Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Rouge et le Noir, 1830 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Атанас Далчев, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 69 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (26 януари 2008 г.)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1978
Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
Статия
По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Червено и черно | |
| Le Rouge et le Noir | |
 | |
| Автор | Стендал |
|---|---|
| Първо издание | 1830 г. Франция |
| Издателство | A. Levasseur |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | роман |
| Вид | психологична драма |
| ISBN | ISBN 954-9559-91-2 |
| Червено и черно в Общомедия | |
„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.
В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.
Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).
Заглавие
Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.
Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]
Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]
Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]
Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.
„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.
Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.
Първа част
Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.
Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.
Втора част
Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.
Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.
Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.
След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.
Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.
Критика
Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.
Преводи
„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“
През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.
Имплицитен читател
Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.
Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.
„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.
Филмови адаптации
„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.
„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.
Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.
„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.
Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.
„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.
„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.
Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.
Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.
Източници
- ↑ books.google.fr, Le Rouge et le Noir
- ↑ Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
- ↑ The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
- ↑ Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.
Външни препратки
- „Червено и черно“ на сайта
„Моята библиотека“ - ((en)) „Червено и черно“ в сайта на
Проект Гутенберг
|
ПЕТА ГЛАВА
СПАЗАРЯВАНЕ
Cunstanto restituitrem[1]
— Отговори ми, без да лъжеш, ако можеш, книжен плъх, откъде познаваш госпожа дьо Ренал, кога си разговарял с нея?
— Никога не съм разговарял с нея — отвърна Жулиен, — само в черква съм виждал тази дама.
— Значи, тогава си я гледал, безсрамнико!
— Никога! Вие знаете, че в черква аз виждам само бога — додаде Жулиен с престорено набожен вид, с който се надяваше да избегне юмруците на баща си.
— Но тук все пак има нещо — възрази хитрият селянин и замлъкна за миг. — Но аз няма да изкопча от тебе нищо, проклети лицемерецо! Както и да е, аз ще се отърва от тебе и моят трион от това ще тръгне само по-добре. Ти си подлъгал кюрето или някой друг, който ти е издействувал доходното място. Иди се стегни и аз ще те отведа в дома на господин дьо Ренал, дето ти ще възпитаваш децата му.
— А какво ще получавам за това?
— Храна, облекло и триста франка заплата.
— Не искам да ставам слуга.
— Говедо, кой ти казва да ставаш слуга, та съгласен ли съм аз син ми да стане слуга?
— Но с кого ще се храня аз?
Този въпрос обърка стария Сорел, той разбра, че ако продължава да говори, може да извърши някакво неблагоразумие; кипна срещу Жулиен, обсипа го с псувни, обвини го в лакомия, най-сетне го остави и тръгна да се посъветва с другите си синове.
Малко по-късно Жулиен ги видя да се съвещават, опрени на своите брадви. Жулиен ги погледа-погледа и като видя, че нищо не може да отгатне, избиколи дъскорезницата и седна от другата й страна, за да не го издебнат пак. Искаше му се да помисли за това неочаквано съобщение, което променяше съдбата му, но се почувствува неспособен да мисли разумно; въображението му беше изцяло заето с представите за това, което щеше да види в хубавия дом на господин дьо Ренал.
„По-скоро ще се откажа от всичко това — каза си той, — отколкото да се съглася да ям на една софра със слугите. Баща ми ще се опита да ме принуди; по-добре да умра. Спестил съм петнадесет франка и осем су, ще избягам още тая нощ; за два дни по най-преките пътища, дето няма опасност да срещна никакъв стражар, ще се озова в Безансон; там ще се запиша войник и ако потрябва, ще мина в Швейцария. Но тогава ще трябва да се простя с всякакъв напредък, с всякакви честолюбиви надежди, с доброто свещеническо звание, което ми открива пътя към всичко.“
Ужасът, че ще се храни заедно със слугите, не бе в природата на Жулиен; той бе готов да върши много по-тежки неща, за да се възмогне. Това отвращение той бе почерпил от „Изповедите“ на Русо. Те бяха единствената книга, с помощта на която въображението му си представяше света. Сборникът от комюникетата на Великата армия и „Спомените от Света Елена“ допълваха неговия коран. Той беше готов да отиде на смърт за тези три произведения. Никога не повярва в друго. По думите на стария полкови хирург той смяташе всички останали книги на света за лъжливи и написани от измамници, които са се стремили да се издигнат.
Надарен с пламенна душа, Жулиен притежаваше удивителна памет, каквато много често се среща и у глупците. За да разположи в своя полза стария свещеник Шелан, от когото, както виждаше ясно, зависете бъдещата му участ, той беше научил наизуст целия Нов завет на латински; знаеше и книгата на господин дьо Местр — „Папата“, но вярваше на едната книга толкова малко, колкото и на другата.
Като да бяха се наговорили, Сорел и син му избягваха да си приказват през целия този ден. Привечер Жулиен отиде да вземе урока си по богословие при свещеника, но не сметна за благоразумно да му каже нещо за необикновеното предложение, което бяха направили на баща му. „Може да е примка — мислеше си той, — трябва да се престоря, че съм забравил това.“
На другия ден още рано господин дьо Ренал изпрати да повикат стария Сорел, който, след като накара да го чакат час-два, най-после пристигна и още от прага на вратата изсипа цял куп извинения, примесени с още толкова поклони. След цял низ от всевъзможни възражения Сорел разбра, че синът му ще се храни заедно с господаря и господарката на къщата, а през дните, когато имат гости, самичък в отделна стая с децата. Като виждаше нетърпелив господин кмета, Сорел ставаше все по-придирчив и изпълнен с недоверие и учудване, поиска да види стаята, дето ще спи синът му. Тя беше голяма, наредена много прилично, и в нея по това време вече пренасяха леглата на трите деца.
Това обстоятелство сякаш просветли ума на стария селянин; веднага с увереност той поиска да види дрехите, които ще получи синът му. Господин дьо Ренал отвори писалищната си маса и взе оттам сто франка.
— Ето с тия пари нека вашият син отиде при господин Дюран, сукнаря, и си поръча един черен костюм.
— Ами когато си го прибера от вас — попита селянинът, забравил почтителните си обноски, — черният костюм ще остане ли негов?
— Разбира се.
— Хубаво тогава! — каза Сорел с провлечен глас. — Остава, значи, да се спогодим още върху едно нещо: колко пари ще му плащате?
— Как? — провикна се господин дьо Ренал възмутен. — Та нали се спогодихме за това още вчера: аз давам триста франка; мисля, че е достатъчно, а може би и много.
— Такова беше вашето предложение, не отричам — каза старият Сорел, като започна да говори още по-бавно; и с гениално прозрение, което ще учуди само онези, които не познават селяните от Франш-Конте, додаде, вгледан втренчено в господин дьо Ренал: — Другаде ще намерим повече.
При тези думи лицето на кмета се сгърчи. Ала той се окопити и след ловък разговор, който трая цели два часа и през който нито една дума не бе казана на вятъра, хитростта на селянина взе връх над хитростта на богатия човек, който не се нуждае от нея, за да живее. Всички многобройни условия, които трябваше да уредят новото съществуване на Жулиен, бяха установени; не само заплатата му беше повишена на четиристотин франка, но бяха длъжни да му я плащат в аванс всеки месец на първо число.
— Добре де, ще му дам тридесет и пет франка — каза господин дьо Ренал.
— За да закръгли сумата-, такъв богат и великодушен човек като нашия кмет — каза селянинът с угоднически глас — няма да се поскъпи да даде и тридесет и шест франка.
— Съгласен съм — каза господин дьо Ренал, — но да свършим с това.
Обхваналият го гняв тоя път придаде на гласа му твърдост. Селянинът разбра, че трябва да престане да се пазари повече. Тогава на свой ред господин дьо Ренал мина в настъпление. В никакъв случай той не искаше да даде първия месец тридесет и шест франка на стария Сорел, който много настояваше да ги получи за сина си. Господин дьо Ренал си спомни изведнъж, че ще дотрябва може би да разкаже на жена си каква роля е играл в това спазаряване.
— Върнете ми стоте франка, които ви дадох — каза тон сърдито. — Господин Дюран има да ми дава. Аз ще ида с вашия син да купя черно сукно за костюма му.
След тази проява на сила Сорел сметна за благоразумно отново да изкаже почитанията си; те заеха цял четвърт час. Накрай, като видя, че няма да спечели вече нищо, той се оттегли. Последният му поклон завърши
с думите:
— Ще изпратя сина си в замъка.
Така гражданите, управлявани от господин кмета, наричаха къщата му, когато искаха да му се харесат.
Когато се върна в работилницата си, Сорел напразно търси сина си. Страхувайки се да не го сполети някаква беда, Жулиен беше излязъл от къщи посред нощ. Той поиска да скрие на сигурно място книгите си и кръста на Почетния легион. Затова пренесе всичко у един млад търговец на дърва, негов приятел, на име Фуке, който живееше горе в планината, властвуваща над Вериер.
Когато Жулиен се яви отново, баща му каза:
— Господ знае, проклети мързеливецо, дали някога ще бъдеш толкова честен, да ми платиш за храната, която съм ти давал толкова години! Хайде, вземай си партакешите и върви при господин кмета.
Зачуден, задето не го бият, Жулиен побърза да тръгне. Но щом се изгуби от погледа на своя страшен баща, той забави крачките си. Сметна, че за да подкрепи лицемерието си, добре ще е да се отбие в черква.
Тая дума ви учудва, нали? Ала преди да стигне до тази страшна дума, душата на младия селянин беше изминала не малък път.
Още от ранно детство видът на неколцина завърнали се от Италия драгуни от шестия полк в дълги пелерини и каски с дълга черна грива, които Жулиен видя да връзват конете си за решетката на прозореца в бащината му къща, събуди у него безумно желание да стане военен. По-късно той слушаше прехласнат разказите на стария полкови хирург за боевете при моста на Лоди, Арколе и Риволи. Той улови пламенните погледи, които старецът хвърляше към ордена си.
Но когато Жулиен бе на четиринадесет години, във Вериер започнаха да градят една черква, твърде великолепна за едно такова мъничко градче. В кея имаше особено четири мраморни колони, чийто изглед порази Жулиен; те станаха прочути в областта с омразата, която породиха между мировия съдия и младия викарий, изпратен от Безансон и смятан за шпионин на конгрегацията. Съдията насмалко не загуби мястото си — така поне приказваха всички. Не беше ли се той одързостил да завърже спор с един свещенослужител, който почти всеки две седмици отиваше в Безансон, където, както се мълвеше, се срещал с негово високопреосвещенство епископа?
Между това мировият съдия, човек с многобройна челяд, издаде няколко присъди, които се сториха несправедливи: те всички бяха заведени против онези от гражданите, които четяха вестник „Конститусионел“. Благомислещите възтържествуваха. Наистина работата бе за някакви си три или пет франка; но един от тези, които платиха такава глоба, бе кръстникът на Жулиен, търговец на гвоздеи. В гнева си тоя човек се провикна: „Виж как се обърнаха работите! Като си помисля само, че от двадесет години наред мировият съдия минаваше за такъв честен човек!“ По това време полковият хирург, приятел на Жулиен, беше вече умрял.
Отведнъж Жулиен престана да говори за Наполеон; той заяви, че иска да стане свещенослужител и оттогава хората постоянно го виждаха в бащината му дъскорезница да чете и наустява латинската библия, която свещеникът му беше дал. Добрият старец, изумен от успехите му, прекарваше по цели вечери с него да му преподава богословие. Жулиен показваше пред него само благочестиви чувства. Кой би могъл да отгатне, че това хубаво моминско лице, толкова бледо и кротко, таи непоклатимо решение да приеме хиляди пъти смъртта, но да се издигне.
Да се издигне, за Жулиен означаваше преди всичко да напусне Вериер; той ненавиждаше родното си място. Всичко, което виждаше там, смразяваше въображението му.
Още от ранно детство спохождаха го мигове на унес. Тогава той мечтаеше до забрава, че един ден ще бъде представен на красивите парижанки и ще съумее да привлече вниманието им с някакъв необикновен подвиг. Защо една от тях да не го обикне, както блестящата госпожа дьо Боарне беше обикнала Бонапарт, когато той е бил още сиромах? От много години в живота на Жулиен не минаваше нито един час, без той да си каже, че Бонапарт, неизвестен и беден лейтенант, стана господар на света само с помощта на сабята си. Тази мисъл го утешаваше в нещастията му, които му се струваха големи, и удвояваше радостта му, когато му се случеше да се радва.
Постройката на черквата и присъдите на мировия съдия озариха ума му отведнъж; навестилата го мисъл сякаш го подлуди за няколко седмици и най-сетне го обсеби с всемогъщието, присъщо на първата мисъл, която страстната душа мисли, че е открила сама.
„Когато Бонапарт накара света да заговори за него, Франция се страхуваше от нашествие; военната доблест беше необходима и на мода. Днес на четиридесет години някои свещеници получават сто хиляди франка заплата, сиреч тройно повече, отколкото най-именитите дивизионни генерали на Наполеон. На тия свещеници им трябват помощници. Ето, да речем, оня мирови съдия, тъй умен и честен досега, толкова стар, се опозорява от страх да не би да не се хареса на един млад тридесетгодишен викарий. Трябва да стана свещеник.“
Веднъж, в разгара на новото си благочестие — от две години вече той изучаваше богословието, — Жулиен се издаде с едно ненадейно избухване на оня огън, който разяждаше душата му. Това се случи у господин Шелан; на един обяд между свещеници, на който доброто кюре беше го представило като чудо на учението, той изведнъж започна да възхвалява яростно Наполеон. Той си привърза дясната ръка върху гърдите, заяви, че си я е изкълчил, когато обръщал един елов дънер, и така я носи в това мъчително положение два месеца подред. След това наказание той си прости. И ето този деветнадесетгодишен, наглед хилав момък, комуто човек не би дал повече от седемнадесет, мушнал малко вързопче под мишница, влезе сега във великолепната черква на Вериер.
Тя му се стори мрачна и пуста. По случай някакъв празник всички прозорци на храма бяха завесени с тъмночервен плат, поради което от слънчевите лъчи се получаваше вътре някаква особена светлина, тържествена и едновременно благочестива. Жулиен изтръпна. Самичък в черквата, той седна на стола, който му се видя най-хубав. На него личеше гербът на господин дьо Ренал.
Върху молитвеното столче Жулиен съгледа едно печатно листче, разгънато там като че нарочно, за да го прочетат. Той впери поглед и прочете:
„Подробности по смъртното наказание и последните минути от живота на Луи Жанрел, посечен в Безансон на…“
Листчето беше скъсано. Върху обратната страна се четяха двете първи думи от един ред: „Първата стъпка“.
„Кой ли е сложил тук това листче? — запита се Жулиен. — Клетникът! — додаде той с въздишка. — Името му свършва също като моето…“ — и той смачка листчето.
Когато излизаше, на Жулиен се стори, че вижда кръв край съда със светена вода — до нето бяха разлели малко от светената вода: от отражението на червените завеси, които се спущаха върху прозорците, тя изглеждаше като кръв.
Най-сетне Жулиен го досрамя от неговия таен ужас.
„Нима съм страхливец? — каза си той. — На оръжие!“
Този повик, тъй често повтарян от стария хирург при бойните му разкази, се струваше на Жулиен героичен. Той стана и се запъти бързо към къщата на господин дьо Ренал.
Въпреки твърдото си решение, щом я зърна на двадесет крачки пред себе си, обхвана го непреодолим страх. Желязната решетчеста врата беше отворена; тя му се стори великолепна, той трябваше да влезе вътре.
Жулиен не беше единственият, чието сърце почувствува смут от пристигането му в този дом. Прекомерно свенлива, госпожа дьо Ренал се чувствуваше потисната от мисълта, че някакъв чужденец по силата на своята длъжност непрестанно ще стои между нея и децата й. Тя беше свикнала децата й да спят в нейната стая. Сутринта тя проля не малко сълзи, когато видя да пренасят малките им легла в стаята, отредена за възпитателя. Напразно се моли тя на мъжа си да върнат пак в нейната стая леглото поне на най-малкия й син Станислав-Ксавие.
Присъщата на жените чувствителност у госпожа дьо Ренал стигаше до крайност. Тя си представяше един отвратителен, груб и чорлав човек, натоварен да хока децата й само затова, защото знаел латински, и за тоя варварски език той щеше да бие синовете й.