Никола Григоров
Зелена икономика (4)

2. Модели за управление на устойчивото развитие

Устойчивото развитие на националната икономика не би могло да се реализира без осигуряване на справедливи механизми по отношение производството, разпределението, преразпределението и потреблението на материалните блага. Посоката, в която трябва да се търси обектът на устойчивото развитие, се свежда до категорията природа, която представлява вътрешната сила, заставаща нещата да придобиват определени форми на съществуване и движение. В степента, в която тези форми се подпомагат или възпрепятстват от човешката дейност, в същата степен може да се говори за устойчиво или неустойчиво развитие.

Проблемът се явява, когато за материалното си производство човекът употребява както самите неща, така и вътрешните им сили и процеси. Както и трябва да се очаква, това потребление не е еднократен акт, а исторически процес, в който той, човекът, самоосъзнава себе си. Самоосъзнаването се осъществява чрез опознаване и практическо прилагане на природните и обществените закони в интерес на природата и разбира се, на самия него. Ето защо смятаме, че предмет на науката за устойчиво развитие следва да се търси там, където природните и обществени закони влизат в допирна точка. Казано по друг начин — там, където обществото чрез съответния начин на производство отнема природните сили и ресурси, за да ги превърне в потребителски стойности [Ив. Йовков (19), стр. 16/17].

Задачата именно на науката за устойчивото развитие е да разкрива конфликтите между обективно действащите в природата и обществото закони, да ги изучава и анализира, като на тази основа формулира открояващите се закономерности и въз основа на тях определя принципите и механизмите за управление на устойчивото развитие. При това като основен метод следва да се възприеме диалектическият подход, като форма на движение на ставане на нещата и тяхното отмиране, търсейки непрекъснато своята все по-съвършена форма на състояние и съдържание. Предпоставките за устойчиво развитие като форма на движение следва да се търсят в природата, като съвкупност от ресурси и природни сили, в гражданското общество като начин на производство и форми на материално и духовно общуване, в държавата като политическа структура от законодателна, съдебна и изпълнителска власт.

Разбира се, когато част от и без това ограничените ресурси, с които разполага обществото, се акумулират в институционализираните структури и те се използват неразумно от тях, се създават предпоставки за задълбочаване на неравенствата между отделните обществени групи и икономическия растеж и стандартът на живот ще имат едни измерения. И обратното, когато членовете на обществото получават равни шансове и възможности, превръщайки този подход в общоприетата международна норма, то тогава устойчивото развитие ще има съвсем други резултати.

Именно институциите са тези, които трябва да търсят баланс между ресурси за и от международните и националните институции, както и за тежестта в отношенията и разпределението между държавата и пазара и между обществото и гражданите.

През годините след 1990 г. политическата неустойчивост в България водеше и до неустойчиво икономическо развитие, а обществото ни — към деградация. В известна степен за нормализиране на обстановката спомогнаха външни фактори като въвеждането на валутния борд от МВФ през 1997 г., както и включването на България в НАТО и Европейския съюз. Упованието, че тези външни фактори ще открият пътя на България към устойчиво развитие, не се оправдаха.

И ако посочим двете основни доктрини, залегнали в програмните документи на Комисията Брундтланд (1987 г.), а именно за границите на растежа и за устойчивото развитие, не може да не се съгласим с изводите, които авторът Иван Йовков излага, а именно: „Длъжни сме да си спомним и тезата на Е. Мишан в «Дискусии върху икономическия растеж» от 1978 г. В книгата авторът се обявява против растежа и изобщо срещу модерния свят. Различна е тезата на Бекерман в «Защита на икономическия растеж.» Според него разходите за нерастежа са по-високи от тези на растежа. Ако изходим от нашата българска действителност, след 1990 г. и почерпим факти от нея, сме длъжни да приемем тезата за Бекерман. Оценките, които правим са, че през този период, по най-скромни изчисления, сме загубили от нерастежа активи на стойност около 180 млрд. евро. Не сме произвели брутна добавена стойност само по тази причина за около 150 млрд. евро.“ (19, стр. 38).

Но тази икономическа реалност, която се случваше в България, не бива да играе доминираща роля при реализиране в бъдеще на икономически растеж, който да бъде в основата на решаването на икономическите, социалните и политическите ни проблеми.

Вече все по-често в научната литература за осъществяването на икономически растеж се споменава за възможността от използването на концепцията за т.нар. икономика на предлагането (sypplyside economics), добила публичност за първи път не от академичните среди, а от журналиста Джуд Уанински в средата на 70-те години на ХХ век. В основата на този подход за икономически растеж, се залага на понижаване бариерите за производство на стоки и услуги, като се понижава данъка върху дохода и данъците върху капитала и по-голяма гъвкавост чрез намаляване на регулациите от страна на държавните институции. Според съплай-сайдерите от тази ситуация на по-ниските цени на стоките и услужите ще се възползват потребителите, с което ще се увеличи потреблението, а спестените данъци и разходи ще освободят финансов ресурс за създаване на нови и разширяване на съществуващите предприятия, за внедряване на нови и усъвършенствани технологии, за иновации, което на свой ред ще увеличи производителността, заетостта и общото благосъстояние на нациите.

Анализирайки социално-икономическото положение в България за периода от 1990 до 2000 г. и след тази година, авторът Ив. Йовков пише: „Не е трудно да се установи, че темповете на растеж на икономиката на България, макар и значими след 2000 г., все още не могат да компенсират загубите от периода 1990–2000 г., който с основание се дефинира като период на нерастеж. Голяма част от новосъздадената стойност отива все още в една малка част от обществото. Накрая и държавата присвоява и разпределя чрез правителството повече от 40% от тази стойност. При това не е трудно да се прецени, че се получава от държавата не това, което трябва, както и че й се дава не това, което иска. Вместо от събираните такси и данъци от икономическите предприемачи да се връща обратно под формата на полагащи им се права, гражданите отново сами трябва да плащат от нетните си доходи за образование, сигурност, здравеопазване и др.“ [Ив. Йовков, (19, стр. 41)].

Устойчивото развитие, както вече се посочи, зависи от обективно действащите икономически закони, проявяващи се при конкретния начин на производство. Така докато за буржоазния тип общество е присъщ законът за капиталистическия начин на производство на принадена стойност, то вече в съвременните общества с публично-частно партньорство общовалиден става законът за производство на брутен вътрешен продукт. Брутният вътрешен продукт като измерител на общественото производство има характер на обществена ценност, в която се пресичат интересите на политическите и икономическите предприемачи и която е защитена чрез адекватни за публичния и частния сектор механизми.

Като условен критерий, чрез който се разграничават типовете общества, авторът Ив. Йовков използва именно делът на бюджетните разходи на правителствата в брутния вътрешен продукт, чрез който публичният сектор осигурява ресурсите за крайно потребление.

Определянето на дела на БВП за крайно потребление, който чрез механизмите на публичния и частния сектор се присвоява и разпределя между собствениците на производствените фактори, се извършва по формулата:

където: m — е делът на БВП за инвестиции в млрд. лв., а K₀ е коефициент, отчитащ оптималната „жертвана“ стойност, осигуряваща социално равновесие между икономическите и политическите предприемачи като част от 1,0.

Жертваната стойност отчита величината на отказ от непрекъснато нарастващия апетит на политическите предприемачи да присвояват и разпределят публични блага чрез публичните финанси срещу отстъпка на икономическите предприемачи за производство и разпределение на добавена стойност в условията на по-малко държава. Всеки компромис между двата субекта води до пропуснати ползи на единия или другия. Цената на пропуснатите ползи е жертваната от всеки стойност.

При стойности на K₀ близки до единица, организационното устройство на икономическата система се определя от координиращата роля на плана и поставяните в зависимост от него разпределителни отношения, което е характерно за бившите социалистически страни. Със стойности на K₀ близки до нула се характеризират обществата, при които икономическите действия се осъществяват в рамките на правилата, гарантиращи в най-голяма степен икономическа свобода на стопанските субекти, т.е. либерализъм.

Либералната и комунистическа доктрини и техните две съвременни алтернативни форми, могат да се изразят графично. На графиката крайната форма на либералната стратегия характеризира състоянието на максималните производствени възможности, при които факторите за производство^[1] са предимно частна собственост, а разпределителните отношения се извършват по относителни цени, определяни на принципа на доброволен договор между политическите и икономическите предприемачи.

При комунистическата доктрина факторите на производство са обществена собственост, а разпределителните отношения се осъществяват чрез относителни цени, формирани в условията на използване на принципа: команда — изпълнение.

При управление на социалния компромис между политическите и икономическите предприемачи е необходимо да се следва правилото двете страни да не поставят икономическата система на обществото извън границите на производствените й възможности. Същевременно не трябва да се нарушават и критериите за справедливо разпределение на доходите за крайно потребление между тях.

Първи опит за социално-икономическа оценка за разпределение на доходите, които се свързват с индивидуалното потребление, прави Vilfredo Pareto в края на XIX век. Той извежда обща закономерност за тяхното разпределение в обществата с капиталистически начин на производство, като установява закономерности при разпределение на индивидуалните доходи на лицата с доходи, попадащи в групи с общи размерни величини. Математически и графично той извежда т.нар. коефициент на еластичност (ч), който приема за мярка на обществено приемливо неравенство по разпределение на доходите и има приблизителни стойности от около 1,5. Т.е. с толкова пъти се намалява броят на лицата при преминаване от по-ниски към по-високи доходни групи.

Изводите, които Парето аргументирано прави, са в противовес на социалните искания през втората половина на ХІХ век за равни работни заплати. За него това са неизпълними искания, което с пълна сила важи и за съвременните общества, тъй като наемният труд е ценност и работната сила има социална цена, а тя се определя както и на всяка друга стока в зависимост от търсенето и предлагането, както и от направените разходи за възможното нейно функциониране в различните сфери на дейност, поради което тя има и различни производствени цени, с които участва и в общите разходи.

В съвременните социал-либерални и либерал-социални икономически общества основното противоречие се проявява чрез обществения характер на производството и смесения публично-частен характер на разпределението на БВП за крайно и производствено потребление между политическите и икономическите предприемачи. Т.е. новосъздадената стойност в процеса на общественото производство се разкрива чрез разменната стойност, която всеки от тях присвоява. Когато присвояваните от тях крайни доходи съответстват на социалните им роли в публичния и частния сектор, които те имат в обществото, то и институциите ще работят с нарастваща възвръщаемост. Стремежът на политическите и икономическите предприемачи да притежават все повече и повече от произвеждания БВП може да бъде анализиран и при изпълнение на условието доколко справедливо ще е необходимо да притежава единият и доколко — другият. Това не е трудно да се определи, ако във формулата за определяне дела на БВП за крайно потребление на коефициента за жертвана стойност Ко се зададе неговата оптимална величина от 0,5 и тогава:

При това положение икономическото отношение на социално равновесие от разпределението на БВП между икономическите и политическите предприемачи може да се представи като отрезово уравнение на права от вида:

y = ax — b,

където:__y__ е доходът за крайно потребление, присвояван от икономическите или политическите предприемачи и използван за заплащане цената на производствените фактори.

b — стойността на активите, които двата субекта осигуряват за финансирането на инвестиционни проекти

а — положителен параметър на отрезовото уравнение на права, чиято стойност е

Около тази стойност на параметъра а двата субекта са в състояние да защитят социалната си функция и икономическото общество да се намира в социално равновесие.

Разглеждайки разпределителния механизъм на БВП за крайно потребление между икономическите и политическите предприемачи в модела връзката между оптималната жертвана стойност от 0,5 и на коефициента на еластичност по Парето от 1,5 не е случайна. Чрез нея се очертава диапазонът, показващ допустимото отклонение на доходите при тяхното разпределение, което гарантира социалното равновесие между двата субекта при изпълнение на социалните им роли. Т.е. стремежът е устройството на обществените отношения да гарантира функционирането на свободен пазар съчетан със социална компенсация, което на практика дава възможност на всеки член на обществото да получи припадащата му се част от БВП — около 50% чрез свободния пазар и около 50% чрез публичния сектор.

Именно тук възниква въпросът — защо в продължение вече на 25 години България е далеч от критериите за устойчиво развитие. По този въпрос авторът Ив. Йовков пише: „Най-общият преглед на всички политически събития, станали в България след 10 ноември 1989 г., дава основание за следната констатация: ценностният критерий за оптимално благоденствие е заменено с изтощителни битки за заграбване с помощта на различни държавни власти на публична собственост, принадлежащи по право на държавата. По тази причина политическите предприемачи през този период са в състояние на непрекъснати статусни конфликти“… (73 стр.).

Продължава да нараства благоденствието на политическите предприемачи и висшата държавна бюрокрация и след 1997 г. за сметка това на избирателите, а оттук и по-високата икономическа и социална цена, която те плащат за извършваните реформи. Т.е. очакваното приложение от гражданското общество на принципа „благоденствие за всички“, политическите предприемачи прилагат само за себе си, като обособена част от българското общество. За всичко това Ив. Йовков пише:

„С други думи философското триединство «общо — особено — единично», е нарушено тотално. Особеното, т.е. интересът на политическите предприемачи чрез институциите, се обявява за всеобщ интерес. При това положение те легитимират себе си за «съзнание на държавата», «волята на държавата» и т.н. Политическите предприемачи, чрез механизма на особения си интерес, са се превърнали вече в затворено общество на държавата, в което привилегията за влизане принадлежи на «приятелски кръгове». Тяхната йерархия е йерархия на информация, а оттук и на познание на нещата. Както и трябва да се очаква, върховете на «пирамидата» разчитат на бюрокрацията за състояние на нещата в подробности. От това, разбира се, няма по-голяма заблуда. Проблемът е, че гражданското общество няма потребност от имагинерна държава (политически предприемачи и бюрокрация, стояща над гражданското общество), а има нужда от нормална държава (гражданско общество и корпорация). Имагинерният характер на държавата дава права на политическите предприемачи и бюрокрацията да присвояват даже самата държава, превръщайки я в тяхна частна собственост. Пак поради този й характер успяват да превърнат всеобщите дела в тайнство. По отношение на външния свят тайнството се постига чрез затваряне на политическите предприемачи в тяхната черупка. Вътре в нейните структури това тайнство се спазва чрез йерархичния им строеж. Откритият дух, който иска гражданското общество, включително и медиите, се представя от политическите предприемачи като предателство на техните тайни и посегателство върху правата и свободата на личностите, които ги представляват. Поради това институциите, които осигуряват публичност на сделките с държавно имущество, на доходите на политическите субекти и на финансите на партиите, трудно се създават и променят. Лесно се прокарват норми в институциите за санкции на тези, които дават публичност на нечистите сделки и действия“… (Ив. Йовков, стр. 108/109).

Следователно икономическите субекти на гражданството общество, които доброволно се лишават от част от своя икономически суверенитет в полза на държавната бюрокрация я натоварват с функции по стопанисване на публичния сектор. Срещу доходите, които им се отнемат, те очакват да получат определени блага, които не могат да реализират чрез пазарните механизми, а единствено чрез административно-командните механизми изградени на принципа за социално равенство и социална справедливост при разпределението.