Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Rouge et le Noir, 1830 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Атанас Далчев, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 69 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (26 януари 2008 г.)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1978
Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
Статия
По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Червено и черно | |
| Le Rouge et le Noir | |
 | |
| Автор | Стендал |
|---|---|
| Първо издание | 1830 г. Франция |
| Издателство | A. Levasseur |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | роман |
| Вид | психологична драма |
| ISBN | ISBN 954-9559-91-2 |
| Червено и черно в Общомедия | |
„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.
В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.
Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).
Заглавие
Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.
Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]
Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]
Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]
Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.
„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.
Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.
Първа част
Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.
Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.
Втора част
Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.
Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.
Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.
След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.
Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.
Критика
Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.
Преводи
„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“
През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.
Имплицитен читател
Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.
Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.
„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.
Филмови адаптации
„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.
„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.
Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.
„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.
Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.
„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.
„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.
Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.
Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.
Източници
- ↑ books.google.fr, Le Rouge et le Noir
- ↑ Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
- ↑ The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
- ↑ Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.
Външни препратки
- „Червено и черно“ на сайта
„Моята библиотека“ - ((en)) „Червено и черно“ в сайта на
Проект Гутенберг
|
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
ЕДНА ВЕЧЕР
Yet Julia’s very coldness still war kind,
And tremulously gentle her small hand
Withdrew itself from his, but left behind
A little pressure, thrilling, and ro bland
And slight, so very slight that to the mind,
Twas but a doubt.[1]
Ала той трябваше все някак да се мерне във Вериер. На излизане от свещеническия дом Жулиен по една щастлива случайност срещна господин Валено, комуто побърза да разправи, че са му увеличили заплатата.
Когато се върна във Вержи, Жулиен слезе в градината чак когато се смрачи напълно. Душата му беше уморена от многото силни чувства, които я бяха вълнували през този ден. „Какво да им кажа?“ — помисли си той с безпокойство, като си спомни за дамите. И на ум не му идваше, че душевното му състояние е тъкмо на равнището на тия дребни случки, с които обикновено се ограничава интересът на жените. Госпожа Дервил и дори приятелката й често не разбираха Жулиен, а и той сам наполовина разбираше онова, което те му казваха. Такова въздействие имаше силата и, позволявам си да се изразя така, величието на страстните пориви, които разтърсваха душата на този млад честолюбец. В тази необикновена душа почти всеки ден вилнееше буря.
Когато влезе тая вечер в градината, Жулиен бе склонен да се приобщи към мислите на двете красиви братовчедки. Те го очакваха с нетърпение. Той зае обикновеното си място до госпожа дьо Ренал. Скоро съвсем се стъмни. Той се опита да вземе бялата ръка, която отдавна виждаше до себе си, опряна върху облегалото на стола. Госпожа дьо Ренал се поколеба малко, но накрая я изтръгна силно — явно бе сърдита. Жулиен бе склонен да не настоява и да продължи да бъбри весело, когато изведнъж чу да се приближава господин дьо Ренал.
В ушите на Жулиен още звучеха тазсутрешните ругатни. „Няма ли да бъде — каза си той — най-добрата подигравка с тоя човек, обсипан тъй щедро с всички блага на съдбата, ако овладея ръката на жена му точно пред очите му? Да, аз ще го направя това, аз, когото той оплю с такова презрение.“
От тоя миг спокойствието, тъй несвойствено на Жулиеновия характер, бързо го напусна; обзе го такова мъчително желание, че той престана да мисли за всичко друго, освен да накара госпожа дьо Ренал да му отдаде доброволно ръката си.
Господин дьо Ренал приказваше с негодувание върху политиката: двама-трима вериерски индустриалци ставаха решително по-богати от него и искаха да се опълчат срещу него в изборите. Госпожа Дервил го слушаше. Разядосан от неговите речи, Жулиен приближи стола си до стола на госпожа дьо Ренал. Тъмнината скриваше движенията му. Той дръзна да сложи ръката си досам красивата ръка, която се подаваше гола от роклята. Обзе го трепет, мислите му се объркаха, той доближи бузата си до тая прекрасна ръка и се осмели да прилепи устни върху нея.
Госпожа дьо Ренал изтръпна. Мъжът й беше на четири крачки от нея, тя побърза да даде ръката си на Жулиен и в същото време лекичко го поотблъсна. Докато господин дьо Ренал сипеше хули срещу тия нищожества и якобинци, които трупаха пари, Жулиен покриваше протегнатата ръка със страстни целувки — поне такива се струваха те на госпожа дьо Ренал. А между това клетата жена в този съдбоносен ден държеше в ръцете си доказателство, че мъжът, когото тя обожаваше, без да си признае това, обича друга. През целия ден, докато Жулиен го нямаше, тя се чувствуваше безкрайно нещастна и това бе я накарало да поразмисли.
„Как! Нима аз обичам — казваше си тя, — нима аз съм обикнала! Аз, омъжената жена, съм влюбена! Но — казваше си тя — аз никога не съм изпитвала към мъжа си това безпросветно безумие, което не ми дава да си откъсна мисълта от Жулиен. А той всъщност е само едно дете, изпълнено с уважение към мене! Това безумие ще мине. Не е ли все едно за мъжа ми какви чувства изпитвам към този момък! Господин дьо Ренал би се отегчавал от разговорите, които водя с Жулиен върху въображаеми неща. Той мисли за работите си. И аз не му отнемам нищо, за да го дам на Жулиен.“
Никаква преструвка не помрачаваше чистотата на тази невинна душа, заблудена от никога неизпитвана дотогава страст. Тя се лъжеше, но без да знае това, и все пак в нея инстинктивната й добродетел надаваше тревога. Ето такава вътрешна борба я вълнуваше, когато Жулиен се яви в градината. Тя го чу да говори и почти в същия миг го видя да сяда до нея. Душата й трепна цялата, сякаш грабната от това чудесно щастие, което от две седмици повече я учудваше, отколкото я съблазняваше. Всичко беше неочаквано за нея. „Достатъчно е — каза си след няколко мига тя — да видя Жулиен, за да забравя всичките му грехове?“ Стана й страшно; и ето тогава тя издърпа ръката си от неговата.
Палещите от страст целувки, каквито тя никога не бе получавала, я накараха изведнъж да забрави, че той навярно обича друга жена. За минута той престана да бъде виновен в очите й. Изчезна унизителната скръб, рожба на подозрението, и щастието, за което никога не бе дори мечтала, я изпълни с любовен възторг и безумна радост. Тази вечер се стори омайна на всички, с изключение на вериерския кмет, който не можеше да забрави забогателите индустриалци. Жулиен не мислеше вече за тъмните си честолюбиви помисли, нито за мъчно изпълнимите си планове. За пръв път в живота си той се почувствува покорен от властта на красотата. Унесен в неясни и сладки блянове, тъй чужди на неговия характер, той стискаше нежно ръката, която го пленя ваше с божествената си хубост, и смътно слушаше как шумолят листата на липата, поклащани от лекия нощен ветрец, и как лаят в далечината кучетата от мелницата на брега на Ду.
Ала това чувство беше наслада, а не страст. Когато се прибра в стаята си, той мислеше само за едно: какво щастие е да се зачете отново в любимата си книга; на двадесет години мисълта за света и за впечатлението, което ще направи в него, е по-силна от всичко.
Но скоро той остави книгата настрана. Като размишляваше върху победите на Наполеон, той откри нещо ново в своята. „Да, аз спечелих едно сражение — каза си той, — но трябва да се възползувам от него, трябва да смажа гордостта на този надменен благородник, докато се намира в отстъпление. Това е чисто по наполеоновски. Аз трябва да поискам тридневен отпуск, за да навестя приятеля си Фуке. Ако господин дьо Ренал ми откаже, ще го оставя да реши сам какво да прави, но той ще отстъпи.“
Госпожа дьо Ренал не можа да затвори очи. Струваше й се, че не е живяла досега. Тя преживяваше отново и отново блаженството, което я бе обхванало, когато почувствува пламенните целувки, с които Жулиен покриваше ръката й.
И от един път в ума й се мярна тая ужасна дума: „Прелюбодеяние.“ Всичко отвратително, което най-низкото разпътство може да вложи в представата за плътската любов, изникна вкупом пред въображението й. И тези мисли като че се стремяха да очернят нежния и божествен образ на Жулиен и щастието да го обича. Бъдещето й се рисуваше в зловещи краски. Тя виждаше вече как всички я презират.
Тази минута бе непоносима; душата й блуждаеше, запокитена в непознати области. Доскоро още тя вкусваше неизпитано щастие, а сега отведнъж тънеше в нечовешки мъки. Никога не беше си представяла, че може човек така да страда; разумът й се помрачи. За миг й мина мисълта да признае на мъжа си, че се бои да не се влюби в Жулиен. Но това би значело да разкаже всичко за него. За щастие спомни си наставлението, което й беше дала леля й преди сватбата. Леля й беше я предупредила колко е опасно да се споделя всичко с мъжа, който в края на краищата си остава господар. Обзета от безмерно страдание, тя закърши ръце.
Противоречиви и мъчителни образи възникваха разбъркано в съзнанието й. Госпожа дьо Ренал ту се страхуваше, че не е обичана, ту ужасната мисъл за грях я терзаеше, като че на другия ден щяха да я приковат върху позорния стълб на площада във Вериер с дъсчица, дето сганта щеше да чете за нейното прелюбодеяние.
Госпожа дьо Ренал нямаше никакъв житейски опит; дори ако бе съвсем будна и обладаваше всички способности на разума си, тя нямаше да разбере, че да съгреши пред бога, не е същото, както да е охулена и подхвърлена на всеобщо презрение.
Когато ужасната мисъл за прелюбодеянието и за цялото безчестие, което по нейно схващане това престъпление влечеше след себе си, я оставяше за минута и тя почваше да мисли колко сладко е да живее с Жулиен невинно, както в миналото, тогава я сполиташе непоносимата мисъл, че Жулиен обича друга жена. Тя сякаш отново виждаше колко побледня той, когато се уплаши, че ще изгуби портрета на тая жена и ще я изложи, ако остави да го видят. За пръв път беше съзряла страх върху това спокойно и тъй благородно лице. Той никога не беше се тревожил така за нея или за децата й. И тази нова мъка, когато тя не знаеше къде да се дене от скръб, преля чашата на страданията, която е дадено на една човешка душа да понесе. От гърдите на госпожа дьо Ренал неволно се изтръгнаха викове, които събудиха камериерката. Изведнъж тя видя до леглото си пламъка на една свещ и позна Елиза.
— Вас ли обича той? — извика тя обезумяла.
Учудена от ужасното състояние, в което заварваше господарката си, камериерката за щастие не обърна внимание на нейните странни думи. Госпожа дьо Ренал съзна начаса непредпазливостта си: „Тресе ме — каза й тя — и ми се струва, че бълнувам; останете при мене.“ Принудена да се сдържа, тя се опомни съвсем, стана й по-леко; разумът си възвърна властта, която полусънното състояние му беше отнело. За да се освободи от втренчения поглед на камериерката си, тя й заповяда да чете вестника и успокоена от монотонния глас, с който момичето четеше някаква дълга статия от „Котидиен“, госпожа дьо Ренал взе добродетелното решение да се държи с Жулиен съвсем студено, когато го види пак.