Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Rouge et le Noir, 1830 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Атанас Далчев, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 69 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (26 януари 2008 г.)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1978
Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
Статия
По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Червено и черно | |
| Le Rouge et le Noir | |
 | |
| Автор | Стендал |
|---|---|
| Първо издание | 1830 г. Франция |
| Издателство | A. Levasseur |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | роман |
| Вид | психологична драма |
| ISBN | ISBN 954-9559-91-2 |
| Червено и черно в Общомедия | |
„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.
В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.
Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).
Заглавие
Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.
Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]
Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]
Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]
Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.
„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.
Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.
Първа част
Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.
Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.
Втора част
Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.
Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.
Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.
След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.
Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.
Критика
Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.
Преводи
„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“
През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.
Имплицитен читател
Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.
Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.
„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.
Филмови адаптации
„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.
„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.
Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.
„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.
Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.
„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.
„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.
Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.
Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.
Източници
- ↑ books.google.fr, Le Rouge et le Noir
- ↑ Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
- ↑ The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
- ↑ Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.
Външни препратки
- „Червено и черно“ на сайта
„Моята библиотека“ - ((en)) „Червено и черно“ в сайта на
Проект Гутенберг
|
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
ЕДИН ЧЕСТОЛЮБЕЦ
Има само една благородническа титла — титлата на дук; маркиз е нето смешно, при думата дук всеки обръща глава.
Маркиз дьо Ла Мол прие абат Пират без всичките тия предвзети церемонии на голям велможа, уж учтиви, но твърде оскърбителни за онзи, който ги разбира. Това щеше да бъде загубено време, а маркизът беше доста затънал в сериозни дела и поради това нямаше време за губене.
От шест месеца насам той водеше голяма интрига, за да накара едновременно и краля, и народа да приемат един определен министерски кабинет, който пък от благодарност щеше да го направи дук.
В продължение на дълги години маркизът безуспешно искаше от своя адвокат в Безансон ясно и точно изложение за делата му във Франш-Конте. Но как можеше прочутият адвокат да му ги обясни, когато сам не ги разбираше?
Малкото четвъртито листче, което му връчи абатът, обясняваше всичко.
— Скъпи ми абате — каза му маркизът, след като свърши в по-малко от пет минути с всички формули на вежливост и всички въпроси за личните работи, — скъпи ми абате, при всичкото си привидно благополучие аз нямам време да се заема сериозно с две прости и при това доста важни неща: със семейството си и делата си. Аз се грижа не малко за благоденствието на семейството си и мога да го издигна много; аз се грижа и за удоволствията си и това трябва да стои над всичко поне в очите ми — додаде той, като улови учудения поглед на абат Пирар.
Макар и умен човек, абатът се зачуди, като чу такъв старец да говори с такава откровеност за удоволствията си.
— Работливи хора съществуват несъмнено в Париж — продължи големият велможа, — но те са накацали по петите етажи; и щом приближа до себе си някой човек, той веднага наема апартамент във втория етаж, а жена му си определя приемен ден; с други думи, свършено е с работата му, свършено е с всичките му усилия, той се стреми само да стане или да изглежда светски човек. Такава е единствената им грижа, щом си осигурят хляба.
За моите съдебни процеси и дори — да говорим поточно — за всяко мое дело поотделно аз имам адвокати, които се трепят от усърдие; завчера един умря от туберкулоза. Но за делата ми изобщо ще ми повярвате ли, господине, ето вече три години аз се отчаях да намеря човек, който, заловил се да води моята преписка, би благоволил да помисли капчица сериозно за това, което върши? Впрочем всичко това е предисловие.
Аз ви уважавам и ще се осмеля да добавя, макар да ви виждам за първи път, обичам ви. Искате ли да станете мой секретар и да получавате осем хиляди франка заплата или пък двойно повече? И пак ще спечеля аз от това, кълна ви се; при това ще направя всичко да ви запазя вашата хубава енория до деня, в който няма да се разбираме вече.
Абатът отказа; но към края на разговора истинското затруднение, в което виждаше, че се намира маркизът, го наведе на една мисъл.
— Аз оставих в моята семинария един беден младеж, когото, ако се не лъжа, ще преследват там жестоко. Да беше прост послушник, отдавна биха го турили in pase Сега за сега този момък знае само латински и Светото писание; но не е изключено един ден да прояви големи дарби било като проповедник, било като наставник на души. Не знам какво ще излезе от него; но той има в себе си свещен пламък и може да отиде далеч. Аз разчитах да обърна върху него вниманието на нашия епископ, ако някога дойдеше някой, който би имал донейде вашия възглед върху хората и нещата.
— От каква среда иде вашият младеж? — запита маркизът.
— Разправят, че бил син на дърводелец от нашите планини, но мисля, че е по-скоро незаконороден син на някой богаташ. Веднъж видях как получи едно писмо, безименно или подписано с чуждо име, с чек от петстотин франка.
— Аха! Това е Жулиен Сорел — каза маркизът.
— Отде знаете името му? — запита абатът смаян. И тозчас се изчерви от въпроса си.
— Това няма да ви кажа — отвърна маркизът.
— Добре тогава — подзе абатът, — вие бихте могли да се опитате да направите от него ваш секретар; у него има енергия, ум; с една дума, заслужава да се опита.
— Защо не? — каза маркизът. — Но не е ли човек, който може да бъде подкупен от началника на полицията или някой друг, за да ме шпионира? Това е единственото ми възражение.
Успокоен от благоприятния отзив на абат Пирар, маркизът извади една банкнота от хиляда франка.
— Изпратете тези пари на Жулиен Сорел за път; нека той се яви при мен.
— Личи си — каза абат Пирар, — че живеете в Париж. Вие не знаете каква тирания тежи над нас, клетите провинциалисти, а особено над свещениците, които не дружат с йезуитите. Те няма да поискат да пуснат Жулиен Сорел, ще съумеят да; измислят най-хитри предлози, ще ми отговорят, че е болен, писмата ще се губят в пощата и т.н., и т.н.
— Аз ще взема тези дни от министъра писмо до епископа — каза маркизът.
— Забравих да ви предупредя върху едно обстоятелство — каза абатът: — този младеж, макар и от низко потекло, притежава възвишено сърце и вие няма да имате никаква полза от него, ако засегнете гордостта му; с това ще го превърнете само в глупак.
— Това ми харесва — каза маркизът, — аз ще направя от него другар на моя син, ще бъде ли достатъчно това?
След някое време Жулиен получи писмо с непознат почерк, което носеше щемпела на Шалон, в него намери чек до един безансонски търговец и съобщение да замине незабавно за Париж. Писмото беше подписано с измислено име, но когато го отвори, Жулиен потрепера: един лист от дърво падна в краката му; това беше знакът, който бяха условили с абат Пирар.
Не мина час и Жулиен повикаха в епископството, където го приеха наистина с бащинска доброта. Като превеждаше Хораций, негово високопреосвещенство с твърде изискани изрази го поздрави за високото бъдеще, което му предстоеше в Париж, и очакваше да чуе за благодарност някои обяснения по този повод. Но Жулиен не можа да му каже нищо, най-напред защото не знаеше нищо, и негово високопреосвещенство се проникна от голямо уважение към него. Един от малките свещеници в епископството писа на кмета, който побърза да донесе самолично подписания паспорт, дето беше оставено празно място за името на пътника.
Същата нощ, преди дванадесет часа, Жулиен пристигна при Фуке, който със своя здрав ум повече се учуди, отколкото се зарадва на бъдещето, което, изглежда, очакваше приятеля му.
— Това ще свърши за тебе — каза му този привърженик на либералите — с някоя служба в управлението и тази служба ще те доведе до постъпка, за която ще те охулят във вестниците. Аз ще науча за тебе нещо само когато се опозориш. Запомни, дори от финансово гледище по-добре е да спечелиш сто луидора с честна търговия на дърва, дето сам си господар, отколкото да получаващ четири хиляди франка от правителство, па било то и на цар Соломон.
Във всичките тия разсъждения Жулиен видя само духовната ограниченост на един селски богаташ. Най-сетне за него бе дошло време да се яви на сцената на големите събития. Щастието, че ще отиде в Париж, който си въобразяваше населен с умни люде, извънредно коварни и лицемерни, но и тъй учтиви като безансонския и агдския епископ, затъмняваше всичко пред очите му. Той представи пред своя приятел, че действува не по своя воля, а съгласно писмото на абат Пир ар.
На другия ден около пладне той пристигна във Вериер, чувствувайки се най-щастливият човек в света; надяваше се да се види пак с госпожа дьо Ренал. Най-напред отиде у своя пръв покровител, добрия абат Шелан. Абатът го посрещна сурово.
— Смятате ли, че сте ми що-годе задължен? — запита го господин Шелан, без да отговори на поздрава му. — Ей сега ще закусите с мен, а през това време ще отидат да ви намерят друг кон и вие ще напуснете Вериер, без да се видите с никого.
— Да слушаш, значи да се покоряваш — отговори Жулиен със смирението на семинарист; и в техния разговор не стана вече дума за нищо друго освен за богословие и хубав латински език.
Той възседна коня, измина една левга, след това, като съзря една гора и се увери, че никой не го вижда, задълба в нея. На залез слънце отпрати назад коня. А по-късно влезе у един селянин, който се съгласи да му продаде една стълба и тръгнал заедно с него, да я занесе в горичката, която се намира над „Алеята на верността“ във Вериер.
— Аз съм нещастен беглец от войската… и контрабандист — каза селянинът, като се сбогува с него. — Ех, какво ме е грижа! За стълбата вие ми платихте щедро, пък и аз на няколко пъти в живота си съм преминавал през такива изпитни.
Нощта беше тъмна като рог. Към един часа след полунощ Жулиен, нарамил стълбата, влезе във Вериер. Той бързо-бързо се спусна в коритото на потока, който пресича великолепните градини на господин дьо Ренал и тече между две стени, на десет стъпки дълбоко. Жулиен се покатери лесно по стълбата. „Как ли ще ме посрещнат кучетата? — помисли си той. — Всичко зависи от това.“ Кучетата залаяха и се юрнаха към него; но той свирна тихичко и те се заумилкваха около него.
Като се прекачваше тогава от тераса на тераса, макар всички врати на желязната ограда да бяха затворени, той лесно се добра до прозореца от спалнята на госпожа дьо Ренал, която се намираше откъм градината само на осем или десет стъпки от земята.
В капаците имаше малък сърцевиден отвор, добре познат на Жулиен. За негово голямо огорчение този малък отвор не беше осветен извътре от светлината на лампа.
„Велики боже! — каза си той. — Тази нощ госпожа дьо Ренал не е в стаята си! Къде ли е отишла да спи? Семейството е във Вериер, иначе тук нямаше да бъдат кучетата; но аз мога да се натъкна в тази стая без лампа на самия господин дьо Ренал или на някой чужд човек и ето ти тогава скандал!“
Най-благоразумно беше да се оттегли; но тази мисъл ужаси Жулиен. „Ако е някой чужд човек, аз ще оставя стълбата и ще побягна, колкото ми крака държат; но ако е тя, как ли ще ме посрещне? Тя е обхваната от разкаяние и най-дълбоко благочестие, в това не може да има съмнение; но в края на краищата тя все пак още си спомня за мене, щом като ми писа наскоро.“ Това съображение го накара да се реши.
С разтуптяно сърце, но все пак решен или да загине, или да я види, той почна да хвърля камъчета в капака на прозореца; отговор не последва. Той опря стълбата отстрани до прозореца и почука сам по капака, отначало тихо, после по-силно. „Колкото и да е тъмно, могат да ме застрелят с пушка“ — помисли Жулиен. Тази мисъл превърна лудата му приумица в дело на доблест.
„В стаята няма никой тази нощ — помисли той — или този, който спи в нея, все едно кой е, се е събудил сега. Така че няма какво да се церемоня с този човек; трябва само да се помъча да не ме чуят онези, които спят в другите стаи.“
Той слезе, опря стълбата срещу един от капаните, покачи се пак и като пъхна ръка през сърцевидния отвор, успя тоя път да напипа доста бързо железния тел, вързан за куката, с която се затваряше капакът. Дръпна железния тел и с неизразима радост усети, че капакът, незадържан от нищо, отстъпва под неговия натиск. „Трябва да го отворя малко по малко и да се помъча тя веднага да познае гласа ми.“ Той притвори капака, колкото да провре глава, и промълви няколко пъти тихичко:
— Свой!
Вслушан, той се увери, че нищо не нарушава дълбоката тишина на стаята. Но решително никаква нощна лампа, макар и с наполовина снишен фитил, нямаше на камината; това беше лош знак.
„Пази се да не те застрелят!“ Той поразмисли малко; после се реши да почука с пръст по капака: никой не се обади; почука по-силно.
„Дори и да счупя прозореца, ще трябва да доведа работата докрай.“ Той заудря доста силно и тогава сред непрогледната тъмнина му се стори, че една бяла сянка прекосява стаята. Най-сетне нямаше вече съмнение: той видя как сянката като че се приближава към него необикновено бавно. Изведнъж видя една буза, която се долепи до стъклото пред окото му.
Той потрепера и се поотдръпна. Но нощта беше толкова тъмна, че дори на това разстояние той не можа да разпознае дали това е госпожа дьо Ренал. Страхуваше се да не би тя в първия миг да извика от страх; чуваше как кучетата сноват и ръмжат изтихо долу около стълбата.
— Аз съм — повтори той доста високо, — свой.
Никакъв отговор; бялото привидение изчезна.
— Моля ви се, отворете ми, трябва да поговоря с вас, аз съм много нещастен.
И почна да чука така силно, че можеше да строши стъклото.
Зачу се слаб, сух шум; резето на прозореца се дръпна; той бутна прозореца и скочи лекичко в стаята.
Бялото привидение се отдалечаваше; той го хвана за ръцете; беше жена. Всичките му смели намерения се стопиха. Ако е тя, какво ли ще каже? Какво стана с него, когато по слабия й вик той разбра, че е госпожа дьо Ренал?
Той я стисна в прегръдките си; тя трепереше и едва има сила да го отблъсне.
— Нещастнико, какво правите?
Нейният задавен глас едва можа да изговори тези думи. Жулиен почувствува в тях истинско негодувание.
— Дойдох да ви видя след четиринадесетмесечна жестока раздяла.
— Излезте, оставете ме веднага. Ах, господин Шелан, защо не ми дадохте да му пиша? Щях да предотвратя този ужас. — Тя го отблъсна с невероятна за нея сила. — Разкайвам се за моя грях; небето се смили и ме просветли — повтаряше тя с пресеклив глас. — Излезте! Бягайте!
— След четиринадесет месеца страдание аз, разбира се, няма да си отида, докато не поговоря с вас. Искам да знам всичко, което сте направили. Аз ви обичах толкова и заслужавам това доверие… искам да знам всичко.
Колкото и да се противеше госпожа дьо Ренал, този властен глас подействува на сърцето й.
Жулиен, който до този миг я прегръщаше със страст и не й даваше да се отскубне от него, колкото и да се мъчеше тя, престана да я притиска в прегръдките си. Това движение поуспокои госпожа дьо Ренал.
— Ще издърпам стълбата — каза той, — за да не ни издаде, ако някой слуга, събуден от шума, поиска да обиколи къщата.
— Ах, напротив, излезте, излезте — отговори му тя с истински гняв. — Какво ме е грижа за хората? Бог вижда отвратителната сцена, която ми правите, и ще ме накаже за това. Вие подло злоупотребявате с чувствата, които съм имала към вас, но сега нямам вече. Чувате ли, господин Жулиен?
Той изтегли стълбата бавно-бавно, за да не вдига шум.
— Мъжът ти в града ли е? — попита той не за да я предизвика, а просто по стар навик.
— Не говорете с мене така за бога или ще извикам мъжа си. Аз и без това съм вече много виновна, задето не ви изпъдих, каквото и да се случеше. Стана ми жал за вас — каза му тя, като се мъчеше да нарани гордостта му, която — тя знаеше — беше толкова болезнена.
Този отказ да му говори на ти, грубата й решителност да скъса една тъй нежна връзка, в която той още вярваше, доведоха до изстъпление страстната любов на Жулиен.
— Как, възможно ли е да не ме обичате вече! — каза той с оня глас, който иде от дълбочините на сърцето и който е мъчно да слуша човек равнодушно.
Тя не отговори; той заплака горчиво. Наистина той нямаше вече сили да говори.
— И така, аз съм напълно забравен от единственото същество, което ме е обичало някога! Защо да живея отсега нататък? — Цялото му мъжество го напусна сега, когато не го заплашваше вече опасност да срещне някой мъж; от сърцето му изчезна всичко освен любовта.
Той плака дълго в тишината. Взе ръката й, тя поиска да я отдръпне и все пак след няколко почти конвулсивни движения тя му я остави. В стаята беше съвсем тъмно; двамата бяха седнали един до друг върху леглото на госпожа дьо Ренал.
„Каква разлика спрямо онова, което беше преди четиринадесет месеца! — помисли Жулиен; и сълзите му бликнаха още по-силно. — Значи, раздялата руши наистина всички чувства на човека!“
— Благоволете да ми кажете какво се е случило с вас — потиснат от нейното мълчание, промълви най-сетне Жулиен с прекъснат от ридания глас.
— Разбира се — отговори госпожа дьо Ренал троснато и в гласа й Жулиен почувствува нещо сухо и укорно, — моите безпътства бяха известни в града, когато вие заминахте. Вие толкова непредпазливо се бяхте държали! След известно време — аз бях тъй отчаяна тогава — почтеният господин Шелан дойда да ме види. Той дълго време напразно се мъчи да изтръгне признание от мен. Един ден намисли да ме заведе в онази черква в Дижон, където съм се причестила за първи път. Там той се осмели да заговори пръв… — Сълзи прекъснаха госпожа дьо Ренал. — Какъв срам преживях в тази минута! Признах всичко. Този добър човек се съжали и не се нахвърли върху мен с негодувание: той скърбеше заедно с мене. По това време аз ви пишех всеки ден писма, които не смеех да ви пращам; криех ги грижливо н когато бях много нещастна, затварях се в стаята и препрочитах тези писма.
Най-сетне господин Шелан ме склони да му ги дам… Някои, написани малко по-предпазливо, ви бяха изпратени; вие не ми отговорихте нищо.
— Никога, заклевам ти се, не съм получил нито едно писмо от тебе в семинарията.
— Велики боже, че кой ли ще ги е заловил?
— Представи си моята мъка: преди да те видя в катедралата, аз не знаех дали си още жива, или не.
— Бог се смили над мен и ми даде да разбера колко съм съгрешила пред него, пред децата си, пред мъжа си — подзе госпожа дьо Ренал. — Моят мъж никога не ме е обичал, както си въобразявах аз тогава, когато вие ме обичахте…
Жулиен се хвърли в прегръдките й, наистина вън от себе си, без какъвто и да е умисъл. Но госпожа дьо Ренал го оттласна и продължи доста твърдо:
— Моят уважаем приятел господин Шелан ми даде да разбера, че щом съм се омъжила за господин дьо Ренал, аз съм му отдала всичките си чувства, дори и онези, за които не съм подозирала и които никога не съм изпитвала преди злополучната ни връзка… След великата жертва, когато се разделих с писмата си, които ми бяха тъй скъпи, животът ми затече ако не щастливо, поне доста спокойно. Не го смущавайте; бъдете ми приятел… най-добрият от приятелите ми. — Жулиен покри ръцете й с целувки; тя усети, че той все още плаче. — Не плачете, вие ме карате да страдам толкова много… Разкажете ми сега вие какво сте правили. — Жулиен не можеше да говори. — Искам да зная какъв е бил вашият живот в семинарията — повтори тя, — а после вие ще си идете.
Без да мисли за това, което говореше, Жулиен почна да разправя за безбройните сплетни и завист, които е срещнал отначало, после за своя по-спокоен живот, когато бил назначен за репетитор.
— И ето тогава — добави той, — след дълго мълчание, което несъмнено трябваше да ми даде да разбера това, що виждам твърде ясно днес: че не ме обичате вече и че съм ви станал безразличен… — госпожа дьо Ренал стисна ръцете му — и ето тогава вие ми изпратихте сумата от петстотин франка.
— Никога не съм ви пращала пари! — каза госпожа дьо Ренал.
— Това беше писмо с парижки щемпел, подписано от Пол Сорел, за да отвлече от всякакви подозрения.
Те почнаха да спорят върху това — кой е могъл да изпрати това писмо. Душевното им състояние се промени. Незабелязано за себе си госпожа дьо Ренал и Жулиен минаха от приповдигнатия тон към тона на нежното приятелство. Те не се виждаха — толкова мракът беше дълбок, но звукът на гласа казваше всичко. Жулиен обви ръка около кръста на любимата си; този жест криеше много опасности. Тя се опита да отстрани ръката на Жулиен, който доста ловко привлече вниманието й в тази минута върху едно любопитно обстоятелство в своя разказ. За ръката му като че забравиха и тя остана там, където си беше.
След множество догадки върху произхода на писмото с петстотинте франка Жулиен подзе отново своя разказ; той можа да се поовладее малко, докато говореше за семинарския си живот, който в сравнение с това, що преживяваше в тази минута, го интересуваше съвсем малко. Цялото му внимание се съсредоточи върху това — как ще свърши срещата му. „Вие сега ще си отидете“ — казваше му от време на време повелителният глас.
„Какъв позор за мен, ако ме прогонят Оттук! Целият ми живот ще бъде отровен от угризения на съвестта — казваше си той, — тя никога няма да ми пише вече. А бог знае кога ще се завърна пак в този край!“ От тази минута небесното упоение от тази близост изчезна в миг от сърцето на Жулиен. Седнал до жената, която боготвореше, заключил я почти в прегръдките си в същата тази стая, дето някога беше тъй щастлив, сред дълбокия мрак, виждайки ясно, че от една минута насам тя плаче, чувствувайки по повдигането на гърдите й, че я задушават ридания, той, за свое нещастие, се превърна в хладен политик, почти тъй пресметлив и тъй хладен, какъвто беше в двора на семинарията, когато виждаше, че е прицел на някоя зла шега от страна на някой негов другар, по-силен от него. Жулиен нарочно удължаваше разказа си и описваше злочестия живот, който беше водил след заминаването си от Вериер. „Така — казваше си госпожа дьо Ренал, — след цяла година разлъка, лишен почти от всякакво доказателство, че си спомням за него в това време, когато аз вече почвах да го забравям, той е живял само с честитите дни, които е прекарал във Вержи.“ Риданията й се засилиха. Жулиен видя успеха на своя разказ. Разбра, че трябва да се реши на последен опит: той премина бързо върху писмото, което беше получил от Париж.
— Аз се сбогувах с негово високопреосвещенство епископа.
— Как, вие няма ли да се върнете пак в Безансон? Вие ни напущате завинаги?
— Да — отвърна Жулиен с решителен тон, — да, аз напущам този край, дето съм забравен дори от онази, която съм обичал най-много в живота си, и аз няма да се върна никога тук. Отивам в Париж…
— Отиваш в Париж! — извика високо госпожа дьо Ренал.
Гласът й се задавяше от сълзи и издаваше безкрайното й вълнение. Това насърчение чакаше само Жулиен: сега той можеше да опита стъпката, с която рискуваше да развали всичко; до това възклицание, като не виждаше нищо в тъмното, той съвсем не знаеше докъде може да го доведе тази стъпка. Той не се колебаеше вече; страхът от угризенията на съвестта му върна напълно самообладанието; той стана и добави студено:
— Да, госпожо, аз ви напускам навеки, бъдете щастлива, сбогом.
Той пристъпи няколко крачки към прозореца; взе да го отваря. Госпожа дьо Ренал се спусна към него и се хвърли в прегръдките му.
Така след три часа разговор Жулиен постигна онова, а което беше копнял с такава страст през първите два часа. Да бяха се случили малко по-рано това връщане към нежните чувства и замлъкналото разкаяние на госпожа дьо Ренал, щяха да му доставят неземно блаженство; но постигнати с такова изкуство, те не му донесоха нищо освен наслада. Жулиен поиска, въпреки настояванията на любимата си, да запали непременно лампата.
— Нима ти искаш — каза й той — да не ми остане никакъв спомен, че съм те видял? Любовта, която навярно свети в прекрасните ти очи, ще трябва ли да бъде загубена за мен? И тази хубава бяла ръка ще остане ли невидима? Не забравяй, чете напускам може би за много дълго време?
Госпожа дьо Ренал не можеше да му откаже нищо при мисълта за вечната раздяла, която я караше да се облива в сълзи. Но зората започна да обрисува ясно контурите на елите в планината, на изток от Вериер. Вместо да Си отиде, Жулиен, опиянен от страст, поиска от госпожа дьо Ренал да прекара целия ден, скрит в стаята й, и да тръгне чак на следната нощ.
— Защо пък не? — отговори тя. — След това повторно и безвъзвратно падение у мен не остана капка самоуважение и аз съм навеки нещастна. — И тя го притисна до сърцето си. — Мъжът ми не е вече същият, обзели са го подозрения; той мисли, че съм го лъгала в цялата тази история и е силно озлобен срещу мене. Ако чуе и най-малкия шум, загубена съм, ще ме изпъди като последна негодница, пък аз съм и такава.
— Ах, това са изрази на господин Шелан — каза Жулиен, — ти не би ми говорила така преди проклетото ми заминаване за семинарията; ти ме обичаше тогава.
Жулиен бе възнаграден за хладнокръвието, което вложи в тези свои думи: той видя как възлюблената му тозчас забрави опасността от страна на мъжа си, който си беше в къщи, и се замисли върху друга, много по-голяма опасност: че Жулиен може да се усъмни в нейната любов. Денят се разгаряше бързо и ярко озаряваше стаята; Жулиен изпита наново всички наслади на гордостта, когато видя пак в прегръдките си и едва ли не в краката си тази очарователна жена, единствената, която беше обичал и която, само преди няколко часа, беше цялата обхваната от страх пред страшния Бог и отдадена на своя дълг. Решението й, поддържано твърдо една година, не можа да устои пред неговия смел натиск.
Скоро в къщата се чу шум; и госпожа дьо Ренал се стресна отведнъж, като си спомни едно обстоятелство, за което не беше помислила по-рано.
— Това зло момиче Елиза сега ще влезе в стаята; какво да правим с грамадната стълба? — запита тя любимия си. — Къде да я скрием? Ще я отнеса на тавана — провикна се изведнъж повеселяла.
— Но ти ще трябва да минеш през стаята на слугата — каза Жулиен учуден.
— Аз ще оставя стълбата в коридора, ще повикам слугата и ще го пратя някъде.
— Помисли какво ще кажеш, ако слугата мине през коридора и забележи стълбата.
— Да, ангеле мой — отвърна му госпожа дьо Ренал, като го целуна. — А ти помисли да се скриеш веднага под леглото, ако Елиза влезе тук, докато ме няма.
Жулиен остана поразен от тази внезапна веселост. „И така — помисли си той, — приближаването на истинската опасност, вместо да я уплаши, я развеселява, защото тя забравя угризенията си! Наистина изключителна жена! Ах, ето едно сърце, над което е славно да владееш!“ Жулиен беше във възторг.
Госпожа дьо Ренал хвана стълбата; тя явно беше много тежка за нея. Жулиен се спусна да й помогне; той се възхищаваше от тънката й снага, в която съвсем не личеше сила, когато изведнъж, без ничия помощ, тя грабна стълбата и я вдигна, както би вдигнала стол. Тя я изнесе бързо в коридора на третия етаж, дето я положи край стената. После повика слугата и за да му даде време да се облече, качи се на гълъбарника. Когато след пет минути се върна в коридора, стълбата я нямаше. Какво беше станало с нея? Ако Жулиен не беше в къщи, тя не би обърнала никакво внимание на тази опасност. Но в тази минута, ако мъжът й видеше стълбата, можеше да се случи нещо отвратително. Госпожа дьо Ренал се спусна да я търси из цялата къща. Най-сетне тя откри стълбата под покрива, дето слугата я беше занесъл и дори скрил. Това обстоятелство беше необичайно, в друго време то би я разтревожило. „Все ми е едно — помисли тя — какво може да се случи след двадесет и четири часа, когато Жулиен си замине? За мене тогава няма ли всичко да се превърне в отвращение и угризение?“
Тя съзнаваше смътно, че това ще е за нея смърт, но не беше ли все едно? След една разлъка, която си беше представяла вечна, съдбата беше й го върнала, тя го видя пак и всичко, което беше направил той, за да стигне до нея, сочеше толкова любов!
Тя разправи на Жулиен случката със стълбата.
— Какво ще кажа на мъжа си — запита го тя, — ако слугата му разправи, че е намерил стълбата? — Тя помисли една минута. — На тях ще им трябват двадесет и четири часа, за да открият селянина, който ти я е продал. — И като се хвърли в прегръдките на Жулиен и го стисна конвулсивно, тя извика: — Ах, да умра, да умра така! — И го покри с целувки. — Но не бива ти да умреш от глад — каза тя през смях. — Ела; най-напред ще те скрия в стаята на госпожа Дервил, която е винаги заключена. — Тя отиде да варди в края на коридора и Жулиен през това време претича. — Не отваряй, ако почукат — каза му тя, като го заключи, — най-вероятно ще са децата, които си играят.
— Ти ги доведи в градината под прозореца — каза Жулиен, — ще ми се да ги видя, накарай ги да приказват.
— Да, да — извика му госпожа дьо Ренал, като се отдалечаваше.
Тя се върни скоро пак с портокали, бисквити и една бутилка малага; не бе й се удало да открадне хляб.
— Какво прави мъжът ти? — запита Жулиен.
— Пише проекти за спогодби със селяните.
Но удари осем часът, в къщата шумът нарасна. Ако не се покажеше госпожа дьо Ренал, щяха да я търсят навсякъде; тя трябваше да остави Жулиен. Скоро против всяка предпазливост се върна пак и му донесе чаша кафе; трепереше от страх да не би той да умре от глад. След закуската тя сполучи да доведе децата под прозореца на стаята на госпожа Дервил. Той ги намери много пораснали, но те изглеждаха обикновени или пък неговите представи се бяха променили.
Госпожа дьо Ренал им заговори за Жулиен. Най-голямото си спомни с любов и съжаление за някогашния си възпитател; но оказа се, че по-малките го бяха почти забравили.
Тази заран господин дьо Ренал не излезе от къщи, той се качваше и слизаше непрекъснато по стълбите, зает от сделките си със селяните, на които продаваше реколтата си от картофи. До обяд госпожа дьо Ренал не можа да отдели нито една минута за своя затворник. Когато звънецът удари и поднесоха обеда, хрумна й да открадне за него чиния топла супа. Когато се Приближаваше безшумно до вратата на стаята, дето се криеше той, и носеше предпазливо чинията, тя се озова лице срещу лице със слугата, който беше скрил стълбата сутринта. В тази минута и той също тъй безшумно пристъпваше в коридора и сякаш се прислушваше. Навярно Жулиен беше се разхождал в стаята непредпазливо. Слугата се отдалечи посмутен.
Госпожа дьо Ренал влезе смело при Жулиен; тази нейна среща го накара да потрепери.
— Ти се страхуваш — каза му тя, — а аз не искам и да знам за всички опасности на света, не ми трепва окото. Аз се боя само от едно нещо; от мига, когато ще остана сама, след като си заминеш. — И тя избяга навън.
„Ах — каза си Жулиен възхитен, — единствено угризенията на съвестта плашат тази възвишена душа!“
Най-сетне се свечери. Господин дьо Ренал отиде в Казиното.
Жена му заяви, че я боли ужасно глава, прибра се в стаята си, побърза да отпрати Елиза, но веднага скочи пак, за да отвори на Жулиен.
Излезе, че той наистина умираше от глад. Госпожа дьо Ренал отиде в кухнята да търси хляб. Жулиен чу силен вик. Госпожа дьо Ренал се върна и му разказа, че когато влязла в кухнята без свещ, доближила се до бюфета, където прибирали хляба, и простряла длан, тя напипала една женска ръка. Била Елиза, тя надала вика, който беше чул Жулиен.
— Какво правеше тя там?
— Крала е сладкиши или пък ни е следяла — отвърна госпожа дьо Ренал съвсем равнодушно. — Но за щастие аз намерих една баница и един голям самун.
— А какво е това там — каза Жулиен, като посочи джобовете на престилката й.
Госпожа дьо Ренал беше забравила, че още на обяд ги беше натъпкала с хляб.
Жулиен я стисна в прегръдките си с пламенна страст; никога тя не беше му се струвала тъй хубава. „Дори в Париж — мина смътно през ума му — не ще срещна по-силен характер.“ Тя беше несръчна като жена, несвикнала с подобен род хитрости, и в същото време имаше истинското мъжество на човек, когото могат да уплашат само опасности от друго естество и в по-друг смисъл страшни.
Додето Жулиен вечеряше с голям апетит и неговата любима се шегуваше с простотата на вечерята му, защото се страхуваше да говори сериозно, някой изведнъж разтърси със сила вратата на стаята. Беше господин дьо Ренал.
— Защо си се заключила — викаше й той.
Жулиен едва успя да се мушне под канапето.
— Как? Вие сте съвсем облечена — каза господин дьо Ренал влязъл. — Вечеряте и сте заключили вратата.
В обикновени дни този въпрос, зададен с цялата съпружеска сухост, би объркал госпожа дьо Ренал, но сега тя знаеше, че достатъчно е мъжът й да се понаведе, за да съгледа Жулиен; защото господин дьо Ренал се тръшна на стола, на който преди една минута Жулиен седеше точно срещу канапето.
Главоболието послужи за оправдание на всичко. Додето на свой ред мъжът й разправяше надълго и нашироко как спечелил една партия на билярд в Казиното, „една партия за деветнадесет франка, ей богу!“ — добави той, тя зърна на един стол, на три крачки пред тях, шапката на Жулиен. Нейното хладнокръвие се удвои, тя почна да се съблича и в един сгоден миг, минала бързо зад мъжа си, хвърли роклята върху стола с шапката.
Господин дьо Ренал си отиде най-сетне. Тя помоли Жулиен да й разкаже още веднъж за живота си в семинарията.
— Вчера не те слушах; докато приказваше, мислех само как да събера кураж, за да те пропъдя.
Тя съвсем забрави за предпазливостта. Те говореха много високо; и беше навярно към два часа след полунощ, когато един силен удар на вратата прекъсна разговора им. Беше пак господин дьо Ренал.
— Отворете ми веднага, влезли са крадци в къщата! — каза той. — Сен-Жан е намерил стълбата им тази заран.
— Ето края на всичко — извика госпожа дьо Ренал и се хвърли в прегръдките на Жулиен. — Той ей сега ще ни убие и двамата, не вярва в крадци; аз ще умра в прегръдките ти, по-щастлива в смъртта си, отколкото съм била някога през живота си. — Тя не отговаряше на мъжа си, който се сърдеше, и страстно целуваше Жулиен.
— Спаси майката на Станислав! — каза й той с повелителен поглед. — Аз ще скоча в двора през прозореца на тоалетната и ще избягам в градината; кучетата ме познаха. Свий дрехите ми на вързоп и ги хвърли в градината, щом стане възможно това. Дотогава остави да издънят вратата. Главно — никакви признания, аз ти забранявам това, по-добре е той да подозира, отколкото да знае сигурно.
— Ще се убиеш, ако скочиш! — беше единственият й отговор и единствената и тревога.
Тя се приближи с него до прозореца на тоалетната; после се зае да скрие дрехите му. И чак тогава отвори на мъжа си, който кипеше от гняв.
Той огледа стаята, огледа тоалетната и без да продума дума, изчезна. Тя хвърли дрехите на Жулиен, той ги хвана и се затече бързо към долния край на градината, откъм Ду.
Както тичаше, чу изсвирването на един куршум и тозчас след това пушечен гърмеж.
„Това не е господин дьо Ренал — помисли си той, — той стреля много лошо.“ Кучетата тичаха мълчаливо наспоред него, един втори изстрел строши очевидно крака на едното куче, то заквича жално. Жулиен скочи от стената на една тераса, измина петдесетина крачки под нейното прикритие и хукна пак в друга посока. Той чу гласове, които се зовяха, и видя ясно как слугата, неговият враг, гръмна с пушката си; един чифликчия-наемател също тъй започна да гърми напосоки от другата страна на градината, но Жулиен вече стигна брега на Ду и почна да се облича.
След час той беше на една левга далеч от Вериер по пътя за Женева. „Ако те имат някакви подозрения — помисли Жулиен, — ще ме дирят по пътя за Париж.“