Яна Телер
Нищо (19)

XIX

Първи се появиха репортерите от местните вестници. След това от вечерните издания. После журналистите от столицата и от най-различни регионални вестници. Накрая пристигнаха и от седмичниците, и от местния телевизионен канал.

Те се разделиха на две групи.

Едните споделяха мнението на нашия вестник, че сме развилнели се пакостници, които заслужават да отидат в изправително училище. За наше огромно изумление вторите започнаха да дрънкат нещо за изкуството и смисъла на живота. Не след дълго споровете „за“ и „против“ набраха смайваща скорост.

За! Против! За или против!

Бяхме смаяни от всичко това, от гнева и яростта в думите им и „за“, и „против“ и че в Теринг на цели пълчища най-неочаквано се изсипват хора от цялата страна и най-вече от столицата, въпреки че досега не бяха проявявали никакъв интерес към града и околностите му. Едно беше сигурно: целият гняв, думите „за“ и „против“ означаваха, че купчината смисъл изведнъж е придобила неустоимо по-голям смисъл. Но по-важното бе, че след всички дописки на репортерите, след прилива на всички тези критици на изкуството и на цял рояк други важни клечки, а също и на обикновени хора от полицията се видяха принудени да отворят дъскорезницата и да осигурят всекидневен достъп до нея от дванайсет часа на обяд до четири следобед.

Сега вече нямаше какво да спре Пиер Антон да дойде и да види купчината смисъл.

Единственото, което не бяхме предвидили, бе, че Пиер Антон не искаше да го прави.

— Нищо няма смисъл, нищо не заслужава да му обръщаш внимание. Включително вашата купчина боклуци — беше единственото, което имаше да казва той.

И го повтаряше, каквото и да правехме. Беше невъзможно да го вразумим. И да го убеждавахме, и да го заплашвахме, отговорът беше един: не!

Това ни разочарова много.

Всъщност ни разочарова до степен почти да се обезсърчим, защото лишаваше от смисъл всичко: Оскар Малък и невинността, Пепеляшка и пръста на Ян-Йохан, невръстния Емил и националния флаг на Дания, синята коса на Рике-Урсула и всичко останало. Не ни помагаше ни най-малко, че все повече и повече хора започваха да смятат купчината наистина за смислена, нито че вече не ни се цупеха толкова и родителите, и учителите, и онези от полицията.

Опитвахме отново и отново.

Един по един, на групи и целият клас наведнъж (без Свети Кай, който беше наказан с доброволен труд в полза на църквата, а също да не излиза един месец повече от нас). Не можехме да сторим нищо. Не помогна и това, че в Теринг направиха десант журналисти от Швеция, после от Норвегия, след това от другите скандинавски и повечето европейски страни, а сетне и от Америка и едва ли не от цял свят — ето как се превърнахме в нещо.

В някой.

Каквото и да говореше Пиер Антон!

Беше вълнуващо, когато за нас писа местният вестник. Беше невероятно, когато и от националните всекидневници дойдоха журналисти, които започнаха да спорят за купчината смисъл. Но наистина бе невероятно и много, много важно, когато от всички кътчета на света в Теринг взеха да се стичат репортери. В Теринг през януари всичко обикновено тече мудно. Тази година януари ни се струваше прекалено къс.

Януари.

Януари.

Януари.

Януари.

А януари се сля с февруари и със Сирни Заговезни и когато стана първи март, още си беше януари.

Снимаха ни в цял ръст, в гръб и от всички страни, отгоре и отдолу, от всички ъгли. Фотографите ни преследваха, за да уловят най-хубавата усмивка, най-умната гънка върху челото, най-величественото движение. Бяхме обсадени от журналисти, които ни звъняха на вратата, и от телевизионни канали от най-различни държави, които дебнеха с камерите пред училището и ни снимаха всеки път, щом дойдехме или си тръгнехме. Дори на Ян-Йохан му беше приятно и той вдигаше превързаната си ръка — да я видят всички фотографи и липсващият показалец да бъде обезсмъртен и тук, и там.

Но журналистите и фотографите обсаждаха най-вече изоставената дъскорезница, за да отразят по свой неповторим начин случващото се.

Не след дълго купчината смисъл се прочу.

Всички бяха впечатлени.

Всички без Пиер Антон.