Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Rouge et le Noir, 1830 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Атанас Далчев, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 69 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (26 януари 2008 г.)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1978
Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
Статия
По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Червено и черно | |
| Le Rouge et le Noir | |
 | |
| Автор | Стендал |
|---|---|
| Първо издание | 1830 г. Франция |
| Издателство | A. Levasseur |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | роман |
| Вид | психологична драма |
| ISBN | ISBN 954-9559-91-2 |
| Червено и черно в Общомедия | |
„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.
В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.
Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).
Заглавие
Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.
Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]
Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]
Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]
Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.
„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.
Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.
Първа част
Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.
Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.
Втора част
Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.
Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.
Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.
След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.
Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.
Критика
Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.
Преводи
„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“
През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.
Имплицитен читател
Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.
Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.
„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.
Филмови адаптации
„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.
„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.
Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.
„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.
Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.
„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.
„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.
Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.
Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.
Източници
- ↑ books.google.fr, Le Rouge et le Noir
- ↑ Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
- ↑ The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
- ↑ Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.
Външни препратки
- „Червено и черно“ на сайта
„Моята библиотека“ - ((en)) „Червено и черно“ в сайта на
Проект Гутенберг
|
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ДОМЪТ ДЬО ЛА МОЛ
Какво прави той тук? Харесва ли му?
Смята ли да се хареса?
Ако в знатната гостна в дома дьо Ла Мол всичко се струваше на Жулиен необикновено, и сам този бледен младеж, облечен в черно, изглеждаше на свой ред извънредно странен на лицата, които го удостояваха с вниманието си. Госпожа дьо Ла Мол предложи на мъжа си да го изпращат нейде с поръчка през дните, когато у тях са поканени на обед някои гости.
— Иска ми се да доведа опита докрай — отговори маркизът. — Абат Пирар твърди, че ние не сме прави, като тъпчем самолюбието на хората, които приемаме при себе си. Човек може да се опре само на нещо, което се съпротивлява, и т.н. А този е неудобен само защото никой не го знае, иначе той е един глухоням.
„За да мога да се ориентирам тук — каза си Жулиен, — трябва да записвам имената на хората, които идват в тази гостна, и с две думи да отбелязвам характера им.“
На първо място той тури пет-шест приятели на дома, които го ухажваха за всеки случай, предполагайки, че маркизът от прищявка го покровителствува. Това бяха бедняци, повече или по малко раболепни; но за чест на тази пасмина хора, които се срещат днес в аристократичните салони, трябва да се каже, че те не бяха раболепни еднакво към всички. Някои измежду тях бяха готови да търпят лошите обноски на маркиза, но само при една груба забележка на госпожа дьо Ла Мол се бунтуваха.
По нрав домакините бяха твърде горди и склонни да се отегчават; за да се развличат от досадата си, те бяха свикнали да оскърбяват хората, затова не можеха да разчитат на истински приятели. Но като се изключат дъждовните дни и миговете на непреодолима досада, които бяха редки, те се показваха винаги крайно учтиви.
Ако тия пет-шест любоугодници, които засвидетелствуваха такава бащинска обич към Жулиен, напуснеха двореца дьо Ла Мол, маркизата би била обречена на самота дълги часове; за жени от нейното обществено положение самотата е нещо ужасно: тя е емблема на немилост.
Маркизът се държеше безукорно към жена си; той се грижеше гостната й да блести достойно — не с перове, той намираше новите си колеги недостатъчно благородни, за да дохождат у дома му като приятели, и недостатъчно забавни, за да ги приемат като по-низши.
Във всички тези тайни Жулиен проникна много по-късно. За висшата политика, която е тема за разговори в буржоазните домове, говори се в съсловието на маркиза само в минути на бедствие.
Потребността на човек да се забавлява дори в нашия отегчаващ се век е толкова силна, че и в дните на тържествени вечери, щом маркизът напуснеше гостната, всички се разбягваха. Гостите не биваше да се шегуват с бога, със свещениците, с краля, със служебните лица, с покровителстваните от двора хора на изкуството, както и с всичко установено; не биваше да се изказват, ласкаво за Беранже, за опозиционните вестници, за Волтер, за Русо, нито за каквото и да е, което миришеше на свободомислие; не биваше главно никога да говорят за политика; за всичко друго можеха да разсъждават свободно.
Срещу тия салонни закони бяха безсилни да се борят и годишният доход от сто хиляди екюта, и синята лента. И най-малката жива мисъл изглеждаше простащина. Въпреки добрия тон, съвършената учтивост и желанието да бъде човек приятен, по всички лица бе изписана досада. Младите хора, които идеха да изкажат почитанията си, като се страхуваха да говорят за нещо, което би събудило подозрение в някакво мислене, или да издадат, че са чели някоя забранена книга, млъкваха след няколко изящни думи за Росини и за това — какво е времето навън.
Жулиен бе забелязал, че разговорът обикновено се поддържаше от двама виконта и пет барона, които господин дьо Ла Мол познаваше още от емиграцията. Тези господа притежаваха от шест до осем хиляди франка доход: четирима от тях държеха за в. „Котидиен“, а трима — за „Газет дьо Франс“. Единият от тях имаше в запас всеки ден по някой дворцов анекдот, дето думата „възхитително“ се повтаряше всяка минута. Жулиен забеляза, че той има пет кръста, докато другите обикновено имаха само три.
Затова пък в преддверието стояха десет лакеи в ливреи и цялата нощ подаваха всеки четвърт час сладолед или чай; а към полунощ някаква закуска с шампанско.
Тази причина караше Жулиен да остане понякога до края; макар той да недоумяваше как могат да слушат хората сериозно обикновените разговори, които се водеха в тази тъй великолепно позлатена гостна. Понякога той се взираше в събеседниците си, за да се увери дали те сами не се подиграват над това, което говорят. „Моят господин дьо Местр, когото знам наизуст, е казал всичко това сто пъти по-добре — мислеше си той, — и при все това е страшно отегчителен.“
Не само Жулиен виждаше тази морална задуха. Едни се утешаваха, като се тъпчеха със сладоледи; дрги — с удоволствието да кажат по-късно: „аз идвам от дома на господин дьо Ла Мол, там научих, че Русия… и т.н.“
От един такъв блюдолизец Жулиен узна, че преди по-малко от шест месеца госпожа дьо Ла Мол назначила за префект бедния барон Льо Бургиньон, който бил помощник-префект след Реставрацията, в награда за двадесетгодишната му преданост.
Това велико събитие закали усърдието на тези господа; и по-рано те се оскърбяваха от много малко неща, сега не се оскърбяваха вече от нищо. Рядко пренебрежението към тях беше явно, но Жулиен беше вече дочул на трапезата два-три къси диалога между маркиза и жена му, твърде жестоки за седналите до тях гости. Тези знатни особи не криеха искреното си презрение към всеки, който не можеше да се похвали, че прадедите му са се возили в каляските на краля. Жулиен, забеляза, че думите кръстоносен поход единствени извикваха на лицата им израз на дълбока сериозност, примесена с уважение. А обикновеното уважение винаги имаше отсянка на снизходителност.
Сред това великолепие и тази досада Жулиен се интересуваше само от господин дьо Ла Мол; той с удоволствие го чу как един ден протестираше, че няма пръст в повишението на клетия Льо Бургиньон. Това беше от внимание към маркизата: Жулиен знаеше истината от абат Пирар.
Една заран абатът работеше заедно с Жулиен в библиотеката на маркиза по вечното дело с дьо Фрилер.
— Господине — ненадейно каза Жулиен, — вечерянето всеки ден с госпожа маркизата мое задължение ли е, или е благоволение към мен?
— То е рядка чест! — скара му се абатът възмутен. — Никога досега господин Н…, академикът, който от петнадесет години усърдно се подмилква, не е могъл да измоли това за племенника си господин Танбо.
— А за мен, господине, това е най-мъчителната част от службата ми; Дори в семинарията не се отегчавах така. Виждам понякога как се прозява дори госпожица дьо Ла Мол, която би трябвало да е свикнала с любезностите на домашните приятели. Боя се да не заспя, За бога, издействувайте ми позволение да отивам да вечерям вън за четиридесет су в някоя забутана гостилничка.
Абатът, като всеки замогнал се еснаф, ценеше високо честта да вечеря с един голям велможа. Докато той се стараеше да обясни това чувство на Жулиен леко шумолене ги накара да се обърнат. Жулиен видя госпожица дьо Ла Мол, която слушаше. Той се изчерви. Тя беше дошла да вземе една книга и беше чула всичко; това я изпълни с известно уважение към Жулиен. „Този не е роден да пълзи — помислили тя — като стария абат. Боже, колко е грозен!“
На вечерята Жулиен не се решаваше да погледне госпожица дьо Ла Мол, но тя бе толкова любезна към него, че сама го заговори. Този ден чакаха много гости, тя го покани да остане. Младите парижки девойки не обичат много възрастните хора, особено когато те са нехайно облечени, и на Жулиен не бе потребна голяма прозорливост, за да забележи, че събратята на господин Льо Бургиньон, останали в гостната, се удостояваха с честта да бъдат прицел за шегите на госпожица дьо Ла Мол. Тази вечер дали се стараеше да блесне, или не, но тя беше безпощадна към тези досадни хора.
Госпожица дьо Ла Мол беше център на малка групичка, която почти всяка вечер се събираше зад грамадното кресло на маркизата. Тук беше маркиз дьо Кроазноа, граф дьо Кайлюс, виконт дьо Люз и двама-трима други млади офицери, приятели на Норбер и сестра му. Тези господа сядаха на едно голямо синьо канапе. До това канапе, точно срещу блестящата Матилд, мълчаливо седеше Жулиен на малко, доста нисичко сламено столче. На това скромно място завиждаха всички поклонници на Матилд; Норбер любезно задържаше на него младия секретар на баща си, като го заговорваше или го назоваваше веднъж-дваж през цялата вечер. Този път госпожица дьо Ла Мол го запита колко висок е хълмът, на който е съградена Безансонската цитадела. Жулиен не можа да й отговори по-висок ли е, или по-нисък този хълм от Монмартър. Често той от все сърце се смееше на това, което си бъбреха в малката групичка; но сам се чувствуваше неспособен да измисли нещо подобно. За него това беше като че някакъв чужд език, който той разбираше, но на който не можеше да говори.
Тази вечер приятелите на Матилд бяха през цялото време на нож срещу всички, които влизаха в просторната гостна. Най-напред си изпатиха приятелите на дома — тях познаваха по-добре. Можем да си представим с какво внимание слушаше Жулиен; интересуваше го всичко: и скритият смисъл на нещата, и начинът, по който се шегуваха с тях.
— Ах, ето и господин Декули — каза Матилд. — Той е сега без перука; да не иска да се добере до поста префект само с големия си ум? Той излага на показ плешивата си глава, изпълнена, както казва, с високи мисли.
— Този човек се познава с цял свят — каза маркиз дьо Кроазноа, — спохожда и моя чичо — кардинала. Той е способен да залъгва всекиго от приятелите си години наред и има двеста-триста приятели. Умее да подхранва приятелството — такава е дарбата му. Ето точно тъй, както го виждате, той кисне окалян пред вратата на някого от своите приятели още от седем часа заранта през зимата.
От време на време той се скарва с някого и съчинява по седем-осем писма, за да изрази сръднята си. После се сдобрява и тогава изпраща седем-осем писма, изпълнени с уверения в приятелските му чувства. Но това, в което той блести най-силно, са откровените и чистосърдечни излияния на честен човек, който не туря нищо на сърцето си. Към този похват той прибягва винаги, когато трябва да поиска някаква услуга. Един от главните викарии на моя чичо разказва възхитително за живота на господин Декули след Реставрацията. Аз ще ви го доведа някой ден.
— Ба, аз много не вярвам на тези приказки; това е професионална завист между дребни хорица — каза граф дьо Кайлюс.
— Господин Декули ще остави име в историята — подзе маркизът, — той създаде Реставрацията заедно с абат дьо Прад и господа Талейран и Поццо ди Борго.
— Този човек някога е боравил с милиони, — каза Норбер — и аз не мога да проумея за какво иде тук да слуша подигравките на баща ми, твърде често нетърпими. „Колко пъти сте предавали приятелите си, драги ми Декули“ — извика му той оня ден през цялата трапеза.
— Но вярно ли е, че е предателствувал? — запита госпожица дьо Ла Мол. — А кой не е предателствувал?
— Как! — рече граф дьо Кайлюс на Норбер. — У вас дохожда този прословут либерал господин Сенклер; и какъв дявол търси тук? Ще ида да поприказвам с него, пък и да го разприказвам; разправят, че бил страшно духовит.
— Но как така го приема майка ти? — запита го господин дьо Кроазноа. — Той има такива чудати мисли, тъй смели, тъй независими…
— Гледайте — каза госпожица дьо Ла Мол, — ето че вашият независим човек се кланя доземи на господин Декули и му улавя ръката. Аз дори помислих, че ще я поднесе до устните си.
— Сигурно Декули е в много по-тесни връзки с властта, отколкото предполагаме — възрази господин дьо Кроазноа.
— Сенклер иде тук, за да влезе в Академията — каза Норбер. — Вижте, Кроазноа, как той поздравява барон Л.
— По-почтено щеше да е, ако коленичеше — възрази господин дьо Люз.
— Драги ми Сорел — каза Норбер, — вие сте умен човек, но вие дохождате от родните си планини; постарайте се да не се кланяте както този велик поет никога, дори ако пред вас е сам бог-отец.
— Ах, ето човека с ненадминатия ум, господин барон Батон[1] — възкликна госпожица дьо Ла Мол, като подражаваше леко гласа на лакея, който току-що бе доложил за него.
— Струва ми се, че дори слугите ви се подиграват с него. Какво име — барон Батон! — каза господин дьо Кайлюс.
— Какво значи името — разправяше ми той оня ден — подзе Матилд. — Представете си, че възвестяваха за първи път пристигането на Булонския дук; според мен на хората липсва само малко навик…
Жулиен се отдалечи от канапето. Още доста невъзприемчив към очарователната тънкост на леката подигравка, той можеше да се смее на една шега само ако тя беше разумно обоснована. В одумките на тези млади хора той виждаше само желание да се черни всичко и това го възмущаваше. Неговото провинциално, почти английско благонравие отиваше дотам, че виждаше в това завист, и той безспорно се лъжеше.
„Граф Норбер — казваше си той — изхаби, аз видях, три чернови, докато напише едно писмо от двадесет реда до своя полковник; той не би се помнил от радост, ако през живота си напишеше и една такава страница, каквито пише господин Сенклер.“
Незабелязан поради своята маловажност, Жулиен минаваше от една група към друга; той следеше отдалеч барон Батон и искаше да го чуе. Този човек с необикновен ум изглеждаше неспокоен и Жулиен го видя как се поокопити малко чак когато му се удаде да каже три-четири забавни фрази. На Жулиен се стори, че подобен род ум се нуждае от известен простор.
Баронът не беше остър на думи; нужни му бяха поне четири фрази от по шест реда, за да може да блесне.
— Този човек държи реч, а не разговаря — каза някой зад Жулиен. Жулиен се обърна и се изчерви от удоволствие, когато чу да назовават граф Шалве. Това беше най-остроумният човек на века. Жулиен беше срещал неведнъж името му в „Спомените от Света Елена“ и в историческите откъси, продиктувани от Наполеон. Граф Шалве се изразяваше накъсо; неговите остроти бяха като светкавици — точни, пронизителни, дълбоки. Ако говореше по някой делови въпрос, веднага ставаше ясно, че работата прави стъпка напред. Той внасяше факти — удоволствие беше да го слушаш. Ала в политиката беше безсрамен циник.
— Аз, аз съм независим човек — казваше той на един господин с три звезди на гърдите, комуто очевидно се подиграваше. — Защо искате от мен да бъда днес на същото мнение, което съм имал преди шест месеца? В такъв случай моето мнение би било мой тиранин.
Четиримата сериозни млади хора, които го бяха наобиколили, се намръщиха; тези господа не обичаха шегите. Графът видя, че е отишъл много далече. За щастие той зърна почтения господин Балан, истински тартюф на честността. Графът се заприказва с него: всички се приближиха и разбраха, че сиромахът Балан ей сега ще бъде унищожен. С помощта на своята нравственост и своите нравствени поучения, въпреки чудовищната си уродливост, господин Балан, след първите си стъпки в обществото, трудни за описване, се ожени за една много богата жена, която почина; след това взе втора, много богата жена, която никой никога не бе видял в обществото. Сега той с цялото си присъщо смирение се наслаждаваше на шестдесет хиляди франка годишен доход и сам имаше ласкатели. Граф Шалве му наговори за всичко това без капчица състрадание. Веднага около тях се образува кръг от тридесетина души. Всички се усмихваха, дори сериозните млади хора, надеждата на нашето време.
„Защо ли дохожда у господин дьо Ла Мол, дето явно служи за посмешище?“ — помисли си Жулиен — и отиде при абат Пирар да го попита за това.
Господин Балан се измъкна незабелязано.
— Чудесно! — каза Норбер. — Ето, че си отиде един от шпионите на баща ми; сега остава само куцичкият Напие.
„Не е ли това разгадката? — помисли Жулиен. — Но в такъв случай защо маркизът приема господин Балан?“
В един кът на гостната суровият абат Пирар се мръщеше, като слушаше как лакеите обаждат имената на пристигналите гости.
— Та това е истински вертеп — възкликваше той като Дон Базилио, — тук дохождат само покварени люде.
Работата беше там, че суровият абат не знаеше какво крепи висшето общество. Но от своите приятели янсенисти той беше получил много точни сведения за тези хора, които проникват в гостните само благодарение на изключителното си умение да угаждат на всички партии заедно или благодарение на богатството си, натрупано по съмнителни пътища. Тази вечер от наплив на чувства той няколко минути подред отговаряше на настойчивите въпроси на Жулиен, после изведнъж спря, отчаян от това, че трябва през цялото време да говори лошо за всички, защото си вменяваше това в грях. Този злъчен янсенист вярваше в повелите на християнското милосърдие и животът му в света беше непрекъсната вътрешна борба.
— Какво лице има този абат Пирар! — възкликна госпожица дьо Ла Мол, когато Жулиен се приближи до канапето.
Жулиен почувствува негодувание, ала все пак тя беше права. Безспорно господин Пирар беше най-честният човек в гостната, но лицето му, покрито с червени пришки, вълнувано от жестоките терзания на съвестта му, го правеше отвратителен в този миг. „Ха вярвай след това на физиономиите: тъкмо когато съвестта на абат Пирар се измъчва заради някоя дреболия, той има най-свиреп изглед; а ето върху лицето на този Напие, общоизвестен шпионин, свети чисто и спокойно щастие.“ Абат Пирар все пак беше направил големи отстъпки заради своите съмишленици, беше си взел слуга и се обличаше превъзходно.
Изведнъж Жулиен забеляза, че става нещо особено в гостната: всички погледи се обърнаха към вратата и разговорите позатихнаха. Лакеят обади за пристигането на прословутия барон дьо Толи, върху когото изборите бяха привлекли всеобщото внимание. Жулиен дойде по-близо и можа да го разгледа много добре. Баронът председателствуваше една от изборните колегии: беше го осенила блестящата мисъл да скрие малките четвъртити листчета, подадени за една от партиите. Но за да възстанови недостига, той беше ги заменил с други листчета, на които стоеше някое по-приятно за него име. Тази смела маневра бе забелязана от някои избиратели, които побързаха да поздравят за това барон дьо Толи. Сиромахът беше още бледен от своя голям подвиг. Злите езици говореха за каторга. Господин дьо Ла Мол го прие студено. Клетият барон избяга веднага.
— Щом ни напуща толкова бързо, отива при господин Конт[2] — каза граф Шалве; и всички се разсмяха.
Сред това общество от няколко безгласни велможи и разни интриганти, повечето похабени хора, но всички надарени с остроумие, които тази вечер прииждаха един след друг в гостната на господин дьо Ла Мол (него го сочеха за министър), се подвизаваше за първи път малкият Танбо. Ако му липсваше още тънкост в съжденията, той се мъчеше да допълни това, както ще видим, с енергичността на изразите си.
— Защо не се осъди този човек на десет години затвор? — говореше той в мига, когато Жулиен се приближи до неговата група. — Влечугите трябва да се хвърлят в дъното на подземията; те трябва да измрат там в мрака, инак тяхната отрова ще стане по-силна и по-опасна. Какъв смисъл има да се осъжда на хиляди екюта глоба? Бил беден — така да е, толкова по-добре; но партията му ще плати за него. Трябва да му наложат петстотин франка глоба и десет години затвор под земята.
„Ех ти, боже милостиви! За кое ли чудовище говори?“ — помисли си Жулиен, като се възхищаваше от необуздания тон и отсечените ръкомахания на своя колега. Със своето мършаво, изпито личице любимият племенник на академика беше отвратителен в тази минута. Скоро Жулиен разбра, че става дума за най-великия поет на епохата.
— Ах, уроде! — извика Жулиен едва ли не гласно и очите му се овлажниха от сълзи на благородно негодувание. „Ах, мръснико такъв! — помисли той. — Аз ще ти припомня тези думи.“
„А ето ти — помисли той — тези изгубени чада на партията, един от водачите на които е маркизът. И този велик човек, когото клеветят, с колко ордени, с колко синекури биха го отрупали, ако се продадеше не казвам на бездарния министър господин Нервал, но на кой и да е от тези горе-долу честни министри, които се изредиха?“
Абат Пирар кимна отдалеч на Жулиен; с него текущо бе разменил няколко думи господин дьо Ла Мол. Но когато Жулиен, който в тази минута слушаше с наведени очи оплакванията на един епископ, се освободи най-сетне и можа да се приближи до своя приятел, абатът се намираше в плен на малкия отвратителен Танбо. Това уродче мразеше абата като виновник за облагодетелствуването на Жулиен и тъкмо затова бе дошъл да му се умилква.
Кога ще ни освободи смъртта най-сетне от тази стара мърша? С такива изрази с истинска библейска ярост този дребен литератор говореше в тази минута за почтения лорд Холанд. Той имаше това достойнство, че знаеше отлично биографията на живите хора и току-що бе направил един бегъл преглед на всички люде, които можеха да разчитат на някакво влияние под скиптъра на новия английски крал.
Абат Пирар влезе в един съседен салон; Жулиен го последва.
— Маркизът не обича драскачите, предупреждавам ви; това е едничката му антипатия. Изучете латински, гръцки, ако можете, историята на египтяните, на персите и т.н. — той ще ви почита и покровителствува като учен. Но само да не се излъжете да напишете, па макар и една страница, на френски, още повече върху някой важен въпрос, който надвишава общественото ви положение — той веднага ще ви нарече драскач и ще ви вземе на око. Как може, щом живеете в двореца на един голям велможа, да не знаете знаменитата фраза на дук дьо Кастри за Даламбер и Русо: „Тия Искат да разсъждават за всичко, а нямат хиляда екюта годишен доход!“
„Тук всичко се знае — помисли Жулиен — също както в семинарията!“ Тон беше написал осем или десет доста високопарни страници: това беше някаква възхвала на стария полкови хирург, който, както казваше той, беше го направил човек. „Тази тетрадчица — възкликна на себе си Жулиен — винаги съм държал под ключ!“ И тозчас се изкачи в стаята си, изгори ръкописа и се върна в гостната. Блестящите негодници бяха вече изчезнали, останали бяха само гостите с ордени.
Около трапезата, която слугите преди малко бяха донесли наредена, седяха седем-осем жени — много знатни, много благочестиви, много надути, на възраст от тридесет до тридесет и пет години. Блестящата маршалка дьо Фервак влезе, като се извини, че иде толкова късно. Минаваше полунощ; тя седна на трапезата до маркизата. Дълбоко вълнение обхвана Жулиен: тя имаше очите и погледа на госпожа дьо Ренал.
Групичката на госпожица дьо Ла Мол беше още доста людна. Тя и нейните приятели се подиграваха с увлечение над нещастния граф дьо Талер. Той беше единствен син на този знаменит евреин, известен с богатството си, което беше придобил, като заемаше пари на кралете за война срещу народите. Евреинът, наскоро умрял, беше оставил на сина си сто хиляди екюта доход на месец и едно име, уви, премного известно! При такова изключително положение на човек са нужни простосърдечен нрав или извънредно силна воля.
За зла чест графът беше добряк, но с всевъзможни претенции, подсказвани му от неговите ласкатели.
Господин дьо Кайлюс уверяваше, че по чуждо внушение щял да поиска ръката на госпожица дьо Ла Мол (която маркиз дьо Кроазноа, бъдещ дук със сто хиляди франка годишен доход, ухажваше).
— Ах, не го обвинявайте, че има такова желание — каза жалостиво Норбер.
На клетия граф дьо Талер може би тъкмо липсваше най-много способност да желае. С тази черта от своя характер той заслужаваше да стане крал. Той се съветваше непрекъснато с всички, но нямаше смелост да следва докрай нито един съвет.
Само неговото лице стигало — казваше госпожица дьо Ла Мол, — за да я развесели навеки. Това била чудновата бърканица от безпокойство и разочарование, в която сегиз-тогиз проличавали напъни на важност и властна решителност, подобаващи на най-богатия човек във Франция, особено ако той е хубавичък и няма още тридесет и шест години. „Той е свенлив нахалник“ — казваше за него господин дьо Кроазноа. Граф дьо Кайлюс, Норбер и двама-трима млади хора с мустаци се гавреха до насита с него, без той да усети, и най-сетне го изпроводиха, когато удари един часът.
— Вашите прочути арабски коне ли ви чакат на вратата в това лошо време? — запита го Норбер.
— Не; това са други коне, много по-евтини — отвърна господин дьо Талер. — Левият кон ми струва пет хиляди франка, а десният — само сто луидора; но моля ви да ми повярвате — впрягат го само нощем. Работата е там, че той има досущ такъв ход, какъвто има другият.
Забележката на Норбер накара графа да помисли, че на един човек като него прилича да храни страст към коне и че не бива да оставя своите да гизнат под дъжда. Той си отиде, а миг след него нашите господа излязоха, като продължаваха да му се смеят.
„Ето — мислеше си Жулиен, слушайки как се смеят на стълбите, — аз можах да видя и другото положение, противоположно на моето. Аз нямам и двадесет луидора на година, а се озовах рамо до рамо с един човек, който има двадесет луидора доход на час и всички се подиграваха с него… Такова зрелище може да излекува човек от завистта.“