Яна Телер
Нищо (18)

XVIII

Не знам какво щеше да стане, ако Ян-Йохан не ни беше издал. Но стана така, че от полицията дойдоха в дъскорезницата, преди да сме успели да заведем Пиер Антон.

 

 

Още бяхме там, когато се появиха. Всичките.

По-късно написаха на родителите ни, че освен двайсет и единия ученици на по четиринайсет години, които са стояли там най-невъзмутимо, са намерили смрадлива купчина със странно зловещо съдържание: отрязана глава на куче, детски ковчег — вероятно заедно с покойника (за да не заличават уликите, още не го били отваряли), окървавен показалец, осквернена статуя на Исус, националния флаг на Дания, змия във формалдехид, молитвено килимче, две патерици, телескоп, неоновожълт велосипед и т.н.

Именно това „и т.н.“ ни се видя обидно. Сякаш свеждаха смисъла до „и т.н.“.

И така нататък. Все същите неща, които е излишно да посочваме по име — поне засега.

Нямаше как да изразим недоволството си. Каква олелия само настана!

 

 

Никой не сметна за нужно да отчете, че до Коледа остават само осем дни.

Повечето бяхме наказани да не излизаме, имаше и набити, Хюсеин отново бе пратен в болница, където вече бе приет и Ян-Йохан. Пак им провървя: сложиха ги в една стая и те можеха да си говорят от леглата. А аз не можех да правя друго, освен да лежа и да гледам стената и ивиците по тапетите още от събота следобед, когато от полицията ме заведоха у нас и дадоха на майка ми писмото, до понеделник сутринта, когато ми разрешиха да отида на училище и ми наредиха после да се прибера право у нас. А това бе само началото.

В училище ни се накараха още веднъж.

Ние бяхме твърди и непреклонни. Е, почти непреклонни: някои ревнаха и започнаха да се извиняват. Хенрик Гадняра се разхлипа и заяви, че виновни сме били ние, другите, и той изобщо не е искал да участва. Особено пък в частта със змията във формалдехида.

— Милост! Милост! — захленчи и Свети Кай и ние се почувствахме толкова зле, че накрая се наложи Оле да го ощипе с все сила по бедрото.

— Няма да се повтаря — захлипа и Фредерик, който седеше на чина с изправен гръб, сякаш стоеше мирно.

Поне докато Майкен не му заби в хълбока острия връх на пергела.

Софи местеше презрително поглед от единия дезертьор към другия. Беше съвсем спокойна. Именно тя отговори, след като Ескилдсен ни крещя цели трийсет и осем минути, а после удари с юмрук по катедрата и попита какъв е смисълът на всичко това.

— Смисълът — кимна тя сякаш на себе си. — Вие не ни научихте какъв е смисълът. Сега ние разбрахме сами.

Софи беше пратена незабавно при директора.

Както личи, пред него тя просто е повторила същите думи, защото той я наказа и й се разкрещя така, че се чуваше чак в училищния двор.

Когато Софи се върна отново в час, очите й блестяха някак странно. Разглеждах я дълго. Ако не се брои, че се бе поизчервила леко в горния край на бузите и покрай косата, тя бе бледа, дори не трепваше, може би дори излъчваше малко студенина, но в същото време и огън. Без да знам как точно, схващах, че този огън е свързан някак със смисъла. Реших да не го забравям, каквото и да се случи. Нищо че нямаше как да добавим към купчината огъня и че не знаех как да го обясня на Пиер Антон.

 

 

В междучасието обикаляхме напред-назад и обсъждахме какво да правим.

Беше студено, след малко шапките и ръкавиците вече не вършеха работа, асфалтът в училищния двор бе покрит с тънък пласт киша, от която ботушите ни се бяха намокрили неприятно. Но нямахме избор — в наказанието ни влизаше да не стоим по време на междучасието вътре.

Някои смятаха, че трябва да разкажем всичко от игла до конец, да дадем да се разбере ясно, че за всичко е виновен Пиер Антон, а после да върнем нещата, откъдето сме ги взели.

— Тогава сигурно ще ми разрешат отново да вдигна флага — подхвана обнадежден Фредерик.

— А аз ще мога да отида на църква — допълни Свети Кай.

— Така сигурно е най-добре.

Себастиан изглеждаше така, сякаш изгаряше от нетърпение отново да отиде за риба.

— Не! — възкликна Анна-Ли и отново ни изненада. — Направим ли го, значи всичко е безсмислено.

— И нищо няма да върне Оскар Малък, нали? — допълни ядосано Герда и беше права.

Оскар Малък си бе отишъл още на трети декември, първата нощ, когато температурата бе паднала под нулата.

— Клетата Пепеляшка — въздъхна и Елиз при мисълта за кучето, което бе умряло напразно.

Не казах нищо. Беше средата на зимата, така и така не ми трябваха зелени сандали на платформа.

Повечето останахме на едно мнение. Софи получи пълна подкрепа, когато се изплю на земята, пред сините ботуши на Свети Кай.

— Мекотели — изсъска тя. — Наистина ли ще се предадете толкова лесно?

Засрамени, Фредерик и Свети Кай плъзнаха токове по асфалта. Себастиан се сви.

— Загазили сме не на шега и извършихме доста нередни неща — престраши се да каже предпазливо Фредерик.

— Нали това е смисълът, който сме натрупали в дъскорезницата? — Софи се втренчи право в очите на Фредерик и го наблюдава, докато той не сведе поглед към земята. — Ако се откажем от смисъла, не ни остава нищо.

Нищо! Нищо! Нищо!

— Всички ли са съгласни? — Тя ни огледа, сега по-разгорещено отпреди. — Нали смисълът е по-важен от всичко останало?

— Разбира се — отвърна Оле и се възползва от възможността да бутне Фредерик силно, толкова силно, че за малко да го събори.

Ние, останалите, кимнахме и изпелтечихме, че сме съгласни. Разбира се, че е по-важен, то оставаше да не е по-важен. Наистина си беше така.

— Но има още един проблем — продължи Софи. — Как ще покажем на Пиер Антон купчината смисъл?

Не се налагаше да обяснява какво има предвид. От полицията бяха отцепили дъскорезницата и купчината смисъл — да не се унищожили уликите. И на всички ни беше забранено да излизаме след училище.

Звънецът би и до следващото междучасие не можехме да обсъдим нищо.

Пак Софи намери решение на първата част от проблема.

— С малко късмет можем да заобиколим загражденията — подхвана тя. — От другата страна, срещу входа има капандура, не се вижда от пътя. Там полицаите не пазят. Ако намерим отнякъде стълба, ще проникнем през нея.

По-сложно беше със забраната да излизаме след училище. Точно сега малко от нас бяха готови да се опълчат срещу родителите си и да си навлекат гнева им.

— Дали да не помолим Пиер Антон да отиде сам в дъскорезницата и да погледне? — предложи Рикард.

— Няма да го направи никога — отвърна Майкен. — Ще реши, че му погаждаме номер.

На мен ми хрумна нещо.

— Ами ако във вестника пишат за нас и за купчината? Тогава ще му стане интересно и той ще отиде сам да види.

— Но как ще ги накараме да пишат за нас? — свъси се Оле. — Заради възрастта ни от полицията държат всичко в тайна.

— Ще звъннем в редакцията и ще се представим за възмутени граждани, които са чули за осквернения Исус и така нататък — ухилих се аз.

— Само не го казвай това „и така нататък“, когато им се обадиш — викна Герда, явно се беше сетила за Оскар Малък, който лежеше вкочанен в клетката насред купчината.

— Няма да се обаждам аз!

— А кой тогава?

Ние се спогледахме. Нямам представа защо накрая всички се вторачиха в мен, но сигурно това са последиците, когато не си държиш устата затворена.

Да си държиш устата затворена. Да мълчиш. Да не казваш и дума…

По-добре да си бях глътнала езика.

Онзи следобед не останах нито за миг сама вкъщи. На другия ден също. Но третият беше точно какъвто ми трябваше: брат ми беше на футболен мач, майка отиде на пазар. Още щом се скри с велосипеда в края на алеята, се насочих право към телефона в кухнята и набрах номера.

— Редакцията на вестника — каза дръпнато някаква жена.

— Бих искала да говоря с редактора, ако обичате — заявих главно защото не знаех към кого друг да се обърна.

Бях сложила върху слушалката една блуза. Не беше достатъчно.

— За кого да предам, че се обажда? — попита жената — виж я ти нея каква била любопитна!

— Хеда Хулт Хансен.

Това беше единственото име, за което се сетих в бързината, въпреки че съжалих веднага — нали уж обаждането трябваше да бъде анонимно. Но чудо голямо — не бях казала своето име, бях се представила като жената на свещеника. Ако не друго, то поне сега ме свързаха с редактора.

— Тук е Сьоборг — представи се той с гърлен кънтящ глас.

От него се поуспокоих. Беше мил и добродушен като на дядо, затова набрах още по-голяма смелост.

— Търси ви Хеда Хулт Хансен. Нека си остане между нас, че съм се обаждала, но според мен вестникът би трябвало да се заеме с този въпрос. — Въздъхнах тежко, като човек, обременен от мрачни мисли. — Със сигурност сте чули какви ужасии стават в църквата. Първо онази вандалщина в двора, когато бяха откраднати две надгробни плочи, а после от самата църква, и то в неделя, бе изнесен нашият Исус върху палисандровия кръст. — Отново си поех дълбоко въздух, при което се чу кух съскащ звук. — Със сигурност обаче не знаете, че тези национални съкровища са възстановени. Заедно с ковчега на малко дете, който при това — знае ли човек — май не е празен, а също с една змия във формалдехид, неоновожълт велосипед и — на това място аз сниших глас — едно нещастно куче с отрязана глава, един мъртъв хамстер, окървавен показалец и още доста неща. Включително чифт зелени сандали.

Не се сдържах и споменах сандалите, макар че вероятно не бе особено разумно. За щастие, редакторът не им обърна внимание.

— Възмутително.

— Наистина! Шокиращо, нали? В онази изоставена дъскорезница. И ако се вярва на хората, всички тези… как ли да ги наречем… всички тези предмети са събрани от няколко деца, решили да намерят смисъл. Всъщност там имало цяла купчина смисъл.

И този път си поех рязко въздух през зъбите, така че се чу едва ли не свистене.

Редакторът повтори мнението си, че това определено е възмутително, но за съжаление, точно сега нямал кого да прати да го отрази, все пак наближавала Коледа. Преди да приключи разговора обаче, се увери, че изоставената дъскорезница, за която говори Хеда Хулт Хансен, е същата, която се намира в покрайнините на града.

Според мен беше убеден, че това са врели-некипели, но все пак се надявах любопитството му да надделее и той да прати някой журналист. За всеки случай се обадих на Софи. Сигурно не беше зле да следим кой идва в дъскорезницата.

 

 

В училище имаше коледно тържество (на което не ни пуснаха), после дойде денят преди навечерието на Коледа (и сега вече сърцата на родителите ни най-сетне започнаха да омекват), след това и самото навечерие на Коледа (и ние установихме щастливи, че сме получили точно толкова подаръци, колкото по-послушните ни братя и сестри, и точно толкова, както предишната година). Но истинската Коледа настъпи вече в навечерието на Нова година, когато местният вестник пусна материал как злите сили са проникнали в Теринг.

Злите сили — това бяхме ние.

На трета страница имаше изчерпателно описание на купчината смисъл.

Тъй като не бяха разрешили да съобщават пред всички имената ни, не бяхме споменати изрично, само се казваше, че има подозрения за съпричастност на един от горните класове в училището. Направо бяхме горди със себе си, въпреки че Пиер Антон още не се беше появил в дъскорезницата. Когато на четвърти януари отново тръгнахме на училище, излязохме да се разходим като на парад из училищния двор, изпъчени, така че у съучениците ни от другите паралелки и от по-малките класове да не останат никакви съмнения, че знаем нещо, за което те и не подозират. Доста започнаха да ни подпитват, но единственото, което пожелахме да разкрием, бе, че сме намерили смисъла.

Такива напътствия ни даде Софи. Да споменаваме смисъла и нищо друго — така и направихме.

— Намерихме смисъла!

Ето какво казвахме на учителите, на родителите, в полицията и на всички, които продължаваха да разпитват защо.

 

 

Това казахме и на голямата преса, когато дойде и тя.