Никола Григоров
Зелена икономика (6)

3. Екологизиране на икономиката

Съзнателно и организирано отношение към възстановяване на нарушеното екологично равновесие на планетата, издигнато в ранг на международна политика

Социално-икономическото и екологично състояние на планетата в началото на 21 век се характеризира с раздиращи се противоречия, които, не е крайно да се каже, поставят голямата въпросителна за самото съществуване на човечеството. Причините, довели до тази световна криза, произтичат основно от самостоятелното и некооридинирано развитие в икономическата, екологичната и социалната област на човешката дейност. Противоречията между обществото и природата са резултат главно от:

• непрекъснато увеличаване на производството на материални блага за задоволяване на нарастващите и в голяма част неразумни потребности, на използването на ресурсно поглъщащи технологии и жестока експлоатация на природните ресурси;

• увеличаващите се потребности от природни ресурси и тяхното непрекъснато намаляване и изчерпване;

• различията между слабо развитите страни и държавите с мощни икономики в резултат от развитието на суровинните отрасли в първите и на преработващите или „чисти“ производства във вторите;

• намаляване икономическия растеж на глава от населението в резултат демографския взрив и увеличаване жителите на планетата в последните няколко десетилетия утежнено допълнително и от поляризация на доходите между бедните и богати страни и съпътствани от безработица, инфлация и неравнопоставеност в икономическите отношения между държавите.

На фона на тези противоречия в обществено-икономическото световно развитие кризата в икономическата, социална и екологическа области вече е факт. Т.е. сегашната мисия на човешката цивилизация не е градивна, а саморазрушаваща се.

Деградивното отношение на човека към природата в резултат от неговата производствена дейност, освен с изчерпването на природните ресурси и тяхната неефективна преработка се характеризира също и с катастрофално замърсяване на околната среда от:

• биологично неразложимите и радиоактивни отпадъци;

• отделяните от предприятията във въздуха и водата вещества, които окисляват водните басейни и унищожават горските масиви и екосистеми;

• разрушаване на озона в стратосферата от производства, изпускащи във въздуха хлорфлоуро-хидровъглероди;

• глобалното повишаване на температурата на земната повърхност вследствие т.н. парников ефект, причината за който е увеличаване концентрацията на въглероден диоксид и нарушаване съотношението между основните газове — кислород и азот;

• тотално отравяне на обработваемата земя при третиране с минерални торове и химикали за растителна защита;

• разкъсване на връзката между елементите на системата „Наука-техника-производство“, при все още битуващото схващане, че Земята е неизчерпаем източник на ресурси и място на складиране на отпадъци от всякакъв вид. Това е и причината за слабо изразената политика за масово внедряване на безотпадни или малко отпадни технологии.

В тази връзка Кристофър Флавин пише: „Казано с цялата сериозност, три глобални проблема все още стоят на пътя, водещ до постигане на устойчив свят: предизвиканата от хората промяна на климата, загубите в биологичното разнообразие и увеличаващият се брой на населението, съответстван с нарастващите нива на потребление“ (9;).

Цената, която човечеството плаща за разрастващата се екологична криза се пренася в икономическата и социална области и се изразява с човешкото здраве, качеството на околната среда (вода, въздух, почва), животински и растителен свят, плодородие, разслояване в доходите и жизнения стандарт, продължителност на живот, безработица, бедност.

Тези глобални проблеми на човечеството поставиха необходимостта от решаването им както в световен, така и в регионален и национален план. Декларацията от проведената Конференция на високо равнище в Рио де Жанейро през 1992 г. е продължение на приетата от Стокхолмската конференция на ООН по околната среда през 1972 г. Най-съществен момент в нея е, че освен „опазване на околната среда“ за пръв път се използва и понятието „развитие“ и респективно „устойчиво развитие“, чиято формулировка е направена от Световната комисия за околна среда и развитие през 1987 г. Този факт е реалното признание, че опазването на околната среда не трябва да се разглежда самостоятелно и изолирано от икономическото развитие. Те са две взаимносвързани и взаимозависими величини.

Устойчивото развитие може да се определи като процес на динамично равновесие в условията на взаимодействието на икономика, общество и околна среда. Задължително е вече във всяко едно мениджърско или на различните политически и обществени организации решения да присъстват и въпросите за устойчивото развитие, които имат своето значение както във вътрешен, така и в международен план. Определението, което Световната комисия за околна среда и развитие през 1987 г. дава за устойчивото развитие е следното: „… развитие, което задоволява нуждите, потребностите на сегашните поколения, без да ограничава възможностите на бъдещите поколения да задоволяват своите потребности. Концепцията за устойчиво развитие означава ограничения, но не абсолютни, а ограничения, наложени от сегашното състояние на технологиите и обществената организация на екологичните ресурси и от способностите на биосферата да абсорбира ефектите от човешките дейности“. (25; 51).

Основните направления при разгъване на икономическите, социалните и технологични процеси следва да се изявяват в устойчивото използване на природните ресурси, на съхраняване на екосистемите и генетичното разнообразие, на опазване здравето, сигурността и благополучието на хората.

Авторите Камен Каменов, Тодор Тодоров и Пенчо Пенчев в книгата си „Устойчиво развитие“ цитират немският професор Ернст фон Вайцзекер, който казва:

… „Бюрократичният социализъм рухна, защото не позволи на цените да казват икономическата истина. Пазарната икономика може да погуби околната среда и себе си, ако не позволи на цените да казват екологичната истина“. (21).

За организирано начало на отговора на този въпрос се счита проведената Стокхолмска конференция през 1972 г. под егидата на ООН. Акцентът е бил поставен върху екологичните проблеми и по-конкретно за взаимодействието на хората с околната среда. На създадената през 1987 г. към ООН „Международна комисия за опазване и развитие“ (The World Commision on Environment and Development) с председател Г-жа Гру Харлем Брундтланд, в която са включени 21 нации, са възложени изследването на проблемите на околната среда и развитието и предложения за тяхното решаване в глобален мащаб. Комисията е тази, която на база на анализите прави предложение за участието на всички държави в общия процес на развитието, спазвайки в политическите си действия и платформи принципите за:

• съживяване на икономическия растеж и промяна в неговото качество. Устойчив ръст на населението;

• вземането на икономически решения винаги да се осъществява чрез пречупването им през призмата на екологичната обстановка;

• ефективно използване на природните ресурси с цел тяхното съхраняване и увеличаване в областите, където те са възобновяеми;

• оценката на действията на всяка държава да се извършва в международен план при зачитане на локалните с регионалните и глобални интереси на фона на преустройство на икономическите взаимоотношения в посока на сътрудничество.

На среща на страните от Европейския континент през 1991 г. е създадена Комисия за устойчиво развитие. На тази среща за основополагащо може да се счита изказването на Г-жа Брундтланд: „…Дадено ни е малко време да изменим характера на сегашното неустойчиво развитие на човечеството. Ние трябва да изкореним нищетата. Трябва да постигнем равенство, както във всяка страна, така и между нас. Трябва да постигнем съответствие на дейността и числеността на човечеството със законите на природата.

Човешката история е достигнала вододела, отвъд който изменението на политиката става неизбежно … … След земеделската и индустриална революция ние сме принудени просто да осъществим преход — преход към устойчиво развитие“. (21).

Решаващо значение с приемането на програмен документ „Дневен ред 21 век“ (Agenda — 21) има проведената в Бразилия Световна конференция през 1992 г., на която се посочва пътят към устойчиво развитие от икономическа, социална и екологична гледна точка. Магистрален характер има съчетаването на сегашните и бъдещите интереси, очертан от предварително зададени граници и параметри при възпроизводството на природната среда. Това означава извършването на кардинални промени в производствените системи и особено що се касае до използваните технологии.

Като цяло за осъществяване на процесите на устойчиво развитие е необходимо интегриране на усилията на Човешкото общество в областите на:

• политическата система, която да осигурява участието на гражданите при вземане на решения, касаещи интересите на настоящите и бъдещите поколения;

• икономическата система, осигуряваща материална печалба за обществото и технически знания и умения на устойчива възпроизвеждаща се основа;

• социална система, способна да управлява, решава и преодолява проблеми, възникващи в резултат от нехармонично развитие;

• производствена система, развиваща се на основата на екологична защита на интересите на обществото;

• технологична система, която да осигурява и обезпечава чрез нови технологични решения прогреса и развитието на науката и производството;

• международна система, допринасяща за устойчив модел на търговия и движение на капитали, хора и материални средства.

Необходимо е да се посочи, че две важни области на прогреса, свързани с нови направления в биологията и микроелектрониката, ще имат за в бъдеще все по-нарастващо и разширяващо се значение в развитието на човешкото общество. Те са свързани с реализирането на технологии в молекулярната биология при разкриването тайните на генетичния код, а в микроелектрониката с компютризацията на информационни, технически и технологични системи, в производството, бита и семейството, в обществото. Информационното общество ще направи така, щото традиционните сектори на промишлеността, селското и горското стопанство, услугите и др. да изглеждат по друг по-различен начин с възможностите за автоматизация не само на отделни операции и процеси, а на цели производствени системи, на съчетаване на механични и електронни принципи (мехатроника). Всичко това ще залегне в основата на проектирането, изграждането и експлоатацията на чисти производства, по-малко трудоемки, по-малко материалоемки и енергоемки, много по-обезопасени и сигурни.

Проведената в Рио’92 Конференция се характеризира и с един друг, не по-маловажен факт, а именно — Възванието до държавните глави и правителства, направени от името на 425 членове на научната интелектуална общност до Конференцията. Впоследствие към тези учени се присъединяват и други, и по данни на Александър Кинг (22) до момента на получаването на апела в България техният брой нараства на 525 учени в т.ч. 62-ма лауреати на Нобелова награда.

Възвание до държавните глави и правителства

Ние желаем да осъществим напълно нашия принос в запазването на общото ни наследство, Земята.

Ние сме обезпокоени от настъплението на една ирационална идеология в навечерието на двадесет и първи век, която се противопоставя на научния и промишления прогрес и пречи на икономическото и социалното развитие.

Ние възразяваме срещу разбирането за „естественото положение“, понякога идеализирано от движения с тенденции, гледащи назад в миналото. Такова „естествено състояние“ не съществува и вероятно никога не е съществувало, откакто човек се е появил в биосферата, тъй като човечеството винаги е прогресирало при нарастващо ощетяване на природата в интерес на неговите нужди, а не обратното.

Ние се обявяваме напълно в подкрепа на обекта на науката екология, чиито ресурси трябва да се използуват контролирано и опазващо.

Ние поставяме изискването потреблението, мониторингът и опазването ни да се поставят върху научни критерии, а не върху ирационални концепции. Поради това ние смятам, че науката екология не е нищо повече, освен продължаването на прогреса по отношение подобряването на живота на бъдещите поколения.

Ние възнамеряваме да приложим научна отговорност и задължения към обществото като цяло.

Ние желаем да предупредим отговорните за съдбата на нашата планета дейци за опасността от решения с псевдонаучни аргументи, фалшиви или неадекватни данни.

Ние обръщаме внимание на всички за абсолютната необходимост да се помогне на бедните страни да достигнат равнище на устойчиво развитие, нещо, което твърде много зависи от останалата част на планетата, за да ги защити от проблемите и опасностите, идващи от развитите нации, и да избегнат налагането на нереалистични задължения, които ще компрометират както тяхната независимост, така и тяхната самобитност.

Най-голямото зло, което заплашва нашата Земя, е игнорирането и потискането, а не използването на науката, технологията и индустрията, чиито инструментариум, когато се използува адекватно, е неоценим за бъдещето решаване на възникващите главни проблеми като свръхзамърсяването, глада и болестите.

 

 

За изследване устойчивото развитие на системите е необходимо да се знаят образуващите ги елементи, факторите, които им влияят, критериите за устойчиво развитие, ограничителните условия.

Изграждащите устойчивото развитие взаимносвързани елементи, това са икономическите, социалните и екологичните характеристики на всяка една локална, регионална или глобална система. За устойчивото развитие като един динамичен процес е необходимо да се извърши цялостен анализ и оценка на икономическото, социално и екологично състояние, в което се намира системата, като в максимална степен се използват натурални показатели и измерители, както и да се определят факторите, от които зависи то.

По-важните фактори, които оказват влияние върху устойчивото развитие, са:

• Динамика на потребностите и степента на тяхното удовлетворяване;

• Условията, характеризиращи демографските промени в глобален аспект, по региони и страни;

• Използване на природните ресурси, възможности за разширяване на суровинната база или нови алтернативни източници;

• Развитие на науката, техниката и технологиите. Използване на ресурсоспестяващи и природосъобразни технологии;

• Глобализиращата се икономика и международното сътрудничество.

Тези и други фактори, оказват влияние върху степента на реализиране на основните цели на устойчивото развитие изразяващи се в:

• Икономически растеж и качество на живот;

• Запазване и разширяване на ресурсната база;

• Поддържане на стабилна численост на населението;

• Пренасочване на технологиите и управлението в посока на обединяване на въпросите за околната среда и икономиката при вземането на решения.

За изпълнение на целите в национален и интернационален план е необходимо да се осъществи тотално преминаване от традиционната (на парче) и в близък план провеждана политика, към дългосрочна стратегия и политика за устойчиво развитие. Към поддържане на равновесие между екологичните компоненти — въздух, вода, почва, флора, фауна, подземни недра и икономическите компоненти — материални, трудови, финансови и информационни ресурси, брутна продукция, финансови резултати и др. с цел изпълнение на социалните компоненти в областите на здравеопазване, образование, осигуряване, жизнено равнище, демография и др., формиращи ценностите на съвременното общество, и съхраняване потребностите за следващите поколения.

Основните критерии, с помощта на които се определя нивото и ефективността на устойчивото развитие с неговите характеристики за методи на производство, потребителски модели и стилове на живот [по Ас. Ковачев (24)] са:

• Равнище на технологиите и технологични промени;

• Институционални структури и тяхното реформиране;

• Човешкият дух и неговото целесъобразно поведение в зависимост от ценностната система;

• Стимулиращите и ограничителни въздействия.

Естествено е да се приема, че мястото на човека в системата „Устойчиво развитие“ има определящо значение за нейната реализация и функциониране. Човекът участва във всяка една от икономическата, екологична и социална подсистеми и от друга страна служи като връзка между тях.

Върху устойчивото развитие на системата, която може да се изрази и чрез двуполюсен модел — „общество-природа“ — влияят човешките и природните ресурси от една страна и технологиите от друга. Докато влиянието на първите е в посока на дестабилизиране, технологичният фактор действа в посока на поддържане на параметрите на развитието в оптимални граници.

Концепцията за устойчиво развитие е една програма за действие, която е обърната към бъдещето. Тя визира нещата в перспектива. Този подход е изразен чрез 27-те принципа, приети в Декларацията от Рио’92. Групирани те биха могли да се обособят в принципи за екологична справедливост, за жизнеустойчиво използване на природния капитал, за отчитане влиянието на екологичните фактори във финансовите баланси и за ролята на държавите, институциите и обществеността за устойчиво развитие.

Екологичната справедливост е насочена както към бъдещите поколения, така и към днешните общества с много тежките проблеми в резултат от социално-икономическите различия, които пораждат и различно отношение към природните ресурси, като начин на експлоатация, преработка и потребление. Определя се ролята, която има да играят развитите страни, тяхната екологична отговорност за предотвратяване на разрушаването на околната среда в бедните и слаборазвити райони и държави. По този повод Джанет Н. Абрамовиц пише: „Ако само допреди няколко века сме живели от лихвите на природния капитал, то сега харчим самия капитал, трупал се в продължение на милиони години еволюция. Освен това сме ограничили възможността на природата да създава нов капитал. Хората са само част от продукта на еволюцията. Те обаче са поели основната роля в оформянето на потенциала и очертаването на бъдещи курс на производство на природата.“ (1)

За жизненоустойчиво използване на природния капитал е необходимо да се провежда политика, насочена към:

• Икономична и разумна експлоатация и ползване на невъзобновимите природни ресурси;

• Провеждане на последователна политика за възпроизводство и увеличаване на възстановимите природни ресурси;

• Комплексно използване на суровините и извличане на полезните компоненти при прерабтването им;

• Разширяване внедряването на „чисти“ източници на енергия на основата на използването на термоядрени реакции, слънчевата енергия, вятърът, водата, атмосферното електричество и др.;

• Рециклиране на отпадъците и използването им като суровина при производството на нови изделия;

• Увеличаване оборотността на използване на амбалажи, опаковки, палети и др.;

• Увеличаване жизнените цикли на предметите за потребление и др.

Независимо, че при формулирането на устойчивото развитие в основата стои взаимодействието между икономика и екология, на практика все още няма практически изграден инструментариум, който да отчита цената на използвания природен капитал.

Недооценяването на природните ресурси и в много случаи пренебрегването на тяхната цена оказва влияние в две посоки. Първо в посока на деградиране на околната среда, последствията от които понастоящем изпитва цялата планета, и второ — екологичните загуби, които понася обществото, не се отразяват в показателите, определящи икономическото развитие на национално ниво. Така например, показателят БВП, за да е в състояние да отразява истинското положение на икономиките на отделните страни, е необходимо да се коригира със стойностите на: нанесените загуби на обществото при използване на природните ресурси, размерите на замърсяването на въздуха, водата и почвата, непреработените и нерециклираните отпадъци. По този повод Ат. Близнаков пише: … „За възможните огромни мащаби на намаляване на тези показатели свидетелства примерът с Япония, една от «най-природолюбивите» страни в света. През 1990 г. преизчисленият екологизиран БВП в Япония се оказва с 16% по-малък от традиционния БВП…“ (стр. 140)

Макар и много трудно от статистическа и методологична гледна точна приблизителното определяне на екологичната цена е възможно да се извършва чрез използването на някои от следните подходи. На първо място това са пазарните цени, които на свободния пазар се формират от степента на дефицитността на природните ресурси и от търсенето и предлагането им. Формираните обаче пазарни цени не отразяват вредите, които се нанасят на околната среда от изтощаване на природните ресурси, от нейното замърсяване и деградация, и в случая пазарната цена е с намалена или минимална екологична ефективност за обществото.

За оценяването на поземлените участъци, най-подходяща е рентата и нейната диференцираност в зависимост от почвените условия и плодородие. Удачен при реализирането на проекти е и разходният подход чрез съпоставяне на разходите с ползите (приходните). И получаваните ефекти с включването и на фактора време. Разбира се, и тук следва да се оценява ефектът, който ще се реализира, дали не е за сметка на ефективността на разработения проект. Например, при залесявания в горите срещу извършените текущи разходи ефектът от тях се получава след 30–50 до 70 години. Т.е. изпълнението на такъв проект не носи ефект съпоставяйки разходите и приходите, но той е ефективен от обществена гледна точна. И обратно, в друг случай, правейки разходи, можем да получим голям текущ ефект, който обаче да е за сметка на бъдещи екологични загуби.

Оценката от екологична гледна точка при реализирането на даден проект, свързан с ползването на природни ресурси, може да се съпоставя и сравнява и със стойността от прилагане (използването) на алтернативни източници.

А в много от случаите оценката може да се допълни с разходите, които следва да бъдат направени за намаляване или предотвратяване замърсяването на околната среда с вредни емисии или отпадъци, за рекултивиране на почвите, или за нанесени щети на природната среда.

Изводите, които могат да се направят при разглеждане на някои от подходите за оценяване стойността на природните ресурси са, че в условията на пазарната среда пряко се извършва формирането на тяхната потребителска стойност, а когато потреблението на тези ресурси се разглежда от екологична гледна точка в национален, регионален или глобален аспект, то те добиват своята пълна цена или стойност. В тази пълна цена вече следва да се включат всички онези разходи, които да покрият екологоикономическите загуби, съпровождали ползването на тези природни ресурси. Това е и причината от необходимостта в съвременните общества да се извършва повсеместен преход от досегашния подход за „икономизиране на екологията“ към подход за „екологизиране на икономиката“.

Практически екологизирането на икономиката означава:

Първо — обществото трябва да плаща екологична цена за ползването на природните ресурси, като се съобразява с величината на тяхното изчерпване и възстановяване на щетите, които те нанасят при тяхното потребление.

На второ място — в процеса на превръщането на природните ресурси от източници на суровини в материали и продукция, екологичният подход следва да се осъществява чрез намаляване на енергоемкостта и материалкоемкостта им в предприятията и опазване чистотата на въздуха, водата и почвата.

Накрая, но не по важност — с формулираните икономически категории от Маркс при стоковото производство — труд, земя, капитал, в продължение на много години на природните ресурси се е гледало като на неизчерпаем източник на суровини, без да се обръща внимание на въздействието им при тяхното използване върху екологичното натоварване и живота на планетата.

Понастоящем оптимизираният модел за развитие на световната икономика следва да се решава в условията на непрекъснато нарастващо потребителско търсене, лимитирано от ограничените природни ресурси в една утежнена екологична среда.

Отчитайки огромното влияние на екологичния фактор върху околната среда с изчерпващите се природни ресурси и върху икономическите категории на труда и на самото производство, екологизирането на икономиката ще се осъществява на полето на неизчерпващите се ресурси, а именно на науката, иновациите, технологиите (информационни, биотехнологии, нанотехнологии). Развивайки се, тези ресурси ще движат икономиката в посока на намаляване разходите по използване на изчерпващите се природни суровини, а в идеалния случай до отказ от тяхното използване.

Предложението, което се прави от авторите Г. Пухалев и К. Михова (41) с цел непрекъснат контрол в изходния и крайния момент на всяко човешко действие за ненарушаване качеството на околната среда, е да се извършва икономическа оценка, която да е в основата на запазване или увеличаване качеството на околната среда след реализацията на всеки икономически проект по формулата:

ЕК — П — С — П’ — ЕК’,

където: ЕК и ЕК’ — качество на околната среда преди и след реализирането на проекта]

П — С — П’ — класическата формула за пари, стока, пари прим.

Следва да се има предвид, че извън полезрението на статистиката и финансовите баланси остават също така такива екологични ресурси и услуги, като пейзаж, природа, чистота на въздуха и водата и др.

Значението на държавата, институциите и обществеността при провеждането и утвърждаването политиката на устойчиво развитие се определя от степента, в която те участват в процеса при разработването и реализирането на конкретни стратегии и програми за устойчиво развитие на местно, национално и регионално ниво. А самото качество на тези стратегии зависи от тяхната комплексност, т.е. обвързването на икономическите планове и отчети с плановете и отчетите по опазване на околната среда и поддържане на екологично равновесие, от приноса им в областите, изграждащи основите на устойчивото развитие.

Необходимостта от комплексен икономически и екологически национален план и отчет се определя от важното значение на функциите на околната среда, свързани с: обезпечаване на ресурси за производство и потребление; функцията за третиране на отпадъците в резултат от човешката дейност — неутрализиране, разсейване или рециклиране; функцията за осъществяване на екологични услуги чрез поддържане годна за живот среда, стабилност на климата и генетично разнообразие, както и предоставяне на възможност за отдих и естетическа наслада (26.).

Способността на околната среда да осъществява своите функции определя нивото и динамиката на изменение на нейния екологически потенциал. А изводът, който може да се направи е, че е необходимо развитието на човешкото общество в икономически и социален аспект да се извършва в съзвучие и хармония с екологичното равновесие в природата.

Инженерната екология — наука за екологично разумен компромис между човека и природата

В резултат от производствената дейност на човека са възникнали сложни структури на взаимодействие между техническите и природни комплекси, наричани природно-технически геосистеми (геотехнически системи). Успех в областта на преобразуване на природата човек е имал обаче само тогава, когато е изучавал законите на природата и се е съобразявал с тях. Ключ към научно-техническата дисциплина, определяща начините и средствата за постигане на екологично разумен компромис между човека и природата се явява инженерната екология. Тя е цялостна наука, притежаваща всички свойства на комплексна научно-техническа дисциплина, която изучава общите и частни закономерности и начините на управление на изградените геотехнически системи с цел защита и безопасност на околната среда и обезпечаване тяхното функциониране, ненарушавайки механизмите за саморегулиране на обектите на биосферата и естествения баланс на природообразуващата геосфера.

Често понятието „инженерна екология“ се отъждествява с понятието „опазване на околната среда“, което е неправилно. Опазването на околната среда се явява практическа реализация на онези теоретични знания, които се формират в рамките на самостоятелните научни дисциплини, към които се отнасят на първо място и общата екология и инженерната екология.

С помощта на науката инженерна или приложна екология се разкриват причинно-следствените връзки и зависимости между производствената дейност на обществото и околната среда и влиянието, което състоянието на последната оказва върху съществуването на човека, като същевременно се посочват и пътищата за постигане на хармонично развитие.

Приложната екология ни дава възможност да погледнем вече по друг начин на организирането и управлението на стопанската дейност на човека. По този въпрос А. Тофлър пише: „Откриваме в действителност, че производството нито започва, нито свършва във фабриките. Най-новите модели на икономическото производство разширяват процеса както напред, така и назад д не след дълго разбирането що е производство ще включи и екологично безопасното освобождаване на продукта след изчерпване на полезността му“ (50).

Важно основополагащо място в терминологията на инженерната екология заема понятието надеждност на екосистемата, разкриващо се чрез такива свойства като устойчивост, равновесие, жизненост, безопасност (28). Устойчивостта е свойство, вътрешно присъщо на екосистемата, характеризиращо я със способността да издържа на измененията на външните въздействия и да им оказва съпротивление и същевременно да притежава качеството за възстановяване или самовъзпроизводство. Свойството за равновесие на екосистемата се изразява чрез запазване на нейната устойчивост в пределите на регламентираните граници при антропогенните изменения в природния ландшафт, а жизнеността й е способността към самовъзстановяване. Оценката на величината на риска при загуба на устойчивост, равновесие и жизненост за безопасното съществуване на екосистемата, служи като регулатор на нейната надеждност.

В термодинамично отношение екосистемата е открита, относително стабилна във времето и пространството система. Тя представлява естествена единици, общ природен комплекс, диалектическа съвкупност от биоценозата (живите организми) и биотопа (средата с относително еднакви екологични условия, в които живеят организмите). В екосистемата се извършва непрекъснат кръговрат на вещества и поток на енергия. В зависимост от своя биотоп екосистемите биват: морски, сладководни, сухоземни. Те могат да бъдат естествени (природни) и изкуствени (създадени от човека).

Необходимо е, отчитайки взаимносвързаността между икономиката и екологията, да се съобразяваме с изискванията на заобикалящата човека среда и да я управляваме, внасяйки стабилност в нея, като търсим възможности за намаляване влиянието или отстраняване на възникналите глобални екологични проблеми. А те са: Първо — глобалното затопляне (парников ефект) в резултат от увеличеното съдържание на CO₂ в химическия състав на въздуха в атмосферата. Това е причината генерираната топлина на слънчевата радиация от Земята да не може напълно да се отдаде обратно в Космоса. На второ място — разрушаване плътността на озоновия слой, както в приземната част — атмосферата, така и в стратосферата — на височина 10 до 25 km. Основните причинители са хлорфлуорвъглеводороди (фероните), освободеният от които атомиран хлор разрушава озоновия слой, предпазващ Земята от ултравиолетово облъчване. Трето — това са киселинните дъждове, причина за които са натрупаните в атмосферата серни и азотни съединения, отделяни най-вече при изгарянето на твърди горива в ТЕЦ-овете, както и от металургичните заводи. Освен натрупването в земята на токсични вещества (олово, мед, кадмии и др.), киселинните дъждове са причина и за промяна на химическия състав на почвата, която обеднява на калии, натрии и калций, необходими за различните растения и дървесни видове. Особено вредно е тяхното влияние върху иглолистните горски насаждения в резултат от увеличеното съдържание в почвата на алуминий, който унищожава кореновата им система. В Германия и Австрия са увредени около 1/3 от иглолистните гори, а у нас около 7%. (12).

На четвърто място — токсичните отпадъци, отделяни при осъществяване дейностите в рудодобивната, химическата и металургичната промишленост и радиоактивните отпадъци от атомната енергетика и проблемите с тяхното обезвреждане или депониране.

Съзнателното вглеждане на човечеството в световната икономика и протичащите процеси в обществото от 1972 г. насам дава основание да се направи едно тревожно заключение: съществуването на планетата Земя е поставено под сериозна заплаха. (9).

За този период от време в резултат на човешката дейност се наблюдава една апокалиптична картина, която се изразява още в:

• тотално изсичане на горите в Африка, Латинска Америка, Северните страни, в резултат на което залесената площ е намаляла с над 200 млн. хектара;

• пустинните области са се увеличили с повече от 120 млн. хектара;

• унищожени са около 480 млн. тона от горния слой на почвата, в резултат от третирането с изкуствени торове и химикали, което приблизително е равно на обработваемата земя в Индия и Франция;

• катастрофално увеличаване населението на Земята при силно нарастващо обедняване, разслояване и поляризация.

Тези процеси протичат при едно задълбочаващо се противоречие между непрекъснато растящото търсене на ресурси и намаляващата ресурсна база. Прогнозите са, че ако източниците се запазят такива, каквито са в момента, то невъзобновимите планетарни природни ресурси (въглища, руди, нефт, газ и др.) ще бъдат изчерпани към 2060 г.

Зачестиха информациите за последиците от цената, която околната среда плаща в резултат на изхвърлянето на отпадъците, като се започне от токсичните емисии от пещите за горене на смет до отравянето на подпочвените води, заради заровените в земята боклуци. Още по-големи са щетите от първоначалното извличане и обработката на суровини чрез грамадния комплекс рудници, топилни, природни рафинерии, химически заводи, флотационни фабрики.

Методи и средства за провеждане на екологичната политика

Отношенията на държавата, икономическите субекти и обществото към екологичните проблеми и тяхното решаване биха могли да се систематизират в следните няколко направления (32).

На първо място, държавата в качеството си на национална институция определя правилата, свързани с опазването на околната среда, и провежда екологична политика с прилагане на принципите — „Замърсителят плаща“, „Потребителят плаща“, „Принципът на споделената отговорност“ и на „Превантивността“ (33).

Държавата и нейните органи извършват също и контрол, чрез който ограничават източниците на замърсяване или на използване на ресурсите (норми, нормативи, стандарти, пределно допустими концентрации и др.). Тя може да се намесва и активно в процесите за разрешаване на някои екологични проблеми в съинвестиране в конкретни области, финансиране при разработване на научноизследователски задачи, мониторинг, информационни системи и др.

За решаването на екологичните проблеми се използва и пазарния подход чрез икономическите лостове от цени, субсидии, данъци, такси, санкции и глоби. Свободата на избор е на самите производители. При провеждането на екологосъобразна политика в много от случаите стопанските организации получават помощ от държавата, от специални фондове и др. източници, безвъзмездно финансиране, финансиране с облекчен режим на заема или само на част от него и т.н.

Включване на възможно най-широко представителство от държавни органи и институции, частни обществени организации и движения, научни дейци и др. при вземане на конкретни решения. Такъв подход е наложителен, поради високата степен на неопределеност на решенията, свързани с околната среда и невъзможността от точна икономическа оценка на екологичните ефекти и необходимите и достатъчни разходи за балансиране отношенията между природата и обществото.

Провеждане на социално отговорен екологичен мениджмънт. Извикването му на живот е в резултат както под влияние на външни фактори, ограничители и реакции, така и от вътрешни фактори, очертани от визията, политиката и целите на държавата, обществото, стопанските организации. Осъществява се посредством изграждането на национални, локални и от самите компании системи за управление на околната среда.

Размяната на замърсяването като стока. Тази група решения позволява между стопанските организации да се извършват търговски сделки за разпределение на степента от конкретен замърсител при положение че не се надвишава сумарното ниво на замърсяване от него в региона или държавата. Размяната на замърсяването като стока е вече факт от световен мащаб, утвърдена с Международния договор от Киото през 1997 г.

Друга форма, която се използва в световната практика е размяната на „дълг срещу собственост“, разработена и внедрена по идея на Световната банка. Тя има много положителна страна, тъй като дава възможност на по-бедните страни да запазват своето природно богатство и да инвестират в него допълнително средства, освобождавани от финансови задължения към държави и банки, участници в този положителен акт.

Хармонизиране с европейското законодателство

България е активен участник в международното сътрудничество за приобщаване към европейските екологични норми, в международните екологични конвенции с регионално и глобално значение, в координирането на различни международни програми и проекти. Тя целенасочено работи в посока за хармонизиране на Българското и Европейското законодателство (33). Резултатите от тези действия са:

• Приетият от Народното събрание Закон за защитените територии, с който се въвеждат нормативите на Европейското законодателство за запазване на природните местообитания на дивата флора и фауна в съответствие с Директиви 92/43/ЕЕС, а със 79/409/ЕЕС — за защита на дивите птици;

• Закон за водите (ДВ, бр. 77/99 г.), отразяващ изискванията на Директивите по водите СОМ/97/49;

• Закон за лечебните растения (ДВ, бр. 29/2000 г.), разработен и утвърден на основата на използване на Директиви 92/43/ЕЕС.

Приети и публикувани в ДВ са и редица подзаконови нормативни актове в секторите:

• За оценка въздействието върху околната среда — Наредба №14 на МЗ и МОСВ, която транспонира изисквания на Директива 85/337/ЕЕС и с която са определени изискванията за пределно допустимите концентрации на вредни вещества в атмосферния въздух на населените места (ДВ, бр. 88/1997 г.);

• Качеството на въздуха и Промишлено замърсяване на Директиви 84/360/ЕЕС и 88/609/ЕЕС, относно големите горивни инсталации отразени в:

— Наредба №2 на МОСВ, МП, МРРБ и МЗ за нормите на допустимите емисии (концентрации на вредни вещества) в отпадъчни газове, изпускани в атмосферния въздух от неподвижни източници (ДВ, бр. 51/1998 г.).

— Наредба №1 на МОСВ за реда и условията за утвърждаване на временни норми за емисии на вредни вещества, изпускани от неподвижни действащи обекти (ДВ, бр. 51/1998 г.).

— Наредба №3 на МОСВ за реда и условията за утвърждаване на временни норми за емисии на вредни вещества, изпускани от неподвижни действащи обекти, свързани с Националния горивно-енергиен баланс на страната (ДВ, бр. 51/1998 г.).

• За реда по определяне и налагане на санкции при увреждане или замърсяване на околната среда (водните течения и басейните, на атмосферния въздух, при увреждане или замърсяване на земната повърхност, при шумово натоварване и наднормени електромагнитни полета) над допустимите норми (Постановление на МС №324 от 4 февруари 1993 г.).

Екологичен мониторинг

Екологичният мониторинг в нашата страна се осъществява също в съответствие с националните и европейски стандарти, изисквания и параметри. През 1998 г. е извършено актуализиране на мониторинговите мрежи, които са основна и неделима част от Националната автоматизирана система за екологичен мониторинг. Системата осигурява достатъчност и достоверност на събираната информация, поддържа база от данни за компонентите на природната среда (въздух, вода, почва, ландшафт, флора, фауна), използва съвременни методи за анализи и оценка на данните, както и за краткосрочни и дългосрочни прогнози за състоянието на природната среда.

Изпълнителната агенция по околна среда е институцията, която в качеството си на Национален референтен център за България в Европейската Агенция по околна среда, отговаря за прилагане на основните критерии и препоръки за изграждане и функциониране на мониторинговите мрежи.

През 1998 г. България е присъединена към Мрежата за наблюдение и информация на околната среда на Европейския съюз в частта мониторинг на въздуха „Euroairnet“ и е представена с 42 пункта. Всяка година в Европейската Агенция по околна среда се изпраща информация за емисиите на вредни вещества в атмосферата.

Извършена е също и актуализация на мрежата за мониторинг на повърхностните води, хармонизирани и с критериите на Европейската Агенция. Внедрен е „Експресен метод за биологичен мониторинг на течащи води“ използващ биотичен индекс за интегрална оценка на замърсяването за дълъг период от време чрез анализ на съобществата от дънни микроорганизми.

Изготвени са приложни програми за въвеждане на данни и генериране на отчети за битови отпадъци и контрол на съдържанието на тежки метали и металоиди в почвата. В лабораториите на РИОСВ се използват спектрални и газхроматографски методи за анализ на почвите.

Изпълнителната агенция по околна среда е включена в проекта „Euroairnet“ на ЕАОС, чрез който се извършва осигуряване на програмни и технически средства за изготвяне, поддържане и обмен на информация със страните на Европейския съюз.

Екологична оценка на предприятията и произвежданата от тях продукция

В резултат на извършване на екологична оценка може да бъде избран най-добрият начин за управление на екологичните проблеми на предприятието, с което неблагоприятните въздействия върху околната среда да се сведат до минимум.

Познавайки добре производствения процес и технологиите, мениджърите биха могли с ресурси на предприятието и с помощ отвън да осъществяват:

• намаляване или предотвратяване на замърсяването;

• спестяване на средства от намаляване на отпадъците и брака;

• по-ефективно използване на суровините, материалите и енергията;

• по-добро познаване на неблагоприятните въздействия върху околната среда и предприемане на съответните мерки за тяхното отстраняване или намаляване влиянието им;

• създаване на по-добра и безопасна работна среда и други.

При екологична оценка е необходимо да се извърши систематизиране на въпросите и отговорите в следните области и елементи от стопанската дейност на едно предприятие.

Като първа стъпка е необходимо фирмите да анализират екологичните си дейности, въздействията върху околната среда и мерките за подобряване, както и отговорностите, които те имат за привеждането им в съответствие с изискванията на закона.

Екологичната оценка дава основата за изграждане на организацията на:

• екологична политика;

• екологичен план за действие;

• системи за управление на околната среда, за да се изпълни политиката и плана за действие.

Като важен момент в екологичното поведение на компанията трябва да се счита именно изработването на екологична политика и план за действие. С екологичната политика се очертава ясно стратегията за намаляване или премахване на неблагоприятните последствия на въздействията от стопанската й дейност върху околната среда. Тя трябва да бъде насочена към всички заинтересовани от този процес — собственици, акционери, партньори, клиенти и обществеността.

За целта е необходимо също да се извърши:

• определяне на екологичните опасности и рискове, както и службите и средствата, чрез които ще се действа при различни ситуации;

• разработване на вътрешни правилници, в които да бъдат описани изискванията на нормативните документи и закони относно критериите и показателите за опазването на околната среда;

• преглед на използваните суровини и материали и кои от тях биха могли да представляват екологична опасност, дали е правилно и безопасно съхранението им, има ли вторични продукти, които биха могли да се използват повторно или да се рециклират, икономично ли се използват опаковъчните материали;

• в производствената система има ли адекватни вентилационни системи за въздух, аспирационни системи за прах, пречиствателни станции и съоръжения за отпадни води. Степен на надеждност. Има ли система за планиране и превантивна поддръжка на машините, съоръженията и инсталациите;

• определяне на количествата и стойността на използваните видове енергия и възможности за пестеливо разходване от равномерно разпределение на товарите, използване на по-леки режими, увеличаване на КПД, собствени източници на енергия, комплексно използване и др.;

• разработване на система за мониторинг на замърсяването на околната среда. Контрол на източниците на замърсяване, депониране на отпадъците, заустване на газообразните и течните отпадъци, състояние на надземни и подземни резервоари и др.

Разбира се, тези и други въпроси, свързани с екологията и опазване на околната среда следва да се оформят в екологични процедури, които да бъдат известни не само на мениджърите за управление и контрол, но и на целия персонал, на акционерите, както и на обществените и държавни организации в населеното място.

В днешно време вниманието на обществото все повече се насочва към въпросите, свързани с екологичните аспекти на произвежданите продукти и изисква едно по-добра информация за тях. Пазарите са много чувствителни към тази материя и клиентите обикновено търсят продукти, които не замърсяват, които се разграждат биологически, които не са опасни за здравето на човека. От своя страна предприятията също търсят екологично „чисти“ суровини и материали за обработка/преработка в своите производства. Всичко това предполага необходимостта производителите да разполагат с конкретни програми за начините, подходите и методите за оценяване на продуктите, които се произвеждат от тях, както и със съответните стандарти, които да насочват персонала работещ по разработването на новите и усъвършенствани продукти. Тази дейност обикновено се нарича „управление на продуктите“.

Наред със заинтересоваността и ангажираността на ръководството и участието на отделните звена и колективи от операционната система в разработването на програми и извеждане на цели за усъвършенстване на продуктите, се изгражда и система за извършване на рутинни проверки на продуктите и екологичните аспекти, с цел да се отговори на динамично променящите се изисквания на пазарите и за осигуряване конкурентоспособност на продуктите. (39)

При управлението на продуктите се отчита както тяхното въздействие върху околната среда, така и технологичните аспекти, влияещи върху производството на продукта и неговата употреба.

Въпросите, отнасящи се пряко до характера на самите производствени процеси, свързани и с тяхната ефективност могат да бъдат:

• относно енергоемкостта на продукцията и косвено свързаното с това увеличаване на емисиите в околната среда от извършващите се горивни процеси;

• вида на генериращите се отпадъци и количеството им на единица продукт;

• проблемите, свързани с отстраняването на отпадъците;

• влиянието на емисиите върху атмосферата. Токсични ли са те и може ли да се променя тяхната токсичност;

• извършващите се технологични процеси — натоварват ли много системата и пречиствателните съоръжения на отпадъчните води;

• безопасен ли е производственият процес и съществуват ли проблеми с безопасността.

От формулирането на концепцията за продукта зависи как ще бъде организиран процесът за неговото производство, степените на безопасност за самите производители и потребители и обемите на продажбите му. Насоките за развитието на продукта трябва да бъдат съобразени със съществуващите ограничения на околната среда, като за целта специалистите бъдат обучавани и запознавани със съществуващите проблеми. В същата степен това важи и за вида и конструкционните материали, от които са направени опаковките, които са предмет на особено внимание от законодателството в някои страни относно съхраняване съдържанието на стоките, безопасното им транспортиране, а впоследствие и използване. Решими ли са проблемите по рециклиране, повторното им използване, отстраняване на отпадъците.

Управлението на продукта не завършва с неговата доставка на клиента, а се простира и върху екологичните въздействия при неговата употреба. Доставчикът трябва да подпомогне клиента за безопасното ползване и експлоатация на продукта. Чрез етикети и помощни документи е необходимо да се съобщи нужната и достатъчна специфична информация за продукта, за неговия химически състав, за характеристиката му на използване и на съхранение.

Друг подход, използван в управлението на продуктите е извършването на анализ на неговия жизнен цикъл. С помощта на методиката на този анализ се оценява въздействието на продукта върху околната среда от самото начало на придобиването на природните ресурси за неговото производство до края на неговия жизнен цикъл, в потреблението. Този анализ се използва от мениджърите за сравнение с аналогични и алтернативни продукти, чието въздействие върху околната среда е минимално и служи за определяне на вярната посока в развитието на предприятието.

Всички елементи на управлението на продуктите трябва да бъдат оценявани чрез одитиране, разкриващо екологичните проблеми свързани с производството, опаковката, дистрибуцията, използването на продукта и отстраняването на отпадъците. Участниците в одита трябва да познават много добре изискванията към продуктите, начините на производство и използваните технологии, областите на приложение и характера на потребление. Един ефективно работещ екип обикновено включва представители на производители, технически, екологични и маркетингови организации, както и от потребителите на продуктите.

Като един от инструментите за реализиране принципите за устойчиво развитие, чрез който се осъществява екологичен управленски контрол, може да се смята извикването на живот на системата от стандарти — фамилия ISO 14 000 (International Standard Organization), които от 1998 г. са въведени и като български държавни стандарти. Все повече тяхното използване е процес, който големите компании налагат на малките и средни предприятия, с които са в договорни субконтракторни отношения за екологично чисти производства и продукция, независимо от тяхната национална принадлежност.

Придържането към екологосъобразна стопанска политика от страна на предприятията изисква непрекъснато усъвършенстване на техните системи за управление, които в своята работа трябва да отчитат и критичното обществено мнение, що се отнася за здравето, безопасността и качеството на живот на хората.

Отстраняване на различията в нормативната база на националните закони, регулиращи екологосъобразната политика на отделните страни, се извърши с въвеждането в ЕС на Схемата за екологичен управленски контрол (EMAS — Ecological Management and Audit Scheme) като система за екологичен мениджмънт. Екологичният мениджмънт планира, организира и провежда екологосъобразната политика, анализира и показва начините за преодоляване на критичните проблеми.

Чрез въвеждането на ISO 14 000 всяко отделно предприятие има възможност да се ползва от принципите, разработени от Международната организация за стандартизация, да бъде подлагано на външен одит по точно определени критерии, неговата продукция да има пазар във всички страни, признали тези стандарти като международни.

Международният стандарт ISO 14 001 : 1996 e приет без промени и утвърден на 21.08.1996 г. и от CEN (Европейски комитет по стандартизация) като европейски стандарт EN ISO 14 001 : 1996. От 01.06.1998 г. Европейският стандарт има статут и на български държавен стандарт — БДС EN ISO 14 001, в който се определят спецификациите и указанията за приложение при разработването, внедряването и функционирането на системите за управление на околната среда.

Разработени и утвърдени са също и стандарти с указания за одитиране на околната среда:

• БДС EN ISO 14 010. Общи принципи;

• БДС EN ISO 14 011. Процедури за одит. Одитиране на системи за управление на околната среда.

• БДС EN ISO 14 012. Изисквания за квалификация на одиторите по околна среда.

• БДС EN ISO 14 050. Управление на околната среда. Термини и определения.

Целта на международните стандарти за управление на околната среда е да предоставят на организациите елементите на една ефективна управленска система, които, съчетани с други изисквания на управление, могат да ги подпомогнат при реализиране на тяхната икономическа и екологична политика.

Заинтересоваността на самите организации от внедряването на системата за управление на околната среда е да постигнат и докажат добра резултатност спрямо околната среда чрез контролиране въздействието на своите дейности, продукти или услуги. Да използват процеси, практики, материали или продукти, с които се избягва, намалява или контролира замърсяването, което може да се осъществи чрез рециклиране, обработване, промени на процесите, механизми за контрол, ефективно използване на ресурси и замяна на материали. Възможните ползи от предотвратяване на замърсяването може да се изрази в намаляване на неблагоприятните въздействия върху околната среда, подобряване на ефективността и намаляване на разходите.

Този процес се извършва в условията на все по-строго законодателство и икономическа политика на отделните държави за насърчаване на мерките за опазване на околната среда и за устойчиво развитие.