Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Rouge et le Noir, 1830 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Атанас Далчев, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 69 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (26 януари 2008 г.)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1978
Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
Статия
По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Червено и черно | |
| Le Rouge et le Noir | |
 | |
| Автор | Стендал |
|---|---|
| Първо издание | 1830 г. Франция |
| Издателство | A. Levasseur |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | роман |
| Вид | психологична драма |
| ISBN | ISBN 954-9559-91-2 |
| Червено и черно в Общомедия | |
„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.
В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.
Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).
Заглавие
Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.
Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]
Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]
Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]
Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.
„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.
Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.
Първа част
Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.
Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.
Втора част
Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.
Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.
Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.
След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.
Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.
Критика
Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.
Преводи
„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“
През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.
Имплицитен читател
Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.
Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.
„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.
Филмови адаптации
„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.
„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.
Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.
„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.
Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.
„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.
„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.
Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.
Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.
Източници
- ↑ books.google.fr, Le Rouge et le Noir
- ↑ Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
- ↑ The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
- ↑ Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.
Външни препратки
- „Червено и черно“ на сайта
„Моята библиотека“ - ((en)) „Червено и черно“ в сайта на
Проект Гутенберг
|
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
НА СЛУЖБА ПРИ ДОБРОДЕТЕЛТА
Но ако аз вкусвам тази наслада с такова благоразумие и такава предпазливост, тя няма да бъде вече наслада за мен.
Едва завърнал се в Париж, щом излезе от кабинета на маркиз дьо Ла Мол, който, изглежда, бе съвсем разочарован от донесените му писма, нашият герой отърча при граф Алтамира. Покрай предимството да е осъден на смърт този хубав чужденец се отличаваше и с голямо дълбокомислие и имаше щастието да бъде набожен; тези две достойнства и най-вече високият произход на графа напълно допадаха на госпожа дьо Фервак и тя се виждаше често с него.
Жулиен сериозно му изповяда, че е влюбен силно в нея.
— Тя е образец на най-чиста и висока добродетел — отговори Алтамира, — само че у нея има малко йезуитство и предвзетост. Случват се дни, когато разбирам всяка дума, която казва, но не разбирам цялото изречение. Тя нерядко ме кара да мисля, че съвсем не зная така добре френски, както разправят. Запознанството ви с нея ще накара хората да заприказват за вас, ще ви даде тежест в обществото. Но хайде да отидем при Бустос — каза граф Алтамира, който обичаше да постъпва последователно, — той някога е ухажвал госпожа маршалката.
Дон Диего Бустос ги застави надълго и широко да му обяснят в какво се състои работата, без сам да пророци нито дума, като адвокат в своя кабинет. Той имаше дебело монашеско лице с черни мустаци и се държеше необикновено важно; впрочем той бе добър карбонар[1].
— Разбрах — каза той най-сетне на Жулиен. — Вие питате: маршалката дьо Фервак имала ли е любовници, или не е имала? И следователно има ли някаква надежда да успеете? Ще ви кажа, че що се отнася до мене, аз пропаднах. Сега, когато това вече не ме засяга, аз стигам, до това разсъждение: често я спохожда лошо настроение и както ей сега ще ви разкажа, тя е доста отмъстителна.
Аз не намирам у нея оня злъчен темперамент, който е присъщ на надарените хора и хвърля върху всичките им постъпки някакъв отблясък на страстност. Наопаки, на своята холандска флегматичност и невъзмутимост тя дължи рядката си хубост и чудно свежата си руменина.
Жулиен едва понасяше мудността и непоклатимото спокойствие на испанеца; сегиз-тогиз той неволно изтърваваше по някое едносрично възклицание.
— Искате ли да ме слушате? — запита го важно дон Диего Бустос.
— Простете ми моята furia francese[2]; аз съм целият слух — отвърна Жулиен.
— Маршалката дьо Фервак е твърде склонна да се отдава на омраза; тя преследва безмилостно хора, които никога не е видяла, разни адвокати, сиромаси-писатели, които са съчинявали песнички, като Коле. Знаете ли я?
Аз цял живот
любя Марот и т.н.
И Жулиен трябваше да изслуша цялата песничка. На испанеца се харесваше много да пее на френски.
Тази божествена песничка никога не са слушали с по-голямо нетърпение.
— Маршалката — каза дон Диего Бустос, след като изпя всичко до край — накара да уволнят от служба автора на песничката:
Любовта във кръчмата веднъж…
Жулиен се уплаши да не изпее и тази песничка. Бустос се задоволи да й направи обстоен разбор. Действително тя беше нечестива и непристойна.
— Когато маршалката почна да се възмущава от тази песничка — каза дон Диего, — аз й обърнах внимание, че жена с нейното обществено положение съвсем не бива да чете всички излизащи в печата глупости. Колкото и успешно да се насаждат благочестието и строгостта на нравите, във Франция винаги ще съществува кабаретна литература. Когато госпожа дьо Фервак издействува да лишат автора, един сиромах, комуто плащаха наполовина от мястото му с хиляда и осемстотин франка заплата, аз й казах: „Пазете се, вие нападнахте този стихоплетец с вашето оръжие, той може да ви отговори със стиховете си: ще напише песничка за добродетелта. Позлатените гостни ще бъдат на ваша страна; но хората, които обичат да се смеят, ще повтарят неговите епиграми.“ Знаете ли господине, какво ми отговори маршалката? „За господнето дело пред очите на цял Париж съм готова да ида на мъченичество; това ще бъде невиждано зрелище за Франция. Народът би се научил да тачи високата добродетел. Този ден ще бъде най-хубавият ден в живота ми.“ Никога очите й не са били тъй хубави.
— Тя има чудни очи — провикна се Жулиен.
— Виждам, че сте влюбен… И тъй — почна пак важно дон Диего Бустос, — тя няма злъчния темперамент, който разполага към отмъстителност. И нейната склонност да пакости иде от това, че е нещастна, аз подозирам у нея тайна мъка. Дали не й е омръзнало да играе ролята на светица?
Испанецът го гледа мълком цяла минута.
— Ето къде е цялата работа — важно додаде той — и оттук вие можете да извлечете някаква надежда. Аз съм размишлявал много върху това през двете години, когато бях неин покорен слуга. Цялото ви бъдеще, влюбени господине, зависи, от тази голяма загадка: не е ли лицемерна светица, уморена от своята роля, и зла, защото е нещастна?
— Или пък — каза Алтамира, като наруши най-сетне своето дълбоко мълчание — ще е това, което съм ти казвал двадесет пъти — чисто и просто френска суетност: споменът за баща й, прочут търговец на сукна, прави нещастен нейния характер, по природа мрачен и сух. Единствено щастие за нея би било да се посели в Толедо и там да я измъчва някой изповедник, който всеки ден ще й сочи зиналия ад.
Когато Жулиен вече излизаше, дон Диего, станал още по-важен, му каза:
— Алтамира ми съобщи, че сте от нашите. Един ден вие ще ни помогнете да си извоюваме свободата, затова и аз искам да ви помогна във вашето мъничко развлечение. Не ще е зле да се запознаете със стила на маршалката: ето четири писма, написани от нейната ръка.
— Аз ще ги препиша — възкликна Жулиен — и ще ви ги донеса.
— И никога никому няма да кажете нито дума от това, което сме приказвали?
— Никога, кълна се в честта си! — извика Жулиен.
— Тогава нека бог ви е на помощ! — додаде испанецът; и изпроводи мълчаливо до стълбите Алтамира и Жулиен.
Тази сцена поразвесели нашия герой; той почти се усмихна. „Ето, благочестивецът Алтамира ми помага в това прелюбодейство“ — каза си той.
През цялото време, додето траеше този разговор с дон Диего Бустос, Жулиен се вслушваше в биенето на часовника върху дома Алигр.
Наближаваше вече часът на вечерята, той скоро щеше да види пак Матилд! Той се прибра в къщи и се облече много грижливо.
„Ето първата глупост — каза си той, когато слизаше по стълбите. — Трябва да следвам дума по дума предписанието на княза.“
И той се качи пак в стаята си и навлече един най-обикновен пътнически костюм.
„Сега — помисли той — да не се издам с поглед.“ Беше пет и половина, а вечеряха в шест. Поиска му се да слезе в салона, там нямаше никой. Щом видя синьото канапе, едва не се разплака; тутакси бузите му запламтяха. „Трябва да притъпя у себе си тази глупава чувствителност — каза си той с яд, — тя ще ме издаде.“ Той взе за очи един вестник и се разходи три-четири пъти от салона до градината.
Треперейки, едва когато се укри хубаво зад един голям дъб, Жулиен се осмели да вдигне очи към прозореца на госпожица дьо Ла Мол. Прозорецът беше плътно затворен; Жулиен насмалко не падна и дълго стоя облегнат на дъба; после, олюлявайки се, отиде да види стълбата на градинаря.
Брънката, която някога беше извил — уви, как всичко бе различно тогава! — не беше поправена. Обхванат от луд порив, Жулиен я притисна до устните.
След като скита дълго от салона до градината, Жулиен се почувствува ужасно уморен; това беше първата сполука, която силно го зарадва.
„Ето, моят поглед ще помръкне и няма да ме издаде!“ Малко по малко сътрапезниците се събираха в гостната; всеки път, когато се отваряше вратата, смъртен смут нахлуваше в сърцето на Жулиен.
Насядаха около масата. Най-сетне се яви и госпожица дьо Ла Мол, вярна както винаги на своя навик да кара да я чакат. Зърнала Жулиен, тя се изчерви много: не бяха й казали за неговото пристигане. Следвайки съветите на княз Коразов, Жулиен погледна ръцете й; те трепереха. Обхванат от неописуемо вълнение при това откритие, той се зарадва много, че изглежда уморен.
Господин дьо Ла Мол произнесе цяла похвална реч за него. Една минута след това маркизата се обърна към него и му каза нещо любезно по повод неговия уморен вид. Жулиен всеки миг си повтаряше: „Не бива да гледам много госпожица дьо Ла Мол, но и моят поглед също не бива да я избягва. Аз трябва да изглеждам такъв, какъвто бях действително една седмица преди нещастието си…“ Той основателно бе доволен от успеха си и остана в гостната. Проявил за пръв път внимание към домакинята, той сякаш се стараеше да разприказва нейните гости и да поддържа жив разговора.
Неговата учтивост бе възнаградена: към осем часа доложиха за пристигането на госпожа маршалката дьо Фервак. Жулиен се измъкна и скоро се яви отново, облечен с най-голяма изисканост. Госпожа дьо Ла Мол му беше безкрайно благодарна за тая проява на внимание и поиска да му засвидетелствува своето задоволство, като заприказва с госпожа дьо Фервак за пътуването му. Жулиен седна до маршалката така, че Матилд да не вижда очите му. Наместил се по тоя начин, той според всички правила на изкуството гледаше госпожа дьо Фервак прехласнат, с възхищение. Тъкмо с дълго словоизлияние върху това чувство започваше първото от петдесет и трите писма, които му беше подарил княз Коразов.
Маршалката съобщи, че отива в опера „Буф“. Жулиен отърча там; намери кавалера дьо Бовоази, който го отведе в една ложа на камерюнкерите, точно до ложата на госпожа дьо Фервак. Жулиен я гледаше, без да снеме поглед от нея. „Трябва — каза си той, когато се прибра в къщи — да водя дневник на обсадата; инак ще забравя атаките си!“ Той си наложи да изпише две-три страници на тази досадна тема и успя по тоя начин — удивително нещо! — почти да не мисли за госпожица дьо Ла Мол.
Матилд беше го почти забравила, докато той пътуваше. „В края на краищата той е посредствен човек — мислеше тя, — името му ще ми напомня постоянно най-голямото падение в моя живот. Ще трябва добросъвестно да се върна пак към общоприетите възгледи за благоразумие и чест; забрави ли ги, жената може да изгуби всичко.“ Тя даде да се разбере, че е склонна да се сключи най-сетне нейният брачен договор с маркиз дьо Кроазноа, който се подготвяше от толкова отдавна. Младият маркиз обезумя от радост; той щеше да се учуди много, ако му кажеха, че в основата на това ново отношение на Матилд, с което той така се гордееше, има само примирение пред съдбата.
Но всички намерения на госпожица дьо Ла Мол се промениха от един път, когато видя Жулиен. „Ето кой е моят истински съпруг — каза си тя — и ако аз искам да се върна добросъвестно към възгледите на благоразумието, ясно е, че ще трябва да се омъжа за него.“
Тя очакваше, че Жулиен ще й додява с оплакванията си и своя нещастен вид, обмисляше какво да му отговори: защото несъмнено, щом станат от трапезата, той ще се опита да й каже няколко думи. Вместо това той си остана спокойно в гостната, дори не погледна към градината — един бог знае с какво усилие! „Най-добре веднага да се обясня с него“ — реши госпожица дьо Ла Мол и отиде сама в градината; Жулиен не дойде. Матилд почна да се разхожда пред стъклените врати на гостната; тя го видя как старателно описва на госпожа дьо Фервак съсипиите от старите замъци, които увенчават хълмистите брегове на Рейн и им придават такъв своеобразен изглед. Той започваше да овладява тази сантиментална и предвзета реч, която наричат остроумие в някои салони.
Княз Коразов щеше без друго да се гордее, ако беше в Париж: всичко тази вечер ставаше досущ така, както той го беше предрекъл.
Той щеше да одобри държането на Жулиен и през следните дни.
Интригата, която водеха членовете на тайното правителство, им достави на разположение няколко сини ленти; госпожа маршалката дьо Фервак настояваше един неин дядов брат да стане кавалер на ордена. Маркиз дьо Ла Мол искаше същото за своя тъст; те обединиха усилията си и маршалката идваше почти всеки ден в дома дьо Ла Мол. От нея тъкмо Жулиен научи, че маркизът скоро ще стане министър: той беше предложил на камарилата извънредно остроумен план за унищожаване на конституцията без сътресения в разстояние на три години.
Ако господин дьо Ла Мол получеше министерски пост, Жулиен можеше да се надява, че ще стане епископ; но сега за него всичките тези очаквания бяха сякаш застлани с пелена. Те се открояваха пред въображението му смътно и, така да се каже, далече. Злочестата му любов, която го беше превърнала в маниак, свързваше всичките му жизнени интереси с отношенията му към госпожица дьо Ла Мол. Той разчиташе, че след пет-шест години, изпълнени с такива усилия, ще сполучи най-сетне да спечели пак нейната обич.
Тази толкова трезва глава беше стигнала, както виждаме, до състояние на пълно безразсъдство. От всички качества, с които той се отличаваше някога, беше му останала само известна упоритост. Следвайки в поведението си дословно плана, предначертан от княз Коразов, той сядаше всяка вечер досам креслото на госпожа дьо Фервак, но не беше способен да й продума нито дума.
Усилието, което си налагаше, за да изглежда на Матилд излекуван, поглъщаше всичките му душевни сили, той седеше до маршалката, като да бе бездушен труп; очите му дори, както става при прекомерно телесно страдание, бяха изгубили целия си блясък.
Тъй като госпожа дьо Ла Мол в схващанията си винаги повтаряше мненията на мъжа си, който можеше да я направи дукеса, тя от няколко дена превъзнасяше до небесата достойнствата на Жулиен.