци. Той дори не допи кафето си, а остана разсеяно да чопли кифла. Дори не усещаше състрадателния поглед на мадам Маро. Тя поне проявяваше достатъчно такт, за да не го безпокои.

В един момент в трапезарията влезе слугиня, понесла две купи шоколад. Високомерните господа се вторачиха в глезените й. Слугинята остави шоколада на маса край прозореца и се усмихна на Хейстингс. Подир това слаба млада дама, последвана от своя двойничка във всичко, с изключение на годините, се настани на въпросната маса. Двете дами бяха американки, но не обърнаха никакво внимание на Хейстингс. Това загърбване от негови сънароднички само допринесе за унинието му. Той стисна ножа си и се загледа в чинията.

Иначе слабоватата дама не беше от мълчаливите. Тя осъзнаваше присъствието на Хейстингс, готова да изпита задоволство от погледа му. От друга страна, тя напълно осъзнаваше превъзходството си, защото бе пристигнала в Париж още преди три седмици, докато той, лесно можеш да се види, още не бе разопаковал багажа си.

В гласа й се долавяше самодоволство. Тя разговаряше с майка си за достойнствата на Лувъра и „Льо Бон Марше“, макар че отговорите на майката се ограничаваха до възклицания.

Възрастните господа напуснаха салона едновременно, привидно любезни, в действителност кипящи от гняв. Те не можеха да понасят американките, които изпълваха помещението с дърдоренето си.

Едроглавият младеж ги изпроводи с многозначително покашляне и промърмори:

— Чудати птици!

— Те ми приличат на озлобени старчета, господин Блейдън — каза момичето.

В отговор господин Блейдън се усмихна и каза:

— Някога и те са имали своето време.

Тонът му загатваше, че в момента е настъпило неговото.

— И затова всички имат подпухнали очи — извика девойката. — Мисля, че е срамота за един млад господин…

Поредното възклицание на майката сложи край на този разговор.

След малко господин Блейдън захвърли „Льо пети журнал“, който всеки ден четеше безплатно, и се обърна към Хейстингс, възнамерявайки да му направи добро впечатление.

— Виждам, че сте американец — поде той.

На тази оригинална и брилянтна реплика измъчваният от носталгия Хейстингс отвърна благодарно. Техният разговор се оказа подхранван от подмятанията на госпожица Сузи Бинг, адресирани към господин Блейдън. Но тя забравяше да добави обръщение към думите си, така че Хейстингс отвърна на някои от репликите й. Така бе постигнато сърдечно разбирателство между събеседниците и Сузи и майка й разшириха протектората си над неутралната територия.

— Господин Хейстингс, не бива да напускате пансиона всяка вечер, както прави господин Блейдън. Париж е ужасно място за младите господа, а господин Блейдън е отвратителен циник.

Едроглавият младеж изглеждаше доволен от това определение.

— По цял ден ще бъда в студиото, така че ще се радвам да се прибирам вечер — отвърна Хейстингс.

Господин Блейдън, който получаваше петнадесет долара на седмица в качеството си на представител на нюйоркска компания, се подсмихна скептично и се оттегли, защото му предстоеше среща с клиент на булевард, „Мажента“.

А Хейстингс излезе в градината заедно с госпожа Бинг и Сузи. По инициатива на дамите тримата се настаниха в сянката пред портата.

Кестеновите дървета все още стискаха шипестите си розово-бели плодове; пчели жужаха сред розите, обвили белите стени на дома.

Някаква свежест се усещаше във въздуха. Водоноски сновяха по улицата; извор бълбукаше сред улица „Гранд-Шомиер“. Врабчетата весело подскачаха сред паветата, непрекъснато скачаха във водата да се окъпят и възторжено се почистваха с човчици. В градината от отсрещната страна на улицата запяха два коса.

Хейстингс с мъка прочисти гърло: песента на птиците и ромолът на водата в каналите му напомниха за слънчевите поляни на Милбрук.

— Вижте, кос — каза госпожица Бинг. — Ето го там, върху цъфналия в розово храст. Той е изцяло черен, само човката му не е, сякаш я е топил в омлет, както се изразяват французите.

— Сузи! — възкликна майка й.

— Зад тази градина има ателие, в което живеят двама американци — невъзмутимо продължи девойката. — Често съм ги виждала да минават. Изглежда, често ги посещават модели, предимно млади и женствени…

Майката възкликна за пореден път.

— Може би те предпочитат да рисуват такива фигури, макар да не виждам защо им е да канят по пет дами, още трима господа и да се качват в карети, за да се отдалечават с песен. Тази улица — продължи Сузи — е скучна. Тук няма какво да се види — освен градината и част от булевард „Монпарнас“. Само полицаите минават тук. А на ъгъла има манастир.

— Аз смятах, че това е йезуитско училище — поде Хейстингс, но отново бе заглушен от Бедекерово описание на мястото, приключило с:

— От едната страна се намират хотелите на Жан Пол Порен и Гийом Бугеро, а отсреща, на улица „Жул Шаплен“, Карол Дюран рисува шедьоврите, които запленяват света.

Косът отново запя гърлено; от някакво невидимо място в града незнайна птица отвърна с леещи се трели. В един момент врабчетата престанаха да се къпят и с чик-чирикане се огледаха.

Някаква пеперуда кацна сред зюмбюлите и трепна с алени крилца в маранята. Пред очите на Хейстингс изникна пейзаж с високи лопени и уханна млечка, сред които трептят пеперуди. Той видя бяла къща и обрасла веранда… мъж четеше, а жена се привеждаше над легло. Това накара сърцето му да трепне. Миг по-късно госпожица Бинг го сепна.

— Струва ми се, че вие тъгувате по дома!

Хейстингс се изчерви. Госпожицата го погледна с разбиране и продължи:

— В началото, когато тъгувах, двете с мама отивахме да се разходим в Люксембургския парк. Не зная защо, но точно сред онези старинни градини се чувствам най-близо до дома. Никъде другаде в този изкуствен град не съм усещала подобно нещо.

— Те са пълни с мраморни статуи — каза госпожа Бинг. — Аз самата не виждам прилика.

— Къде се намира този парк? — попита след известно време Хейстингс.

— Елате да ви покажа — каза девойката. Той я последва по портата, където тя посочи към улица „Вавен“. — След манастира завивате надясно — усмихна се тя. Хейстингс се отдалечи.