Яна Телер
Нищо (15)

XV

Не очаквахме кой знае какво от Свети Кай, но този път той ни изненада: поиска главата на Пепеляшка.

Странно.

Особено ако отчетем, че кучето не принадлежеше на никого.

Със сигурност значеше най-много за Елиз, но тя вече беше дала ковчега на невръстното си братче. Иначе оставаха само Хубавата Роза и Ян-Йохан и защо главата на кучето да значи за тях повече, отколкото за нас, другите?

Свети Кай настоя.

— О, я стига, Кай — рече Оле.

— Главата на Пепеляшка — бе непреклонен той.

— Хайде по-сериозно, Кай! — подкани Елиз.

— Главата на Пепеляшка! — бе непреклонен той.

— Стига си се занасял, Кай — намеси се и Майкен.

— Главата на Пепеляшка! — бе непреклонен той и продължи да настоява, каквото и да му говорехме.

Честно казано, знаехме защо.

Още откакто довлачихме преди пет дни Исус при купчината смисъл, кучето използваше палисандровия кръст за лична тоалетна — и по малка, и по голяма нужда. Със счупените крака и всичко останало Исус върху палисандровия кръст вече бе позагубил доста от светостта си, а сега с вироглавите усилия на Пепеляшка не му оставаха големи надежди. И все пак!

Накрая казахме на Свети Кай, че трябва да избере нещо, което е особено важно именно за Хубавата Роза или за Ян-Йохан.

— Добре тогава — отвърна той. — В такъв случай нека Хубавата Роза пререже гръкляна на кучето.

Сега вече ни беше хванал натясно. Хубавата Роза не издържаше да гледа кръв и за нея щеше да значи много да отреже главата на кучето. Край на споровете.

Този път се разплакаха двама.

Хубавата Роза се разплака, започна да моли да се смилим над нея и да обяснява, че ще вземе да припадне и да получи епилептичен пристъп, след което ще се наложи да я закарат в болница и тя няма да се възстанови никога вече. Елиз пък се разрида така, както изобщо не бе плакала за ковчега на невръстното си братче.

Не им обърнахме внимание.

Като начало Хубавата Роза трябваше да се опомни. Като жертва главата на кучето бе нещо много по-малко от онова, което ние, останалите, бяхме принудени да дадем. Освен това всички си мислехме, че Елиз се е отървала твърде леко и всъщност се радва, че сме извадили от гроба ковчега на брат й. Свети Кай бе улучил с един куршум два заека.

Бащата на Ян-Йохан беше месар, месарницата му бе в предната част на къщата, където живееха. Една сутрин, след два-три неуспешни опита Ян-Йохан все пак измъкна оттам току-що наточен дълъг нож, който отнесе в дъскорезницата и заби в дървения стълб — ножът остана да проблясва там, докато Хубавата Роза дойде на себе си.

Както се оказа, това стана доста бързо.

Когато един студен бурен следобед в началото на есента отидохме в дъскорезницата, кучето вече не бе сред живите: главата му ни зяпаше с омраза от върха на купчината, а тялото пак лежеше върху ковчега на малкия Емил, който сега беше по-скоро червен, отколкото напукано бял.

Бял. Розов. Кървавочервен.

Цял ден в училище Хубавата Роза изглеждаше странно невъзмутима. По-късно все твърдеше, че за малко да припадне и е било направо ужасно, затова била угасила осветлението в дъскорезницата — да не гледа кръвта.

Безспорно се бе сетила добре за осветлението, защото сега, щом видя ковчега с всичката кръв по него и главата на кучето без тялото, Хубавата Роза наистина припадна, без предварително да дава никакви признаци. Големия Ханс и Оле я отнесоха в другия край на дъскорезницата и струпаха дъски, за да не се виждат ковчегът и кучето. И дума не можеше да става да я изведем навън — можеше да мине някой.

Ян-Йохан огледа ножа, който отново беше забит в стълба и който сега бе покрит целият със спечена кръв.

— Кой да се досети, че в Хубавата Роза дреме касапин! — възкликна Ян-Йохан и се засмя високо.

Сигурно нямаше да се смее толкова, ако знаеше на какво още е способна.